Дядо Прас

Макар да беше Прасоколеда, в сградите на Университета цареше трескаво оживление. Магьосниците поначало не си лягаха рано10, а и вече предвкусваха пиршеството, започващо в полунощ.

Мнозина са наясно със Силния и Слабия антропен принцип. Според Слабия принцип е страхотно забавно Вселената да е подредена по такъв начин, че хората да еволюират до степен да си изкарват прехраната като преподаватели в университети. Силният пък гласи, че целият смисъл на световното битие се състои не само в това хората да работят в университети, но и да пишат срещу главозамайващи хонорари книги, в чиито заглавия непременно присъстват думите „космос“ или „хаос“. (Прави са. Вселената несъмнено функционира в полза на човечеството. Личи дори по удобното свойство на слънцето да изгрява точно когато хората са готови да започнат дневните си занимания.)

Професорът по антропика от Невидимия университет стигна до прозрението за Специалния неизбежен антропен принцип. Според него единственото оправдание за съществуването на Вселената беше появата на Професора по антропика. Така само изрази в по-строги понятия една теория, към която тайничко се придържа всеки от нас, стига името му да е вписано в съответната графа.

За мащабите и размаха на трапезата, която слагаха в Университета на Прасоколеда, може да се съди по представата на преподавателите за лека закуска — три-четири основни ястия, без да се броят сирената и ядките.

Някои от тях тренираха седмици наред. Деканът например успяваше да вдигне с вилицата си десет килограмова пуйка. А очакването само доизостряше апетитите, и без това наточени до блясък.

Ридкъли стъпи на снега пред прага и си вдигна яката. В Крилото за високоенергийна магия всички прозорци бяха ярко осветени.

— Не знам, не знам — мърмореше си с досада. — Ето, вече е Прасоколеда, а те още се бъхтат. Не е естествено! Като бях студент, по това време си изповръщах червата…

Пондър Стибънс и неговите студенти все пак не забравяха за празника. В чест на Прасоколеда бяха окичили Хекса с борови клонки, а върху стъкления купол, покриващ главния мравуняк, се мъдреше хартиена шапка.

Ридкъли не можеше да се отърси от впечатлението, че с всяко влизане тук открива по нещо ново в това… устройство или мислеща машина, или каквото там беше. Понякога дреболиите сами се появяваха нощем. А Стибънс се кълнеше, че Хексът самичък представял чертежи за части, от които има нужда. От това Архиканцлера тръпки го побиваха. Забеляза още с влизането новост, от която направо се смръзна.

— Ама не разбирам как тъй приказвате с машината — призна си намръщен. — Нали скапаното нещо няма уши?

— Всъщност има… едно, но голямо… — позапъна се Пондър и посочи мембрана сред плетеница от тръбички.

— Но там от края не стърчи ли фуния за глухи? — попита подозрително архиканцлерът.

— Да, правилно се ориентирате… — Пондър се прокашля. — Вижте какво, звукът се носи на вълни…

Присъщото на магьосника ясновидство просто му запуши устата. Ридкъли щеше непременно да се заблуди, че му говори за морето. Щеше да започне поредното бездънно недоразумение както всеки път, когато някой се захванеше да обяснява каквото и да било на Архиканцлера. И по асоциативен път щяха да се препъват в думи като „сърф“, „пясък“, може би и „сладолед“…

— Ами правим го с магия — предаде се накрая.

— Аха. Чудесно — малко разочаровано изсумтя Ридкъли. — Значи никакви сложни шашми с пружинки, зъбни колелца, въздушни тръбички и други измишльотини?

— Точно така, сър. Магия. Но от най-авангардната.

— Бива, бива. И какво става?

— Хексът чува каквото му казваме.

— Любопитно. А и така си спестявате непрекъснатото пробиване на дупчици в разни картички и цялото блъскане по клавишите. — Архиканцлерът изтръска лулата си, почуквайки по табелата „Внимание: мравуняк!“. Пондър трепна. — Я ми кажи… Нещото все пак е голям изкуствен мозък, нали?

— Бихте могъл да подходите към проблема и от тази гледна точка — много предпазливо отвърна Пондър. — Разбира се, Хексът не мисли в същинския смисъл на понятието. Но изглежда, че мисли.

— Аха. Досущ като Декана. Има ли надежда да сложим подобно мозъче и в неговата глава?

— Сър, Хексът тежи десет тона.

— Тъй ли? Трудничко бихме го наместили. — Ридкъли поумува и бръкна в джоба си. — Да ти кажа защо дойдох. Ей това приятелче е Гномът на брадавиците…

— Здравейте — свенливо промълви гномчето.

— …и доколкото си спомня, възникнал просто така, от нищото. Да знаеш, стори ми се малко чудновато. Е, около Прасоколеда все се случва нещо невероятно. Последната нощ от годината, Дядо Прас хвърка насам-натам и такива ми ти работи. Времето на най-тъмните сенки, нали се сещаш? Цяла година се е трупал окултен боклук, може и да прелее. Питах се дали вие не бихте искали да се поразровите в историята. Не ми се вярва да е нещо тревожно…

— Гном на брадавиците! — повтори слисаният Пондър.

Малкото създание притисна чувалчето към себе си.

— Ами може да е щуротия — вдигна рамене Ридкъли, — но и без това си ги имаме в излишък. В края на краищата всички знаят за феята на зъбчетата, нали? А и защо има бог на пиянството, пък няма бог на махмурлука… — Млъкна изведнъж и се заслуша. — Ей, някой друг чу ли шума?

— Моля?

— Като звън на съвсем мънички сребърни камбанки…

— Не чух нищо подобно, сър.

— Както и да е… Та какво казвах… Да, бе. Никой не беше чувал за Гном на брадавиците до тази вечер.

— Вярно си е — обади се и гномчето. — И аз не бях чувал за себе си.

— Добре, сър, ще се опитаме да проверим — дипломатично отвърна Пондър.

— Добър подход.

Ридкъли отново прибра гномчето в джоба си и се озърна към Хекса.

— Изумително… Само изглежда, че мисли, а?

— Ъ-ъ… да.

— А всъщност не мисли, нали?

— Ъ-ъ… не.

— Просто те заблуждава, но е само преструвка, тъй ли?

— Ъ-ъ… да.

— Значи е като всички останали — поклати глава Архиканцлерът.

Момчето се настани на официалното коляно и огледа преценяващо Дядо Прас от главата до петите.

