Дядо Прас

Бинки препускаше леко през някакви мъгливи кълбета, а наглед не помръдваше.

— О, аз! — прошепна Хленчо.

— Какво има?

— Ами затвори си очите, ще разбереш.

Тя стисна клепачи и тутакси вдигна ръка към очите си.

— Пак виждам…

— Мислех, че само аз се мъча. Обикновено е така.

Кълбетата изчезнаха и под тях се откри зеленина.

Странна гледка. Наистина беше някаква растителност. Сюзън бе прелитала няколко пъти над поля и гори, дори над блата и джунгли, но те изобщо не изглеждаха толкова зелени. Пейзажът долу се мъчеше да докаже, че и зеленото е основен цвят в природата.

А онова криволичещо нещо…

— Това не е река! — отсече Сюзън.

— Не е ли?

— Синя е!

О, богът се престраши да погледне.

— Нали водата е синя?

— Изобщо не е вярно!

— Тревата е зелена, водата е синя… Поне това помня.

— Е, да, донякъде…

Сюзън се поколеба. Всеки знае, че тревата е зелена, а водата — синя. Твърде често действителността се разминава с такива представи, но хората въпреки това си държат на тях. Същото е и с небесната синева.

Както се беше умислила, направи грешката да зарее поглед в небето.

Да, горе имаше небе, и то синьо. Долу пък имаше покрита със зеленина земя.

А по средата нямаше нищо. Нито еднообразна белота, нито нощен мрак. Просто нищо. Мозъкът твърдеше, че там небето и земята трябва да се срещат спретнато на хоризонта, но вместо него пустотата сякаш засмукваше очите подобно на хлабав зъб.

А слънцето се рееше под небето. И беше безметежно жълто.

Бинки стъпи на тревата до реката. Е, поне на зеленината. Повече приличаше на мъх или на податлива гъба. Конят се наведе и я подуши любопитно.

Сюзън се смъкна от гърба му, стараеше се да гледа надолу, значи право в яркосинята вода.

В нея се забелязваха оранжеви рибки. Не изглеждаха особено добре. Явно ги бе породило въображението на човек, който искрено смята, че рибата се състои от две извити линии и триъгълна опашка. Веднага й напомниха за мършавите рибки в басейна пред къщата на Смърт. Напълно подхождаха на… околната си среда. И Сюзън ги виждаше, макар част от ума й да настояваше упорито, че водата е само плътна и непрозрачна цветна ивица.

Вече знаеше къде е попаднала. Последното късче от мозайката се намести и тя прозря изведнъж. Дори се досещаше предварително как ще изглежда къщата, колко прозорци ще има и какъв дим ще излиза от комина.

Почти не се съмняваше, че на дърветата има ябълки. И са червени, защото всеки знае, че ябълките се червени. А слънцето — жълто, небето — синьо, тревата — зелена.

Но имаше и друг свят, наричан истински от хората, които вярват в него. Там небето можеше да има всякакъв цвят — от кървавочервеното на залеза до тъмносивото на бурята. Дърветата понякога изглеждаха като черни оголени клони или пък наесен приличаха на огньове. Слънцето можеше да е ослепително бяло, жълтеникаво, оранжево, алено… Водата — кафява, белезникава, зеленясала…

Тук обаче имаше само пролетни цветове. И то от пролетта на въображението.

— Това е детска рисунка — изрече Сюзън.

— Като погледна оная празнота — смънка О, богът и се прегърби на тревата, — очите ми се насълзяват. О, аз… Бълвочът на магьосниците май вече не ми действа.

— Виждала съм десетки рисунки на това място — продължи унесено Сюзън. — Туайла ги прави такива, навремето и аз… Вероятно и всички деца. Да вървим, трябва да намерим къщата.

— Каква къща? — изстена О, богът. — Би ли говорила по-тихо, главата ми ще се пръсне.

— Винаги има къща — натърти Сюзън. — С четири прозореца. И димът излиза от комина, навит на спирала. Разбери, тук е същото като в страната на Смърт. Искам да кажа, че не е истинска география.

Хленчо доближи едно дърво и заудря главата си в него, сякаш много се надяваше да го заболи.

— Прилича ми на истинска…

— Нима си виждал такива дървета? Голямо зелено кълбо върху права кафява пръчка? Прилича на близалка!

— Де да знам. За пръв път виждам дървета. Ох! Нещо ме тупна по главата. — Той се вторачи замаяно в земята. — Червено е.

— Ябълка. — Сюзън въздъхна. — Нали ябълките са червени…

Липсваха каквито и да било храсти. Затова пък се пъчеха едри цветя, всяко с по две удължени зелени листчета отдолу. Никнеха на голямо разстояние едно от друго, колкото да изпъстрят зеленината.

Щом излязоха на поляната, видяха къщата.

Не беше особено голяма. Имаше четири прозореца и врата. От комина се виеше дим като пружина.

— Смешно е, но… — замислено проточи Сюзън. — И Туайла ги рисува такива, а живее в много по-голяма къща. Аз също, обаче прекарах детството си в дворец. Защо ли?

