Евангелието на Луцифер

1.

Ал Хила, Ирак

23-27 август 2009

Хеликоптерът „Апачи“ се издигна сред облак прах и пясък от базата на импровизираното летище. Изчезна с бръмчащи перки към ослепителното слънце срещу нас. В далечината, прикрити от облаците прах, които вдигаха, зърнах колона камуфлажни джипове, хъмвита и танкове „М1 Ейбрамс“, патрулиращи по границата на разкопания район. Пустинният вятър носеше воал от бодлив пясък и той се лепеше по нас като корички на рани, които трябваше да чоплим на крехки люспици. Вдигнах ръка, за да закрия очите си от яркото слънце. Небето беше безоблачно, горещината — непоносима. Бях прогизнал от пот под жълтеникавокафявата униформа, ръкавиците и кърпата за глава, които защитаваха бялата ми като платно кожа. По-рано през деня някой бе измерил температура от 45 градуса. На сянка! Хоризонтът трепереше в горещата мараня. „Сигурно така се чувстват попадналите в ада“ — помислих си аз.

Евангелието на Луцифер се намираше в хранилището на лабораторията за ръкописи в Оксфорд. КК смяташе, че там бе най-защитено. Бе подсилил охраната, в случай че дракулсънджейците решаха да си опитат късмета. За да заблудим монасите, които през цялото лято мяркахме като бегли, пъргави сенки в периферията на съществуванието ни, КК ги остави с впечатлението, че бе донесъл ръкописа в лагера в Ирак.

Точно пред платформата, където се бях прикрил под полегат брезентов навес, група археолози и инженери се бе струпала около теодолитите и алтиметрите, сочейки някъде из голата местност. Американски и италиански археолози обсъждаха нещо с разпалени жестове. Няколко мъже, които опъваха въжета между отделни точки в огромната мрежа на разкопките, размахаха юмруци към поредния хеликоптер — „Супер Кобра“ — който профуча над терена и увисна над нас, завихряйки пясък и затруднявайки дишането ни. Единият пилот отвори вратата и направи няколко снимки, след което продължиха към площадката за кацане и се приземиха точно в средата на кръга с голямото „Н“. До него се придвижи бронирано хъмви, което дотогава чакаше при бараката терминал. Някаква фигура скочи от мястото на втория пилот, приведе врат и притича до хъмвито под помитащата перка. „Супер Кобра“-та се издигна. Хъмвито потегли към военната база, където американското знаме се развяваше на висок стълб.

Сложих си слънчевите очила, които бях купил от Ал Хила, и разгледах терена с постройки, получил името Вавилон — II. Накъде в земята под нас щяхме да намерим останките от Вавилонската кула.

Американските войници, които охраняваха нас и археологическите разкопки, вече бяха успели да установят военен лагер и да оградят терена от всички страни. Входът се състоеше от високи огради с бодлива тел, стоманени врати и пунктове за проверка. Подобно на затвор, чиято основна цел бе да държи хората настрана. Поставени косо стоманени греди и бетонени блокове с височина метър и половина се издигаха около целия лагер. Външната ограда беше висока четири метра, от бодлива тел. Вътрешната беше само два метра, електрическа. Носеха се слухове, че десетметровият пояс между двете прегради бил миниран. През нощта целият периметър бе осветяван с прожектори, в резултат на което лагерът привличаше безброй чудати насекоми и влечуги. Най-ужасните — камилските паяци — бяха големи колкото палки за тенис на маса. Фактът, че на практика не бяха паяци, далеч не ме утешаваше.

Всички цивилни бяха настанени в селце от бараки, отделено от военния стан и общия команден център. Стаята ми беше толкова миниатюрна и тясна, че по-скоро приличаше на будка. Походно легло. Маса. Стол. Военен алуминиев шкаф. За щастие, заместник-директорът, Каролин Олсън, ме бе разпределила в единична стая. Повечето бяха с двуетажни легла.

2.

— Не е ли чудно — попита КК първата вечер, когато седяхме под звездното небе на платформата пред канцеларията на ръководителите на разкопките, — да си представиш, че се намираме в легендарния Вавилон?

След залеза пустинният въздух се поохлади. С мрака наизлязоха всички насекоми и непознати миризми. Долових смрад на гнило зеле и клоака откъм селището с ниви на изток от нас.

Зареях поглед в мрака и се замислих за историята, обгърнала района, в който се намирахме. Шумери. Акадското кралство. Вавилония. Асирия. Кралете Навуходоносор…

— Да, чудно. КК? Може би ще ми обясниш как вавилонците са успели да разделят земното кълбо на паралели и меридиани?

Не знам колко пъти вече се бях опитвал да го накарам да ми разкрие как бе възможно хиляди години преди нашето време вавилонците да са били в състояние да разработят примитивен изходен код и координатна система, които да разгадаем през 2009 г.

— Ще се върнем на това — отвърна КК.

За пореден път. Често повтаряше тази фраза. Постепенен протокол…

Въпреки че вече бях част от проекта, въпреки че вече бях вътре, КК продължаваше да укрива информация. С безразличие, чиято престореност отдавна бях прозрял, той опита да се измъкне от въпроса за присъствието на военните. Естествено, осъзнавах, че условията в Ирак ни правеха зависими от охраната им. Беше рисковано да се копае в земята, която много хора смятаха за историческа, свещена. Камион с експлозиви лесно щеше да затрие всички ни и да запише евтина пропагандна победа на сметката на иракските бунтовници.

И все пак, дори истината може да бъде сплетена от непълноти и фрагменти.

В лагера бе настанена цяла военна бригада. Няколко хиляди войници, за да охраняват някакви си археологически разкопки?

1.

Разкопките в пустинята са сложно изпитание от прах, пясък и жега, толкова интензивна, че в пристъпите на самосъжаление лесно можеш да си внушиш как си започнал да се изпаряваш и да се стичаш в локва от бързо загрята мазнина, водни пари и разбити мечти.