— Нека си изясним нещо още в началото. Знам, че сте се предрешил. Невъзможно е да съществува Дядо Прас и поради биологически, и поради физически причини. Надявам се, че на тази основа ще постигнем разбирателство.

— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ СХВАНАХ НАМЕКА. ЗНАЧИ АЗ НЕ СЪЩЕСТВУВАМ?

— Правилно. Присъщи на този сезон от годината вятърничави забавления. Позволявам си да отбележа и че съм отвратен от гнусния комерсиален дух на това шоу. Майка ми вече купи подаръците за мен. Аз й дадох указания, разбира се. Иначе всичко щеше да обърка.

Дядо Прас се взря за миг в смутената усмивка на пърхащото наблизо въплъщение на майчина некадърност.

— НА КОЛКО ГОДИНИ СИ?

Момчето въздъхна от скука.

— Не си играете ролята както подобава. Между другото вече съм участвал в това представление. Би трябвало да започнете, като ме попитате за името ми.

— ААРЪН ФИДЖЕТ, КВАРТАЛ „ЕЛИТЕ“, РЪБАТОТО ШОСЕ, АНКХ-МОРПОРК.

— Все някой ви е казал — вдигна рамене момчето. — Подозирам, че хората, преоблечени като гномове, измъкват предварително сведения от майките.

— ТИ СИ НА ОСЕМ ГОДИНИ… НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, МАЙ НАБЛИЖАВАШ ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ.

— А това може би го знаете, защото се попълват някакви формуляри.

— ИСКАШ ДА ПОЛУЧИШ КНИГАТА НА УОЛНЪТ „БЕЗОБИДНИТЕ ВЛЕЧУГИ НА РАВНИНИТЕ СТО-ХЕЛИТ“, ОСТЪКЛЕНА ВИТРИНКА ЗА ОБРАЗЦИ, КОЛЕКЦИОНЕН АЛБУМ СЪС СЪЩОТО ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕ И ГУЩЕРСКА ПРЕСА. А ЗА КАКВО СЛУЖИ ТАЗИ ГУЩЕРСКА ПРЕСА?

— Как си представяте да ги лепите по страниците, докато са още триизмерни? Предполагам, че тя ви е изброила всичко, докато се разсеях за момент по онзи комплект моливи. Няма ли да привършваме тази игричка? Дайте ми портокала и да не си губим времето.

— МОГА ДА ТИ ДАМ НЕСРАВНИМО ПОВЕЧЕ ОТ ЕДИН ПОРТОКАЛ.

— Да, да, видях. Залъгвате доверчивите клиенти. Ами че вие дори носите фалшива брада! Между другото, господине, забелязахте ли как едно от вашите прасета…

— ДА.

— Сигурно го правите с огледала, въженца и тръбички. Стори ми се много преиграно.

Дядо Прас ядосано щракна с пръсти.

— А, това ли е новият сигнал… Добре, слизам. Много ви благодаря — учтиво завърши момчето.

— ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА — пожела му Дядо Прас на изпроводяк.

Чичо Фрас потупа господаря си по рамото.

— Великолепно се справихте. Голямо търпение проявихте. Аз щях да го прасна по врата, та да не си вири толкова нослето.

— О, ЗА МЕН НЯМА СЪМНЕНИЕ, ЧЕ СКОРО ЩЕ ПРОЗРЕ ЗАБЛУДИТЕ СИ. — Червената качулка се завъртя така, че само Албърт можеше да надникне в дълбините й. — ВЕРОЯТНО В МИГА, КОГАТО ОТВОРИ ВСИЧКИ ОНЕЗИ КУТИИ, КОИТО Е ОСТАВИЛ МАЙКА МУ ДА НОСИ… ХО. ХО. ХО.

— Не стягай чак толкова!

— ПИСУК.

Шумоленето продължи зад Сюзън, която се озърташе из урвите от рафтове в библиотеката на Смърт. Тук можеха да се поместят и няколко буреносни облака… ако биха посмели да се мярнат.

— Добре е, точно така — продължи граченето, което тя се опитваше да не слуша. — Нали трябва да си мърдам и крилете?

— ПИСУК.

— А, ето го и Дядо Прас… — промърмори Сюзън.

Не беше само една книга. Историята му заемаше няколко рафта. Първият том май беше написан на свитък от животинска кожа.

— Готово. Е, как изглеждам?

— ПИСУК.

— Госпожице? — потърси гарванът и второ мнение.

Тя се обърна. Птицата пристъпяше бодро, а шията й беше яркочервена.

— Пиу-пиу! Скок-подскок! Чурулик-чурулик!

— Не заблуждаваш никого освен себе си — равнодушно отбеляза Сюзън. — Канапчето се вижда.

После побърза да разтвори свитъка.

— Е, сигурно трябва да ме видиш на някой заснежен дънер — смънка гарванът зад нея. — Тогава ще съм същинска червеношийка.

— Не мога да прочета това! — възкликна тя. — Буквите са някак… странни.

— Безплътни руни — компетентно я осведоми птицата. — В края на краищата Дядо Прас не принадлежи към човешкия род.

Сюзън плъзна ръка по тънката кожа. А тези… форми се разшаваха около пръстите й.

Макар да не ги разчиташе, можеше да ги почувства. Остър свеж мирис на сняг, чак дъхът й се виждаше. Тропот на копита, пращене на клони в скована от студ гора…

Ярко сияещо кълбо…

Сюзън пусна свитъка на рафта. Посегна към следващия, който пък бе направен от брезова кора. Символите се рееха над повърхността му. Каквото и да означаваха, не бяха предназначени за човешки очи. По-скоро представляваха Брайлова азбука за сляпо опипващия ум. Представи налетяха възприятията й — мокра козина, пот, борова смола, сажди, лед, влажна пепел, свински… изпражнения, поправи се бързо съзнателната гувернантка в нея. Имаше кръв, също и вкус… на боб? Само образи без думи. Почти… животински.

— Нищо тук не може да е вярно! Всеизвестно е, че Дядо Прас е весел затлъстял старец, който раздава играчки на децата!

— Сега — вметна гарванът. — Не и някога. Нали знаеш как става…

— Трябва ли да знам?

