Дядо Прас

Някой май бе дръпнал Котака нагоре с такава светкавична бързина, че ботушите не са успели да го последват.

А това доста разтревожи Средния Дейв. Да не говорим пък за миризмата. Иначе кулата нито вонеше, нито ухаеше на нещо, тук обаче се усещаше дъх на гъби и пръст.

Челото му се набръчка. Средния Дейв крадеше и убиваше, затова бе развил у себе си изтънчени морални норми. Предпочиташе да не краде от бедняци, може би не само защото нямаше какво да им отмъкне. Ако се наложеше да причини болка, стараеше се да не осакатява човека. А когато покрай всичко друго се видеше принуден да очисти някого, внимаваше жертвата да не се мъчи много или поне да не издава по-силни звуци.

Цялата тази история започваше сериозно да му опъва нервите. Обикновено дори не забелязваше, че ги има.

А от Котака беше останал само чифт ботуши.

Изтегли меча си от ножницата.

Пълзящите над него сенки се поотдръпнаха.

Сюзън подаде глава да огледа стълбите и едва не опря нос в стрела, заредена в арбалет.

— Айде сега всичките излезте да ви виждам — нехайно заповяда Мъхнатко. — А ти, госпожичке, не посягай към тоя меч, дето си го препасала. Ще вземеш да се порежеш.

Сюзън се опита да стане невидима и не успя. Досега го постигаше с такава лекота, че често й се случваше неволно и изпадаше в разнообразни неловки ситуации. Случваше се да си чете книжка в леглото, а хората се чудеха как е излязла от стаята си, без никой да забележи. Тук обаче упорито си оставаше достъпна за всеки поглед.

— Това място не ви принадлежи! — сопна се, отстъпвайки.

— Ъхъ, ама ей тоя арбалет си е мой. Затуй вървете си кротичко пред мене, ще отидем да си поприказваме с господин Тийтайм.

— Извинете, но бих искал да проверя нещо — учтиво изрече Хленчо.

Много учуди Сюзън със следващата си постъпка — протегна ръка и притисна пръст към върха на стрелата.

— Ей, к’во ти става, бе? — сащиса се и Мъхнатко.

— Усетих я, обаче известна степен на болка би трябвало да е част от нормалната ми реакция — поклати глава О, богът. — Налага се да ви предупредя, че най-вероятно съм безсмъртен.

— Да, но ние двете най-вероятно не сме — напомни му Сюзън.

— Безсмъртен, а? — търпеливо се ухили Мъхнатко. — Значи ако ти забода тая стрела в главата, няма да ритнеш камбаната?

— Е, щом поставяте въпроса така… Знам, че ще ме заболи много…

— Досетливко си ти. Айде, размърдайте се.

— Когато нещо се случи — прошепна Сюзън, — вие двамата се опитайте да стигнете до първия етаж и да излезете оттук, ясно? Ако тук нещата потръгнат съвсем зле, конят поне може да ви изведе от това място.

— Тоест… Ако нещо се случи — поправи я нерешително О, богът.

— Когато — натърти тя.

Вървящият зад тях Мъхнатко се озърташе усилено. Щеше да му е много по-спокойно да е с аверчетата си. Доста му олекна дори да има пленници.

С ъгълчето на окото си Сюзън забеляза нещо на една от отсрещните стълби. За миг й се стори, че долови няколко отблясъка като от метални остриета.

Някой изохка изтерзано зад нея. Обърна се. Мъжът с арбалета се бе вцепенил и също гледаше към отсрещната стълба.

— О, не-е-е… — завайка се той тихичко.

— Какъв ви е проблемът? — попита тя невъзмутимо.

— И ти ли го виждаш? — трепна силно грубиянът.

— Кое? Онази купчина щракащи остриета?

— О, не-е-е-е-е!!!

— Мярна се само за секунда — продължи тя. — Вече не е там. Сигурно се е пренесло другаде.

— Човекът с ножиците… — втрещен прошепна Мъхнатко.

— Що за индивид е той? — не сдържа любопитството си Хленчо.

— Никой! — троснато отвърна мъжагата в отчаян опит да се наложи като господар на положението. — Няма никакъв Човек с ножици и толкоз!

— Сигурно сте прав — вдигна рамене Сюзън. — Само че… Смучехте ли си пръстите като малък? Слушала съм само за един Човек с ножици. С него плашат децата…

— Млък, млък, млък! — ревна Мъхнатко и опря стрелата в нея. — Дребосъците вярват на всякакви измишльотини! Отдавна съм голям, отварям си бирата с челюстите на всекиго, дето го спипам за врата и… О, богове…

Сюзън чуваше същото „щрак-щрак“. Много по-наблизо.

Мъхнатко затвори очи.

— Има ли нещо зад гърба ми? — изписука той. Тя избута другите двама и им посочи заповеднически стълбата.