— Може да са само двойници на тази къща — смотолеви жално О, богът.

— Какво? Наистина ли го мислиш? Хлапетата само копират това място, защото е и в главите им?

— Не ме питай, само се опитвах да водя светски разговор.

Сюзън постоя пред къщата. Думите „Сега какво?“ сякаш се надвесиха над нея. Да почука ли?…

Осъзна, че това е поредната изцепка на нормалното й мислене…

В страната, където има небе само отгоре, Средния Дейв Лилиуайт влачеше поредния чувал с пари надолу по стълбите.

— Трябва да са хиляди тука — подхвърли Мрежестия.

— Стотици хиляди — промърмори Средния Дейв.

— Ей, тука к’во има? — Котака отвори яка кутия.

— А, хартийки.

Захвърли дебелия лист в ъгъла. Средния Дейв въздъхна. Нямаше нищо против съсловната солидарност, но Котака наистина го дразнеше понякога.

— Мой човек, току-що пусна на пода нотариален акт. По-скъп е от дребните мангизи в целия чувал.

— Айде, бе! Хартийката да струва повече от монетите? Не си ли чувал приказката, че к’вото става за горене, не става за харчене?

— Не се ежи толкоз — укроти го Мрежестия. — Слушал съм аз разни истории к’ви номера си погаждат хората с тия нотариални актове. Та, значи, феята на зъбчетата си купува имоти, а?

— Нали отнейде трябва да смъква паричките за хлапетата? — вдигна рамене Средния Дейв.

— Ако гепим хартийките, стават ли наши или има някаква хитринка?

— За к’во ти са? — ухили се Котака.

— Слушай, готин, като гледам всичко туй в кулата, десет хилядарки са джобни пари…

— Значи оня няма да се усети, че…

— Господа.

Обърнаха се едновременно. Тийтайм се подпираше на отворената врата.

— Ами… таквоз, прибирахме — обясни не особено смислено Мрежестия.

— Знам. Аз ви заръчах да го правите.

— Вярно, тъй си беше — отдъхна си Мрежестия.

— А има още толкова много… — усмихна се Тийтайм.

Котака се закашля.

— Хиляди чували! — избоботи Средния Дейв. — Ами тия нотариални актове? Глей, има един и за магазинчето, дето си купувам тютюнеца в Анкх-Морпорк! Дъртият Тимбъл все мрънка за наема…

— О, значи сте посегнали и на касите — любезно отбеляза убиецът.

— Ами да…

— Добре, добре. Не съм ви молил, но няма нищо… А как иначе според вас феята на зъбчетата би си набавяла непрекъснато толкова пари? Да не си въобразявахте, че малки гномчета ровят в земята? Само че вълшебното злато е вече боклук на другата сутрин!

Разсмя се. Последва го Мрежестия, присъедини се и Средния Дейв. В следващия миг Тийтайм го налетя и го приплеска до стената.

Едрият мъж се опита да примигне и левият му клепач изведнъж пламна.

Здравото око на убиеца беше точно срещу лицето му. Ако можеше да се нарече здраво с тази зеница-топлийка. Острието на ножа не се отделяше от очите на Средния Дейв.

— Знам какво говорят хората за мен — прошепна Тийтайм. — Първо ръгам, после приказвам. Не е точно така, но защо ли да не постъпя спрямо теб в съответствие с общата заблуда? Стоиш насред замък от злато, а искаш да отмъкнеш малко грошове. Колко жалко! И какво да те правя сега? — Звънящото напрежение се поизцеди от мускулите на убиеца, но ножът не трепна. — Мислиш си, че Банджо ще ти се притече на помощ. Винаги на това си разчитал, нали? Банджо обаче ме харесва. Той е мой приятел.

Средния Дейв успя някак да съсредоточи погледа си отвъд ухото на Тийтайм. Брат му чакаше с безизразно лице да чуе нова заповед или да го споходи нова мисъл.

— Ако ми се стори, че таиш зли помисли към мен, ще се опечаля — продължи убиецът. — Не са ми останали много приятели, господин Среден Дейв. — Дръпна се с весела усмивка на лицето. — Тук царят дружба и разбирателство, нали? Банджо, помогни на брат си да стане, че май не го държат краката.

Грамадата послушно се затътри напред.

— Банджо има душа на дете — похвали го Тийтайм. — Позволявам си да твърдя същото и за себе си.

Другите се бяха вцепенили. Не бяха помръднали след изненадващото нападение. Средния Дейв беше тежичък, меко казано, а Тийтайм приличаше на пръчка, но го помете както ураган прашинка.

— Сега по въпроса за парите. Изобщо не са ми нужни — съобщи сговорчиво убиецът, възседнал чувал с дребни сребърни монети. — Ако желаете, поделете си ги. Не се съмнявам, че ще се карате и ще се мамите до полуда. Ох… Колко досадно е да присъстваш на падението на приятелите си.

Стана и ритна чувала. Зеблото се сцепи, среброто и медта се посипаха в скъпо ручейче.

