Дядо Прас

Смърт не се явява лично за края на всеки живот. Не е необходимо. Президентите и министър-председателите също не ходят по домовете на хората да ги поучават как да живеят — би било гибелно за някого. Има си закони, нали?

Все пак от време на време Смърт проверяваше дали всичко е наред и в по-незначителните области на твърде обширната му юрисдикция.

Сега бродеше из мрачно море.

Тук цареше тишина, налягане и непрогледна тъма. И толкова далеч под вълните се срещаше живот. Гигантски калмари и раци със зъби около очите. Паякообразни твари със стомаси по стъпалата и светещи риби. Безмълвен и черен свят от кошмарите, но животът прониква навсякъде, където може да оцелее. Където не може, се настанява малко по-късно.

Смърт вървеше към възвишение в дъното. Водата около него ставаше по-топла и населена със създания, които сякаш бяха слепени от отпадъчни частици.

Огромна струя кипяща вода изригваше от близката пукнатина. Някъде по-надолу скалите се нажежаваха до червено заради магическото поле на Диска.

Наоколо стърчаха колони от утаечни минерали. И този малък оазис имаше своя форма на живот, която не изпитваше потребност от въздух или светлина, дори от храна, каквато поглъщаха повечето други видове.

Просто съществуваше край водната струя и приличаше на кръстоска между червей и цвете.

Смърт се наведе да погледне отблизо, защото живото нещо беше мъничко. Незнайно защо в този свят, където липсваха и светлина, и очи, дребната твар беше яркочервена. Разточителството на живота често го изумяваше.

Бръкна в широката си роба и извади малко калъфче. Внимателно взе от едното джобче коса с дължина половин пръст и я стисна с палец и показалец.

Някъде горе случайно течение размести каменна плочка и тя се запремята мудно по скалната колона. Накрая откъсна цветето-червей от каменното му легло. И Смърт замахна с миниатюрната коса тъкмо когато цветът започна да избледнява…

Душата на съществото беше мъничка и простичка. Не се тревожеше за греха. Никога не пожелаваше полипите на съседа. Не пиеше, не си падаше по хазартни игри. Не се мъчеше с въпроси от рода на „Аз защо съм тук?“. Всъщност нямаше представа какво е „тук“, нито дори „аз“.

Въпреки това нещо се освободи изпод острието и се загуби в мътната вода. Смърт прибра грижливо инструмента и се изправи. Всичко беше наред, нещата вървяха…

…крайно незадоволително.

Както най-способните инженери по поддръжката откриват изхабения лагер по нищожната промяна в боботенето на двигателя, така Смърт долови фалшив звук в световната симфония. Дразнеше подобно на песъчинка в огромна обувка.

Размаха пръст в мрака. За миг се очерта синя рамка, Смърт мина през нея и изчезна.

Другите същества не го зърнаха как си отиде, защото не го видяха и как идва. Те никога нищо не забелязваха.

Каруца трополеше по заскрежените мъгливи улици, коларят се гърбеше под дебелия си кафяв кожух.

Неясен силует се стрелна откъм сенките и изведнъж се настани до него на капрата.

— Здрасти, аз съм Тийтайм. Ти как се казваш?

— Я слизай, не дават да возя и…

Коларят преглътна останалото. Беше наистина озадачаващ начинът, по който убиецът проникна с острието през четири слоя дебел плат и само погъделичка плътта.

— Извинете, не разбрах? — усмихна се той лъчезарно.

— Ъ-ъ… ама няма нищо ценно, возя само едни чували…

— Та как ти беше името?

— Ърни. Ъ-ъ… Да, Ърни.

Тийтайм леко завъртя глава.

— Качвайте се, господа. Това е моят приятел Ърни. Ще ни вози тази нощ.

Още половин дузина фигури изплуваха от мъглата и се покатериха отзад в каруцата. Ърни изобщо не се опита да ги погледне. Съзнаваше, че такава постъпка не би била проява на благоразумие. Само усети, че най-грамадният натрапник носеше дълъг вързоп, който шаваше и издаваше задавени звуци.

— Ей, Ърни, стига си треперил. Просто ще ни откараш докъдето искаме.

— Накъде сега, господине?

— А, ще видим. Първо обаче ще спреш на площад „Сатор“ до втория фонтан.

Ножът се отдръпна и коларят прекрати усилията да диша през ушите си.

— Ъ-ъ…

— Какво има? Много си напрегнат. В такива случаи помага лек масаж на шията.

— Такова… Става лошо, като возя някого. Чарли направо ще ми смачка фасона…

— Виж, от него няма защо да се боиш — тупна го Тийтайм по гърба. — Нали всички тук сме свои хора!

— А туй момиче защо го помъкнахме? — обади се някой отзад.

— Не може тъй да треснеш момиче по главата — затътна още един глас. — Мамчето разправяше да не бием момичета. Викаше ни, че само лошите момчета го правят…

— Банджо, хайде стига!

— Да, ама мамчето…

— Шът! — обади се невъзмутимо Тийтайм. — Не е нужно да занимаваме и Ърни с проблемите си.

— Аз, да знаете, съм глух като пън — забърбори коларят, който схващаше извънредно бързо смисъла на някои ситуации. — Пък и едва си виждам краката. Изобщо не помня лица. Като си приказват за забравяне, хората все мен споменават. — От гърлото му вече се изтръгваше пискливо гъргорене. — Някой път и името си не знам!…

— Ърни — напомни му усмихнат Тийтайм. — А, пристигнахме. Я гледай, там май стават някакви безредици.

Отпред наистина се чуваше шум като от сбиване, после двама маскирани тролове претичаха тежко, следвани по петите от трима стражи. Никой дори не погледна към каруцата.

— Чух, че бандата на Чакъла щяла да обира днес трезора на Пакли — обясни някой зад гърба на коларя.

— Значи господин Браун няма да идва с нас — прихна друг.

— А, не бих се съгласил с вас, господин Лилиуайт — възрази трети откъм фонтана. — Ще поемете ли торбата, докато се кача при вас? Внимавайте, доста е понатежала.

Дори гласът беше спретнат. Подсказваше, че притежателят му винаги брои рестото, преди да излезе от магазина.

— Продължавай, Ърни — подкани Тийтайм. — Доколкото знам, трябва да заобиколим и да минем зад Университета.

Каруцата пак задрънча по калдъръма, а спретнатият гласец подхвана разговор:

— Най-добре да прибереш париците и да се изсулиш кротко. Прав ли съм?

Някой промърмори одобрително:

— Туй съм го засукал с майчиното мляко.

