Дядо Прас

Отнесоха О, боже на махмурлука в Голямата зала и го проснаха по гръб на една скамейка. Старшите магьосници се събраха загрижено около него — винаги бяха готови да помогнат на по-несполучилите от тях да си останат в това състояние.

— Знам аз какво е най-добро за махмурлук — весело подхвана Декана.

Загледаха го с очакване.

— Да се натряскаш предната вечер! — добави той тържествуващо, но след малко наруши още веднъж единодушното мълчание: — Това беше остроумна шега, ако не сте наясно.

— Извънредно смешно — изсумтя Ридкъли и пак се вторачи замислено в О, бога. — Казват, че суровите яйца помагат… Също и пресен сок от портокали.

— Клачианско кафе — твърдо се намеси Лекторът по съвременни руни.

— Но това приятелче страда не просто от махмурлук, ами от вселенската му разновидност — напомни Архиканцлерът.

— Опитвал съм всичко това — смънка О, богът — Само ме кара да беснея, че не мога да се затрия. И повръщам още повече.

— Да смесим горчица и хрян — предложи Професорът по неопределени изследвания. — За предпочитане в сметана. И с малко цаца.

— Кисело мляко — изрече унесено Ковчежникът.

Ридкъли се сепна изненадано.

— Хей, това беше приказка почти на място! Добре се справяш. Но на твое място бих спрял дотук. Хм… Разбира се, има и по-силни средства. Чичо ми предпочиташе сос „Ау-ау“. Накрая взе, че излочи цяло шишенце, за да се отърве от особено тежък махмурлук, и нямаше съмнение, че постигна успех. Изглеждаше толкова спокоен и благ в ковчега…

— Върбова кора — сподели Ковчежникът поредното си прозрение.

— Чудесна идея — потвърди Лекторът по съвременни руни. — Действа обезболяващо.

— Ковчежнико, ти май не си на себе си — намръщи се Архиканцлерът. — Говориш едва ли не смислено.

О, богът на махмурлука пооткрехна слепналите си клепачи.

— Всички тези гадости ще ми помогнат ли?

— Вероятно ще те довършат — промърмори Сюзън.

— Прекрасно…

— А защо да не опитаме с Подобрителя на Енгелберт? — престраши се отново Деканът. — Помните ли как Модо поля граха с него? Зърната пораснаха такива, че и по едно ни стигаше.

— Защо не прибегнете до магия? — учуди се Сюзън. — Да махнете наведнъж алкохола от него.

— Проблемът му вече не е в алкохола — вдигна рамене Ридкъли, — а в цял куп гнусни отрови, дето подскачат из черния му дроб.

— Значи Разделителят на Сполд ще го оправи — отсъди Лекторът по съвременни руни. — Простичка манипулация. Накрая ще имаме голяма кофа, където са събрани всички гадости. Нищо особено, ако човек не се притеснява от страничните въздействия

— Бихте ли ми ги описал? — настоя Сюзън, която не за пръв път си имаше вземане-даване с магьосници.

— Основното се състои във факта, че остатъкът от пациента ще се събере в още по-голяма кофа.

— Жив или не?

Лекторът по съвременни руни направи безпомощна гримаса и разпери ръце.

— Само в най-общ смисъл. В кофата ще има жива тъкан. Затова пък ще изтрезнее веднъж завинаги.

— Защо ли се заблуждавах — озъби се тя, — че идеята беше той да си остане в горе-долу същия вид и да диша и занапред?

— Ами защо не казахте по-рано!

И тогава Деканът произнесе мантрата, подтиквала научния напредък през вековете.

— Я дайте да смесим всичко и да видим какво ще стане.

Ридкъли не закъсня с традиционния отговор.

— Струва си да опитаме.

Поставиха внушителната стъклена кана на малък пиедестал в средата на залата. Магьосниците и без това обичаха всичко да е съпроводено с ритуали, а пък щом се канеха да лекуват най-страшния махмурлук в света, трябваше да го сторят по-изискано.

Сюзън и Хленчо наблюдаваха как слагат вътре все нови и нови съставки. По едно време оранжево-кафеникавата течност избълбука лениво.

— Дотук нищо особено не постигаме — охлади въодушевлението Лекторът по съвременни руни.

Особено тържествено сипаха Подобрителя на Енгелберт. Деканът реши, че е редно да добави и кълбо зеленикава светлина, което безсилно потъна под повърхността. Виолетови мехури изпълзяха към ръба на каната и се стекоха на пода.

— Това ли е?! — изохка О, боже на махмурлука.

— Май киселото мляко не беше най-сполучливата идея — вкисна се Деканът.

— Няма да го пия! — заяви Хленчо, но тутакси се хвана за главата.

— Боговете са на практика неуязвими, нали? — още по-язвително напомни Деканът.

— Като ще проверявате тази хипотеза, защо направо не ме пуснете през мелачката?

— Ако смятате, че ще има положителен резултат за състоянието ви…

— Очаквах пациентът да се заинати в началото — авторитетно се намеси Архиканцлерът. Свали шапката от главата си и извади от джобче в хастара й малко кристално кълбо. — Я да проверим с какво се занимава Богът на пиянството. Едва ли е особено трудно да открием един любител на забавленията в такава нощ… — Дъхна внимателно на кълбото и го потърка с ръкав. И веднага се ухили. — Ей го мошеника! Аха… аха… Изтяга се на диван, а около него голи менади!

— Какво?! — сащиса се Деканът. — Маниаци ли?!

— Не, става дума за… млади дами, склонни да се превъзбуждат — обясни Сюзън.

Стори й се, че всички магьосници едновременно се примъкнаха тихомълком към кълбото.

— Само че защо не различавам с какво се занимава… — мърмореше си Ридкъли.

— Нека проверя дали няма да видя по-ясно — с надежда предложи услугите си Лекторът по съвременни руни.

Архиканцлерът се обърна, за да заслони с гръб кълбото.

— Ами да, пак пие… Май е смесил черна бира с ликьор от боровинки…

— О, аз… — изстена Хленчо.

— А онези млади дами… — упорстваше Лекторът по съвременни руни.

— Виждам и доста бутилки на масата — бодро продължи Ридкъли. — В едната като че има скоросмъртница…

— Виж, да обърнем внимание на онези нещастни момичета… — вметна Деканът. А О, богът се свлече на колене.