Въпреки че се намирахме в пустиня, наоколо никога не беше тихо. Грамадни булдозери товареха непрекъснат поток от камиони със ситно пресятия пясък, който оставяха след себе си работниците на съоръженията и археолозите. Из района кръжаха хеликоптери. Тежки, бръмчащи дизелови агрегати осигуряваха електричество. Ръководителят на археолозите беше отговорен за направляването на багерите, булдозерите и отборите копачи, които отстраняваха изкопаното. Едва когато откриехме нещо достойно за по-внимателно изследване, работата поемаха археолозите със своите мистрии, четки и концентрираното си търпение. С помощта на нивелири, теодолити, сателитни снимки, компютърни програми и Т-образни линеали бяхме разграфили обширния и неравен пустинен терен в детайлна мрежа, която изследвахме квадратен метър по квадратен метър. Въпреки че имахме на разположение прецизните координати на вавилонците, бяхме принудени да използваме високотехнологично оборудване с цел изобщо да се надяваме да открием самите руини на кулата. Сканирахме терена със самолети и портативни измервателни уреди с лазери. Разузнавателен сателит правеше невероятно ясни снимки на базата на инфрачервени лъчи и видимата светлина. Тези снимки се прибавяха към стойностите от сеизмичните и геомагнитни измервания в компютър. В резултат се получаваха триизмерни фотографии с изумителна дълбочина и детайлност. Главният археолог и екипът му от рано се въодушевиха по голяма подземна структура на четиристотин метра на север от нас. Имаше три остри ъгъла и със солидна доза въображение можеше да бъде сметната за основа на постройка. Аз обаче бях убеден, че ставаше дума за подземна скална формация. Геолозите и бормашините потвърдиха теорията ми. Аз самият проявявах любопитство към едно възвишение само на петдесет метра североизточно от бараките. Главният археолог и главният геолог смятаха, че е природно и слабо интересно, на мен обаче ми напомняше на стара скандинавска надгробна могила, която бяхме разкопали в Рогаланд. Вярно, не търсехме надгробна могила, но добрият археолог трябва да вярва на интуицията си и способността си да разчита терена.

— Възвишението е остатък от многоетажната кула — настоявах аз. — Квадратната структура в подземните седименти може би е основата на зикурата.

— Това — възрази главният археолог, подкрепен от одобрителния смях на главния геолог, — е купчина камъни.

— Подобни възвишения не са типични за природата на този терен.

— Огледай се! Навсякъде има такива.

— Това изглежда различно.

Погледи. Ехидни усмивчици. Въртене на очи. Свикнал съм.

Главният археолог бе принуден неохотно да се съгласи с мен, когато се сдобихме с триизмерните снимки и резултатите от георадара, който изпраща високочестотни сигнали надолу по склона, магнитометъра, регистриращ промени в магнитното поле вследствие на човешка дейност и уреда за измерване на специфично електрическо съпротивление: под възвишението имаше четириъгълна конструкция с размер няколкостотин квадратни метра.

— Вавилонската кула — казах аз на КК с немалка гордост.

Главният археолог не бе нито злопаметен, нито отмъстителен. Направи плановете за разкопките на хълма с подновен хъс и щедрата ми подкрепа. За да спестим време и да повишим ефикасността на работата, разделихме археолозите и копачите на три групи: едната отговаряше за неквалифицирания труд, втората за изкопаването на шахтите, третата — за пресяването и анализите на пръстта и пясъка.

Дълбаехме внимателно. Метър по метър. Час след час.

Копахме неспирно в продължение на две денонощия. В безжалостната жега на пустинното слънце. В нощния студ.

Най-сетне намерихме това, което търсехме.

Основи.

Основи, толкова огромни и солидни, че повече нямаше място за съмнение.

Бяхме открили Вавилонската кула.

2.

За да стигнем до оголената част от основата, трябваше да слезем по четири коси алуминиеви стълби, монтирани върху скеле в шахтата. Въздухът в този ров бе наситен с песъчлив прах и слънчева топлина. Земята беше пълна с остатъци от постройки, парчета глинени съдове и възмутени скорпиони. Солидна гумена тръба бълваше охладен въздух върху клетите копачи, които направо бяха готови някой да ги изцеди и закачи да съхнат. Когато с КК, главния археолог и главния инженер се събрахме долу в шахтата, копачите вече бяха разкрили няколко метра от основата. Стената се състоеше от колосални квадратни каменни блокове, изсечени и напаснати с впечатляваща прецизност. Беше си забележително. В района нямаше подобна скала.

КК удари стената с длан.

— Солидно нещо!

— Странно — обади се главният археолог. — Според Битие Вавилонската кула е построена от печени тухли и земна смола.

— Не бих се предоверявал на Моисей по строителни въпроси — възразих аз.

— Такива са били строителните практики по онова време — отвърна главният археолог.

— Невероятно — възкликна КК, — колко гладко са споени каменните блокове.

Погладих с пръсти повърхността на основата. Ще речеш, че цялата кула се е разпаднала и се е сляла със земните маси. През цялото време си бях представял как това, което търсехме, каквото и да беше то, бе погребано в седиментите от пясък, пръст и камъни. Тази основа обаче бе твърда като гранит.

Опитах да разчопля ръба с нокти. Нищо не се отрони.

Не знам как така успях да проумея пред какво точно се бяхме изправили. Може би покълващото у мен абсурдно подозрение за естеството на пазената от КК тайна. Може би пък спомените от семинар за древните строителни техники, в който участвах в Турция през 2003 г. А дали не беше чиста интуиция?

— Това не е камък — обадих се аз.

— Какво искаш да кажеш? — попита КК.

— Естествено, че е — възрази главният археолог.

— Вавилонците, построили тази кула, са имали две възможности — обясних аз. — Можели са да натоварят всичките тези каменни блокове от най-близката каменоломна. На няколко хиляди километра оттук. В пустинята. Непоносима робия. Или пък да съградят основите тук, на мястото на зикурата. Как бихте постъпили вие?

— Въпросът не е как ние бихме постъпили — отвърна главният инженер, — а с какви съоръжения и технологии са разполагали те.

— Какво се опитваш да кажеш, Бьорн? — попита КК.

— Тези блокове са лети.

— Лети? — избухна главният инженер.

— Лети — повторих аз. — Направени са от бетон.

КК и главният инженер ме погледнаха смаяни.

Главният археолог прокара ръка по повърхността на основата.

— Интересна идея. Само че по онова време този вид бетон не е бил разработен.

— Не са имали нито необходимите умения, нито съоръженията да излеят супербетон — отбеляза главният инженер. — Циментът, който са били в състояние да произведат по него време, е бил доста паянтов, не солиден. Неустойчив. Ако това тук е бетон, качеството и здравината му свидетелстват за технология, за която можем да им завиждаме и днес.

— Забравяте колко напреднали биха могли да бъдат древните култури — казах аз. — Вавилонците, египтяните и римляните са били изключително умели в отливането. Много от постройките им са се съхранили до ден-днешен.

— Под формата на руини — отбеляза главният археолог.

— Чакай сега — обади се главният инженер. Специалистът у него се бе разбудил и гореше от желание да постави един самонадеян археолог на мястото му. — Ако това тук е бетон — той потупа основата, — как ще обясниш факта, че здравината му не е намаляла за 4500 години?

— Мисля, че отговорът на този въпрос може да даде КК.

Той вдигна ръце, за да се защити.

— Нямам представа. Идеята на Бьорн обаче е интересна. Как иначе са щели да превозят всичкия този камънак дотук?

Отново погалих повърхността с пръсти.

— Бетон! — казах.

— Много лесно ще разберем това — рече КК на главния инженер. — Анализирайте материала…

— Наистина, КК! — възкликна главният инженер.

— … и продължаваме да копаем. Някъде по протежението на тази стена трябва да има вход.

1.

Ал Хила

28-29 август 2009

— Идвам от среща с началника на охраната — каза КК. — Опасява се, че на разкопките е проникнал враг.