— А после ще се перчите и ще прахосвате плячката за пиене и жени. Идеята за инвестиции е толкова чужда на белязаните ви дребни мозъчета…

Откъм Банджо се разнесе тътен. Дори Тийтайм млъкна, за да изчака търпеливо, докато великанът сглоби изречението.

— Аз си имам прасенце-касичка.

— Прекрасно! А какво би сторил с един милион долара?

Приглушен грохот. Лицето на Банджо се разкриви от интелектуалните усилия.

— Ами… А сега, де… Ще си купя по-голяма касичка.

— Великолепно! Време е да проверим как се справя нашият магьосник.

Убиецът излезе, без да се озърне. Банджо го последва. Другите се стараеха да не се гледат. Накрая Мрежестия се обади:

— Ама оня к’во каза? Да взимаме парите и да се омитаме ли?

— Стига глупости, бе! — сряза го Средния Дейв, захлупил с длан лявото си око. — И десет крачки няма да направим. Уф, че боли! Оня направо ми сряза скапания клепач!

— Дайте да зарежем всичко и да се разкараме!

— И как ще се оправяш, като те подгони?

— Че що му е да се занимава с нас?

— За приятели ще намери време — горчиво изръмжа Средния Дейв. — Айде бе, дайте ми някакъв чист парцал!

— Ясно, ама… Оня не може да тършува навсякъде.

Средния Дейв поклати глава. Бе завършил с оцеляване уличния университет на Анкх-Морпорк, от което вродената му схватливост се наточи до блясък. И един поглед в двете различни, но еднакво страшни очи му стигаше, за да осъзнае истината — ако Тийтайм реши да те намери, няма да тършува навсякъде. Ще дойде направо там, където си се спотаил.

— А братчето ти що толкоз го харесва?

Средния Дейв сви устни. Банджо винаги правеше каквото поискаше неговият брат. Поне доскоро.

Промяната май започна с онзи юмручен удар в кръчмата. На Средния Дейв никак не му се умуваше над противната сценка. Бе обещал на майка си да се грижи за Банджо16, а тогава брат му рухна по гръб като отсечено хилядолетно дърво. И когато Средния Дейв скочи от стола си, за да угаси веднъж завинаги гнусния блясък в очичките на убиеца, Тийтайм вече беше опрял нож в гърба му. Ей на това му се викаше унижение…

После Банджо се изправи много учуден и изплю зъб от устата си…

— Ако брат ти не се лепеше тъй за него, щяхме да го връхлетим всички заедно — мечтателно промълви Котака.

— Да го връхлетим ли? — повтори с неописуем глас Средния Дейв.

— Тъй, де! Ти си виновен, да знаеш! — подхвана Мрежестия.

— Я глей ти! Аз ли се прехласвах по десетте хиляди долара?

Мрежестия отстъпи припряно.

— Де да знам, че ще налетим на таквиз щуротии! Искам да си ходя вкъщи!

Средния Дейв се поколеба въпреки болката и яростта. Мрежестия открай време си мрънкаше и се жалваше, но този път имаше нещо нередно. Вярно, местенцето си беше страшничко, а и от заниманията с всички онези зъби тръпки го побиваха… Помнеше обаче как се държеше Мрежестия, когато веднъж ги подгониха и Стражата, и Гилдията на крадците.

— Ей, к’во ви става на всичките? Все едно… сте дечица!

В камината падаха сажди.

— Да предположим, че е той — обади се Ридкъли.

Нещо тупна в пепелта. Двамата магьосници изчакаха мълчаливо фигурата да се надигне. Зашумоля хартия.

— Я ДА ВИДИМ…

Потракване — лулата падна от отворената уста на архиканцлера.

— Кой си ти, дяволите те взели?! Стибънс, запали една свещ най-сетне! Смърт се поотдръпна.

— АЗ СЪМ ДЯДО ПРАС, РАЗБИРА СЕ. Ъ-Ъ… ХО. ХО. ХО. И АКО СМЕЯ ДА ПОПИТАМ, НИМА БИХТЕ ОЧАКВАЛИ ДРУГ ДА СЛЕЗЕ ПРЕЗ КОМИНА В ТАЗИ НОЩ?

— Не си Дядо Прас!

— КАК ДА НЕ СЪМ, КАТО СИ ИМАМ БРАДАТА, ВЪЗГЛАВНИЦАТА ПОД…

— Защо ли обаче си толкова кльощав в лицето, а?

— АЗ… НЕ СЕ ЧУВСТВАМ ДОБРЕ. ЗАРАДИ… ВСИЧКИТЕ ЧАШИ ВЕРМУТ И ТИЧАНЕТО НАСАМ-НАТАМ. ПРИЛОША МИ.

— Смъртоносно, бих казал.

Ридкъли докопа брадата и яростно опънатото ластиче се спраска.

— Аха, фалшива брада!

— НЕ Е! — отчаяно отрече Смърт.

— Ето ги и кукичките за ушите. Не се съмнявам, че ужасно са те затруднили! — Архиканцлерът размаха победоносно уликата. — И защо се промъкваш през комина? Що за смахнати хрумвания?!