— …до нея е онова питие, дето слагат червей в бутилката…

— О, аз…

— …има празна чаша, ама много голяма, с хартиено чадърче и вишничка на клечка…

— Ооооо…

— …и, разбира се, още какви ли не шишета — развесели се неуместно Архиканцлерът. — Разноцветни напитки. Нали се сещате, правят ги от кокосови орехи, пъпеши, шоколад и разни други измишльотини. Странно, защо ли чашите на масата са само еднолитрови халби?

Хленчо падна по лице.

— Добре — смотолеви с последни сили. — Предпочитам да изпия вашата гадост.

— Още не е съвсем готова — спря го Ридкъли. — А, Модо, много ти благодаря.

Джуджето пристъпваше на пръсти, бутайки нежно количка. В металната купа върху нея се мъдреше бутилчица сред буци лед.

— Току-що го направих за вечерята по случай Прасоколеда — сподели Архиканцлерът. — Не можа да отлежи поне малко.

Остави настрана кълбото и извади чифт дебели ръкавици от шапката си.

Магьосниците се пръснаха като разтварящо се към слънцето цвете. В един миг бяха около Ридкъли, в следващия — зад разни масивни мебели.

Сюзън се почувства като зрител на състезание, на което не знае правилата.

— Какво е това?

— Сос „Ау-ау“. Най-възхитителната подправка, позната на човечеството. Прекрасно подчертава вкуса на месо, риба, дивеч, също и на вегетарианските ястия. Само че не е безопасно да се пие, докато влагата още се кондензира по стените. — Ридкъли се взря в бутилчицата и я потърка с пръст. Разнесе се скрибуцане като от пирон по стъкло. — От друга страна, щом се опираме на принципа „Излекувай се или умри“, имаме точно каквото е необходимо.

Затисна тапата с палец и разклати бутилчицата енергично. Чу се трясък — Професорът по неопределени изследвания и Старшият дискусионен наставник се опитаха да пропълзят под една и съща маса.

— Онези типове незнайно защо са се настроили против чудесния сос — вдигна рамене Архиканцлерът.

— Предпочитам сосове, заради които не се налага да седя неподвижно половин час, за да остана жив и здрав — промърмори Деканът.

— И не е нужно да троши скали на парчета, когато ги полееш — добави наежено Старшият дискусионен наставник.

— Нито да убива в зародиш плевелите — намеси се Професорът по неопределени изследвания.

— Впрочем вече е забранен за производство в три града — напомни Лекторът по съвременни руни.

Ридкъли предпазливо извади тапата. Въздухът нахлу със съскане в бутилчицата. Сипа няколко капки в каната. Нямаше забележим ефект.

Изля по-голяма порция. Сместа в каната си остана невъзмутимо инертна.

Архиканцлерът подуши бутилчицата с подозрение.

— Не знам дали сложих достатъчно смляно уа-хуни…

Обърна гърлото надолу и остави соса да се стече в каната. Сместа реагира само с поредното „бъл-бук“.

Магьосниците се надигнаха от пода и започнаха да си изтупват робите. Разменяха си срамежливи погледи и усмивки на неволни съотборници по синхронно излагане.

— Знаех си аз, че миризливката престоя твърде дълго в сушилнята — промърмори Ридкъли.

Вторачи се печално в бутилчицата. Накрая пак я обърна и удари силно по дъното.

Тънка лепкава струйка се задържа на ръба за миг и набъбна в капка.

Като дръпнати от невидими въженца, главите на магьосниците се завъртяха да я погледнат. Нямаше да са оцелели толкова дълго в занаята, ако мисълта им не проникваше поне мъничко в бъдещето.

Капката се източи във формата на круша, а те дружно и смайващо пъргаво за мъже с техните години и килограми потърсиха укритие.

Капката падна.

Сместа избълбука.

Това беше.

Вцепенилият се като статуя Ридкъли въздъхна шумно.

— А бе, хора, поне веднъж да бяхте показали малко сме…

Ударната вълна го запокити към стената. Огнената топка се прасна в тавана и изчезна с тътен, оставяйки след себе си съвършена хризантема от опушена мазилка.

Чиста бяла светлина огря залата. Нещо звънкаше и припукваше.

Магьосниците рискуваха да надникнат крадешком иззад мебелите. Подвижно сияние изпълваше каната, по стените пробягваха игриви отражения като от въртящ се диамант.

— А стига, бе… — прошепна Лекторът по съвременни руни.

Ридкъли се надигна невредим от пода. Също като котките магьосниците не падаха по гръб, а и закръглените форми им помагаха да не се натъртят.

И другите бавно се помъкнаха към каната, а зад тях шаваха огромните им сенки.

— Каква стана тя накрая? — смънка Деканът.

— Помня как татко ми даде един скъпоценен съвет за пиенето — започна сериозно Ридкъли. — „Синко, никога не посягай към чаши с чадърче в тях. Не пий шльокавици, ако ще имената им да са много засукани. И стой далеч от всяка напитка, която си сменя цвета, докато я разбъркваш.“

Той побърза да топне показалец в каната и поднесе блестяща капка към устните си.

— Внимавай — предупреди го Деканът. — Може би си имаш работа със самия субстрат на трезвеността.

Архиканцлерът се поколеба.

— Прав си. Тепърва ли да се лишавам от удоволствието на къркането? Как опитваме обикновено въздействието на нашите смеси?

— Питаме има ли доброволци от студентите.

— А ако няма?

— Пак им даваме да опитат.

— Това не е ли малко извън границите на морала?

— Няма проблем, стига да не ги предупреждаваме.

— Практично, практично…

— Аз ще си го опитам — немощно натърти Хленчо.

— Искаш да изгълташ смес, приготвена от тези клоу… тоест, господа? — осведоми се Сюзън. — Може да те убие.

— Очевидно никога не си страдала от махмурлук — изгледа я надменно О, богът.

Затътри крака към каната, успя да я хване от втория опит и я изпразни на един дъх.

— Сега ще започнат фойерверките — обеща гарванът от рамото на Сюзън. — Пламъци от устата му, писъци, гърчове…

За свое изумление Смърт установи, че изпитва голямо удоволствие от общуването с опашката, подредила се пред него. Досега не се бе случвало някой да се радва на присъствието му.

— СЛЕДВАЩИЯТ! КАК СЕ КАЗВАШ, МАЛКО… — Поколеба се, но въпреки това довърши: — …ЧОВЕЧЕ?

— Казвам се Ноби Нобс.

Защо ли Ноби усещаше, че седи на доста по-костеливо коляно, отколкото би трябвало? Задникът му се опита да спори с мозъка, но беше надвикан.

