Дядо Прас

Сюзън не можеше да се опомни от смайване. О, богът я слушаше внимателно и сериозно, май дори не му хрумваше да не повярва и на една-единствена дума. Тя не си бе позволявала досега да говори така пред никого. Сподели това с Хленчо.

— Ами аз нямам вродени предразсъдъци — смотолеви О, богът. — Сигурно защото не съм се раждал.

— Както и да е, обясних ти положението си. Очевидно не съм наследила… физическите му особености. Просто гледам на света по определен начин.

— Какъв по-точно?

— Ами невинаги го смятам за непреодолимо препятствие. Ще ти покажа.

Затвори очи. Чувстваше се по-добре, когато не виждаше какво прави, защото част от съзнанието й настояваше упорито, че не е възможно.

Усети само някакво студено гъделичкане.

— Е, видя ли нещо? — попита, без да отваря очи.

— Ъ-ъ… Ръката ти мина през плота на масата.

— Убеди ли се?

— Хм… Да разбирам ли, че останалите човеци не могат да вършат това?

— Да!

— Моля те да не ми викаш. Нямам богат опит с хората, ако не броим моментите, когато слънцето тепърва наднича през пролуките в завесите. Тогава човеците обикновено копнеят земята да се отвори и да ги погълне.

— Има и друго — продължи Сюзън. — Спомням си неща, които още не са се случили.

— Не е ли полезно да имаш такава дарба?

— Не е! Защото тъй и не узнавам как ще… Ще ти го обясня иначе — все едно надничаш в бъдещето през ключалка. Мяркат ти се някакви късчета, но не проумяваш значението им, докато не отвориш вратата и не видиш къде им е мястото. Тъй… Убеден ли си, че не знаеш защо попадна в замъка на Дядо Прас?

— Убеден съм. Помня само, че… Имаш ли представа какво е безплътното съзнание?

— О, да!

— Радвам се. Аз пък бях безплътно главоболие. И в един миг вече лежах по гръб, какъвто нямах дотогава, насред купища непознато за мен студено бяло вещество. Щом ще започваш съществуването си, трябва да го направиш все някъде, нали?

— Там, където го е нямало онзи, който би трябвало да съществува — прошепна Сюзън на себе си.

— Моля?

— Дядо Прас не беше в замъка си. И без това не очаквах да го заваря там именно в тази нощ, само че го нямаше не защото беше другаде, а защото не беше никъде. Дори замъкът вече изчезваше.

— Дано започна по-скоро да се ориентирам в тази щуротия с въплътяването — промърмори О, богът.

— Повечето хора… — подхвана Сюзън, но ледена тръпка мина по цялото й тяло. — О, не… Какво прави той? КАКВО ПРАВИ?!

— ПОЗВОЛЯВАМ СИ ДА ПРЕЦЕНЯ, ЧЕ СВЪРШИХМЕ ДОБРА РАБОТА.

Шейната се носеше с гръм в нощта. Под тях прелитаха замръзнали равнини.

— Хм… — подсмръкна Албърт.

— КАК БИ НАРЕКЪЛ УСЕЩАНЕТО, ЧЕ СИ СЕ СГРЯЛ ОТВЪТРЕ?

— Разклатени нерви! — отсече Албърт.

— НИМА НАИСТИНА ЗАБЕЛЯЗВАМ У ТЕБ НЕПОДХОДЯЩА ЗА ПРАЗНИКА РАЗДРАЗНИТЕЛНОСТ? НЯМА ДА СИ ПОЛУЧИШ ЗАХАРНОТО ПРАСЕНЦЕ, ДА ЗНАЕШ.

— Господарю, никакви подаръци не ща — въздъхна Албърт. — Ех, ако можех да се събудя и всичко да си е нормално! Нали сам знаете, че всичко се обърква, когато започнете да променяте света?…

— НО НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ПРОМЕНЯ СВЕТА. С ПО НЯКОЕ МАЛКО ЧУДО И ВЕСЕЛ СМЯХ. ТАКА УЧИ ХОРАТА В КАКВО Е СМИСЪЛЪТ НА ПРАСОКОЛЕДА.

— И какъв е? Че са изклани достатъчно говеда и свине, та с малко късмет всички ще имат храна до пролетта?

— Е, АЗ ИМАХ ПРЕДВИД ИСТИНСКИЯ…

— Аха! Да отсекат главата на някой нещастник вдън гори тилилейски само защото е намерил черно бобче в паницата си. Иначе, виждате ли, слънцето нямало да изгрее.

— НЕСЪМНЕНО НА ПРАЗНИКА СЕ ПРИДАВА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, НО…

— Как не се сетих! Трябва да подгонят и да убият някой окаян звяр, после да пускат стрели през клоните на ябълките, та да прогонят всички сенки. Това ли е?

— РАЗБИРА СЕ, ЧЕ ИМА И ТАКЪВ СМИСЪЛ, ОБАЧЕ…

— Ясно, говорите за паленето на глупашки огромен огън, за да намекнат на слънцето, че е крайно време да се подаде над хоризонта и да си върши работата.

Смърт помълча. Шопарите преодоляха вихрено поредния рид.

— АЛБЪРТ, ИНАТИШ СЕ.

— Ами аз само такъв реален смисъл виждам в празника, ако гледам трезво на нещата. Господарю, всичко е заради слънцето. Белият сняг, червената кръв и слънцето. Това е. Друго няма.

— ДОБРЕ, ЩЕ ТИ УГОДЯ. ЗНАЧИ ДЯДО ПРАС МОЖЕ ДА НАУЧИ ХОРАТА КАКЪВ Е НЕРЕАЛНИЯТ СМИСЪЛ НА ПРАЗНИКА.

Албърт плю във въздуха.

— Ха! „Не е ли най-добре всички да сме милички един с друг?“ Нещо такова, а?

— ЧУВАЛ СЪМ МНОЖЕСТВО НЕСРАВНИМО ПО-ЗЛОВЕЩИ ЛОЗУНГИ.

— Олеле…

— ИЗВИНЯВАЙ. — Смърт бръкна в робата си и извади животомер. — АЛБЪРТ, ОБЪРНИ ШЕЙНАТА. ДЪЛГЪТ НИ ЗОВЕ.

— Кой — постоянният или временният?

— ЩЕ ТИ БЪДА ОСОБЕНО БЛАГОДАРЕН, АКО СЕ НАСТРОИШ МАЛКО ПО-СГОВОРЧИВО.