Смърт показа малкото смачкано листче, сякаш за да се оправдае.

— ОФИЦИАЛНО ПИСМО ДО ДЯДО ПРАС. ТУК ПИШЕ… — Взря се по-внимателно. — АМИ МНОГО НЕЩА. ИМА ДЪЛЪГ СПИСЪК. БИБЛИОТЕЧНИ ПЕЧАТИ, БИБЛИОГРАФСКИ СПРАВОЧНИЦИ, МОЛИВИ, БАНАНИ…

— Библиотекарят е поискал всичко това от Дядо Прас? — учуди се Архиканцлерът. — Но защо?

— НЕ ЗНАМ — уклончиво отговори Смърт.

Затискаше с костеливия си палец изречението, отнасящо се до Ридкъли. Библиотекарят бе съчинил любопитен орангутански йероглиф за израза „кучи гъз“.

— Има цели кутии моливи в бюрото ми — проточи Архиканцлерът. — Давам веднага нов молив на всекиго, ако ми докаже, че е изписал докрай стария.

— ЗНАЧИ ТРЯБВА ДА ТИ ДОКАЖАТ ЛИПСАТА НА МОЛИВ?

— Разбира се! Щом са му били необходими канцеларски консумативи, би трябвало да дойде първо при мен. Никой човек не би могъл да ти каже, че се инатя.

— ИМЕННО — невъзмутимо потвърди Смърт с точността на опитен антрополог.

— Е, не държа запас от банани, естествено. — Ридкъли успя да вцепени Пондър Стибънс, когато мушна с показалец възглавницата под червената куртка. За миг по-младият му колега забрави, че всички магьосници знаят точния час на смъртта си.17

— Но защо тъкмо ти се захвана с това? Какво сполетя другото приятелче?

— ИЗГЛЕЖДА СЕ НАЛАГА ДА ТИ ОБЯСНЯ.

Сайдни едва не си глътна езика, когато Тийтайм се появи до него.

— Напредваме ли?

— Гнк…

— Моля?

Магьосникът се опомни.

— Ъ-ъ… постигнахме нещо. Ъ-ъ… измислихме как да отворим една ключалка.

Стъкленото око блесна.

— Ако не съм се заблудил, ключалките са седем.

— Е, да, но са наполовина вълшебни и само наполовина истински, пък и наполовина не съществуват… Тоест… Има части в тях, които не са реални през цялото време…

Господин Браун завъртя глава и прибра шперца.

— Не става. И от лоста няма полза. Ако се върна в града и донеса две дракончета… Стапят всякаква стомана, стига да ги натъпчеш с въглен и да им извиеш хубавичко вратлетата.

— Увериха ме, че ти си най-добрият касоразбивач в Анкх-Морпорк — промълви Тийтайм.

Зад него Банджо пристъпи от крак на крак. Господин Браун позволи на раздразнението си да проличи.

— Така си е! Ама ключалките се променят в движение, докато ги човъркам. Поне досега не ми се беше случвало.

— Смятах, че си способен да отвориш всяка ключалка, направена някога.

— Направена от хора! — натърти господин Браун. — Или от повечето джуджета. Хич не знам що за твар си е играла с тези. Изобщо не споменахте за магия, когато се споразумяхме.

— Колко жалко… — въздъхна убиецът. — В такъв случай не се нуждая от услугите ти. Защо не се прибереш вкъщи?

— С удоволствие. — Господин Браун започна да си прибира принадлежностите в торбата. — Ами парите?

— Убеден ли си, че ти дължа нещо?

— Дойдох с вас. Не съм виновен, че тук е замесена магия. Трябва все нещо да получа за труда и загубеното време.

— Мисля, че те разбирам. Разбира се, редно е да си получиш заслуженото. Банджо…

Великанът се повлече напред, но спря посред път. Ръката на господин Браун изскочи от торбата, стиснала здрав лост.

— Плужек недорасъл, ти май се лъжеш, че аз съм се пръкнал вчера! Виждал съм типове като тебе. Мислиш си, че всичко е игра. Пускаш тъпи шегички и си въобразяваш, че никой нищичко не проумява. Аз пък си тръгвам и ще взема каквото ми се полага. Ти няма да ме спреш. Нито пък Банджо. Знаехме се с Мамчето Лилиуайт в доброто старо време. Смяташ се за хитър гадняр, а? Няма по-страшен от тебе, а? Мамчето досега да ти беше натикала ушите в гърлото, наперено изродче такова! Работил съм често с нея, затова хич не се плаша нито от тебе, нито от нещастника Банджо.

Господин Браун ги изгледа гневно, размахал лоста. Сайдни се свиваше пред непристъпната врата.

Забеляза как Тийтайм кимна любезно, сякаш бе изслушал кратко благодарствено слово.

— Вече казах че разбирам гледната ти точка. Банджо, заеми се.

Грамадата надвисна над господин Браун и толкова рязко го вдигна за лоста, че краката му изскочиха от обувките.