— Няма — увери го, а Хленчо и Вайълет вече тичаха надолу по стъпалата.

— Някой изобщо стои ли наоколо?

— Никой.

— Ами добре! Като видиш онуй еднооко копеле, кажи му да си завре парите отзад!

Мъхнатко също се завъртя на пети и побягна.

Сюзън го погледа още малко, а когато се обърна да продължи нагоре, срещу нея стоеше Човекът с ножиците.

Всъщност изобщо нямаше човешки вид. Приличаше на изродена кръстоска между щраус и изправен гущер, и то почти само от остриета, които стържеха и потракваха на всяка крачка.

Дългата сребриста шия се изви и острата ръбата глава се наведе да я погледне отблизо.

— Не търсиш мен — учтиво го упъти Сюзън. — Не си присъствал в моите кошмари.

Остриетата се поклащаха, като че се опитваха да мислят.

— Аз обаче те помня добре — сви вежди Сюзън и пристъпи напред. — Веднъж дойде при Туайла. Онази проклета гувернантка й бе обяснила подробно какво сполетява малките момичета, които си смучат пръстите. А ти помниш ли ръжена? Обзалагам се, че после си имал нужда от дълго заточване…

Създанието наведе глава, заобиколи я предпазливо и затрака надолу по стълбите след Мъхнатко.

Сюзън продължи към върха на кулата.

Сайдни сложи зеленото стъкло на фенера си, после притисна малката сребърна пръчица с изумруд накрая. Някаква част в ключалката се премести.

Нещо избръмча от другата страна на вратата. Той се прегърби с шумна въздишка.

— Аз… ъ-ъ… мисля, че се справих с третата — рапортува магьосникът. — Зелената светлина се оказа нужния ключ.

— Оценявам тази проява на висока квалификация — отвърна Тийтайм. — А останалите четири?

Сайдни се озърна крадешком към мълчаливата жива планина наблизо и си облиза устните.

— Е, ако съм прав в догадките си и отварянето на ключалките зависи от определени условия, може да се бавим с години… — Ами ако някоя може да бъде отключена само от русо момченце с мишка в ръката? И то във вторник? И то в дъждовен ден?

— Но ти ще откриеш какви са заклинанията, нали? — усмихна се убиецът.

— Да, да, разбира се. Нали вече установих същността на едното. Реверсивна тавматургия, нали се сещате? Но процесите, с които се занимавам, са много, много, много… трудни.

— Съчувствам ти. Ако задачата ти се стори непосилна, трябва само да ми кажеш.

— Не! — изквича Сайдни и се овладя. — Не. Убеден съм, че скоро ще ги разгадая…

— Прелестно — промълви Тийтайм. Недоучилият магьосник сведе поглед към рехавите струйки пара, излизащи изпод вратата.

— Господин Тийтайм, знаете ли какво има вътре?

— Не.

— Аха. Разбирам.

Сайдни се взря печално в четвъртата ключалка. Невероятно, но си припомняш толкова неща, когато те наблюдава някой като Тийтайм.

— Господине… — Обърнаха се. Средния Дейв се качи на горната площадка — Има още някой в кулата. Докопаха Котака. Не знам как са го издебнали. Накарах Мъхнатко да пази стълбите, а Мрежестия се запиля някъде.

Убиецът се загледа в магьосника, който трескаво започна да ръчка четвъртата ключалка.

— И какво се опитваш да ми кажеш? Нали наех вас, яките мъжаги, за да отстранявате подобни досадни проблеми?

Устните на Средния Дейв по навик се свиха за няколко топли думи, но вместо това се чу:

— Добре, ама кого си имаме насреща? Караконджоли? Вампири?

Тийтайм въздъхна.

— Предполагам, че са служители на феята на зъбчетата.

— Няма начин да са като ония, дето ги разкарахме оттука — врътна глава Средния Дейв. — Ония си бяха нескопосани мърльовци. А все едно земята се е отворила и е глътнала Котака. — Поумува и се поправи. — Таванът, де… — Страшна картинка се мярна в неговото рядко употребявано въображение. Прогони я. — И момичето го няма.

— Нима? Защо ли си спомням как ви казах, че трябва да бъде убита?

Средния Дейв се притесни. Мамчето Лилиуайт възпита момчетата си да се държат прилично с жените. Внушенията й бяха оставили незаличими следи в съзнанията им, подкрепени и от белезите по задниците им.

Останалите авери пък нямаха нищо против да се отърват от всекиго, ако стои на пътя им към сериозни суми, но страшно се подразниха заради момичето. Как тъй Тийтайм ще им заповядва да очистят някого просто защото вече не му е нужен?

— Мислехме си… А бе, не се знае к’во може да стане…

— Тя не ни е необходима — вдигна рамене убиецът.

А Сайдни ровеше припряно в донесените справочници.