— Очарователно! — възкликна Ридкъли. — Имате ли още някой молив?

— Той излапа четири — намусено напомни Лекторът по съвременни руни. — А вие знаете добре, че вече си ги плащаме от собствения джоб.

Напоследък това беше болното място. Подобно на мнозина, които нищичко не разбират от практическа икономика, Муструм Ридкъли приравняваше финансовия контрол с броенето на кламери. Дори старшите магьосници трябваше да му представят стария молив, изписан до огризка, за да получат нов от винаги заключеното шкафче под бюрото му. Разбира се, никой не пазеше изписаните си моливи, затова се подлагаха на унижението да си ги купуват.

А причината за изчезването на злополучните огризки се пъчеше пред тях и поглъщаше поредния НВ чак до гумичката, която изплю по Ковчежника.

Пондър Стибънс пишеше усърдно.

— Май става така… При нас се персонифицират различни сили, точно както смята и Хексът. Но магията действа само ако нещото е… логично. — Той преглътна на сухо. Пондър поначало беше голям почитател на логиката въпреки многобройните разочарования поради живота в Невидимия университет. Никак не му беше приятно да използва думата по този начин. — Не искам да кажа, че е логично да има Гълтач на чорапи, но… все пак има смисъл… поне като работна хипотеза.

— Досущ като Дядо Прас — вметна Ридкъли. — Ако си хлапе, историйката не е по-лоша от всяка друга, напи?

— И защо да не е логично, че съществува и гоблинче, което ще ми носи огромни чували с пари? — сърдито попита Деканът.

Архиканцлерът подаде поредния молив на крилатия крадец.

— Ами… — започна Пондър. — Първо, никога не сте получавал тайнствени чували с пари, за да имате нужда и от обяснение на този факт, и второ, никой друг не смята, че това може да се случи.

— Хъ!

— А защо тъкмо сега? — изсумтя Ридкъли. — Ей, това приятелче ми кацна на ръката! У някого остана ли моливче?

— Е, тези сили ги е имало винаги — вдигна рамене Пондър. — Открай време чорапите и моливите изчезват загадъчно. Но защо изведнъж започнаха да се персонифицират… Опасявам се, че не знам каква е причината.

— Струва си обаче да научим отговора възможно по-скоро — натърти внушително Ридкъли. — Нетърпимо е! Разни жалки подобия на богове и всевъзможни кокошкарчета от отвъдното да ни се мотаят в краката само защото хората предполагат съществуването им… Така можем да стигнем до какво ли не. Ами ако някой идиот заяви, че има и бог на стомашното разстройство?

Звън на сребърни камбанки.

— Ъ-ъ, сър… — заекна Пондър. — Мисля, че се намери такъв.

— Какво ти става?!

О, Боже на махмурлука хвана момичето за раменете. Май бяха прекалено костеливи…

— ПРОКЛЯТИЕ — изрече Сюзън безизразно.

Отблъсна го, опря се на масата и наведе глава, за да не се вижда лицето й. Най-сетне наложи волята си, както бе свикнала през последните години, и си възвърна собствения глас.

— Той постъпва все по-необичайно — промърмори под носа си. — Усещам как го прави. И така въвлича мен. Защо върши всичко това?

— Не се сещам — смънка О, богът, отстъпвайки припряно. — Слушай… когато ти… преди да се извърнеш… сякаш имаше много тъмен грим около очите… ама знаех, че не е така…

— Не е трудно да го проумееш! — вторачи се тя ядосано в него. Косата й пак си променяше прическата. Винаги го правеше в напрегнати моменти. — Нали знаеш как се наследяват разни чудатости в семействата? Сини очи, криви зъби и тям подобни. Е, в моето семейство Смърт е наследствена черта.

— Хм, това все пак важи и за всяко друго семейство…

— Млъкни, не ми се слушат глупости! Говоря ти за Смърт с главна буква. Ако той се отплесне в щуротии, аз трябва да поема неговите задължения. А често му се случва да се разсее. Не знам какво е сполетяло истинския Дядо Прас и защо дядо ми върши неговата работа. Познавам обаче мисленето му. Той не е… дебелокож като хората. Не умее нито да забравя, нито да си затваря очите. Приема всичко логично и буквално и изобщо не разбира защо това не винаги помага…

Забеляза, че сериозно е озадачила Хленчо.

— Ще се опитам да ти обясня иначе… Ти как би решил задачата да нахраниш всички хора по света?

— Аз ли? Ами как… Сигурно трябва да помисля за господстващите в момента политически системи, да проуча разпределението и използването на обработваемата земя, също да…

— Именно. А той просто би дал всекиму толкова храна, че да засити глада си.

— Охо! Ясно. Крайно непрактичен подход…

Оглуши ги страхотен трясък.

Сюзън и Хленчо се вторачиха стреснати в огромното туловище, проснато сред останките от цяла маса, отрупана с плодове.

— Ей, този падна направо от въздуха! — прошепна О, богът.

— Тъй ли… Не стой като закован за пода! Помогни ми да го вдигнем! — заповяда тя, борейки се с грамадна диня.

— Само че зад ухото му виси чепка грозде…

— Е, и?

— Дори не ми се мисли за грозде, камо ли да го пипам…

— Я не се занасяй!

Заедно успяха да изправят на крака новодошлия.

— Тога, сандали… изглежда донякъде като теб — отбеляза Сюзън, внимателно оглеждайки олюляващата се фигура.

— И аз ли бях толкова зелен в лицето?

— Почти.

— Има ли… има ли тоалетна наблизо? — измъчено попита явлението.

— Доколкото знам, трябва да минете под онази арка и да свърнете вляво. Чувала съм обаче, че вътре не е особено приятно.

— Нищо ново — изпъшка тлъстото туловище и се заклатушка натам. — Може ли после да ми дадете чаша вода и една препечена филийка…

— Този да не ти е приятел? — поклати глава Сюзън.

— Струва ми се, че е Богът на стомашното разстройство. Слушай… аз май си спомням нещо отпреди въплътяването си. Ще ти прозвучи глупаво…

— Казвай, де!

— Зъби — прошепна той смутен.

— Не искаш да кажеш, че някоя зъбата твар те е нападнала, докато си бил безплътен, нали?

— Разбира се, че не. Усещах… зъбатост. Вероятно това не ти подсказва нищо. А и като Бог на махмурлука съм преживявал доста по-лоши неща.