— Ей, нали ме познаваш! — закряка във въздуха касоразбивачът. — Като мъничък съм те дундуркал на коленете си, а с твойто мамче…

— Обичаш ли ябълки? — избоботи Банджо. Браун се боричкаше безпомощно. — Трябва да кажеш „Да“.

— Да!

— Обичаш ли круши? Трябва да кажеш „да“.

— Да!

— Обичаш ли да се търкаляш по стълбите?

Средния Дейв вдигна ръце и ги размаха, за да поиска тишина. Впиваше жлъчен поглед в тайфата.

— Туй място ви скапва, нали? Ама и преди сме били из разни гнусни дупки!

— Никъде не е било толкоз зле — съкрушен заяви Мрежестия. — Само тука ме болят очите, като погледна небето. Пощурявам.

— Лигавото бебче, ня-ня-ня! — пропя Котака.

Вторачиха се в него. Той се закашля нервно.

— А бе, не знам що я изтърсих тая глупост.

— Ако не се джафкаме, ще изтраем някак…

— Ей, Мъхнатко ми прави муцуни!

— Не е вярно!

— На лъжеца огън му пари гъзеца!

Две събития настъпиха едновременно. Средния Дейв загуби търпение, а Мъхнатко писна. От задницата на панталона му се издигаше струйка дим. Заподскача, пляскайки се с длани.

— Кой го направи? — изръмжа зверски Средния Дейв. — Кой го направи?!

— Никого не видях — обади се плашливо Мрежестия. — Ама сериозно ти разправям, никой не го е доближавал. Котака изръси тъпата поговорка, а после…

— Глей го, сега си смуче палеца! — сочеше присмехулно Котака. — Ня-ня-ня! Ей сега ще се разреве, че иска при мама. Ей, нали знаеш к’во става с децата, дето си смучат пръстите? Идва онуй страшилище, дето е цялото от ножици…

— Стига с тия дивотии, бе! — кресна нечовешки Средния Дейв. — Да пукна, ама все едно се разправям с един куп…

Доста по-нависоко от тях някой изпищя. Викът се извиси и секна изведнъж, смени го трополене.

Средния Дейв стигна до площадката тъкмо навреме, за да проследи с поглед префучалото тяло на господин Браун. Миг по-късно кожената торба отскочи от стълбите, отвори се и посипа дъжд от шперцове и други инструменти.

Трупът се търкаляше устремно. Вероятно щеше да стигне чак до основата на кулата.

Средния Дейв отметна глава. Два етажа по-нагоре Банджо го наблюдаваше от срещуположна площадка.

Той не различаваше доброто от злото. Винаги бе оставял тази задача на брат си.

— Ех, да му се… Горкият май се е хлъзнал — смънка Средния Дейв.

— Ами да, хлъзнал се е… — съгласи се Мъхнатко, който също гледаше нагоре.

Чудна работа, как не ги забеляза досега? Бялата кула уж светеше отвътре, а пък имаше сенки, плъзгащи се по камъните. Не, в самите камъни…

— Що за шум беше оня? — сепна се Мъхнатко.

— Сега пък к’во ти се причува?

— Все едно… някой точи ножове. И то наблизичко.

— Само ние сме тука! — сопна му се Средния Дейв. — От кого се плашиш толкоз? От цветенцата навънка ли? Я ела с мен… Да видим можем ли да го свестим…

Сюзън установи, че просто не може да мине през вратата, която тъпо и упорито се съпротивяваше на набезите й. Накрая усети, че ще се натърти излишно, и се отказа. Затова натисна дръжката и отвори.

Чу как О, богът ахна. Тя обаче беше свикнала със сгради, които отвътре са доста по-просторни. Дядо й тъй и не успя да схване идеята за пределите, наложени от трите измерения.

Погледите им неизбежно се приковаха в стълбите. Започваха и от четирите страни на кулата, таванът пък се губеше в светла мараня. Спиралите сякаш чезнеха в безкрая.

После Сюзън зяпна голямата купчина насред пода.

Беше бяла и блещукаше мътно в сиянието на стените.

— Зъби…

— Май ще повърна — тъжно се обади Хленчо.

— Че какво страшно има в зъбите?

Не успя да вложи искреност в упрека си. Купчината изглеждаше направо ужасно.

— Кой е споменавал за страх? Пак съм си махмурлия… О, аз…

Сюзън пристъпи предпазливо.

Малки зъби. Детски. А купчината беше струпана твърде небрежно. Вероятно от същите злосторници, които бяха издраскали знаци с тебешир наоколо.

— Много са… — прошепна О, богът.

— Поне двайсетина милиона, ако се ориентираме по средните размери на един млечен зъб — изрече Сюзън, без да се замисли.

— Я, как го сметна толкова набързо?

— Както се пресмята обемът на конус — вдигна рамене момичето. — Пи по квадрата на радиуса по височината, делено на три. Обзалагам се, че госпожица Бут не е подозирала къде ще се възползвам от натъпканите в главата ми знания.

— Изумително! На ум ли го сметна?