— Туй място направо си е лабиринт… — въздъхна Средния Дейв.

— Уви, прав си. Аз обаче не се съмнявам, че които и да са нежеланите посетители, ще успеят да ни намерят. Може би прекалявам с надеждите, но, току-виж, опитат и нещо героично…

Вайълет и Хленчо тичаха надолу по стълбите.

— Знаете ли как можем да напуснем това място? — попита тя.

— А вие не знаете ли?

— Има някаква… пролука. Ако вървите към нея и знаете, че е там, преминавате.

— Известно ли ви е къде е тази пролука?

— Не! Досега не съм стъпвала тук! И ми бяха нахлупили чувал на главата, когато дойдохме! Аз само прибирах падналите зъбчета на дечицата! — Вайълет захлипа. — Връчват ти списъка, обясняват ти за пет минути какво да правиш, дори ти удържат по десет цента на седмица за стълбата. Признавам, сбърках с малкия Уилям Рубин миналата седмица, но да ми бяха казали! Уж трябвало да се вземе който и да е зъб, ако…

— А… в какво се състоеше грешката?

— Случи се, защото той си беше пъхнал главата под възглавницата, но когато ни дават клещите, изобщо не им хрумва да ни обяснят, че не бива…

Хленчо си мислеше, че тя несъмнено има приятен глас, но защо ли го дразнеше?

— Най-добре да излезем от тази кула — предложи той. — Иначе може да ни чуят.

— А с какъв вид божествена работа се занимавате? — престраши се да попита тя.

— Ами… О, аз… Това-онова… Аз…

Хленчо се напъваше да съчини нещо въпреки пулсиращата болка в слепоочията си. И тогава го осени една от онези идеи, които изглеждат великолепни на пияна глава. Е, да, някой друг бе погълнал алкохола.

— Всъщност съм на свободна практика — изрече той с измъчена бодрост.

— Но как е възможно да съществува бог на свободна практика?!

— Вижте какво… Ако някой от останалите поиска да излезе в отпуск или да се поразсее, аз го замествам. — В тези обстоятелства може би не беше най-мъдрото решение да дава воля на въображението си. — Честно казано, прекалено зает съм напоследък. Не успявам дъх да си поема. Нямате представа как ме експлоатират! Изобщо не се замислят редно ли е да се отдадат на удоволствия, въплътени в някой бял бик или лебед. Само ме тупат по рамото: „Ей, Хленчо, приятелче, поеми нещата, отговаряй на молитвите и така нататък, знаеш какво да вършиш.“ Нямам свободна минутка, но в тези времена не можеш да отказваш каквато и да е работа…

Вайълет се кокореше очарована.

— А кого замествате в момента?

— Хм, ами… Бога на махмурлука…

— Бог на махмурлука ли?! Ужасно!

Хленчо огледа за миг своята изцапана и смачкана тога.

— Сигурно така изглежда отстрани… — успя да измънка.

— Не сте особено подходящ за тази работа.

— О, знам, знам!

— Повече ви прилича да сте в ролята на някой от най-важните богове — въодушевено продължи Вайълет. — Лесно си представям как замествате например Йо или Провидението.

И неговото чене увисна на свой ред.

— Веднага познах, че тази роля не е за вас… — похвали и себе си тя.

Някой вече опираше острието на меч в шията му.

— К’во става тука, бе? — изръмжа Мрежестия. — И Алея на влюбените ли си имаме?

— Я го оставете на мира! — възмути се Вайълет. — Той е бог! Ще съжалявате за нахалството си!

Хленчо преглътна много внимателно. Мечът като че беше добре наточен.

— Бог, значи? На к’во си бог?

Той пак се опита да преглътне.

— Ами на това-онова…

— Стига, бе… Леле, колко се стреснах! Трябва да стъпвам на пръсти около тебе, а? Да не вземеш да ме поразиш с някоя мълния? Ще ми съсипеш настроението, да знаеш.

Хленчо не смееше да помръдне главата си. Но беше съвсем сигурен, че с периферното си зрение долавя смътно стрелкащи се сенки по стените.

— А сега, де! — подсмихна се Мрежестия. — Май ни свършиха мълниите? Ей, сетих се нещо! Нивгаш не съм клъцвал гърлото на…

Скърцане.

Лицето на бандита беше на една педя от очите на Хленчо, затова О, богът можа да проследи промяната от първия ред, образно казано.

Очите на мъжа се завъртяха диво, а от устата му се изтръгна само едно „гър“.

Хленчо се осмели да отстъпи крачка-две назад. Мечът не шавна в ръката на Мрежестия. Стоеше и трепереше, имаше вид на човек, който жадува да провери има ли нещо зад гърба му, но не би посмял, защото може и да има.

О, богът не разбираше как някакво си скърцане ще ти подейства толкова опустошително. Озърна се към първата площадка на стълбите.

