Евангелието на Луцифер

1.

Киев 9

май 2009

Мумията се хилеше пред мен като някакъв урод.

Столетията бяха изтеглили кожата назад по лицето, оголвайки зъбите, наподобяващи челюстите на хищник. Венците и носът бяха съсухрени. Тънките устни и кухите очи — продълговати, котешки, не съвсем човешки — придаваха на лицето вид на ръмжащо животно.

— Кой е това? — прошепнах.

— Монах? Пилигрим?

— Прилича ми на вампир.

Консерватор Тарас Корольов се прекръсти.

— Някои трупове изсъхват по този начин. Балсамиращите процеси в природата правят от тях страховити чудовища.

Глъчката на туристите долиташе откъм главния тунел, иззад лентите и загражденията. За да открием забравената камера, консерваторът ме бе повел през тесни каменни тунели, дълги няколкостотин метра. Корольов беше нисичък, закръглен мъж с оцъклени очи и физиономия, която лесно би те накарала да си помислиш, че беше на ръба да открие нещо изумително. В качеството си на консерватор към музея Киево-Печерска лавра в Украйна, той бе избрал да се занимава с мъртъвци. В дълбоките катакомби на скалния манастир, във варосани монашески килии и гробници, монаси и светци спяха своя вечен сън. Студените, сухи въздушни потоци в мрежата от тунели и пещери бяха мумифицирали труповете през вековете.

Никой не познаваше този монах тук, нито в манастира, нито в музея. Четирима студенти, заети с рутинна поддръжка, открили гробната камера зад каменна стена, зазидана зад олтар в края на тунел без изход.

Мумифициран труп. Монах.

В ръцете си, така мършави, че наподобяваха ноктите на влечуго, мумията държеше свитък.

2.

Незначителните подробности никога не са маловажни. Недоловимият замах на крилцата на пеперуда може да предизвика ураган. Изгубила равновесие снежинка може да причини лавина. Така математиците обясняват куриозния факт, че дори безкрайно малките вариации в изходните условия на динамичните системи могат да окажат огромен ефект. Така се изразяват те, хората на точните науки.

Аз самият бях вариация в изходните условия.

Когато преди седмица консерватор Корольов бе седял в кабинета си с телефон в ръка, той бе дал началото на верига от събития, чийто обхват, разбира се, нямаше как да предугади. Половин час преди това е бил успял да изтръгне ръкописа от кокалестата хватка на мумията. Слушалката на телефона вече лепнела в ръката му. На кого да позвъни? На началника си, онзи пияндурник? На полицията? Ако трупът изобщо е жертва на убийство и зазидан, за да прикрият престъплението, това се е било случило преди стотици години. Археологическите служби? Кой би се отнесъл към проблема със заслужената сериозност? Кого е длъжен да предупреди? На кого би могъл да се довери?

Обади се на мен. Една на практика незначителна подробност, една нищо и никаква бяла снежинка, безкрайно малка вариация в изходните условия. Един плах археолог в тесен кабинет в университета на Осло.

Спомням си, че учтиво изслушах Тарас Корольов. Представи се и разказа за откритието. Гласът му беше приятен баритон:

— Можеш ли да дойдеш в Киев, мистър Белтьо?

— Аз съм археолог, не палеограф.

— Опитът ти със стари ръкописи е показателен.

— Трябва да се свържеш с експерт. Имам приятел в Исландия, мога да ти дам номера. Той е изтъкнат…

— Бьорн Белтьо, не е ли вярно, че се натъкна на евангелието на Христа, написано на ръка?

— Това беше преди десет години. А и ако трябва да бъдем точни, не аз го намерих. Просто се погрижих за него.

— А не откри ли и ръкописа върху папирус на непознатата Шеста книга на Моисей…

— Чист късмет!

— … и мумията на Моисей?

— Или по-точно тя ме намери.

— Твърде скромен си, Белтьо. Чел съм за теб. Във вестниците. В международни списания за археология. За другите ръкописи, които си открил. За усърдието ти.

— Усърдие? Повечето биха казали, че съм непоносим инат.

— Ти си човекът. Знам го. Усещам го.

— Слушай, аз съм старши асистент по археология, дори не съм професор.

— Ще ми помогнеш ли?

— Съжалявам. Намери друг!

Никога не съм слугувал на принципи.

3.

Мумията лежеше гола върху каменно легло зад олтара, който закриваше камерата. Едва в по-късните години след падането на комунизма бяха започнали да покриват труповете.

— Властите наистина ли ще ми позволят да поема ръкописа? — попитах аз.

— Тях ги интересува само мумията. Не и ръкописа. — Консерваторът така изкриви лице, че човек би сбъркал физиономията му с тази на мумията. — Началниците ми вече са се стиснали за гърлата относно формалната отговорност за мумията и кой да поеме финансирането на изследователската работа. Позовавайки се на разположението на гробницата и възрастта на олтара, смятаме, че този монах е по-стар и от свети Нестор Хроникьора, положен да почива тук в катакомбите през 1114 г. Свитъкът — началниците ми биха го тикнали в някое чекмедже из архивите заедно с всички останали текстове, които не сме изучили както подобава.

Той посочи с глава навития на руло ръкопис, който мъртвият притискаше до гърдите си.

— Подмених го с друг текст от същата епоха. Него взех от архива.

4.

Оригиналните пергаменти бяха разстлани върху осветена работна маса в кабинета на консерватора. Всяка страница бе разделена на две симетрични колони, следващи като по конец невидими линии.

— Тази част от текста — консерватор Корольов посочи дясната половина, — е изписана със знаци, каквито не съм виждал досега. Лявата колона е клинопис. Това писмо е създадено в Месопотамия преди пет хиляди години и обикновено се свързва с глинени плочки от Шумер, Вавилон и т.н. Нека обаче да предположим, че текстът е копие от глинена плочка. Преди да разучим ръкописа филологически, семантично, палеографично, лингвистично, всичко ще бъде просто догадки. Ако текстът е препис от глинена плочка, все още не можем да допуснем колко стар е оригиналът. След като датираме кожата с C14, поне ще научим възрастта на самия пергамент.

Повдигнах едно ъгълче и внимателно потърках материята между пръстите си.

— Какъв точно пергамент е този?

— Невъзможно е да се каже след толкова години.

— Пипни го! Усеща се мек, направо като нов. Би трябвало да е корав, сух. Лежал е навит в продължение на хиляда години и все пак се разгъва, остава плосък, почти без ръбове и чупки.

— Че какво знам за съхранението на животински кожи в южните земи? Нищо.

— А непознатите знаци в дясната колона? Какви са според теб?

— Нямам представа.

— Арабски?

— Не, щях да ги разпозная. Символите може да наподобяват математически формули. Вавилонците развили напредничави математически принципи няколко хилядолетия преди Христа. Изображенията обаче ме объркват.

— Как така?

— Тази трикветра5 например — той посочи някакъв символ най-отгоре на пергамента, — не се свързва с древна Месопотамия. А това — посочи образа на паун, — не е каква да е птица.

Разгледах изображението на птицата с опашка, чиито пера бяха разперени в полукръг.

— Паунът — обясни консерватор Корольов, — е древен символ, свързван основно с кюрдската секта йезиди. Те почитат най-вече пауна. Смятат го за паднал ангел. В тяхната религия той символизира демиурга, по-нисшестоящо божество, сътворило космоса. Птицата се нарича Мелек Таус. Може да се преведе по няколко начина. Едно от тълкуванията е Божи ангел. Ангелът паун. Съществуват обаче спорове относно сектата. Християните и мюсюлманите имат коренно различно разбиране за тази религия. Символът паун и произходът на Мелек Таус могат да се тълкуват и по друг начин. Мелек Таус има няколко имена.

— Например?

— Шейтан. Познато ли ти звучи? — За миг зарея поглед и кимна замислено, сякаш в отговор на незададен от мен въпрос. — Шейтан е арабското име на Сатаната.

5.

През прозореца на кабинета блещукаха златни шпилове, кули и кубета. Всяка година хиляди православни поклонници пътуват до Киево-Печерската лавра с надеждата да се докоснат до частичка от Божието присъствие. Докато Корольов сервираше кафето, аз местех поглед от катедралата и камбанарията напред към безбройните църкви и паметници. Представих си мумията долу в пещерата, в катакомбите с параклиси и подземни църкви. Корольов разказа накратко какво щеше да се случи, ако бе следвал процедурите стриктно. Нищо на практика.

Нищо, освен бюрокрация и формалности… Консерватор Тарас Корольов бе обсебен от стремежа си да попречи на мумията да предизвика безплодна борба между музеи, църковни и обществени институции. В продължение на столетия монасите от Киево-Печерската лавра бяха събирали и преписвали многочислени религиозни текстове. А каква полза? Още си лежаха струпани в архивите на музея. След революцията през 1917 г. сбирката била игнорирана. Архивът потънал в забрава и безразличие. Комунистическите институции явно не се бяха интересували от религиозното изучаване на християнски ръкописи. По-късно цялата работа се закучила поради липса на пари, борба за надмощие, бюрокрация.

— За да удостоим ръкописа със заслужено внимание — обясни той, — трябва да го изследваме. Да го датираме с C14. Да го преведем, разтълкуваме, да открием контекста му. Ние не разполагаме с необходимите ресурси.

— Все още не разбирам каква е моята роля тук.

— Искам да вземеш ръкописа в Западния свят! Искам да го разучиш с ресурсите и познанията, които ти и твоите колеги притежавате.

— Но какво ще кажат украинските служби, ако учен чужденец изнесе подобен ръкопис от страната?

Той ме изгледа. Продължително.

— Не — избухнах аз.

— Сега схващаш ли защо ти се обадих, Бьорн Белтьо, тъкмо на теб?

— Не можеш да ме молиш за това!

— Подобен ръкопис заслужава да бъде изследван. Професионално.

— Искаш да го изнеса от Украйна контрабандно?

— Ти не си като другите. Прагматик си. Не приличаш на формалистите и бюрократите. Ти си истински учен, Белтьо. Любопитен си. Любознателен.

— Та ти не можеш да ме молиш да изнеса ръкопис от страната контрабандно!

И все пак можеше.

И го направих.

Съдбата е тъкан от нишки — видими и невидими, преплитащи се в шарки, които рядко забелязваме, преди да стане твърде късно. Когато се сбогувах с консерватор Тарас Корольов на летището, аз го видях за последен път.

Убиха го някоя и друга седмица по-късно, както и останалите, ненадейно въвлечени във вихрушката около ръкописа.

1.

Осло

22 май 2009

Никога не си подготвен да откриеш труп. Вярвайте ми. Имам известен опит.

Издигащото се пред мен здание приличаше на непревземаема крепост. Със своите ниши, шпилове и стилизирани бруствери лесно би се вписало в ролята на кулиси от отминала епоха. Стените от червен гранит и тухли бяха покрити с отдавнашни пълзящи лози и непокорен бръшлян. Туфи тревица и изнемощели лалета едва дишаха по тесния кант растителност между фасадата в стил Югенд и оградата от ковано желязо, държаща простите хорица на сигурно разстояние отвън на тротоара.

Стълбището носеше отпечатъка на отживяла пищност, шепот от миналото, допълнен с ламперия от благородни видове дърво, парапети в стил ар нуво и таван, изрисуван с пухкави херувимчета и пърхащи ангелчета. Влачех се нагоре стъпка по стъпка подобно на старец. Бях скапан след полета. Мъкнех и куфар. Всяка крачка отекваше. Като по филмите. Лицето ми проблясваше в бяло по лъскавите панели на стените. Задъхан, застанах на площадката пред двойната входна врата от махагон и матирано стъкло. Позвъних. Звънецът издаде дрезгав тон, сякаш не беше съвсем здрав и имаше нужда от шал и хапчета за гърло. Винаги звънях у Кристиян, макар да разполагах с ключ за вратата. Така ми се струваше най-естествено. На никого не му се ще да се натрапва.

През осемнадесетте години на познанството ми с писателя Кристиян Кайсер никога не го бях чувал да говори за някого с пренебрежение. Хубав човек беше. Темпераментът му, сух, британски, бе елегантен и приглушен. Познаваш типа. Винаги си спомня името ти, както и това на бившата ти жена, на децата, тия хулигани, на ерделтериера Трикси, изчезнал в планината миналата година. Той самият бе образ, който не се забравя лесно. Мършав. Рязък и груб като призрак. Преди злополуката да го прикове към инвалидната количка, в която така и не се почувства на място, той изглеждаше доста по-висок, отколкото бе всъщност. Носеше костюм и папийонка. През пролетта обичаше да кичи ревера си със свежо цвете. Неукротимите му рунтави вежди приличаха на сбъркали мястото си мустаци. Непрестанно мигаше, нещо като тик. Сивата му коса бе зализана назад и му придаваше вид на благ селски поп.

Чаках го. Обикновено ме канеше да вляза. „Използвай ключа! Защо съм ти го дал според теб?“ Днес обаче не чух и гък.

Асансьорът за инвалидната количка бе на втория етаж. Значи във всеки случай си беше у дома. Асансьорът, вграден след инцидента (злополучна комбинация: твърдоглав ватман, пиян писател, пешеходна зона), бе довел до протести и извънредно заседание на собствениците. Те смятаха, че Кристиян Кайсер трябваше да се пресели другаде.

Кристиян беше историк, автор на научнопопулярни книги. През последните години нито една от тях не се бе продала в по-малко от петдесет хиляди екземпляра. Книги като „На Изток с Один“, „Викингите по Нил“ и „Норвежкото наследство на рицарите тамплиери“ бяха събудили научен дебат, който, заедно с красноречието, остроумието и необичайния му външен вид, бе превърнал Кайсер в обичан гост по петъчните телевизионни предавания. Когато деканът Трюгве Арнцен с обичайното си твърдоглавие отказа да финансира изследването на ръкописа, аз се обърнах към Кристиян. Дълги години планирахме да напишем книга заедно. Най-сетне разполагахме с проект — мистериозен ръкопис, който бях изнесъл от Украйна. Това можеше да се превърне в основа на нашето сътрудничество. Макар да не знаехме нищо особено за пергамента, издателството на Кристиян клъвна на нашата стръв — мумия! сатанински символи! загадъчни знаци! — и ни дари с щедър аванс. Деканът ме пусна в неплатен отпуск с особена охота. Така не му се налагаше да ме вижда.

Пак позвъних. Кристиян трябваше вече да е станал. Беше ранобуден. Не чуваше ли звънеца?

Снощи той ми позвъни по телефона в Рейкявик и ме помоли от летището да отида право при него. „Трябва да обменим информация“, обясни той със завален смях. Бе издирил някаква жена в Париж, която познаваше двойка в Амстердам, изучавала присъствието на трикветра и Мелек Таус в средновековни ръкописи. Обещаваща следа. Аз самият бях прекарал няколко дни при водещия изследовател на ръкописи на Исландия. Професор Тран Сигурдсон не просто бе директор на исландската колекция от ръкописи в института „Арни Магнусон“ в Рейкявик — най-напред беше мой приятел, имах му доверие.

Къде остана Кристиян? Дали не му се е случило нещо? В ролята си на ангел спасител представлявах окаяна гледка. Чувствах се крайно замаян след полета. Парализиран. Пътуването не ми понася. Не действа добре на сетивата ми. Вади ми душата.

Накрая отключих сам. Разколебан и предпазлив. Като натрапник.

2.

Апартаментът беше огромен. Вътре можеше да пращаш цели училищни класове и никога повече да не ги видиш. Вселена от всекидневни и спални, стаи за прислугата и коридори, водещи към вечността.

Сутрешният вестник се валяше на пода в антрето. Кристиян имаше обичая да го вдига с щипци от изтривалката на площадката.

Изритах обувките си.

— Кристиян?

Котаракът му ми отвърна несигурно. Сър Франсис. Персиец. Благоприличен сноб. Макар да бях идвал многократно през годините, той така и не ме опозна.

Паркетът бе лакиран наскоро. Можех да се огледам в него. Два пъти в годината Кристиян наемаше фирма, която да свърши тази работа. Долових слабата миризма на нещо сладникаво, подправено, непознато. Тамян? Странно. Единствените аромати, с които се обкръжаваше Кристиян, бяха „Мартел“, пури „Алехандро Робайна“ и „Dior Homme“.

— Кристиян?

Надзърнах в обширната кухня. Празно. Нямаше и петънце. Като в мебелен каталог. Теракота. Шкафове от червеникав бук. Слънцето блещукаше през прозореца по пяната в мивката. Нито една чинийка, нито чашка. Кутията за хляб бе затворена по предписание.

Сър Франсис седеше на дивана в гостната с плюшени завеси. Погледна ме. И аз го погледнах. Измяуках. Той нищо не каза. Погледът му бе тежък и мрачен, страшно жълт. Май му липсваше само един джин с тоник.

Почуках на вратата на спалнята.

— Кристиян?

Тишината и миризмата на тамян почваха да ми лазят по нервите.

— Буден ли си?

Колебаех се. В спалните има нещо лично, така е и със съня, с миризмата на тяло, със сънищата, пропили стените. Никога не знаеш какво рискуваш да откриеш, щом отвориш вратата на спалня.

Почуках по-силно.

— Кристиян?

Да беше по-млад и здрав, щях да го сваря в леглото, пълно с омаяни жени от някой читателски кръг. Това време обаче отдавна бе отминало.

Вдишах слабия аромат на тамян и точно в този момент, изпълнен със задушливата миризма, осъзнах, че се бе случило нещо ужасно. Не мога да обясня това усещане. Не съм ясновидец. На младини си мислех, че съм наследил капка от способностите на баба ми. Казваха, че говорела с мъртвите. Вече съм загърбил всичките тези глупости. И все пак, замисля ли се за секундите, преди да отворя вратата на спалнята, знаех без каквото и да било съмнение, че Кристиян Кайсер бе мъртъв. Това прозрение ме накара да си спомня предупрежденията на непознатия, който ми бе позвънил няколко пъти през изминалата седмица. Някой, който знаеше за ръкописа. Говореше английски с акцент. Бях разказал на Кристиян за него. Никой от нас не подозираше кой може да е той. Украински полицай? Изследовател от Киево-Печерската лавра, колега на Корольов? Незаконен колекционер?

Почуках с юмрук, колкото ми стигаха силите… „Кристиян?“ — после сложих ръка на бравата и открехнах вратата.

1.

Чувствителен съм към миризми. Зрението ми е доста лошо. Затова пък имам кучешко обоняние.

Даден аромат може да ме запрати в детството ми надолу с главата. Малинови бонбони… Афтършейвът на татко и парфюмът на мама… Близалка и плажно масло…

Седях пред колибата и вдъхвах аромата на късна пролет и планина. Всяко вдишване криеше цяла съкровищница. Пръстта и мъхът на гъстата гора, прясна вода, прекрасният пирен, мочурища, широколистни дървета, повеите с прашеца на полските цветя.

Хората с некултивирани носове наричат това чист въздух.

В понеделник сутринта получих електронно съобщение от консерватор Тарас Корольов от Киев. Посетили го двама американски учени. Поне твърдели, че са учени. Джон Скот от Станфорд и Марк дьо Валоа от Йейл. Изглежда знаели всичко. Че ръкописът е бил подменен. Че съм донесъл оригинала контрабандно в Норвегия. Консерваторът направил опит да отрече. Тогава му показали копия от билетите ми до и от Киев и молбата ми до декана за субсидия за проекта. Заплашили го да докладват за станалото на украинските власти, ако не им съдейства. Консерватор Тарас Корольов нямал избор. Потвърдил всичко. Не казал обаче нищо за Исландия.

Аз самият се обърквах все повече. Американци? Кои бяха тези самозвани учени? Фактът, че разполагаха с копия от самолетните ми билети, говореше за едно: Не бяха учени. Никоя авиокомпания не предоставя копия от самолетни билети, ако получателите не представляват властите.

Незабавно позвъних на Тран в Исландия. Там всичко беше наред.

Така и не отговорих на консерватор Корольов. Нямаше да се изненадам, ако американците следяха кореспонденцията му. Макар Хенриксен да ме уверяваше, че и телефонът, и мобилният интернет бяха безопасни (аналоговите и дигиталните сигнали били размесени и кодирани), аз се страхувах, че компютърни специалисти биха могли да ме проследят чрез най-близката станция. Невъзможно, отсече Хенриксен. Аз обаче си знаех моето.

2.

Прекарал съм няколко месеца от живота си в клиника за нервноболни. Не се срамувам. Чувствах се добре там. Заедно с другите луди. Моите приятели. Май всички се нуждаем от едно кукувиче гнездо, където да потърсим убежище. Нерви… Нищо драматично. Никакви забавни илюзии, никакви холерични пристъпи. Просто прилив на меланхолия и социален страх, примесен с ниска самоувереност и склонност към самосъжаление. Нищо, което да не може да се излекува с дневната доза сероксат. Опитал съм какво ли не. Индивидуална терапия. Групова терапия. Когнитивна терапия. Гещалттерапия. Краткосрочна психодинамична терапия. Розови хапчета. Сини хапчета. Горчиви хапчета. Първия път, когато подирих убежище в клиниката, психиатърът пожела да му разкажа за мама и татко и всичко, което се случи онова лято. Затворих се като актиния. Така минаха няколко дни. Набиваха ме с таблетки слънчева светлина. Те обаче не можаха да ми помогнат. Щом оздравях, ме пуснаха отново. Естествено, не подозираха, че съм ги преметнал. Никога не съм бил болен. Ето защо и не оздравях. Може би не е толкова лесно да ме разберете. Не съм побъркан. Не съм и нормален. Имам твърде много шлака по нервите… Осъзнавам, че звучи безсмислено. Нека. Онзи, който е срещнал собствения си поглед в огледалото и е изпитал отвращение от себе си, ще разбере какво се опитвам да кажа. Онзи, който е потънал в блатото на депресията и се мрази, защото знае колко малко има за обичане, може би ще разпознае това снопче мисли, което се мъча да разчепкам.

3.

Разтревожи ме някакво писмо, препратено към Gmail от университетската ми поща. Американски учен — специалистът по културна антропология Нийл Макхъл от МТИ, Масачузетския технологичен институт, ме молеше да се свържа с него. Щели сме да извлечем взаимна полза в общото ни издирване на информация за ръкописа, настояваше той. Откъде ли можеше да знае за свитъка? Бе оставил няколко имейл адреса и телефонни номера. Писмата от Нийл Макхъл валяха. Ден след ден. Точно като спам.

Късно една вечер се обадих на Тран да проверя докъде беше стигнал и дали не бе имал непонятни посещения. Нищо не показваше, че някой знаеше за престоя ми в Исландия. Явно изтичането на информация идваше от Киев. Или Осло.

Тран разказа, че един от езиковедите идентифицирал клинописа. Лявата колона била изписана на акадски, използван в Месопотамия през хилядолетията до времето на Христос. Лингвистът превел някакъв откъс. Краткият фрагмент носел апокалиптичен дух. Ангел от светлина — летящ носител на светлина от небето — слязъл на Земята, за да спаси света и човечеството от гибел.

— С малко добра воля и фантазия бихме могли да тълкуваме носителя на светлина като предхристиянски предшественик на Луцифер — обясни Тран. — Луцифер е едно от многото названия на Сатаната. На латински името е съставено от lux и ferre — носителят на светлина. Определението е свързано и със Зорницата, Венера. Ангелът на светлината от ръкописа навярно сочи, че текстът и религията на йезидите може би имат общ произход в месопотамските митове.

— Това означава ли, че паунът Мелек Таус е ранна версия на Сатаната?

— Не съм сигурен. Объркан съм. Ако текстът е акадски, трудно ще открием някаква историческа или географска връзка с йезидите. Попрочетох за тях. Вярата им е блажена смесица от гностична космология с примеси на ислям и християнство. Отричат да почитат Сатаната, какъвто ние го познаваме. Кланят се на летящи божествени създания, които ние, останалите, наричаме ангели.

— Ами езикът в дясната част?

— Напълно неразгадаем е. Показах знаците на няколко езиковеди и един математик. Никой не разбира абсолютно нищо. Трябва да се свържеш със специалистите в Еврейския университет в Йерусалим. Или в Багдад. Може би Кайро. Аз все пак съм експерт по северни средновековни ръкописи, не антични ориенталски.

— На каква възраст е пергаментът?

— Точно това е най-странното. Анализирахме материала и го датирахме с C14.

— Какъв е резултатът?

— Никакъв. Може би е преминал през някакви процеси. Не откриваме и от какво животно е направен пергаментът. Химиците се чешат по главите. Чисто и просто не намираме отговор. Резултатът от изследването с въглерод е просто безсмислен.

4.

На следващата сутрин получих писмо от декана Трюгве Арнцен. Любящият ми пастрок. След смъртта на мама и двамата зарязахме трийсетгодишните преструвки и най-вглъбено се отдадохме на взаимната си антипатия. Той искаше да знае къде съм се дянал. Група видни професори, ръководители на изследователски проект към престижния американски университет Харвард, искали да се свържат с мен. Било изключително важно. Прилагаше списък с имейли, телефонни номера и имейл адреси. Там не фигурираше нито Нийл Макхъл, нито Джон Скот или пък Марк дьо Валоа.

Ако не беше Трюгве Арнцен, отдавна да съм станал професор. Не ми дава повишението. Аз така и не му дадох мама. Нещо се е закучило помежду ни. Някога той бе любовник на мама. Когато се ожениха половин година след като татко загина в пропастта, аз бях редуциран до неприятен израстък, който напомняше и на двамата за трагедията, довела до сватбата. Татко бе опитал да убие Трюгве Арнцен. Разбирам го. Той обаче беше доста непохватен. От него съм го наследил. Оплел карабинерите и въжетата. Идеята му била механизмът да поддаде след спускането на Арнцен. Само дето падна татко. Не ме питайте какво стана. Когато мама се изчерви и отвърна с „да“ на предложението му за женитба, превръщайки се в очарователна и себепожертвователна съпруга и най-добра приятелка, аз останах навън, на студа, с празен поглед и убеждението, че завинаги ще спадам към отритнатите. Простете ми, ако долавяте горчивина и самосъжаление в тези думи. След време се сдобих с полубрат, който зае моето място като център на маминия живот. Стефен. Той е всичко, което аз не съм. Брокер на недвижими имоти. Хубавец. Очарователен женкар. Мама беше страшно горда с него. Още откак се роди, аз чезна в сянката му.

Начинът, по който Трюгве Арнцен се бе изразил в писмото — повелително, снизходително, арогантно, всичко в тон с характера му — означаваше, че той бе приел за даденост желанието ми да се свържа с американците. Незабавно. Та нали си бяха американци. Учени от един от водещите университети в света.

Бях доведеният син на Арнцен в продължение на близо трийсет години. Показателно е колко зле ме познаваше.

1.

Слушах тишината и беззвучните писъци на прилепите в мрака.

Спалнята беше на втория етаж, нагоре по скърцаща вита стълба, зад заяла врата. На една полица имаше разпърцани книги джобен формат, броеве на „Най-доброто“ от няколко години през 60-те и купчина със „Сребърната стрела“, „Темпо“ и „Романтика“. Леглото стоеше под мансарден покрив сред миризмата на дървения и стари сънища, до малко таванско прозорче без завеси. Мракът заливаше стаята през стъклото му.

Не вярвам в призраци. Ако обаче ги имаше, щяха да се подвизават тук. В планинска кошара, далеч от всички — нали и тук са живели и умирали хора. Толкова ли е немислимо едно място да крие картини и настроения от миналото; чувствата да се реят като безмълвни писъци и бледи отблясъци от онова, което е съществувало някога? Ей с такива мисли се боря в мрака. Никога не съм бил приятел на нощта.

Заспах, едва когато утринната светлина се процеди през тясното прозорче, и се понесох в странен сън. Намирах се в непозната местност под огромно слънце. Малко встрани, сред червеникавата растителност зърнах висока и тромава фигура, която ме наблюдаваше и сякаш се криеше и размишляваше дали да се покаже.

След няколко часа станах и се затътрих до кухнята. В чекмеджето сред престарели ластичета, поръждясали вилици, забравени лъжички за чай и тъпи ножове, намерих пликче захар на бучки за сутрешното си кафе. Намазах с масло дебела филия хляб. Няколко мухи с ентусиазъм се присъединиха към закуската ми.

Регистрирах се в Gmail, където ме очакваше писмо от колега в Копенхаген. Пишеше ми, че Кристиян Кайсер бил активен посетител на форум за теолози в интернет. Изпратил и три запитвания за знака трикветра и Мелек Таус. Кристиян ми бе разказвал, че използвал научни форуми, за да събира идеи и информация. Никога обаче не бе споменавал какви точно, а и аз така и не го попитах. Благодарение на колегата ми от Копенхаген успях да надуша електронните му следи. Уебсайтът бе организиран под формата на хронологичен архив чак до 1998 г. Кликнах върху седмицата след завръщането ми от Киев, когато с Кристиян Кайсер започнахме работата по проекта, и се натъкнах на първите му запитвания. Струваше ми се нереално да чета съобщенията. Сред отговорите намерих два по-загадъчни, изпратени от потребител с прякора Лилит. Тя намекваше, че може да му съдейства с повече информация и молеше Кристиян директно да се свърже с нея. Дали не беше тя връзката с двойката в Амстердам, изучавала трикветрата и Мелек Таус? Кликнах върху аватара й, представляващ демонична кралица, и се появи следният профил:

Открих я регистрирана на Infobel.com и набрах номера на мобилния й телефон. Измина време преди да отговори. Мъж.

— Oui? Marie?

Гласът беше едновременно интензивен и отегчен.

— Marie-Elise Monnier, s’il vous plait — изпелтечих аз.

Мъжът ме попита нещо. На френски. Разкрит.

— Desole! Excuse me. Do you speak English?