— Зъби. Много зъби. Не страшни, а мънички. В неизброими количества — мърмореше си тя. — И някак те натъжават.

— Да! Как позна?

— Може би си спомних предварително какво ще ми кажеш. Не знам… А да си виждал голямо червено светещо кълбо?

О, богът се позамисли.

— А, боя се, че не съм сигурен. Само зъби. Много, ама много зъби.

— И аз някак долових — промълви Сюзън, — че… зъбите са важни.

— ПИСУК — обади се Смърт на мишките, който кротко гризеше сиренце.

Обърнаха се към него. Сочеше сивите си зъбки.

— И какво общо има феята на зъбчетата? — учуди се Сюзън.

— ПИСУК.

— А каква е тази фея на зъбчетата? — попита О, Боже на махмурлука.

— Напоследък често се среща. Всъщност са много, а не една. Едва ли не търговска организация. Връчват им подвижна стълба, портмоне с парички, клещи и… хайде на работа!

— Клещи ли?!

— Разбираш ли… Ако няма дребни и не могат да й върнат ресто, трябва да вземе още едно зъбче, за да се отчете. Но феите на зъбчетата са безобидни. Познавам няколко от тях. Обикновени момичета, които трябва някак да си изкарват прехраната. За никого не са заплаха.

— ПИСУК.

— Дано дядо ми не си втълпи, че отсега нататък ще върши и тяхната работа. Ох, само като си го представих!…

— Значи събират зъби?

— Нали това ти обяснявах досега.

— А защо?

— Как тъй защо? С това се занимават.

— Тоест… къде отнасят зъбите, след като ги съберат?

— Не знам! Ами… Вземат зъбчета от децата, дават парички за тях… Що за въпрос: „Къде отнасят зъбите?“

— Само ми е интересно. Вероятно всички хора знаят отговора и е глупаво да разпитвам за общоизвестен факт.

Сюзън се вторачи въпросително в Смърт на мишките.

— А-а… къде всъщност отнасят зъбите?

— ПИСУК?

— Плъхчето разправя, че и то няма как да знае — преведе гарванът. — Да не ги продават? — Почука с човка по един буркан. — Хей, изглеждат много приятно, едни такива сбръчкани. Да не са?…

— Мариновани лешници — разсеяно го обезкуражи Сюзън. — Добре де, какво ги правят всички онези зъбчета? Каква полза от тях? Но… Каква ли беля би могла да направи една фея на зъбчетата?

— Имаме ли време да намерим някоя от тях и да я попитаме? — простодушие предложи О, богът.

— О, времето не е проблем…

Някои вярват, че знанието се добива подобно на скъпоценна руда от сивите скални слоеве на невежеството.

Други пък са убедени, че знанието може само да бъде извлечено от паметта. Имало е някакъв Златен век в далечното минало, когато всичко е било известно, а камъните така са се напасвали, че да не пъхнеш и острието на джобно ножче в пролуките. Не е ли очевидно, че тогава са имали и летящи машини, защото онези гигантски чертежи са се виждали добре само отгоре?… А и четох някъде, че в онзи музей имало джобен калкулатор, намерили го под олтара на един храм… Ама нали се сещаш, скапаните власти всичко потулват…14

А Муструм Ридкъли си знаеше, че знанието се придобива, като крещиш на околните. Имаше твърдото намерение да постигне целта си именно по този начин.

Магьосниците седяха начумерени около маса, отрупана с книги.

— Слушай, Муструм, Прасоколеда е — напомни с укор Деканът, но не престана да прелиства дебел том.

— Има време до полунощ — ухили се зловещо Архиканцлерът. — Докато се чудите какво и защо става, ще огладнеете достатъчно.

— Аз май напипах нещо — обади се Професорът по неопределени изследвания. — В „Справочник за боговете“ на Уодли. Има разни бележки за лари и пенати, които доста пасват на нашите главоболия.

— Тия пък какви са?

— Домашни божества. Тоест… Били са някога. Май са се изгубили в нищото преди много време. Нещо като… малки духчета в къщата, например за…

Трима наведнъж, проявявайки неприсъща за магьосниците пъргавина на мисълта, му запушиха устата с длани.

— По-внимателно! — скара му се Ридкъли. — „Безгрижно слово и… ето ти напаст нова.“ Имаме си вече дебел Бог на стомашното разстройство, дето кисне в тоалетната. Между другото къде е Ковчежникът?

— Беше в тоалетната — отвърна Лекторът по съвременни руни.

— Когато онзи?…

— Да.

— Е, няма страшно, ще му се размине — увери ги Ридкъли с нехайството на човек, който говори за неприятностите на друг зад гърба му. — Само че няма нужда да се множат тези… как ги нарече?

— Лари и пенати. Не съм казвал обаче…

— За мен всичко е ясно. Нещо се е объркало и тези дребни пакостници се връщат. Само трябва да научим каква е белята и да я оправим.

— Ох, радвам се, че си свършихме работата — въздъхна Деканът.

— Домашни божества, значи…

— Ами грижели са се хлябът да бухне красиво, млякото да е достатъчно маслено…

— Брей! А някой от тях хапвал ли е моливи? И как са били настроени към чорапите?

— Било е по времето на Първата империя — вдигна рамене Професорът по неопределени изследвания. — Тоги, сандали, нали знаете…

— Аха. Чорапите не са били на мода, тъй ли?

— Определено. Пък и за моливите нищо не е написано в хрониките.

— Приспособили са се бързичко — поклати глава Ридкъли. — Нямало е как да не забележат промените. Някога са се занимавали с хляба, сега пък си имаме твари, дето ядат моливи и чорапи. Май се грижат и никога да нямаш чиста хавлия подръка…

Далечен звън.

Той млъкна.

— Пак го направих, а? — Другите закимаха мрачно.

— Как мислите, аз ли съм първият човек, който е споменал?…

Ново задружно движение на умни глави.

— Е, да му се не види, ама наистина няма чисти хавлии, когато…

Мъхеста кърпа прелетя над масата с жужене. Смътно се забелязваха множество крилца.

— Тази беше от моите — недоволно съобщи Лекторът по съвременни руни.

— Хавлиени оси! — прихна Деканът. — Бива си те, Муструм.

— Ами, по дяволите, такива сме си хората! — разгорещи се Архиканцлерът. — Нещо се оплесква, друго се губи… Съвсем естествено е да си измисляш малки твари, които, да речем… Добре, разбрах! Ще си затварям устата! Исках само да кажа, че човек по природа е митопоетично същество.