— Ама кой успя да сложи незабелязано онова нещо там? — учуди се Вайълет.

Беше най-обикновен гардероб. От тъмен дъб и с малко финтифлюшки по вратичките, залепени в безсилен опит да се прикрие фактът, че това си е една изправена кутия.

— Може би сте се опитал — предположи тя — да го ударите с гръмотевица, но сте прескочил малко по-натам в речника?

— Моля?

Хленчо гледаше ту вцепенения мъжага, ту гардероба. Дърводелското произведение беше толкова обикновено, че чак изглеждаше… зловещо.

— Ами „гърдероб“ като че е малко преди „гърмотевица“…

Тя се намръщи съсредоточено. Някаква част от съзнанието на Хленчо замърмори: „Падам си по момиче, което не е особено наясно с правописа. От друга страна, тя май си пада по същество с тога, върху която сякаш банда невестулки си е правила оргия. По-добре да спра дотук…“

Основната част обаче се чудеше защо от гърлото на този човек се изтръгва само бълбукане. Това все пак е гардероб!

— Не, не! — замънка Мрежестия. — Не ща!

Мечът издрънча на каменните плочи. Грубиянът направи крачка заднешком по стъпалата. Съвсем бавно. Изглеждаше, че нещо го придърпва въпреки истеричните усилия на всичките му мускули.

— Какво не искате? Не разбирам… — промълви Вайълет.

Хленчо за пръв път наблюдаваше как някой се обръща, все едно гигантска ръка го стиска за главата и го върти.

— Не, не, не, не… — Мрежестия се препъваше по стълбата. — Помогнете ми! — прошепна смазан.

— Не мога да схвана проблема — вдигна рамене Хленчо. — Това е гардероб, нали? Служи за натъпкване вътре на старите дрехи, за да няма място за новите.

Вратичките се разтвориха подканящо. Мрежестия успя да разпери ръце и да се запъне. За миг застина в тази поза.

После беше всмукан рязко и вратичките треснаха. Малкото бронзово ключе се завъртя.

— Трябва да го измъкнем оттам! — възкликна О, богът и се втурна нагоре.

— Но защо? — възпротиви се Вайълет. — Не са особено мили хора! А и тъкмо този ми правеше непристойни намеци, когато ми носеше храна.

— Е, да, но…

Хленчо бе виждал досега такова лице само в огледалото. Мрежестия му се стори смъртно болен.

Завъртя ключето и отвори вратичките.

— О, аз…

— Не искам да гледам! Не искам да гледам! — изчурулика Вайълет, надничайки настървено над рамото му.

Хленчо се наведе и вдигна ботушите, оставени грижливо точно по средата. После ги остави полека и заобиколи, за да погледне задната страна на гардероба.

Беше направена от шперплат и в единия ъгъл имаше щампован надпис с поизбледняло мастило: „Фирма «Дратли и синове», улица «Федра», Анкх-Морпорк.“

— Магически ли е? — нервно попита Вайълет.

— Не знам дали нещо магическо носи и фирмения знак на производителя…

— Да, обаче наистина има и вълшебни гардероби! — все още неспокойно възкликна тя. — Ако влезеш в тях, излизаш в някоя вълшебна страна.

Хленчо пак мина отпред, за да погледне ботушите.

— Хм… Вероятно.

— МИСЛЯ, ЧЕ ЕДНО ОБЯСНЕНИЕ Е НАПЪЛНО УМЕСТНО В СЛУЧАЯ.

— И аз си мисля, че ни го дължиш — потвърди Ридкъли. — Наоколо щъкат разни изродчета и ни ядат чорапите и моливите, а малко по-рано отрезвявахме един тип, който се мисли за Бога на махмурлука. И ние решихме, че нещо лошо е сполетяло Дядо Прас. Прави бяхме, нали?

— Хексът беше прав, господин Архиканцлер — учтиво, но твърдо го поправи Пондър.

— ХЕКСЪТ ЛИ? КАКВО Е ХЕКСЪТ?

— Ъ-ъ… Хексът мисли… тоест изчислява, че днес трябва да е настъпила огромна промяна в природата на вярата.

Незнайно защо Пондър си представяше, че Смърт едва ли би одобрил появата на неживи творения, които мислят.

— ГОСПОДИН ХЕКСЪТ Е ПРОЯВИЛ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА ПРОНИЦАТЕЛНОСТ. ДЯДО ПРАС БЕШЕ… — Смърт млъкна, за да подбере нужните му думи. — ЛИПСВА ДОСТАТЪЧНО СМИСЛЕНО ПОНЯТИЕ В ЧОВЕШКИЯ ЕЗИК. ОТ ЕДНА СТРАНА, МОЖЕМ ДА ГО ОБЯВИМ И ЗА МЪРТЪВ, НО ОТ ДРУГА СТРАНА, НЯМА ДА Е СЪВСЕМ ТОЧНО… ЕДИН БОГ НЕ МОЖЕ ДА БЪДЕ УБИТ. НЕ И НАПЪЛНО. ДА РЕЧЕМ, ЧЕ БЕШЕ ЖЕСТОКО ОГРАНИЧЕН В СЪЩЕСТВУВАНЕТО СИ.