— No. — Пауза. — Well, yes, maybe. A little. Who are you?

Представих се и отново попитах дали мога да говоря с Мари-Елиз Моние.

— Аз съм баща й — обясни мъжът. — Може ли да запитам за какво става въпрос.

Всъщност английският му беше добър. В качеството си на французин ми бе казал „не“ на инат.

Обясних му, че работя в университета в Осло и съм се натъкнал на името й на страница за дискусии в интернет.

— Изследванията ни се пресичат до известна степен и бих искал да обсъдим откритията си — разказах му.

Той замълча. Дълго.

— Мари-Елиз изчезна.

— Изчезна? Искате да кажете… в неизвестност е?

— Полицията не разполага със следи. Смятат, че е офейкала, взела си отпуск, намерила си таен любовник. Отнела живота си. Само че те не я познават. Никога не би й хрумнало подобно нещо. Не и без да се обади.

— Наистина съжалявам.

— Изпратила ми е телефона си по пощата. Можете ли да отгатнете защо? Защо му е на някого да се разделя с телефона си? Всеки път като звънне, в мен се надига слаба надежда.

— Разбира се, нямаше да се обадя, ако…

— Да. Разбирам.

— Има ли някакви следи? Улики?

— Нищо!

— Преди изчезвала ли е?

— Никога. Споменахте нещо за сходни изследвания?

Разказах му за ръкописа и неизвестността около произхода на текста. Не споменах обаче за убийството на Кристиян Кайсер.

— Да. — В гласа му се бе прокраднала слаба усмивка. — Звучи точно като моята Мари. Винаги са я занимавали такива неща.

Такива неща.

— Знам, че искам много, но ако — когато! — се появи, дали не бихте могли да ми се обадите? Или да помолите нея? На номера, от който Ви звъня сега?

— Разбира се.

Благодарих за помощта и му пожелах успех. Той също благодари. Затворихме.

Безнадеждността в гласа му ме потисна. Сякаш и двамата знаехме, че Мари-Елиз бе мъртва и се напрягахме до краен предел да избегнем признанието на очевидното. Той й беше баща. За мен тя бе просто име, непозната жена в чужда страна, номер в списъка, някой, който можеше и да ми помогне. Не успявах да се отърва от мисълта, че изчезването й нямаше как да бъде случайно.

Просто име… И все пак изпитвах странна печал заради сполетялата я участ.

2.

По обед, както си седях на пейката и пиех кафе, загледан в долината и планинските склонове, позвъни Хенриксен. Онази напаст с „ch“. Той се покашля, преди да изложи странната си молба: Дали не съм можел да се свържа с група американски учени, които желаели да си поговорят с мен?

— Извини ме — избухнах аз, — но защо точно ти звъниш от името на американските учени?

С церемониалността и уважението към детайлите на полицай той ми обясни, че запитването от групата учени пристигнало във Външното министерство на Норвегия от американското, било предадено на Министерството на правосъдието, което от своя страна помолило полицейското управление да се свърже с местната полиция.

— Защо?

— Аз само предавам съобщение от най-висша инстанция. Началникът на полицията.

— Нали не си издал къде съм?

— Не, луд ли си.

— Кои са те?

Той изчете имената им — същите, които Трюгве Арнцен бе изпратил в писмото си.

Татко беше археолог. С Трюгве Арнцен бяха колеги и приятели. Както и съперници за маминото сърце.

Понякога се питам дали не станах археолог, за да запълня празнотата след него. „Кухненска“ психология. Навярно се обсебвам от миналото, за да не се налага да мисля за бъдещето. Да не говорим пък за настоящето. Психологията си е археологически разкопки в мозъка. Копане из душата. Чел съм и Фройд, и Юнг. Кофка и Кьолер. Вунт и Вертхаймер, но колкото повече чета, толкова по-малко се разбирам. Приличам на риба, която не подозира, че живее в аквариум. А може би пък не искам да разбера. Всеки си има причини.

Не бих могъл да стана психолог. Стигат ми и моите проблеми.

1.

Консерватор Тарас Корольов бил обявен за изчезнал в сряда следобед от колеги, които се обезпокоили, понеже не се появил в кабинета си. Когато няколко дни по-късно полицията нахлула в апартамента му на четвъртия етаж в блока на „Ярославив вал“, го открили мъртъв в леглото му. Бил гол. Ръцете му били скръстени на гърдите. В дясната стискал амулет с трикветра и пентаграм. В спалнята му имало шейсет и шест восъчни свещи, отдавна изгорели. В апартамента се носела слаба миризма на тамян и разложение.

Всичко това узнах от писмо на негова колежка. Помолил я да се свърже с мен, в случай че с него стане нещо — безполезна мярка за сигурност или завещание без стойност.

Не пишеше дали трупът е бил обезкървен. Щяха да узнаят това едва при аутопсията.

2.

Когато се обадих на Хенриксен и го известих за убийството на Корольов и евентуалната смърт на Моние, познах по тона му, че остана доста слисан. Изведнъж убийството в Осло бе добило международни измерения. Той изяви желание да се свърже с Интерпол и полицията в Украйна и Франция.

В последвалите дни продължих издирването на информация в мрежата. Часове наред пред монитора, www.theology.org, www.palaeography.com, www.archaeology.org. Четях украински вестници на английски, но убийствата на консерватори не получаваха кой знае каква гласност. В същото време опитвах да науча повече за Мари-Елиз Моние. Във френските уебсайтове не се споменаваше нищо за изчезването й. Поради липсата на следи започнах да прехвърлям отзад напред архива на теологичния форум, където бе писала, преди да изчезне. Ровех систематично из различните дискусии, в които бе участвала. Беше умела в спора. Делова, но настоятелна. Онзи тип, който никога не се предава. Нещо като мен самия.

Редица от дискусиите, в които се бе оплела, бяха свързани с теми, които, поне индиректно, се занимаваха с теологични теории относно всичко възможно от първородния грях до злото и сатанизма. Тази Мари-Елиз ми изглеждаше особнячка. Може би щяхме да си допаднем. Беше публикувала около четиридесет съобщения относно връзките между различните същества и бог Баал, демона Баал или Баел и Ба’ал Зебуб — господарят на мухите, по-известен като Велзевул. Ако тълкувах правилно разпалените й писания, тя смяташе, че е доказала родството между Баал, вавилонския бог Мардук и Сатаната. Да, и тримата били една и съща фигура, настояваше тя. Други противоречаха, че Баел бил крал на ада, докато Баал бил херцог. Да, да. Когато стигнах чак до 2003 г., се натъкнах на кратка, но интересна кореспонденция между Мари-Елиз, или Лилит, и потребител, нарекъл се Моник. Човек трябва да притежава моето търпение и обсебеността ми, за да може изобщо да забележи кроткия им разговор в глъчката от по-настървени дебати. Оскъдният профил на Моник изглеждаше така:

Холандия. Амстердам?

Изпратих писмо на rijsewijk2000@dd8.nl, но незабавно получих автоматичен отговор, че адресът е бил изтрит. User unknown.

Моник проявяваше открит интерес към познанията на Мари-Елиз по езотеричните въпроси. Окултизъм. Дяволи и демони. Призоваване на духове. Екзорсизъм. Само че докато Мари-Елиз бе отдадена и изпълнена с младежка настойчивост, Моник се оказваше дръпната, тиха, почти невидима. Тя нямаше план, нямаше доводи, но не спираше да издирва информация. След няколко седмици кореспонденцията във форума бе спряла. Свършваше насред спор за асирийско-вавилонския демон Пазузу, затова предположих, че Моник и Мари-Елиз са продължили общуването си по електронната поща. Във форума Моник бе замлъкнала окончателно. Животът е лудница с глазура. Някои успяват да се адаптират по-умело, да се маскират, за да устоят на чуждия фалш. Докато живеех в клиниката, сред побърканите и заточените, възприех една нагласа към живота и смъртта, по-честна и истинска от тази в обществото навън. Двама от приятелите ми се самоубиха, докато бях вътре. Марион и Ескил. Тя беше маниачка. Той смяташе, че го е обсебил демон. Всеки със своето. Не че загубиха живота, просто ускориха смъртта. Крайната спирка на битието. И двамата избраха да умрат от страхопочитание към живота. Май трябва да притежаваш капчица лудост, за да ги разбереш. Това го схващах. Демонът на Ескил се наричаше Пазузу.

3.

Всеки втори следобед се спусках до селото с раница и анорак с качулка. Пазарувах. Купувах вестници.

През останалото време все едно бях на почивка. Обикалях из гората около кошарата, на няколко пъти стигах чак до голите скали по-нагоре. Варях си кафе на печка с дърва. Опитах да окося тревата около къщата с ръждясала коса. Продължавах да издирвам факти и теории от сутрин до вечер. За трикветрата, за Мелек Таус, за Мари-Елиз Моние, за каквото и да било, стига да хвърляше малко светлина върху ръкописа. Накрая усърдието ми бе възнаградено. В университетски архив на Кеймбридж, дигитализирал редица международни списания, чрез връзка от Уикипедия стигнах до английското резюме на статия от 1969 г. в италианското научно издание Rivista Teologica. През октомври 1969 г. някакъв професор по теология от Григорианския университет във Ватикана, Джовани Нобиле, написал статия дебат за: Противоречивите хипотези около изчезнал древен ръкопис под названието „Евангелието на Луцифер“. Нобиле защитаваше тезата, че целият ръкопис, според исторически източници значително по-стар от Стария завет, да, навярно писан 2500 години преди Христа, вероятно е просто фикция. Най-известната препратка към този ръкопис (според сведенията, унищожен на Никейския събор през 325 г.) се намирала в слабо известен сборник с текстове на Атанасий Александрийски. Той пишел, че еретичният ръкопис, озаглавен „Пророчествата на ангела на светлината“, по-късно получил названието „Евангелието на Луцифер“, е бил изгорен, а пепелта — разпръсната в клоаките. Професор Нобиле изтъкваше погрешността на твърдението, че отците в Никея унищожавали противоречиви ръкописи. Да, епископите се борели с ересите, но нямало документирани твърдения, че текстовете били изгаряни. Нобиле твърдеше, че сборникът, приписван на Атанасий, навярно е бил фалшификат от VII век, а твърдението за изгарянето на ръкописи и препратките към „Пророчествата на ангела на светлината“ потвърждавали хипотезата, че всичко е просто фалшификация. Като допълнителни доводи, че „Евангелието на Луцифер“ трябва да е измислица, Нобиле посочваше, че символи от сорта на трикветра и Мелек Таус по никакъв начин не можело да присъстват в ръкопис на 4500 години. Според мен нещата стояха иначе. Тъкмо препратките към трикветрата и Мелек Таус ме изкушаваха да си извадя заключението, че ръкописът от Киев бе онзи същият, чието съществувание Нобиле така упорито отричаше. Дори и професорите могат да грешат. Дали бе възможно да притежавам именно „Евангелието на Луцифер“?

4.

Макар статията да бе писана през 1969 г., годината, когато аз самият съм правил първите си несигурни крачки, позвъних в Папския григориански университет и попитах дали не знаят нещо за автора, Джовани Нобиле.

— Кой? — учуди се телефонистката.

— Джовани Нобиле.

— Никога не съм го чувала.

— Работил е при вас в края на 60-те.

Смехът й бе сърдечен и гръмък.

Помолих да ме свържат с факултета по теология. И те не познаваха Нобиле. Попитах дали не могат да ме препратят към някого, който е работил там в продължение на дълги години.

Мъжът, който най-накрая ми отговори, взе слушалката, приключвайки разговор с друг — явно и той се намираше в същата стая. Тембърът му ме накара да се замисля дали не бе възможно някога да съм слушал негова лекция. Някой се смееше. Затвори се врата. После в слушалката се чу дишане и гласът се представи като professore Алдо Ломбарди.

Щом казах името си, той застина. Настъпи такава тишина, че чух клаксона на някаква кола долу на улицата в Рим.

— Професоре?

— Простете, простете. Така се изненадах.

— Изненадахте се?

— Задето Вие звъните на мен.

— Как така?

— Бьорн Белтьо. Самият Бьорн Белтьо.

Аз съм скромна душица. Поласках се, задето бе чувал за мен.

— Името Ви неизменно присъства в академичните среди. На какво дължа тази чест?

— Търся информация за човек на име Джовани Нобиле, професор в катедрата в края на 60-те.

Той отново замлъкна. Пред кухненския ми прозорец грачеше гарван.

— Професор Ломбарди?

— Никой не е питал за Джовани Нобиле от много години насам.

— Познавахте ли го?

— Не особено добре. Беше доста по-възрастен от мен, беше професор тук, когато аз все още бях студент.

— Мъртъв ли е?

Пауза.

— Професоре?

— Случи се нещо трагично.

— Честно казано, не знам за какво говорите?

— Трагедия. От всички страни. Кариерата. Дъщеря му.

— Трябва да ми помогнете, не знам нищо за това.

— Казват, че полудял.

— В какъв смисъл?

— Така се говори. Бил обсебен от онези негови демони. — Последното го каза с кратък, безрадостен смях.

— Обсебен? От демони?

— Професор Джовани Нобиле беше демонолог. Не знаехте ли?

— Знаех, че е бил теолог. Не ми беше известна специалността му.

— Защо питате за него?

— Натъкнах се на името му във връзка с древен ръкопис. Надявах се да може да ми помогне.

— Сега вече събудихте любопитството ми. Какъв ръкопис?

— През октомври 1969-а Нобиле е писал статия в Revista Teologica относно апокрифен текст, разпространен под названието „Евангелието на Луцифер“. Прилага доводи, че нямало начин да съществува. Опитвам се да разбера дали не притежавам един екземпляр.

Професорът се задъха.

— Знаете ли за този текст, professore?

— Казвате, че разполагате с екземпляр от „Евангелието на Луцифер“?

— Може би. Ако този ръкопис изобщо съществува, да. — Усмихнах се сухо, но не получих ответ.

— Белтьо, нека Ви задам един въпрос: Имате ли възможност да освободите малко време в натоварения си график и да ме посетите тук, в Рим?

— Рим? Не разбирам?

— С Вас имаме много да си говорим.

— Така ли?

— На четири очи. Поверително е.

— Професор Ломбарди, как да кажа… В момента се намирам в деликатна ситуация. Няколко от колегите ми бяха убити. Аз самият донякъде съм в опасност.

— Какво говорите? Заради ръкописа?

— Вероятно. Точно затова се опитвам да намеря отговора.

— Имате пълната ми симпатия. Университетът, разбира се, ще Ви предостави апартамент. Безплатно. Ще покрие и пътните. При създалите се обстоятелства със сигурност можем да съдействаме и с… известна степен на сигурност. — Гласът му доби свойски тон. — Ще те пазим, Бьорн.

— Не е много лесно да замина за Рим просто ей така.

— Ще ти бъде от голяма полза.

— А?

— Но не искам да говоря твърде много по телефона.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Важно е. По-важно, отколкото можеш да си представиш.

— Как така?

— Кажи ми, познато ли ти е „Евангелието на Вартоломей“?

— Не съм теолог.

— Вартоломей е бил един от дванайсетте апостола на Христос, но макар да е назован в евангелията на Матей, Марко, Лука и Деянията на апостолите, в Библията на практика не пише нищо за него. Има сведения, че е написал евангелие, само че е било изгубено. И все пак разполагаме със запазени откъси в други ръкописи от това време. Между другото, той споменава някой си Салпсан. Звучи ли ти познато?

— Никак.

— Салпсан е синът на Сатаната.

— Не знаех, че Сатаната е имал син.

— Точно така! Ето къде е завръзката!

— Това има ли нещо общо с Джовани Нобиле или „Евангелието на Луцифер“?

— Всичко! Нобиле бе обсебен от този ръкопис, това езическо евангелие, в същата степен, както и от онези… негови демони.

— Какво се случи с него?

— Умря.

— Как?

— Полицията смята, че е бил убит. Или се е самоубил. Уби неколцина души заради „Евангелието на Луцифер“. Голям случай за криминолозите в Рим през 1970-а. Полицията смята, че Нобиле и дъщеря му са били убити и погребани или хвърлени в морето. Ако, разбира се, Нобиле не го е направил сам.

— Какво стана после?

— Нищо. Какво да стане? Вече мина толкова време. Опитахме се да забравим. Никой не знае какво всъщност се е случило, това е печалната истина, господин Белтьо, никой не знае какво се е случило.

Рим, май 1970 г.

Часът беше два без десет през нощта. Отдавна трябваше да си е легнал. Професор Джовани Нобиле стискаше зъби около мундщука на лулата си малко по-здраво от необходимото и всмукваше с наслада. Взираше се в белия лист през мъглата от тютюнев дим. Продължаваше да пише с показалци, подобни на две сковани клечки по облите клавиши на пишещата машина „Ремингтън“, и сила, която караше буквите на много места да пробиват хартията:

Хладен полъх в стаята го накара да вдигне глава. Дали Лучана не бе оставила кухненския прозорец открехнат? Той остави лулата в пепелника и отиде в кухнята. Прозорецът беше затворен. Наля си чаша мляко, която отнесе в кабинета си. Застина. Стаята беше по-студена от коридора и кухнята. Трябваше да си поговори с домоуправителя.

Джовани седна. Столът изскърца. Лулата бе угаснала. Остави я така. Отпи от млякото и изчете току-що написаното. Добре, добре. Едва чувстваше пръстите си. Наведе се над пишещата машина:

Шум.

Хлипане?

Спря по средата на изречението.

Силвана?

Подобно на предчувствие…

Дъщеря му лежеше със затворени очи и дишаше равномерно, гушнала едно опърпано от милувки мече. Сънуваше ли нещо? Бийгълът7 Бела, който винаги спеше в долния край на леглото, повдигна лениво глава. Той пипна челото на Силвана. Тя изстена. „Ло-Ло“, измънка насън. Той седна на ръба на леглото и я утеши. Часовникът в гостната отмери два часа. Целуна я по бузата. Тя не помръдна. Силвана имаше очите на майка си, а също и устните, и сладкото й носленце. От него бе взела доста малко. Само ината.

— Ti amo — прошепна той в ухото й, обичам те.

Когато се изправи, матракът леко поддаде, тя се извърна настрана и лапна палеца си. Всъщност беше спряла да го смуче. Преди пет години.

Джовани се измъкна от стаята, затвори тихо вратата и угаси лампата в коридора, преди да се върне в студения си кабинет.

1.

Ювдал

3-4 юни 2009

Мари-Елиз Моние бе открита мъртва в разрушена църква в Каркасон на 770 км южно от Париж късно вечерта във вторник, 2 юни. По различни причини известиха полицията рано на следващата сутрин. Руините на изоставения параклис сред гъста горичка пустееха от войната насам. Въпреки това някой бе нахлул там, разчистил, постлал олтара с покривка от бяла коприна и, според полицейския доклад, запалил не по-малко от шестдесет и шест восъчни свещи.

Положили трупа на Мари-Елиз Моние върху коприната. Лежала гола с цветен венец на главата. Местната полиция най-напред сметнала, че става дума за ритуално сексуално убийство. Съдебният лекар обаче не открил никакви следи от изнасилване.

— Дори и след смъртта си беше красива. Лежеше си, почиваше в мир. Като ангел.

Гласът по телефона беше съсипан. Бащата на Мари-Елиз Моние направи дълга пауза, за да се посъвземе.

— Успях да видя няколко от снимките на полицейския фотограф. Косата й бе разпиляна върху коприната, наподобяваше ореол. Ръцете й бяха скръстени върху гърдите. Изглеждаше неземно красива. Като богиня. Само дето не й бяха затворили очите. Не е ли чудно? Можеха поне да й затворят клепачите. В погледа й се четеше огромна мъка, Белтьо. Огромна мъка.

Никога не съм си мислил, че ще се чуем отново. И все пак той се обади. Нали го бях помолил. В случай че я открият. Така и беше станало. Отчасти.

Може би имаше нужда да си поговори с някого. Може би нямаше много хора, на които да се обади.

— Кой би могъл да направи подобно нещо? — продължи той. — Кой би могъл да причини нещо толкова ужасно на една млада жена?

— Потресаващо.

— Мари-Елиз винаги е била доста обсебена от отвъдното. А сега е там. Каква трагична ирония. Беше едва на двайсет и четири.

— Моите съболезнования. Не знам какво друго да кажа.

— Още от малка си беше търсеща натура. Май затова записа теология. Вярваше, но не по каноничния, църковен маниер. Не бе особено ангажирана с правила и завети, забрани, догми и тем подобни. Мари-Елиз смяташе, че църквата — като институция — е отчаян опит на човечеството да постави вярата в някаква система. Според нея съществувала една по-велика истина. Истина, до която не е успяла да се докосне нито църквата, нито Библията (нито пък каквато и да било друга религия или учение). Аз самият съм добър католик. Традиционалист. Признавам си го. С нея водехме многобройни оживени дискусии. Аз обаче винаги уважавах мнението й. Както и тя моето.

— Каква всъщност беше вярата й?

Той се принуди да помисли, преди да отговори:

— Беше християнка в съвсем различен от обичайния смисъл. Очароваха я гностиците, катарите, манихейците. Знаете, разликата между добро и зло, светлина и мрак. Казваше, че етерът около нас бил пълен с добри духове — наричаше ги светли същества, несвързани със земни тела. Вярваше също и в ответни сили. Тъмни, зли духове. Да си кажем направо демони. Дяволи. Помощници на Сатаната.

Той млъкна. Чувах само дишането му.

— Сега Мари-Елиз е светло същество. Като погледна снимките на полицейския фотограф, тя сякаш грее. Макар и мъртва. Грее.

— Къде е открила тази своя вяра?

— Имаше си двама ментори. Учители. Всъщност с тях трябва да говорите.

— Кои…?

— Дори не знам имената им. Общуваха по интернет. Той е възрастен мъж, само толкова знам. Съпругата му е по-млада. Мари-Елиз е, беше, силно очарована от тях.

— В Париж ли живеят?

— Не, в Амстердам.

Сетих се за Моник с холандския й адрес. Също и за двойката в Амстердам, която Кристиян Кайсер бе опитал да издири.

— Мислите ли, че биха могли да имат нещо общо със… случилото се?

— Съвсем не. Преценката на Мари-Елиз бе безпогрешна. На няколко пъти ги посещава в Амстердам. След тези срещи бе силно развълнувана.

— Какво знаете за тях?

— Не много. Живеят доста уединено. Тайнствени личности. Мари-Елиз им помагаше.

— С какво?

— Добър въпрос. Имаше нещо общо с изследванията им, само това знам. Занимаваха се с една особено чудновата област на науката.

— Как така чудновата?

— Не съм сигурен дали да произнеса думата. Доколкото разбирам, те са експерти по сатанизъм. Не си вадете погрешни изводи. Нито за Мари-Елиз, нито за тези учени. Интересът им бе от изключително академично естество.

— Каква беше ролята на Мари-Елиз в изследванията им?

— Тя беше връзката им с околния свят. Най-вече по интернет. Беше факир с интернета.

— Можете ли да ми помогнете да се свържа с тях?

— Съжалявам. Мари-Елиз е изтрила контактите от мобилния си телефон. Полицията конфискува лаптопа й с всичките електронни адреси.

Поговорихме още няколко минути. Преди да затворим, го помолих да ми се обади, ако открие нещо ново.

2.

Позвъни ми още преди обед на следващия ден. Гласът му ми се стори тъй тънък. Сякаш всеки миг щеше да се скъса.

— Случи се нещо. Още нещо.

— Какво е станало, Моние?

— Свързано е с Мари-Елиз.

— Аха?

— И вас.

— Мен?

— Получих писмо.

— От… убийците?

— От Мари-Елиз. Препратила го е нейна приятелка.

— Трябва да го дадете на полицията!

— Ще го получат.

— Какво пише?

— Трябва да го прочетете.

— Защо?

— Споменава Ви.

— Мен? Какво пише?

— Не по телефона. Не, не.

— Че как да го прочета?

— Можете ли да дойдете в Париж?

През прозореца мярнах някаква голяма птица — орел? ястреб? — кръжеше в широки кръгове, силует на небесния фон. Изведнъж се спусна надолу към реката и изчезна.

Можете ли да дойдете в Париж?

— Белтьо?

Амстердам… Париж… Каркасон… Рим…

Затърсих с поглед грабливата птица и си помислих: Не мога да се крия вечно в тази кошара. Бягството те променя. Превръща те в плячка. Криещият се чака да го хванат.

— Това е просто предложение — обясни той. — Мога да дам писмото и на полицията.

— Не, не! Само трябва да размисля.

Пак забелязах птицата. В ноктите си стискаше плячка. Не мога да определя каква точно.

Помислих си: Със сигурност мога да прекарам тук цялото лято. В планинската кошара. В Ювдал. Кристин едва ли ще има нещо против. Тук никога няма да ме открият.

Или пък…

Или пък мога да направя нещо.

Да направя нещо.

Бих могъл да атакувам. Да прекратя бягството. Да отвърна на удара.

— Белтьо? Ало?

Проследих голямата птица с поглед, докато отлетя в далечината. Гнездото й беше на някоя скала из планинската пустош. Скрито. Недостъпно. Ако трябва първо да отида в Париж, мислех си аз, може най-напред да шофирам до Амстердам и да продължа към Каркасон и Рим. Защо да не посетя някои от онези хора, чиито съдби по различни причини са се преплели с моята собствена? Бих могъл да направя нещо. Нещо различно от прикритието. Бягството е състояние на духа. Рано или късно се налага да го прекратиш.

— Разбира се, че мога да дойда.

— Хубаво.

— Не смея да кажа кога точно, може да отнеме няколко дни, но идвам!

— Бяха тук вчера.

— Кои?

— Полицията.

— Да, съвсем нормално.

— Тогава все още не бях получил писмото. Беше в пощенската кутия тази сутрин. Аз… — Нямаше сили да продължи. Предишния ден звучеше толкова стабилен. Сякаш откриването на мъртвата му дъщеря най-сетне му бе донесло спокойствие. Сега прозрението го бе ударило с цялата си неутешима печал. — Полицията каза…

За пореден път истината бе твърде тежка за понасяне. Нямаше сили да довърши.

— Сега имам телефонния им номер — каза той.

— Кой номер?

— На онези, за които питахте. В Амстердам. Мога да Ви го изпратя на съобщение веднага щом затворим. Име и телефонен номер.

— Благодаря. Това ще ми помогне много.

— Белтьо?

— Да?

Пауза.

— Моние? Там ли сте?

— Белтьо. Знаете ли защо искам да Ви покажа писмото?

— Защото съм споменат в него?

— Защото се надявам, че Вие можете да помогнете да изправим убийците на Мари-Елиз пред правосъдието.

Помислих си, че искаше твърде много.

По една или друга причина Мари-Елиз ме накара да си спомня за Сузане. И тя почина твърде млада. Погледът ми случайно попадна на некролога й преди няколко години. Скъпо като цветя е дарението за Съюза на раковоболните.

Сузане бе първото момиче, което целунах. Бях на шестнайсет. Тя беше сляпа.

Рим, май 1970

— Джовани?

Гласът й не успяваше да проникне изцяло през мембраната, разделяща съня от съзнанието. В съня си той стоеше лице в лице с Велзевул, както толкова често преди. Господарят на мухите, повелителят на демоните, комендантът на Луцифер и император на ада. Дъхът на демона вонеше на гнило месо и развалена риба. Беше се обвил с кожестите си криле сякаш зъзнеше и наблюдаваше Джовани с насмешка в очите. „Какво искаш?“ — крещеше Джовани, пак беше дете, а гласът му — тънък, нежен и уплашен. „Какво искаш от мен? Защо ме преследваш?“ Велзевул разпери огромните си криле, които хвърлиха върху Джовани внезапна, леденостудена сянка. „Ела, дете!“ — изрева демонът, а гласът му беше точно същият, какъвто си го бе представял: груб, кух, стържещ.

— Джовани? Буден ли си?

Стори му се, че в жълтеникавосивата мъгла зад Велзевул се мержелееше войнство от разкривени телеса и демони; се’ирими и шедими; някои голи, други космати, трети крилати. Откъм смърдящите на сяра дълбини на мъглата гърмяха животински ревове и пронизителни писъци. Интуитивно усети присъствието на крал Баал, граф Фурфур, маркиз Шакс и останалите могъщи демони. Той обаче не ги виждаше, не и този път. Велзевул се подсмихна подигравателно: „Търсиш ли някого, Джовани? Може би майка ти? Тук е, ще знаеш, заедно с нас. Баща ти също. Да ги повикам ли?“. По-низшите демони седяха по безлистни клонаци, подобни на изгладнели лешояди, и хвърляха предпазливи погледи към безцветната местност с безчувствените си очи.

— Джовани! Сериозно! Часът вече е и двайсет!

Той отвори очи. Утринната светлина се процеждаше през тънките като воал завеси. Лучана стоеше до леглото му, стройна и току-що изкъпана. Бе загърнала мократа си коса с хавлиена кърпа.

— Съжалявам — измърмори той.

— Ставай!

— Добро утро и на теб.

— Сънливец!

Той се облегна на лакти. Бела, топчестото куче-зайчар, се бе свила в долния край на леглото. Силвана си пееше в банята.

— Ей? — започна Лучана.

— Мхм?

— Днес имам среща в Л’Акуила.

— Не си споменала нищо.

— Вчера научих.

— Какво ще правиш там?

— Ти какво мислиш?

Той седна в леглото и се почеса по корема и косматите гърди. Бела се прозина.

— Ще се прибера късно — каза Лучана.

— Колко късно?

— Трудно е да се каже. Късно. Знаеш. Но можем да закусим заедно.