— Господин Лилиуайт, още много хитрини сте засукал с млякото на майка си.

— Ей, я да не приказваш за наш’то мамче! — отекна отглас от земетръс.

— Банджо, стегни се, де. Това е господин Браун!

— Ама що плещи за мамчето!

— Ясно, ясно! Впрочем, здрасти, Банджо. Някъде по джобовете имах бонбонче… Заповядай. Да, вашата майка разбираше тънкостите на живота. Влизаш тихомълком, вършиш си работата без разтакаване, после изчезваш по терлици. И не се помайваш на мястото, за да броиш плячката и да се тупаш е гърдите колко си печен. Прав ли съм?

— Господин Браун, като я премерих на ръка тая торба, не сте си губил времето.

— Джобни пари, господин Котако. Подаръче за Прасоколеда, образно казано. Аз така си го представям — не награбваш всичко и не тичаш презглава. Вземаш малко и излизаш спокойно. И се обличаш прилично. Това трябва да запомни човек — да не бяга Никога! Онези от Стражата веднага се втурват подир теб. Същински гончета са. Не така! Свиваш невъзмутимо зад ъгъла, изчакваш да задочне шумотевицата и се връщаш. Тогава се слисват и те пускат да минеш покрай тях. Пожелаваш им лека нощ и се прибираш вкъщи да пийнеш горещ чай.

— Тъй, тъй! Ако имаш здрави гащи, измъкваш се от кашата.

— Не ме разбрахте, господин Мъхнатко. Никога не затъваш в нея… Ха! Банджо, какво стана с устата ти?

— Падна му едно зъбче — изкиска се някой.

— Ъхъ, господин Браун, падна ми зъбче — потвърди планината с грохот на търкалящи се камъни.

Наоколо вече нямаше никого въпреки оживлението в града зад тях и близостта на Невидимия университет. Къщите по улиците бяха очевидно изоставени. И звуците се променяха странно. Шумотевицата на Анкх-Морпорк стигаше до ушите им като през дебела стена. Навлизаха в презряното кътче на града, където Университетът открай време се отърваваше от отпадъците си, затова на квартала му излезе името Пърхащата недвижимост.

— Скапани магьосници — изсъска Ърни по навик.

— Моля? — учуди се Тийтайм.

— Прадядо ми все се вайкаше, че сме имали имот някъде тука. Ниски равнища на магията, как пък не! На магьосниците нищичко им няма, нали се пазят с разни заклинания. Тук магийка, там магийка… Ама все някъде се утаяват, нали?

— Около Университета имаше и табели с предупреждения — напомни спретнатият гласец.

— Да, бе! — прихна друг. — Все едно на тях пишеше: „Страхотни са за подпалки.“

— Ама чуйте бе, хора! Хвърлят стара магия за гърмене, после друга за правене на злато, накрая трета за отглеждане на моркови. И к’во става, като се смесят, а? Прадядо се кълнеше, че някои сутрини семейството се будело и к’во да види? Зимникът пораснал над покрива. Ставало и по-зле — добави мрачно Ърни.

— Няма лъжа — подкрепи го някой отзад. — Както си вървиш по улицата и срещаш себе си. Тъпотия!

— Кучето мъкнело разни боклуци вкъщи — продължи разпалено коларят. — Прадядо викаше, че все се криели зад дивана, щото не се знаело… Потрошени жезли със зелени пушеци около тях, ей таквиз щуротии. А котето като почнело да си играе с нещо, по-добре било да не се заглеждаш. — Ърни почти забрави настоящите си затруднения, обхванат от наследствен праведен гняв. — Сега ни лъжат в очите, че старите книги за магия ги заравяли надълбоко, пък заклинанията ги рециклирали. Да не е голяма утеха, като картофите ти вземат да се разхождат по полето? Прадядо отишъл да се оплаче на главния магьосник, пък оня му казал… — Заговори със задавен носов глас, както си представяше произношението на образованите хора: — „Временни неудобства, добри ми човече, всичко ще отшуми след някакви си петдесет хилядолетия.“

Вече личеше, че се намират в задънена улица. Полусрутени къщи със зейнали дупки вместо врати и прозорци се облягаха пиянски една на друга.

— Нали уж щяха да поразчистят тука… — изсумтя някой.

— Да, бе, чакай! — Плюнката на Ърни тупна на земята и избяга. — Разни смахнати се навъртат наоколо, ровичкат, отмъкват по нещо…

— Право към стената — дружелюбно изрече Тийтайм. — Ако съм схванал правилно, обикновено преминавате до купчината боклук при сухото дърво. Е, не съм ви виждал точно в този момент…

— А, не мога и там да ви откарам! — възкликна Ърни. — Да ви повозя е едно, ама и други хора чак дотам…

Тийтайм въздъхна.

— Досега се разбирахме толкова добре. Ърни, чуй ме — или ще ни прекараш през прохода, или, макар да го казвам с голямо съжаление, ще те убия.

— Ама ако ви отведа там…

— Какво лошо може да те сполети? Най-много да си загубиш работата. А иначе ще умреш. Всъщност се оказва, че ти правя услуга. Хайде, кажи „да“.

Мозъкът на коларя съвсем се оплете. Момъкът наглед беше глезено конте, пък и говореше приятно, само дето думите не се връзваха с гласа…

— Освен това не е твоя вината, ако си бил принуден с нож, опрян в гърба.

— Е, да, щом съм бил принуден…

Конят спря и зачака с търпението на животно, на което маршрутът му е по-ясен, отколкото на коларя. Ърни порови в широкия джоб на кожуха и извади нещо като кутийка за енфие. Отвори я и вътре засия някакъв прашец.

— С това какво правиш? — любознателно се осведоми Тийтайм.

— Ами вземаш една щипка и я подхвърляш във въздуха. Чува се едно „зън“ и пролуката се отваря.

— Виж ти… Значи никакво специално обучение или тайни думи?

— Ъ-ъ… не. Подхвърляш прашеца към стената, после — „зън“.

— Сериозно? Може ли да опитам?

Отне кутията от безволно отпуснатата ръка на коларя и пусна щипка прашец пред муцуната на коня. Във въздуха светна тясна арка, от която се разхвърчаха искри, чу се мелодичен звук.

— Леле! — разтресе се каруцата. — Дейви, глей колко е хубаво…

— Ъхъ.

— К’ви искрички…

— А после караш напред, така ли? — пожела да уточни Тийтайм.

— Ами да, само че бързо. Остава отворено за-малко.

Младежът прибра кутийката.