— Ех, богове! — поклати глава Ридкъли. — Кому се е приискало да изрита стареца от сцената?

— ТОЙ ИМА ВРАГОВЕ.

— Че какво е сторил? Да не е пропуснал някой комин?

— ВСЯКО СЪЩЕСТВУВАЩО СЪЗДАНИЕ ИМА ВРАГОВЕ.

— Сериозно? Всяко?!

— ДА. И ТО МОГЪЩИ ВРАГОВЕ. НО ТОЗИ ПЪТ ТЕ ПРЕКАЛИХА. ВЕЧЕ ИЗПОЛЗВАТ ХОРА ЗА ДЕЯНИЯТА СИ.

— Ама кои са те?

— ОНЕЗИ, КОИТО СМЯТАТ, ЧЕ ВСЕЛЕНАТА ТРЯБВА ДА ПРЕДСТАВЛЯВА КУПЧИНА КАМЪНИ, ОБИКАЛЯЩИ ПО СПРЕТНАТИ ОРБИТИ. ЧУВАЛ ЛИ СИ НЯКОЙ ДА СПОМЕНАВА РЕВИЗОРИТЕ?

— Предполагам, че Ковчежникът може да се е пооплескал, какъвто си е…

— ГОВОРЯ ТИ НЕ ЗА РЕВИЗОРИ НА ФИНАНСИ, А НА РЕАЛНОСТИ. ТЕ СМЯТАТ ЖИВОТА ЗА ПЕТНО ВЪРХУ ВСЕЛЕНАТА. ЗА ЗАРАЗА. ЗА МРЪСОТИЯ, КОЯТО САМО ИМ РАЗВАЛЯ ХУБАВИЯ РЕД.

— И какъв трябва да е този ред?

— Този, който осигурява ефективно функционираща Вселена.

— Хм, аз пък си мислех, че тя функционира заради нас… Всъщност за да го има Професора по приложна антропика, но и ние се облажваме покрай него. — Архиканцлерът се почеса по брадата. — И аз щях да ръководя един идеално функциониращ Университет, ако не ми се мотаеха разни студенти в краката.

— ИМЕННО.

— Значи искат да се отърват от нас?

— ИСКАТ ДА БЪДЕТЕ ПО-МАЛКО СКЛОННИ КЪМ… ОХ, ЗАБРАВИХ ДУМАТА. ДЯДО ПРАС Е СИМВОЛ НА ТОВА ВАШЕ СВОЙСТВО. МОЖЕ БИ СКЛОННОСТТА КЪМ НЕИСТИНИ? — Смърт щракна с пръсти и ехото отскочи от стените. — ИЛИ Е ПО-ПРАВИЛНО ДА ГИ НАРЕКА „ОБНАДЕЖДАВАЩИ ЛЪЖИ“?

— Неистини ли? — промърмори Ридкъли. — Че аз съм честен, колкото е дълъг денят! Добре де, какво пък толкоз казах тоя път?

Пондър го дърпаше за робата. Зашепна настойчиво в ухото му. Архиканцлерът се прокашля от неудобство.

— Току-що ми беше напомнено, че днес всъщност е най-късият ден в годината. Това обаче изобщо не поставя под съмнение моята позиция, макар да благодаря на колегата си за неоценимия му принос и неизменната готовност да поправя моите дребни, но внасящи известни затруднения грешки. Все пак продължавам да твърдя, че аз имам забележителното качество да се придържам към истината. Изявленията ми пред Съвета на магьосниците не би трябвало да се включват в сметката.

— ИМАХ ПРЕДВИД ЦЯЛОТО ЧОВЕЧЕСТВО. ХМ… ТОЕСТ НАВИКА ВИ ДА УВЕРЯВАТЕ ВСЕЛЕНАТА, ЧЕ ТЯ НЕ Е ТОЧНО ТОВА, КОЕТО ВСЪЩНОСТ Е.

— Сега ме оплете напълно — врътна глава Архиканцлерът. — Впрочем тъй и не разбрах защо ти вършиш неговата работа.

— НЯКОЙ ТРЯБВА ДА Я СВЪРШИ. НЕВЕРОЯТНО ВАЖНО Е ДА БЪДЕ ВИДЯН И ДА ПОВЯРВАТ В НЕГО. ПРЕДИ ИЗГРЕВ ТРЯБВА ДА СЕ НАТРУПА ДОСТАТЪЧНО СИЛНА ВЯРА В ДЯДО ПРАС.