Прецедиха чая и приготвиха закуска с рохки яйца, мармалад и сирене. Бела лежеше под кухненската маса и малтретираше един гумен кокал, който мякаше всеки път, щом го захапеше. Лучана беше тиха и дистанцирана. Силвана размаза рохкия жълтък по препечената си филийка. Беше срамежлива и затворена като майка си. „Може би не е толкова различна и от мен самия“, мислеше си Джовани, докато разбъркваше лъжичка захар в чая си.

— Е, какво има в Л’Акуила? — попита той.

— Прехвърляне на имот.

— Вълнуващо ли е?

— Просто индустриална постройка.

— Влака ли ще вземеш?

— Ще се возя с Енрико.

Силвана хвърли скрит поглед към родителите си. Джовани й се усмихна. Тя му отвърна. Погледът й винаги беше тъй зрял. Беше само на десет и крехкото момичешко тяло бе все още детско, но беше зряла за възрастта си. Понякога казваше неща, които го изумяваха. Сякаш беше жена. На няколко пъти се хвана в размисли дали дъщеря му не беше обсебена. Глупав и ирационален страх — подхранен от изследванията и кошмарите, разбира се, че го осъзнаваше — но не можеше да се отърве от него. Тя живееше в свой собствен свят. Имаше си въображаем приятел, Ло-Ло, с когото водеше дълги разговори. Разговори за възрастни. Разсъждавайки рационално, той по-скоро трябваше да се опасява от лека психиатрична диагноза. И това обаче не пасваше. Нищо й нямаше на Силвана, не и в този смисъл. В нея обаче се криеше някакъв мрак. Мрак, който той не проумяваше. Можеше да се промени само за няколко секунди. Погледът на малкото момиченце се изпълваше с нещо неопределимо, което го стряскаше. Сякаш тя казваше всичко, разбираше всичко, знаеше всичко. Както и да е. Обсебена… От какво? От кого? Някой от демоните в нощните му кошмари? Не ставай смешен, Джовани. Май трябваше да смени специалността си. Беше се специализирал по собствената си обсебеност. Какво говореше това за неговата психика?

Мотопед без ауспух избръмча по улицата.

— Ами твоят ден? — попита Лучана. Не го погледна. Погледът й следеше вълничките, които разбъркваше в чая си. Той си помисли: Защо се прави на заинтересувана? — Имаш ли много лекции? — продължи тя, понеже той не отговори.

— Само две.

— В хладилника има агнешки котлети.

— Звучи добре. Да те чакаме ли?

— Не. Хапвайте. Ще закъснея.

— Да. Вече го каза.

Когато беше на осем години, Джовани се зарази с коремен тиф. Близо седмица лежа в подобна на кома дрямка в селската болница. Лекарите обясниха на родителите му, че бил засегнат от злокачествен вид, който в най-лошия случай можел и да го убие. Родителите му не се отделиха от леглото му, докато не оздравя напълно. Майката и бащата, и двамата вярващи католици, накараха енориашите в селото им да се помолят за него. Молитвите не помагаха и те вече си мислеха, че ще го загубят, че ще им го отнеме богът, когото винаги бяха славили. Тогава повикаха свещеник да го поръси със светена вода и да се помоли. Джовани не осъзна нищо от това. Трескавият му мозък го бе отвел на пътешествие в ада, където орда демони и дяволи го тормозеше, примамваше, заплашваше, подиграваше, тиранизираше. Пищящи, ревящи, съскащи и подкупващи, те върлуваха из трескавите фантазии на Джовани. На този ден и до днес, след повече от трийсет години, той често бе спохождан от същите звуци и образи, същите миризми и усещането за гибел. Понякога се будеше нощем, прогизнал от пот, от кошмари, на вид реални колкото и гледката на спящата Лучана и очертанията на луната зад завесите. Сънищата често го изкарваха от леглото и го водеха към кухнята, където си стопляше малко мляко с мед, докато се опитваше да опразни главата си от илюзиите. Лудост, Джовани, абсолютна лудост. Дори и посред бял ден се случваше да си внуши, че зърва демоните — на улицата, в някой университетски коридор, зад дърво в парка или пък плуващи точно под повърхността на водата в някой фонтан на пиаца, пълна с туристи. Бе обмислял идеята да потърси помощ при психиатър. Трябваше да направи нещо. Макар да вярваше в демони в духовен аспект, той не вярваше в тях като физически същества. И все пак имаха някаква озадачаваща власт над него, като фобия или фетиш, от който се мъчеше да се освободи или поне да прогони. Детските фантазии бяха загнездени в него, сякаш болестта бе открехнала врата към друга действителност.

— Трябва да си пооправиш брадата — отбеляза Лучана.

— Мислиш ли?

— И да се подстрижеш.

Той прокара пръсти през косата по слепоочието си. Беше се прошарила рано, както и тази на баща му.

— А ти, красивото ми ангелче, няма нужда да променяш нищичко, за да бъдеш перфектна. — Целта му бе да се пошегува, чудато обяснение в любов, но чу колко глупаво и фалшиво прозвуча.

Тя се усмихна. Поне той си помисли така.

Срещна Лучана, когато тя още бе на осемнайсет, а той — с десет години по-възрастен. Тя беше живо момиче, бегло му напомняше на един ангел, който някога бе видял в картина на Ботичели. Беше твърде стар за нея, а тя — твърде красива за него; и все пак се влюбиха, а година по-късно се венчаха с романтична церемония на остров Капри. Усещането, че не бе достоен за нея, така и не го напусна. Тя беше твърде красива, твърде любезна; Лучана бе родена за истински мъже с бързи лодки и собствени винарски изби. Дълго изпитва усещането, че я отегчава. Лучана имаше толкова много мечти, а той не бе в състояние да изпълни ни една от тях. Тя искаше да пътува по света, да рисува, да пие сутрешното си кафе на тераса с изглед към Коста Азура и да се люби до басейн зад стена от смокинови дръвчета.

След закуска разтребиха масата, но оставиха чиниите за по-късно. Силвана се облече в стаята си, обсъждайки с Ло-Ло предстоящия ден. Джовани разходи набързо Бела из квартала. Когато се върна вкъщи, момичетата вече бяха на вратата. Обикновено Лучана изпращаше Силвана до училище, преди да хване трамвая до брокерската кантора.

— Да не забравиш, че ще се прибера късно — напомни тя, докато подтичваше към входната врата с дъщеря им.

— Да, знам — отвърна Джовани. — Л’Акуила.

Всяка сутрин той караше колело до университета, разположен на няколко хвърлея от Пиаца Венеция. Лучана наричаше разходката му с велосипеда потиснат и последователен опит за самоубийство. Парадоксално, но маневрирането из сутрешния трафик му вдъхваше усещането за спокойствие и неуязвимост. Пътуването до Григорианския университет отнемаше точно седемнайсет минути, което пък се равняваше на времето, необходимо на колегите му, за да си извоюват място за паркиране в сравнителна близост с факултетите, институтите и библиотеката. Факултетът по филология, където преподаваше Джовани Нобиле, бе сред най-големите в света, а колегите — едни от най-изтъкнатите експерти в тесни и често особени теологични дисциплини. Той самият, по причини, които лично според него бяха болезнено банални, се бе задълбочил в един от чудатите странични клонове на теологията: демонологията. Пред непознати обикновено се представяше за теолог. Така избягваше ненужното внимание. В случаите, когато имаше злощастието да издаде специалността си, хората реагираха с безгранично любопитство. И страх.

Някакъв автобус го подмина на сантиметри. Той изрева една ругатня, която се удави в шума на дизеловите двигатели и сирената на полицейска кола, която едва се провря покрай него.

Демонологията е науката за демони, ортодоксална и често оспорвана дисциплина в рамките на теологията. Съществуват ли изобщо демоните? И какво представлява демонът? Зъл дух? Паднал ангел? Най-очевидното обяснение, често казваше Джовани, е свръхестествени същества, нито богове, нито ангели. Дефиницията обаче звучеше безсмислено повърхностна. Йерархията на демоните обхваща многобройни създания — някои човекоподобни и материални, други противни духове. В продължение на години, освен заниманията с лекциите, които изяждаха голяма част от времето му, той работи и по изследователски проект, целящ да каталогизира демоните и да систематизира имената, особеностите и връзките им с различни религии. В хода на историята са правени многочислени опити да бъдат класифицирани и каталогизирани демоните — на базата на вида, характера, времето, способностите — Джовани обаче смяташе, че бе възможно да обедини всички тези разнородни характеристики в обща каталожна система. Отделни колеги се провокираха от демонологията. Смятаха, че в Божието царство няма място за подобни покварени духове, че демоните са метафори, изрази на различните образи на Сатаната. Други, например фундаменталистите и православните християни, искрено вярваха в съществуването на демоните като осезаеми същества в сферата между нашата физическа действителност и отвъдното. Самият Джовани бе на мнението, че гълъбите на пътното платно като нищо бяха образи на демони.

Заключи предното колело на велосипеда за тръба за течно гориво пред факултета по теология — отдавна я бяха забравили както уредниците в университета, така и нефтените компании. Верига и катинар. Всички във факултета — и студенти, и професори, знаеха, че това бе личният паркинг на Джовани за велосипеда му. До кабинета му го съпроводи колегата му Роберто Фалети, на когото бе помагал за докторската му дисертация за мястото на Сатаната в теодицеята8 — проблемът за злото. Роберто бе развил противоречива теория за Сатаната и мястото на злото в творението Божие, поради което се намираше в постоянен конфликт с ръководителите си, декана и група твърдоглави кардинали от Ватикана.

Заключи се в смехотворно тесния си кабинет, където книгите, брошурите и дисертациите образуваха нестабилни сталагмити. Закачи кадифеното си яке на закачалката и запали първата тютюнева лула за деня. С Лучана имаха мълчалива уговорка, че тя нямаше да му мели на главата да спре, ако се задоволяваше да пуши на работа и зад затворената врата на домашния си кабинет. Долу на Пиаца дела Пилота първите туристи за летния сезон се набиваха на очи с картите, пътеводителите и фотоапаратите си. Той вдиша и задържа дима. Двама туристи минаха през ято гълъби, което се отвори и затвори като цип. До пишещата му машина имаше камара листи — черновата на статията, която пишеше за Harvard Theological Review относно десетте си тези за мястото на Сатаната в демонологията. Прехвърли абзаците, с които се бе занимавал, преди да си тръгне предишния следобед:

Погледна камарата листа. Погледна пишещата машина. Да, да, да. Въздъхна. От ноздрите му излезе дим. Обезсърчен, той си помисли, че се налагаше да поработи още, преди да покаже това на взискателните редактори от Harvard Theological Review. Тъкмо се канеше да седне, когато звънна телефонът. Остави го да звъни три пъти — за да изглежда, че е зает с нещо важно — и вдигна слушалката:

— Да? Нобиле!

— Professore! Стари приятелю! Аз съм.

Веднага разпозна мазния гърлен глас на Луиджи Фиакини. Уродливият. Гърбав, кривоглед грозник, който на правилната светлина определено би напомнял за някой от демоните, на които Джовани бе посветил изследванията си. И превъзходен другар по чашка. Луиджи държеше антиквариат в уличка до Виа дел Говерно Векио.

— Луиджи! Стари негоднико! Какво мога да направя за теб?

— Много, професоре, много. Сега обаче аз мога да направя нещо за теб.

— А? — Лулата му бе угаснала и се нуждаеше от две кибритени клечки, за да я запали отново.

— Ръкопис, професоре…

— Ами?

— … няма да ми повярваш!

— Хайде, Луиджи.

— Пак се случи.

— Луиджи! Моля те, не си играй с мен.

— В Египет. Точно както и кодекса от Наг Хамади.

— Какво искаш да кажеш?

— Козар, Джовани, можеш ли да повярваш? Някакъв козар намерил древен ръкопис в пещера в пустинята.

Джовани изтръпна, сякаш се бе изправил малко прибързано, та се принуди да се хване за облегалката на стола.

— Там ли си? Джовани?

— Тук съм. Продължавай!

— Бил е добре опакован в намазано с восък платно и запечатан в делва. Не е ли фантастично? Първо Свитъците от Мъртво море. После Наг Хамади. А сега и това. Какво ли следва? Евангелието на Юда? — Луиджи се разсмя гръмко на собствената си шега.

— За какъв текст става дума?

— Джовани, Джовани, по-спокойно, приятелю. Не е преведен, дори не е точно текст. Египетският ми посредник, който, честно казано, е по-голям експерт по камилите и женските задници, отколкото по езиците, смята, че текстът може да е изписан с клинопис.

Джовани смръщи чело. Клинопис? Той бе свикнал да изучава латински и гръцки ръкописи. Други бяха написани на староеврейски или арамейски. Клинописът се свързваше с още по-стари култури. И освен ако някой не бе извадил див късмет, препъвайки се в глинени плочки с текстове от епоса за Гилгамеш и Енума елиш, най-често ставаше дума за безинтересни наблюдения върху някоя досадна търговска сделка.

Луиджи долови размислите му.

— Чакай, приятелю, чакай. Не говорим за потискащ опис на стоките в някой склад или доклад от търговец на пътешествие.

— Така ли? Не каза ли преди малко, че никой не го е чел?

— Приятелят ми от Египет ми описа два символа на първата страница.

— И?

— Джовани…

— Слушам те.

— Седнал ли си? Или поне се хвани здраво.

Джовани седна на бюрото си по-скоро от послушание.

— Така! Не бъди толкова мелодраматичен. Хайде! Какво пише най-горе на първата страница?

— Най-отгоре бил изобразен символ. Печат.

— Какъв?

— Трикветра.

Джовани сбърчи чело и остави лулата в пепелника. Замислено начерта трите преплетени извивки на символа в тефтера си, който винаги беше отворен до телефона.

— Джовани?

— Мисля…

— Да, трябва да ме извиниш, за миг реших, че текстът ти е любопитен.

— Хайде де!

— Вторият символ е паун.

Статичното пращене на телефонната линия изпълни тишината.

— Будалкаш ли ме, Луиджи?

— Мелек Таус.

Той пак взе лулата и си дръпна дълбоко, като това посъживи жарта в нея.

— Джооо-вааа-ниии… — измуча Луиджи.

— Трикветра… Паун… Искаш да кажеш, че става въпрос за „Евангелието на Луцифер“?

— Не е ли фантастично?

— Не може да е истинско?

— Че защо не?

— Трябва да е фалшификат. Фалшива версия. Нещо, което някой смотан монах е продиктувал някога през Средновековието и скрил в пещерата, за да заблуди идиоти като нас.

— Говори за себе си, загубен академико!

— Май така и не си прочел статията, която написах миналата година? В Rivista Teologica.

— Естествено, че я четох. Мислиш си, че е твърде хубаво, за да е истина.

— По принцип имам право.

— Поемаш ли задачата, Джовани?

— Задача?

— Необикновено тъп си за професор. О, свещени небеса, възможно ли е да загряваш толкова бавно?

— Защо просто не кажеш какво ти е на сърцето, Луиджи?

— Можеш ли да заминеш за Луксор на мои разноски, да донесеш ръкописа и да започнеш началния анализ?

— Но…

— Джовани, чуй ме! Не смятам да платя на оня египетски задник състоянието, което ми иска, ако ръкописът не е толкова истински, че да надушваш вонящия дъх на Сатаната, докато го четеш!

— Египетските власти одобрили ли са…

— Погрижили сме се за всички формалности.

— Кого си подкупил, Луиджи?

— Забавен си, професоре. И ти знаеш много добре, че ръкописът ще бъде третиран много по-грижливо, ако го донесем тук, в Рим, отколкото ако оставим египетските акули на черната борса и корумпираните им консерватори да го нароят с шкурки и тъпи ножици.

— Нямам намерение да внасям контрабандно ръкопис, който…

— Отпусни се, педантико! Всички разрешения и лицензи са налични.

— Разбира се, трябва да получа одобрението на декана…

— Помогни ми! Дори общинските бюрократи не са такива формалисти като вас, академиците.

— … но аз съм сигурен, че ще получа одобрение за задачата.

— Само това оставаше.

— Въпреки всичко е в интерес на университета и факултета да…

— Добре, разбирам, благодаря-а-а-а. Кога можеш да тръгнеш?

— Колко често има полети до Луксор?

— Резервирал съм ти билет за вечерния до Кайро.

— Вече си поръчал билетите?

— Продължаваш към Луксор утре на ранина.

— Луиджи…

— Знаех, че ще се съгласиш, ти какво си мислиш?

— Не съм ти дал отговор. Казах, че трябва да получа разрешение от шефа ми. Трябва и да намеря детегледачка, довечера ще бъда сам със Силвана. А и някой трябва да изведе Бела на разходка. Разбира се, мога да помоля жената на съседа.

— Ще те взема от вас в пет часа и ще те закарам до летището.

— Така ще спестиш пари за такси?

— Сарказмът изобщо не ти отива.

— Знаеш колко се интересувам от този ръкопис?

— Да! Да докажеш, че не съществува.

— Ставаш невъзможен! Просто защото храня здрав, академичен скептицизъм…

— О, извинявай, най-злополучно предадох погрешната официална версия. Ето я и истинската: В твой и на университета интерес е с безкористен научен идеализъм да защитиш къс културно наследство от вандали и комерсиализирани играчи — каканижеше Луиджи.

— Григорианският университет си запазва правото да участва в търга, когато обявиш ръкописа за продан.

— Бла-бла-бла.

— Луиджи!

— Ще ви струва скъпо.

— И за секунда не съм живял със заблудата, че в тялото ти има дори една честна клетчица.

— Дреме ми дали ръкописът ще попадне у частен колекционер или в ръцете на учени. Еднакво алчни сте всичките.

— Сега говориш на инат, знаеш го. Само че тая дискусия сме я водили и преди — той долови сумтящия смях на Луиджи, — и знам, че не си чак толкова циничен, колкото се опитваш да се изкараш.

— Мисли каквото си искаш.

— И независимо как ще свърши всичко това, ти ще си получиш парите. При условие, че е истински.

— Разбира се, приятелю.

Пътешествието до Луксор в Египет бе интензивно, трескаво, обгърнато в лепкава топлина, която едва се търпеше, макар и човек да е свикнал на Рим през август. Посети антикваря във вторник точно преди да удари 12 часа. Според уговорката. Антиквариатът беше затворен. Разбира се. В Египет часовете в най-добрия случай са подвеждащи. Жегата бъкаше от мухи. Опита се да убие времето с една лула. Тежкият тютюнев дим го задушаваше дори в сянката на покрива от гофрирана ламарина. Антикварят се появи четиридесет минути по-късно с камион, който изглежда бяха използвали при строежа на Хеопсовата пирамида, без каквото и да било обяснение или извинение. Водеше и някакъв беззъб тип, обгърнат от облак прах и паразити. Оказа се, че беззъбият е козарят, открил ръкописа. Така и смърдеше. С течение на следващите няколко часа Джовани разбра, че всичко в Египет бе относително. Антикварят всъщност беше местен амбулантен търговец, който поназнайваше някоя и друга английска дума и си имаше чичо с връзки в съмнителни антикварски среди в Кайро. Антиквариатът представляваше примитивно магазинче за използвани вещи, вехтошарник, специализирал се да сортира кухненски пособия и съдове от Шестдневната война12. Единственото, в което Джовани откри връзка с историческа библиотека, бе разнебитена етажерка с избелели готварски книги от 50-те. Невероятно, мислеше си той, как тези хора са развили една от най-могъщите и напреднали цивилизации в историята. Под превода на търговеца козарят разказа как търсел коза, за която се опасявал, че е пропаднала в пещера в пустинята. Забелязал нещо в дъното й, но вместо козата открил продълговата глинена делва. Извадил я на слънчевата светлина, отворил я с пет премерени удара с камък — „Нали можеше да съдържа злато и скъпоценни камъни“, ухили се той подкупващо, „да не говорим пък за някой джин“ — и намерил увит в платно ръкопис. Не пропусна да отбележи, че натъкналите се на подобни ръкописи в Наг Хамади спечелили доста, та затова потърсил местния антиквар — последното го каза с дълбоко уважение, като кимна към търговеца, който гордо преведе думите му на английски — „… и ето ни тук“, заключи антикварят със самодоволна усмивка, намекваща, че с парите вече си бе построил плувен басейн. Той и Луиджи предварително се бяха уговорили за условна сума — депозит — за да може Джовани да вземе ръкописа назаем и да провери автентичността му. Търговецът му подаде пакета, а Джовани му връчи пачката банкноти. Египтянинът грейна от въодушевление, докато броеше парите. Беззъбият козар получи дела си, замуча като малоумен и избяга с оплезен език. Ето как се правят сделки в Египет, помисли си Джовани.

Поради закъснения в полетите се наложи да прекара вечерта и нощта в Кайро, където купи надценен флакон с особено специален парфюм за Лучана и алабастрова фигурка на Хор за Силвана.

— Бела! Не!

Джовани вдигна очи от ръкописа, с лупа в дясната ръка и незапалената лула в лявата, и погледна към бийгъла, който лаеше към него откъм персийския килим в антрето на няколко метра от кабинета. Рядко му се налагаше да повишава тон на кроткия зайчар, изградил си едно трайно безразлично отношение към света, за което Джовани му завиждаше. Нито сирени по главната улица долу, нито тежки стъпки из стълбището или пък звънецът на входната врата бяха в състояние да събудят инстинкта на пазач у Бела. Това го радваше. Нямаше нужда от куче пазач. Освен това ненавиждаше джавкането.

— Мълчи!

Бела оголи зъби сякаш се канеше всеки момент да го захапе за гърлото. Странно, помисли си Джовани, какво ли й става? Кучето избафка равнодушно и се свлече на пода, сякаш някой му бе извадил всичките батерии. Изръмжа за последно и положи глава върху предните си лапи.

— Добро куче!

Текстът беше разделен в две колони — една с клинопис и една с неизвестни знаци. Не разпознаваше никой от езиците. Е, не беше нито езиковед, нито палеограф. И все пак долавяше някакъв модел в хаоса от символи. Взираше се в равните редици, запленен от симетрията. Фантастично. Просто фантастично. Столетията изобщо не бяха повлияли на ръкописа. Как бе възможно да не избледнее? Ами пергаментът? Как, за бога, го бяха обработили, та да се съхрани мек? Уважението към стария пергамент (трябва да беше от животинска кожа) бе една от причините да не запали лулата. Димът можеше да увреди и крехкия материал, и мастилото. Бела лежеше в коридора и ръмжеше. От време на време повдигаше глава и му се зъбеше. Така нетипично за Бела. Той включи радиото. „The Windmills of Your Mind“13. Остана седнал, заслушан. Обичаше тази песен. Неволно си тактуваше с крак.

Следобеда потегли с колелото към университета с културното съкровище в раницата. Остави ръкописа на техническия им консерватор, Умберто Джали. След редица злополучни кражби пет години по-рано — когато изчезнаха препис на Вулгата14 от VI век и реликви, свързани с апостол Павел — техническият отдел бе преместен в по-сигурно крило, защитено с пазачи, стоманени решетки и ключалки с кодове. Умберто бе отделил цялата вечер за работа с ръкописа. Доколкото го познаваше Джовани, щеше да използва и по-голямата част от нощта. Като излезе от технически отдел, той се качи в кантората си на горния етаж. Още не беше завършил доклада за мястото на птиците в демонологията, който бе обещал да изнесе пред някакъв орнитоложки съюз. Прегледа последния лист от текста:

Когато се прибра вкъщи, Лучана седеше на стола в антрето. Беше така обезсърчена, както само тя умееше.

— Тежък ден в службата? — попита той.

— Силвана не се е върнала от училище!

Джовани погледна часовника. Трябваше да се е прибрала преди половин час. Опита да успокои Лучана.

— Скоро ще си дойде — повтори й няколко пъти.

Уверенията му не й подействаха. Той взе флакона с парфюм, който й бе купил в Кайро. Бела изджавка. Лучана разтри една капка на китката си и го помириса три пъти.

— Прекрасен е — заключи тя така отнесено, та Джовани се зачуди дали изобщо бе усетила аромата му.

— На Силвана съм донесъл алабастрова фигурка, изобразяваща Хор.

— Кого?

— Знаеш, бога с глава на сокол.

— Сигурно ще му се зарадва.

— Може да се напръскаш с парфюма, преди да си легнем довечера? — Това беше най-големият му флирт от няколко месеца насам. Може би и затова тя го погледна с недоумение. — Арабски нощи — продължи той. — Така се казва парфюмът.

— Наистина ли?

— Казват, че е съставен от наложница, която искала да си подсигури благоволението на султана нощ след нощ.

— Благоволение?

— Сто на сто е просто евтин търговски трик.

— Какво ли може да й се е случило?

— Миличка, просто закъснява.

— Не и Силвана.

— Та нали всички закъсняват от време на време.

— На връщане от училище? Тя е на десет, Джовани!

— Може да са я задържали в час. Може да се е заиграла с някоя приятелка и да е загубила представа за времето. Може да е станала катастрофа и да се е спряла да погледа линейката.

— Катастрофа? Божичко!

— Не със Силвана, тя знае как да се пази, нали я познаваш.

И все пак безпокойството на Лучана обзе и него. Силвана не беше от онези, дето се отплесваха. Беше съвестна и послушна до степен на саможертва. Винаги след училище си идваше право у дома. Винаги.

— Мога да отида да я потърся.

— Да, ще го направиш ли?

Той свирна на Бела, която сякаш се замисли дали изгледите за разходка бяха по-изкусителни от поредната дрямка върху топлия килим. Надигна се мудно и махна с опашка няколко пъти.

Измина шестте пресечки до училището. Всичко изглеждаше нормално. Поне не бе станал никакъв пътен инцидент.

Беше така уверен, че ще я срещне. Представяше си как ще доприпка при него с танцова стъпка и ще му разкаже, че се е загледала в някоя витрина, че някоя приятелка е нарисувала с тебешир неустоим рай върху тротоара — някакво обяснение, което впоследствие щеше да изглежда тъй просто и очевидно, та двамата с Лучана щяха да се смеят на опасенията си. Е, къде беше? Стигна училището и опита да отвори тежките врати. Беше заключено. Дали бе възможно учителят по погрешка да я е заключил в класната стая? Дали някой райбер в тоалетната не беше заял? Позвъни, но никой не излезе да му отвори. Кога свършваха работа в канцелариите? Нямаше ли поне портиер? Заразхожда се напред-назад с абсурдната надежда някой да се покаже. Никой. На връщане кривна към парка. Беше пълен с деца. Никое обаче не бе Силвана.

Заключи вратата с надеждата Силвана да седи на кухненската маса и да го чака заедно с Лучана и Бела.

— Ехо? — извика той в тишината. — Силвана?

Лучана заплака. Бела я близна по ръката.

— Възможно ли е да е отишла у някоя приятелка? — попита Джовани.

— Каква приятелка?

— Не знам, няма ли си приятелки?

Лучана го изгледа с празен поглед. Долавяше ли в него обвинение? Та нали десетгодишните си имат приятелки. Тя изрови списък на класа и прегледа имената. Накрая избраха четири, които бяха разпознали и с малко добра воля можеха да считат за приятелки на Силвана. Джовани се обади на всичките. Говори с две майки и баща, които изразиха съжаление, че Силвана не си е вкъщи. В гласовете им звучеше разбиране и грижа. У четвъртото семейство не се обади никой.

Час и половина след обичайното й време за прибиране той се обади на класната й ръководителка. Тя не си беше у дома. После звънна и в болницата. Чувстваше това като някакво проклятие, като че ли самото обаждане превръщаше Силвана от закъсняла в изчезнала или дори по-лошо: ранена. От централата го прехвърлиха в спешното. Някаква сестра провери регистъра с новоприети пациенти. Състрадателно обясни, че нямала сведения за десетгодишно момиченце. Чудно как, но той не изпита облекчение.

— Обадете се в полицията — предложи сестрата.

Послуша я.

— Какво правиш, Джовани? — попита Лучана. Гласът й беше писклив и, да си кажем правата, доста изнервящ. — Какво казаха? Там ли е?

— Не.

— На кого звъниш?

— Полицията.

— Божичко! Полицията?

— За всеки случай, Лучана.

Чу се неколкократно изщракване, преди да отговорят, сякаш в линията се бе намъкнал някой с кастанети.

— Професор Нобиле. — Авторитетен мъжки глас. — С какво мога да Ви помогна?

Изминаха няколко секунди, преди да разбере какво не беше наред. Нямаше как полицията да види от кой номер звънеше, още по-малко пък да знае кой се обажда.

— Откъде знаете кой съм?

— Силвана е добре.

Вълна от объркване и страх, облекчение и безпокойство… Силвана е добре. Полицията се бе погрижила за нея. Беше на сигурно място. В добри ръце. Но какво правеше в полицията? Трябва да й се бе случило нещо. Но какво? Божичко, нали не е — дори не можеше да довърши мисълта си, думата, най-ужасното. Стисна възела на вратовръзката си и го дръпна. В стаята нямаше достатъчно кислород. Силвана е добре.

— Какво й се е случило?

— Джовани? — Гласът на Лучана не бе нищо повече от шепот.

— Силвана е добре, професоре.

— Добре е — каза той на Лучана, като закри слушалката.

— Божичко, благодаря ти!

Той свали ръката си.

— Къде е? Как мога да я прибера?

— Не предприемайте нищо, господин Нобиле.

— Какво означава това?

— Не се обаждайте на никого. Не търсете никого.

— Не разбирам…

— Нито полицията. Нито колеги. Нито приятели.

Нито полицията.

Въпреки влажната топлина и потта, която залепяше ризата за гърба му, той се чувстваше леденостуден и трескав. Полагаше усилия да запази равновесие. Не търсете никого. Нито полицията. Опита да овладее дишането си.

— Силвана! — извика той. Беше въпрос — добре ли е тя? — но само се задъха.