— Слушай, представи си го като преквалификация. Дори боговете са принудени да се приспособяват към духа на времето, нали? Твърде вероятно Дядо Прас да е бил нещо коренно различно преди хилядолетия. Логично е. Тогава хората дори не са носели дълги чорапи, за да има в какво да им оставя подаръците! — Гарванът се почеса с крило по човката. — Мда-а-а… Сигурно е бил обичайният зимен демиург. Нали се сещаш… Кръв по снега, за да накарат слънцето да изгрее отново. Започнало се е с жертвоприношения на животни. Погвали са някой едър четинест звяр, за да го усмъртят. Нещо подобно е било. Известно ли ти е, че в планината Овнерог има хора, които убиват някое мушитрънче в чест на Прасоколеда, а после обикалят от къща на къща и пеят за подвига си? Много фолклорно, в пълно съответствие с примитивните митове.

— Мушитрънче ли?! Това пък защо?

— Никой не ми е казвал. Ама представи си как навремето някой се запитал: „Що да гоним онуй злобно копеленце орела, дето и човката му яка, и ноктите остри? Що да не утрепем ей туй мушитрънче, дето само писука, пък е колкото орехче?“ Или пък по други места започнала истинската гадост, религията де. Пред празника някой окаяник намира едно специално бобче в паницата си. Всички му се радват: „Мой човек, ти си кралят на празника!“ Само си мълчат, че е най-добре да не почва някоя дебела книга от първата страница, щото скоро той вече препуска по преспите, пък те го гонят със свещените сърпове в ръце. Иначе земята нямало да се пробуди за живот, а снегът нямало да се стопи. Щуротии, разбираш ли… Ама народни. Накрая се пръква някой хитряга и си мисли: „Ей, като гледам, скапаното слънце и без това си изгрява, защо даваме на друидите толкова безплатна кльопачка?“ И докато се опомниш, открива се ново работно място. Ей това им е номерът в живота на боговете. Все измислят как… хм, да останат на трапезата.

— „Скапаното слънце и без това си изгрява“ — бавно повтори Сюзън. — Откъде знаеш това?

— От усърдни наблюдения. Случва се всяка сутрин.

— Не, питам те за свещените сърпове и останалото.

Птицата успя да си придаде самодоволно изражение.

— Ние, гарваните, много си падаме по окултното. Слепият Ио, Богът на гръмотевиците, си имаше тъкмо гарвани, за да летят навсякъде и да му разправят какво се мъти.

— Имаше си… А сега?

— Ами-и-и… Нали си чувала, че той няма очи? Говоря ти за онези хвъркащи из въздуха очни ябълки… — Гарванът се прокашля от родови угризения.

— Уверявам те, злополуката беше неизбежна…

— Вие някога мислите ли и за друго освен за очни ябълки?

— Е, ти пък сега… Аз често си мечтая и за карантийка.

— ПИСУК.

— Да, обаче той е прав — разпери ръце Сюзън. — Боговете не умират окончателно.

Все си намират местенце. В дялан камък, в думите на песен, в мъждивата психика на някое животно, в шепота на вятъра. Не си отиват завинаги, а се закачат за света, ако ще и с един нокът. И за миг дори не се отказват от борбата да се завърнат. Веднъж бог — завинаги бог. И умират не повече от гората през зимата…

— Ясно — промълви Сюзън. — Да видим какво го е сполетяло.

Протегна ръка към последния том и го отвори наслука… Кълбото от образи изтъня, изплющя по мозъка й като бич… Копита, страх, кръв, сняг, студ, нощ… Тя пусна книгата, която се затвори сама.

— ПИСУК?

— А, не, добре съм.

Сюзън се взря в книгата. Знаеше, че получи дружеско предупреждение. Така би постъпило и питомно животно, влудено от болка, но все още достатъчно кротко да не ухапе ръката, която го храни… този път. Мъртъв или жив, Дядо Прас — някъде там — искаше да го оставят на мира.

Обърна се към Смърт на мишките. Сините проблясъци в мъничките му очни кухини бяха стъписващо познати.

— ПИСУК. УУК?

— Плъхчето разправя — преведе гарванът, — че ако то пожелае да научи нещо за Дядо Прас, ще се отбие в Костения замък.

— Пак ли приказки… — въздъхна Сюзън. — Уж там попадали писмата на дечицата. Само една стара легенда.

Скелетчето и гарванът я зяпнаха. И тя осъзна, че отново се държи прекалено нормално.

— ПИСУК?

— Плъхчето попита: „И какво като е стара?“

Мрежестия се примъкна при Средния Дейв в градината. Ако беше градина. Поне имаше земя около къщата… Ако беше къща. Внимаваха да не изтърват някоя излишна дума, но честичко се налагаше да излизат. Вътрешността на онази… кула не им беше по сърце.

Мрежестия потрепери.

— Къде е оня?

— Горе си е — вдигна рамене Средния Дейв. — Още се мъчат с вратата.

— Дето има много ключалки ли?

— Същата.

Средния Дейв си свиваше цигарка. В къщата… или в кулата, или каквото ще да беше… човек не можеше да си направи този кеф. Дръпнеш един път и ти иде да се издрайфаш.

— Че за к’во му е? Свършихме си работата, нали така? Само стърчахме и зяпахме като хлапета оня недопечен магьосник да мрънка глупотевините си. Как не се изхилих, аз си знам. Що му е оная стая?

— Ами разправя, че като била толкоз пазена, щял непременно да види к’во има вътре.

— Нали уж щяхме да направим номера и да си ходим?

— Я опитай да му се жалваш. Знаеш к’во те чака. Искаш ли да си свиеш?

Мрежестия пое торбичката с тютюн и си отдъхна.

— Ей, всякакви гадни местенца съм виждал, ама туй ми обра точките.

— Ъхъ.

— Тумбакът взе да ме свива, толкоз е зализано всичко. И ми се ще да хапна и друго, не само ябълки.

— Ъхъ.

— Пък и туй гнусно небенце направо ми лази по нервите.

— Ъхъ.

Стараеха се изобщо да не поглеждат към „туй гнусно небенце“. Все им се струваше, че ще ги похлупи. Ставаше най-зле, когато позволяваха на погледите си за миг да се отклонят към невъзможната пролука. Сякаш започваше да ги мъчи зъбобол в очите.

А малко по-нататък Банджо се люлееше безгрижно. Дейв поклати глава. Брат му и тук си беше доволен от живота.

— Вчера намери някакво дърво, на което растат близалки — сподели сърдито. — Казвам вчера, ама знае ли човек? И подтичва след оня като пале. Да знаеш, никой не е посмял да прасне Банджо, откакто мамчето пукяса. А в главата той още си е като момченце. Все от мене чака да му казвам к’во да прави. Сега пък се влачи подир оня. Пфу, че гадна история!