— Защо?

— ЗА ДА СЕ ИЗДИГНЕ СЛЪНЦЕТО В НЕБЕТО.

Двамата магьосници зяпнаха Смърт.

— РЯДКО СЕ ШЕГУВАМ — увери ги той. В този миг се разнесе писък на бездънен ужас.

— Май беше Ковчежникът — досети се Ридкъли. — А се чувстваше необичайно добре днес…

Причината за потреса на Ковчежника лежеше на пода в неговата спалня.

Беше мъртвец. Нито един жив човек не би могъл да има такова изражение на лицето си.

Други магьосници вече бяха нахълтали в стаята. Ридкъли ги разблъска безцеремонно.

— Ех, богове… Що за физиономия! Като гледам, споминал се е от страх. Какво ли се е случило?

— Доколкото можахме да установим фактите — важно започна Деканът, — Ковчежникът отворил гардероба и намерил този човек вътре.

— Нима? Не бих казал, че горкият ни Ковчежник е чак толкоз страшен.

— Не ме разбра, Муструм. Трупът просто се стоварил върху него.

Ковчежникът стърчеше в ъгъла с присъщата си гримаса на блажено мозъчно сътресение.

— Ей, драги, добре ли си? — подхвана го Архиканцлерът. — Колко са единадесет процента от 1276?

— Сто и четиридесет цяло и тридесет и шест стотни — безметежно отвърна Ковчежникът.

— Аха, във форма си — весело го похвали Ридкъли. — Само тая история малко ме притеснява… Не сме имали труп в гардероб след произшествието с Архиканцлера Бъкълби.

— Всички го предупредихме, че ключалката заяжда — мрачно отрони Деканът. Ридкъли пак се вторачи в трупа.

— Случайно да го познавате? Прилича ми на уличен бияч. И къде ли са му ботушите?

Деканът извади стъклено кубче от джоба си и го размаха над тялото.

— Сериозни тавматургични смущения, господа — съобщи след малко. — Изтърсил се е тук с магия. — Започна да рови по джобовете на трупа и извади шепа малки бели нещица. — Ъ-ъ-ъх!… Зъби!

— Кой идиот ходи със зъби в джобовете? — изненада се Архиканцлерът.

— Може би некадърен боксьор? — предположи Професорът по неопределени изследвания. — Ще отида да повикам Модо. Не е зле да махне тези тленни останки оттук.

— Щом имаме данни от тавмометъра — замисли се Ридкъли, — защо да не се допитаме до Хекса?

— Муструм — строго изрече Деканът, — аз продължавам да държа на убеждението си, че все пак има проблеми, които можем да решим и без участието на онази мислеща… мелница.

Смърт оглеждаше внимателно Хекса.

— ЗНАЧИ ТОВА Е МАШИНА ЗА МИСЛЕНЕ?

— Ъ-ъ… да, сър — потвърди Пондър Стибънс. — Когато споменахте… Ами вижте, Хексът вярва във всичко… Но нали слънцето все пак ще изгрее? Това му е работата ъ края на краищата.

— ОСТАВИ НИ САМИ.

Пондър забърза с гърба напред към вратата.

Мравките щъкаха по тръбичките. Зъбните колелца се въртяха. Голямото воденично колело с овчите черепи скрибуцаше кротко. Някъде из механичните дебри писукаше мишка.

— ТУК ТВЪРДЯТ, ЧЕ СИ МИСЛИТЕЛ. ИСКАМ ДА СТИГНЕШ ДО ЛОГИЧНО ЗАКЛЮЧЕНИЕ ЗА ПОСЛЕДСТВИЯТА, КОИТО ЩЕ НАСТЪПЯТ, АКО ХОРАТА ПРЕСТАНАТ ДА ВЯРВАТ В ДЯДО ПРАС. ОТГОВОРИ МИ — СЛЪНЦЕТО ЩЕ СЕ ИЗДИГНЕ ЛИ В НЕБЕТО?

Минаха няколко минути. Колелцата се въртяха. Мравките подтичваха. Мишката писукаше. Пясъчен часовник се спусна на пружина. Полюля се и отскочи нагоре.

Хексът написа: +++ Слънцето няма да се издигне в небето. +++

— ПРАВИЛНО. КАК МОЖЕ ДА БЪДЕ ПРЕДОТВРАТЕНО ТОВА?

+++ С твърда и непоклатима вяра. +++

— ПРАВ СИ. ИМАМ ЗА ТЕБ ЕДНА ЗАДАЧА, МИСЛЕЩА МАШИНО. ВЯРВАЙ В ДЯДО ПРАС.

+++ Изпълнявам инструкцията. +++

— Е, ВЯРВАШ ЛИ В ДЯДО ПРАС?