Току-що бе почукал на вратата ми. Четях в леглото, но веднага взех единствения си стол, обикновен, от най-евтините, и седнах наопаки, с гърди към облегалката. Използвах крайчето на самата обложка, за да си отбележа докъде бях стигнал и оставих романа на масата до леглото.

— Защо мисли така?

— Някой без правомощия се е опитал да тършува из деликатни файлове в компютърната система.

— Кой?

— Неизвестен.

— Мислех, че всички са проверени предварително.

— Не само това — за всеки един е гарантирано от доверен сътрудник, свързан с Проекта Луцифер.

— Как е било разкрито проникването в системата?

— Разделена е на различни нива на сигурност. Достъпът до тях зависи от степента на довереност и функцията на всеки от нас. Езиковедите не могат да отварят файловете на археолозите и обратно. Инженерите имат достъп до сведения, с които биолозите нямат нищо общо. Можеш да се логнеш в проекта със собственото си име и парола или като групов потребител с обща парола. Тогава получаваш достъп само до общи файлове — вътрешни списъци, информация за контакт и т.н. — но не и до секретните файлове. Само служителите на най-високо ниво на сигурност знаят какво всъщност търсим. За повечето работници тук е предостатъчно откриването на Вавилонската кула.

— Какво всъщност търсим?

КК продължи, сякаш не беше чул въпроса:

— Това, за което не сме информирали никого е, че щабът по сигурността проверява рутинно всички логвания и целия трафик в интранета. По този начин са открили, че някой, логнал се като групов потребител, системно се е опитвал да кракне най-високото ниво на сигурност с помощта на така наречената brute force attack…

— Което ще рече?

— Да изпробва всички възможни комбинации, докато открие паролата.

— Звучи ми невъзможно.

— Зависи от паролата. И техниката, с която разполагаш. Естествено, не са успели да разкрият кода, но щабът по сигурността докладва, че опитът за проникване в системата е направен с помощта на изключително високотехнологичен генератор за пароли. Притежава компютърната сила на космически кораб, до него водещите цивилни програми за кракване в света — EFF DES и COPACOBANA — изглеждат като Комодор 64. В рамките на 13 минути, когато са разкрили опита за проникване, машината е изпробвала няколко милиарда комбинации от знаци.

— От коя група е въпросният извършител?

— Учените.

— Колко са заподозрените?

— Някъде между 125 и 150.

— Някой конкретен заподозрян?

— Не. Тук става дума за всякакви — от археолози и историци до теолози и езиковеди… от различни държави… различни специалности…

— И един от тях е къртица.

— На практика не знаем. За съжаление обаче много факти намекват за това. Ако не беше кракерът, с малко повече добра воля можехме да си помислим, че въпросният е бил прекалено любопитен. Само че програмата, провела тази атака brute force, струва толкова много милиони — просто е очевидно, че въпросният работи за някого. Някой с огромни ресурси. Например разузнаваческа организация.

— Или пък някой дракулсънджеец, успял да проникне до разкопките.

— Или пък някой дракулсънджеец…

2.

Какво е животът, ако не дълга редица от случайности и съвпадения?

Много години след като приятелят ми Ескил напусна клиниката за нервноболни с помощта на отворена артерия, на мен ми стана ясно, че демонът, обладал тялото и душата му — Пазузу — бе същият, който тормозеше обсебеното момиченце от Екзорсиста — Реган. Никой, изгледал този филм на ужасите, не би могъл да прогони картините. Аз го гледах на видео, когато бях на 15. И досега не съм го забравил. На няколко пъти, докато се опитвах да го усмиря в очакване санитарите да дотърчат с химическата си утеха, долавях погледа на демона дълбоко в паникьосаните очи на Ескил. А и аз самият не бях съвсем здрав.

Казват, че самият страх е по-лош от това, което го предизвиква. Аз пък се боя от невидимите връзки на съществуванието, всички недоловими нишки на съдбата, в които се оплитаме, без да подозираме, че ги има. Като Пазузу. Дали Ескил бе гледал филма? Или чел книгата? Дали пък не беше съвпадение?

Ето от тук е произхождал Пазузу. От Месопотамия. Намирах се в родната му земя. На негова територия. Сякаш се изправяш срещу стар враг. Враг, чието отражение бях видял в погледа на моя приятел.

3.

Чувах разпалените гласове дори през стената и бръмченето на вентилаторите.

Клатех се на стола в главния щаб, вдигнал крака на масата за заседания, и разлиствах последния доклад от ръководството на разкопките. По обед, след като обядвахме и накратко ни осведомяваха какво е положението, аз с радост търсех убежище от задушливата пустинна жега в климатизирания щаб. Тъй като КК и останалите ръководители на екипи по това време инспектираха работата наоколо из съоръженията, аз обикновено се сдобивах с малко повече от половин час само за мен на прохладното течение на климатика.

Главният инженер се втурна в стаята, последван от струя горещина.

— Дявол да ме вземе, ти беше прав! — извика той и размаха доклада от инженерите и химиците, анализирали материала на каменните блокове, изграждащи основата.

— Бетон?

— Невероятно е! Материалът се състои от непознат досега вид цимент, пясък и каменен прах, пепел, чакъл, керамични парченца, стъкло, фибри, гипс, вар и други вещества, които още не сме успели да анализираме. — Тонът му загатваше, че му бе трудно да повярва на собствените си думи. — Сместа не напомня на никоя известна ни древна технология. Материалът е десет пъти по-здрав от съвременния супербетон.

Той остави на масата доклад, пълен с таблици, диаграми, понятия от сорта на мегапаскал и стойности от въглеродни изследвания за издръжливост на натиск и износване. Доста неразбираем, но резултатите бяха впечатлили експертите.

— Сместа се е превърнала в свръхздрав бетон, толкова силен — продължи главният инженер, — издръжлив и твърд, че надминава и най-добрия, най-скъп и най-модерен промишлен бетон, който се произвежда в света в наше време. Няма да намериш такъв дори в нефтените платформи и мостовите конструкции.

— И защо тогава кулата се е сринала?

— Само основата е била излята от този супербетон. Под, стени, покрив. Самата кула над нея е била издигната от най-преходния материал. — Главният инженер разгледа диаграмите си. — Съвършено необяснимо!

1.

Каролин Олсън бе обявена за изчезнала в 9:30 вечерта.

Не я познавах. Бяхме се поздравили бегло: през юли, когато помагах на КК да изготви плановете за археологическите разкопки, и само още веднъж, когато пристигнах в лагера и получих стая и пропуск. По произход Каролин бе американка, но се омъжила за британец и заживяла в Ливърпул. Беше назначена за заместник-директор и дясна ръка на КК по организационни, логистични и практически въпроси. Отговаряше за всичко от плащането на заплатите до поръчките за храна.

След като не се появила на провежданата всяка вечер оперативка и не отговорила на мобилния си телефон, най-близките й колеги тръгнали да я търсят. Каролин не бе от жените, които ще забравят за събрание.