— Нещо се е объркало — промълви тя, без да го слуша. — Не вярвам феята на зъбчетата да го е направила. Толкова труд, за да ги събере, и то само за да ги натрупа тук? А, видях угарка на пода. Феята едва ли си свива цигарите от боклучав тютюн.

Сюзън огледа тебеширените черти.

Някъде отвисоко долетяха гласове и тя рязко отметна глава. Стори й се, че зърна за миг лице над парапет, което се дръпна припряно. Не изглеждаше никак приказно.

Пак се взря в тебеширения кръг около зъбите. Някой бе поискал всички да са на едно място, а хората да ги заобикалят.

А около кръга имаше знаци. Сюзън притежаваше отлична памет за подробностите. Поредната наследствена черта. И една дреболия се разшава като сънена пчела.

— О, не! — ахна момичето. — Нима някому би хрумнало да…

Вик в маранята горе. По най-близките до нея стъпала се претърколи тяло. Доскоро явно бе принадлежало на слабоват мъж на средна възраст, само че стълбите се бяха отнесли немилостиво с него.

Сюзън се затича натам, но трупът избледня и се разтвори във въздуха. Остана само кърваво петно.

Нещо звънна. Един лост отскочи от парапета, заби се в мрамора и затрептя.

Мрежестия стигна задъхан до горната площадка.

— Господин Тийтайм, долу има някакви хора! — изхъхри той. — Дейв и другите слязоха да ги спипат!

— Е, и? Просто ги… премахнете.

— Само дето… единият е момиче, господине.

Убиецът изобщо не се озърна.

— Значи ще ги премахнете любезно.

— Да, господине… Ясно… — Мрежестия се прокашля. — Господине, не искате ли да знаете защо са дошли?

— О, небеса, не! Не страдам от излишно любопитство. Върви, върви.

Мрежестия постоя, почеса се и затупурка бързо по стъпалата. Някъде по средата дочу скърцане като от разсъхнала се стара врата.

И пребледня.

„Стига бе, к’во като е врата?“ — успокои го разсъдливият преден дял на мозъка му. Наистина тук имаше стотици врати, но… Не помнеше някоя от тях да е скръцнала досега.

Един друг дял, който си кротуваше до гръбначния мозък, се намеси: „Не е никоя от тукашните врати. Знаеш ти коя е, знаеш…“

Не бе чувал този звук от трийсетина години.

Изквича тихичко и започна да прескача по четири стъпала наведнъж.

В ъглите сенките потъмняваха.

Сюзън тичаше нагоре и влачеше неуморно Хленчо.

— Имаш ли представа какво са сторили?! — възклицаваше на бегом. — Знаеш ли защо са оградили с онзи кръг всички зъби?! Какво могъщество! Ох…

Когато Мрежестия стигна до първия етаж, вече се тресеше целият, но съвсем не от преумора. Втурна се право към изхода и Средния Дейв едва успя да го сграбчи.

— Пусни ме, бе! Онуй ме гони!

— Ей, виж му мутрата… — стъписа се Котака. — Все едно му се е изпречил призрак.

— Да, ама не е призрак — смънка Мрежестия. — По-лошо е…

Средния Дейв се засили и му стовари тежък шамар.

— Я се стегни! Отвори си зъркелите! Нищо не те гони! Пък и ние на всекиго ще вземем мярката, ясно?

Ужасът бе успял да се поизцеди от душицата му. Мрежестия огледа стълбите с подозрение. Никъде нищо не видя.

— А тъй те искам — промърмори Средния Дейв, но не го пусна. — Казвай сега к’во ти се привидя.

— Май беше оня гардероб. Айде де, смейте ми се…

Никой дори не се усмихна.

— Кой гардероб? — колебливо попита Котака.

— А бе, като бях малък… Имахме си един вехт гардероб. От дъб. И на него едно… едно… като лице. — Лицата наоколо бяха не по-малко вдървени от онова в спомените му. — Е, не истинско, ами… една такваз украса около ключалката. Само като я погледнех накриво, ставаше лице. Натикаха гардероба в мойта стая, щото беше голям, а всяка нощ… всяка нощ…

Те бяха зрели мъже или поне бяха живели по няколко десетилетия. Незнайно защо повечето цивилизации смятат, че е едно и също. За пръв път обаче виждаха някого от своите да се гърчи от ужас.

— И к’во? — дрезгаво го подкани Котака.

— …и ми шепнеше разни неща — довърши Мрежестия досущ като мишка в тъмница. Спогледаха се.

— К’ви неща, бе? — попита Средния Дейв.

— Не знам! Пъхах си главата под възглавницата! И без туй бях хлапе тогаз! Накрая татко ми се пищиcа, нацепи гардероба с брадвата и го изгори на двора. Накара ме да гледам.

— Да знаете, с мен е същото, като съм на тъмно — гузно сподели Котака.

— Леле, и ти ли започна! — хвана се за главата Средния Дейв. — Нали не те е страх от тъмното? С туй те знаят хората. Влизал съм с тебе в к’ви ли не мазета и не знам си къде още. Нали от туй ти излезе прякорът, бе? Котака, щото виждаш на тъмно.