— БЕШЕ ЛИ ПРЕЗ ГОДИНАТА ДОБРО МО… ДОБРО ДЖУ… ДОБЪР ГНО… ДОБЪР ИНДИВИД?

Ноби откри най-ненадейно, че напълно е загубил контрол над езика си, който под ужасния натиск на ситуацията избълва самичък:

— Да.

Бореше се със себе си, а тежкият глас продължи традиционния разговор:

— И СИГУРНО ИСКАШ ХУБАВО ПОДАРЪЧЕ?

„Ех, ще те завлека аз с мен в ареста! Хайде на бас, че не помниш онова мазе на гърба на обущарницата, дето все ревях пред празния чорап след Прасоколеда…“

Думите напираха в гърлото на Ноби, но ги изпреварваше нещо древно.

— Да.

Нищичко не остана от волята му на разумно същество. Светът се състоеше само от оголената му душа и Дядо Прас, който запълваше остатъка от Вселената.

— А ТИ, РАЗБИРА СЕ, ЩЕ БЪДЕШ ДОБЪР И ПРЕЗ НОВАТА ГОДИНА, НАЛИ?

Свилото се до зрънце „аз“ на Ноби искаше да се ухили ехидно: „Господинчо, кое е добро, пък кое е лошо? Ако нещо се въргаля на улицата, кому ще навредя, като го прибера? Или, да речем, някой завеян търговец си е оставил склада отключен… Що да не сложа в джоба една-две джунджурийки вместо бакшиш, пък после да го подсетя да удари ключа?“

Но и това намерение за философски диспут бе причакано по пътя от чистия неподправен страх, който му внушаваше огромната брада, заела цялото му субективно небе.

— Да — изписука Ноби.

— ПИТАМ СЕ КАКЪВ ЛИ ПОДАРЪК ЩЕ ТЕ ЗАРАДВА НАЙ-МНОГО?

Ноби се предаде и си замълча. Предстоящото беше неизбежно, нямаше какво да стори… Засега светлината в края на тунела само го подсещаше, че тунелът продължава до безкрая.

— АХА, ПОЗНАХ…

Дядо Прас бръкна в чувала и извади дълъг, широк и ръбат подарък, увит в хартия, на която поради лекото объркване на настоящия изпълнител на древната роля имаше весело подскачащи гарвани.

— КАКВО ТРЯБВА ДА КАЖЕШ?

— Блъдъря.

— АМИ ЖЕЛАЯ ТИ ВЕСЕЛА ПРАСОКОЛЕДА.

Ефрейтор Нобс се смъкна омекнал от коляното и започна да пори слепешком тълпата, докато не го спря редови страж Визит.

— Какво стана? Какво стана? Нищичко не можах да видя!

— Не ’нам — изломоти Ноби. — Даде ми това.

— И какво е то?

— Не ’нам.

Изведнъж започна трескаво да къса хартията.

— Колко отвратително е всичко — впусна се да витийства Визит. — Поклонение пред идоли…

— Майчице! Истински, оригинален, марков арбалет „Бърли и Силен-в-ръката“, с двоен спусък, с тройно укрепена рама, с лакиран дъбов приклад, със сребърни инкрустации!!!

— …бездушна комерсиализация на дата, която има единствено астрономическо значение — изричаше Визит, който трудно можеше да бъде възпрян насред поредното заклеймяване. — Ако изобщо заслужава да бъде отбелязана…

— Видях го в „Мечове, лъкове и други оръжия“ Беше в рубриката „Избор на редактора“ и дори се присмиваха на нас, горките любители: „Купете си го, ако богатият ви чичо се е пренесъл в отвъдното.“ Когато човек от списанието отишъл да го пробва, накрая се наложило да му строшат и двете ръце, щото не щял да го пусне!

— …най-подходяща би била скромна църковна служба…

— Ама той струва повече от годишната ми заплата! И ги правят само по поръчка! И пак чакаш цяла вечност да ти дойде редът!

— …с цел възвисяване на духа. — Редови страж Визит най-сетне долови, че нещо не е потръгнало според плановете им. — Ефрейторе, няма ли да задържим измамника?

Ноби го опари с поглед през мъглата от собственическа гордост, забулила съзнанието му.

— Тежкарчо, ти си чужденец по тези краища. Не можеш да разбереш съкровения смисъл на Прасоколеда.

О, Боже на махмурлука примига.

— А, така е много по-добре — промълви той. — О, да! Благодаря ви сърдечно.

Магьосниците, които споделяха вярата на гарвана в неотменимите правила на житейската гадост, го наблюдаваха недоверчиво.

— Ей сега ще започне — подготви ги Лекторът по съвременни руни. — Сигурно с някой забавен крясък…

— Знаете ли — предпазливо изрече О, богът, — дори ми се струва, че бих хапнал едно рохко яйце. И бих изпил чаша мляко.

Ридкъли го зяпаше стъписан.

— Драги, ти наистина ли се чувстваш по-добре?

— Няма съмнение. Готов съм да рискувам и една радостна усмивка.

— Не, не, не! — припряно се намеси Деканът. — Така е абсолютно неправилно. Всеизвестно е, че успешното лечение от махмурлук трябва да бъде съпроводено със смешни писъци.

— Ако искате, да ви разкажа един виц като компенсация — смутено предложи Хленчо.

— Не те ли мъчи желанието — осведоми се Архиканцлерът — да се втурнеш към чешмата и да си пъхнеш главата под ледената струя?

— Ами… нямам такова желание. Мисля си обаче, че една препечена филийка ще ми се отрази благотворно.

Деканът побърза да си свали шапката и на свой ред измъкна отвътре портативен тавмометър.

— О, станало е нещо твърде необичайно — отбеляза той. — Имало е огромен скок в тавмичното напрежение.

— Слушай… — не се отказваше Ридкъли. — Питието поне не ти ли се стори… възлютивичко?

— Никакъв вкус не усетих — любезно го увери О, богът.

— Стига сте се чудили — прихна от досада Сюзън. — Очевидно е. Когато Винчо пие до забрава, Хленчо понася всички мъки. Да, но сега Богът на махмурлука изпи мощно средство срещу махмурлук и въздействието се е предало обратно върху Бога на пиянството.

— Логично — поклати глава Архиканцлерът. — Не може само единият да го отнася. Този път страничните въздействия халосаха другия.