— Много ти благодаря, Ърни. Извънредно съм ти признателен.

Другата му ръка се стрелна напред. Блесна метал. Коларят примига и се килна от каруцата.

Отзад настъпи тишина, наситена с потрес… и с оттенък на искрено страхопочитание.

— Ама че скучно човече беше, нали? — озърна се за миг Тийтайм и хвана поводите.

Заваля сняг и върху неподвижното тяло на Ърни, и през няколко качулати сиви роби, увиснали във въздуха.

„Трябва да си признаем — отбеляза първият, — че той буди възхищение.“

„Наистина — съгласи се вторият. — Ние никога не бихме се насочили към целта по този път.“

„Особено находчив е за човек“ — добави третият.

„А най-прекрасното е — каза първият или вторият, защото робите не се отличаваха абсолютно по нищо, — че ще контролираме още толкова много неща.“

„Мисленето им е изумително — вметна друг. — Алогична логика.“

„Децата… Кой би се сетил? Но днес — децата, утре — целия свят.“

„Дайте ми дете, преди да е навършило седем години, и ще бъде мое завинаги…“

Настъпи ужасна пауза.

Съществата, наричащи себе си Ревизорите, не вярваха в нищо, освен може би в безсмъртието. И знаеха, че единственият начин да го постигнат е да не живеят изобщо. А най-силно не вярваха в индивидуалността. Да бъдеш личност означава да си твар с начало и с край. Те се опираха на извода, че в безкрайната Вселена всеки живот е невъобразимо кратък, затова умираха мигновено. Разбира се, в логиката им имаше уязвим елемент, но докато го открият, вече беше твърде късно.

Преди всичко отбягваха изказвания, действия или преживявания, които биха могли да ги откроят от останалите.

„Изречението беше в първо лице“ — заяви един.

„А! Да… Но нали разбирате, ние само цитирахме — побърза да се поправи другият. — Някакъв религиозен деец го бе казал, и то за възпитанието на децата. Затова е логично той да говори в първо лице. Аз обаче никога не бих се изразил… Проклятие!“

Робата изчезна в бледо облаче дим.

„Нека това ни бъде за урок“ — изрече един от оцелелите, а в същия миг започна съществуването си друга неразличима сива роба.

„Да — потвърди новодошлият. — Както изглежда…“

Спря се насред изречението. Доближаваше ги тъмен силует.

„Той е!“

Те избледняха припряно и се изгубиха в околния фон.

Тъмната фигура спря до поваления колар и се наведе.

— ДА ТИ ПОМОГНА ЛИ ДА СТАНЕШ?

Ърни го погледна с благодарност.

— Ъхъ, няма да е зле. — Стъпи на краката си и залитна леко. — Ей, господине, ама пръстите ти са ледени!

— СЪЖАЛЯВАМ.

— Оня защо го направи? Нали си кротувах? Можеше да ме затрие!

Смърт се озърташе и душеше сърдито въздуха.

— И сега как ще се разправям с шефа, а? — горещеше се Ърни.

— ИЗВИНЯВАЙ. НЕВЪЗПИТАНО Е, НО СЕ РАЗСЕЯХ ЗА МИГ.

— Ами как ще обяснявам, че някакви типове са отпратили с каруцата? Ще ме изритат, големи главоболия ще си имам…

— А, РАЗБИРАМ. ПОНЕ В ТОВА ОТНОШЕНИЕ, ЪРНЕСТ, ИМАМ ДОБРА НОВИНА ЗА ТЕБ. УВИ, ИМАМ И ЛОШИ НОВИНИ.

Ърни го слушаше замаяно. Два-три пъти се озърна към трупа в краката си. Беше достатъчно схватлив, за да не оспорва очевидното, обяснено и от двуметров скелет с голяма коса в ръцете.

— Ясно. Значи пукясах.

— ПРАВ СИ.

— Ъ-ъ… такова… Жрецът разправяше… Като умреш, де… Все едно влизаш през врата и от другата страна… Някакво страшно място…

Смърт се взря във все по-неясното лице.

— ПРЕЗ ВРАТА, ТЪЙ ЛИ?

— Жрецът…

— СПОРЕД МЕН ЗАВИСИ ОТ КОЯ СТРАНА ВЛИЗАШ.

Когато на улицата остана само доскорошното телесно убежище на покойника, сивите роби се появиха отново.

„Честно казано, той се държи все по-неприятно.“

„Забелязахте ли, че търсеше нас? Започнал е да подозира нещо. Става все по-загрижен…“

„Да… Но прелестта на този план се крие в невъзможността той да се намеси.“

„Той може да проникне навсякъде.“

„О, не. Не е съвсем вярно.“

С неизразимо с думи самодоволство те се разтвориха в нищото.

Вечерта преди Прасоколеда. В цялата къща…

…се разшава само едно същество. Беше мишка.

Разбира се, както можеше и да се очаква, някой беше заложил капан. Но понеже беше празник, примамката беше свинска пръжка. Уханието й влудяваше мишката през целия ден. Вече никой не ходеше насам-натам и животинчето беше готово да рискува.

Не знаеше, че се промъква към капан. Мишките не са блестящи в споделянето на опита си. Не водят мишлетата да разгледат прочути капани и не ги поучават: „Виждаш ли, ето тук се спомина чичо ти Артър.“

Малкото създание само знаеше, че има нещо за ядене на дъсчица с тел около нея.

Кратко оживление… и челюстите му захапаха пръжката.

По-точно минаха през нея. Мишката се вторачи в онова, което лежеше под дебелата тел, после вдигна глава към черната фигурка.

— Писук?

— ПИСУК — потвърди Смърт на мишките.

С това историята приключи. След малко Смърт на мишките се огледа с любопитство. Поради естеството на много важната си работа най-често посещаваше разни вонящи дворове и мухлясали подземия, също вътрешности на котки и какви ли не дупки, където плъховете и котките най-сетне откриваха истината има ли в края на краищата Обетовано сиренце или няма. Това място обаче беше нещо съвсем друго.

Например имаше си ярка украса. От рафтовете висяха бръшлян и борови клонки. Пъстри гирлянди се стелеха по стените, а това не се среща в червата на котка, нали?

Смърт на мишките скочи на един стол, оттам на масата и цопна право в чаша с кехлибарена течност, която след миг се счупи на пода. Около четирите големи репи на масата се образува локвичка, която полека попиваше в листчето хартия, покрито с детски драскулки.