— Джовани? — Гласът на Лучана се доближаваше до истерията. Беше започната да го дърпа за ризата, сякаш искаше да разкъса дрехите му. — Какво се е случило? Джовани? Какво е станало със Силвана?

— Ако не направите каквото Ви кажем, професор Нобиле, със съпругата Ви Лучана никога повече няма да видите Силвана.

— Но…

— Бъдете спокоен. Нито дума на никого. Най-малкото на полицията. Разбирате ли колко сериозно е положението?

— Джовани? — изскимтя Лучана.

— Професор Нобиле?

Той се задушаваше.

— Да… Да! Да, да, да!

— Ще Ви се обадим.

— Но Силвана…

Непознатият прекъсна разговора. Пращенето по линията пак бе изместено от щракащите звуци. Кастанетите, помисли си той. Накрая в линията се вряза нетърпелив глас:

— Да? Полицията? Какво е станало? — Гласът беше по-ясен от предишния.

— Джовани! — изплака Лучана и се вкопчи в него.

— Signore, задържате спешната линия!

— Съжалявам.

— Какво става?

— Съжалявам.

Затвори и погледна Лучана в очите.

1.

Амстердам

5 юни 2009

Тя открехна вратата колебливо и ме погледна.

Ахването дойде отнякъде дълбоко в нея. Като че ли албинос на прага е най-страшното нещо, което може да сполети жена, обикаляла цял ден из собствените си мисли и току-що призована от нещо толкова прозаично, като например звънец с почти изтощени батерии.

Тя се взираше в мен с ококорени очи през пролуката на вратата, защитена от опнатата верижка, разделяща двата ни свята.

По спокойния канал Кайзерсграхт зад нас минаваше корабче с туристи. Редицата тесни, чудати тухлени къщи потрепваше, отразена във водната повърхност.

Изглеждаше на моята възраст, но бе съхранила някаква младежка кокетност. Кафяви очи, руса коса, златиста кожа. Лесно бих си паднал по нея, помислих си аз, както често се случва, когато се изправя пред привлекателна жена. Затова пък аз явно я докарвах до ужас.

— Добър ден — поздравих на най-дружелюбния си английски, който, честно казано, е доста развален, — търся Дирк ван Рийсевийк.

Очите й зашариха от страх. Понечи да затвори вратата.

— Дирк ван Рийсевийк? — повторих аз. — Това ли е правилният адрес?

Тя протегна към мен вече напечатано и ламинирано съобщение: „Aan de deur wordt niet gekocht. Ga weg!“. Не успях да разбера какво точно пишеше. Все пак ga weg звучеше точно като разкарай се.

В sms-a си Луи-Фердинан Моние пишеше, че холандският колега на Мари-Елиз се казвал Дирк ван Рийсевийк, което пък съвпадаше с онзи електронен адрес в профила на Моник: rijsewijk2000@dds.nl. Потърсих адреса на Ван Рийсевийк в един международен телефонен указател и местните регистри на Амстердам. Телефонният номер, който ми бе дал Моние, беше секретен. Звънях — първо от Ювдал, после и от няколко бензиностанции и отбивки по пътя от Осло до Амстердам — не получих отговор. Когато най-сетне успях да открия адреса му, това се дължеше на добрата стара детективска практика. Обаждах се на разни университети, издателства и антиквариати из Амстердам и успях да стесня кръга около Дирк ван Рийсевийк с помощта на доброжелателните му сътрудници. Според онези, които го познаваха, Ван Рийсевийк беше възрастен историк, който се препитаваше като преводач на научна литература, консултант по антики и експерт по редки ръкописи. Доста чудат и самотен тип, уверяваха ме те. На никого от онези, с които говорих, не му бе известно да се е занимавал и със сатанистки изследвания. Дирк ван Рийсевийк живееше в Кайзерсграхт заедно с по-младата си съпруга, изпълняваща функциите и на негов личен асистент. Навярно същата тази жена, която в момента полагаше усилия да не тръшне вратата под носа ми.

— Мога ли да се срещна с Дирк ван Рийсевийк? — попитах отново. Тя мълчеше като скала. Дали нямаше проблеми със слуха? Повиших глас: — Дирк ван Рийсевийк?

В погледа й проблесна инат.

— Идвам във връзка с „Евангелието на Луцифер“.

Тя трепна, сякаш бях проврял ръка през отвора на вратата и я бях зашлевил. Някакъв минувач ми хвърли лепкав поглед. Туристическото корабче зад нас ускори ход.

Тя затръшна вратата.

Аз останах на стълбището смаян и загледан в заключената врата. Почувствах се като нежелан амбулантен търговец, досаден мисионер, отхвърлен ухажор. Накрая записах името и телефонния си номер върху визитна картичка на хотела, в който бях отседнал. Хотел Амбасад при канала Херенграхт. Най-отгоре написах Gospel of Lucifer и мушнах картичката през процепа за писма.

2.

Все още смаян и объркан от негостоприемното отношение, аз се поразходих по каналите към пристанището. От полупразните хашишени барове струеше аромат на сладки мечти. Влязох в едно интернет-кафе и проверих пощата си. След това седнах на маса отвън и поръчах пилзнер15, който изпих на слънцето, наблюдавайки преминаващите жени.

Никоя от тях не ме погледна.

Не мога да се похваля, че съм някой Казанова. Малко ме е страх от жените. Не че не ми харесват, но са толкова интензивни. Влюбят ли се в теб, искат да притежават всяка клетчица от тялото ти. Очакват същото и от теб самия. Обсипват те с нежност и любов. Искат да те държат за ръка в киното. Да те притежават. Да те водят в ИКЕА. Жените, които си падат по мен — бог знае какво намират в мен — го правят по-скоро от състрадание, не от страст. Угасят лампата, когато се любим, та да могат да си представят, че съм някой друг. Най-дългата ми връзка продължи четири месеца. Никак не е лесно да се живее с мен. Някои хора са създадени да живеят сами. Никоя от любовниците ми не го е казвала в прав текст, но сто на сто ме смятат за по-особен. Странен. Не става въпрос само за това къде стискаш тубичката с паста за зъби. Аз съм от тези, дето винаги са стояли настрана. Вярно, изолираха ме, но и там си ми беше мястото. Отвън. Аз съм онзи, който се разхожда самичък по училищния двор, който се ужасява от спортния полуден, който остава последен, когато избират отборите по футбол. Няма да виня албинизма. Нито зрението. Нито нервите. Просто не искам да се натрапвам там, където не съм желан.

Допих си бирата, върнах се в хотела и легнах на леглото. Замислих се как да намеря начин да се свържа с Дирк ван Рийсевийк.

3.

— Meneer Белтьо? Господин Бьорн Белтьо?

Глас на възрастен мъж, уморен и обезсилен от старост.

Притиснах телефона до ухото си, за да чувам по-добре.

— Да, аз съм?

— Goedemiddag — загъгна той на холандски, преди да превключи на английски. — Името ми е Дирк ван Рийсевийк.

Подскочих и седнах на леглото.

— Благодаря за обаждането.

— Предполагам, че си същият Бьорн Белтьо, за когото съм чел в статии по археология.

— Аз съм.

— Goed. Така си и мислех. Най-напред искам да се извиня, че са те приели леко грубовато. Доста е предпазлива. Подозрителна е спрямо непознати. Vrouwen.16 Какви ли не особняци се изтърсват на вратата. Намеренията й са добри. Все пак съжалявам. От време на време прекалява.

— Не се бях сетил.

— Виждам, че на картичката си споменал „Евангелието на Луцифер“. Доста се изненадах. Отдавна не съм чувал да се говори за него.

— Познаваш ли ръкописа?

— Natuurlijk.17 До известна степен.

— Така и предположих.

— Допускам, че посещението ти е свързано с убийствата на Кристиян Кайсер, Тарас Корольов и бедничката Мари-Елиз Моние?

— По-добре информиран си и от полицията, Ван Рийсевийк.

— Доколкото разбирам, притежаваш версия на… het handschrift18?

— Може би. Не знам. Опитвам се да разплета кълбото. Да разбера.

— Дали не бих могъл да те примамя да се върнеш? — Гласът доби шеговита нотка. — Този път гарантирано ще те пуснем да влезеш.

4.

Тихата жена открехна вратата със засрамено изражение и откачи предпазната верижка.

— Пак съм аз! — изчуруликах аз и се усмихнах самодоволно. Така замазвам неудобствата.

Да влезеш в апартамента на Дирк ван Рийсевийк бе като да направиш крачка от модерната действителност, окъпана в слънчева светлина и смях, в недокосната от времето библиотека, задрямала в мрачното сияние на изхабени електрически крушки. Антрето бе отрупано с книги от пода до тавана. Стари, нови, тънки, дебели. Въздухът беше наситен с тежката миризма на книжен прах, подвързваческо лепило и знания. Всекидневната, която мярнах в дъното на коридора, приличаше на склад в претъпкан антиквариат. Книги имаше дори и в тясната кухничка.

— Съжалявам, че те уплаших предишния път — извиних се аз. — И благодаря задето си предала картичката ми.

Без да продума, тя ме поведе през коридора, който заплашваше да се срути под тежестта на всичките книги, и нагоре по тясна стълба, чиито стъпала скърцаха и охкаха.

Не мога да отрека, че тайничко си представях Дирк ван Рийсевийк като огнен сатанист, дяволито конте с посребрена коса и остри нокти, седнал в кожено кресло, в обкръжението на огромни стеаринови свещи, котки и полуголи робини, готови да се подчинят на разгонените му намеци.

А ето я и истината: Дирк ван Рийсевийк лежеше в широко легло в спалня, миришеща на камфор и болест. Беше крехък и мършав човечец, отслабен от старостта и упадъка, който неминуемо следва хода на времето, с поугаснали очи и бледа кожа. Скалпът му прозираше изпод сивкавия мъх на главата му.

Завесите бяха дръпнати. Нощното шкафче и пода до леглото бяха отрупани с книги и камари хартия.

— Господин Белтьо! — Подаде ми ръка, тъй крехка, че повече приличаше на хищнически нокът.

Стиснахме си ръце.

Дъхът му лъхаше на метал.

— Наричай ме Бьорн.

— Съжалявам за всичко това — посочи обкръжението си, — но не съм здрав. Годините откраднаха здравето ми. Та така. Достатъчно за това. Благодаря, че се съгласи да се върнеш тук. Danku.

— Благодаря за поканата.

— Нека най-напред те представя на Моник.

Моник.

Името от уебсайта на Мари-Елиз Моние…

Извърнах се изненадано и поех ръката й. Беше малка и топла. Щом я стиснах, може би съвсем малко по-силно, тя направи едва забележима гримаса. Сякаш не беше свикнала да я докосват.

— Няма е. Сигурно си се чудил защо е толкова мълчалива.

— Бьорн — представих се аз. — Белтьо. Но това вече го знаете.

— Няма нужда да крещиш. Казах няма, не глуха.

— Съжалявам.

— Иначе не е нито бавноразвиваща се, нито малоумна. Напротив. — Смехът му експлодира в пристъп на кашлица.

Тя извади тефтерче от джобчето на гърдите си.

— Съжалявам! Твърде рязко те отпратих. Het spijt me. Прости ми — написа тя с удивителна бързина. Почеркът й беше чист и четивен. Размесени английски и холандски думи.

Изчаках за продължение, обяснение, но такова не последва.

— Всичко е наред. Не се притеснявай.

Тя приближи един стол за мен. Иначе остана права, облегната на стената.

— А това дяволско евангелие, дето те е довело чак от Норвегия? — попита Дирк ван Рийсевийк.

Прозвуча като въпрос, но по-скоро беше подкана да разкажа каквото знаех. Така и направих. Когато свърших, той дълго се взира в спомените си.

Накрая каза:

— „Евангелието на Луцифер“ в много отношения е предопределило живота ми. Няма да те отегчавам с обсебеността си, но повече от всичко останало съм искал да разгадая всичките мистерии, свързани с това така наречено евангелие. Да узная! За съжаление времето и здравето вече са на път да ме предадат. Навярно ще отнеса въпросите си в гроба. Правилно ли те разбирам като казваш, че текстът, който си получил в Киев, е „Евангелието на Луцифер“?

— Това е хипотеза. Затова съм дошъл. Надявах се да ми помогнеш да го разбера.

Той се закашля. Моник му помогна да седне. Когато кашлицата най-сетне се успокои, тя пооправи възглавницата му, за да облегне гръб на таблата на леглото.

— Как ни откри? — попита той.

Разказах му. За уебсайта. За профила на Моник и електронния й адрес. За писмото от Мари-Елиз. За sms-а с телефонния им номер. За всичките ми обаждания.

— Човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив — заключи Дирк ван Рийсевийк. — Аз просто се опитвам да ме оставят на мира. Усамотен, в уединение. Така ми е най-добре. Толкова много са онези… — Той прекъсна изречението си. — Бедничката Мари-Елиз. Тя ни посещава. Няколко пъти. Какво можеш да ни кажеш за убийството?

— Вероятно е била убита от същите хора, които отнеха живота на Кайсер и Корольов. По същия начин. Връзката е очевидна. Само не разбирам каква е.

— Трагедия! Какво ужасно престъпление. Никога не ми е идвало наум, че излагаме живота й на опасност. Чувствам огромна отговорност за убийството на Мари-Елиз. Огромна.

— Убийците — попитах аз, — сатанисти ли са?

Дирк ван Рийсевийк ме изгледа, преди да отговори:

— Сатанисти? Ама че странен въпрос.

— Така ли? Толкова ли е неестествено точно сатанисти да преследват „Евангелието на Луцифер“?

— Какво всъщност знаеш за сатанизма?

— Почти нищо. Дяволопоклонничество. Организират големи служби, където осмиват и изопачават християнските ритуали и символи. Жертват пеленачета, горят църкви и участват в сексуални оргии…

— Доколкото можеш да откриеш подобни поклонници на дявола извън книгите на ужасите и киноекраните, те са по-скоро бунтари и клоуни, не истински сатанисти.

— А какъв е истинският сатанист?

Дирк ван Рийсевийк се намести в леглото.

— Да, какво е сатанизмът? Вярата в Сатаната като пътеводна светлина на индивида в съществуванието му? Сатанизмът не е някаква еднозначна религия, а миш-маш от алтернативни и отличаващи се вярвания. Луциферианците по-скоро изповядват философия, не религия. Те смятат, че Луцифер и Сатаната са различни божества, че Луцифер е по-положителният аспект на Сатаната. Телема, създадена през 1904-а от окултиста Алистър Кроули, е съвсем различно философско-религиозно направление. Главната им клауза е: Прави каквото искаш! Модерен последовател на Антон ла Вей. Той е бил върховен свещеник в Църквата на Сатаната, която основава през 1966-а. Ла Вей развива напредничав верски апарат. В книгите си набляга на индивидуализма, материализма и хедонизма. Сатанистите си имат обща характерна черта: стремеж към мъдрост, знание и развитие на личността.

— А почитането на дявола?

— Тук не става дума за злото. Това е християнска дефиниция. Теистичните сатанисти почитат Сатаната като божествена сила, както християните — Бог. Просто ценностите им са различни. Въпреки че се кланят на Сатаната, те зачитат на първо място аз-а и индивидуализма. Християните обичат ближния си. Сатанистите — самите себе си. Сега обаче искам да ти задам един въпрос, Белтьо. Как стигна до Джовани Нобиле?

— Натъкнах се на връзка в Уикипедия с препратка към страницата на университет в Оксфорд. През 1969-а Нобиле е написал статия за „Евангелието на Луцифер“ в Rivista Teologica. Съмнява се, че то изобщо съществува.

— Аха. Вече разбирам. Да, чел съм тази статия. Твърдоглав е този Нобиле. Отричал е съществуването на ръкописа, чак докато е попаднал в ръцете му.

— Обадих се в университета и опитах да се свържа с него. Говорих с някой, който го е познавал.

— Алдо Ломбарди?

— Откъде знаеш?

— Познавам го. Умно момче. Алдо пое професурата по демонология след Джовани Нобиле.

— Нищо не спомена за това.

— Трябва да говориш с него. Можеш да му имаш доверие!

— Тръгнал съм за Рим, за да се срещна с него.

— Хубаво. Goed! И така. Какво още си открил за „Евангелието на Луцифер“?

— Не много, ако трябва да бъда честен. Доколкото разбирам, докъм 325 г. трябва да е съществувал текст, познат като „Пророчествата на ангела на светлината“, навярно същият ръкопис, който по-късно е получил името „Евангелието на Луцифер“.

— Точно така.

— Явно сред историците и теолозите е възникнало научно разногласие дали еретичният ръкопис — е, ако изобщо е съществувал — е бил унищожен на вселенския събор в Никея.

— Добре си информиран, виждам.

— Усещам, че не знам абсолютно нищо.

— Mijn beste man. Нека ти разкажа за мистичния ръкопис със смешното заглавие. В продължение на много години, още от ранното Средновековие, това тъй наречено евангелие се е смятало за мит сред теолозите и историците. Когато Джовани Нобиле пише статията си през 1969-а, той е бил последният от дълга редица теолози, считащи „Евангелието на Луцифер“ за измислица, в най-добрия случай псевдоепиграф, т.е. неавтентичен, измислен библейски текст. Въпреки всичко никой не го бил чел, нито дори виждал. Всичко, което са знаели за него, се е основавало на цитати и споменавания в други текстове. Дебатът се разпали отново през 50-те, отчасти поради откриването на Свитъците от Мъртво море. В много от тези именно текстове имаше препратки към ръкописа, познат в столетията преди и около рождението на Христос като „Пророчествата на ангела на светлината“. Не можем да подминем факта, че в историческата литература се срещат редица препратки към него. Според петтомното произведение Adversus Haereses, писано от отец Ириней Лионски, живял през второто столетие след Христа, в гностичните среди циркулирал препис на езическия текст. Тогава се твърдяло, че оригиналът е поне на две хиляди години, може би и повече. Откриваме го и при римския историк Йосиф Флавий, и в произведението Aegyptiaca, базирано на египетски архиви, съхранени в храма Хелиополис. Историкът Манетон твърди, че ръкописът е скрит в светиня, преносим сандък, покрит с вълна, което най-вече напомня за de Ark van het Verbond… как му беше името, кивота!

— Защо се нарича евангелие? Нали в евангелията се говори за живота и учението на Исус?

— Точно така. Отец Йоан Златоуст твърди през 398 г., че заглавието е било преиначено тъкмо от някой езически култ, за да осмива Библията.

— Значи текстът е сатанистки?

— Nee, nee. Ако е истина, че е бил писан две-три хиляди години преди Христа, то тогава Сатаната не е съществувал в този му вид, известен ни от Библията. Спекулираше се дали древният ръкопис не разказва историята на паднал ангел в малко по-благосклонна светлина. Ангел на мрака, превърнат с времето в Сатаната, когото познаваме. Достатъчно лош фактор за някои среди! Представи си езическата идея, че бунтът на търсещ истината ангел срещу един самодоволен Бог всъщност не е бил съвсем безпредметен! Представи си Сатаната да се превърне в героя в историята — предвестникът, осмелил се да възроптае и наказан несправедливо жестоко.

— Със същия успех можем да говорим и за древна митология. Едва ли някой приема буквално тези стари приказки за боговете.

— Precies! Това сега е само една от многото теории. Друг, още по-плашещ слух разказва, че „Евангелието на Луцифер“ задава точна дата на Армагедон, края на света.

— Армагедон? Това не е ли християнска представа?

— Напълно си прав. А парадоксалното — за някои дори плашещо — е, че ръкописът е няколко хиляди години по-стар от християнското пророчество за края на света.

— Това не означава, че е верен.

— Разбира се, че не. Nee, nee. Християнските пророци са основали версиите си на стари митове и предания. Може би християнската представа за Армагедон е заета от „Евангелието на Луцифер“.

— Какво всъщност се е случило с ръкописа на вселенския събор в Никея през 325 г.?

— Една от основните теми за дискусия сред епископите и проповедниците били ересите. Просто друга дума за по-различното мислене. Църковният събор в Никея се смята за един от първите, където християнската църква се е събрала като колегиум. Епископите имали нужда да потушат всички тенденции за отклоняващи се религиозни течения. Например арианството, твърдящо, че Исус не бил толкова божествен, колкото сам Бог. И гностиците трябвало да си платят. И така между другото било прието решението древният текст „Пророчествата на ангела на светлината“ да бъде унищожен. Изгорен. Действие най-вече със символичен смисъл.

— Но не е станало така?

— Не е лесно да се каже какво точно е станало. Във всеки случай изглежда, че или целият ръкопис, или поне части от него са били съхранени.

— Откъде знаете това?

— На базата на препратки и цитати в други текстове от него време. Кратки фрагменти, явно преписи на отделни откъси, са циркулирали из алтернативните религиозни среди в хода на историята. Но едва през 1970-а — както се твърди! — част от ръкописа се е появила за един ден в Египет. За съжаление, изчезва още същата година, заедно с Джовани Нобиле, който го отнесъл в Рим, за да го изследва.

— Според Алдо Ломбарди все още нямат представа къде са изчезнали — и професорът, и ръкописът.

— Историята ми е известна. Een tragedie. Бил е убит от екстремистки религиозни фундаменталисти. — Той се понамести. — Е, какво ще предприемеш сега?

— Обяснението на всичко това е някъде там. Ръкописът. Убийствата. Трябва да продължа, докато открия за какво става дума. Надявам се Алдо Ломбарди да може да ми помогне.

— Алдо може би е човекът, който знае най-много на този свят за историята на „Евангелието на Луцифер“. — Той се закашля. Резливо, гъргорещо. — Бьорн, може ли да те помоля за една услуга? Ще приемеш ли едно предложение от мен?

— Какво точно?

— Бих искал да изпратя с теб Моник.

Трудно бе да се каже кой от двама ни остана по-изненадан. Моник издаде едва доловим гърлен звук и седна на ръба на леглото. Побърза да напише нещо в тефтерчето. Дирк поклати глава. Тя сложи ръка върху неговата и я стисна.

— Моник? — повторих аз, след като се поокопитих.

— За да ти сътрудничи.

— Но — защо?

— Тя е превъзходен помощник, довери ми се, познавам я!

— Да сътрудничи? — попитах аз, за да спечеля време, докато се опитвах да асимилирам предложението му.

— Може да ти бъде помощник, асистент, medewerker19, наричай го както искаш.

Не се случваше всеки ден възрастни мъже да ми пробутват младичките си съпруги. Не знаех какво да отговоря.

— Ще продължа към Париж, Каркасон и Рим — измънках аз в опит да откажа.

— Значи Моник ще ти бъде от полза. Познава района.

— С кола!

— И преди е шофирала.

— Съвсем малък 2CV!

— Белтьо… Може ли да те придружи? Моля те. Приемаш ли предложението ми?

Преместих поглед от Дирк ван Рийсевийк към Моник, която пишеше ново съобщение. Той го прочете, без да коментира. Не знаех какво да кажа. Най-добре работя сам. Моник обаче имаше предимството, че отдавна ме бе грабнала.

— Бьорн?

— Разбира се — изплъзна се от устата ми. Of course.

Ето как Моник навлезе в живота ми.

5.

Момченцата, които прекарват прекалено много време в потискащата компания на собствената си самота, правят всичко възможно, за да запълнят безкрайните минути на досада. Някои карат колело. Други четат. В днешно време се отдават на видеоигри и самозабрава в интернет.

Аз пък бях погълнат от магнитите.

В магнитите има нещо магическо, нещо мистично. Те се обгръщат със силово поле, което само привлича и отблъсква — донякъде като нас, хората. Още от десет-дванайсетгодишен та чак до времето, когато най-недоброволно бях въвлечен в хормоналните интриги на пубертета, аз бях най-големият експерт в училище по физическите закони на магнетизма. Можех да пиша по дъската неразбираеми уравнения като например F = qv x B, и да обяснявам обстойно за мистериите на електромагнетизма и залежите от естествени магнитни руди в магнезия на онези, на които им се слушаше. Живият ми интерес спечели одобрението на учителя по природознание и няколко заблудени момченца, иначе съвсем малко други. Под леглото у дома си кътах непрестанно нарастваща купчинка магнити, които трудно можеха да се откъснат един от друг: постоянни магнити, електромагнити, магнити подкови, магнити за хладилник, намагнетизирани камъни и промишлени магнити, които бях изтръгнал от високоговорители, микрофони и електромотори. По-късно (и не само в клиниката) доста размишлявах дали тази моя заплененост от магнитите си няма някакво по-задълбочено обяснение, така де, освен радостта да виждаш и усещаш невидимите сили в природата. Не намерих отговор. Успях да установя единствено, че безсмислиците (като например омагьосалият ме магнетизъм) придаваха перспектива на живота ми.

1.

Париж

6-7 юни 2009

На следващата сутрин продължих от Амстердам за Париж, затънал в тресавище от останали без отговор въпроси и потиснат страх. Придружаваше ме новопридобитата ми спътничка Моник, седнала като сфинкс на мястото до мен. Носеше със себе си плетка, която на дълги периоди обсебваше вниманието й изцяло. В началото компанията в колата ми беше приятна, но, разбира се, щеше да ми помогне много, ако не беше няма. От време на време се опитвах да начена някакъв разговор, само че ми беше трудно да чета отговорите й при 100 км/ч. Колата ми отказваше да се движи по-бързо. Дори и по магистралата. По нанадолнище. При попътен вятър. Бричката е доста малка — ситроен 2CV, кутийка на четири колела с двигател на пружинка и покрив, който мога да отделя като капака на консерва аншоа.

Моник бе помъкнала много багаж. Искам да кажа: невероятно много багаж. Имаше вид на дама, която едва ли биха поканили на галавечеря, рок концерт, карнавал или пижамено парти, без да носи със себе си от всичко по малко — за да си избира. Всяка жена, възнамеряваща да се покаже пред хора в добра светлина, знае колко безобразно много дрехи, обувки, грим и парфюми образуват минималния запас за пътуване с неизвестна продължителност. Таратайката пък не разполага с цялото място на света, за щастие поне има задна седалка. Там бях накамарил боеприпасите от куфари, сакове, чанти и торбички. Най-отдолу се беше скътал и моят куфар. Съдържаше няколко чифта дрехи за смяна и несесер с крем за бръснене, четка за зъби, дезодорант и опаковка презервативи с изтекъл срок на годност.

Купихме си кафе и багети със сирене от бензиностанция в покрайнините на Антверпен. Седнахме на една ламинирана маса, обкръжени от глъчката на семейства с малки деца и мазни шофьори на камиони. Не че не привличахме погледите. Моник изглеждаше като очарователната съпруга на спретнат посланик. Аз най-много да приличах на лакея му, тръгнал да бяга с невярната жена на началника си.

Тя отвори тефтерчето, изпълняващо функцията на нейно гърло и глас. „Waarom een auto?“ написа тя, изкиска се беззвучно и задраска думите, преди да продължи: „Защо с кола? Защо не летим?“.

— Защото следят списъците с пътници.

Това звучеше тотално параноично. Сам го чух. Моник обаче не го направи на въпрос. Кимна с разбиране — сякаш участваше в лудостта ми или се бе превърнала в част от нея — и избърса трохичка, залепнала на горната й устна.

2.

Пристигнахме в Париж късно следобед и взехме последните две единични стаи в някакво пиянско хотелче в Клиши. Паркирах между черно BMW и коксово сив мерцедес. Бричката е розова на черни точки.

Срещнахме се на рецепцията, след като взехме душ и си отдъхнахме. Моник се бе гримирала. Брадичката и челото й бяха напудрени, очите и устните — подчертани, сякаш се опасяваше да не забрави как изглежда. С фигурата си, обгърната в сребриста, лъскава рокля, и вдигнатата си коса тя приличаше на една актриса, чието име не си спомнях.

— Не подозирах, че си изпратила войската си камериерки предварително — казах аз.

Тя ми се оплези.

— Изглеждаш невероятно! — Прегърнах я. Ухаеше страхотно. Усмивката и погледът й загатваха някаква игривост.

Разходихме се до най-близкия италиански ресторант и ни дадоха маса за двама до прозореца към главната улица. Когато келнерът попита дали сме готови, Моник поръча канелони, а аз — спагети ала китара със задушени зеленчуци. Вегетарианец съм. Като дете видях един ловец да яде сурово сърце. Оттогава предпочитам зеленчуците. Келнерът препоръча традиционното червено вино на заведението. Върна се с бутилката и ни наля. Чукнахме се. Косата й блещукаше на осветлението.

— Може ли да ти задам един личен въпрос? — попитах аз.

Тя поклати глава и кимна.

— Как онемява човек?

— Een spin! — написа Моник. Погледна с изненада думата, която току-що бе изписала на холандски. — Извинявай. Паяк. Отровен. Мраморната вдовица. По принцип безвреден. Бях на четири. Ухапа ме. Алергична реакция. Изпаднах в кома. Събудих се няма. Без глас.

— Уф, ужасно!

Избягвах да говоря за това, но винаги съм се боял от паяци. Знам, че звучи смешно. В страха ми от височини и леката ми клаустрофобия поне има някаква логика. Но паяци? Честно. Ако се наложи да взема нещо от мазето и някой тлъст паяк замига мързеливо към мен от топлите обятия на паяжината или пък някой космат вагабонтин се стрелне по пода на гостната и изчезне под дивана, трудно извоюваният ми самоконтрол незабавно се срива.

Тя написа:

— За какво си мислиш?

— Паяци.

— Твой ред е! Как става човек албинос?

— Лесно. Така се ражда.

Тя се усмихна безмълвно. После написа:

— Waarom? На какво се дължи?

— Генетичен дефект. Тялото не произвежда пигмент. Поне не достатъчно.