Не я открили нито в стаята си, нито в столовата, помещенията за отдих или кабинета й. Не бе напускала лагера. Всички, които пристигаха или излизаха от територията му, биваха регистрирани по електронен път.

След повече от час предупредиха КК и началника на охраната Дик Стоун.

Щабът по сигурността и отряд войници от военната част на лагера претърсиха всички стаи в жилищния комплекс и всички общи помещения.

Каролин Олсън не можеше да бъде открита никъде.

2.

Намериха я след час.

Лежеше в празна барака в периферията на лагера, в северозападния ъгъл, където лагерът се изправяше пред безкрайната пустиня. Бараката бе останала от работниците, издигнали оградите.

Двама от войниците, които изпратиха с джип да проверят налудничавата хипотеза, че може би се е залутала из пустинята от вътрешната страна на лагера, я открили по чиста случайност. По нищо не личало, че някой би потърсил убежище в изоставената барака, но те спрели инстинктивно и влезли да проверят.

КК бе облегнал рамо на рамката на вратата, когато дотичах при него. Като ме забеляза, той се изправи. Изглеждаше блед и потресен. Нищо чудно. С Каролин бяха работили заедно дълги години.

„Те?“ — попитах с поглед.

Той само кимна.

3.

Каролин Олсън беше мъртва.

Убита.

Лежеше гола върху походно легло в средата на бараката.

Ръцете й бяха скръстени върху гърдите. Държеше бронзов амулет, който началникът на охраната, Дик Стоун, тъкмо се мъчеше да изчопли от хватката й.

— Не е rigor mortis.

Той показа амулета на двама ни с КК.

Дори от разстояние можех да заявя, че бе от същия вид.

КК ни дръпна настрана.

— Какво знаем?

— Засега почти нищо — отвърна Дик Стоун. — Отскоро е мъртва.

— Причина за смъртта?

— Нищо не можем да кажем преди аутопсията. Няма следи от външни наранявания.

— Обезкървена ли е? — попитах.

— Все още не знаем.

— Защо Каролин? — учуди се КК. — От всички тук?

— Тя знаеше кода за сейфа в главния щаб. Както и паролата за най-високото ниво на сигурност в компютърната система.

— Може ли да е издала нещо?

— Сейфът вече е бил отворен и претърсен. Не знаем обаче какво е останало.

— Ръкописът — обадих се аз.

— Че нали е в Англия — възрази КК.

— Това само ние го знаем — обясни началникът на охраната. — Най-вътрешният кръг.

— Какво ще правим?

— Като начало сме изключили сървъра и генерираме нови пароли за всички.

— Трябва да се обадя на мъжа й — каза КК. — Вдовеца.

Рим, май 1970

Страх ме е.

Не искам да умирам.

Слушам собственото си дишане. А сякаш е на друг. Кратко, бързо, тежко. Не е моето. Стърже.

Въздухът не стига.

Страх ме е.

Удрям по стените на ковчега, ритам капака. Толкова съм слаба. Просто вяло шляпане.

Долепям уста чак до маркуча, който вкарва въздух в ковчега. Дишам дълбоко. Но не помага.

Навън чувам звуци от подземния свят — писъци и смях, плач и пляскане. Някой пее.

Или сънувам. Дано да сънувам.

Нищо не звучи реално.

Силвана — шепне Ло-Ло.

Притварям очи.

Той лежи до мен. Само на няколко сантиметра от лицето ми. Скъпи мой, миличък, добричък Ло-Ло.

Силвана — шепне той. Изглежда ми угрижен. Никога не съм го виждала такъв. Ло-Ло почти винаги е весел. Сега обаче е тъжен.

Ло-Ло — опитвам се да прошепна. Не успявам. Не излизат думи. Все едно в гърлото ми е заседнало парче месо. Дишам както баба едно време. Почина в нощта, след като я навестихме. Мама ме събуди на сутринта. Каза, че баба си е отишла. Сега вече може ли да диша? — попитах аз. При Бог всички могат да дишат — каза мама. Тогава разбрах, че баба беше мъртва.

1.

Ал Хила

30 август 2009

Бригадата копачи бе ринала пясък и камънаци в продължение на десет часа, още от шест часа сутринта, когато най-сетне успяха да открият вратата. Това се случи в неделя.

Впечатляващият вход бе широк четири метра и висок три. Двете крила на вратата бяха изработени от метална сплав с диагонални подпори и полета с бетон. В метала и бетона и на двете крила бе излят символ, който разпознах: триъгълник с кръг, слънце, във всеки ъгъл.

Триъгълникът на Озирис.

Забавно. Триъгълникът на Озирис е египетски символ, не вавилонски.

Вратата нямаше панти. Инженерите смятаха, че всяко крило трябваше да бъде избутано встрани. Навярно бяха застопорени на място с направляващи релси по пода и тавана в улеи в бетонната основа. Беше абсолютно невъзможно да се отвори. Инженерите прекараха часове в търсене на някакъв механизъм. Нищо не намериха. Тъй като нямаше нито брави, нито ключалки, поне не външни, те предположиха, че се отваря и затваря само от вътрешната страна. Което пък само по себе си беше странно. Това означаваше, че някой се бе заключил вътре — с очевидните последствия от подобно начинание. Или пък бяха оставили отвор на друго място, а после го бяха зазидали. Нелогично.

Сканиране на вратата с помощта на специална военна техника (КК намекна нещо за оптични и инфрачервени сигнали, неутронно лъчение и ултразвукови вълни) разкри механичен шедьовър от зъбчати колела, резета, лостове и метални куки, които обхващаха солидни мандала.

— Как ще успеем да я отворим? — попита КК.

— Нямаме избор — обясни главният инженер. В гласа му звучеше някаква пламенна нотка, едва ли не животинска. — Тази ключалка и тези врати са солидни като банков трезор. Ако ще влизаме, трябва да използваме сила.

— Как?

— Можем да взривим крилата с помощта на крик. Хидравлични разширители. Или пък да оголим механизма, като отворим крилото на вратата с оксижени, лазерни резачки и свръхмодерни бормашини.

Просто надушвах тестостерона, който се процеждаше през порите му.

— Какво ви има на вас, инженерите, че сте толкова надъхани да разрушавате всичко красиво около вас? — попитах наполовина шеговито, наполовина сериозно. Представих си как вратите поддаваха на хидравличните разширители в какофония от оглушително пукане, скърцане и стъргане. — Тази врата е културно наследство — продължих аз. — Вижте само колко е красива! Не можем да я унищожим. Трябва да я съхраним за идните поколения!

— Ти имаш ли ключ?

— Всъщност, да.

— С нетърпение чакам да чуя.

Обърнах се към КК:

— Имам идея как може да се отвори заключващият механизъм.

— Нима?

— Целите сме в слух — заяви главният инженер.