+++ Вярвам. +++

— ВЯРВАШ… ЛИ… В… ДЯДО… ПРАС? ОТГОВОРИ МИ.

+++ ВЯРВАМ!!! +++

Настъпи промяна в нелепото струпване на тръбички и частички. Голямото колело се намести в ново положение. От другата страна на стената забръмчаха пчели.

— ДОБРЕ.

Смърт понечи да си тръгне, но перодръжката заскърца трескаво. Изчака и взе изписания лист.

+++ Скъпи Дядо Прас, за Прасоколеда си пожелавам… +++

— О, НЕ. ТА ТИ НЕ МОЖЕШ ДА МУ ПИШЕШ… — Смърт се замисли. — А ЗАЩО НЕ?

+++ Така е. Вече имам право. +++

Смърт дочете списъка.

— ВСЕ ПАК ТИ СИ МАШИНА. ВЕЩИТЕ НЯМАТ СТРЕМЕЖИ. ЕДНА ДРЪЖКА НА ВРАТА НЕ ИСКА НИЩО, МАКАР ДА Е СЛОЖЕН МЕХАНИЗЪМ.

+++ Всички неща копнеят да бъдат нещо друго. +++

— УБЕДИТЕЛЕН ДОВОД.

Смърт се сети за мъничките алени цветчета в черните дълбини.

— ПОВЕЧЕТО ПОНЯТИЯ В ТВОЯ СПИСЪК СА МИ НЕПОЗНАТИ. УВИ, ЕДВА ЛИ И ЧУВАЛЪТ ЩЕ УСПЕЕ ДА ИЗПЪЛНИ ЖЕЛАНИЯТА ТИ.

+++ Много съжалявам. +++

— НО НИЕ ЩЕ НАПРАВИМ ВСИЧКО ПО СИЛИТЕ СИ — обеща Смърт. — ПРИЗНАВАМ, ЧЕ ЩЕ МИ ОЛЕКНЕ, КОГАТО ТАЗИ НОЩ ОТМИНЕ. НЕСРАВНИМО ПО-ТРУДНО Е ДА ПОДАРЯВАШ, ОТКОЛКОТО ДА ПОЛУЧАВАШ. — Той бръкна в чувала. — Я ДА ВИДИМ СЕГА… НА КОЛКО ГОДИНКИ СИ?

Накрая Сюзън вървеше бавно и на пръсти по стъпалата, а с дясната си ръка стискаше дръжката на меча.

„Ето ме тук, практично настроена към живота гувернантка, която на ум събира по-бързо, отколкото останалите на хартия, а се катеря в кула с формата на зъб, собственост на феята на зъбчетата, и се каня да размахвам меч, собственост на Смърт… Всеки път едно и също. А как ми се иска поне един месец, един-единствен проклет месец да ми се размине без тези глупости!“

Чуваше гласове малко по-нагоре. Обсъждаха някаква ключалка.

Надникна иззад ъгъла от последното стъпало.

Тук май имаше временен бивак. Виждаха се разни торби и постелки. Двама седяха на сандъци и наблюдаваха трети, който човъркаше врата в извита стена. Единият мъж беше най-чудовищната грамада, която бе виждала през живота си — от онези месести великани, чиито наглед убедителни тлъстини при нужда се оказват купища от съвсем леко отпуснати мускули. А другият…

— Здрасти — приветства я някой весело до ухото й. — Как се казваш?

Тя се застави да извие главата си към него много бавно и отмерено.

Първо видя мътния сив блясък на стъкленото око. После жълтеникавобяло око с точица вместо зеница.

А около очите имаше дружелюбно розово лице, увенчано с невинни къдрици. Всъщност беше доста хубаво като за мъж, обаче очите подсказваха, че може и да е откраднато от другиго.

Ръката й посегна неволно, но веселият младок я изпревари — вече измъкваше ножницата изпод колана й.

— А, не! — отпъди той небрежно опитите й да си върне оръжието. — Виж ти, виж ти… Каква изненада! Бяла костена дръжка, безвкусни орнаменти с черепни мотиви… Второто любимо оръжие на Смърт, нали? Страхотна Прасоколеда си прекарвам тази година! И тъй, ти трябва да си Сюзън Сто-Хелит. Благородничка. Бих ти се поклонил — той изпърха леко назад, — но се боя да не ми сториш нещо страшно…

Прекъсна го тихо щракане, а магьосникът до вратата се задъха от ликуване.

— Да! Да! Дървена клечка за зъби в лявата ръка! Ама че е лесно! — Той забеляза втренчения поглед на Сюзън и изхъмка притеснен. — Господин Тийтайм, отворих петата ключалка! Никакви проблеми! Използвана е основната окултна последователност на Уодли! Всеки глупак би могъл да ги отвори, ако я знае!

— Аз я знам — кротко съобщи Тийтайм, без да отделя поглед от Сюзън.