Тя положи златистата си ръка до моята белезникава. Не разбрах защо. Изведнъж ми просветна. Искаше да ги сравни. Пръстите й бяха дълги и тънки. Като на пианистка или челистка. Носеше няколко скъпи пръстена. Острите й нокти бяха лакирани в червено. Запитах се какво ли е усещането да те одращят по гърба.

— Наследих ги. От мама — написа тя в тефтерчето си. Реших, че има предвид ноктите. Като видя недоумяващата ми физиономия, добави: — Пръстените!

— Пръстените са много красиви.

— Защо гледаш ноктите ми?

Тази нейна гъделичкаща полуусмивчица…

— И те са много красиви. — Бьорн, царят на флирта. Когато срещна погледа ми, тя сякаш прочете тези мисли и за миг видя същата картина: острите нокти, оставящи червени ивици по бялата като платно кожа на гърба ми. Тя се усмихна. Аз се изчервих. Загледах се в потока преминаващи коли навън. В отражението на прозореца забелязах, че Моник ме наблюдаваше. Срещнах погледа й в стъклото и тя се извърна.

Лесно хлътвам по по-възрастни от мен жени. Не питайте защо. Не такива, дето са се предали на годините и упадъка, а онези, които още си спомнят какво е да бъдеш младо момиче. Моник беше от тях. Чувствена смесица от нещо зряло и младо, от опитна жена и невинно момиче. Личеше по погледа й. В очите. Този блясък на нещо бунтарско и закачливо.

— Изглеждаш като трийсетгодишна — отбелязах аз.

Тя стисна ръката ми.

— Говоря сериозно!

— Флиртуваш ли? — написа тя. После кокетно нарисува малко сърчице.

Вдигнах чашата смутено. Чукнахме се. Не пропуснах да обърна внимание и на факта, че бе омъжена за болен човек. После прогоних тази мисъл.

Разказах й малкото, което знаех за бащата на Мари-Елиз Моние — мъжа, с когото имахме уговорка за следващия ден, и как бях успял да го издиря. Убийството на Мари-Елиз разстрои Моник, затова отклоних разговора към теориите около „Евангелието на Луцифер“. Оказа се, че тя знаеше страшно много — не само за акадския произход на текста и паралелите с други произведения от Месопотамия, но също така и за вероятната му възраст и сложното му пътешествие през историята.

— Впечатляващо — възкликнах накрая.

— Благодарение на Дирк — написа тя. — Експерта!

— Явно е много начетен?

— Добре запознат. Умен.

Помислих си: Ама е престарял съпруг и повехнал любовник.

— Какво му има?

— Рак на белите дробове.

Не просто стар, умиращ…

Тя обърна страницата:

— Стига за мен! Разкажи ми! За себе си!

Разказах й за детството си в богаташката къща в Грефсен, Осло — как раснах като албинос в квартал с красиви и добре устроили се хора, които, със сигурност неволно, оставяха у мен усещането, че не пасвах сред тях. Бях уродът на целия квартал, онзи, на когото децата можеха да се нахвърлят, когато възрастните извърнат глава; онзи, за когото съседките, едва потискащи смеха си, уверяваха гостите, че е с всичкия си и никак, ама никак не е слабоумен. Разказах й как баща ми полетя към смъртта от една скала и как майка ми се омъжи за най-добрия му приятел. Моник узна всичко. Доверих й дори за престоите си в клиниката. Разказах й за събитията около откритието на древното златно ковчеже Кивотът на свещените тайни и за цялата врява около викингския крал свети Олав, за мумията на египетския престолонаследник Тутмос, на когото историята дала името Моисей. Имам склонността да зачеквам най-невероятни въпроси. Трябва да съм говорил неспирно петнайсет минути. Моник опря лакти на масата и положи брадичката си върху сплетените си пръсти. Наслаждавах се на откритото й, изпълнено с възхищение внимание. За съжаление се появи келнерът с храната и прекъсна представлението. След като се нахранихме, останахме там, говорихме си, доволни и сити, докато винената бутилка се изпразни. Отправихме се към хотела. Не ръка за ръка, но поне рамо до рамо. Виното ме бе разведрило, а и събуди немалка страст към Моник. Така ми се искаше да я прегърна. Не мисля, че би ме отблъснала. И все пак не го направих. Бьорн, смутеният страхливец. Умиращият й мъж бе невидимото благоприличие, което бдеше над нея. Трябваше да го удуша с възглавницата! Представих си усещането от ръката й, ако се прокраднеше по кръста ми и се отпуснеше на хълбока. Топлата ръка с острите, червени нокти… Вървяхме бавно, сякаш и двамата искахме този миг да продължи възможно най-дълго. Или пък виновни бяха високите й токчета. В знойния синкав мрак колите и пешеходците ни подминаваха като сенки от друго измерение. В моето собствено съществувахме само аз и Моник. Както и копнежът ми да я притисна към себе си и тя да издълбае по гърба ми йероглифите на желанието. Когато се изправихме пред вратите на стаите си, аз се надявах да влезе при мен; без думи, сякаш беше най-естественото нещо на света. Разбира се, не го направи. „Goedenacht!“ написа на холандски и ме целуна набързо по бузата. За миг, тъй кратък, че не би могъл да се измери, погледите ни се срещнаха в тихата кулминация на неосвободената чувственост и се отправихме към самотата на студените си легла.

1.

Каркасон

8 юни 2009

Ограничителните ленти на полицията засвистяха от внезапния порив на вятъра. Облак хвърляше сянка над параклиса в горичката. Вратата беше закована. До стената под прозореца без стъкла и рамка имаше дървен сандък. Мазилката бе опадала на големи люспи. Местата с оголени тухли приличаха на рани, които не искаха да зараснат. Между широките пътеки, които полицията бе отъпкала през растителността около руините на църквичката бяха избуяли полски цветя на весели снопчета.

— Тук са я открили — обясни Симонета льо Телие.

Седеше върху левия преден калник на бричката. Очите й преливаха от печал. Моник положи утешителна ръка на раменете й.

— Познавам Мари-Елиз от дванайсет години — каза Симонета, — а единствения път, когато наистина се нуждаеше от мен, аз не бях до нея.

Тя се наведе и загреба шепа пясък, който остави да изтече между пръстите си.

— Какво е това място? — попитах аз.

— Няма нищо интересно. Параклисът е построен от ордена „Света Дева Мария“ през XIX век. Няколко години преди войната съградили по-голяма църква на няколко километра на север. Енорията залостила прозорците и вратите с греди, докато решат какво да правят с параклиса. После избухнала войната. И така — тя изметна глава, — така си и останал, докато потънал в забрава.

— Намираш ли каквато и да било причина да открият Мари-Елиз точно тук?

Тя заграби още една шепа пръст и пясък и поклати глава, а вятърът пое праха, който се процеждаше през пръстите й.

— Ти си била в Барселона? — написа Моник.

— Получих работна стипендия. Заминах за десет дни заедно с колеги. Изучавахме архитектурата на Гауди. Не подозирах, че Мари-Елиз е идвала, преди да се прибера и да включа телефонния секретар. Никога не използвам телефона си в чужбина. Опитах да й се обадя. Реших, че се е върнала в Париж. Само че отговори баща й. Изпратила му телефона си. По пощата. Можеш ли да го проумееш? Да изпратиш телефона си на баща си по пощата?

— Подозирала е, че я преследват.

— Това какво общо има с телефона?

— Използвали са го, за да я проследят. По този начин са узнали, че е дошла в Каркасон. Вероятно са видели и че е набрала твоя номер.

— Не е ли изложила баща си на опасност, като му е изпратила телефона?

— Сигурно си е мислела, че е достатъчно да извади батерията. Освен това е допускала, при това с право, че преследвачите няма да се интересуват от телефона, щом веднъж се докопат до нея. А и бащата живее във висок блок в гъсто населена жилищна зона. Дори проследяването на мобилни телефони си има своите ограничения.

Моник написа:

— И въпреки това е било твърде късно! Знаели са, че е тук.

Симонета отпусна глава назад и вдигна поглед към короните на дърветата около параклиса.

— Трябва да са я държали някъде в района. Бог знае къде. И защо. Не е била… малтретирана. Поне не в този смисъл. Макар да са й причинили много други… ужасни неща.

— Кой я е открил?

— Двойка, която използвала параклиса за — тя се усмихна свенливо през сълзи — срещи.

Погледнах към църквичката и ограничителните ленти, опъвани от повеите на вятъра. Беше издигната в живописна просека в горичката.

— Преди пет хиляди години по тези места са живели хора — обясни Симонета, след като се посъвзе. — Звучи толкова отдавна, нали? Пет хиляди години… Но това е нищо. Преди петдесет хиляди години хората и неандерталците са живели рамо до рамо тук, в Южна Франция. После неандерталците измрели. Хората останали.

Очаквах продължение, което така и не последва. Симонета се взираше замислено в гората.

— Отначало не подозирали коя може да е. Нали не е от този край. После някой я разпознал от обява за издирване в Париж. Приятелят ми е полицай. Знаеше, че сме приятелки. Повикаха ме тук, на местопрестъплението, за идентифициране.

— Знам, че ти е било трудно, но дали би могла да опишеш видяното?

Тя въздъхна.

— Питам, защото наскоро преживях нещо подобно.

Симонета ми хвърли озадачен поглед.

— Добър приятел, колега — обясних аз. — Аз го намерих. — Пауза. — Гол.

Симонета не изпускаше погледа ми от очи. И двамата чувствахме, че споделяме обща, интимна съдба, че бяхме свързани от мъртвия ми приятел и нейната мъртва приятелка.

— Беше извратено. Тотално извратено. Тя лежеше на олтара. Гола. Със скръстени на гърдите ръце. Върху себе си имаше единствено цветен венец. В косата. Бяха я положили върху копринена постеля. Разчистили цялата бъркотия около олтара. Параклисът беше пълен с изгорели свещи. — Тя затвори очи. После ги отвори широко, сякаш искаше да прогони напиращите картини. — Извратено. Разбираш ли какво казвам? Извратено!

2.

Харесвам всичко старо. Миналото разказва откъде идваме. Може би и накъде сме се запътили.

Укрепеното градче Каркасон е късче Средновековие, вкопчило се в миналото. По средата му се издига крепост с кули и двойни стени. Някога, преди осемстотин години, този южнофренски регион е бил населяван от християнската секта катари. Католическата църква ги избила, с хиляди. Някои смятат, че кланетата се дължали на борба за власт над обширните имоти земя. Други търсят причината в религиозни противоречия. Католиците гледат на катарите като на езичници. Има и такива, които вярват, че катарите укриват Светия Граал.

Отегченият до смърт администратор в хотела, където бяхме отседнали с Моник, не изглеждаше да вярва в каквото и да било. Поне не в мистерии от миналото. Имаше дискретен слой спирала по миглите и свободни стаи в изобилие. След дългото пътуване с кола от Париж и срещата със Симонета при параклиса, с Моник се оттеглихме да вземем душ и да си починем. Всеки в своята стая. Уви.

3.

На свечеряване се срещнахме със Симонета и приятеля й полицай, Франсоа Сарду, в крепостта.

Вечерта беше топла, изпълнена с миниатюрни комари и миризми. От единия площад долитаха звуците на твърде разпален духов оркестър. Въздухът смърдеше на печено месо заради многобройните ресторанти.

На Франсоа Сарду не му беше удобно да разговаря с нас. Беше лоялен служител, който през цялото време следеше за колеги, за познати лица, някой, който би могъл да запита кои сме и защо говори с нас. По-силна от предаността към полицията беше единствено любовта му към Симонета. Тя го бе помолила да се срещне с нас и той нямаше сили да й откаже.

Седнахме непринудено на една пейка, прикрити от няколко дървета до вътрешната стена на крепостта, и той малко по малко взе да се отпуска. Разказа ни, че разследването не разкрило много нито за Мари-Елиз Моние, нито за убийците. „Не много“ не беше някакво скромно изказване. От разпити на свидетели и записи на камери знаели, че Мари-Елиз слязла от влака на гарата в Каркасон следобеда на 23 май. Не носела багаж. От гарата изпратила малък пакет. Тук можех да добавя към разследването една подробност: вероятно пакетът е съдържал мобилния й телефон. Купила си багета от сладкарница малко по-надолу от гарата. Изяла я по пътя към апартамента на Симонета. Според съседка, която иначе нямала навика да следи кой идва и си отива, тя позвънила и почакала на стъпалата. Друга съседка, обещала да се грижи за пощата, я известила, че Симонета била в чужбина. След това Мари-Елиз тръгнала да се шляе по улиците, преди да се регистрира в приличен хотел, Au Royal Hotel на булевард „Жан Жоре“. След няколко часа в стаята си, оставила ключа на рецепцията и излязла да си накупи някои необходими дреболии. Според показанията на администратора, взела със себе си туристическа карта на градчето.

Повече не я видели.

4.

Полицията приела обаждането за намирането на Мари-Елиз Моние рано сутринта на 3 юни. Двойка любовници открила трупа предишната вечер. По различни причини — шока от откритата мъртва жена, страха да бъдат въвлечени в криминален случай, ревнив съпруг — те се колебаели дали да докладват.

— Незабавно разбрахме, че не става дума за някакво обикновено пиянско убийство — обясни Франсоа Сарду. — Всичко говори, че сме изправени пред ритуална ликвидация. Лежеше гола върху коприна, на олтар в параклис. Убийците си направили труда да оплетат цветен венец за косата й. Запалили шестдесет и шест свещи. Най-лошото обаче установихме след аутопсията.

— Разкажи им! — помоли го тихо Симонета.

— От съображения за следствието и благото на обществеността се принудихме да скрием от медиите някои сведения. Мога да си навлека сериозни проблеми, ако това се разчуе.

— Няма да кажем нищо. Ние провеждаме собствено разследване, не сме журналисти.

— Аутопсията разкри някои особени детайли…

Започваше да ми просветва какви.

— Трупът лежеше със скръстени на гърдите ръце. И двете й длани бяха здраво стиснати. Когато съдебният лекар отвори дясната й ръка, той откри…

— Амулет!

Франсоа Сарду ме погледна смаян.

— Бронзов — продължих аз. — С пентаграм и трикветра.

— С кого си говорил?

— С никого не сме говорили. Мой приятел норвежец и колега в Украйна са били убити от същите хора. По същия начин. Бих ви препоръчал да се свържете с полицията в Осло и Киев.

— Вече се обадихме на Интерпол. — Той се поколеба. — Има и още нещо. Много по-лошо.

Този път го оставих да довърши сам:

— Трупът е бил обезкървен.

5.

Поканихме Симонета и Франсоа на вечеря с нас, но той се страхуваше да не ни видят заедно и учтиво отказа. Двамата с Моник се настанихме на свободна маса на тротоара в една странична уличка. Ресторантът беше турски. Обсъдихме по-нататъшните си планове надвесени над порции mercimek kӧfte20 с черен хляб и местно вино. Разбрахме се да продължим към Рим през френската Ривиера и Генуа, разположена горе-долу по средата на пътя. Моник предложи да нощуваме там. От Генуа ни се очертаваше около пет часа шофиране по магистрали на юг към Рим, където ни очакваше професорът по теология Алдо Ломбарди.

След вечеря минахме през площада. Заседяхме се да послушаме духовия оркестър, преди да избягаме от шумотевицата. От хотелската си стая се обадих на Тран в Исландия. Все още работеха над текста. Сега обаче бяха по-объркани, отколкото в началото. Уверих се, че четиримата или петима учени, които му помагаха, бяха доверени лица и че всяка вечер заключваха ръкописа в солидното подземие. След това позвъних на главен инспектор Хенриксен в Осло. Изглежда все още изпитваше същото облекчение всеки път, когато чуеше гласа ми. Сякаш само чакаше известие, че са ми светили маслото. Бяха издирили колата под наем, използвана от убийците. Изгорелите й останки били намерени в каменоломна в Амеруд. Документите и кредитните карти, които използвали, за да наемат лексуса, били фалшиви. Както обикновено, не можах да заспя.

Лежах и мислех за татко. Много мисля за него, когато ме мъчи безсъние. Какъв ли щеше да стане, ако ревността не бе замъглила разсъдъка му, оставяйки ме без баща? Какво ли е минавало през ума му, докато е падал? Какво всъщност си мисли човек, когато умира? Чудех се дали щях да бъда друг човек, ако татко бе останал жив. Може би. Вероятно. Не че има особено значение. Не и за мен.

1.

Рим

10 юни 2009

— Сатаната е жив!

В кафявите очи на професор Алдо Ломбарди пламтеше светлинка, омагьосаното огънче, което блещука в погледа на обсебените, робите на лудостта и неуморните преподаватели в академиите.

Размърдах се на стола обезпокоено. Моник се покашля.

— Ако човек вярва в Бог — продължи той, — Сатаната е неизбежно следствие. Хармонията на битието зависи от баланса на равни противоположности. Началните градивни елементи на вселената са били материята и антиматерията. Светлината срещу мрака. Топлината срещу студа. От тази гледна точка Бог и Сатаната представляват два необходими антипода. Доброто срещу злото. Теологичният парадокс обаче е следният — Бог (че кой друг?) е създал Сатаната. — Той избухна в едва доловим смях. — Приятели, виждам, че ви плаша. Отпуснете се, приемете това спокойно, просто такава ми е работата!

Кабинетът му беше изпълнен със светлина и вдъхновение, сякаш през всичките тези години бе попивал дълбоките мисли на многобройните си притежатели, отказвайки да ги пусне. Върху шкаф с архиви бълбукаше кафемашина. Писалището бе отрупано с купчини ръкописи. Наклонени камари дисертации и учебници се подпираха на стените. Независимо в кой край на света се намираш, кабинетите на учените са досущ еднакви. Кафемашината нададе продължително съскане, сякаш предаваше богу дух. Алдо Ломбарди взе каната и наля кафе за мен и за себе си в бели пластмасови чашки. Моник не пожела да пие. Той върна каната на мястото й.

— Радвам се, че склонихте да дойдете. И двамата. Знам, че доста ти натяквах, Бьорн, но е важно. Ще го разбереш. Изключително важно. — Той се обърна към Моник. Погледът му омекна. — Моник… — Той хвана ръцете й подобно на всеотдаен свещеник, загрижен за свой енориаш, и повтори името й, едва доловимо, само за себе си. После пусна ръцете й и възкликна: — Е, кажи ми! Дирк! Как е той?

Тя кимна с изражение, което означаваше благодаря, добре — върховно преувеличение. Порази ме факта, че нито тя, нито Дирк искаха хората да знаят колко зле беше всъщност.

— Хубаво. Хубаво. — Докато се обръщаше към мен, забелязах, че на дясното си ухо носеше слухов апарат. Пак се замислих за моите си неща. Албинос с лошо зрение. Няма жена. Мъж с увреден слух. Интересна компанийка бяхме.

— Двамата с Дирк сме кореспондирали много в течение на годините — обясни той. — На моменти изследванията ни съвпадат.

Автоматично повиших глас:

— И той каза това.

— Невероятен човек е Дирк!

— Срещата ни ми донесе огромна радост и полза.

— Той сигурно е обяснил, че поех професурата на Джовани Нобиле.

— Да, спомена го.

— Случи се доста време след изчезването му. Дълги години професорското място стоеше празно. Сигурно са се надявали да се появи отнякъде.

Долу на улицата запали камион. В коридора навън жужаха гласове, сякаш разпалени пророци се готвеха да получат откровение. Отпих от кафето. Ето какъв вкус щяха да имат намазаните със смола дървени стени в Ювдал, ако ги бях облизал, помислих си аз.

— За съжаление така и не се запознах лично с Джовани Нобиле — продължи той. — Разликата във възрастта ни беше твърде голяма. Бях студент, когато Нобиле работеше тук. Посещавах някои от лекциите му и мислех да го попитам дали е съгласен да бъде мой научен ръководител — исках да пиша дисертация за влиянието на Malleus Maleficarum (образцово произведение за вещици) върху тогавашните представи за женската сексуалност в периода 1500–1850 г. Джовани Нобиле изчезна, а аз останах с един опърничав ръководител, страдащ от лош дъх и нездрав интерес към дундести първокурснички. Дори бях разпитван от полицията след изчезването на Нобиле. Натъкнали се на някакво мое писмо в кабинета му. Разбира се, не можех да им помогна.

Сръбнах неохотно от кафето.

— Ще сбъркам, ако кажа, че Нобиле липсваше на някого. Беше затворен човек, доста саможив. А и след всички ужасни събития… няма какво да се залъгваме, много хора спряха да му говорят. Онези, които го познаваха лично, го харесваха и уважаваха. Мисля си обаче, че много от студентите и колегите, съвсем несъзнателно, се страхуваха от него. Да, страхуваха се! Навярно ги плашеха онези негови демони, обкръжаваше се с тях в доста опасен смисъл. Полето на научната му дейност бе оспорвано. Чисто и просто плашещо. Особено сред вярващите католици тук в Италия, в Рим, в собствения университет на Ватикана.

На вратата се почука. Някакъв мъж с твърде големи очила мушна глава в стаята. Извини се, щом видя, че професорът си има посетители. Алдо Ломбарди го повика да се върне:

— Виторио! Влез, влез! Помниш ли, че си говорихме за Бьорн Белтьо от Норвегия? Археологът? Това е той. Бьорн, това е Виторио Тасо, семиотик, мой добър колега.

Възползвах се от случая да оставя чашката с кафе и да забравя за съществуването й. Стиснахме си ръце и разменихме няколко учтиви фрази. Той беше чел моя критична статия в „Археология“ за тълкуванията на семиотиците относно употребата на знаци и символи у викингите. Когато си тръгна, аз се опитах отново да подхвана нишката:

— Какво се случи с Джовани Нобиле?

— Да, какво? — повтори Алдо Ломбарди. — Обикновено твърдя, че е бил обсебен. Натъкна се на онзи прастар езически ръкопис — „Пророчествата на ангела на смъртта“ или „Евангелието на Луцифер“, както го наричат — и това го подлуди. — Погледът му тършуваше из спомените. — Но какво се случи? Какво всъщност се случи? И до ден-днешен не съм убеден, че някой знае със сигурност. Постоянно си задаваме въпроси, с чиито отговори не разполага никой. Знаем само, че умряха много хора. Джовани и дъщеря му изчезнаха.

Алдо Ломбарди поклати глава.

— Умрели са? И двамата? — заключих полувъпросително.

— Навярно са намерили смъртта си оковани във вериги на дъното на Тиренско море или пък вградени в бетонните подпори на някой от многобройните мостове по магистралите, които построиха в района по него време. Просто трагедия. И най-странното… — той се поколеба, търсеше думи, — … най-странното е, че много от случващото се сега е като отблясък от събитията отпреди четиридесет години. Сякаш историята се повтаря. Същият ръкопис, изникнал от нищото. Същата секта… Убийствата…

— Секта? Искаш да кажеш, че знаеш кой стои зад убийствата?

— Не кой. Поназнайвам нещо за замесената в това секта. Само че ние избързваме. Ще се върна на всичко това по-късно.

— Чакай! Да не искаш да кажеш, че сектата, замесена в убийствата на Джовани Нобиле и дъщеря му през 1970-а е същата, която преследва ръкописа днес?

— Всичко друго звучи невероятно.

— След четиридесет години?

— Бьорн, ръкописът е на повече от четири хиляди години. Четиридесет са нищо.

— Какво се е случило с него през 1970-а?

— Изчезна заедно с Джовани Нобиле.

— Но няма начин това да е същият ръкопис, свършил в хватката на мумията в Киев!

— Друга версия? Препис? Друга част? Ще разберем това, едва когато видим на какво си се натъкнал. Носиш ли ръкописа?

— Разбира се, че не.

— Копие?

— Не, съжалявам.

Той ме изгледа очаквателно, с полуусмивка, сякаш не можеше да повярва, че казвам истината.

— Бьорн Белтьо, вярваш ли в Бог?

— Не.

— А ти, Моник?

Тя кимна и написа:

— Не вярвам. Знам. — Подчерта думата знам. — Бог и ангелите му съществуват. Сатаната и демоните му — също. Така стоят нещата.

— Елате, приятели — покани ни Алдо Ломбарди. Той стана и натъпка купчина книжа в някаква изхабена кожена чанта. — Така! — Сложи си сиво палто и елегантна мека шапка „Борсалино“, които висяха между ъгъла и етажерка с книги. — Този кабинет е твърде тесен и спарен.

2.

— Повечето хора имат изопачена представа за Сатаната, независимо дали са християни, или не — обясни Алдо Ломбарди и остави шапката в скута си.

Седяхме на пейка в по-спокоен район на Ватикана с изглед към купола на „Свети Петър“. Алдо Ломбарди седеше най-вляво с кожената чанта в скута си, Моник в средата, а аз — вдясно. Дърветата гъмжаха от чуруликащи птички. Широколистните корони хвърляха прохладни сенки по земята. Туристите се разхождаха мудно по пешеходните зони — някои с омаяни погледи, други в съзерцание, сякаш най-сетне бяха достигнали крайната цел на поклонническото пътешествие на вътрешното си съмнение.

— Функцията на Сатаната в Библията не е нито да ни наказва, нито да ни сплашва — продължи той. — Всичко това се е появило по-късно, през Средновековието, когато църквата го превръща от паднал ангел с разрошени крила и избледнял ореол в чудовищно животно с рога и опашка. През цялото време Сатаната е бил оръдие на Бог. Преди църковните глави и свещениците да го превърнат в принц на злото, той е имал ясно определена функция, дадена му от Бога: да изпитва и предизвиква човека, да поставя вярата ни на изпитание. Само онези, понесли силата на Исус Христос в сърцата си, успяват да устоят на съблазнителните обещания на падналия ангел.

— А ние, останалите смъртни, правим каквото можем — вметнах аз с тон, който се надявах да извести на Алдо Ломбарди, че беше опасно близо да ни изнесе проповед. Пропиляно време. Моник вече бе спасена, а за мен нямаше никаква надежда.

— Сатаната е част от Бог в еднаква степен с всичко останало от творението му. Огледайте се! На практика в момента не се намираме нито в Италия, нито в Рим. Ние сме във Ватикана. И точно както тази държава е независима, но интегрирана част от голямото общество извън стените й, Сатаната е немислим без Бог. Когато стените на кабинета помрачат мислите ми и направят работата ми невъзможна, аз обичам да се разхождам тук. Тук, сред Божието присъствие, мислите ми дишат кислород. Сатаната… — каза той бавно и вглъбено. — Сатаната, в моите очи, е една от най-завладяващите фигури на теологията.

— Някогашен ангел — написа Моник.

— Не просто ангел, а архангел… прокуден от небето! Йов говори, че е един от синовете Божии, Негов придворен.

— Принц на ада — написа Моник.

— С времето, да, с времето. Сатаната не е присъствал като окончателен образ по никое време нито в Библията, нито в историята на религиите. Напротив. Постепенно се е утвърждавал като властелин на ада.

— В течение на няколко века — вметнах аз.

— Просто трябва да се чете Библията. Сатаната не присъства в Петокнижието. Концепцията Сатана не съществува.

— Змията и Сатаната не са ли един и същ образ?

— По-късно тълкувание.

— Откъде тогава е изникнала концепцията за дявола?

— Някои ще ти отговорят, че Сатаната е теологическа необходимост като противовес на милостивия Бог. Други откриват произхода му във всевъзможни религии и митове. Юдеите в изгнание се запознали с учението на иранския пророк Заратустра, зороастризма, включващ дявол, корена на злото, на име Ариман. Това олицетворение на дявола се е смесило с вавилонски крале и идоли, стари митове за духове, и така се е оформил нашият Сатана. За първи път той се споменава като представител на злото в първата книга от Летописи, където Сатаната подстрекава Давид да извърши преброяване на населението. Известният пасаж от Исая за царя на вавилонците още според тълкуванията в първите столетия след Христа споменава Дявола. — Той ми подаде лист от папката си:

— Това е само един от многобройните примери как е възникнала представата за Сатаната и ада чрез различни пасажи от Библията и различни тълкувания. Ето още един:

Моник издаде напред тефтерчето си:

— Сатаната главно християнски образ ли е?

— В никакъв случай. Демоните и злите духове занимавали еврейските писари през вековете между Стария и Новия завет и безспорно са оформили представата за Сатаната в християнската Библия. Стари митове и примитивни представи за зли духове са се претопили с по-сложните възгледи на времето за един конкретен образ на дявола. Но си права, че тъкмо в християнството Сатаната намира своето място. Обърнете внимание колко по-засилен е дяволският образ на Сатаната в християнския Нов завет. В Откровението на Йоан срещаме един Сатана от апокалиптичен калибър. С времето той става по-зъл и ужасяващ. Всичко това кулминира в столетията след написването и канонизирането на Библията. През Средновековието Сатаната се слива с ролята на ужасяващата представа за принца на злото, властващ над пасмина демони на Земята и в ада.

— „Евангелието на Луцифер“ е много по-старо от всичко това — посочих аз.

— И тъкмо по тази причина добива още по-голямо значение за разбирането за Сатаната. По всяка вероятност ръкописът е допринесъл за оформянето на ранните митове за него.

— Има ли вярващи, които смятат, че подобно отклонение в теологията би могло да оправдае убийство? Все пак говорим за ръкопис. Текст! Просто думи! Думи!

— Думите са могъщи.

— Толкова, че екстремистите са готови да избиват невинни? Не го проумявам, наистина.

— Печална черта на много религии е това да подвеждат хората да вярват, че са способни да действат вместо своя бог. Християнските кръстоносци. Мюсюлманските джихадисти. Еврейските ционисти. Историята е пълна с примери за хора, претендиращи да действат от името на своя бог, поемайки акта на сътворението в собствените си ръце.