— Като си се напушил толкоз, що още киснеш тука?

— Заради десетте хилядарки. А оня разправя, че имало и още. Не сме си представяли тукашното богатство.

— Оня не е дошъл заради мангизите.

— Аз пък не ща да ставам господар на света покрай него! — сопна се Средния Дейв. — Като ти влязат тия бръмбари в чутурата, може само да си докараш белята.

— И ваш’то мамче все ви разправяше да не си пъхате носовете, дето не ви е работа — спомни си Мрежестия. — Свястна жена беше. Корава, ама справедлива.

— Е… за корава си прав.

— Нямаше да търпи плужек като оня Тийтайм.

— Ъхъ — съгласи се Средния Дейв.

— И вие двамата страхотно погребенийце й направихте. Повечето аверчета от Сенките се събраха. Голямо уважение. Цветя на купища. Всички бяха едни такива… — Мрежестия се запъна, но избълва думата: — …доволни. Е, и тъжни, де.

— Ъхъ.

— Сещаш ли се как да се приберем? — Средния Дейв само врътна глава. — И аз не знам. Май трябва пак да намерим онуй местенце, слабото. — Мрежестия потръпна. — Ей, ама оня как бастиса коларя… Честно ти разправям, дори моя старец нямаше да го затрия тъй…

— Ъхъ.

— С нормалните смахнати все някак свикваш. Ама оня ти говори, все едно всичко си му е наред в главата, пък изведнъж…

— Ъхъ.

— Що не вземем двамата да го издебнем и…

— Ъхъ, ъхъ. И колко секундички ще живеем после?

— Ами ако вземе, че ни провърви?

— Да, бе. Нали го видя к’во прави? Не е от надутите типове, дето заплашват. Първо ръга. Прав е. Що да чака? Ще изтраем някак. Мисли си за мангизите. Вътре са на чували, нали видя?

— Мисля си за онуй стъклено око, дето ни зяпа направо в мозъците с него.

— Стига си се тормозил, за нищо не те подозира.

— Ти пък откъде знаеш?

— Че нали още си живичък?

Ококорено детенце в Пещерата на Дядо Прас.

— ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО. А ТИ СЕ КАЗВАШ ЮФРАЗИЯ ГОУТ, НАЛИ?

— Хайде, детенцето ми, отговори на този мил човек.

— Да.

— И СИ НА ШЕСТ ГОДИНИ.

— По-смело! Всички са такива на тази възраст…

— Да.

— И ИСКАШ ПОНИ…

— Да.

Малка ръчичка подръпна качулката на Дядо Прас. Чичо Фрас долови трескав шепот.

— ДА, ЗНАМ. АМА ЧЕ НЕПОСЛУШНО ПРАСЕ, НАЛИ? — Образът му трепна за миг, после той бръкна в чувала си. — ЕТО ТИ ЮЗДА ЗА ПОНИТО, ЕТО ТИ И СЕДЛО. ХМ, ЗА ТЕБ ИМА И ОТ ОНЕЗИ СТРАННИ ПЛОСКИ ШАПЧИЦИ, КАКВИТО СИ СЛАГАТ НЯКОИ ЖЕНИ-ЕЗДАЧКИ, СЪЩО И ШИРОК ПАНТАЛОН, В ЧИИТО ДЖОБОВЕ СЯКАШ СИ ПЪХНАЛА ПО ЕДНО ЗАЙЧЕ.

— Юфи, но ние не можем да гледаме пони! Живеем на третия етаж…

— ЗНАМ. СЕГА ПОНИТО Е ВЪВ ВАШАТА КУХНЯ.

— Дядо Прас — остро изрече майката, — сигурна съм, че се шегувате.

— ХО. ХО. ХО. РАЗБИРА СЕ. НАЛИ СЪМ ВЕСЕЛ ДЕБЕЛ СТАРЕЦ? В КУХНЯТА, А? КАК ЛИ МИ ХРУМНА… КУКЛИТЕ И ОСТАНАЛОТО ЩЕ ПОЛУЧИШ МАЛКО ПО-КЪСНО В СЪОТВЕТСТВИЕ С ЖЕЛАНИЯТА В ПИСМОТО ТИ.

— Сега какво ще кажеш, Юфи?

— Блъдъря.

— Нали не сте пратил пони в кухнята им? — неуверено попита чичо Фрас.

— АЛБЪРТ, НЕ СТАВАЙ СМЕШЕН. ПОШЕГУВАХ СЕ, ЗА ДА ВЛЯЗА НАПЪЛНО В РОЛЯТА СИ.

— Ох, олекна ми. Замалко да се…

— ПОНИТО Е В СПАЛНЯТА.

— Нима…

— ТАКА Е ПО-ХИГИЕНИЧНО, ЗАЩОТО Е БЛИЗО ДО ТОАЛЕТНАТА.

— Е, поне едно е сигурно — промърмори Албърт. — Третия етаж… Ще повярват, и още как!

— ПРАВ СИ. МИСЛЯ, ЧЕ СЕ СПРАВЯМ ДОБРЕ. ХО. ХО. ХО.

Бинки забави ход и спря във въздуха. Сюзън погледна надолу и веднага откри каквото търсеше. В края на долината, обрасла със заснежени дървета, нещо сияеше ярко.

Костеният замък.

Веднъж, когато тя беше на шест или седем години, родителите й си поговориха сериозно с нея. Обясниха й, че Дядо Прас и другите измислици не са реални. Приятно е обаче да слушаш приказките за тях. И Сюзън повярва, че всички феи и караконджоли, знанието за които се бе просмукало и в костите на човечеството, не са действителни.

Излъгаха я. Един двуметров скелет се оказа неин дядо. Не по плът и кръв, разбира се. Но и неговата наследственост, образно казано, се бе просмукала в костите й.

Бинки се спусна и затича по снега.

Тя размишляваше дали Дядо Прас може да бъде причислен към боговете. А защо не? Поднасят му жертвоприношения — всички онези чаши вермут и порции свински пай. Той изисква спазване на разни правила, награждава добрите, винаги знае с какво се занимаваш.

И ако вярваш в него, случват ти се хубави неща…

Костеният замък вече се извисяваше пред нея. Отблизо Сюзън се убеди, че името му напълно заслужава да го пишат с главна буква.