— И какво означава това? — полюбопитства Старшият дискусионен наставник.

— Означава, че си съчиняваме в движение разни глупости — отговори Деканът, без да го погледне.

— Ъ-ъ… извинете, господа — намеси се Пондър Стибънс, който неуморно изпълваше лист след лист с разкривения си почерк, — значи приемаме предположението, че тези създания се завръщат в нашия свят?

— Никак не ми допада да питаме за всичко онази мислеща машина — тутакси се озъби Деканът. — Колко пъти да ви повтарям, че я издигаме в култ! Лично на мен и окултното ми стига.

— И това го имa — съгласи се Архиканцлерът, — но, от друга страна, онази джаджа е единствената тук, която изобщо си прави труда да мисли, пък и върши каквото й се нареди.

Шейната пореше въздуха с грохот и оставяше бурни вихри след себе си.

— Ама че кеф… — мърмореше Албърт, вкопчил се до болка в гредите.

Плъзгачите докоснаха един покрив близо до Невидимия университет и шопарите спряха. Смърт отново погледна животомера в ръката си.

— СТРАННО.

— А, за разнообразие ще поработите с косата, тъй ли? — попита Албърт. — Без фалшивата брада и веселия смях? — Огледа околността и сарказмът му се смени с недоумение. — Ха! Как е възможно някой да умре тук?

Фактът обаче беше неоспорим. На снега лежеше труп. И личеше, че е умрял току-що. Албърт примижа към небето.

— Няма откъде да се стовари, а по снега не се виждат стъпки — мърмореше озадачен, а в това време Смърт замахна с косата. — Откъде ли се е взел? Облечен е като някой частен страж. И са го намушкали с нож. Гадна рана.

— Никак не е добре, да — съгласи се духът на човека, взирайки се в доскорошното си вместилище.

После се озърна към Смърт и Албърт, стъписването му отстъпи пред потреса.

— Докопаха зъбчетата! До последното! Просто нахълтаха и… Не, почакайте!…

Избледня и изчезна.

— Това пък какво беше?!

— ТОЙ ПОТВЪРДИ ПОДОЗРЕНИЯТА МИ.

— Виждате ли каква служебна значка има на дрехите си? Емблемата доста прилича на зъб.

— НАБЛЮДАТЕЛЕН СИ.

— И откъде се е пренесъл тук този труп?

— ОТ МЯСТО, КЪДЕТО АЗ НЕ МОГА ДА ПРОНИКНА.

Албърт се обръщаше ту към тялото, ту към безизразния череп на Смърт.

— Все си мисля колко е забавно, че случайно се натъкнахме на вашата внучка…

— О, ДА.

Албърт го изгледа изпод вежди.

— Особено като си спомним огромния брой на комините и дечицата.

— НАИСТИНА.

— Всъщност беше смайващо съвпадение.

— КАКВО ЛИ НЕ СТАВА ПО СВЕТА.

— Дори бих казал, че не е за вярване.

— ЖИВОТЪТ Е ПЪЛЕН С ИЗНЕНАДИ.

— Не само животът, както виждам — поклати глава Албърт. — А тя направо побесня, нали? Не бих се учудил, ако започне да разпитва наляво и надясно.

— ТАКИВА СТЕ СИ ХОРАТА.

— Но Смърт на мишките ще се навърта край нея, а? Ще я наглежда, образно казано. Може и да я упъти тук-там.

— МАКАР ЧЕ Е ДРЕБОСЪК, ТОЙ Е ГОЛЯМ ХАЙМАНА.

Албърт най-сетне си призна, че не може да победи в това надлъгване. В края на краищата Смърт имаше идеалната физиономия за покер със сериозни залози.

— УВЕРЕН СЪМ, ЧЕ ТЯ ЩЕ СЕ ДЪРЖИ РАЗУМНО — добави господарят му.

— Да бе, типична наследствена черта — промърмори Албърт.

Като мнозина бармани и Игор държеше бухалка под тезгяха, за да решава дребните проблеми, които възникват обикновено малко преди часа за затваряне на заведението. Е, само дето „Ковчезите“ никога не затваряха, а Игор винаги стърчеше зад бара.

Освен това неговото любимо оръжие малко се различаваше от типовия модел. Имаше сребърни шипове (за върколаци), беше окичено с чесън (за вампири) и увито с парче от одеяло (за караконджоли). За останалите обикновено стигаше и фактът, че дългата две стъпки бухалка е издялана от блатен дъб.

Игор наблюдаваше с интерес прозореца. По стъклото пълзеше скреж и незнайно защо оформяше картинка на три кученца, надничащи от ботуш.

После някой го потупа по рамото. Обърна се с вдигната бухалка, но се отпусна.

— А, вие ли сте, госпожице… Не чух да се отваря вратата.

Нямаше как да е чул. Сюзън бързаше.

— Игор, виждал ли си напоследък Вайълет?

— Коя? Момичето, дето събира зъбчета? — Единствената му вежда се изви от напрежението на мисълта. — Не, от седмица или две не се е мяркала.

Веждата се сгърчи раздразнено, когато Игор забеляза гарвана да се примъква към полупразна паничка с ядки.

— Госпожице, махнете онова оттам. Знаете правилото за витаещите спътници и домашните любимци. Ако при поискване не могат да се преобразят в човек, не им е мястото тук.

— За разлика от сбирщината тук имам повече мозъчни клетки, отколкото пръсти — обади се дрезгаво птицата.

— А къде живее Вайълет?

— Госпожице, никога не отговарям на такива въпроси…

— ИГОР, КЪДЕ ЖИВЕЕ ВАЙЪЛЕТ?

— Кривокраката улица, до майстора на рамки за картини — отвърна устата му без намесата на съзнанието. Веждата се набръчка от гняв. — Госпожице, не сте за пръв път тук, спазвайте правилата! Никой не ме ръфа за гърлото и никой не ми се крие зад вратата! И вие не ми пробутвайте номера с дядовия ви глас! Мога да ви изключа от клуба за такива волности!

— Съжалявам, но проблемът е извънредно спешен.

С ъгълчето на окото си тя забеляза, че гарванът е изпърхал безшумно върху рафтовете и бърника в някакво гърненце.

— Ъхъ! Ами ако някой вампир реши, че е извънредно спешен проблем да си навакса телесните течности?