— Някой тук подмяташе кристално кълбо — заговори Хленчо с непререкаемия тон на жаждата за мъст. — Искам сега да го видя какво ще прави онзи хубостник…

Беше голяма чаша, пълна с един от онези коктейли, в които всяка лепкава силна съставка се налива майсторски, за да не се смесят слоевете. Измислят им имена като „Прокобата на небесната дъга“, а където повече държат на истината — „Здравей и сбогом, сива клетчице“.

Отгоре плуваха парченца от марули, лимони и ананаси. Стърчаха две хартиени чадърчета, синичко и розовичко, с по една вишничка на острите връхчета.

Някой идиот бе замразил бучките лед във вид на мънички слончета. Пристрастиш ли се към такива удоволствия, няма спасение.

Богът на пиянството любовно пое чашата под енергичните звуци на вихрена румба. Две момичета се гушкаха нежно в него. Нощта щеше да е хубава. Всичките му нощи бяха хубави.

— Честита Прасоколеда! — пожела на сбирщината си с вдигната чаша. А после: — Ей, да чувате някакъв смахнат шум?… Нещо май лети насам със страшна скорост…

И тогава…

Магьосниците се извърнаха от кристалното кълбо с гримаси на болезнено съчувствие. Само Хленчо се хилеше злобно.

— Аха, второто изригване на гейзера! — кискаше се в захлас и забиваше юмрук във въздуха. — Да! Да! Да!!! Как ти допадна скоросмъртницата, а?

— Като гледам, обърнали сме наопаки причинно-следствената верига — промърмори Ридкъли.

— Завинаги ли? — позволи си плаха надежда О, богът.

— Едва ли. Все пак именно ти си Богът на махмурлука. Щом въздействието на питието отмине, всичко ще си потръгне по старому.

— Значи нямам много време. Моля ви, донесете ми… я да помисля… да, бъчонка тъмно пиво, бутилка перцовка и бутилка какаов ликьор. Да видим ще ти хареса ли, господин Имам-още-място!

Сюзън сграбчи ръката му и го издърпа да седне на скамейката до стената.

— Не се погрижих да изтрезнееш само за да се натряскаш тутакси!

— Тъй ли?

— Искам да ми помогнеш!

— В какво?

— Не си бил човек преди, нали?

Той наведе глава да се огледа.

— Ами… Не съм бил.

— А никога ли не си се въплътявал? — попита Ридкъли.

— Това май е доста личен въпрос — възрази Професорът по неопределени изследвания.

— Хм… Странно. Помня, че открай време ме боли главата, но имам глава отскоро. Не може да е така, нали?

— Съществувал си само потенциално — предположи Архиканцлерът.

— Нима?

Ридкъли се втрещи.

— Ох, аз го направих!… Подхвърлих нещо на младия Стибънс за пиянството и махмурлука…

— Значи си го сътворил, без да се напънеш? — иронично се усмихна Деканът. — Муструм, не е за вярване. И всички можем да го правим, а? Да започнем тогава да си измисляме нови феи и гномчета.

— Като феята на косопада ли? — ухили се Лекторът по съвременни руни. И другите се засмяха.

— Не ми пада косата! — сърдито отсече Деканът. — Разпределя се по-равномерно.

— Същото исках да кажа и аз. Половината върху главата ти, другата половина — върху гребена.

— Нима е срамно да кажеш направо, че оплешивяваш? — безцеремонно попита Ридкъли. — Декане, не знаеш ли какво разправят хората за плешивците?

— Аз ще му напомня — продължи безмилостно Лекторът по съвременни руни, когото Деканът напоследък дразнеше. — „Ей, вижте го тоя, няма коса!“

— За последен ви казвам — аз не опле…

Деканът млъкна, за да се вслуша в звъна на сребърни камбанки.

— Ех, да знаех кой е източникът на този шум! — замечта се свирепо Архиканцлерът.

— Ъ-ъ… — започна неуверено Деканът. — Дали имам нещо… на главата?

Другите магьосници се вторачиха. Нещо наистина шаваше под шапката му.

Той посегна много внимателно и я свали. Миниатюрното гномче, възседнало главата му, държеше по едно снопче коса в ръчичките си. Примига гузно от светлината.

— Някакъв проблем ли има?

— Махнете го от мен! — изрева Деканът.

Останалите старши магьосници се колебаеха. Всички бяха чували по нещичко за теорията, че едни извънредно мънички създания пренасяли болестите. Е, да, гномчето далеч надхвърляше по размери предполагаемите злосторници, но на никого не му се искаше да прихване косопад.

Сюзън обаче посегна и го стисна в шепа.

— Ти ли си феята на косопада? — попита крайно недоверчиво.

— Ами така изглежда — призна си гърчещото се в пръстите й гномче.

Деканът отчаяно опипваше скалпа си.

— А бе, ти какво правеше с косата ми?

— Доколкото се сещам, част от нея трябва да оставя по гребена… Струва ми се обаче, че понякога я оплитам в топчици, с които запушвам канала в банята…

— Как тъй само ти се струва? — учуди се Архиканцлерът.

— Момент, моля — намеси се Сюзън и попита О, бога: — Ти къде беше, преди да те намеря в снега?

— Хм… тъй да се каже… навсякъде. На всяко място, където малко по-рано е поглъщан алкохол до пълно освинване…

— Аха! — възкликна Ридкъли. — Бил си иманентна природна стихия!

— Може и да съм бил — съгласи се Хленчо.

— А когато се пошегувахме за феята на косопада, тя изведнъж се съсредоточи върху главата на Декана, където от месеци забелязвахме усърдието й, само че от учтивост досега не коментирахме това.

— Значи призовавате към живот разни твари — промърмори Сюзън.

— Като например гоблинчето, което дава на Декана огромен чувал с пари? — подсказа с надежда Деканът. Понякога се отличаваше с учудваща бързина на мисълта. Заозърта се в радостно очакване. — Ей, някой чува ли звън на сребърни камбанки?

— Господине, често ли ви връчват огромни чували с пари? — попита спокойно Сюзън.

— Е, не всеки ден, но ако…

— В такъв случай не вярвам из окултните пространства да се намери място и за вашето гоблинче — отсече тя.

— Аз пък открай време се чудя какво ли става с моите чорапи — жизнерадостно съобщи Ковчежникът. — Нали знаете, че все липсва по един от чифта? Като бях момченце, си мислех, че нещо ги отмъква…

Магьосниците се замислиха, после всички чуха приятния звук. Архиканцлерът драматично изправи показалец към тавана.

— Към пералнята!