— Триъгълникът на Озирис на вратата символизира трите египетски божества Озирис, Изида и синът им Хор. Известен ни е от две места в света: стенописи и релефи из Египет и скални рисунки в гръцката префектура Магнезия. Тъкмо от Магнезия египетските мъдреци са набавяли магическите си камъни.

— Магически камъни? — попита главният инженер.

— Днес познаваме тези камъни под съвсем различно наименование: магнити. Думата произхожда от гръцкото magnitis Iithos, което значи камък от Магнезия. Там има естествени залежи на магнетит, магнитна желязна руда.

— И такива неща ли знаели археолозите? — учуди се КК.

— Като малък никога ли не си играл с магнити?

— И какво се опитваш да ни кажеш? — подкани нетърпеливо главният инженер.

— В древността триъгълникът на Озирис е бил символ на магнетизма. Може би вече схващаш?

— Не — отвърнаха в хор КК и главният инженер.

— Погледнете вратата. Триъгълникът на Озирис. Върху всяко крило има три метални плочки. За просветените символът е представлявал ключ.

— По какъв начин? — попита КК.

— Поставяйки мощни магнити върху трите плочки в центровете на трите слънца, се създава магнитно поле, електрическа верига, която отключва механизма.

Някъде във военния лагер запали камион.

Главният инженер се усмихна снизходително.

— Интересна теория, Белтьо. Наистина интересна. За съжаление обаче на места си противоречиш: магнитната ключалка е патентована през 1989-а. Състои се от електромагнит и сглобка, зависими са от наличието на електричество. Сега, аз не съм археолог, но доколкото разбирам, тази пирамида е на 4500 години.

— Не ги оставяй да разрушат тази прекрасна врата — помолих се на КК.

Знаех колко ламтеше да проникне вътре и не бих си и помислил, че ще ме изслуша. Той обаче го направи.

— Бьорн има право — каза КК. — Сама по себе си вратата е ценно културно наследство. Не искам да я разрушаваме, преди да сме изпробвали всички възможни начини.

2.

С КК вече бяхме близо до главния щаб, когато ни настигна началникът на охраната Дик Стоун. Затворихме се в прохладния кабинет и си отворихме бири от хладилника. Дори началникът на охраната не отказа един будвайзер.

— Какво е положението? — попита КК след първата глътка.

— Каролин не е била обезкървена.

— Дотук добре.

— Убиецът не може да е донесъл ритуалните инструменти в лагера.

— Причина за смъртта?

— Свръхдоза. Коктейл от наркотични медикаменти. Темазепам, транквипан и флунитразепам. Натриев пентотал.

— Серумът на истината.

— Умряла е без болка — обясни Дик Стоун. — Просто е заспала.

— А виновникът? — попита КК. — Открихте ли го?

— Разследването тече с пълна пара. Надяваме се скоро да стесним кръга от заподозрени. За съжаление, той разполага с първокласна технология. Не знаем как успява да заличи следите си. Но го прави. Остават ни цели 50 души за проверка — нямат убедително алиби. Това обаче не означава нищо. Някой спал. Друг работел сам. Преглеждаме и отмятаме всички показания и алибита, като изготвяме графична, хронологична таблица с данни, за да сме наясно къде са се намирали всички потенциални извършители в даден момент. Впрочем, това важи и за вас, драги господа, без да влагате нещо особено, просто сме последователни.

— Ами ако той или те са офейкали? — попитах.

— Изключено. Никой не е напускал лагера след убийството.

— Убиецът все още е сред нас — заключи КК.

— И не само това. Въпросният контактува с някого отвън чрез електронната поща.

— Какво пише?

— Писмата му са нечетими. Текстът е зашифрован — превърнат в електронен код, който само получателят може да дешифрира. Изпраща се с помощта на лаптоп и сателитен телефон. Разкрили сме, че мейлите се изпращат, но не и какво съдържат. В момента хората ми претърсват всички лични и общи помещения, за да открият устройството. Най-вероятно е добре скрито. Може да отнеме време.

— Нямаме време!

— Каква ирония — отбелязах. — Монасите от хилядолетна религиозна секта си общуват с помощта на зашифровани електронни съобщения…

— Това, че вярата и идеите им са прастари, не означава, че методите и технологиите им не са съвременни — обясни Дик Стоун.

— И какво ще правим? — обади се КК. — Да отложим ли всичката работа докато го заловите?

— Подсилили сме охраната и наблюдението. Едва ли е въпрос на много време да го открием.

— Значи казваш да продължим?

— Прекратяването на работата и инициативността няма нито да помогне на разследването, нито ще засили сигурността.

— Ти какво мислиш, Бьорн?

— Ако алтернативата е да си седим по стаите и да чакаме щабът по сигурността да открие къртицата, предпочитам да си продължим работата. Той или те в никакъв случай няма да посмеят да нападнат голяма група хора посред бял ден.

3.

Когато Дик Стоун ни остави, реших да предизвикам КК. Взех си още една кутия бира от хладилника и я отворих.

— Струва ми се, че се досещам какво е скрито в зикурата.

— Така ли? — Вибрираща струна в гласа му.

Доста бях размишлявал по въпроса. Всъщност, страшно много. Още от юни се опитвах да отгатна какво би могло да обясни всичко разказано от КК. И онова, което бе премълчал.

Отпих глътка бира и се оригнах с ръка на устата.

Бях заимствал идеята си от книга на X. Д. Уелс. Четох я, когато още бях тийнейджър. На около 16–17 години жадно поглъщах всичката научна фантастика, която ми попаднеше. Също както и Жул Верн, Уелс бе удивително прозорлив писател. Сякаш той, е, двамата, имаха способността да надзъртат в бъдещето.

— И какво е то? — попита КК.

Теорията бе толкова абсурдна, че граничеше с безумие. Осъзнавах го. И все пак съдържаше някаква логика. В една четириъгълна вселена, трябва да се опитваш да мислиш кръгообразно. На практика ми трябваше нещо доста непонятно, за да обясня всичко, което КК вършеше. И всичко, което се опитваше да потули. Сега най-сетне бях разкрил тайната му. Поне така си мислех.

— Машина на времето.

КК ме изгледа сякаш току-що му бях доверил, че в свободното си време хуквах на лов за феи, които упоявах с етер и забождах с карфици върху дъски.

Той само изсумтя. Погледът му се луташе като стрелка на компас, несигурна в посоката.

— Прав ли съм?

Нито дума. Само този… поглед.

— Машината на времето обяснява всичко! — продължих аз.

— Компютърната програма в „Евангелието на Луцифер“. Координатите, оказващи местоположението. Всички предсказания за бъдещето, пророчествата. Библейският код. Синтетичната материя, върху която е написан текстът. Супербетона. Магнитната ключалка. Безумният интерес на американските власти. Всички ресурси, вложени в Проекта Луцифер.

— Машина на времето…

Никаква реакция. Изглеждаше като холограма на самия себе си.

— Знаете, че някога в бъдещето някой се е върнал назад във времето. В древността. С машина на времето. И ви е оставил послание. Тук, във Вавилонската кула.