Откъм гърненцето се чу „пльок“. Сюзън се стараеше да не поглежда натам.

— Няма ли да си тръгваме? — настоя О, богът. — Толкова алкохол на едно място ме изнервя.

Тя кимна и излезе забързано. Игор изръмжа нещо и пак се загледа в скрежа по стъклото. Не искаше кой знае колко от живота. След минута обаче чу задавено грачене:

— Грабнах едно! Грабнах едно!

Гарванът бе нанизал мариновано яйце на човката си.

Игор въздъхна и взе бухалката. На птицата лошо й се пишеше, но в този миг Смърт на мишките ухапа бармана по ухото.

— ЕТО ТАМ — посочи Смърт.

Дръпна поводите толкова рязко, че шопарите се завъртяха с муцуните си в обратната посока. Албърт се измъкна от купчината плюшени мечета, в която дремеше.

— Какво става? Да не направихме катастрофа?

Смърт сочеше властно надолу. Под тях се простираше привидно безкрайно заснежено поле, където само бледите пламъчета на свещи зад прозорците издаваха присъствието на тленен живот.

Албърт примижа и най-после различи какво е забелязал господарят му.

— Някакъв дъртак крета по снега. Като гледам, събирал си е дръвца. Не е хубаво човек да излиза по принуда в такава нощ. Като се замисля, аз също цяла нощ съм навън. Господарю, според мен сторихте достатъчно, за да осигурите…

— НЕЩО СТАВА ДОЛУ. ХО. ХО. ХО.

— Ама на него нищичко му няма — заяде се Албърт, но се наложи да се хване здраво за гредите, защото шейната се спусна устремно.

За миг блесна клин от светлина, когато старецът отвори вратата на своята прихлупена от снега къщурка.

— Вижте, двама типове го настигат и носят какви ли не вкуснотии. Значи дъртакът все пак добре ще си прекара Прасоколеда. Няма проблеми. Можем вече да си тръгваме…

Сияещите очни кухини на Смърт поглъщаха всяка подробност.

— ДОЛУ СТАВА НЕЩО ЛОШО.

— Ох, пак ли!…

О, Боже на махмурлука спря нерешително.

— Как тъй не можеш да минеш през вратата? — ядоса се Сюзън. — В бара го направи.

— А, там беше друго. В близост до алкохол имам по-особени божествени дарби. Пък и ние почукахме, а никой не ни отвори. Какво ще кажеш по въпроса за добрите обноски?

Сюзън вдигна рамене и мина през евтиния шперплат. Знаеше, че може би не е благоразумно да постъпва така. Всеки път изхабяваше частичка от своята… нормалност. Рано или късно щеше да забрави напълно за какво служат дръжките на вратите. Също като дядо си.

По-точно, той изобщо не успя да схване смисъла на обичая да се поставят дръжки на вратите.

Отвори отвътре. О, богът влезе и се огледа любопитно. Процедурата не му отне много време. Стаята не беше просторна.

— Тук ли живее феята на зъбчетата?! Обстановката е малко… скапана. Разни неща разхвърляни по пода… А какво виси на въжето?

— Ами… един вид женски дрехи — отвърна Сюзън, ровейки припряно в разхвърляните листчета по тясната клатушкаща се масичка.

— Не са особено големи. И са някак… прозрачни.

— Искам да те питам нещо — изрече тя, без да вдига глава. — Спомените, с които се въплъти… Не бяха подробни, нали? Аха!

Хленчо надникна през рамото й в отвореното червено бележниче.

— Говорила съм с Вайълет само един или два пъти — обясни момичето. — Май предава зъбчетата някъде и получава процент от парите. Работата не е добре платена. Твърдеше, че би изкарвала повече като келнерка… Ето, това ми трябва…

— Какво откри?

— Получава имената за седмицата предварително.

— Имената ли? На децата, на които ще им падат млечните зъби?

— Правилно. Имената и адресите.

— Звучи доста невероятно.

— Извинявай, но ти не си ли Богът на махмурлука? Ха, ето го и зъба на Туайла от миналия месец! — Сюзън се засмя на спретнатите сиви редове. — Изкърти го преждевременно, защото реши, че има нужда от още пари.

— А-а… ти обичаш ли децата? — смутено попита Хленчо.

Тя го изгледа косо.

— Не и необработени. Допадат ми, стига да са на други родители. Да видим сега… Последните дни нищо не е отбелязвала, а виж тук, за предишната седмица — птичка пред всяко име, сумата събрана прилежно отдолу. И… Да не е грешка?

За първата непотвърдена нощ от седмицата имаше само пет имена. Повечето деца знаят по инстинкт кога прекаляват нетърпимо, затова само неудържимо алчните или закъсалите със зъбите привличат вниманието на феята на зъбчетата около Прасоколеда.

— Прочети имената… — промърмори Сюзън.

— „Уилям Уитълс, същият Уили (у дома), Пръскача (в училище). Втори етаж, задна спалня, улица «Кикълбъри» 68. Софи Лангтри, същата На татко принцесата. Трети етаж, четвъртата спалня отляво, «Хипо» 5. Сър Джефри Бибълтън, същият Белята в гащи (у дома), Цъкльо (в училище). Първи етаж, задни покои, имение Скроут, Паркова алея…“ — Той се поколеба. — Не е ли твърде нахално така да им надничат в живота?

— О, тепърва откриваш цял нов свят — подсмихна се Сюзън. — Продължавай.

— „Нухакме Икта, същата Малкото съкровище. Мазето на «Веселото фиде», Клачистански денонощен магазин и бърза закуска, ъгъла на «Димна» и «Подгизнала». Реджиналд Лилиуайт, същият Банджо, Бияча, Грамадата, Издирва се. Стая 17, ОПА.“

— А какво е ОПА?

— Съкращение. Така наричаме Асоциацията на духовно преродените младежи, следващи култа към Слузестия Бог Бел-Шамхарот. Е, този последният прилича ли ти на детенце, което ще очаква посещение от феята на зъбчетата?

— Не.

— И на мен. По-скоро би очаквал делова визита от Стражата.

Сюзън зарея поглед из стаята. Такава дупка човек наема, ако се надява да не остане дълго тук. Но беше и донякъде стъписващ фактът, че повечето обитатели на такива стаи оставаха завинаги в тях, макар намеренията им да бяха съвсем противоположни.

Евтино тясно легло, олющена мазилка, мъничко прозорче…

— Къде ли би могла да носи зъбчетата? — чудеше се на глас. — За какво й са, по дяволите?