— Ама тя е надолу! — поправи го Деканът.

— Добре де, надолу към пералнята!

— Само че госпожа Уитлоу никак не обича да й се бъркаме в работата — напомни Професорът по неопределени изследвания.

— А кой е Архиканцлер на този университет, ако смея да попитам? — жлъчно изрече Ридкъли. — Случайно да не се казва госпожа Уитлоу? Ау, каква изненада! Май съм аз!

— Да, ама си я виждал каква е, като се ядоса — промърмори Професорът по неопределени изследвания.

— Вярно си е…

— Тя гостува на сестра си за празника — мило съобщи Ковчежникът.

— Аха! Нима ще се подчиняваме на някаква си икономка?! Надолу към пералнята!

Магьосниците развълнувано се устремиха към вратата. Скоро в залата останаха само Сюзън, Хленчо, Гномът на брадавиците и феята на косопада.

— Би ли ми казала пак кои са тези хора? — озадачено помоли О, богът.

— Някои от най-умните мъже в света.

— И аз съм трезвен в момента, така ли?

— Виж какво, умен не е същото като мъдър или поне разсъдлив. Впрочем някои хора твърдят, че за да направиш първата крачка по пътя към мъдростта, трябва отново да се превърнеш в малко дете.

— А мислиш ли, че те изобщо знаят за втората крачка?

Сюзън въздъхна.

— Вероятно не. Понякога я правят случайно, докато се размотават насам-натам.

— Ясно… Тук дали имат нещо безалкохолно?

Пътят към мъдростта наистина започва с първата крачка.

Фаталната грешка на повечето хора се състои в пренебрегването на факта, че следват още хиляди крачки. Например правят първата крачка към постигането на хармония и пълно сливане с Вселената… И незнайно защо забравят да направят следващата — да живеят седемдесет-осемдесет години на висока планина и дневното им меню да се състои от купичка ориз и две-три купички чай с масло от мляко на тибетски як. Има неоспорими доказателства, че пътят към ада е постлан с добри намерения. Всички те са се състояли от първи крачки.

В ситуации като тази Деканът беше в стихията си. Водеше бойната групичка между огромните медни казани, мушкаше с жезъла си в тъмните ъгли и подвикваше строго: „Къш! Къш!“

— Но защо създанието би се появило тъкмо тук? — прошепна Лекторът по съвременни руни.

— Ами защото в пералнята действителността не ми изглежда особено устойчива — обясни Ридкъли, надничайки в кош с избелено бельо. — Всяко нещо рано или късно се озовава тук. Трябваше отдавна да си втълпиш тази истина в главата.

— И защо точно сега? — не мирясваше Професорът по неопределени изследвания.

— Стига сте приказвали, ще го подплашите! — изсъска Деканът, изскочи в следващия проход и кресна оглушително.

— А… според вас колко е голяма тази твар, която ни отмъква чорапите? — осведоми се Старшият дискусионен наставник.

— Де да знам — вдигна рамене Архиканцлерът.

— Но като се замисля… Само от мен трябва да се е сдобила с цял тон чорапи през годините.

— И от мен — потвърди Лекторът по съвременни руни.

— Тогава… Къде да търсим? В малки кътчета или в по-широчки! — продължи Старшият наставник с гласа на човек, чийто влак на мисълта току-що е навлязъл в дълъг тъмен тунел.

— Хм… А дали само ги краде — умуваше Професорът по неопределени изследвания, — или ги поглъща?

— Много ценна забележка — одобри Ридкъли. — Ей, постарайте се да не приличате на чорапи!

— Откъде ти… — запъна се Деканът. Всички чуха звука: гръф, гръф, гръф… Стори им се, че издава сериозен апетит.

— Гълтача на чорапи! — изписука Старшият наставник и стисна клепачи.

— Колко пипала очаквате да има? — делово подхвана Лекторът по съвременни руни.

— Звукът е силничък, а? — обади се Ковчежникът.

— Добре де, предположете поне с точност до една дузина — помоли Лекторът по съвременни руни, отстъпвайки заднешком.

— Сигурно ще ни съдере чорапите, щом ни зърне! — завайка се Старшият наставник.

— Аха, значи поне шест-седем пипала?

— Май е зад една от онези перални машини — посочи Деканът.

Машините бяха високи по два етажа и обикновено ги използваха само когато обитателите на Университета се увеличаваха по време на учебната година. За всяка бяха нужни поне шестима работници да стоварват вътре дрехите, да поддържат огъня в парните двигатели и да смазват осите на дървените перки. Ридкъли ги смяташе за олицетворение на извънредно чистия и хигиеничен ад, където попада сапунът след смъртта си.

Деканът застана пред вратата към котелното.

— Има нещо вътре! Чуйте! Гръф, гръф…

— Спря! — изсъска той. — Знае, че сме тук! Готови ли сме? Напред! Къш!

— Недей! — изстена Лекторът по съвременни руни.

— Аз ще отворя вратата, а вие ще го спрете, ако побегне! Едно, две, три! Олеле…

Шейната се издигаше в натежалото от сняг небе.

— ОБЩО ВЗЕТО, МИНА МНОГО ДОБРЕ, НАЛИ?

— Да, господарю.

— ВСЕ ПАК МАЛКО МЕ ОЗАДАЧИ ОНОВА МОМЧЕНЦЕ С РИЗНИЦАТА.

— Господарю, според мен беше градски страж.

— НАИСТИНА ЛИ? Е, И ТОЙ СИ ТРЪГНА ЩАСТЛИВ, А ТОВА Е НАЙ-ВАЖНОТО.

— Тъй ли, господарю?

Албърт се безпокоеше. Идеите сякаш се просмукваха чрез осмоза в Смърт. Разбира се, ясно му беше защо се наложи да вършат всичко това, но господарят му… Честно казано, понякога проявяваше липса на необходимия интелектуален инструментариум, за да осъзнае кое трябва да бъде действително, а кое не бива…

— И ВЕЧЕ СЪМ УВЕРЕН, ЧЕ ОТРАБОТИХ ПРАВИЛНИЯ СМЯХ. ХО. ХО. ХО.

— О, да, звучи много весело. — Албърт се загледа в списъка. — Все пак работата продължава. Следващата спирка е съвсем наблизо, най-добре да не се реем прекалено нависоко.

— ЧУДЕСНО. ХО. ХО. ХО.

— Малката кибритопродавачка Сара, пред вратата на магазина за тютюневи изделия на Тимбъл, булевард „Капанът за пари“.