„Скъпи Дядо Прас,

За Прасоколеда си пожилавъм барабанчи на кулелца, мече и Страшнъ омнианскъ стая за мъчения, дето си има и кървави петна по масата за растягане. Има я в магъзинчету на ъгълъ на Късътъ улицъ, струва само 5,99 долъръ. Ас бях многу добра. Оставих ти чашъ вирмут, свински пай и четири репи за твоите четири прасчовци. Дано куминът е широк колкуту трябва. Ама едно момче от площадката, казва се Уилям, расправя дето те нямало, пък татковците носели подаръци.

С увъжение Върджи Пруд“

Смърт на мишките си гризна малко от свинския пай, защото щом си олицетворение на края на дребните гризачи, трябва да имаш и съответното поведение. Освен това препика едната ряпа, макар и само метафорично, защото малките скелетчета в миниатюрни черни роби просто не могат да вършат някои неща.

Озърна се към лавицата над камината и зърна множество картички, на които беше изобразен весел дебелак, натоварил с претъпкани чували шейна, теглена от четири грамадни прасета.

Помириса и дългия чорап, окачен пред камината, в която огънят бе изтлял до пепел.

Усещаше едва забележимо напрежение във въздуха, сякаш всичко наоколо беше само сценичен декор, а актьорите щяха ей сега да се…

Чу приглушено стържене. Върху пепелта се посипаха сажди.

Смърт на мишките закима.

Шумът стана по-силен, после някой тупна в камината. Мишето скелетче наблюдаваше съсредоточено как фигура с широки червени дрехи се измъкна върху килимчето и си разтърка крака.

Странният пришълец спря до масата и прочете бележката. Смърт на мишките като че долови и тих стон на досада. Репите и — уви! — свинският пай изчезнаха в големите джобове, фигурата поклати глава, загледа се пак в разкривените редове и се върна при камината.

Ръка в червена ръкавица взе чорапа и след малко го върна на мястото му значително по-издут. Отгоре стърчеше кутия, виждаше се надпис на единия й край — „фигурките на жертвите се продават отделно. За деца от 3 до 10 години.“

Смърт на мишките не виждаше лицето на благодетеля. Голямата червена качулка и пищната бяла брада го скриваха успешно.

Накрая фигурата извади ситно изписан лист. Приличаше на списък. Вторачи се отблизо в последните редове, после огледа камината, черните отпечатъци по килима, счупената чаша и чорапа. Поумува и изрече:

— КАК ЗАБРАВИХ… ХО-ХО-ХО!

Наведе се и се вмъкна обратно в комина. Постърга с ботуши, докато напипа опора, и се скри.

Смърт на мишките осъзна, че от потрес е започнал да гризе дръжката на мъничката си остра коса.

С един скок се озова в пепелта и се стрелна нагоре по стесняващите се осаждени стени на комина. Изскочи с такава скорост, че тупна в снега на покрива. До водоливницата във въздуха беше спряла шейна.

Фигурата в червено тъкмо се качваше отпред и май разговаряше с някого, който не се виждаше зад огромната купчина чували.

— ЕТО ОЩЕ ЕДИН СВИНСКИ ПАЙ.

— А горчица? — с надежда се обади гласът. — С горчица са по-вкусни.

— НЕ СА СЕ СЕТИЛИ.

— Добре, де. Все едно, ще го взема.

— НЕ ИЗГЛЕЖДА ОСОБЕНО ДОБРЕ.

— Някой си е гризнал от края. Че какво пък толкова?

— ИМАХ ПРЕДВИД СИТУАЦИЯТА. ПОВЕЧЕТО ПИСМА… ДЕЦАТА ВСЪЩНОСТ НЕ ВЯРВАТ. ПРЕСТРУВАТ СЕ ЗА ВСЕКИ СЛУЧАЙ7. ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ МОЖЕ БИ Е ТВЪРДЕ КЪСНО. ОПАСНОСТТА СЕ Е РАЗПРОСТРАНИЛА ПРЕКАЛЕНО БЪРЗО, ДОРИ И В МИНАЛОТО.

— „Никога не се предавай, дори и на прага на гибелта.“ Нали това е нашият девиз, господарю? — изфъфли с пълна уста онзи зад чувалите.

— НЕ БИХ КАЗАЛ, ЧЕ СОБСТВЕНИЯТ МИ ОПИТ ПОТВЪРЖДАВА ПОДОБНА САМОНАДЕЯНОСТ.

— Господарю, исках само да изтъкна, че няма да се уплашим от несъмнено очакващия ни пълен и позорен провал.

— ТЪЙ ЛИ? О, ТОВА МИ ДОПАДА. АМИ ДА ПРОДЪЛЖАВАМЕ НАТАТЪК. — фигурата хвана поводите. — ХАЙДЕ, ПРАСЕНЦА, ПРИПКАЙТЕ ПЪРГАВО! ДИЙ!

Впрегнатите великански шопари не помръднаха.

— НО ЗАЩО НИЩО НЕ ПОСТИГАМ? — промълви озадачено фигурата с оловно тежкия си глас.

— Де да знам, господарю — отвърнаха чувалите.

— ПОНЕ КОНЕТЕ МИ СЕ ПОДЧИНЯВАТ.

Зашепнаха си.

— СЕРИОЗНО ЛИ ГОВОРИШ?

— Господарю, аз непременно щях да се хвана на номера, ако бях прасе.

Фигурата отново дръпна поводите.

— ЯХНИЯ! ПОМИЯ!

Шопарите скочиха устремно напред. По козината им пробяга сребристо сияние. Само след миг те и шейната се смалиха до точица в небето.

— ПИСУК?

Смърт на мишките се спусна по близката водосточна тръба и скочи върху покрива на една барака. Там се ежеше някакъв гарван и зяпаше обезсърчено.

— ПИСУК!

— Виждаш ли оная щуротия, а? — оплака се птицата и посочи хранилката в градината до бараката. — Окачили, разбираш ли, скапан кокосов орех и парченце бекон, пръснали шепа фъстъчки и си мислят, че голям подарък са направили. Ха! А оченца има ли? Карантийка? Няма. Аз съм най-интелигентното пернато същество в умерените ширини, а все ме пренебрегват, защото не си падам по тъпото чуруликане. Я ги виж ония червеношийки! Злобни гнусни гаднярчета, само се бият помежду си. Ама за тях винаги има изобилие от трошици. Аз пък мога да рецитирам поезия, да се шегувам съвсем на място…

— ПИСУК!!!

— Казвай, щом не те свърта на едно място.

Смърт на мишките посочи покрива и небето, после заподскача възбудено. Гарванът изви едното си око нагоре.