Някой почука на вратата. Сюзън отвори. Пред прага стоеше нисичък плешив мъж с дълго кафяво палто. Държеше бележник. Примига нервно, когато я видя.

— Ъ-ъ…

— С какво мога да ви бъда полезна? — осведоми се Сюзън хладно.

— Такова, видях, че свети, та си викам: „Вайълет трябва да се е прибрала.“ — Въртеше неспокойно молива, вързан с канапче за бележника. — Поизостанала е с графика, да ви кажа, пък и за парите не се е отчела. И Ърни не се върна с каруцата, пък аз трябва вече да пращам доклада. Дойдох… дойдох, щото може да е болна, а не е редно човек да е самичък и болен на Прасоколеда…

— Вайълет не е тук — безизразно съобщи Сюзън. Мъжът се вторачи разтревожен в нея и завъртя глава.

— Ех… У нея са към тринайсет долара зъбни компенсации. Няма как, ще ги впиша в доклада като липса.

— На кого докладвате всъщност?

— Ами на началството, както си му е редът. Дано не стане гнусотия като с онази история в Куирм, дето момичето започна да краде от къщите… Още ни трият сол на главите…

— На кого докладвате?

— Стълбата и клещите също струват пари — продължи мъжът монотонната си жалба от света, който не разбира мъката да попълваш всекидневно формуляри в три екземпляра. — Как да си гледам работата, ако наемните работници отмъкват инструменти? Знам ги аз какво си мислят отначало — ще има само ясни летни нощи. Като ги продуха ветрецът, свиват платната. „Чао, Чарли, ставам келнерка, поне да съм на топло.“ И тая история с Ърни… Знам го що за мърльо е. Глътчица да се сгрее, втора да не се мине, после трета, щото му се пие… Всичко трябва да опиша в доклада, а кого ще изкарат виновен накрая?

— Вас, нали? — промълви Сюзън, почти изпаднала в хипноза.

Познаваше хората с такъв глас. Настъпеше ли краят на света, те пак щяха да се тревожат, че накрая за всичко ще обвинят тях.

— Тъй си е — малко недоволно потвърди мъжът. Не би позволил съчувствието да внесе лъч светлина в мрака на битието му. — Момичетата все се оплакват, ама аз им казвам: „Паднало ви се е на работата лекото, питате ли ме как газя до колене в разни бумаги и попълвам липсите от джоба си?“ А като се започне…

— Вие ли наемате на работа феите на зъбчетата? — бързо вметна Сюзън.

Дребосъкът се понаежи.

— Тъй си е, ама отговарям и за събирането и доставката…

— Къде доставяте зъбчетата?

Той я зяпна. Изискващите точен отговор въпроси май не му бяха по силите.

— Само се грижа да бъдат натоварени в каруцата — замънка намръщен. — Щом Ърни ми подпише товарителницата, моите отговорности приключват. Ама нали ви казах, тоя път Ърни не върна каруцата и…

— Нима ви е нужна цяла каруца за шепа зъбчета?

— А, има и храна за пазачите, освен това… Вие пък коя сте и какво правите тук?

Сюзън се изопна в целия си ръст.

— Нищо не ме задължава да ви понасям повече — съобщи му мило и се наведе към лицето му. — ЧАРЛИ, КАКВА Е ТАЗИ КАРУЦА?

О, богът отскочи встрани, а мъжът с кафявото палто се долепи до стената на коридора.

— Ами дето тръгва всеки вторник… — задъха се безпомощно. — Ама какво…

— И НАКЪДЕ ОТПЪТУВА КАРУЦАТА?

— Не ми влиза в работата! Щом…

— …Ърни подпише товарителницата и така нататък. Ясно. Как е фамилията на Вайълет?

Той поумува.

— ЗАДАДОХ ТИ ВЪПРОС!

— Вайълет Ботлър! — избълва дребосъкът.

— Благодаря. Какво става накрая със зъбчетата?

Мъжът само примига насреща.

„Несбъднат тиранин — взе му мярката Сюзън. — Нищожен, слаб, скучен тиранин, който не успява да тормози почти никого, защото трудно се намират по-нищожни и слаби от него. Затова гледа да затрудни по мъничко живота на всички останали…“

— Що за въпрос? — успя да се заяде той въпреки погледа й.

— Никога ли не сте се питал? — измамно кротко отвърна тя и добави мислено: „Защото и аз не съм се питала. Дали някому е хрумвало?“

— Не ми влиза в работата, аз само…

— Да, да, чух. Благодаря. Бяхте много отзивчив.

Мъжът се опули, обърна се светкавично и се втурна надолу по скърцащата стълба.

— Толкова е лесно! — изсъска Сюзън. — Ако пожелая, ще намеря всекиго. Наследствена черта.

— О, добре…

— Не е добре. Имаш ли представа колко ми е трудно да бъда нормална? Знаеш ли колко дреболии трябва да помня непрекъснато? Как да заспивам, за какво са дръжките на вратите…

„Защо ли беснея пред него? За него е нормално само да повръща, когато другите преливат.“

— Да вървим! — заповяда тя и тръгна към стълбата.

Изобщо не би я затруднило отново да си припомни безсмъртието, да яхне коня, да знае всичко. И с всеки път наближаваше денят, когато за нея нямаше да има връщане.

Смърт е наследствена черта. В известен смисъл това важи за всекиго.

— Сега накъде? — попита О, богът.

— В общежитието на ОПА.

Старецът в къщурката се блещеше слисан към подреденото на масата му угощение. Свиваше се на трикракото си столче като паяк в огън.

— А бе, аз съм си сготвил малко бобец… — посмя да изблее към неочакваните гости.

— О, небеса, немислимо е да ядеш тъкмо боб на Прасоколеда! — ухили се благодушно кралят. — Това носи ужасен късмет, сериозно ти говоря!

— Че аз отде да знам — смънка старецът и заби поглед в скута си.

— А ние ти донесохме великолепни ястия. Не си ли съгласен?

— Убеден съм, че преливаш от благодарност — натърти пажът.

— Да де, много сте щедри… — изцърка старецът като мишок.

Мигаше и се чудеше какво да прави.

— Виж, пуйката си е почти недокосната, по нея има още много месо — убеждаваше го кралят — Хапни си и от тази възхитителна патица, пълнена с лебедови дробчета…

— …ама аз си падам по бобеца, от никого нищичко не съм искал — оплака се старецът.