— Но… нима казваш, че „Евангелието на Луцифер“ е директно свързано със Сатаната? Макар текстът да е писан няколко хилядолетия преди той да проникне в съзнанието на пророци, свещеници и вярващи?

По лицето на Алдо Ломбарди се разнесоха миролюбиви бръчки. И веждите, и косъмчетата в носа му имаха нужда от подкастряне. Изглеждаше като застаряващ учител от полузабравеното селско училище от детството ти.

— Бьорн. Ти дори не вярваш в Бог. Не си религиозен. За теб съществува само вероятното, осезаемото. Не си отворен за мистериите на съществуванието. Размишлението… Как бих могъл да те убедя не само в съществуването на един бог и един дявол, и вечната битка помежду им, а и в нещо толкова потресаващо, че би разклатило целия ти светоглед? Дали ще успея да придвижа неверието ти и на милиметър по посока на Бог и съществото Му?

— Нищо не пречи да опиташ.

Моник се изкашля безшумно с ръка на устата.

— Не би искал да знаеш това, което имам да кажа, Бьорн. Ако огромният ми страх носи нещо вярно в себе си, тези три убийства са просто едно незначително начало. — Той вдигна очи към купола на „Свети Петър“. — Целият порядък на нашия свят ще се промени. Разбираш ли какво имам предвид?

— Искаш да кажеш, че „Евангелието на Луцифер“ е Апокалипсис?

— Имаме причини да смятаме, че „Евангелието на Луцифер“, както и свещената Библия, крие предсказание, пророчество, което…

Той рязко притисна ръка към дясното си ухо, сякаш изведнъж го бе заболяло. В слуховия му апарат долових жужене на гласове.

— Къде? — извика той. Още жужене. — Код червено! — изкрещя във въздуха. — Трима са забелязани при Виале Чентро дел Боско!

— За какво говориш?

— Елате! Бързо!

Той задърпа мен и Моник към пешеходната зона. Малко зад нас чухме кола, която ускори и рязко наби спирачки. Извърнах се, но няколко дървета ми пречеха да виждам. Чух силни викове, няколко туристи се разпищяха, треснаха се врати на кола.

— Елате! Елате! — мелеше Алдо Ломбарди и ни влачеше напред през парка.

Рим, май 1970

Най-ужасно беше безсилието. Да не можеш да направиш нищо.

Джовани бе запалил лулата си, макар да седеше в гостната заедно с Лучана. Тя дори не забелязваше. Лучана искаше да се обади в полицията, но нали не бе чула колко сериозен и заплашителен беше гласът на мъжа. Ако не направите каквото Ви кажем, професор Нобиле, със съпругата Ви Лучана никога повече няма да видите Силвана. Гласът не оставяше място за съмнение, че предупреждението трябваше да се разбира буквално. И все пак изглеждаше противоестествено да не се обадят в полицията. Беше съгласен с нея. Въпреки всичко полицията имаше известен опит с тези неща. Но човек никога не знае. Ако поверят случая на някой неопитен или пък прекалено амбициозен главен инспектор, Силвана можеше да свърши като жертва на некомпетентността и честолюбието му.

— Смятам, че трябва да се обадим — заяви Лучана.

— Не чу ли какво казах?

— Все едно.

— Не си струва риска.

— Какво да правим тогава?

— Да чакаме.

— Да чакаме?

— Да чакаме!

— Какво?

— Да се обадят.

— Да чакаме… А какво ще стане като се обадят, Джовани?

— Ще изслушаме каквото имат да кажат.

— И какво пък може да искат от нас?

Той се опита да потисне усещането, че Лучана го упрекваше. За какво? Не ставай глупав, Джовани. Задето беше нескопосан. Непредприемчив. Слаб. „Какво би направил татко? — чудеше се той. — Какво би направил Енрико?“

— Не знаем какво искат.

— Не вярваш да искат пари ли?

— Пари?

— Че какво друго?

— Защо от всички хора на земята да отвличат нея, ако искат пари?

— Може да ни мислят за богати.

— Знаят имената ни. Знаят телефонния ни номер. Значи знаят и къде живеем. Знаят в какво училище ходи Силвана. Сто на сто знаят и какво работим. Отлично знаят, че не сме богати.

— Тогава защо…

— Не знам!

Тя се сепна.

— Извинявай. Не исках… Извинявай. Не знам. Не знам нищо повече от теб. Нищо не разбирам.

— Боже мой! Джовани! Може ли да е някой от клиентите ми?

— Какво искаш да кажеш?

— Някой недоволен от продажба на жилище.

— И ще тръгне да отвлича Силвана?

— Мислиш ли, Джовани? Че някой недоволен клиент иска да си отмъсти?

— Разбира се, че не.

— Случва се някой да продаде или закупи апартамент и да остане доста недоволен.

— Няма значение. Това не е причина да отвлечеш дъщерята на брокера.

Бела дойде при него и положи глава в скута му. Той я почеса зад ухото. Лучана си наля чаша вода. Телефонът звънна. И двамата подскочиха. Спогледаха се.

— Джовани…

— Да?

— Няма ли да вдигнеш?

Той взе слушалката.

— Да? Нобиле.

— Джовани, Умберто е. Притеснявам ли те?

— Умберто?

— Да, Умберто!

— Да?

— Умберто Джали! Не разпозна ли гласа ми?

— Извинявай, Умберто, разбира се. Бях се отнесъл, дремех на дивана, очаквам друго обаждане.

— Съжалявам, че те събудих. Исках само да бъдеш в течение, ако нямаш нищо против?

— Разбира се. В течение?

— Разопаковах ръкописа и направих начален анализ. Исках само да ти кажа, че е в отлично състояние!

— Хубаво.

— Запечатването и съхранението няма как да са били по-добри. Материалът изглежда като нов. Не мисля обаче, че е фалшификат.

— Радвам се да чуя това, Умберто.

— Станало ли е нещо?

— Не, не. Просто съм леко замаян. Сънен.

— Да не си сръбнал?

— Сръбнал?

— Да. Да се почерпиш? Заслужил си го!

— Съвсем не. Не.

— Не звучиш на себе си.

— Казах ти, спях.

— Говори ли с dottore Роси?

Докторът по теология Салваторе Роси беше декан на факултета.

— Не? Защо?

— Той дойде точно след като ти си тръгна.

— Заради ръкописа?

— Искаше да поговорите за нещо.

— Ами?

— Каза, че ще ти се обади.

— За какво?

— За ръкописа, разбира се. Не е ли звънял?

— Не.

— Толкова напираше да говори с теб. На мига.

— Сигурно ще се обади скоро.

— Ще наминеш ли утре?

— Утре?

— Да.

— Не знам дали… утре… ще имам възможност… може да се наложи да пътувам…

— Да, да. Това има ли нещо общо с ръкописа?

— Не, не. Или пък, да.

— Добре. Няма да те безпокоя, Джовани, сигурно си много зает.

— Благодаря, че се обади.

— Мини през мен веднага щом се върнеш.

— Разбира се, Умберто, непременно.

— Ще се чуем, професоре.

Когато затвори, Лучана се взираше в него с ококорени очи.

— Знаеше ли той нещо?

— Умберто? — Той опита да си представи как ли разговорът им е звучал на Лучана. — Той се обади за ръкописа.

— Ръкопис?

— Онзи, който донесох от Египет.

— Боже мой, Джовани, какво правим? Какво ще правим?

Той разпали лулата.

— Чакаме. Това правим.

— Какво чакаме?

— Нали ти казах, да се обадят.

— Няма нужда да ми говориш с този тон.

— Извинявай. Трябва да се опиташ да разбереш.

— Да разбера? Какво има да разбирам?

— Нямат никаква полза от Силвана, ако не получат откуп. Ще се обадят.

— Божичко, Джовани, ами ако… — Не можа да довърши.

— Какво искаш да кажеш?

— Та тя е само на десет. Десет!

— Не мисля, че става дума за нещо… такова.

— Сигурен ли си?

— Искат пари.

— Да. Пари.

— Принудени са да се обадят. Казаха, че ще се свържат с нас.

— Кога?

— Откъде да знам — извинявай, но не знам нищо повече от това, което ти казвам. Казаха, че ще се обадят.

— Но колко дълго трябва да чакаме?

— Не знам.

— Трябва да разбират, че ние седим тук и… чакаме!

— Сигурно скоро ще се обадят.

Той стана и отиде до прозореца. Уличното движение се буташе и стрелкаше напред в какофония от шум. Нормалността на ежедневието му изглеждаше чужда. Обидна. Двойка влюбени вървяха ръка за ръка и се смееха на нещо. Как могат? Покрай редиците коли лъкатушеше мотопед. Минувачите бързаха по тротоарите, през улиците. Колите спираха и надуваха клаксони. Всичко си беше както преди. Силвана обаче я нямаше. Контрастът между всекидневието и сполетялата ги драма го правеше раздразнителен, не му даваше мира, плашеше го. Бела отиде до него и задращи крака му с лапа. През прозореца той проследи полицейски мотоциклет, който си пробиваше път през трафика. На стълбището навън се тресна врата. Дори не знаят, че Силвана я няма. Остави лулата си на перваза.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

— За пиене?

— Чаша вино?

— Не, благодаря.

— Питие?

— Не съм жадна.

— Нещо за нервите, може би.

— Не мисля.

— Не, май идеята е глупава.

Тя го погледна.

— Възможно ли е да има нещо общо с ръкописа?

Тази очевидна мисъл не бе минавала през ума му.

— Джовани?

— Имаш предвид „Евангелието на Луцифер“?

— Да. Не чу ли какво те питам?

— Опитвам се да мисля.

— Какво е мнението ти?

— То не струва чак толкова много. В действителност може да се продаде за доста пари, ако Луиджи намери правилните купувачи, но… Не. Твърде абсурдно е. Никога не съм чувал някой да отвлича деца, за да си подсигури откуп под формата на антики и културни съкровища.

— Но възможно ли е?

— Разбира се, че е възможно. Просто е напълно… абсурдно.

— Защо?

— Невъзможно е да предложиш подобна ценност на пазара.

— Къде е той?

— В университета.

— В кабинета ти?

— При Умберто. Затова се обади.

— Трябва да им го дадеш.

— Ръкописа?

— Ако това е, което искат. Чуваш ли?

— Естествено! Да не мислиш, че ще застраша живота на Силвана заради някакъв си древен ръкопис?

Намекът го обиждаше.

— Извинявай, Джовани. Разбира се. Знам го. Нямах това предвид. Прости ми.

Той отиде до нея и я прегърна.

— Толкова ме е страх — прошепна тя.

— Мен също.

Той отиде в кухнята и си наля чаша вода. Една хлебарка се стрелна под дивана. Изяде няколко сухи стафиди, изплакна чашата на чешмата и я върна в кухненския шкаф. Бела се прозя, сякаш се канеше да погълне баскетболна топка. От кухнята се промъкна в кабинета си. Имаше нужда да проясни ума си. Най-отгоре на камарата върху бюрото му, като магическа формула на злото, лежеше един от старите му списъци с демони. Смяташе да го допълни и съпостави с каталога на демоните, разделени по религии. В този списък, базиран на Clavicula Salomonis, той бе подредил в йерархичен ред седемдесет демона. Без на практика да мисли, Джовани прокара поглед по изреченията, които допреди няколко дни му изглеждаха важни, а сега му се струваха напълно безсмислени и академично абсурдни:

В пристъп на гняв той намачка листите и ги запрати към стената. Изправи се толкова рязко, че му се зави свят. Щом се съвзе, се върна при Лучана в гостната. Седна. В продължение на няколко минути следи движението на секундарника по циферблата на стария стенен часовник. Лучана дишаше тежко. Уличният шум се просмукваше през прозореца. Така минаваше времето. Той се опита да си представи Силвана. Дали плачеше? Дали я бяха вързали? Дали вече не я бяха убили и захвърлили в някоя прашна канавка край изоставен селски път? Дали не лежеше бледа и мъртва сред изпочупени бирени бутилки и празни кофи от боя? Лучана отиде до тоалетната. Той проследи с поглед муха, която жужеше напред-назад по тавана. Нещо в механизма на стенния часовник издрънча и щракна. Лучана пусна водата и се върна. Той запали лулата, но съвсем забрави за нея и я задържа в ръка, докато изстина.

— Как мина в Л’Акуила? — попита той.

Тя го погледна с недоумение.

— В понеделник. Нали имаше работа в Л’Акуила?

— Има ли значение?

— Просто се мъча да убия времето.

— Всичко беше наред.

— Хубаво. Приятно ми е да го чуя. С Енрико ли пътува?

Тя пак го изгледа. Нещо в очите й…

— Да. Нали ти казах, че ще ме закара.

— Приятен тип.

— Да.

— Хубавец.

— Да.

— Харесваш ли го?

— Той ми е шеф.

— Но харесваш ли го?

— Естествено, че го харесвам.

— Разбирам.

— Какво разбираш, Джовани?

— Нищо. Такъв е изразът.

Пауза.

— Не може ли да говорим за Силвана? — попита тя.

— Разбира се.

Спогледаха се и замълчаха.

Не го биваше в молитвите. На младини се молеше всяка вечер. Не знаеше нито кога, нито защо беше спрял. Може би защото му се струваше толкова безсмислено. Как би могъл Бог — самият Бог! — да изслуша всичките тези молитви? И защо да го е грижа? Не беше ли дал на човека свободна воля? Защо му е на Бог да се намесва в мизерията на съществуванието, само защото някой от жалките му, нищожни хорица сключва ръце и заревава за помощ?

„Молитвата — мислеше си Джовани, — е спасителният зов на отчаяния.“

„Ето сега — разсъждаваше той, — сега се нуждая от Бог.“

Погледна към Лучана. За част от секундата се зачуди дали да не я покани да се помолят заедно. Заради Силвана. Идеята му обаче замря на мига. Лучана не беше особено религиозна. Когато се събраха, тя ходеше на църква всяка неделя. С годините обаче загуби вярата си. Поне пламъчето й. Ако я бе призовал на молитва, дори сега, тя би се взряла в него с празен поглед. Чувстваше се сигурен в това. Тя му изглеждаше толкова силна, както си седеше там. Въпреки че беше плакала. Сякаш бе събрала цялата сила, липсваща на него самия. „Не мога да й позволя да ме вижда как се моля“ — помисли си той. Би сметнала молитвата за признак на слабост. Нищожност. Той нямаше навика да се моли, въпреки всичко. Едва сега се обърна за помощ към Бог. В отчаянието си. Не беше ли патетично? Не. Не искаше да замесва Лучана. Стигаха му неговите угризения на съвестта. Не искаше тя да го вижда, не и по време на молитва. Отиде в тоалетната и затвори вратата. Облегна гръб на стената и се погледна в овалното огледало на банята. Лицето му беше сивкаво бледо. Неочаквано си припомни думите на една молитва, на която го бе научила майка му като малко дете. Мили Боже, отче в небесен замък, благодаря ти за днешния ден, беше ми толкова хубаво… Не можа да се сдържи и изпъшка. Пусна чешмата, за да не чуе Лучана, че плачеше. … сега не ми се сърди, ако съм те наскърбил… Той се дотътри до тоалетната чиния, падна на колене, пусна капака и опря лакти на седалката. Сключи ръце. Милостиви Боже, отче в небесния ти замък… милостиви, милостиви Боже… знам, че нямам право да те моля за помощ… не съм достоен за милостта ти… но послушай ме, милостиви Боже, заради Силвана, милостиви, милостиви Боже, не заради мен, а заради нея… тя е просто едно дете, невинно дете… не наказвай нея за моята суета и надменност… не допускай Силвана да страда заради моите грешки… милостиви Боже, прояви милост към малката Силвана…

— Джовани?

Лучана стоеше на вратата.

Той в миг раздели сключените си пръсти, сякаш го бе заловила в нещо крайно неприлично, но остана на колене.

— Джовани?

Тя го погледна уплашено.

— Аз… само…

— Какви ги вършиш?

Гласът й беше неузнаваем.

— Стана ми… малко задушно.

Някъде в блока пуснаха водата. Тръбите засвистяха.

— Трябва… да повърна.

— Молиш ли се?

Водата се изливаше в канализационната тръба.

— Аз… Лучана, аз…

Не можа да продължи.

— Молиш ли се, Джовани?

— Да.

— На Бог?

Той я погледна. На Бог? Що за въпрос. Че на кого друг? О, небеса, какъв глупав въпрос! На кого, по дяволите, мислиш, се моля, Лучана? Да не мислиш, че призовавам всичките онези дяволи, за да помогнат на Силвана, наистина ли това си мислиш, мислиш ли, че призовавам целите легиони от демони и духове? Не каза нищо.

— На Бог ли се молиш?

Пауза.

— Да.

Тя се разплака. Той се изправи на крака и я прегърна.

— Не знам какво да кажа, Лучана, не знам какво да направя.

— Никога няма да си получим Силвана, нали?

— Разбира се, че ще си я получим!

— Затова се молиш на Бог. Знаеш, че никога няма да си я приберем!

Той не знаеше какво да й отговори.

Когато Джовани се затътри до кухнята, за да си направи чаша кафе, Лучана вече седеше на масата с огромна керамична чаша чай, от който не отпиваше. Не срещна погледа му, не каза нищо. Една муха се блъскаше по стъклото на прозореца. Тя стана и отиде в гостната с чашата си. Когато кафето се свари, той си наля и седна на досегашното място на Лучана. Столът все още беше топъл. Потопи в кафето бучка захар и засмука парченцата между устните си. Правилно ли постъпваха, като не се обаждаха на полицията? Стори му се, че ще се отърве от бремето, ако остави всичко това на професионалисти, свикнали да се оправят с похитители. Те знаеха какво трябва и не трябва да се казва. Кои думи в никакъв случай не бива да се споменават при преговори със заложници. Разбираха дали заплахите бяха само за сплашване или пък бяха сериозни до смърт. Той обаче не можеше да поеме риска, че похитителите просто блъфираха. Не и с живота на Силвана като залог. Да бяха само поискали пари! Щеше да бъде по-спокоен. Със сумите във всеки случай е лесно. Можеш да ги докоснеш. Обикновените бандити избират варианта с най-малко съпротива. Похитителите на Силвана обаче не действаха като обикновени бандити. Не бяха поискали пари. Нищо не бяха поискали. Защо? Какво преследваха? Възможно ли бе да искат ръкописа? Възможно ли бе някакъв стар ръкопис да е толкова ценен? Едва ли. Може би не ставаше въпрос за самия свитък, а за съдържанието? Като карта за съкровище. Или пък нещо религиозно. Тялото и кръста Христови? Светия Граал? Не, ръкописът беше твърде стар. Кивотът? Не ставай глупав, Джовани! Дори и да описваше къде се намира съкровищницата на вавилонския цар, нямаше основателна причина да се вярва, че текстът би повел иманярите до правилното място след няколко хилядолетия. Честно. Няколко хилядолетия! Не проумяваше какво може да искат похитителите. Това ги правеше още по-опасни в очите на Джовани, по-непредсказуеми. Нямаше да отвлекат Силвана, ако беше въпрос на пари. Ако обаче искаха „Евангелието на Луцифер“ — на практика някакъв нечетим древен ръкопис — какво, по дяволите, щяха да правят с него? Дори и на черната борса за колекционери стойността му нямаше да бъде толкова висока, че някой да се наеме да отвлича невинно десетгодишно момиченце, за да си го издейства със заплахи. Джовани не можеше да повярва, че съществуваше каквато и да било връзка. Въпреки всичко. Беше направил кафето си толкова силно, че усети как вече си докарваше киселини в стомаха. Оригна се в ръката си. Наближаваше седем часът. Изля остатъците от кафето в мивката и изплакна чашата с хладка вода. После отиде до кухненския прозорец и го отвори. Мухата изчезна навън. „Вече е лято“ — помисли си той. Ако се наведеше наляво чак до рамката, подавайки глава през прозореца, щеше да зърне църквата „Свети Петър“. Преди да купят апартамента, брокерът бе отдал огромно значение точно на тази подробност. Той обаче никога не беше пробвал. Все едно му беше. „Понякога — мислеше си той, — е по-добре да живееш с вярата, вместо да се сблъскаш с голата истина.“

1.

Рим

10 юни 2009

На входа на Пиаца ди Санта Марта ни чакаше кола — джип със затъмнени стъкла. Алдо Ломбарди ни натика на задната седалка, а сам той седна до шофьора.

— Бързо, бързо! — викаше професорът.

Шофьорът форсира двигателя доста бясно, излезе на улицата на заден ход, спря рязко, включи на първа и ускори надолу по Виа Аурелия. Помъчих се да попитам Алдо Ломбарди какво става, но той притискаше с ръка слуховия си апарат, направи ми знак да мълча и каза само „по-късно, по-късно“. Минахме на няколко червени светофара през Трастевере, после прекосихме Тибър успоредно с железопътната линия и профучахме през мрежа от тесни улички.

— Преследват ли ни? — извиках.

Не получих отговор нито от Алдо, нито от шофьора. Ръцете ми се тресяха толкова силно, че се принудих да се хвана за облегалката пред мен. Моник гледаше упорито през прозореца, пребледняла; бе избягала в себе си, заключила вратата, затискайки я със скрин. Не смеех да погледна скоростомера. Прелетяхме с тътен през Пиацале Остиензе, продължихме към Виале Авентино, минахме покрай Циркус Максимус и излязохме от задната страна на Колизея. Шофьорът понамали скоростта едва на Виа дел Фори Империале.

Накрая си поех дълбока глътка въздух и попитах:

— Професор Ломбарди, какво става?

Той се извърна и ме погледна право в очите:

— Това са те.

— Как биха могли да знаят, че съм тук?

— Знаят.

— Откъде?

— По-късно, Бьорн, по-късно.

На Пиаца Венеция ни пресрещнаха два полицейски мотоциклета. Реших, че са изпратени, за да сложат край на самоубийственото ни пътешествие през градското движение, но се оказа, че занапред ще ни ескортират.

— Как би могъл да знаеш, че някой ни е проследил до Ватикана? — попитах.

— Няколко от тях бяха разпознати.

— От кого?

— По-късно, Бьорн.

— Значи знаеш кои са?

— Само наполовина.

— И откъде се взе тази кола?

— Чакаше в готовност.

— Мислех, че излязохме на разходка спонтанно, а случайно си имал готова кола?

— Опасявахме се, че може да се случи нещо такова.

— Ние? Кои ние?

Той свали слуховия апарат. От джоба на гърдите си извади микрофон с предавател.

— Не искахме да рискуваме.

— С кого се свързваш?

— По-късно, Бьорн, ще говорим по-късно.

Двата полицейски мотоциклета ни водеха напред през натоварения трафик.

2.

Който се поддаде на любовта, излага се на страдание, казват бразилците. Трябва да съм бразилец по сърце.

В живота си съм обичал няколко жени. Те невинаги са отвръщали. Докато следвах археология, бях лудо влюбен в професорката ми. Грете. Беше колежка на татко. Ако някога е изпитвала към мен нещо повече от порив на привързаност, то добре го е прикривала. Бях до нея, когато почина. Много години бяха минали.

Чудил съм се дали точно Грете запали у мен тази откачена страст към зрелите. Дали пък просто не бе съживила някакво тлеещо пламъче? Мариан. Нина. Карине. Вибеке. Шарлоте. Даян. Беатрис. Всяко име крие лице, аромат, шепа нежност. Моник…

Даян беше доста по-млада от мен. Изключението. Срещнах я в Лондон. Ходихме няколко седмици. Скоро ще станат десет години оттогава. А аз все още не съм я прежалил.

3.

По-късно се събрахме около масата в голямата гостна на апартамента, който Алдо Ломбарди ни бе предоставил. Моник сложи вода за кафе, а аз взех чаши и чинийки. Алдо Ломбарди през цялото време говореше по телефона, закрил уста с ръка, за да не разбера какво казва. Нямаше такава опасност. Говореше на италиански.

Пиех кафе и се опитвах да успокоя нервите си. Моник бе извадила плетката. Върху парапета на френския балкон гукаше гълъб. Отидох до отворения прозорец. Гълъбът отлетя. Долу на улицата се виждаше джипът заедно с още две коли, паркирани наполовина върху тротоара. Зърнах лица през отраженията на стъклата им. Алдо Ломбарди дойде при мен и се загледа в града, стиснал чашата, все едно ръцете му замръзваха.

— Кои са тези? — попитах аз, кимвайки към паркираните коли.

— Не се страхувай, те са на наша страна.

— Но кои са те?

— Пазят ни.

Професор Алдо Ломбарди отнесе чашата си на масата, където Моник си правеше билков чай. Аз се облегнах на парапета с гръб към града. На откритото пространство долу на улицата зад мен се разлетя ято гълъби. Моник пиеше чай, без да погледне когото и да било от нас. Цялата тази безсмислена и непонятна ситуация ми връзваше ръцете, правеше ме безсилен. Някой бе успял да ме проследи до Рим, безспорно същите онези, убили Кристиян Кайсер, Тарас Корольов, Мари-Елиз Моние и бог знае още кого. Алдо Ломбарди пък — също толкова явно — бе свързан с група охранители, които ме държаха под око. Пазеха ме. И двете неща ми изглеждаха абсурдни. Ломбарди бе професор по теология, миролюбив изследовател на думи и мисли.

Дали пък всичко това не бе разиграно, за да ме метнат? Дали Алдо Ломбарди не стоеше зад добре режисирана пиеса с единствената цел да ме подведе и да повярвам, че е на моя страна?

— Защо са толкова обсебени от намерението да се сдобият с „Евангелието на Луцифер“? — попитах. — Спомена нещо за пророчество… секта…

— Предлагам да продължим малко по-късно. Вие сте потресени и объркани. Добре го разбирам. Всичко, което съм ви разказал, и което се случва, може да бъде обяснено. — Той отпи от кафето и остави чашата на масата. — Сега ще се успокоим, за да може да асимилираме всичко случило се и всичко, за което разговаряхме. Може би една лека дрямка би се сторила примамлива на способните да спят в тази горещина? А после, доколкото ми е възможно, ще ви просветя в причините за днешното събитие, както и за тези от последните седмици.

4.

Преди да си легна, позвъних на Тран в Исландия. Каза ми, че засега ръкописът бил оставен настрана. В Скалхолт открили непозната досега версия на „Сагата за Нял“ и тя погълнала всички ресурси на института.

След това се обадих на главен инспектор Хенриксен в Осло. За първи път той звучеше оптимистично. С помощта на хотелските регистри в района на Осло и билетните списъци на авиокомпаниите, както и на компютърна програма от тайните служби, успели да идентифицират десет мъже, пристигнали в Осло с три различни авиокомпании в сряда, 20 май, отседнали в пет различни хотела и напуснали Норвегия — двама със „САС“ към Копенхаген, четирима към Лондон с „Бритиш Еъруейс“, четирима към Мюнхен с „Луфтханза“, на 7 и 8 юни — неделя и понеделник. Освен модела на пътуване, общо между десетимата били фалшивата им самоличност и фактът, че всички следи се губели след пристигането на съответните им дестинации.

— Сега поне си имаме работен материал — отбеляза Хенриксен.

Изразът работен материал се бе превърнал в мантра за него, илюзия, че напредваше. Той така и не проумя, че всяка малка стъпка го отвеждаше още по-дълбоко в хаоса, вместо да му помага да напредва.

Когато се унесох в сън, отново сънувах непознатия пейзаж под огромното слънце. Сънят продължи само няколко секунди. Чудното настроение обаче все още трептеше у мен, когато час по-късно Моник внимателно разтърси рамото ми.

1.

Вечерното слънце тъкмо се спускаше зад силуетите на римските покриви и църковни куполи, когато аз, Алдо Ломбарди и Моник отново се събрахме около масата в гостната. Моник бе решавала кръстословица във вестник, който носеше от дома. Събитията от деня ми се струваха нереални, като нещо сънувано или видяно във филм. Един гълъб, навярно същият от по-рано, кацна на парапета на френския балкон. Професорът беше купил още кафе за машина. Моник предпочиташе билковия си чай.

Алдо Ломбарди се покашля и започна разказа си:

— За неверник като теб, Бьорн, религиозните измерения на битието може би изглеждат безсмислени. Мога да го разбера. Само че вярата в Бог — и в Сатаната — почива върху убежденията на милиони хора и така е било с течение на хилядолетия. Пророци, свещеници и философи са се домогвали до разбирането за Бог, на което ние, християните — да не забравяме също евреите и мюсюлманите — основаваме вярата си днес.

— Както викингите са тълкували Один, а гърците — Зевс.

— Вярата е признание на Божието съществувание. Религиите поставят всичко това в система. Вярата е вътрешен пламък, убеждение, но за да разбереш това, което се каня да ти разкажа, трябва да опиташ да се поставиш в душевното състояние на вярващия. За миг се налага да се престориш, че вярваш в съществуването на Бог, всемогъщия господар на вселената. Трябва да се опиташ да повярваш, че Бог се обкръжава с добри помощници, ангели, и че някой от тези ангели се е обърнал срещу господаря си и почита мрака, не блаженството.

Духнах над кафето, което все още беше горещо и пареше на устните ми. Моник се бе облегнала назад, плетеше и слушаше. Дори не поглеждаше към двете неуморни куки.

— Преди две хиляди години се е случило чудо — синът Божи се появил на бял свят — започна проповедта си Алдо Ломбарди. — И двамата знаете какво значение е имал Исус Христос. Думите и действията, които е споделил с нас в течение на малкото си години тук на Земята, все още живеят в нас, с нас. Той е създал нов световен ред, нова религия, нов начин за разбиране на старите религии.

Алдо Ломбарди звучеше като мисионер, който обръщаше скептик в правата вяра.