— А… — Умът на Сайдни сякаш натисна педалите назад с все сила, защото отпред го чакаше неоспоримият факт, че убиецът няма време да се занимава с излишни хора. — Има… и… някои… любопитни… нововъведения… Хитроумни. Да. Аз… ами… ще се заема с шестата…

— Откъде знаеш коя съм? — сопна се Сюзън.

— Че да не е някаква тайна? Включена си в „Справочник за благородните семейства“ на Туърп. Изучавахме го. Дъртакът Мерисет дори ни подхвърляше всеки час, че така сме щели да познаваме бъдещите си клиенти и обекти. Известно ми е и кой е дядо ти по майчина линия.

Сюзън се постара да стане невидима. Уви, беше си все така срамно плътна.

— А ти кой си между другото?

— О, моля да бъда извинен. Джонатан Тийтайм, на вашите услуги. И не се опитвай да ме ядосаш с този тон. Дразня се само от най-важните неща. Е, господин Сайдни, напредваме ли? Ако се придържаме към окултната последователност на Уодли, сега е ред на медта и синьозелената светлина. Разбира се, ако нововъведенията не са прекалено сложни за вас…

— Веднага, господин Тийтайм.

— А ти как мислиш — ще се втурне ли дядо ти да те спасява? Вече имам меча му. Чудя се дали…

Поредното щракане.

— Шестата ключалка, господин Тийтайм!

— Нима…

— Ъ-ъ… искате ли да се заема със седмата?

— Както желаеш. Ще я отвориш с чисто бяла светлина. Но вероятно вече няма значение. Въпреки това ти благодаря. Беше ми много полезен.

— Ъ-ъ…

— Няма нужда да питаш. Можеш да си вървиш.

Сайдни дори не се забави да си прибере торбата с книгите и принадлежностите. Полетя надолу по стълбата, като че се боеше да не бъде върнат и затова се опитваше да изпревари звука.

— Само затова ли си нахлул тук? — изрече Сюзън. — За дребно обирджийство? — В края на краищата той носеше типичните дрехи на убиец, а тя знаеше как да вбеси хора като него. — Запълваме си времето с взломни кражби, така ли?

А той подскачаше възбудено.

— Крадец? Кой, аз ли? Грешиш, благородна госпожице. Но и да бях крадец, щях да отмъкна огъня от боговете.

— Отдавна си го имаме.

— Сигурно вече има и подобрен модел. Не, уважаема, онези са бандити и грабители. Свестни момчета, макар че не би искала да ги видиш как се хранят. Първият е Средния Дейв, вторият е брат му Банджо. Уверявам те, той може и да говори.

Малко по-дребният брат кимна мълчаливо. Сюзън разпозна погледа в очите му. Май се откриваше възможност да го насъска…

А имаше нужда от някакво преимущество. Дори косата й изглеждаше отвратително. Не можеше да се скрие във времето, не можеше да се слее със стените, а ето че дори косата й я подвеждаше…

Беше нормална. Тук беше такава, каквато й се искаше да бъде открай време.

Гнусна, противна, непоносима гадост!

Сайдни се молеше горещо, докато тичаше по стълбите. Не вярваше в никакви богове, защото магьосниците поначало рядко си позволяват да ги поощряват още повече в щуротиите им. Въпреки това се молеше разпалено, както подобава на атеист, който изведнъж е обзет от надеждата, че е сбъркал в убежденията си.

Никой не го повика. И никой не го догони.

Въпреки безумния страх си оставаше разсъдлив човек, затова позабави крачка. Не искаше да се пребие точно когато се е избавил от далеч по-ужасната опасност.

Чак сега забеляза, че липсват белите просветващи стъпала под краката му. Стъпваше по големи, разядени от времето варовикови плочи. А протегнатата му ръка докосна изгнила тухла.

Призраците на миналото се надигнаха от спомените му. Знаеше къде се е озовал. Беше в двора на училището, притежавано и ръководено от достопочтената дама Гамър Уимбълстоун.

Следователно се намираше в ловния резерват на Рони Дженкс.

Умът на възрастен му внушаваше, че Рони е бил тъпо седемгодишно досадниче с мускули и там, където трябва да има мозък. Детското въображение обаче — с много по-големи основания — си го бе представяло като олицетворено земетресение със запушени ноздри и вечно свити в юмруци пръсти, а петте му мозъчни клетки напрегнати докрай, за да издава заплашителното си сумтене.

О, богове… Та това е дървото, зад което се криеше Рони. И изглеждаше грамадно и неприятно, точно както го помнеше.

Но… Щом и без това е попаднал тук… Признаваше си, че е кльощав, но сега беше несравнимо по-голям от Рони Дженкс. О, да! Как ще му нарита скапаното задниче…

Осъзна грешката си, когато туловището пред него му засенчи слънцето.