Той продължаваше да се взира в мен.

— Това трябва да стане възможно един ден — добавих аз.

— След като можем да летим до Луната, рано или късно сигурно ще успеем да пътуваме и във времето. — Представи си, Бьорн!

Това беше всичко.

Представи си, Бьорн!

С тези думи се надигна с усмивка на уста и си взе още бира.

1.

Ал Хила

30 август — 1 септември 2009

Стана късно, докато успея да си легна.

Отне ни няколко часа да издирим фирма, която да достави необходимите ни специални магнити. С КК имахме среща с главния инженер и главния археолог, а после и с началника на охраната, Дик Стоун, и ключовите му сътрудници. На връщане към бараките го провокирах да отговори на всичките ми въпроси. Както обикновено (и като мен) той беше непреклонен, кисел и мълчалив. Категорично отказа да обсъдим теорията ми за машината на времето. „Интересна хипотеза“ бе най-близкият му до потвърждение или отрицание отговор.

Заспах след няколко минути. Трябва да съм спал два-три часа, сънувайки безлики монаси на мъглива поляна, когато пантите на вратата изскърцаха.

Събудих се внезапно.

Отворих очи в мрака. Мога да проспя пожарна аларма. И да се събудя от комар.

Лунната светлина се провираше през пролуките между щорите и рамката на прозореца. Лежах по гръб с обърнато нагоре лице.

Нещо лъскаво хвърляше отражение по тавана, вероятно часовникът ми.

Намирах се в състоянието между сънливо объркване и страх на току-що събуден човек.

Дали някой бе отворил вратата?

Естествено, трябваше да я заключа. Само дето беше невъзможно. Никоя от вътрешните врати в бараките не бе снабдена с ключ и ключалка.

В природата съществуват две тактики за оцеляване. Ответна атака. Или да се преструваш на мъртъв.

Аз съм от втория вид.

Ако бях по-силен, по-смел и по-корав, ако очилата ми не бяха на масата на половин метър от мен, то може би — може би — щях да се хвърля от леглото, да се претърколя по пода, да скоча на крака и да забия пета в ченето на монаха, който по всяка вероятност стоеше на прага и изгаряше от желание да ми източи кръвта.

Аз обаче не съм силен. Нито смел. Нито пък имам особено развити умения по кикбокс и неутрализация на врагове.

Затова останах легнал. Скован и уплашен. С надеждата, че каквото и да ме бе събудило, бе просто недоразумение. Грешна стая. Нещо такова.

Чух изщракване.

Свистене…

Съскане…

А после нищо.

2.

— Бьорн, синко!

Гласът на татко. На дванадесет години съм. Зървам го високо горе на скалата. Изглежда все едно е залепен за нея. За тялото му са закрепени зелени и сини въжета, подобни на жици с ток.

— Бьорн, синко!

Гласът му е настоятелен.

Мама ме плясва през лицето. Сякаш съм направил нещо лошо.

— Бьорн, синко!

Със светкавично движение, което никога не свършва, татко се извърта и се освобождава от въжетата. Подобно на птица, или може би на ангел, той разтваря криле и се понася във въздуха.

Мама пак ме шляпва.

— Бьорн, синко!

Крилете му плясват.

Той пада.

Надолу в сипея.

— Бьорн, синко! — вика татко.

Макар да е мъртъв.

3.

— Бьорн!

Стряскам се и отварям очи. Нищо не виждах. Просто силует в мъглата.

Монасите? Напрегнах очи. КК. Седеше на леглото ми.

— Бьорн! Буден ли си, Бьорн!

Докопах очилата.

Зад него стоеше Дик Стоун заедно с четири камари мускули от щаба по сигурността. Всичките бяха закрили носа и устата си със снежнобели кърпички.

— Бьорн! — извика отново КК.

— Какво се е случило? — попитах аз. Поне това исках да кажа. Думите, които се изтърколиха от устата ми, звучаха приблизително така: ао… е е… ууо? Усещах езика си скован и безжизнен. Сякаш някой зъболекар се бе олял с упойката.

— И мен посетиха — обясни КК. Не изглеждаше особено бодър.

— Кой? Какво е станало? — Ой?… аао… е… аао?

— Упойващ газ. Събудиха ме преди десет минути. Преровили са стаята ми. Вероятно и твоята също. Само че не са открили това, което търсят.

— Ръкописът! — Излезе нещо като ъкопиа.

4.

С КК имахме нужда от цял ден, за да се съвземем. Невероятно е какви медицински чудеса можеш да извършиш с душ, малко аспирин, десет литра леденостудена вода и маса сън.

Същевременно щабът по сигурността не щадеше сили в разследването. Доста от лично подбраните от Дик Стоун сътрудници имаха опит от ФБР или тайните служби. Убийството и газовите атаки се разследваха тактически и технично. Събираха пръстови отпечатъци и ДНК проби. Проверяваха алибита. Разпитваха потенциални свидетели.

Никой не бе видял нищо. Никой не беше чул каквото и да било.

Поръчаните от КК магнити пристигнаха със самолет рано на същата вечер. Нито той, нито пък аз бяхме в състояние да ги изпробваме.

1.

Десетимата въоръжени войници, които ни охраняваха, изглеждаха като силуети на фона на яркото слънце и безцветните небесни дълбини.

Бяхме петнайсет души, аз и КК включително, и щяхме да присъстваме на опита да отворим вратите с помощта на магнитите. Инженерите наричаха това Магическият метод на Белтьо. Долавях нотки на зле прикрит сарказъм.

— Готов? — попита КК. Изглеждаше нервен. Напрегнат. Не му приличаше.

— Разбира се.

Проследих с поглед змия, извиваща се между камъните. Дръпнах КК малко настрана.

— Сега може би ще ми кажеш какво предстои да намерим вътре.

— Нека най-напред да отворим вратите, а?

— КК!

— Искам да го видиш със собствените си очи.

— Познах ли? Машина на времето?

Змията изчезна в някаква пукнатина в земята.

— Прав ли съм, КК? Така ли е?

Мълчеше.

— КК! — настоявах.

— Чувам те.

— Знаеш какво ни очаква зад тези заключени врати. Знаеш!

— Да. По-точно… не мога да бъда сигурен, но си имам основателно предположение.

— Машина на времето ли има там вътре?

— Не.

Изгледах го. Лъжеше ли? Постепенен протокол?

— Съжалявам — продължи той. — Примамлива теория. Трябва да призная. Разбирам защо питаш. Но… не.

Отговорът ме разочарова. Изпитвах сериозно задоволство от себе си, задето го бях прозрял. Не беше ли вярно?

— Не? Не е машина на времето?

— Не.

— И какво мислиш, че ще открием? Някакъв бог?

— Това — отвърна КК, — всъщност не е съвсем далеч от истината.

2.

Работата по отварянето на вратата започна точно в десет часа.