— Библията разказва за Бог и пътя към светлината. Сатаната и демоните му са просто второстепенни фигури в това писание за светлина и милост. Фактът, че Сатаната и падналите ангели нямат централно място в Библията обаче не означава, че други пророци не са записали историята и посланието му. Също толкова съвестно, колкото и създателите и пророците на Библията, легион от вестители на мрака е записал историята на злото, посланието на Сатаната, възхвалата на мрака. Свитъците с текста били скрити. Духовенството е щяло да унищожи тези езически писания, ако се е докопало до тях. Както Библията отначало е съществувала в многобройни варианти и екземпляри, повече или по-малко прецизни преписи на по-ранни текстове или устни предания, сатанинските текстове също съществували в много версии. Една по една обаче те били издирени и унищожени. Когато църковните глави събрали Библейските текстове в един авторитетен канон, съществувал само един познат екземпляр на ръкописа, който днес носи името „Евангелието на Луцифер“.

Хвърлих поглед към Моник, а тя се размърда, без да ме погледне.

— Защо в наши дни да приемаме на сериозно този единствен текст, „Евангелието на Луцифер“? — попитах. — Какво го прави толкова опасен?

— Някои може би ще заявят, че една сатанистка Библия сама по себе си е опасна, тъй като би дала фокус на екстремистки, изгубени души. Би им дала посока, еднозначно послание, въздигащо егоизма над любовта към ближния, злото над добротата, мрака над светлината. Какво биха били християнството и юдаизмът без Библията? Какво би представлявал ислямът без Корана?

— Предчувствам едно „но“?

— За „Евангелието на Луцифер“ знаем, че кодексът се състои от различни елементи. Пасажи текст, алегории и басни, химни, предсказания и откровения. В допълнение съдържа и магически символи, неразбираеми за нас, които обаче биха могли да крият отговорите на много от въпросите на живота и мистериите на смъртта. Някой е успял да разпознае календар сред символите. Сигурно сте чували за митовете около 2012 година?

Моник стрелна ръка подобно на ученичка. Написа: „Светът ще се промени“.

— Въз основа на изследванията на древни текстове и предсказания — от Библейски пророчества до предания от културата на маите — през тази година ще се случи нещо епохално. Но какво? Някои говорят за Армагедон, гибелта на Земята и възкресението на Христос.

— Ново разбиране — написа Моник.

— Според легендарния календар на маите през тази година ще започне нов цикъл, по-голяма промяна в световния ред. Някои предсказват, че магнитните полюси ще сменят местата си. Други вярват, че Земята ще се завърти на обратно. Или пък че отново ще подмине мнимата планета Нибиру, която се завърта около слънцето за 3361 години. Може пък да се отвори проход между паралелни измерения. Да, като цяло… 2012 е магическа година и всевъзможни фантасти се надпреварват да лансират какви ли не теории и наизмислени предсказания за предстоящите събития.

— Подозирам, че „Евангелието на Луцифер“ също представя такава теория?

— В един от трудовете на историка Созомен от V век има цитат от тристагодишен препис на кодекса. В един пасаж се намеква за нещо, което ще се случи след 1 647 000 денонощия. В наше време.

— И какво ще се случи — в наши дни?

— В Новия завет откриваме подобно — макар и по-алегорично — описание в Откровението на Йоан: „Тук е нужна мъдрост; който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек; а числото му е шестстотин шестдесет и шест“29. 666 е мистично число. С годините около тълкуванието му са се нароили какви ли не псевдонауки. Прочетете само какво е написал нашият приятел, Джовани Нобиле, за числото 666 в един от текстовете си.

Той ми подаде изписан на машина лист в прозрачен плик.

Евреите изгнаници във Вавилон прочели числото погрешно. Когато осъзнали, че трите клина представяли бога на вавилонците, техен враг, те изтълкували числото като 666. Не познавали вавилонската математика, а и размесили числата със собствените си, еврейски знаци. Ето как евреите сметнали числото 3661, написано с клинопис, като 666. Вавилонското число обаче не означава това. Месопотамската математика била шестдесетична (основана на числото 60) и понеже реалните числа се изписвали с плаваща запетая, то 1,1,1 трябва да се чете като 3661. Първият клин в позиционната система представлявал числото 3600, следващият — 60, а последният — 1. По този начин тайният цифров код за вавилонския бог Мардук, 3661, бил превърнат в Звяра от Откровение: 666. По същия начин напредналата математика на вавилонците повлияла на еврейската и християнска митология.

— Ако не разбирам от математика, то във всеки случай схващам принципа. — Върнах листа на професора.

Той продължи:

— Според древните писания принцът ще добие син от човешка блудница и този син ще бъде могъщ владетел над всички земи и кралства по света.

— Сатаната ще се сдобие със син от жена? Блудница? „Евангелието на Луцифер“ съдържа пророчество, според което Сатаната — през 2012 година — ще направи дете на проститутка, тя ще му роди син и той ще завладее света?

— Така е написано. Осмива се начинът, по който Дева Мария зачева син. Въпреки че текстът е написан 2500 години преди рождението на Исус. Не казвам, че пророчеството е вярно, просто го цитирам. Остават по-малко от три години до 2012. Разумно би било да допуснем, че онези, дето убиват безразборно, за да се докопат до ръкописа, имат религиозен мотив. Нуждаят се от текста, за да изпълнят пророчеството.

Погледнах към Моник, за да видя реакцията й. Естествено, плетката бе обсебила цялото й внимание.

— Милиони хора са убедени, че Исус Христос ще възкръсне, за да съди живи и мъртви — казах аз. — От тази гледна точка едва ли е по-слабо вероятно да се завърне и синът на Сатаната, Антихриста.

— Къде е ръкописът, Бьорн?

Въпросът бе доверен и уместен. Естествено бе Алдо Ломбарди да иска да изследва сензационен древен ръкопис в качеството си на теолог и учен. И все пак сумата от всичко: ревностното му старание да ме доведе в Рим, охранителите в готовност, всичките тези обяснения и твърдения, ме караха да се съмнявам в мотивите му.

— На сигурно място.

— Важно е да го предадеш на някого, който е в състояние да го съхрани и разтълкува. Но ти, разбира се, знаеш това. Виждам, че внимаваш за ръкописа и няма да искаш да го дадеш на кого да е.

Опитваше се да потисне обезсърчената си ревност — безуспешно. Навън, някъде сред гората от шпилове, кули и куполи, незнайно как дочух църковна камбана да удря един-единствен път. Незабавно ми стана симпатична. И тя като мен живееше в свой собствен свят. Долових как Рим гъмжеше от нетърпеливото улично движение и въодушевените туристи, похотливото гукане на гълъбите, молитвите на свещеници, монаси и монахини и любовните въздишки зад спуснати щори.

— Би ли могъл — попита той нетърпеливо, — да ми направиш услугата да се замислиш над вероятността да имам право? А ако наистина е така и не съм някакъв религиозен фанатик, и синът на Сатаната ще дойде на Земята след три години, за да обърне наопаки всичко, което добрият Исус е посял тук долу, няма ли да бъде във всеобщ интерес, да, дори и на атеистите, да го спрем? Да попречим на тази дяволия?

Беше на път да ме оплете в реторичната си паяжина, така че се въздържах от отговор. Срещнах обаче погледа му и не извърнах глава.

— Спомняш ли си, че говорихме за изгубеното евангелие на Вартоломей? — попита той. — Бил е един от дванайсетте ученици на Исус и препраща към десет назовани демона: Халкатура, Харут, Дут, Графатас, Хоетра, Мелиот, Мермеот, Нефон и Ономатат. Десетият обаче — Салпсан — е най-интересният. Единствен той е назован в един новозаветен, апокрифен текст — „Въпросите на Вартоломей“ — като син на Сатаната.

Той бутна към мен лист хартия:

— Бьорн — каза Алдо Ломбарди, — имаш властта да попречиш на сина на Сатаната да се завърне.

Подобно на всички луди с фантазии за неподозирани измерения, професор Алдо Ломбарди бе тъй погълнат от пророчеството в ръкописа, че не забелязваше безумието в своята илюзия.

— Аз съм просто незначително оръдие в борбата за Исус Христос — обясни той, — но представлявам нещо по-голямо. Аз съм представител на онези, които се стремят да спрат Антихриста с цената на всичко. Ние сме група мъже — духовници, вярващи, монаси, теолози, добри хора, Бьорн, добри хора! — поставили си за цел да предотвратят замисъла на Сатаната. За да го спрем, за да попречим на поддръжниците му от плът и кръв да намерят блудницата, от която е зависим в изпълнението на проекта си да даде живот на своя син, ние трябва да узнаем плановете му. Ето защо се налага да прочетем пророчествата. Изцяло.

Между редовете прозираше едно неизказано алилуя.

— Нуждаем се от ръкописа, Бьорн. Както Старият завет е подготвял за пристигането на Исус Христос, „Евангелието на Луцифер“ отваря път пред сина на Сатаната. Ако познаваме пророчеството в детайли, ще разполагаме с оръжие да предотвратим изпълнението му. Учениците на Сатаната искат ръкописа, за да изпълнят волята на принца на мрака. Както Бог се е нуждаел от Дева Мария, Сатаната е зависим от предани помощници тук, на Земята. Ние се борим за нещо, в което вярваме. Сигурен съм, че ти поне разбираш това. Дълги години чакахме „Евангелието на Луцифер“ да бъде открито. Систематично поддържахме контакти с декани и професори във факултетите на водещи университети, изследователски институции и музеи по целия свят. Ето как, с известно закъснение, узнахме за откритието на консерватор Тарас Корольов. Парадоксално, но не от музея в Печерская Лавра, а от наша свръзка в университета в Осло.

Той ме погледна.

— Тогава започнах да ти звъня.

2.

Останах като парализиран, взрян в професора.

Докато все още се опитвах да асимилирам твърденията за сина на Сатаната, просветна ми, че мистериозният мъж, който ми се обаждаше след завръщането ми от Киев — и продължаваше да ме тормози, чак докато полицията конфискува телефона ми — е бил Алдо Ломбарди.

Трябваше да разпозная гласа му. Нали? Колко биха разпознали гласа на непознат, с когото само са говорили по телефона?

— Изглеждаш ми изненадан? Е, представи си изумлението ми, когато ти изведнъж сам потърси мен и попита за Джовани Нобиле!

Искаше ми се да му обясня, че никога не съм се обаждал на него, просто от централата ме прехвърлиха към онзи, който предполагаха, че знае нещо за Нобиле. Сърцето ми обаче биеше толкова буйно, че се страхувах да не би гласът ми да затрепери.

Моник бе оставила плетката в скута си и ни гледаше.

— Как разбрахте, че ръкописът е у мен? — попитах най-сетне.

— Един от хората, с които контактуваме, ни извести, че си се върнал от Киев.

— Трюгве Арнцен!

Чисто налучкване. По изражението на професор Ломбарди обаче догадих, че бях уцелил в десетката.

— Никога не издаваме самоличността на източниците си.

„Е, явно нямате никакви източници в института Арни Магнусон“ — помислих със задоволство. Затова така и не бяха разбрали, че съм ходил в Исландия.

Моник извади тефтерчето, сякаш бе готова да надраска някакъв въпрос, но не написа и дума. Взря се в професор Ломбарди с подозрение. Когато извърнах очи към нея, тя сведе поглед.

— Трябва да сте изморени — заключи професорът. — Нека си доставим удоволствието от хубавия сън. Ще продължим разговора утре.

Нито аз, нито Моник му пожелахме лека нощ.

Професор Алдо Ломбарди благодари за компанията официално и сковано, сложи шапката „Борсалино“ на главата си и ни остави.

Не знам защо толкова непосилно се доверявам на хората. Може би заради предателството на мама. Или на татко. Годините на израстването ми зеят пред мен като юдол плачевна31, изпълнена с фалш. Дали пък не съм аз този, който изопачава спомените. Не бих изключил последното.

3.

— Нямаш ли му доверие? — написа Моник в тефтерчето.

— А ти?

От масата се бяхме преместили в салона. Налях си чаша червено вино. Прозорецът на кухнята и вратата към френския балкон бяха отворени. През апартамента повяваше приятен бриз.

Взех от нея тефтера и химикалката и написах:

— Подозирам, че ни подслушват.

Тя се огледа, прехапа долната си устна и сви рамене.

— Тази секта… — написа тя, изпълвайки дълъг ред с многозначителни точки.

— Първия път, когато професорът ми се обади анонимно, бях убеден, че е един от тях — написах аз. Самото обличане в думи на беглата мисъл правеше безпокойството ми по-конкретно. — Всичко това се базира на доста абсурдна логика — продължих. — Той играе ролята на наш защитник. В действителност нищо не пречи да е един от тях.

— Алдо? Никога! — написа Моник.

— Може би цялата история за Джовани Нобиле е била съчинена, за да ме примамят в мрежата на Алдо Ломбарди.

Тя не помръдна химикалката.

— И все пак не го проумявам — написах аз. — Няма начин да повярвам, че мъж като Алдо Ломбарди е замесен в три убийства.

— Невъзможно! Не е замесен!

— Тук обаче има нещо гнило. Ужасно гнило.

Станах, излязох на френския балкон и погледнах към Рим. На небето проблясваше самолет. Моник дойде при мен. Стояхме на отворения прозорец мълчаливи.

— Смятам, че въпреки всичко трябва да се махнем оттук — написах в тефтера й. — За по-сигурно.

— Къде?

— Някъде! Докато сме сто процента сигурни на кого можем да разчитаме.

— Нека почакаме! Да видим какво ще стане!

Поклатих глава.

— И какво ще правиш?

— Първо трябва да прибера бричката от паркинга. После ще се махнем от града и ще си намерим хотел.

— Наблюдават къщата!

— Знам. Виждаш ли минивана долу? С тъмните стъкла? Стои там още откакто дойдохме. — Кимнах към инсталация в ъгъла на един покрив. — Сензор! Регистрира или движения, или телесна топлина.

— Ще забележат, ако напуснем апартамента!

— Затова трябва да останеш. Аз ще се върна да те взема.

Тя ме хвана за китката сякаш искаше да ме спре. Утеших я. Тя поклати глава енергично и ме стисна с две ръце. Откъснах се и написах: „Не се страхувай. Всичко ще бъде наред. Ще се върна. Обърна ли внимание на прозореца на стълбището на втория етаж? Оттам мога да се кача на корниз, който води до аварийната стълба. От задния двор се излиза в една от страничните улички. Не е възможно да наблюдават целия квартал“.

Тя продължаваше да клати глава.

— Ще ти изпратя sms, щом прибера колата и наближа. Ще те взема долу на улицата. Не точно отпред! Трябва да излезеш през прозореца, да минеш по корниза и да ме чакаш в задната уличка! — Драснах й една оптимистична усмивчица.

— Мисля, че ще си легна. — Казах на висок глас и се прозинах преувеличено.

В тефтерчето на Моник написах: „Обзалагам се, че отнема 20–30 минути да стигнеш пеша до паркинга. Значи трябва да съм тук след 45 минути. Максимум час. Гледай си телефона! Скоро ще се видим!“.

Бьорн! — пророни тя с устни.

В погледа й долових отблясъка на всичките ужасни неща, които биха могли да ме сполетят.

4.

Излязох от апартамента съвършено безшумно и се промъкнах надолу по стълбите. На втория етаж отворих прозореца към задния двор. Пантите изскърцаха, когато го повдигнах нагоре. За щастие дворът беше празен. Някаква котка седеше върху купчина гуми и ме наблюдаваше. Напомни ми за сър Франсис.

Излязох на корниза. Тъкмо подходящата ширина. Захванах се с върха на пръстите си за тясна фуга точно над главата ми. По този начин си фантазирах, че имам за какво да се държа. Фокусирах поглед върху мазилката на няколко милиметра пред носа ми. Само да извърнех глава и пропастта щеше да ме засмуче. Предполагам де. Падане от три-четири метра, и все пак наистина е предостатъчно за дребосък със страх от височини и предразположение към световъртеж.

Крачка по крачка, с всеки удар на сърцето аз балансирах от прозореца към аварийната стълба. Да си кажа правата, корнизът не беше чак толкова тесен. Сто на сто минаваше трийсет сантиметра. Само дето не го усещах така.

Стълбата издрънча страшно силно, когато я освободих и слязох по нея. Огледах се за лица по прозорците.

Никакви.

Дори котката си беше отишла.

Побързах да изляза от тихото кварталче и тръгнах по главната улица. Уличното движение придаваше на света нотка на нормалност. Подтичвах към подземния паркинг, където бях оставил бричката. Кафетата по тротоара бяха пълни с римляни и туристи, които пиеха лате и вино. Рим вече се събуждаше за вечерния живот.

Платих за паркинга на входа. Слязох до трети подземен етаж. Бричката ме чакаше най-лоялно, където я бях паркирал, в целия си розов и точков блясък, приклещена между една фиеста и микробус тойота. За миг се уплаших да не съм забравил ключовете в апартамента и да се наложи да се върна за тях, за щастие си бяха в джоба ми.

5.

Крачките ми отекват кухо сред всичкия този бетон. Има ли нещо по-празно от паркинг без хора?

Тъкмо се каня да отключа, непохватно се опитвам да открия ключалката в полумрака, когато чувам да се отваря плъзгащата се врата на микробуса, паркиран до колата ми. Дори нямам време да се изплаша. Правя крачка встрани и някой ме блъсва изотзад. Казвам едно автоматично „извинете“. Усещам как ме сграбчва ръка. Извръщам се наполовина, но не мога да видя кой е. Викам за помощ. Замахвам в празния въздух. Панически се опитвам да се съпротивлявам. Те са по-силни. Въпреки това в отчаянието си успявам да се изтръгна. Втурвам се между колите, ревейки за помощ. Само дето е късна вечер и наоколо няма никого. Чувам стъпките им, виждам сенките, които хвърлят по бетонените стени. „Opri!“ — извиква някакъв глас на чужд език.

Когато бях тийнейджър, бягах 60 метра за 11,3 секунди. Краката ми бяха твърде тежки. И сега ги чувствам такива. Спринтирам с все сила, но те са точно зад мен. Само да се появи някоя кола, сигурно ще се спася. Тичам към спираловидния изход на паркинга.

Някакъв мъж изниква от нищото и блокира пътя ми. Блъсвам се в него. Веднага се нахвърлят отгоре ми. Някой ме хваща изотзад. Аз рева и се опитвам да се измъкна. Лакътят ми улучва корем, махам бясно наоколо си. Никаква полза. Те са повече, по-силни са. Една ръка притиска към лицето ми мокра кърпа. Парлива миризма. Остра болка се врязва в синусите ми и забушува из дробовете и кожата ми като бодлива тел. Успявам да усетя само как някой ме хваща, докато падам.

1.

O Salutaris Hostia quae caeli pandis ostium…

Нямам представа колко време бе изминало, когато долових тоновете на григориански хор, сякаш се бях завърнал от някакво безкрайно далечно място, от другия край на вселената.

Bella premunt hostilia, da robur, fer auxilium…

Монотонният напев се вля в съзнанието ми и извика образите на монаси в дълги до земята раса и отколешни манастири. Видях пред себе си стотици монаси без лица, занизали се покрай легло, където лежах самият аз, гол и студен, в изоставена катедрала, през чиито стъклописи прозираше светлина.

Uni trinoque sit sempiterna gloria, qui vitam sine termino…

Многогласната песен отзвуча бавно. Със затворени очи успях да различа мъжки хор, който сякаш не пееше, а отслужваше литургия.

Nobis donet in patria…

Изпъшках. Главоболието надуваше мозъка ми. Поне така го усещах. Виеше ми се свят, гадеше ми се, замръзвах. Чувствах се адски мизерно. Усещах парене в носа и гърлото си. При всяко вдишване дробовете ми се изпълваха с резлива киселина. Изкашлях се. Призля ми от някаква интензивна сладникава миризма. Мина време, преди да успея да я разпозная. Тамян. Опитах се да отворя очи. Превръзка от нажежена стомана, стегната от вътрешната страна на черепа ми. За секунди или минута се унесох в приятно безсъзнание. Когато се посъвзех, напяващите мъже продължаваха с еднообразната си песен… Audi, benigne Conditor, Nostras preces cum fletibus… Най-сетне успях да притворя очи. Само че не можех да фокусирам. Мъжете, застанали в кръг около мен, се разтваряха в меки, размазани контури. Опитах се да отгатна къде съм, какво се бе случило. Спомних си, че бях в Рим, но не и защо. Спомних си Моник, но не и коя беше.

Изведнъж си припомних.

Всичко.

Алдо Ломбарди. Апартаментът. Бягството. Мъжете в гаража.

Къде съм? Примигнах няколко пъти, силно и бързо, в поредния неуспешен опит да прогледна и разбера. Дали Алдо Ломбарди беше тук? Участваше ли в това? Какво се бе случило с Моник? И нея ли бяха хванали?

— Моник?

Въпросът експлодира в искрящ дъжд от болка.

Започнах да фокусирам съвсем бавно. Деветима мъже стояха около мен в кръг. Не успявах да разпозная никое от лицата. Всичките носеха сиви роби. Стояха с притворени очи и редяха абсурдната, напевна молитва. Или каквото там беше.

— Кои сте вие? — К… е… ие. Езикът ми не беше съвсем готов да ми служи.

Помещението беше голямо, направо зала, с висок, сводест таван и ниши с изрисувани мотиви по стените.

Опитах да се изправя на лакти, но установих, че бях вързан. Едва тогава осъзнах, че бях и гол. Чисто гол. Бялата ми кожа изглеждаше нежна и прозрачна на фона на също толкова белия чаршаф под мен.

Гол.

Гол като Кристиян Кайсер. Като Тарас Корольов. Като Мари-Елиз Моние.

Гол и вързан за легло, застлано с бял чаршаф.

Ужасен, задърпах копринените въжета, с които бях привързан. От устните ми се изтръгнаха няколко гърлени звука.

2.

Мъжете внезапно прекъснаха службата си. В отсъствието на звуци положението изглеждаше още по-стряскащо. Кръгът около мен отстъпи крачка назад. Чух да се отваря врата и неясно долових как в стаята влезе мъж.

— Господин Белтьо.

Двете думи издаваха нотки на акцент. Той се приближи и успях да го видя. Беше на около шейсет, може би дори по-стар. Косата и добре поддържаната му брада сивееха като сребро. Долових силен пламък в светлокафявите очи.

— Господин Белтьо…

От неговата уста името ми звучеше като скрита заплаха. Mister Belto… Притисна връхчетата на пръстите си, така че да образуват купол. Ноктите му бяха дълги и остри. Като на жена. Безсрамно прокара поглед по голото ми тяло. Останалите стояха тихи, неподвижни. Погледите им бяха извърнати нагоре, в пространството, далеч от мен, далеч от мъжа, който току-що бе влязъл в стаята.

Той направи крачка напред.

— Кой си ти? — изкрещях аз, сякаш за да го задържа на разстояние.

Нямаше да се изненадам, дори да претендираше, че е сам Сатаната.

— Аз съм примипил в моя свещен орден.

— Какво си?

— Чу ме.

— Нямам представа за какво говориш.

— Не са ли ти разказали кои сме ние?

С острия си показалец прокара черта по кожата ми от шията чак до пъпа. Чувствах дразнещото докосване скверно, варварско, сякаш с едно помитащо движение бе разцепил тялото ми, оголвайки органите.

Той затвори очи.

— In nomine Magna Dei Nostri Satanas.

Мъжете в кръга около нас повториха думите. Бяха безизразни, здрави като кадети.

Той положи ръка на гърдите ми, точно върху сърцето, като че ли искаше да се увери, че то наистина биеше. Усещах я студена, почти метална. Когато заби нокти в кожата ми, аз се сгърчих от болка и страх. Смяташе ли да изтръгне побеснялото ми сърце със сурова сила?

— Ki’q Melek Taus r’jyarh wh’fagh zhasa phr-tga nyena phragn ’glu.

Прокара ръка надолу и я отпусна върху корема ми, само на няколко сантиметра от члена. Когато най-накрая спря да ме докосва, сякаш се освободих от огромно бреме.

— Знаеш какво искаме. — Тонът му не бе нито заплашителен, нито повелителен. Констатираше факт.

Бях на косъм да избухна в плач. Не знаех какво да му отговоря. Естествено, разбирах, че намекваше за ръкописа. Но дали щяха да ме освободят, ако им кажех как да го намерят (в хранилище в Исландия) или така или иначе щяха да ме убият? Какво да кажа? Какви думи да подбера? Как откупваш живота си от религиозни фанатици?

— Защо съм вързан? Гол? — Попитах аз, по-скоро за да кажа нещо, да отложа неизбежното.

— Такъв е обичаят.

— Какъв обичай?

— Така повеляват старейшините. Къде е ръкописът?

— На сигурно място.

— Къде?

— Ако ви кажа, ще ме убиете.

В последвалата пауза чух хрипливото му дишане.

— Сигурно си мислиш, че би издържал да мълчиш. — Търпеливо, сякаш говореше на непослушно дете. — Знаеш на какво сме способни. Знаеш какво сме направили с други твърдоглавци като теб. Защо си въобразяваш, че ще успееш да ни се опреш?

— Вече отнехте живота на трима души. Най-малко. Смятате да убиете и мен — независимо какво ще кажа или не! — Гласът ми измени за миг. — Да не си мислите, че ще издам къде е ръкописът, за да ми източите кръвта? Ако ме убиете, никога няма да го намерите.

— Нека ти обясня нещо… Нашите предци, смелите монаси, противопоставили се на християнските повели и лъжи, са направили много важни открития по време на борбата си срещу надмощието на католиците. Едно от тях се отнася до магията на кръвта.

Той кимна на мъжете в кръга. Един от тях започна да мие тялото ми, от главата до петите, с гъба и парфюмирана вода. Друг донесе дървено ковчеже с продълговата кана. Голяма беше. Достатъчна да побере пет литра кръв. Трети донесе сребърна кутийка. Малки ножчета, скалпели и инструменти лежаха върху червено кадифе.

— Няма да пръснем и капчица — обясни онзи, който наричаше себе си примипил. — С тези инструменти сме способни да изпразним човешко тяло за няколко минути. Можем обаче да удължим процеса с часове, дни.

Каната изглеждаше стара. Бе украсена с чуждестранни символи и рисунки на грозни изчадия.

Мъжете я поставиха под дясната ми подмишница и ме стегнаха с връзка точно до лакътя. Нямаше смисъл да се противя. Усетих как цялата ми ръка потъна в някаква вътрешна диря. После двамата пристегнаха и китката ми. През цепнатина на каната можеха да вкарат ножа вътре и с помощта на три колелца от външната й страна да регулират колко стегнати да бъдат връзките.

— Белтьо, можем да го направим бързо и на практика безболезнено. Или пък да го проточим до няколко часа. Питам за последен път: Къде си скрил ръкописа?

3.

Времето е точно като виното: Цениш го най-много, когато ти остава съвсем малко.

Нещо се случва с теб, когато узнаеш, че скоро ще умреш. Някои предпочитат да приключат бързо. Да не страдат. Кратък процес.

Аз самият исках да се вкопча за живота възможно най-дълго.

— Ако умра — изскимтях аз, — ръкописът ще бъде изгубен завинаги!

— Ще проговориш. Всички пропяват. Рано или късно всички пропяват.

— Не и аз!

— Бьорн Белтьо, ти си просто човек.

Той кимна на някакъв мъж от кръга, който пристъпи напред. Когато се приближи достатъчно, видях, че беше млад — най-много на трийсет, а носът му бе необичайно голям. Той грабна лявата ми ръка и притисна нещо в дланта ми. Амулет. Бронзов амулет с пентаграм от едната страна и трикветра от другата. Стиснах го като по рефлекс.

Мъжът, който се наричаше примипил, повтори молитвата на неразбираем за мен език.

— N’kgna th ki’g Melek Taus r’jyarh fer’gryp’h-nza ke’ru phragn ’glu.

Звучеше като друид.

Мъжете отново подхванаха монотонния си напев.

— O Salutaris Hostia quae caeli pandis ostium…

Останалите паднаха на колене и се замолиха. Примипилът извади от дървената кутия скалпел с извито острие.

Аз изскимтях.

— Mister Belto? — попита той наполовина въпросително, сякаш искаше да се увери, че бях готов.

— Не! Недей!

Той вкара скалпела в една от цепките на каната.

— Не! — крещях. — Не!

Усетих безмилостното острие върху кожата си.

— Нененене!

Той вдигна глава и изпя:

— Ave, Satanas!

Рим, май 1970

Джовани влезе в гостната и пусна новините по телевизията. Не знаеше дали го направи по стар навик, или за да запълни вакуума от тишина около Лучана. Не бе отпила от чашата си. По телевизията даваха репортаж за Тур Хейердал на път през Атлантическия океан с „Ра 2“. Джовани не проумяваше какво искаше да докаже норвежецът. Последва и някакъв неразбираем случай за отчаяните опити на полицията да открие виновните за бомбените атентати в Рим и Милано от миналата година. Изключи го, когато започнаха да говорят за политика. Лучана седеше неподвижна и няма. Той се измъкна в кабинета си и разлисти някакви писания, без обаче да се зачете. Върна се обратно в гостната и завари Лучана с цигара.

— Пушиш ли?

Тя го погледна и издиша дима. Не бе палила цигара вече повече от десет години.

— Просто се налага. Съжалявам.

— В гостната?

— Не сега, Джовани. Не сега. Извини ме.

— Откъде си взела цигарите?

— От будката.

Тя вдиша и задържа дима, затвори очи. Чантата й зееше отворена на дивана. Носеше цигари в чантата си ли? Пушеше тайно на работа? Беше си взела пепелник от кухненския шкаф.

— Искаш ли нещо за пиене? — попита той.

Тя издиша дима през носа и устата си.

— Вино? Вода?

— Не, благодаря.