Бе виждала рисунка на мястото в детска книжка. Художникът някак бе успял да му придаде весел вид.

Само че тук нямаше нищо приятно. Колоните край входа бяха високи стотици стъпки, всяко стъпало отпред надхвърляше човешки ръст. Навсякъде сивозелени оттенъци на прастар лед. Нямаше кости, обаче в очертанията на колоните се забелязваха определени прилики с пищяли и черепи.

Грамадните стъпала не затрудниха Бинки. Конят сам създаваше равното поле, по което винаги препускаше.

По леда имаше навят сняг. Сюзън се загледа в преспите. Смърт не оставяше следи… Тук обаче още се виждаха отпечатъци от ботуши. Беше готова да се обзаложи, че са на Албърт. А по-нататък… Да, там бе спирала шейна.

Тя слезе от коня. Нямаше спор, че попадна където пожела, но още й се струваше, че е станала някаква грешка. Уж трябваше да завари светлини и оживление, а Костеният замък приличаше на великански мавзолей.

Щом пристъпи зад колоните, веднага се натъкна на разтрошено гигантско парче лед. Далеч, много далеч горе през дупката надничаха звезди. Още преди да сведе поглед, по-дребни късчета се забиха в една пряспа наблизо.

Гарванът се появи и кацна изтощен до нея.

— Това място е като морга — промълви Сюзън.

— Ще приберат и мен вътре, ако… поразмахвам криле още малко — изграчи немощно гарванът. Смърт на мишките слезе от гърба му. — Ей, не си падам по тези далечни преходи със скорост над темпоралната. — Едното му око се завъртя в посока на часовниковата стрелка, другото — в обратната. — Защо не пламтят факли? Защо не чувам весели подвиквания? Къде са бодрите скапани дребосъци със зелени шапчици, дето налагат усърдно, макар и неубедително, дървени играчки с чукчетата си?

Сюзън вдигна рамене.

— По-лесно бих повярвала, че тук е храмът на някой забравен бог на бурите.

— ПИСУК.

— А, не, аз добре се ориентирам по карта. Пък и Албърт е бил тук. Навсякъде виждам пепел от противните му угарки.

Скелетчето защъка напред-назад, почти опряло костеливата си муцунка в снега. След малко изцърка тихичко и се понесе забързано в плътния здрач.

Сюзън го последва. Очите й свикваха с бледата синьозелена светлина и тя различи някакво възвишение в пода. Подиум с грамадно кресло горе.

Зад нея една колона изскърца и се поразкриви.

— ПИСУК.

— На плъхчето това място му напомняло за стар рудник — обади се гарванът. — След като го изоставят и никой не се грижи за подпорите.

И тук бе нападал сняг през дупка в покрива. Стъпките на Албърт личаха ясно.

— А може Дядо Прас да си е блъснал шейната някъде — предположи птицата.

— ПИСУК?

— Че защо да е нелепо? Прасетата да не са с идеалната аеродинамична форма? Свирепи виелици, лоша видимост, облакът пред теб изведнъж се оказва планински връх, а оттам се пулят насреща побъркани типове в оранжеви раса. Горкият Дядо Прас тъкмо се чуди защо се подпират на ръце, а краката им са усукани над главите, и… бум-тряс! После някой любопитен алпинист ще намери купчини свински мръвки и черната кутия на шейната.

— ПИСУК!

— Да, прав си, ама той е стар! Чудя се трябвало ли е още да хвърка из небето на неговата възраст.

Сюзън издърпа нещо от пряспата. Беше захарна пръчка на червено-бели ивици.

Разрови снега другаде с върха на обувката си и намери дървено войниче с униформа, която би минала за маскировъчна само, ако с нея се промъква в клуб на хамелеони и то любители на тежки дроги.

След малко откри и счупена свирка.

В здрача пъшкането и скърцането на колоните продължаваше. Гарванът се прокашля.

— Когато плъхчето сравни Костения замък със стар рудник, имаше предвид и звуците. И там никой не се грижи за подпорите. Случва се галериите да пропаднат. Докато се опомниш… и вече си петънце между две скали. Накратко — не бива да се бавим тук.

Сюзън продължи нататък унесено. Нищо не беше както трябва. Мястото изглеждаше запустяло от години, а това не можеше да е вярно.

Най-близката до нея колона запращя и от покрива се посипа фин снежен прашец.

Разбира се, тук нищо не беше и нормално. Кой би успял иначе да построи такъв леден палат? По свойствата си Костеният замък малко приличаше на къщата на Смърт. Изоставеше ли я задълго, прогонените закони на физиката щяха да се върнат и да минат като валяк през нея.

Тъкмо се обърна да си тръгне и чу някакъв стон. Напомняше за звуците на измъчения от непосилен товар лед, но пък колоните едва ли добавяха: „О, аз!…“

В една пряспа различи просната фигура. Едва не подмина падналия, защото той носеше бяла тога. И малко венче от лозови листа.

Пъшкаше неспирно.

Сюзън вдигна глава. И над него в тавана имаше дупка, само че никой не би могъл да оцелее при такова падане.

Не и ако е човек.

Изтегналото се в снега същество обаче имаше съвсем човешки вид, по-точно изглеждаше досущ като млад мъж. Само на теория, разбира се. Взирането по-отблизо разкри, че някой като че е повръщал по лицето му.

— Добре ли сте? — попита тя делово.

Младокът отвори премрежените си очи.

— Ех, защо не съм мъртъв…

Буца лед с размерите на къща рухна в дълбините на замъка и пръсна гейзер от остри късчета.

— Май сте улучил мястото, където желанието ви ще се сбъдне скоро — увери тя мъжа, после го хвана под мишниците и го вдигна от пряспата. — Според мен е чудесна идея да излезем оттук по-чевръсто. Какво ще кажете? Всичко това ей сега ще се разпадне.

— О, аз…

Успя да преметна едната му ръка през раменете си

— Можете ли да вървите?

— О, аз…

— Ще ви бъда признателна, ако спрете да повтаряте тази безсмислица и започнете да ходите.

— Съжалявам, но все се чудя колко крака имам… Ох!

Сюзън някак го задържаше в отвесно положение, докато се пързаляха и клатушкаха към изхода.

— Главата ми — мънкаше младежът. — Главата ми. Главата ми. Ужасно е! Главата ми. Сякаш някой ме налага. По главата. С чук.