— А ТЯ КАКВО СИ Е ПОЖЕЛАЛА ЗА ПРАСОКОЛЕДА? ХО. ХО. ХО.

— Нямам представа. Никога не е пращала писмо на Дядо Прас. Между другото, ако позволите да ви подскажа, не е нужно да изричате „Хо, хо, хо“ постоянно. Я да видим…

Устните на Албърт се размърдаха беззвучно.

— ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ ЕДНА КУКЛА БИ БИЛА ПОДХОДЯЩА И В ТОЗИ СЛУЧАЙ. ИЛИ ПОДОБНА МЕКА ИГРАЧКА. ЧУВАЛЪТ МАЙ ЗНАЕ КАКВО ДА ПОДАДЕ. АЛБЪРТ, КАКВО ИМАМЕ ЗА НЕЯ? ХО. ХО. ХО.

Нещо дребно попадна в костеливата ръка.

— Ето това.

— О…

Миг смразяващо мълчание, през който двамата се взираха в животомера.

— Имате си и постоянно занятие — обади се омърлушен Албърт. — А животът си тече, господарю. Във всякакъв смисъл.

— НО СЕГА Е ПРАСОКОЛЕДА…

— Доколкото разбирам, традиционен момент и за такива случки.

— НАЛИ УЖ Е НОЩ НА ВЕСЕЛИЕ…

— Сещам се какво ви притеснява… Само че хората се развеселяват още повече, когато знаят, че на други не им е до смях — безстрастно обясни Албърт. — Така е уреден светът. Господарю, какво има?

— НЕ. НЕ МОЖЕ ДА Е УРЕДЕН ТАКА.

— Не съм се отказал да намеря малко мляко… — смънка унило О, богът, взирайки се в страховитата армия от дамаджани, кани и бутилки.

— Не ми се вярва Архиканцлерът да е разрешил пиенето на мляко в Невидимия университет. — съвсем го обезсърчи Сюзън. — Знаел откъде идва млякото и смятал процедурата за крайно нехигиенична. И това го казва човек, който изплюсква поне три яйца на закуска! А ти как научи за млякото?

— Е… имам някакви спомени. Не за нещо определено. Просто спомени. Например знам, че дърветата обикновено растат с зеленината нагоре… Сигурно боговете поначало знаят тези неща.

— А случайно да притежаваш някакви божествени сили?

— Вероятно бих успял да превърна вода в питие, от което да ти се подкосят краката. — Той си почеса носа. — Това ще ти помогне ли? Почти не се съмнявам и че съм способен да навличам на хората съсипващо главоболие.

— Аз само искам да разбера защо моят дядо се държи… чудато.

— Защо не попиташ него?

— Не иска да ми каже!

— Той често ли повръща?

— Едва ли. Яде твърде рядко. Хапва за удоволствие къри един-два пъти в месеца.

— Трябва да е доста кльощав.

— Нямаш представа колко си прав.

— В такъв случай… Често ли се гнуси от отражението си в огледалото? Пита ли се защо езикът му е вечно обложен с отвратителен жълт налеп? Може би имам някаква власт над хората, които страдат от махмурлук…

— Не му е присъщо. Май пропуснах да ти кажа… Дядо ми е Смърт.

— За кого?

— Ами Смърт. За всички. Като им дойде времето.

— Кой, онзи с черната роба…

— …острата коса, белия кон. И е скелет.

— Нека да уточним това — загрижено промълви О, боже на махмурлука. — Според теб дядо ти е Смърт, а смяташ, че той се държи чудато?

Гълтачът на чорапи изгледа плашливо магьосниците, но челюстите му отново заработиха усърдно.

Гръф, гръф…

— Този е мой! — викна възмутен Професорът по неопределени изследвания и посегна.

Гълтачът се дръпна пъргаво. Приличаше на дребно слонче с широк и раздут в края хобот, в който тъкмо изчезваше чорапът на Професора.

— Ама че нелепо създание! — подсмихна се Ридкъли и миролюбиво облегна жезъла си на стената.

— Пусни го, гадна твар! — изръмжа Професорът по неопределени изследвания и пак протегна ръка да си вземе чорапа.

Гълтачът се опита едновременно да отскочи и да остане на мястото си. На теория това би трябвало да е неосъществимо, но в действителност го правят множество малки животни, ако ги свариш да ядат нещо, което обикновено не им е достъпно. Краката стъпват чевръсто, но шията и трескаво дъвчещите челюсти само се изпъват и се въртят около мислената ос, върху която се намира храната.

Чорапът хлътна в хобота с мляскане и създанието се скри тромаво зад един парен котел. След малко надникна недоверчиво.

Ридкъли отвори чекмедженце в шапката си и извади лула и кесийка ароматизиран тютюн. Драсна грамадна клечка кибрит по котела. Вечерта се оказа несравнимо по-интересна от очакванията му.

— Трябва да си изясним това най-сетне — промърмори през зъби, докато изпълваше въздуха с мирис на есенни огньове. — Не бива разни създания да изскачат от нищото само защото някой си ги е представил. Не е хигиенично.

Шейната спря рязко в края на „Капанът за пари“.

— ДА ВЪРВИМ, АЛБЪРТ.

— Господарю, знаете, че не е редно да вършите това. Нали помните какво стана предишния път?

— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО ДА ГО СТОРИ.

— Но… — отчаяно заекна Албърт. — Жалкият край на малките кибритопродавачки е част от същността на Прасоколеда! Тоест… Хората слушат тъжната история и си казват: „Може да сме по-бедни от сакат банан, може да ядем само кал и стари ботуши, но поне сме по-добре от горкичката кибритопродавачка.“ Чувстват се щастливи и доволни от малкото, което имат.

— АЛБЪРТ, ЗНАМ МНОГО ДОБРЕ В КАКВО СЕ СЪСТОИ СЪЩНОСТТА НА ПРАСОКОЛЕДА.

— Извинете, господарю. Само че… И за нея не е зле. Събужда се, а наоколо всичко е светло и топло, звучи прекрасна музика и я заобикалят ангели.

Смърт спря внезапно.

— НИМА? ДОШЛИ СА В ПОСЛЕДНАТА МИНУТА С ТОПЛИ ДРЕХИ И ГОРЕЩ ЧАЙ ЗА НЕЯ?

„Ами сега? Господарят пак е в едно от смахнатите си настроения…“

— Не точно в последната минута. По-скоро след нея…

— ЗНАЧИ СЛЕД КАТО МАЛКОТО МОМИЧЕНЦЕ Е…

— Да. Съжалявам, господарю. Такава е историята. Вината не е моя.