Навлажни устни с върха на езика си, преди да си дръпне за пореден път.

Изведнъж в съзнанието му изникна следната картина: Лучана в леглото на Енрико, гола, замаяна от страст. Усмихната, полузадрямала, в обятията на Енрико. С цигара между устните.

Ето защо носеше цигари в чантата си. Разбира се! За да пуши, след като са се чукали.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

— Малко плодове?

— Не, благодаря.

В коридора Бела се протегна и изскимтя.

— Какво има, Джовани?

— Защо питаш?

— Защо не можеш да ми кажеш какво ти е?

— Какво ми е?

Телефонът звънна. Лучана подскочи. Погледна Джовани, а той вдигна.

Енрико.

Джовани й подаде слушалката. Тя угаси цигарата в пепелника, рязко, интензивно, и обясни, че моментът не бил особено подходящ, Силвана била болна… не знаела дали ще може да отиде на работа утре. Сбогуваха се. Тя затвори.

— Кратък разговор — отбеляза Джовани.

— Не исках да задържам линията.

— Не, това е ясно.

— Представи си, че онези се обадят.

Голямата стрелка на стенния часовник напредваше в насечения си ход. Лучана седеше със затворени очи. Джовани се зачуди дали не беше заспала. За себе си усещаше, че миришеше на вкиснало. „Дали да не си взема душ?“ Остана седнал, замислен дали да се изкъпе. „Ами ако се обадят, докато съм в банята?“ Лучана нямаше да му проговори. Беше сключила ръце. Моли ли се? Така и не можа да проумее отношението й към Бог. Той се облегна на дивана. Чу я да издиша през носа. Той самият никога не успяваше да вдиша достатъчно въздух само през носа. Замисли се за Силвана. „Скъпото ми малко момиченце.“ Не усети кога заспа.

И двамата се събудиха внезапно, когато на вратата се позвъни. Джовани погледна часовника. Полунощ. Лучана заоправя косата си. „Боже мой, жено, няма абсолютно никакво значение как изглеждаш!“ Джовани бе сънен и объркан. Остана седнал, замига с очи, докато се звънна втори път. Продължително, настоятелно.

— Джовани! — прошепна Лучана.

Той се запрепъва към антрето и доближи око до шпионката на вратата. Четирима мъже. Двама по-възрастни, двама млади. Изискани, спретнати. Всичките носеха костюми.

Те.

Със същия успех можеха да бъдат и полицаи в цивилни дрехи. Той обаче веднага прозря, че бяха те.

Отключи и отвори вратата.

— Buona sera, професор Нобиле — поздрави най-възрастният.

— Buona sera — повтори той механично.

— Предполагам, че се досещате кои сме ние — каза мъжът, който навярно беше главният. Така изглеждаше. Говореше италиански с акцент.

Той ги пусна да влязат.

Лучана стоеше на вратата към гостната със скръстени на гърдите ръце и измъчено изражение на лицето.

— Какво… какво сте направили… с нея? — изстена тя. — Със Силвана? Какво сте й направили?

— Лучана… — отрони Джовани полуутешаващо, полуумолително.

— Нека най-напред се представим — каза главният. — Тези господа тук — той посочи с ръка към двамата по-млади и доста силни мъже, — носят титлата рицари трета степен. — После кимна към този до него: — Примипилът. А аз самият съм главата на ордена ни.

„Примипил? Глава на орден?“ — замисли се Джовани.

— Къде е тя? — попита Лучана леко пискливо. — Къде е Силвана? Какво сте направили с нея?

Главата на ордена само я изгледа.

— Ще стигнем и до това — обясни примипилът. — Нищо не й се е случило.

Джовани донесе столове от кухнята, за да има места за всички в гостната.

Главата на ордена и примипилът седнаха. Двамата по-млади останаха прави, докато главният им кимна. Тогава седнаха.

— Не съм се обаждал в полицията — каза Джовани.

— Знаем — каза примипилът.

— Какво искате?

— Най-напред — обясни главата на ордена, — искам да знаете, че Силвана се чувства добре.

Джовани внезапно се изправи на стола. Двамата мускулести направиха същото.

— Добре? — избухна той. — Какво значи добре?

— Perche? — попита Лучана. — Боже мой, та тя е просто дете, само на десет е, защо?

— Всичко си има причина — обясни примипилът.

— Искате ръкописа, не е ли така? — попита Джовани. — Всичко е заради „Евангелието на Луцифер“?

— Очевадно заключение, професор Нобиле.

— Но, боже милостиви, не можахте ли просто да попитате?

— Вие щяхте ли да ни го дадете?

— Естествено, че не. Но можехте да заплашите мен. Не дъщеря ми! Мен! Невероятно е какво бих направил, ако бяхте тикнали в лицето ми пистолет.

— Къде е ръкописът?

— Вече не е у мен.

— Разбира се — отбеляза примипилът недоверчиво.

Главата на ордена кимна на двамата млади и те влязоха в кабинета на Джовани. Той не можеше да ги види от мястото си, но чуваше как тършуваха. Вадеха чекмеджета, отваряха шкафове, хвърляха листи по пода.

— Не е тук, казах ви! — обади се той.

— Склонен ли сте да рискувате живота на дъщеря си, за да запазите ръкописа? — попита главният.

— Джовани! — изхлипа Лучана.

— Разбира се, че не. Говоря истината. Ръкописът не е у дома, само това ще ви кажа. Намира се в университета. Естествено, че Силвана е по-важна! За какъв ме вземате?

Нотка на несигурност в очите на главния.

— Когато се върнахте от Египет, донесохте ръкописа право тук. Нали?

— Да. Но сега е в университета.

— Разходката с колелото — прошепна примипилът на главата на ордена.

Главният погледна Джовани разколебано.

— Нали не искате да кажете, че сте прекосил Рим на колело с „Евангелието на Луцифер“ в някаква си раница? — Въпросът по-скоро звучеше като упрек.

— Ами да — предаде се Джовани.

— Тук няма нищо — извика единият от мъжете в кабинета.

— Продължавайте да търсите! — отвърна главата на ордена. После се вгледа в Джовани: — Вие сте професор! Теолог! Знаете, че всичко свято трябва да се третира с благоговение и респект. В раница? Ами ако Ви беше блъснала кола? Наистина ли нямате уважение към…

Примипилът докосна ръката на главния.

Джовани дишаше тежко. Мъжът имаше право. Бе проявил небрежност.

— Къде е Силвана?

— Силвана е при нас — отвърна примипилът.

— Защо?

— Така е писано — отговори главата.

— Писано? Къде?

— Професор Нобиле — започна примипилът, — изтъкнат академик като Вас няма как да не знае колко важни са ритуалите, традициите, червените нишки, пресичащи историята и вярата.

— Не разбирам…

— В едно старо пророчество се казва, че ще дойде ден, когато девствените и невинните ще почиват в ковчега, а сиянието на Луцифер…

— Ковчег? — изпищя Лучана.

— Ритуалите са свещени — обясни главата на ордена.

— Какъв ковчег? — изстена Лучана. — Какво искате да кажете с ковчега?

— Чрез ритуалите си припомняме и почитаме миналото.

— В Рим заподозрели една весталка в порочност, зазидали я в пещера с хляб и вода, за да я спаси богинята Веста, ако наистина е невинна — обясни примипилът.

— В качеството си на теолог знаете, професор Нобиле, че свети Кастул бил погребан жив в пясък на Виа Лабикана през 286 г. — разказа главата на ордена. — Както и християнският мъченик свети Виталий бил погребан жив в Милано.

— Погребан жив? — изскимтя Лучана.

— Какво сте направили със Силвана? — попита Джовани.

— Не само християнски мъченици са подлагани на ритуала — обясни примипилът. — Двамата най-малки синове на гуруто на сикхите Гобинд Сингх, Фатех и Зоравар, били зазидани в стена, тъй като отказали да приемат исляма.

— Боже мой, не може да сте я погребали жива? — изкрещя Джовани.

Лучана изписка.

Двамата мускулести мъже се материализираха в гостната подобно на джинове. Главата на ордена прикани към спокойствие с едно движение на ръката.

— Разбира се, че не. Моля да се успокоите. — Дори не повиши глас. — Ритуалът е символичен.

— Как така… символичен? Какво означава… символичен?

— Не толкова високо, Нобиле. Нали не искаме да безпокоим съседите по това време на денонощието.

Джовани избухна в плач.

— Кои сте вие? Моля ви, тя е само дете! Кои сте вие?

Главата на ордена и примипилът въздъхнаха, сякаш се бяха отегчили.

— Божичко — хълцаше той. — Какво сте направили със Силвана?

— Силвана е добре — обясни главата на ордена.

— Кажете, че не сте я погребали! Жива!

— Както искате. Не е погребана жива — заяви примипилът.

— Ритуалът ни чертае символична линия назад в историята — обясни главният. Примипилът кимна. — Орденът ни е стар почти колкото католическата църква. За разлика от католиците обаче, ние не се набиваме особено на очи. А и не сме чак толкова много. Корените ни обаче са в истинската вяра.

Джовани се бе посъвзел и избърса сълзите си.

— Да не сте сатанисти?

— Съвсем не.

— Корените на нашата църква са по-дълбоки — обади се примипилът.

Внезапна мисъл прониза Джовани:

— Вие сте от дракулсънджейците!

Главата на ордена и примипилът вдигнаха очи. Никой не отговори.

— Независимо от какви откачени илюзии страдате — каза Джовани, — трябва да разберете, че не можете да отвличате невинни момиченца.

— Никой на Божията земя не е невинен, професор Нобиле. Дъщеря Ви, както и всички ние, е родена със задължения, които не могат да бъдат променени нито от нея, нито от други, с изключение на Бог, Сатаната и costhul.

— При цялото ми уважение — детерминистични глупости!

— Тя е част от общото ни цяло, професоре. Така е писано.

— Пълна лудост! Чуйте се само! Моля ви се… Това е лудост!

— Лудост ли, професор Нобиле? Библията все още направлява живота на милиони хора. Защо нашите свещени писания да са лудост?

— В древността са изписани стотици, хиляди пророчества. Те не важат днес! Библията е продукт не само на авторите й, но и на тълкувателите в продължение на две хиляди години.

— Думи на истински християнин.

— Не може да се държите така!

— Като професор, Вие, разбира се, имате право на Ваше собствено мнение. Противно на християнските мисионери ние никога не сме налагали вярата и библейските си тълкувания на други, освен тези, които искрено са ни потърсили.

— Не е възможно да говорите сериозно.

— Аз и Вас не моля да вярвате в нас, нито да следвате писанията ни. Просто разяснявам причините за съдбата на Силвана и ролята й във всичко това.

— Лудост. Пълна лудост…

— Професоре.

— Какво искате?

— Не е ли съвсем очевидно? Искаме „Евангелието на Луцифер“.

— Ще си го получите.

— Оценяваме готовността Ви да съдействате.

— Ще го получите веднага, щом Силвана се върне на сигурно място недокосната.

— За съжаление не е толкова просто. Не се съмняваме, че желаете доброто на дъщеря си, но сме и сигурни, че Вие или по-скоро съпругата Ви бихте замесили полицията и властите. Не можем да допуснем това да се случи. Сигурно разбирате, че трябва да се предпазим.

— Не сме се обаждали в полицията.

— Все още не.

— Само си искаме Силвана.

— Нека отидем да вземем ръкописа. После ще намерим решение.

— Не можем да го вземем.

— Защо не?

— Оставих го в техническия отдел за анализ и съхранение. Нямам достъп до него. Мерките за сигурност…

— Запознати сме с тях.

— Отварят утре в девет. Мога да го взема тогава.

— Ще дойдем с Вас.

— Не е възможно. Ще събудите подозрение. Трябва да го взема сам. Сам. Дори това ще противоречи на правилника.

— Защо?

— Когато даден артефакт бъде предоставен за консервация, не можем да го вземаме по свое усмотрение. Има си процедури, правила. Аз обаче ще се справя. Ще намеря оправдание. Познавам консерватора.

Главата на ордена и примипилът го измериха с поглед. Накрая кимнаха.

— Нека се разберем, че е във Ваш интерес да ни съдействате, а не по-малко и в полза на Силвана… — обясни главният.

— Разбира се!

— Ако Вие или Вашата съпруга разкажете нещо на когото и да било — полицията, роднини, приятели, власти — Силвана ще умре.

Лучана не можа да се сдържи и изхлипа.

— Няма да я убием. Ще я оставим където е сега. В ковчега. Разбирате ли?

— Ковчег?

— Чувате ли какво Ви казвам?

— Чуваме. Какъв ковчег?

— Подчертавам това само и единствено, за да Ви убедя, че не бива да вършите нищо прибързано. Като например да молите за помощ. Това е между Вас и нас. Животът на Силвана е залогът в играта ни.

Никой не продума.

— Боже милостиви — отрони Лучана, — не можете…

Четиримата се изправиха.

— Ще се обадим утре преди обед. Тогава ще се уговорим къде и кога да ни предадете ръкописа.

— И къде и кога ще си получим Силвана — отбеляза Джовани.

— Опитайте се да поспите малко — поръча примипилът. — Човек действа по-рационално, когато си е отпочинал.

Мъжете излязоха от апартамента и затвориха вратата след себе си. През тихите хлипания на Лучана Джовани чу стъпките им по стълбите и трясъка на входната врата.

Ковчегът…

Нямаше сили да се съблече и да си легне. Остана седнал на дивана. Тресеше се. Опитваше се да намери правдоподобно обяснение, което да убеди Умберто Джали да му върне ръкописа. Лучана влезе в банята и пусна душа. Той се заслуша в течащата вода и уличното движение навън.

Когато бащата на Джовани беше на неговата възраст, точно преди войната, той се бе отървал от принудителната служба във фашисткия Corpo Truppe Volontarie, присъединявайки се към комунистическата съпротива. По време на цялата война бе участвал в застрашаващи живота саботажи. Джовани научи за това едва след много години, ей така, между другото, в обяснение за проблемите на баща му с алкохола. Когато старият почина и Джовани се хвана да разчисти жилището му, той се натъкна на „Берета“ и няколко пожълтели листи с шифри. „Какво ли би направил татко, ако бяха отвлекли мен и похитителите го посетеха“, чудеше се Джовани. Дали щеше да говори с тях спокойно? Щеше ли да заплаче? Да ги заплаши? Може би да ги застреля?

Какво би направил татко?

Как трябва да постъпя аз?

Какво мога да направя?

Когато се събуди, в апартамента беше тихо. Лучана явно си бе легнала. Той се взря в тавана и си представи звездното небе. Какво ли е да си космонавт… Как се казваше онзи филм? Беше го гледал миналото лято. Четири пъти. Не, пет! „2001: Една одисея в космоса“32. Лучана не бе пожелала да дойде. Нито веднъж. Никога не му бе минавало през ума, че той, чийто свят се въртеше около миналото и метафизиката, можеше да остане така очарован от бъдещето и технологиите. 2001… Още повече от трийсет години. Как ли щеше да изглежда светът тогава? „Може би ще завземем вселената“, мислеше си той. Бе минала по-малко от година откак Нийл Армстронг стъпи на Луната. One small step… Бе гледал събитието в директно излъчване по телевизията. Какво ли не би могло да постигне човечеството за трийсет години? Пак заспа. При следващото отваряне на очите си забеляза някаква фигура в ъгъла. Джовани се сепна и се изправи на лакти. „Ехо?“ — измънка той. Стаята беше леденостудена. Дали четиримата не се бяха върнали? Въздухът бе изпълнен с остра смрад, като от развалено месо. „Да не би да съм забравил да изхвърля боклука? Кой си ти?“ — попита той. Съществото стоеше неподвижно, беше доста по-голямо от човек. „Просто сянка или пък все още сънувам.“ В мрака огромният силует проблясваше неясно на фона на светлите тапети. Вибрираше със звук, подобен на ток с високо напрежение, само че още по-дълбоко; звук, който по-скоро усещаш, не чуваш. „Сънувам, това не е истина, просто съм сънувал, че съм се събудил.“ Чуваше равномерните удари на големия часовник и смътния шум от нощния трафик по улиците. Човек може ли да сънува звуци и миризми? Хвърли поглед към дифузните контури. Дори и в съня си Джовани се почувства подвластен и не особено достоен в присъствието на гиганта. „Аз съм просто един нищожен човечец сред милиарди нищожни хорица.“ Тогава забеляза две миниатюрни същества в краката на великана. Едното приличаше на елф, другото — на демон. „Тя е добре“ — каза елфът. „Добре? Тя страда!“ — изсмя се демонът. „Жива е — каза елфът, — но трябва да я приберете, господин Нобиле, трябва да вземете Силвана.“ „Да, ако можеш да я намериш“ — ухили се демонът. Той видя в мрака пред себе си лицето на Силвана, потно, бледо, със зачервени очи. „Къде е тя?“ — измънка той. Елфът и демонът се закискаха. „Кажете ми къде е!“ „В ковчег! Лежи в църква!“ — ревнаха елфът и демонът в един глас. „Отведи я!“ — умоляваше елфът. „Моля те.“ Демонът изви и се ухили. За част от секундата жужащият звук смени честотата си. Елфът и демонът изскимтяха и млъкнаха. Джовани видя стаята в болницата и бдящите над него родители. Около тях, невидими за човешките очи, щъкаха безброй демони — лазеха по пода, провираха се по леглото, висяха от тавана. Джовани погледна нагоре и му се стори, че забеляза две блеснали очи. Сведе глава. „Велзебуб? Ти ли си? Ти ли си, Велзебуб?“ Сянката на съществото изчезна в мрака, дълбокият звук затихна. Той се огледа за елфа и демона. Нямаше ги. Вонята на развалено месо се уталожи. Значи е било сън. Фантазия. Опита да се събуди. „Не е истина, Джовани. Всичко става в главата ти, не е истина.“ Стенният часовник тиктакаше равномерно с леко тик и малко по-тежко так.

Джовани се събуди в пет. Изкъпа се, пи чай и излезе с колелото в обичайното време с ясното съзнание, че най-вероятно го следяха. Заключи велосипеда за тръбата пред университета и влезе в кабинета си, преди да мине през проверката за сигурност и да почука на вратата на Умберто Джали.

— Джовани? Мислех, че ще пътуваш?

— По-късно. Може би. Изникна нещо…

— Случва се. Мога ли да ти помогна?

— Трябва да взема за малко ръкописа, Умберто.

— Да вземеш ръкописа?

— Само за няколко часа.

Веждите на Умберто оформиха перфектно обърнато V.

— Натъкнах се на бележка в Codex Sinaiticus, която може би е препратка или препис, откъс от „Евангелието на Луцифер“.

Лъжата не звучеше особено логична, но Умберто не беше теолог.

— Звучи вълнуващо, Джовани. Страхувам се обаче, че ще те разочаровам.

— Защо?

— Ако ръкописът беше у мен, щях да ти го дам при всички случаи.

— Къде е?

— Вече не е у мен.

— Какво говориш?

— Опитах се да ти обясня снощи, но ако трябва да бъда честен, ти звучеше съвсем не на себе си.

— Какво да ми обясниш?

— Деканът Роси конфискува ръкописа.

— Конфискувал е „Евангелието на Луцифер“? Защо?

— Предлагам за това да говориш с него.

— Нищо ли не каза?

— Ставало въпрос за някакви формалности.

Формалности… Да, много типично за Роси. Джовани благодари на Умберто и изтича при охраната. Нетърпеливо се остави да го претърсят, преди да продължи нагоре по стълбите и надолу по коридора към кабинетите на ръководителите на факултета.

Деканът Салваторе Роси тъкмо закачаше палтото и шапката си в преддверието, когато Джовани нахлу.

— А, Нобиле. Хубаво! Тъкмо се канех да Ви се обадя. Възникна проблем.

Влязоха в кабинета, чиито размери и обзавеждане сигнализираха, че Роси беше шефът тук и не се боеше да го показва.

— Проблем, dottore?

— Нобиле, знам, че сте в близки отношения с онзи антиквар Луиджи Фиакини.

— Е, близки, близки…

— Когато заминахте да вземете ръкописа, аз си позволих да позвъня на египетските служби по културното наследство.

По гръбнака на Джовани премина вледеняваща тръпка.

— Всичко е наред, декане. — Гласът му звучеше далечен и гъргорещ. — Лицензи. Документи за износ. Всичко е на мястото си, подписано и подпечатано.

— Professore…

— Дори съм си запазил ксерокопия на цялата документация, в случай че възникнат формални пречки.

— Не се и съмнявам, че сте действал с пълно доверие, професоре. За съжаление обаче на Луиджи Фиакини не може да се има доверие.

— Е, да, търговец е, но никога не ми е давал повод да се съмнявам в него.

— Снощи в 18 часа ми се обадиха от Египет. Документите са или фалшиви, или подправени с подкупи.

— Фалшиви? Но…

— Антикварните служби и полицията в Египет вече са започнали следствие.

— Следствие? Срещу мен?

— За щастие успях да предотвратя скандала. Двама представители на Египетския музей в Кайро пристигат със следобедния полет, за да върнат ръкописа в Египет. Склонни са да сложат черта на всичко това, тъй като разрешихме проблема по наша инициатива. Преди да е станала белята.

Деканът се усмихна с явно задоволство от героичната си намеса.

— Но — Джовани дишаше тежко, — този ръкопис не е мой, нито наш. Принадлежи на Луиджи Фиакини.

— Грешка. Принадлежи на египтяните.

— Dottore. Нека Ви напомня, че с Ваше разрешение действах като вещо лице за Фиакини.

— На сляпо доверие, Нобиле, важно е неотлъчно да се придържаме към тезата, че сме действали на сляпо доверие. Били сме подведени от фалшиви документи, трудно ще обвинят нас.

— На практика това е конфликт между Луиджи Фиакини и египетските власти! Трябва да държим университета настрана.

— Съвсем правилно, Нобиле.

— Чуйте! Лично ще занеса ръкописа на Луиджи, за да го вземат египтяните от него.

— Египтяните не гледат на нещата по този начин. Ръкописът е бил изнесен от Египет от представител на ватиканския Папски григориански университет. Вие, професоре. Ето защо държат нас отговорни, докато си приберат ръкописа. Едва тогава ще насочат вниманието си към Фиакини. Намекнаха, че този антиквар и по-рано е бил замесен в трансакции, които сега ще бъдат подложени на щателна ревизия.

— Но…

— Не се стряскайте толкова. Това няма да има никакви последици за нас, нито за Вас лично. Уверих египтяните, че сте честен и сериозен учен, сам оплетен в примката на… да го наречем по-комерсиалната част от бранша.

— Божичко.

— Отпуснете се, професор Нобиле, приемете го спокойно. Имате пълната ми подкрепа и закрила. Това по никакъв начин няма да омърси Вашия curriculum vitae.

— Аз…

— Не мислете за това. Разбира се, незабавно трябва да преустановите отношенията и сътрудничеството си с Луиджи Фиакини. Аз обаче никога не съм вярвал на този тип, така да се каже.

— Предплатих доста голям депозит на египтяните от негово име.

— Това си е негов проблем.

— Като не получи нито ръкописа, нито парите, ще държи под отговорност мен и университета.

— Само да опита. Ха! Нека само опита.

— Способен е да действа доста безскрупулно.

— Ако реши да се гаври, може да го посъветвате да докладва в полицията за Вас, мен и Негово Светейшество папа Павел VI наведнъж!

Джовани скри лице в ръцете си. Призля му. Само дето не повърна върху персийския килим на декана.

— Не приемайте нещата така, професоре, знам, че не носите нито вина, нито отговорност за това. Още повече оценявам явната ви загриженост за този проблем.

— Божичко, милостиви Боже.

— Господ, за щастие, беше с всички нас.

— Къде е?

— Ръкописът? Не се притеснявайте. Лично го заключих в сейфа си — кимна към огнеупорен сейф „Шваб“ с шифър, — където ще си остане, докато египетските ни колеги дойдат да си го приберат.

— О, боже мой.

— Няма нищо, професоре. Както казах, нещата се наредиха по най-добрия възможен начин. Няма от какво да се боите.

Джовани затвори очи и се поокопити. Деканът се облегна на стола си със самодоволно изражение на лицето.

— Знам, че ще прозвуча странно — започна Джовани и гласът му пак доби онази гъргореща нотка, сякаш гърлото му беше пълно с мехурчета. — Но бих искал да взема ръкописа за няколко минути.

— Съжалявам.

— От изключително решаващо значение е да проверя нещо.

Деканът поклати глава решително.

— Съжалявам, професоре. Знам, че ръкописът е вълнуващ…

— Dottore!

— … и че означава много за Вас. С голяма радост бих Ви позволил да го изучавате.

— Става дума просто за детайл, няма да ми отнеме повече от половин минута…

— Знаете ли, Нобиле, у Вас разпознавам себе си. Този пламенен порив да откриеш! Налага се обаче да гледаме на нещата така: Никога не сме докосвали ръкописа. Не е наше притежание. Не можем да разлистваме нещо, което не съществува.

— Но…

— Чуйте ме! Когато египтяните си го върнат, можете да кандидатствате за стипендия и да го изучавате в Кайро.

— Декане…

— Съжалявам, професор Нобиле. Не само съм верен на принципите си по този въпрос, непреклонен съм.

— Моля Ви!

— Не! „Евангелието на Луцифер“ остава в сейфа ми, докато египтяните си го вземат.

Той се върна в своя кабинет. Там пък какво имаше да прави? Погледна купчината листа за Harvard Theological Review, погледна към прозореца, обрамчил бледата утринна светлина, погледна стените. Почуди се дали да не се обади на Луиджи, но се отказа. Вместо това позвъни вкъщи, за да провери дали похитителите не се бяха обадили. Лучана не вдигна. Той извади купчина справочници и дисертации, натрупани до пишещата машина, за да убие времето и да събере мислите си. Обобщи в кратък доклад известни исторически и теологични сведения за дракулсънджейците. Надяваше се да открие слабо място, от което да се възползва. Нищо не намери. През цялото време виждаше пред очите си Силвана.

Божичко. Какво ли правят с нея?

Пак се обади вкъщи. Никой не отговори.

Излезе от кабинета си, заключи и тръгна с колелото към дома. Уличното движение беше обезумяло. Лучана не си беше у дома. Обиколи всички стаи, сякаш се беше скрила и само чакаше някой да я намери.

„Та те не биха отвлекли и Лучана? Как можах да бъда толкова невнимателен, толкова непредпазлив? Естествено, че не са я отвлекли. Имат си Силвана. Нямат нужда и от Лучана.“

„Енрико!“ — помисли си той.

При Енрико е. Внезапна увереност. Енрико… Само че не искаше да се обажда. Телефонният му номер бе записан в тефтера в чекмеджето под апарата. Но да набере номера, за да пита за жена си — и може би той да му я даде — това вече му дойде в повече.

Свлече се на плюшения фотьойл. Ръкописът… Божичко. Милостиви Боже. Какво щеше да каже, когато се обадеха? Как щяха да реагират? Ще я оставим, където е сега. В ковчега. Той стана, взе пепелника от масата и го запрати в стената. Фин облак пепел заблестя на снопчетата слънчева светлина.

Ковчегът…

Хлипане. Болезнено и отчаяно. Откъде дойде този звук? От него ли? „Като ранено животно съм. Не разсъждавам рационално. Простреляно животно, опитващо се да избяга от ловците. Мисли, Джовани! Мисли!“

Телефонът звънна.

Отначало звукът го парализира. После се втурна към апарата и вдигна слушалката.

— Да?

— Професор Нобиле, благодарим за гостоприемството. — Гласът на главата на ордена. — Набавихте ли каквото се разбрахме?

Задъха се, сърцето му препускаше, не можеше да отговори.

— Професор Нобиле?

— Имаме… проблем.

Гласът му беше задъхан и насечен. Думите гъгнеха, звучеше панически, задавен от плач.

— Какъв проблем?

— Шефът ми във факултета, деканът и доктор по теология Салваторе Роси, е конфискувал ръкописа.

— Защо?

— Очевидно Луиджи Фиакини, собственик на антиквариат на…

— Познаваме Луиджи. Продължавайте!

— Той или е фалшифицирал разрешителните за износ, или е подкупил някой египетски…

— Естествено! По същество!

— Dottore Rossi е алармирал египетските служби. Тръгнали са от Кайро да си приберат ръкописа.

— Къде се намира той?

— В сейфа на dottore Rossi.

Пауза.

— Професор Нобиле. Нека го кажа направо. Ако блъфирате и това е опит да задържите ръкописа…

— Трябва да ми повярвате! Не искам да рискувам живота на дъщеря си!

— Ако не се опитвате да ни измамите и ръкописът се намира в сейф в очакване да го отнесат египетските антикварни служби…

— Да! Това е истината!

— … имате само една възможност, ако искате отново да видите дъщеря си.

— Да?

— Донесете ни ръкописа!

— Не мога.

— Не ме слушате.

— Както вече казах, намира се…

— Професор Нобиле, чуйте какво Ви казвам! Донесете ни ръкописа! Не ме интересува къде е. Не ме интересува как ще го направите. Просто го вземете!

— Аз…

— Не съм безразсъден. Разполагате с целия ден.

— Няма начин да стане!

— Ще се обадя в 16 часа, за да се уговорим за часа и мястото на доставката.

— Заключил е ръкописа в сейф!

— Шестнайсет часа. Разбрано? Тогава трябва да имате ръкописа, професоре.

— Чуйте…

— Шестнайсет часа!

— Не знам комбинацията за сейфа!

— А ние знаем всяка ваша стъпка. Ако се обадите на полицията, началниците Ви, властите или някой друг, ще сметнем това за прекратяване на сделката. Последиците са Ви известни.

— Не мога…

— Шестнайсет часа, професоре.

Главата на ордена затвори.