Прав беше. Сред влажните му къдрици седеше миниатюрно зелено-лилаво духче, което обаче стискаше в ръчичките си достоен за уважение ковашки чук. То кимна дружелюбно на Сюзън и продължи да удря прилежно.

— О, аз…

— Но кому е нужно! — възкликна тя възмутено.

— Ха, ти ли ще ме учиш как да си върша работата! — пренебрежително изсумтя духчето. — Искаш ли да опиташ колко е изморително?

— Аз изобщо не бих го правила!

— Да, ама все някой трябва се заеме с това.

— Той е. Част. От. Уговорката. — накъсано съобщи младокът.

— Светна ли ти? — снизходително попита духчето. — Ще подържиш ли замалко чука, докато му намажа езика с мръсножълти налепи?

— Я слизай, че ще те!…

Сюзън посегна към създанието, но то отскочи, без да изтърве чука, и се вкопчи в една колона

— Аз съм задължителна част! — кресна то яростно.

Младежът си опипваше главата.

— Ужасно… Ще ми дадете ли малко лед?

И понеже пошлите комедийни похвати са по-силни от законите на физиката, в този миг огромното здание рухна.

Самоунищожението на Костения замък беше величава гледка, която обаче се проточи досадно. Падаха колони, плъзгаха се парчета от покрива, ледът се пръскаше и цепеше. Въздухът се изпълни с мъгла от снежен прах и ледени кристалчета.

Сюзън наблюдаваше, застанала под дърветата. Облегнатият наблизо младеж поотвори очи.

— Изумително… — успя да измънка.

— Кое? Как всичко се превръща отново в сняг ли?

— Не. Как ме метна на рамо и си плю на петите.

Когато мъглата се слегна, наистина останаха само преспи.

— Все едно никога не го е имало — поклати глава Сюзън и се обърна. — Добре, обяснете ми сега какво търсехте вътре.

— Не знам. Отворих си. Очите и бях. Там.

— А кой сте всъщност?

— Струва ми се, че… се казвам Хленчо. Аз съм… аз съм О, боже на махмурлука.

— Нима има и бог на махмурлука?

— О, боже на махмурлука — поправи я той любезно. — Нали разбираш, когато се явявам на хората, те се хващат за главите и стенат: „О, Боже…“ А вие колко сте там?

— Моля? Тук съм само аз.

— А, да. Можеше да се очаква.

— Никога не съм чувала за бог на махмурлука…

— Но знаеш за Винчо, бога на пиянството, нали? Ох…

— Разбира се.

— Грамадна тлъста твар, носи венец от лозови листа на главата си, винаги го рисуват с пълна чаша в ръка… Олеле… И знаеш ли защо му е толкова весело? Защо противната му мутра е вечно ухилена? Защото знае, че и на сутринта ще му бъде хубаво! Защото на мен се пада…

— …целият махмурлук ли? — досети се най-после Сюзън.

— Аз дори не пия! А кой се гърчи над тоалетната чиния всяка сутрин? А-а-ах… — Той пак си опипа главата. — Нормално ли е усещането, че черепът ти е тапициран отвътре с кучешка козина?

— Не ми се вярва.

— А-ах… — Хленчо се олюля. — Нали си чувала как се хвалят някои хора: „Снощи глътнах петнайсет бири, пък сутринта главата ми ясна като кристал.“

— Има ги и такива.

— Копелета! Разминава им се, защото аз се будя сутрин в локва бълвоч. Поне веднъж, ама сериозно ти говоря — поне веднъж искам да си отворя очите, без бузата ми да е залепнала за нещо на пода. — Той поумува. — А бе, има ли жирафи в тая гора?

— В такъв климат? Едва ли.

Хленчо надничаше нервно над рамото й.

— Значи напълно липсват тъмносини жирафи, и то някак удължени, дето ту се показват, ту изчезват?

— Смятам, че е абсолютно неправдоподобно.

— Ох, поне това е утеха. — Клатушкаше се напред-назад. — Извинявай, но май трябва да си избълвам закуската.

— Отдавна се свечери!

— Нима? Добре де, ще си избълвам вечерята.

Той се сгъна полека зад дървото и след шумна пауза се появи отново.

— Допускам, че все някога си пълня стомаха — промърмори унило. — Ама виждам храната само на излизане.

— Кажи ми все пак какво правеше там.

— Ох… Не ме питай. Поне не размахвах изтръгнат пътен знак и не носех… — Хленчо трепна от някакъв срамен спомен — …женско бельо. — Въздъхна тежко. — Някой някъде се кефи жестоко. Ех, да бях аз!

— Що не си пийнеш да ти олекне малко главата? — посъветва го неуместно гарванът.

— Защо беше там? — настойчиво повтори Сюзън.

О, богът престана да се взира с мътна ярост в птицата.

— Де да знам. За кое „там“ говориш?

Тя се озърна към мястото, където доскоро се извисяваше Костеният замък. Бе заличен безследно.

— Виж, вместо онези преспи допреди малко имаше едно изключително важно здание — обясни търпеливо.

Хленчо кимна внимателно.

— Често виждам разни неща, дето ги е нямало допреди миг. И след още миг пак ги няма. В повечето случаи това ме радва. Затова не се заглеждам.

Отново се присви в снега.

„Сега има само преспи — мислеше си Сюзън. — Не останаха дори руини.“

В ума й се прокрадваше увереността, че замъкът на Дядо Прас не просто е изчезнал, ами никога не го е имало.

Поначало си беше чудато място. Ако се вярваше на легендите, Дядо Прас бе живял там. Да, но не изглеждаше подходящо жилище за жизнерадостен творец на играчки.

Малък силует отскочи от една пряспа и кацна пъргаво върху главата на О, бога. Стрелна с очичките си Сюзън.

— Ако нямаш нищо против… — Духчето измъкна от въздуха грамадния си чук. — Някои от нас имат и работа, между другото, ако ще и да сме с метафорично-фолклорна същност.

— Я се разкарай…

— Ако си въобразяваш, че аз съм лош, почакай да видиш розовите слончета.

— Изобщо не ти вярвам.

— Излитат от ушите му, пърхат наоколо и чуруликат.

— Познато явление — мъдро закима гарванът. — Досущ като червеношийките. Бих повярвал на какви ли не обвинения срещу тях…

О, богът изпъшка.