— Човече, няма от какво да се притесняваш — великодушно го успокои кралят. — Прасоколеда е в края на краищата! Случайно надникнах през прозореца и попитах младия Жермен: „Кой ли е онзи симпатяга?“ А той ми отвърна. „Един селянин, живее до гората.“ Аз реших, че и без това не мога да сложа още дори залък в устата си. Събрахме всичко във вързоп и ето ни при теб!

— Предполагам, че си трогнат до сълзи — сурово изрече пажът. — Внесохме лъч светлина в тунела на живота ти, а?

— Е, има таквоз нещо, ама аз бобеца си го кътам цяла седмица за днеска. Опекъл съм си картофки в жаравата. Намерих ги в зимника, мишките само ги бяха поогризали. А и татко ми все разправяше да не се моля никому…

— Човече — започна кралят по-наежено, — бъхтахме се няколко мили, за да ти донесем храна, каквато не си и сънувал.

Сълзи на унижение и срам се стичаха по бузите на стареца.

— Много сте добри, благородни господа, ама аз хич и не знам как да ги ям тия лебеди. Ако ви се хапва бобец, да ви сипя…

— Нека да бъдем наясно — остро го прекъсна кралят. — Това е проява на искрена благотворителност, каквато подхожда на празник като Прасоколеда. И ние имаме намерение да стоим тук, за да видим щастливата усмивка на твоето сбръчкано честно лице, разбра ли?

— Какво ще кажеш на милосърдния си крал? — изръмжа пажът.

Селянинът провеси глава.

— Блъдъря.

— Така е по-добре — отдъхна си кралят и се разположи по-удобно — Сега вземи вилицата и…

Вратата тресна в стената. В стайчето нахълта странна фигура, носейки облак снежен прах.

— КАКВО СТАВА ТУК?

Пажът се надигна с ръка върху дръжката на меча си. Изобщо не разбра как втора фигура се озова зад гърба му и бащински положи ръце на раменете му

— Здрасти, синко, аз съм Албърт. Защо не го прибереш тоя меч обратно в ножницата? Някой може да пострада.

Един пръст мушна, онемелия крал в гърдите.

— ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО, СПОРЕД ВАС С КАКВО СЕ ЗАНИМАВАТЕ В МОМЕНТА?

Владетелят се мъчеше да види фигурата по-добре. Различаваше червено и бяло, но и малко черно. Успя да развесели Албърт, като се надигна и зае царствена поза.

— Който ще да си, ще благоволя да ти обясня. Тук се занимаваме с благотворителност за Прасоколеда, съгласно прастарата традиция! А ти как се…

— НЕ Е ВЯРНО.

— Нима дръзваш да ми противо…

— БЯХТЕ ЛИ ТУК ПРЕДИ МЕСЕЦ? ЩЕ БЪДЕТЕ ЛИ ТУК СЛЕД СЕДМИЦА? НЕ. САМО ИСКАХТЕ ДА СИ СГРЕЕТЕ ДУШАТА ТАЗИ НОЩ. ИСКАХТЕ ВСИЧКИ ДА СИ КАЖАТ: „КАКЪВ ДОБРЯК Е НАШИЯТ КРАЛ.“

— Ох, пак се увлече… — въздъхна изтерзано Албърт, но натисна още по-силно раменете на пажа. — Синко, ти не мърдай, че ще станеш бележка под линия в хрониките на кралството.

— Каквото и да си мислиш, той никога не е имал такива гозби! — оскърби се кралят. — А дочакахме от него само черна неблагодарност…

— РАЗВАЛИ ВИ УДОВОЛСТВИЕТО, ТАКА ЛИ? — Смърт се взря отблизо в него. — МАХАЙТЕ СЕ.

Кралят установи с изненада, че тялото му се подчини безпрекословно. Албърт тупна пажа по гърба.

— Измитай се и ти.

— …не щях да ги ядосвам, ама никого за нищо не съм молил… — мрънкаше старецът в собствения си свят на смирението.

— Господарю, по-добре го оставете на мен — отсече Албърт. — Аз ей сегинка ще се върна.

„Това ми е работата — да запушвам дупките! Господарят все не обръща внимание на дреболиите.“

Настигна краля.

— А, ваше величество, пак се срещаме. Няма да ви отнемам от скъпоценното време… — Албърт почти опря нос в лицето на зашеметения монарх. — Някой може би се кани да направи голяма грешка. Да речем, ще изпрати стражниците си тук сутринта, за да прогони стареца от къщурката или дори да го тикне в зандана под двореца… Ако този някой държи на намерението си, не е зле и да знае, че това ще е последната грешка в живота му. Добронамерен съвет, нали се сещате? Весела Прасоколеда.

Побърза да се върне в къщурката. Угощението бе изчезнало. Старецът зяпаше празната маса.

— ОГРИЗКИ — изрече Смърт. — НИЕ НЕСЪМНЕНО ЩЕ СЕ СПРАВИМ ПО-ДОБРЕ.

Посегна да бръкне в чувала. Албърт стисна костеливата ръка, преди да е извадила нещо.

— Господарю, може ли да посъветвам и вас? Родил съм се в дупка като тази.

— НЕ ВИЖДАМ СЪЛЗИ НА УМИЛЕНИЕ В ОЧИТЕ ТИ.

— По-скоро бихте видял запалена клечка кибрит в ръката ми. Чуйте ме, моля ви…

Старецът едва ли разбра, че си зашепнаха. Седеше си и зяпаше изцъклено отсрещната стена.

— Е, ЩОМ ТОЛКОВА НАСТОЯВАШ…

— Сърбал съм я тая попара. Благотворителност не е да даваш на хората каквото ти си намислиш, а каквото на тях им се иска.

— ОДОБРЯВАМ. — Смърт отново бръкна в чувала. — ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА. ХО. ХО. ХО.

Имаше цяла връзка наденици, дебел резен бекон, солидно парче пушено свинско, калъп чревца. Имаше голям черен пудинг. Също и няколко съда с други отвратителни на вид и изумително вкусни свински изделия. Накрая върху масата меко тупна…

— Свинска глава! — ахна старецът. — Цялата за мен?! И пача от сто години не съм вкусвал! Дробчета! Леле-мале, толкоз крачета и ушички!…

— ХО. ХО. ХО.

— Пак ме смаяхте, господарю — прошепна Албърт. — Как придадохте на свинската глава такава прилика с краля?