— Схванах, говориш за него. Нали тъкмо по това време на годината наминава насам? Впрочем на някои рисунки е изобразен заедно с червеношийки, а аз…

— ПИСУК! ПИСУК-УК-УК! — Скелетчето изигра слизането в камината и обиколката из стаята. — ПИСУК-УУУК-УК! УК-УК-УК!

— Ей, ти също май си падаш по празниците, а? Да не си посръбвал от чашките вермут?

— ПИСУК?

Птицата драматично завъртя очи.

— Слушай, бе, ти би трябвало най-добре да знаеш, че Смърт си е Смърт. Ненормирано работно време и денем, и нощем. Кога да си угажда на нелепите хрумвания?

— ПИСУК!

— Щом искаш да си внушаваш, твоя си работа.

Гарванът приклекна, за да подскочи скелетчето върху гърба му, и се издигна тежко във въздуха.

Сюзън не харесваше обстановката в „Ковчезите“ и въпреки това се отбиваше там, когато бремето на нормалния живот започнеше да я смазва. Въпреки вонята, питиетата и клиентелата си „Ковчезите“ имаха несъмнено преимущество — никой нищо не забелязваше. Прасоколеда уж беше време да си стоиш при семейството, но онези, които се наливаха тук, едва ли имаха семейства. А видът на някои от тях подсказваше, че е по-вероятно да имат котило или люпило. Други пък май по-скоро биха похапнали близките си за празника.

В „Ковчезите“ идваха да пият бродещи мъртъвци, върколаци, зомбита и какви ли не още. И когато си поръчваха „Кървавата Мери“, барманът Игор изпълняваше съвсем точно желанието им.

Редовните клиенти не разпитваха излишно, и то не само защото честичко не биха могли да изтръгнат от гърлата си нещо повече от ръмжене. Самите те нямаха навика да отговарят на въпроси. Всеки тук пиеше сам, ако ще и да идваше с тайфата си. Или с глутницата.

Въпреки нескопосаната украса, окачена от Игор в израз на добра воля8, „Ковчезите“ не подтикваха към мили семейни спомени. Точно от каквото имаше нужда Сюзън.

В момента си помагаше с джин и тоник. Ако клиентът не беше склонен да си угажда на особените вкусове, обикновено си поръчваше нещо прозрачно. Игор имаше доста объркани представи какво може да се слага в един коктейл. Ако беше нещо зелено и обло, не се знаеше дали е маслина.

Усети горещ дъх върху ухото си. На високото столче до нея се настани караконджол.

— И що едно нормално човече ще се довлича тука, а? — избоботи той и я обля с алкохолни изпарения и воня. — Нищо, че си с черна рокличка! Да не мислиш, че ей тъй ще досаждаш, та да си гъделичкаш нервите!

Сюзън се поотмести и той се ухили.

— Искаш ли да се намъкна под леглото ти довечера, а?

— Шлимазел, затваряй си плювалника — спокойно го предупреди Игор.

— Ама тя що е тука? — Грамадна космата лапа сграбчи китката й. — Пък може да й се иска…

— Шлимазел, няма да повтарям! — много по-неприязнено се сопна барманът.

А момичето вече се обръщаше с лице към караконджола. Игор не можеше да види изражението й, но нахалната твар го зърна и отскочи толкова пъргаво, че тупна по гръб. Тя изрече не просто думи, а каменни скрижали, на които бе издълбано необратимото бъдеще:

— МАХНИ СЕ И МЕ ОСТАВИ НА МИРА!

После се усмихна учтиво и малко гузно на Игор. А караконджолът се изправи припряно и се заклатушка към вратата.

Останалите не се отвлякоха и за миг от самотното си напиване. Тя честичко се чудеше докъде може да стигне в „Ковчезите“, без да си го отнесе.

Барманът остави на плота чашата, която търкаше усърдно, и се загледа в прозореца. Беше учудващо широк за свърталище, където посетителите предпочитат плътния здрач, но пък някои от тях прелитаха направо през стъклото.

Нещо потрепваше по прозореца. Игор се пресегна и отвори.

— О, не! — изпъшка Сюзън. Смърт на мишките скочи върху плота, гарванът изпърха след него.

— ПИСУК ПИСУК УУУК! УК! ПИСУК УК УКУУУУК!…

— Я се разкарай — ледено го посъветва момичето. — Изобщо не ме интересува. Ти си само една илюзорна представа.

Птицата се прицели в една паница на рафта зад бара.

— О, страхотно!

— ПИСУК!

— Това какво е?! — обидено изграчи гарванът и изтръска нещо от края на човката си. — Лукчета?! Гадост!

— И двамата си вървете! — наежи се момичето.

— Ама плъхчето разправя, че дядо ти е полудял — настоя птицата. — Предрешил се е като Дядо Прас.

— Но аз нямам… Какво?!

— Червените дрехи, бялата брада…

— УУУК! УУУК! УУУК!

— …подвиква „Хо-хо-хо!“, кара грамадната шейна с четирите великански прасета…

— Прасета ли? Ами Бинки?

— Де да знам къде му е конят.

— И аз не искам да знам! И нямам дядо!

Тя размаха ръце и за свой срам улучи малкото скелетче. Запрати го точно в един пепелник.

— УУК?

Гарванът хвана качулката му в човката си и се опита да го отмъкне към прозореца, а дребното костеливо юмруче размаха косата. Двамата изчезнаха с плясък на криле. Игор затвори прозореца. Мълчеше си.

— Не бяха истински — забърбори Сюзън. — Тоест… Гарванът може и да съществува, но се шляе с плъхчето…

— …което всъщност го няма — услужливо довърши барманът.

— Именно! — отдъхна си момичето. — Вие вероятно не сте ги и забелязал.

— Точно така. Нищичко не видях.

— Ами добре… Колко ви дължа?

Игор сметна на пръсти.

— Значи долар за питиетата и още пет цента, защото гарванът, дето не беше тук, ровеше в туршията.

— БРАДАТА МАЛКО МИ ПРЕЧИ — призна си Смърт.

— А защо трябваше да се кичите и с брада? — озадачи се гласът иззад чувалите. — От вас съм чувал неведнъж, че хората виждат само онова, което искат да видят.

— ДЕЦАТА ОЩЕ НЕ СА ПРИДОБИЛИ ТОВА СВОЙСТВО. НАЙ-ЧЕСТО ВИЖДАТ НЕЩАТА КАКВИТО СА.

— Е, господарю, брадата поне ви вдъхва подходящата нагласа.