— Да, де… Човек почва да се инати, да знаеш. Като пораснеш, викаш си: „Сенки и измишльотини, друго няма.“ Пък и не е като онуй тъмно в наш’то мазе.

— А, за тебе са приготвили нещо специално, тъй ли? — изсумтя Средния Дейв.

Подигравката не предизвика очакваната реакция.

— Вярно — простичко отвърна Котака. — Специално си беше.

— Наш’то мамче ни пердашеше, ако се напъхаме в мазето — спомни си Средния Дейв. — Там й беше казанът за ракия.

— Глей ти… — промълви Котака сякаш от безмерната далечина. — Нашият татко пък ни пердашеше, ако се измъкнем от мазето. И айде стига с тия истории.

Стигнаха до първия етаж. Нямаше нито натрапници, нито труп.

— Не може да е оживял, нали? — смотолеви Средния Дейв.

— Нали го видях, като прелетя — вдигна рамене Котака. — Ако си жив, няма как да ти се изкриви вратът чак толкоз… — Рязко се обърна и примижа към маранята. — Ама кой шава там?

— Разделяме се и по стълбите! — троснато нареди Средния Дейв. — Тоя път няма да ни се измъкнат.

— Кои са тия? Що са се довлекли тука?

— А ние що се довлякохме? — промърмори Мъхнатко, който се оглеждаше неуморно. — Да сте чували някакво щракане, все едно са ножици?

— Не съм чувал.

— И аз не съм.

— Причуло ти се е.

Мъхнатко кимна унило.

Докато изкачваше неохотно стъпалата, малки сенки пробягваха по дяланите камъни и се събираха около краката му.

Сюзън се шмугна в първия страничен коридор, по който от двете страни се редяха бели врати.

— Май ни видяха. А ако те са феи на зъбчетата, значи някой глупак е приложил на практика девиза „Равен шанс за всички“…

Отвори наслука една врата.

Стаята нямаше прозорци, но беше чудесно осветена от стените. По средата стърчеше витринка със счупено стъкло. Картонени късчета белееха по пода.

Сюзън взе едно и прочете на глас:

— „Томас Агуе, на четири години и почти девет месеца, «Дворцов булевард» 9, Сто Лат.“

Буквите бяха равни и приятно закръглени. Тя влезе забързано в отсрещната стая и завари същото опустошение.

— Вече знаем къде са били зъбчетата. Онези са ги събрали и са ги отнесли долу.

— За какво са им?

Сюзън въздъхна.

— Магията е толкова стара, че вече почти никой не я смята за магия. Ако имаш кичур, отрязан нокът или зъб от някого, можеш да наложиш властта си над него.

О, богът се съсредоточи мъчително.

— Дали те разбрах правилно?… Онази купчина контролира милиони деца, така ли?

— Да. И повечето отдавна са пораснали.

— С тази магия ги заставяш да мислят или да вършат каквото пожелаеш?

— Да.

— Например да бръкнат в портфейла на татко и да пратят съдържанието на внушен им адрес?

— Хм, за това не се бях сетила, но… почти не се съмнявам, че е възможно.

— Или да слязат в избата и да излеят алкохола в канала, а после да се закълнат тържествено, че няма и капка да близнат до края на живота си?

Хленчо живна забележимо.

— Какви ги дрънкаш?!

— Лесно ти е на теб. Не се будиш всяка сутрин с видението как животът ти се изсипва в тоалетната чиния.

Средния Дейв и Котака претичаха по коридора и спряха пред първото разклонение.

— Ти върви натам, а аз…

— Ей, дай да не се делим.

— На всички чутурите ви се напълниха с бръмбари! Гледал съм те да прегризваш гърлата на три овчарски кучета, като свършихме оная работа в Куирм! Сега к’во, за ръчичка ли да те държа? Провери стаите нататък, аз ще кривна наляво.

Той се отдалечи, а Котака се загледа изцъклено в посочения му коридор.

Нямаше много врати и не беше особено дълъг. А и както ги предупреди Тийтайм, липсваха каквито и да било опасности… освен онези, които бяха пренесли в себе си.

Чу гласове и едва не се свлече от облекчение.

С хората знаеше как да се разправя.

Тъкмо доближи вратата и някакво странно шумолене го принуди да се обърне. По коридора шеметно се носеха сенки. Право към него. Падаха от тавана и изскачаха от стените.

Където се сливаха, ставаха все по-тъмни. И още по-тъмни.

И се надигнаха. И скочиха.

— Това пък какво беше? — сепна се Сюзън.

— Някой се канеше да изпищи — обясни Хленчо, може би опирайки се на горчивия си опит, — но не му позволиха да осъществи намерението си.

Тя отвори вратата. Навън беше безлюдно.

Но не и пусто. Петно мрак се смали и изчезна в пода, друга сянка се скри зад ъгъла.

А насред коридора се мъдреха ботуши. Сюзън не си спомняше да са били там преди минута.

Подуши въздуха. Миришеше на плъхове, влага и мухъл.