— МАЙ ГО НАПРАВИХ НЕВОЛНО.

Албърт тупна дружески стареца по гърба.

— Хапни си до насита. А сега, господарю, време е да си вървим.

— Е, ТОВА НЕ БЕШЕ ЛИ ДОБРА ПОСТЪПКА? — настоя Смърт, когато шопарите се ускориха стремглаво в нощта.

— О, да. Горкият дъртак. Боб по Прасоколеда… Наистина можеше да му донесе лош късмет.

— ЗНАЕШ ЛИ, СЯКАШ СЪМ СЪЗДАДЕН ЗА ТАКИВА ЗАНИМАНИЯ.

— Нима?

— ТОЛКОВА Е ПРИЯТНО ДА СИ ВЪРШИШ РАБОТАТА, НО И ДА ЗНАЕШ, ЧЕ ХОРАТА СЕ РАДВАТ ДА ТЕ ВИДЯТ.

— Аха… — начумери се Албърт.

— ОБИКНОВЕНО НЕ ГОРЯТ ОТ ЖЕЛАНИЕ ДА МЕ СРЕЩНАТ…

— Няма спор.

— …ОСВЕН В ИЗВЪНРЕДНИ И КРАЙНО ЗЛОПОЛУЧНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА.

— Вярно си е.

— И НЕ МИ СЕ Е СЛУЧВАЛО ДОСЕГА ДА МИ ОСТАВЯТ ЧАША ВЕРМУТ.

— Знаех си.

— КАТО ЧЕ БИХ СВИКНАЛ ЛЕСНО С НОВАТА СИ РОЛЯ.

— Но няма да се наложи, господарю, нали така казахте? — Албърт се смръзна от перспективата да остане завинаги гном-помагач на Дядо Прас. — Нали ще върнем титуляра на полагащото му се място? Нали затова се захванахме с тази щуротия? А и младата Сюзън сигурно се е разшетала…

— ДА. РАЗБИРА СЕ.

— Е, не казвам, че вие я помолихте…

— ВИНАГИ СЪМ ВЪРВЯЛ НАТАМ, НАКЪДЕТО МЕ ЗОВЕ ДЪЛГЪТ.

— Правилно, господарю.

— НАПЪЛНО СЕ ВЛАДЕЯ И СЪЗНАВАМ ПРЕДНАЗНАЧЕНИЕТО СИ.

— Е, значи си нямаме никакви проблеми.

— НЕ СЕ ТРЕВОЖИ ЗА НИЩО.

— Радвам се да го чуя, господарю.

— АКО ИМАХ МАЛКО ИМЕ, „ДЪЛГ“ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ ПРЕЗИМЕТО МИ.

— Прекрасно.

— И ВСЕ ПАК…

Албърт наостри слух и му се стори, че дочу печално и тихо „Хо-хо-хо“.

Съдейки по шума, из цялото здание се вихреше веселба.

— Хм, много жизнени младежи — сдържане отбеляза О, богът и прескочи захвърлена на пода мокра кърпа. — Тук допускат ли жени?

— Не — равнодушно отвърна Сюзън и влезе през стената в офиса на домакина.

По коридора отмина бодра групичка, понесла бъчонка бира.

— Ей, сутринта няма да ви е толкова хубаво — предупреди ги Хленчо. — Пиенето си прави груби шеги с главата, да знаете.

Те сложиха бъчонката върху една маса и й набиха канелка.

— Да, ама на някого после ще му е лошо заради вас! — повиши той глас. — Дано съзнавате какво вършите. Значи си въобразявате, че е страхотно да паднете до равнището на зверовете… тоест до равнището, на което щяха да бъдат, ако и те пиеха…

Отдалечиха се и след тях остана една пълна халба до бъчонката. О, Боже на махмурлука я взе и помириса пенливата течност.

— Уф!

Сюзън излезе през стената.

— Не се е мяркал от… Ей, какво си намислил?

— Ами исках да опитам вкуса на бирата — гузно призна Хленчо.

— Ти ли не знаеш?!

— А, нямам и представа каква е, когато слиза в стомаха. Усещам я само по обратния път — напомни кисело. Отпи втора глътка, после и трета, накрая опразни халбата. — Изобщо не разбирам защо й налитат толкова. Май излиза от това чучурче… Впрочем мисля да се напия поне веднъж в живота си.

— Че ти не го ли правиш денонощно? — разсеяно попита Сюзън.

— Не. Само съм пиян. Сигурен съм, че ти обясних разликата.

— Онзи не се е прибирал от два дни. Странно. Изобщо не е споменал, че ще заминава някъде. Бил е тук за последно през нощта, когато го е навестила Вайълет. А си е предплатил за стаята. Знам коя е.

— Ключ взе ли? — сети се О, богът.

— Що за чудати идеи те спохождат?

Стаята на господин Лилиуайт беше малка. В това общежитие не беше изключение с размерите си. Изумяваше обаче със строгия ред, който цареше вътре. Прилежно оправено легло, старателно пометен под. Само някои незначителни подробности подсказваха, че тук все пак живее някой. На простичката маса до леглото се виждаше грубоват портрет на булдог с перука. Отблизо приличаше и на жена. Хипотезата се потвърди от надписа на гърба. „На моето добро момче от неговата мама.“ До портрета беше оставена книга. Сюзън се питаше какво ли четиво предпочита човек с навиците на Банджо.

Оказа се, че има всичко на всичко шест страници. Детска книжка с по десетина думи на страница, а между пета и шеста прилежно беше пъхнато листче.

Тя се взря в корицата. „Весели истории“. Синьо небе, дървета и две невъзможно розови дечица, които си играеха със симпатично кученце.

Личеше, че книжката е четена многократно, макар и бавно.

Май попадна в задънена улица.

„О, не. Греша…“

На пода до леглото лежеше малка сребърна монета от половин долар, вероятно изтървана случайно.

Сюзън я взе и я заподмята на дланта си. Огледа Хленчо от главата до петите. Той прехвърляше глътка бира от едната си буза в другата и гледаше замечтано тавана.

Тя пък се чудеше какви са шансовете му да си остане въплътен в тяло, ако се шляе по улиците на Анкх-Морпорк в нощта на Прасоколеда… и особено ако лекарството против махмурлук престане да му действа. В края на краищата единственият смисъл на съществуването му беше да страда от главоболие и напъни за повръщане.

— Я ми кажи, яздил ли си някога кон?

— Не знам. А какво е кон?