Сюзън изведнъж осъзна, че не би могла да го изостави. Поне изглеждаше като човек — имаше си две ръце и два крака. Щеше да замръзне до смърт тук. Разбира се, боговете или дори О, боговете едва ли се поддаваха на бялата смърт. Но не можеш просто да зарежеш някого ей така. Тя се възгордя от тази откъслечна проява на нормално мислене.

Пък и се надяваше да изкопчи от него някои отговори, стига да е буден достатъчно дълго, за да чуе въпросите.

От дълбините на гората животински очи проследиха как си тръгват.

Господин Кръмли седеше на влажните стъпала и хлипаше. Изобщо не можеше да се добере до Пещерата. Опиташе ли се да проникне в тълпата, брауновото движение на деца и родители просто го избутваше навън.

— Бива си я вечерта, уважаеми. Вдигна глава и изгледа с безразличие дребната и някак асиметрична фигура.

— Вие да не сте от гномите? — попита посърнал, след като мислено изчерпа останалите възможни обяснения.

— Не, господине. Не съм от тях. Аз съм ефрейтор Нобс от Стражата. А този с мен е редови страж Визит. — Съществото прочете с усилие драсканиците по смачканото листче в лапата си. — Вие да не сте господин Кръми?

— Кръмли!

— Да, де. Пратихте човек да ни повика и ние се отзовахме навреме. Нищо, че е Прасоколеда и стават какви ли не щуротии навън, пък и е време да понамокрим гърлата, ха-ха. Няма страшно. Тежкарчо… тоест редови страж Визит, и без това не пие, религията му забранява. Е, аз пия, ама се писах доброволец. Да изпълним дълга си, нали разбирате.

Нобс отдаде чест или поне си въобразяваше, че стори нещо подобно. Пропусна да добави: „А угодиш ли на богат гадняр като тебе, може и да си тръгнеш с две-три бутилчици отлежало или нещо по-сериозно.“ Нямаше нужда. Самата му поза подсказваше какво трябва да последва.

За жалост психическото състояние на годподин Кръмли не го правеше особено досетлив. Той се изправи и посочи с треперещ показалец.

— Искам да се качите там и да го арестувате!

— Кого, господине?

— Дядо Прас!

— И по какво обвинение, господине?

— Защото си седи най-нагло в Пещерата и раздава подаръци!

Ефрейтор Нобс се замисли.

— Уважаеми, вие да не почнахте празника отрано? — попита с надеждата само в това да е проблемът.

— Аз изобщо не пия!

— Много достойна позиция, гражданино — похвали го редови страж Визит. — Алкохолът опетнява душата. Осори, Книга втора, Стих двадесет и четвърти.

— Не виждам какво ви мъчи, господине — продължи озадаченият ефрейтор Нобс. — Нали Дядо Прас уж тъкмо подаръци трябва да раздава?

Наложи се и господин Кръмли да поумува. До този момент не бе разнищил бъркотията в главата си, само преживяваше фундаменталната несправедливост.

— Този е измамник! — заяви накрая. — Именно! Натрапи ни се против волята ни!

— Отдавна си го мисля — сговорчиво отбеляза ефрейтор Нобс. — Всяка година си викам: „Как тъй Дядо Прас ще седи по две седмици в някакъв си магазин в Анкх-Морпорк? Нали уж е много зает по това време?“ Знаех си аз, че е някой старец с фалшива брада.

— Исках да кажа… — Господин Кръмли се опита да стъпи на по-твърда почва. — Не е онзи Дядо Прас, който наемаме, а друг, който нахлу насила!

— Май схванах. Не е истинският измамник, а друг?

— Ами… да… не…

— И започна да подарява разни неща?

— Именно! А това непременно е престъпление! Нали?

Ефрейтор Нобс се почеса по носа.

— Е, донякъде. — Нямаше желание да се прости лесно с шанса да се облажи за празника. Осени го идея. — Вашата стока ли раздава?

— Не! Донесе си свои неща!

— Брей… Ако раздаваше вашата стока — да, щеше да има проблем. Почне ли да липсва нещо, то си е сигурен знак за престъпление. Ама да се появява още нещо отникъде… Няма за какво да се хванеш, щом не са разчленени ръце и крака, ако се сещате…

— Това е магазин — стигна до същността господин Кръмли. — Ние не подаряваме стоката. А как ще се надяваме хората да купуват, ако някой раздава? Моля ви, изведете го оттук.

— Значи да арестуваме Дядо Прас, а?

— Да!

— Навръх Прасоколеда?

— Да!

— Във вашия магазин?

— Да!

— Пред всички ония дечица?

— А-а… — За свой ужас господин Кръмли си представи картинката, скицирана бегло от ефрейтор Нобс. — Зле ли ще изглежда според вас?

— Господине, ами как да изглежда добре?

— А не можете ли да го направите някак по-незабелязано?

— Е, нищо не пречи да опитаме…

Изречението увисна във въздуха като протегната ръка.

— Ще ви бъда много задължен — изрече най-сетне господин Кръмли.

— Оставете всичко на нас. Вие се приберете в кабинета си, сипете си чайче, а ние ще прекратим веднага това нарушение на обществения ред. — Господин Кръмли имаше сериозни съмнения, но все пак се вслуша в съвета и се отдалечи. Ефрейтор Нобс потри ръце. — Тежкарчо, във вашите земи имате ли си Прасоколеда? Я виж, на тая пътека по стълбата май е пикало прасе…

— Наричаме този ден Постите на Свети Осори — обясни Визит, който беше от Омния. — Не го смятаме за повод да се поддаваме на суеверия, както и на алчността на търговците. Просто се събираме по родове за молитва и пост.

— Знам ги аз тия пости зад заключената врата. Пуйка, прасенце, нещо такова, а?

— Ние все пак постим, ефрейтор Нобс.

— Ваша си работа. Ами подаръци?

Долепиха се пъргаво до парапета, за да пуснат две момченца, помъкнали лодка с гребла.

— Смята се за подходящо да си разменяме новоиздадени брошури по религиозни въпроси. Разбира се, приготвяме за децата екземпляри от „Книгата на Осори“. Понякога са илюстрирани — добави колебливо Визит, сякаш намекваше за съмнителни удоволствия.

Момиченце, високо три-четири педи, мъкнеше двойно по-голям от нея плюшен мечок. Розов.

— А на мен все ми подаряват соли за вана — оплака се Ноби. — Сапуни, шампоани, хавлии… Че аз да не би да се къпя? Отдавна трябваше да са се досетили.

— Непростимо — поклати глава Визит.