— Да се махаме по-бързо оттук!

— Но как ще открием онази Вайълет? Стаите са толкова много…

— Не знам. Уж би трябвало да я усетя, а не мога.

Сюзън надникна. Някъде викаха мъже. Измъкнаха се от коридора и се качиха до горната площадка. И тук имаше стаи с разбити витринки.

А в ъглите се преливаха сенки, сякаш невидим източник на светлина се полюшваше бавно.

— Между другото това място доста ми напомня за… хм, жилището на твоя дядо — подхвърли О, богът.

— Знам. Няма други правила освен онези, които той наложи. И си мисля, че той също нямаше да се зарадва особено, ако някой нахлуе и му разпердушини библиотеката… — Гласът й се промени изведнъж. — Ами да, тук важат само правилата, в които вярват децата.

— Е, това ми звучи обнадеждаващо.

— Напротив.

— Хубави цветенца и сбъркано небе, какво пък толкова?

— Ще стане и много по-зле. И ще бъде твърде странно.

— Повече от сега? Хм…

— Например не ми се вярва, че човек може да умре тук.

— Мъжът, който се изтърколи по стълбата, ми се стори съвсем мъртъв.

— О, да, умираш си. Само че не тук. Пренасяш се другаде. И повече никой не те вижда. Горе-долу толкова знаеш за смъртта, когато си на три години. Дядо ми твърди, че не било така преди петдесетина години. Всички оплаквали мъртвеца, дори леглото не се виждало от струпани роднини. А вече разправят на децата, че любимата им бабка е заминала другаде.

— Ей… Здрасти… Кой е там? — подвикна жена откъм следващия страничен коридор.

Влязоха в стаята и завариха Вайълет, вързана за едно от крачетата на вездесъщата витринка. Тя ги изгледа плашливо, после се учуди, накрая се досети.

— Вие не сте ли?…

— Да, да, срещали сме се от време на време в „Ковчезите“. А когато дойдохте последния път за зъбчето на Туайла, стъписахте се, че ви виждам и трябваше да ви дам нещо за пиене, за да се успокоите. — Сюзън дърпаше възлите. — Май нямаме много време…

— Този кой е?

О, Боже на махмурлука се опита да приглади влажната си коса.

— А, един бог. Казва се Хленчо.

— Пиете ли алкохол? — мина направо към същността О, богът.

— Що за въп…

— Иска да научи това — намеси се Сюзън, — за да реши дали ви мрази. Божи чудатости, нали ги знаете какви са…

— Изобщо не пия — вдигна рамене Вайълет. — Ама че обидно предположение! Дори нося синя лентичка!

Веждите на Хленчо се извиха.

— Това означава — търпеливо обясни Сюзън, — че тя членува в Лигата на въздържателите под покровителството на бог Офлър. Заклеват се да не близнат алкохол през живота си. Не знам защо. Е, разбира се, Офлър е крокодил. Явно не кисне по барове. Повече му допада водата.

— Никакъв алкохол, така ли? — пожела да се увери О, богът.

— Никога! — гордо натърти Вайълет. — Татко ме възпита да бъда порядъчно момиче.

След малко Сюзън трябваше да се изпречи пред погледите им, за да привлече някак вниманието им.

— Може ли да се заемем с по-неотложните неща? Благодаря. Вайълет, кой ви доведе тук?

— Не знам! Обикалях си по задачите както винаги, после ми се стори, че някой се прокрадва зад мен. Изведнъж всичко потъмня и когато се опомних, бяхме… Видяхте ли какво има навън?

— Да.

— Ами вече бяхме тук. Онзи големият ме носеше. Наричат го Банджо. Не е лош човек, само е… особен. Муден… и в главата. Другите са бандити. Внимавайте с онзи, който има едно стъклено око. Всички се боят от него освен Банджо.

— Стъклено око ли?

— По дрехите познах, че е от Гилдията на убийците. Името му е Тийтайм. Май се опитват да откраднат нещо… Цяла вечност пренасяха зъбчетата и ги струпваха долу. Ужасно! Благодаря — каза мило на О, бога, който й помогна да се изправи.

— Около тях е очертан магически кръг — промълви Сюзън.

Устата и очите на Вайълет образуваха три кръгчета.

— Но защо?!

— Според мен използват зъбчетата, за да установят контрол над децата. С магия.

— Ах, какъв ужас!

Сюзън неволно помисли, че този начин на изразяване е неподходящ за пораснало момиче, но пък сигурно се използва, за да внуши у намиращите се наблизо същества от мъжки пол впечатлението колко е крехка и беззащитна въпросната особа. Съзнаваше, че е несправедливо, а и никому не е нужно да се занимава с такива дреболии. Отгоре на всичко беше права, а от това й ставаше още по-неприятно.

— Да, ужасно е.

— Ами да, с тях има и един магьосник! Носи островърха шапка!

— Крайно време е да я изведем оттук — настоя О, богът с излишен драматичен привкус.

— Добра идея — съгласи се снизходително Сюзън. — Да вървим.