Главният инженер със скована усмивка на уста разпореди хората му да донесат шестте мощни магнита, които разопаковаха от специалните кутии и отнесоха до вратата.

— Трябва ли да спазваме някакви особени ритуали, учителю Белтьо? — попита главният инженер. Някои от колегите му се изкикотиха. — Може би някой магически танц?

— Допускам, че владееш вуду?

— Стига толкова, момчета — обади се КК. — Започвайте!

Първият магнит потъна на мястото си в символа на слънце с такава сила, че клетникът, който го държеше, навехна два пръста и се наложи да изтича до лекарския кабинет.

— Хайде да бъдем по-внимателни, а? — призова главният инженер. — За никъде не бързаме.

Да си кажа правата, струва ми се, че силата на магнитите изненада и него, също както и нас.

Друг инженер внимателно постави и останалите магнити върху символите слънца. Един по един.

Всеки от тях се привличаше от метала с мощен трясък, който подкрепяше моята теория.

Магическият метод на Белтьо.

Най-сетне три магнита бяха закрепени върху дясното крило на вратата и три върху лявото.

— Сезам, Сезам — измънка един инженер.

Нищо не се случи.

Тих кикот.

Някъде в далечината залая куче.

Нищо.

Абсолютно нищо.

Хубавото на теориите е, че изглеждат логични — ей така, на теория. Често са най-добри като хипотези. На ниво мисъл. Там им е мястото.

Чувствах известна нужда да последвам змията. Да изчезна. В някоя цепнатина. Вдън земя.

КК въздъхна. Не знам дали от мое име, или от свое собствено. Или и за двама ни.

Главният археолог заяви:

— Струваше си опита.

— Мислиш ли? — обади се главният инженер. — Наистина?

— Идеята беше доста добра.

Някои от инженерите пак се изкискаха.

— Такааа — обърна се главният инженер към КК. — Ще направим ли втори опит?

— Втори опит ли? — попита КК отнесено.

— С лост?

КК се колебаеше.

— Май нямаме друг избор.

В същия миг прозвуча плачевно скърцане. Всички се извърнахме към вратата. Крилата й започнаха да се плъзгат встрани. Бавно, безкрайно бавно.

Магическият метод на Белтьо.

КК се усмихна. Аз се усмихнах.

Главният инженер зяпна.

— По дяволите! — избухна той. — Как е възможно?

Вратите се отваряха сантиметър по сантиметър.

— Все още работи… — отбеляза КК лаконично.

— Магнитните ключалки не функционират така! — мелеше главният инженер. Избягваше погледа ми. — Какъв механизъм отваря вратите? За противотежест ли става въпрос?

Тогава вече ме погледна. Сякаш знаех отговора. Само махнах с ръце. Имам много идеи, но чак пък отговор!

— Така ли работи? — продължи той. — Магнитите задействаха отключващ механизъм, отместващ вътрешна противотежест? Но как е възможно подобен механизъм още да работи след 4500 години?

— Магия? — предположих.

Най-сетне движението спря. Вратите зееха широко отворени.

КК махна на мъж, подготвен със защитна екипировка, противогаз и фенерче. Той запристъпя в мрака подобно на нестабилен астронавт, за да провери качеството на въздуха с ръчен апарат за анализи. Не отчете нито отровни газове, нито бактерии в застоялия въздух. За всеки случай напъхаха във вътрешността на основата две гъвкави пластмасови тръби, всяка свързана с отделен агрегат, за да вкарат охладен свеж въздух.

3.

Помещението беше доста по-голямо, отколкото си го представях. От вратата се спускаше рампа, дълга около четири-пет метра. Покривът, върху който някога се бе издигала кулата на зикурата, се поддържаше от четири реда масивни колони.

На пръв поглед залата изглеждаше разочароващо празна, не по-различна от паркинг без коли. Сива. Гола. Представях си претъпкана съкровищница, преливаща от злато и статуи, сандъци с искрящи скъпоценни камъни, стени и таван, украсени с рисунки, позлатени фигури на божества и митологични релефи.

Всичко обаче бе сиво и безцветно.

Слязохме бавно по широката, дълга рампа. Тънките ни предпазни костюми скърцаха. Групата работници, изпратена вътре точно преди нас, бе монтирала прожектори върху високи стативи. Пред отворите на тръбите се вихреше прах и пясък. По стените зървахме ниши и странични стаи, отчасти скрити в сенките на колоните. Макар прожекторите да хвърляха ярка светлина върху големи участъци от помещението, бяхме принудени да включим мощните си фенерчета, за да успеем да надникнем в страничните камери. На места мярвахме неща, покрити с брезент или тъкани килими, трудно се виждаше от разстояние.

В дъното на залата фенерчетата и прожекторите осветиха каменен портал. Когато се приближихме, видяхме, че изкуствено издяланият портал се извиваше над широка стълба, водеща надолу под земята.

Входът се охраняваше от две високи каменни статуи, и двете представляващи заплашителни, подобни на демони ангели. Бяха високи три-четири метра и крайно мършави, кокалести, надвиснали. Пиедесталите им бяха покрити с надписи.

— Стойте! — заповяда КК и махна на главния палеограф да отиде при него.

Заедно приклекнаха до пиедесталите и осветиха надписите.

— Акадски клинопис — заключи палеографът.

— Какво пише?

— Ще ми трябва време да разтълкувам и преведа целия текст. Най-отгоре обаче пише… — тя присви очи към клинописния текст, — … Иркала…

— Иркала! — повтори КК.

— … се охранява от… Ангела на светлината.

— Ангелът на светлината… Луцифер — прошепна КК толкова тихо, че едва го чух.

4.

Откъм черната като въглен дълбина усетих студено и влажно течение, което слабо лъхаше на нещо противно.

Широкото каменно стълбище водеше надолу и свършваше върху каменно плато пред огромна пещера, където долавяхме шума от течението на невидимо речно корито.

— Подземен ръкав на Ефрат — обясни КК.

Тази част от пещерата, която успявахме да видим от платото, се спускаше леко надолу. Трябва да беше дълбока поне сто метра и висока двайсет-трийсет. В подземната зала се виждаха остри скални образувания и коси издатъци. Трепкащите лъчи на фенерчетата режеха мрака. Влажният въздух запотяваше стъклата на очилата ми и не виждах съвсем ясно.

— Боже мой — измърмори КК.

Насочих светлината на фенерчето си към образуванието, което осветяваше той. Само че не проумявах какво виждах. Дървета? Вкаменени клони?

— Скелети! — възкликна КК.

Едва сега, след като бе произнесъл думата, а погледът и мозъкът ми успяха да подредят впечатленията, аз отчетох наличието на скелети.

Пещерата беше пълна с човешки скелети.

Хиляди скелети.

Лежаха по склона, по камъните, в ниши, по плата и тераси. Някои седяха до стените на скалата, други се бяха сринали в купчини кокали. Бяха толкова много, че се сливаха с планината и изглеждаха като сивкави каменни образувания.

— Какво е това място? — прошепнах.