— А ЗАЩО ДА НЕ СЕ ПОЯВЯТ ПО-РАНО? КОГАТО ПОИСКАТ, АНГЕЛИТЕ СА ГОЛЕМИ БЪРЗАЦИ.

— Не ми е ясно, господарю. Май хората смятат, че с този край е… по-правилно. — Албърт се намръщи. — Да, но като се замислих отново…

Смърт сведе поглед към фигурката, която снегът затрупваше полека. После постави животомера във въздуха и го докосна с пръст. Блесна синкава искра.

— Ама наистина не ви е позволено да го правите! — изпъшка Албърт.

— НА ДЯДО ПРАС МУ Е ПОЗВОЛЕНО. ТОЙ НОСИ ПОДАРЪЦИ. А НЯМА ПО-ДОБЪР ПОДАРЪК ОТ БЪДЕЩЕТО.

— Е, да, обаче…

— АЛБЪРТ.

— Разбрах, господарю.

Смърт вдигна на ръце момиченцето и го понесе към края на булеварда. Снежинките галеха личицето й като ангелски перца. Двуметровият скелет се изпречи на двама мъже, които газеха в преспите.

— ОТНЕСЕТЕ Я НЯКЪДЕ НА ТОПЛО И Я НАХРАНЕТЕ ДОБРЕ — заповяда, оставяйки лекия си товар в ръцете на единия. — ПОСЛЕ ЩЕ ПРОВЕРЯ КАК СТЕ СЕ СПРАВИЛИ.

Обърна се и изчезна във виелицата.

Редови страж Визит се вторачи в момиченцето, което държеше от секунда-две.

— Ефрейтор, какво става?

Ноби дръпна края на одеялцето и надникна.

— Като гледам, избраха ни да се позанимаваме с благотворителност. Хайде, размърдай се, нали винаги имаме кльопачка за дежурството?

Ноби изпитваше непоклатимата увереност, че точно това се очаква от него. Спомняше си грамадния мъж в Пещерата, макар да нямаше и най-смътна представа за лицето му. И понеже изобщо не успя да зърне човека, който им връчи момичето, значи беше същият.

Малко по-късно зазвуча прекрасна музика, появи се ярко сияние и двама оскърбени ангели долетяха пред магазина за тютюневи изделия, но Албърт метна по тях няколко снежни топки и ги прогони.

Пондър изпитваше опасения, щом се замислеше за Хекса. Не разбираше как действа това нещо. Някои части познаваше добре и почти не се съмняваше, че Хексът размишлява, като превръща всичко в числа и ги предъвква (за което използваше специално монтираната сушилня за дрехи, съкратено „модул СД“). Но за какво ли използваше множеството дребни религиозни фигурки? А и мишката… Тя уж не вършеше нищо, но престанеха ли да й дават сиренце, Хексът също спираше. Пък и онези овчи черепи… Само дето мравките понякога лазеха по тях.

Пондър най-силно се тревожеше да не изпада в преклонение, дължащо се на заблуда. Бе чел предостатъчно за подобни вярвания. Невежи12 и простодушни13 племена, на чийто остров някога се отбил търговски кораб, за да размени срещу техните бисери и кокосови орехи плодовете на цивилизацията, състоящи се от мъниста, огледала, брадви и венерически болести, по-късно изработват големи бамбукови модели на кораби с надеждата да привлекат отново вълшебните изделия. Разбира се, те са прекалено невежи и простодушни, за да осъзнаят, че като наподобиш само формата, не стигаш до същността…

А Пондър създаде формата на Хекса. Не забравяше и че го сътвори в университет по магии, където стената между реално и нереално беше толкова разтегната, че през нея прозираха разни неща. Вече го терзаеше ужасното подозрение, че само е придал вещественост на невидима скица.

Хексът знаеше какво трябва да представлява.

А сега дори онова, което уж потръгна добре, се обърна с главата надолу.

Пондър зяпаше мрачно перодръжката на Хекса сред нейната плетеница от телчета и макарички

Вратата се отвори. Само един човек в Невидимия университет можеше да тресне толкова небрежно врата, която се затваряше с пружина. Пондър дори не се озърна.

— Здравейте отново, господин Архиканцлер.

— Работи ли твоята мислеща машина или не? — подхвана го Ридкъли. — Имаме една интересна…

— Не работи.

— Как тъй? И тя ли излезе в почивка за Прасоколеда?

— Господине, знам колко тъпо звучи, но според мен е прихванала нещо от Ковчежника, защото той често се отбива тук.

— Момко, та това е нелепо! — подсмихна се Деканът. — Идиотизмът не е заразна болест.

Ридкъли засмука озадачено лулата си.

— А бе, и аз се заблуждавах, но вече не съм толкова сигурен… Нали се смята, че мъдростта е прихватливо свойство?

— Как пък не! — възмути се Деканът. — Ридкъли, това да не ти е грип?

— Нали събираме студентите тук и се надяваме да прихванат малко мъдрост от нас? — с обидна учтивост напомни Архиканцлерът.

— Да, ама само в преносен смисъл.

— Тъкмо за пренасянето ти говоря. Ако се размотаваш с банда кретени, няма ли да станеш като тях?

— Е, донякъде…

— Не ти ли стига да си поприказваш пет минути с горкия Ковчежник, за да усетиш как и ти започваш да превърташ?

Другите магьосници закимаха. Пондър се намеси.

— Хексът и сега се справя чудесно с числата, но иначе плещи глупости.

— Ето, видяхте ли! — грейна Ридкъли. — Именно болестта на Ковчежника. Защо не се опитаме да изтекуваме и машината с хапчета от сушени жаби?

— Съжалявам, господине, но това е некомпетентно предложение — възрази Пондър. — Не можете да поправяте машини, като им давате лекарства.

— Че защо да не мога? Къде бяха онези плочки с букви и цифри, господин Стибънс? Аха, ето ги, как не, ги видях…

Седна и започна да натиска с един пръст досущ като президент на голяма корпорация.

Х-А-П-Ч-И-Т-Ъ-О-Т-С-У-Ш-Е-Н-И-Ж-Е-Б-И.

Няколко тръбички в Хекса издрънчаха.

— Господине, просто няма начин това да му въздейства — въздъхна Пондър.

— А би трябвало — поучително изрече Ридкъли. — Щом си е въобразил, че е психически болен, защо да не си въобрази, че отново е станал здравомислещ?