— А СЛИЗАНЕТО ПРЕЗ КОМИНА? КАКЪВ СМИСЪЛ ИМА? БИХ ПРЕДПОЧЕЛ ДА ВЛИЗАМ НАПРАВО ПРЕЗ СТЕНАТА.

— Не е по правилата.

— ЗАЩО? НАЛИ МОГА ДА ГО ПРАВЯ?

— Комините са задължителни. Същото е както с брадата.

Най-сетне зад купчината чували се надигна глава, която сякаш принадлежеше на най-престарялото и неприятно гномче във Вселената. Фактът, че се намираше под весела зелена шапчица със звънче, с нищо не подобряваше впечатлението.

Едната му ръка размаха дебела пачка писма.

— Да не мислите, че тези малки гадинки биха писали на някого, дето минава през стени? А и трябва още да поработите над вашето „Хо-хо-хо!“, ако нямате нищо против да ви посъветвам.

— ХО. ХО. ХО.

— Не, не и не! — възмути се Албърт. — Господарю, трябва да вложите повечко живот в смеха, да ме прощавате за неволната обида.

— А ТИ ОТКЪДЕ ЗНАЕШ ВСИЧКО ТОВА?

— Все пак и аз бях малък някога. Окачах си чорапчето до огнището всяка зима като другите послушни дечица. За да ми го напълнят, както и вие правите сега. Е, вярно, по онова време намирах малко наденички и черен пудинг, и то ако имах късмет. А в някое от пръстчетата винаги напипвах розово захарно прасенце. На Прасоколеда все се тъпчехме като свине, с извинение.

Смърт се озърна към чувалите.

Странен, но неоспорим факт — каквито и играчки да бе сложил вътре Дядо Прас, отгоре стърчаха плюшени мечета, войничета с толкова крещящо пъстри униформи, че биха се набивали на око и в някоя дискотека, барабанчета и захарни пръчки на червено-бели ивици. Действителното съдържание обаче се оказваше още по-кичозно и на неизменната цена 5,99 долара.

Бе поровил в един-два чувала. Намери например Истински нинджа от Ахатовата империя с Миниатюрно нунчаку, също и Капитан Керът от Нощната стража с Пълен набор оръжия, всяко от които струваше повече от самата дървена кукла.

Но и играчките за момичета бяха не по-малко потискащи — почти само засмени кончета. Смърт беше убеден, че е лошо конете да се хилят, защото в такъв случай непременно са намислили някаква лукава пакост.

Въздъхна за кой ли път.

Много го мъчеше и непосилната задача да реши кое хлапе е било послушно, а кое — не. Досега не му се налагаше да се замисля за подобни дреболии. Добър или лош, всеки го чакаше едно и също.

Трябваше обаче да свърши всичко както е редно. Иначе нямаше да постигне целта си.

Шопарите спряха до поредния комин.

— А, ето го — измъкна писмото Албърт. — Джеймз Ридъл, осемгодишен.

— ПОМНЯ, ПОМНЯ. ДОРИ СИ Е ПОЗВОЛИЛ ДА НАПИШЕ: „ХАЙДЕ НА БАС, ЧЕ ТЕБЕ ТЕ НЯМА, ЩОТО СЕ ЗНАЕ, ЧЕ БАЩИТЕ И МАЙКИТЕ НОСЯТ ПОДАРЪЦИТЕ.“ ДА, БЕ — промърмори Смърт с най-близкото подобие на присмех, на което беше способен, — СИГУРНО ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА СИ ОДИРАТ ЛАКТИТЕ В ЧЕТИРИМЕТРОВ ТЕСЕН И НЕПОЧИСТЕН КОМИН. ЩЕ ГЛЕДАМ ДА ОСТАВЯ ПОВЕЧЕ САЖДИ ПО КИЛИМА ТУК.

— Именно, господарю. Навлизате в ролята.

— АМИ АКО РЕША ДА НЕ МУ ПОДАРЯ НИЩО, ЗА ДА ГО НАКАЖА ЗА НЕВЕРИЕТО МУ?

— Може, ама какво и на кого ще докажете?

Смърт въздъхна.

— ПРАВ СИ.

— Погледнахте ли си списъчето за всеки случай?

— ДВА ПЪТИ. А ТИ СИГУРЕН ЛИ СИ, ЧЕ Е ДОСТАТЪЧНО ДА ПРАВЯ САМО ТОВА?

— Абсолютно.

Албърт огледа мрачно заснежените покриви наоколо. Не се чувстваше особено уютно. Помагаше, защото Смърт му беше господар, пък и ако един скелет можеше да има сърце, щеше да е много добро. Все пак…

— Господарю, убеден ли сте, че точно ние сме длъжни да вършим тази работа?

— ИМАШ ЛИ ПО-СПОЛУЧЛИВО ПРЕДЛОЖЕНИЕ?

Пак опряха до същността на проблема. Не знаеха какво друго да предприемат.

А някой задължително трябваше да свърши работата.

На улицата пак имаше мечки.

Сюзън ги пренебрегна решително и дори не внимаваше дали стъпва по локви и цепнатини.

А те се тълпяха наоколо, леко озадачени и полупрозрачни, видими единствено за децата и за нея. Лошите новини се разпространяват светкавично. Мечките вече знаеха за ръжена. И се стараеха да внушат с вида си: „Ами ние похапваме само ядки и ягодки. Големи остри зъби ли? А, къде са? О, тези ли зъби? Ами… С тях чупим лешници. Пък и някои ягодки се бранят много свирепо…“

Градските часовници звъннаха по шест пъти, когато тя се прибра в къщата. Имаше свой ключ, защото никой не би посмял да намекне, че тя е от прислугата.

Не можеш да си и херцогиня, и слугиня. Не намираха нищо неуместно обаче тя да бъде гувернантка. Подразбираше се, че Сюзън просто си запълва времето, докато постигне единствената достойна цел в живота на момичетата, тоест да се омъжи.

А родителите на децата я гледаха отдолу нагоре. В края на краищата беше дъщеря на херцог, а господин Гейтър — видна личност в търговията на едро с ботуши и обувки. Госпожа Гейтър пък се напъваше да влезе в по-висшето съсловие. В момента четеше усилено книги за добрите обноски и придворния етикет. И се отнасяше към Сюзън със смутената почит, която смяташе, че дължи на всекиго, който по рождение знае разликата между носна кърпичка и салфетка за маса.