На етажа с играчките завариха смайващо оживление.

— Виж ги само… Аз като бях малък, тоя господинчо, Дядо Прас де, нищичко не ми носеше — изсъска ефрейтор Нобс, вперил мрачен поглед в децата. — А редовно окачах чорап преди Прасоколеда.

Свали си шлема и избърса запотеното си чело. Не беше герой, но в очите му изведнъж светна зъл блясък. В съсухрения и разкривен орган на душата му прокървя стара рана.

— Отивам да го докопам — отсече той.

Между Голямата зала и входа на Невидимия университет се помещава скромен кръгъл вестибюл, известен като Мемориала на Архиканцлер Боуел. Никой не помни защо, както никой не знае и кому е нужно там да се оставят кифличка със стафиди и един меден цент на каменен рафт всяка втора сряда.11

Ридкъли стоеше насред вестибюла и зяпаше тавана.

— Я се опитай да разсееш недоумението ми — подкани той властно Старшия дискусионен наставник. — Нали никога не сме канили жени за пиршеството по случай Прасоколеда?

— Разбира се, че не сме канили! — възкликна Старшият наставник. Чудеше се с какво ли гредите горе са привлекли вниманието на Архиканцлера. — Нали ще ни вкиснат празника?

— А всички прислужнички имат почивен ден до полунощ, нали?

— Много хубав обичай според мен.

Вратните прешлени на Старшия наставник вече скърцаха от непривичното упражнение.

— Тогава заради кого окачаме онази грамадна окаяна китка имел ей там?

— Ъ-ъ… Ами… Като символ.

— Да?

Старшият наставник осъзна, че обяснението е някак оскъдно. Започна да рови в прашасалия килер на общата си култура.

— Листата… те са символ на… зеленото. Пък плодчетата… на бялото. Точно така. На зеленото и на бялото. Много символично.

Изчака, но за съжаление опасенията му се сбъднаха.

— Та на какво са символ все пак?

Старшият дискусионен наставник се прокашля.

— Не съм сигурен дали трябва да са символ на нещо.

— Тъй ли… Значи може да се каже, че в този случай зеленото и бялото са символ на едно паразитиращо растение?

— Определено.

— И белият имел всъщност е символ на белия имел?

— Именно, сър.

Старшият наставник съзнаваше, че вече е с единия крак в кълчищата.

— Чудна работа — още по-замислено продължи Архиканцлерът. — Това твърдение или е толкова съдържателно, че цял живот не би ти стигнал да го разгадаеш, или е абсолютна тъпотия. Но кое е вярното?

— Може би и двете — отчаяно предположи Старшият наставник.

— А твоят коментар — безмилостно го довърши Ридкъли — е или извънредно проницателен, или безсмислено банален.

— Може би и дв…

— Не прекалявай.

Някой потропа решително на външната врата.

— Трябва да са готованците — отдъхна си Старшият наставник. — Идват всяка Прасоколеда. Знаеш ли, много ми харесва как пеят „Бели като лилии“.

Архиканцлерът пак се озърна към китката имел, изгледа сурово сияещия си подчинен и отвори малкото капаче на вратата.

— О, добре сте ни дошли… — Запъна се. — Хм. Позволявам си да кажа, че можехте да изберете и по-подходящ момент.

Закачулена фигура мина направо през дебелото дърво, понесла на рамо някакъв вързоп. Старшият дискусионен наставник отскочи плашливо. Едва след секунда забеляза, че онова, което бе взел за служебна роба, има дантела по кантовете, а качулката е много изящно скроена.

Сюзън откри лицето си.

— Господин Ридкъли, имам нужда от помощта ви.

— Вие да не сте… внучката на Смърт? — спомни си Архиканцлерът. — Не сме ли се срещали преди по повод…

— Да — въздъхна момичето.

— Навлизате в семейния бизнес, а?

Той кимна към тялото, провесено на рамото й.

— Казах, че имам нужда от помощта ви. Искам да го събудите.

— Тоест да измислим магическо чудо ли? — осведоми се по-отдалеч Старшият наставник.

— Не е мъртъв, а се е унесъл.

— Така утешават дечицата — трепна гласът на Старшия наставник.

Настроеният по-прагматично Ридкъли побутна главата на О, бога и чу тежък стон.

— Този май празнува отдавна.

— Това е Богът на махмурлука — обясни Сюзън. — По-точно О, боже на махмурлука.

— Не го почитам — вдигна рамене Архиканцлерът; — защото никога не съм бил махмурлия. Мога да се наливам цяла нощ, а на сутринта съм свеж като репичка.

Очите на О, бога се отвориха мудно. Внезапно скочи към Ридкъли и започна да го налага с юмруци.

— Долен мръсник! Мразя те, мразя те, мразя те!…

Клепачите му пак се спуснаха и той се свлече на пода.

— Това пък що за представление беше? — учуди се Ридкъли.

— Ами нервна реакция — дипломатично отвърна Сюзън. — Слушайте, тази нощ става нещо крайно неприятно. Надявам се, че той може да ми каже подробности. Но първо трябва да му наместим ума в главата.

— И с тази цел го доведохте при нас?! — прихна Архиканцлерът.

— ХО. ХО. ХО. ДА, ДЕТЕНЦЕ, ПРАВО СИ. ТО НАИСТИНА ГО НАПРАВИ. ТОЧНО ТАКА, НАЦАПА СТАРАТЕЛНО ПОЧИСТЕНИЯ ПОД. ЧЕСТО ГО ПРАВЯТ, ДА ЗНАЕШ. ЕДНО ОТ СВОЙСТВАТА НА ИСТИНСКИТЕ ПРАСЕТА. ЗАПОВЯДАЙ. ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. И БЪДИ ДОБРО. АЗ ЗНАМ ВСИЧКО, КОЕТО ПРАВИШ. ХО. ХО. ХО.

— Е, и в този едва започнал живот внесохте вълшебство — поклати глава Албърт, докато родителите забързано отвеждаха поредното хлапе.

— НАЙ-МНОГО МИ ДОПАДА ИЗРАЖЕНИЕТО НА ТЕХНИТЕ МАЛКИ МИЛИ ЛИЧИЦА.

— Тоест ужаса и страхопочитанието? И че не знаят да се смеят ли, да плачат ли или да намокрят гащите?

— ИМЕННО. НА ТОВА МУ КАЗВАМ АЗ ИСКРЕНА ВЯРА.