Пак започна да натиска.

М-Н-О-Г-У-Х-А-П-Ч-И-Т-Ъ-О-Т-С-У-Ш-Е-Н-И-Ж-Е-Б-И.

— Нали това нещо вярва на всичко, което му се казва?

— Е, щом поставяте въпроса така… Вярно, Хексът няма понятие за неистината.

— Знаех си. Току-що го уверих, че глътна голяма доза лекарство. И няма да ме нарече лъжец, нали?

В дълбините на Хекса разни чаркове потракваха и бръмчаха. Накрая машината написа.

+++ Добър вечер, Архиканцлер. Аз съм напълно възстановен и съм готов усърдно да изпълнявам задачите си.+++

— Аха, омръзна ли ти да се правиш на луд?

+++ Уверявам ви, че съм не по-малко здравомислещ от който и да е друг в това помещение.+++

— Ковчежнико, я излез малко да подишаш чист въздух! — побърза да нареди Ридкъли. — Повече май не може и да се желае. Сега да си свършим работата. Искаме да научим какво става.

— На конкретно място или изобщо? — попита Пондър с намек за сарказъм.

А перодръжката на Хекса вече скрибуцаше. Архиканцлерът се зачете в листа.

— Тук пише: „Сътворение по подразбиране на антропоморфни персонификации.“ Какво означава това?

— Ъ-ъ… Според мен Хексът се опита да ви отговори.

— Сериозно? Аз пък още не се бях опитал да му задам въпрос.

— Нали той вече може да ви чува, господине?

Веждите на Ридкъли се извиха. Той се наведе по-близо до фунията за глухи.

— ЕЙ, ТИ ЧУВАШ ЛИ МЕ?

Перодръжката изскърца. +++Да.+++

— ТИЯ МЛАДОЦИ ДОБРЕ ЛИ СЕ ГРИЖАТ ЗА ТЕБЕ?

— Изобщо не е необходимо да викате — търпеливо промълви Пондър.

— А що за сътворение по подразбиране измисли машината?

— Аз май съм чел нещичко по въпроса — скромно си призна Пондър. — Означава, че съществуването на някои явления неизбежно води до възникването и на други явления.

— А… Тоест като престъплението и наказанието ли? — опита се да налучка Ридкъли. — Или пиянството и махмурлука… Разбира се!

— Приблизително същото е, господине.

— Значи ако вече си имаме фея на зъбчетата, задължително е да се появи и Гном на брадавиците? — Архиканцлерът си поглади брадата. — Е, поне има някакъв смисъл. Защо обаче никой не е чувал за Гоблин на постоянните зъби? Да носи онези, големите, които тепърва растат с ужасни болки в устите на децата?

Настъпи тишина. И някъде в дебрите на Университета звъннаха сребърни камбанки.

— Ох… Как мислите, аз дали пак…

— И на мен ми звучи логично — опита се да го ободри Старшият дискусионен наставник. — Помня как скимтях, когато ми никнеха мъдреците.

— Да не беше миналата седмица? — ухили се Деканът.

Ридкъли изобщо не се притесни. Това не му се случваше, макар околните честичко да се срамуваха заради него. Пак се наведе към фунията за глухи.

— ЕЙ, ТАМ ЛИ СИ ОЩЕ?

Пондър вдигна очи към тавана и потропа с крак.

— ИМАШ ЛИ НЕЩО ПРОТИВ ДА МИ КАЖЕШ КАК Е ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА НАОКОЛО?

Перодръжката изписа: +++ Мащаб едно към десет подходящ ли е? +++

— НАПЪЛНО — викна Ридкъли.

+++ Грешка — деление на краставичка. Моля за преконфигуриране и преинсталиране на Вселената.+++

— Любопитно — промърмори Архиканцлерът. — Някой досеща ли се за какво намеква машината?

— Да му се не види… — процеди през зъби Пондър. — Пак се скапа.

— Е, вие си знаете, но… — Ридкъли чукна по мембраната с пръст. — ДРАГИ, ИСКАШ ЛИ ОЩЕ ХАПЧЕТА ОТ СУШЕНИ ЖАБИ?

— Моля ви, оставете ни да преодолеем проблема!

Пондър се мъчеше полека да го дръпне от Хекса.

— Я ми обясни за това „деление на краставичка“.

— О, Хексът използва израза, когато получи отговор, за който знае, че не може да бъде верен.

— Май навлизам в същината на работата с мислещи машини — весело съобщи Ридкъли. — А онова за Вселената? Да не иска да каже, че трябва да я сритаме и пораздрусаме? ЕЙ, СЛУШАШ ЛИ МЕ?

— Наистина не е необходимо да викате!

— Добре, де. Кажи сега за антропоморфните персонификации.

+++ Хората винаги са приписвали случайни, сезонни, природни или необясними явления на същества с човешки вид. Примери — Джек Скрежко, Дядо Прас, феята на зъбчетата и Смърт. +++

— А, тези ли… Те си съществуват. Срещал съм някои от тях.

+++ Хората невинаги грешат в предположенията си. +++

— Ясно, обаче съм адски сигурен, че никога не е имало Гълтач на чорапи или О, Боже на махмурлука.

+++ Няма основателна причина да не съществуват. +++

— Машината налучка отговора — обяви Лекторът по съвременни руни. — Дребосък, дето разнася брадавици, не е по-нелеп от феята, която взема падналите млечни зъби на децата и оставя парички в замяна.

— Ами Гълтача? — пак се ядоса Професорът по неопределени изследвания. — Ковчежникът само спомена как отдавна подозирал, че някой му отмъква чорапите и — хоп! Създанието се появи.

— Но всички ние му повярвахме, нали? На мен ми се стори най-правдоподобното обяснение за всички изгубени чорапи. Ако падаха зад чекмеджетата, в гардероба трябваше да се е натрупала цяла планина!

— Разбирам ви — замислено изрече Пондър. — Същото е като с моливите. Купувал съм стотици, а не помня нито един да съм изписал докрай. Дори аз понякога се питам дали нещо не се прокрадва и не ги…

Далечен звън на камбанки. Пондър се смръзна.

— Да се оглеждам ли? — попита жално. — Страшно ли е?

— Прилича ми на много сащисана птица — успокои го Ридкъли.

— И то с извънредно уродлив клюн — добави Лекторът по съвременни руни.

— Ех, да знаех кой дрънчи с онези камбанки! — заканително произнесе Архиканцлерът.