Сюзън за пръв път се сблъскваше с идеята, че можеш да се издигнеш в обществото, като трупаш червени точки, сякаш си в забавачка. Освен това благородниците, които бе срещала в дома на баща си, не признаваха някакви си салфетки и носни кърпи, а по-скоро изповядваха правилото: „Всичко на пода, кучетата ще почистят.“

Гауейн и Туайла — имена, дадени им може би като любопитна проява на родителска обич — вече си бяха легнали, когато тя влезе. На определена възраст неизбежно минаваш през убеждението, че ако заспиш по-рано, утрешният ден настъпва по-бързо.

Отиде да разтреби занималнята и да я подготви за сутрешните уроци. Някой почука по перваза на прозореца. Сюзън не различи нищо в мрака навън и отвори.

— Кой е?

Някакъв силует заподскача по заледените клони на черешата.

— Ако кажа „чурулик-чурулик“, ще ми повярваш ли?

— Пак ли ти?!

— Слушай, дядо ти…

— Изчезвай!!!

Тя затвори с трясък и дръпна завесата. За по-сигурно обърна гръб на прозореца и се съсредоточи в огледа на стаята. Олекваше й, ако мислеше за… нормални неща.

Ноктите й отбиваха забързан ритъм по една кутия за моливи. След миг вратата се отвори и се появи разрешената Туайла.

— Сюзън, още едно чудовище под леглото ми… — Почукването спря. — Чувам го как мърда отдолу…

— Добре, Туайла, ей сега идвам.

Детето кимна и се върна в стаята си. Скочи в леглото отдалеч. Издрънча метал, когато Сюзън издърпа ръжена от бронзовата му поставка до машата и лопатката. Тя поклати глава. Зависи какво смяташ за нормално…

Наведе се уж да завие по-добре Туайла. Едната й ръка се стрелна под леглото. Докопа гъста козина и дръпна с все сила.

Караконджолът излетя като тапа и преди да се опомни, беше сплескан с лице в стената и едната му ръка извита зад гърба. Успя все пак да се обърне и срещна яростния поглед на Сюзън.

А Гауейн подскачаше на леглото си.

— Уплаши го с Гласа! Уплаши го с Гласа!

— Не, не искам Гласа! — измънка караконджолът.

— Прасни го по главата с ръжена!

— Не искам ръжена!

— О, ти си бил, значи… — изръмжа Сюзън. — Досадникът от следобеда.

— Защо не го треснеш с ръжена? — разочароване попита момчето.

— Не, не с ръжена! — изскимтя неприятната твар.

— Отскоро ли си в града? — прошепна Сюзън.

— Да! — Челото му се набръчка. — А защо ме виждаш?

— Чуй ме — това е дружеско предупреждение. Милостива съм, защото е Прасоколеда.

Караконджолът се опита да помръдне.

— На това ли му викаш дружеско?

— О, искаш да опитаме иначе, така ли?

Тя затегна хватката.

— Не, не, дружеското ми харесва!

— Този дом е недосегаем, ясно?

— Ама ти да не си вещица или нещо подобно? — изпъшка Караконджолът.

— Нещо подобно. А ти повече няма да се навърташ тук, разбра ли? Иначе следващия път ще опиташ одеялото.

— Не!

— Цялото е на пухкави зайчета…

— Ужас!

— Тогава да те няма.

Караконджолът се завтече към вратата.

— Не е правилно — мърмореше си на бегом. — Не можеш да ни виждаш, ако не си мъртва или вещица… Не е честно!

— Опитай в номер деветнадесет, малко по-нататък — омекна Сюзън. — Там гувернантката изобщо не вярва в караконджоли.

— Наистина ли? — обнадежди се чудовището.

— Затова пък вярва в алгебрата.

— Ау, колко приятно!

Караконджолът се ухили до ушите и още малко нагоре. Най-невероятните лудории вършеше в домовете, където никой от възрастните не признаваше съществуването му.

— Ами да си тръгвам… — заотстьпва заднешком. — Ъ-ъ… Весела Прасоколеда!

— Кой знае каква ще бъде — вдигна рамене Сюзън.

— С тоя не беше забавно — оплака се Гауейн изпод завивките. — Предишния го срита между краката…

— Заспивайте — лаконично ги посъветва гувернантката.

Туайла се обади сговорчиво:

— И Верити казва, че ако заспим по-раничко, Дядо Прас ще ни навести навреме.

— Уви, може и да е права.

Не я разбраха, пък и не знаеше защо го каза. Опитът обаче я подтикваше да се доверява на усета си. А точно този усет мразеше най-много от всичко. Съсипваше й живота. За съжаление беше вроден.

Затвори вратата тихичко и се върна в занималнята. Нещо се бе променило. Вторачи се в празнично украсеното дръвче в саксия — цялото омотано с гирлянди, а отгоре имаше малка фея, направена от…

Скръсти ръце, вдигна очи към тавана и въздъхна пресилено.

— Ето те и теб…

— ПИСУК?

— Аха, за теб говоря. Приличаш на плашило, както си забол и звездичка на върха на косата.

Смърт на мишките провеси глава.

— ПИСУК.

— Никого не можеш да заблудиш. И къде дяна кукличката?

— Пъхна я под възглавничките на едно кресло — долетя обяснение от отсрещния шкаф. Чу се щракане и гарванът добави с недоумение: — Ама тези очи защо са толкова твърди?

Тя скочи вбесена и издърпа купата толкова рязко; че птицата завъртя едно салто и пльосна по гръб.

— Лешници! — кресна Сюзън. — Не са никакви очи! Това е занималня! Тук никой не оставя паничка с извадени очи, в случай че някой гарван намине да похапне! Ясно ли е? Светът е пълен с малки кръгли неща, които не са очи! Схвана ли?! И двамата се махнете! Не знам как сте се промъкнали, но…

— Да няма закон срещу влизането през комина на Прасоколеда?

— …но не ви искам отново в живота си!

— Плъхчето настояваше да те предупредим, ако ще и да си се побъркала — изграчи кисело гарванът. — На мен не ми се идваше, едно магаре се е строполило на няколко улици оттук. Както се забавих, ще имам голям късмет да докопам дори копитце…

— Да ме предупредите ли?

Ето, пак й се случваше. Ветровете на интуицията промениха посоката си, започваше да усеща все по-ясно как тече времето…

Смърт на мишките закима енергично. А далеч горе се чу драскане. От комина падаха сажди.

— ПИСУК — тихичко потвърди скелетчето. Ново усещане, както рибата долавя нахлуването на прясна вода в морето. В света се вливаше изобилие от време.

Тя погледна часовника. Едва шест и половина.

Гарванът се почеса по човката.

— Плъхчето каза да гледаш внимателно…

Сайдни се безпокоеше. Насилието не му допадаше, а тук то изобщо не липсваше през последните дни… стига времето да се мереше с дни в това място. Тези мъжища май изпитваха интерес към живота единствено когато ръчкаха другиго с нещо остро. Не закачаха магьосника, както и лъвовете не тормозят мравките, обаче присъствието им го държеше нащрек.

Най-зле беше с Тийтайм. Дори страшилището по прякор Мрежестия гушеше глава в раменете си, щом се появеше убиецът. А пък чудовището на име Банджо го следваше по петите като вярно кученце.

Сега пък грамадата от плът зяпаше Сайдни.

Напомняше му твърде неприятно за Рони Дженкс, тъпото хулиганче, което му тровеше живота в училището на госпожа Уимбълстоун. Не беше от учениците, а внук или племенник на собственичката. Това като че му даваше право да се размотава навсякъде и да бие до насита всяко по-дребно, по-слабо или по-умно хлапе. Иначе казано, имаше богат избор, но световната гадост май го подтикваше да тормози почти винаги Сайдни.

Въпреки усилията на Рони той порасна и отиде да учи в университета. И понякога научаваше от писмата на майка си как я кара бившият му мъчител. (Тя вярваше невинно, че щом се познават от малки, трябва да са приятели.) Продавал зарзават на сергия и се оженил за някаква си Анджи. Сайдни беше убеден, че животът е могъл да накаже Рони и по-лошо.

А Банджо дори дишаше като Рони, който трудно се съсредоточаваше в толкова сложно занимание, пък и едната му ноздра беше вечно запушена. Затова устата на великана беше постоянно отворена, сякаш се хранеше с невидим въздушен планктон.

Постара се да не отвлича вниманието си от работата и да не чува тежкото хриптене и бълбукане отзад, но някаква промяна в шума го накара да вдигне глава.

— Забележително — похвали го Тийтайм. — Отстрани изглежда толкова лесно…

Сайдни трепна нервно.

— Ами… господине, вече трябва да е съвсем наред. Просто мъничко се посмачка, когато трупахме онези… — Не можа да се насили да изрече думата. Извръщаше се да не гледа купчината, дори от звука го побиваха тръпки. — …Онези неща — довърши немощно.

— Ще бъде ли необходимо да повторим заклинанието? — осведоми се убиецът.

— О, ще си действа вечно — вдигна рамене Сайдни. — Така е с по-простите заклинания. Обикновена промяна на състоянието, подхранвана от… от… Ами продължава си… — Преглътна на сухо. — Мислех си… Ако повече нямате нужда от мен, може би…

— Господин Браун има известни главоболия с ключалките на най-горния етаж. Помните ли онази врата, която не успяхме да отворим веднага? Сигурен съм, че нямате нищо против да му помогнете.

Лицето на Сайдни се изопна.

— Д-да, само че не съм ключар…

— Както изглежда, на ключалките са наложени заклинания.

Сайдни тъкмо отвори уста да възрази, че не го бива и с омагьосани ключалки, но се спря навреме. Вече бе прозрял, че ако Тийтайм поиска да свършиш нещо, в което не си особено способен, единственият ти шанс е да придобиеш нужната квалификация с изумителна бързина.

Отдъхна си, когато видя Средния Дейв да слиза по стълбите, а това показваше красноречиво как му влияеха очите на убиеца, щом беше готов да предпочете другата гледка.

— Господине, намерихме още един страж. На шестия етаж. Криеше се от нас.

Тийтайм се изправи.

— Дано не се е правил на герой.

— А, не, уплашен е. Да го пуснем ли?

— Да го пуснем ли? — повтори замислено убиецът. — Твърде неуместна идея. Ще се кача там. Елате с мен, господин магьоснико.

Сайдни се повлече неохотно след него.

Кулата, ако беше подходящо да се нарече така, представляваше куха тръба. Той беше свикнал с чудатостите на Невидимия университет, но тук… Четири спирални стълби се виеха по вътрешността на кулата, пресичаха се тук-там в площадки или небрежно минаваха една през друга напук на общоприетата физика. Не това го объркваше, а липсата на сенки. Обикновено човек не забелязва как сенките открояват предметите и придават обем на света. Докато не изчезнат. А белият мрамор на стените — ако беше мрамор, разбира се — сякаш светеше отвътре. Дори когато невероятното местно светило надникнеше през някой прозорец, едва създаваше бледосиви петънца там, където трябваше да има почтени плътни сенки. Тази кула май никак не обичаше тъмата.

А това плашеше повече дори от моментите след преминаване на някоя оплетена площадка — изведнъж се усещаш, че вървиш нагоре, като слизаш по обърнатите надолу стъпала, пък далечният под се е превърнал в таван. Сайдни забеляза, че и коравите грубияни зажумяват. А Тийтайм припкаше през три стъпала наведнъж и се кискаше като момченце, получило нова играчка.

Стигнаха до една площадка и тръгнаха по коридора. Другите страшилища се бяха скупчили пред затворена врата.

— Залостил се е вътре — съобщи Мрежестия.

Убиецът почука спокойно.

— Ей, ти! Я излизай бързичко. Давам ти дума, че нищо лошо няма да те сполети.

— Не!

Тийтайм се дръпна.

— Банджо, разбий вратата.

Великанът се заклатушка напред. Ключалката издържа само първите два могъщи ритника. Стражът трепереше зад съборен на пода шкаф. Сви се, щом зърна Тийтайм.

— Какво търсиш тук? — извика дрезгаво. — Кой си ти?

— Колко се радвам, че попита… Аз съм най-ужасният ти кошмар — изрече весело убиецът.

Другият потръпна.

— Значи… онзи с гигантската зелка и въртящия се нож?

— Моля? — смути се за миг убиецът.

— Аха, трябва да си от съня, в който пропадам надолу, а вместо земя под мен има…

— Не, всъщност…

Мускулите на стража омекнаха от потрес.

— Ох, само не кошмарът, дето навсякъде е кал, а после всичко посинява и…

— Не, не, аз…

— Да му се не види, тогава е онзи с вратата, а зад нея няма под, долу пък са грамадните нокти…

— Не! — изсъска Тийтайм и извади кама от ръкава си. — Аз съм кошмарът, в който един човек изскача изневиделица и те намушква смъртоносно.

Стражът се ухили.

— А, това ли било. Не е нищо особено…

Свлече се, когато убиецът протегна много бързо ръката си. После избледня и се разтвори във въздуха като всички други преди него.

— Доколкото разбирам, извърших акт на милосърдие — промълви Тийтайм. — Е, наближава Прасоколеда, тъкмо е време за добри дела.