— Ако щеш вярвай, Бьорн, но в момента се намираш в ада.

Погледнах го. Не се усмихваше. Не срещна погледа ми.

— Ада?

— Нали си спомняш, че ти дадох да прочетеш един от ръкописите на професор Джовани Нобиле за различните представи за ада? Той смяташе, че може да докаже как нашата еврейско-християнска идея произхождала от някакъв некропол във вавилонска пещера. Ето ни тук.

— Това не ми прилича особено на ад.

— Разбира се, че не. Изминали са хилядолетия преди пещерата гроб от Вавилон да се превърне в пламналия ад на Сатаната.

Огледах се.

В ада…

— Как — започна КК и този път гласът му бе възвърнал игривия си сарказъм, — как се чувстваш в ада?

Погледът ми се плъзна по острите зъбери и терасите, към скелетите, оформили купчини от кости с каменен цвят.

Възможно ли бе това подземно гробище, тази природна вавилонска катакомба да е предизвикала ужасяващите средновековни представи за ада?

Само пламъците липсваха. И Сатаната, разбира се. Луцифер, принцът на ада. Както и Велзебуб и всичките демони. А, и писъците на многомилионни изгубени души във вечни мъки.

Взирах се в мрака на пещерните дълбини с полуотворена уста. Изведнъж се разсмях. Странна реакция. Нали все пак бях попаднал в ада, а се чувствах толкова нереално. Просто непонятно. Всеки от нас носи своя собствен ад, бе писал някога римският автор Вергилий. Аз пък си имам цели няколко. Да видиш как баща ти намира смъртта си, падайки от скала, да видиш как майка ти се омъжва за любовника си — подобни неща ти влияят. През всичките тези години съм пазил безумните картини, звуци и мисли. Писъците на татко. Измяната на мама. Моят собствен малък ад. С годините не се подобри ни най-малко. Лъжат онези, дето твърдят, че с времето всичко се оправяло. Нищо не се оправя. Когато нервите ми се вързаха на възел и се обтегнаха, нямаше къде да потърся утеха. Само в мрака и тишината.

Както тук.

В ада.

Изведнъж се обърнах и хукнах нагоре по каменните стъпала.

— Бьорн? — викна КК след мен.

Аз обаче не спрях, преди да вляза в голямата зала. Останах там, задъхан, и се слях с диханието си, слях се със страха.

Когато чух по стълбата стъпките на другите, потърсих убежище в сенките. Осветявах с фенерчето най-тъмните ъгли, като навлизах все по-надълбоко в залата. Подът беше покрит с дебел слой прах, чакъл и пясък. Надзъртах любопитно във всяка камера, която подминавах.

Една от тях, средната, бе обрамчена с извита каменна конструкция. Спрях и осветих вътрешността й.

И замръзнах.

Най-напред реших, че сенките и лъчът на фенерчето са повлияли на зрението ми. Че очите и мозъкът ми са изтълкували погрешно нещо, което съвсем не се намираше само на няколко метра пред мен.

Тогава обаче с ужас осъзнах какво бях открил.

Направих несигурна крачка назад.

Чух стъпките на другите, които се приближаваха зад гърба ми; звукът от влачене и скърцане на гумени подметки по пясъка и чакъла върху каменния под.

Нищо — нищо от цялото безумие, изживяно през последните месеци — не ме бе подготвило за това, в което се бях втренчил.

Рим, май 1970

Докато караха през тесните улички на Трастевере, наизлязоха облаци. Небето доби заплашителен, сиво-черен цвят. „Облаците — мислеше си Джовани, — приличат на погрешно оцветен памук.“ Прекосиха Тибър, продължиха през центъра и излязоха на околовръстния път. През цялото време небето заплашваше всеки момент да се взриви в страхотен дъжд. Отклониха се по посока Неапол. При Сан Цезарео полицията проверяваше скоростта, но тях не ги спряха. Движението не беше натоварено. Джовани, притиснат между примипила и вратата, зяпаше темето на шофьора и червеното зарче, което се поклащаше на огледалото. На хоризонта блесна светкавица. Заприлича му на пламъците от дулата на огромни оръдия. Чуваха се далечни, тътнещи гърмежи. Или пък в гумите имаше твърде малко въздух. След няколко километра отбиха по страничен път, обърнаха и продължиха на север към Рим. „Искат да се уверят, че никой не ни преследва“ — реши Джовани. От двете им страни растяха високи дървета. Алеята бе дълга повече от километър. Той си представи как някога е водела към отдавна съборено имение. Никой от спътниците му не продумваше. Подминаха ферма със занемарени трактори на двора, някоя и друга каруца, подобно на останки от отколе забравено време. Джовани се сети за Силвана. За египтянина и декана Роси. За Лучана. За Енрико. Помисли си, че само за няколко часа животът му бе рухнал, но единственото, което имаше значение сега, бе Силвана. Всичко друго беше маловажно. Убийството. Бракът. Ръкописът. По-късно щеше да се оправя с тях. Само да спаси Силвана. Минаха през малко селце с тесни улички. Пред една тухлена къща група момчета ритаха топка към стената. Проследиха колата с вяли погледи. Когато прекосиха пустия площад, Джовани хвърли мимолетен поглед към църквата, чиито врати зееха отворени. Видя вътре кръста със Спасителя Исус Христос. Тайно сключи ръце. „Мили Боже. Скъпи Боже. Прости ми. Прости ми, че се съмнявах. Прости ми, задето си мислех, че си ме изоставил. Можеш ли да ми простиш? Не позволявай нещо да се случи на Силвана. Тя е само дете. Милостиви Боже на небесата, нуждаем се от теб повече от всякога. Помогни ни. Помогни на Силвана. Чуй молитвата ми, Боже. В името Христово, амин.“ Продължиха на североизток. Джовани никога не бе минавал по този маршрут преди. Небето се смрачаваше все повече.

— Манастирът, към който пътуваме — обади се главата на ордена и думите му прозвучаха толкова неочаквано, че Джовани се стресна, — е построен през Средновековието. През 1423 г. Монасите го изоставили през войната. През 1942 г. Думата изоставили не е точна. Орденът бил заклан от фашистите. Както сигурно Ви е известно, професоре, съществувал е нестабилен баланс на силите между католическата църква и фашистките движения. Орденът Света Дева Мария представлявал религиозна идеология, заплашваща принципите на Мусолини. Впоследствие никой не посмял да докосне имота — католиците от религиозно почитание, местните власти заради държавата и избирателите, а държавата — от страх да не се докосне до нещо, което в най-лошия случай би предизвикало сериозен конфликт с по-умерените сродни секти на Света Дева Мария.

— Какво общо има това със Силвана, за бога?

— Света Дева Мария бе една от енориите тук, в Рим, която поддържаше връзка с нашия собствен орден.

Джовани не подозираше, че дракулсънджейците бяха поддържали контакти с италиански ордени и манастири. Винаги ги бе смятал за маргинализирано движение без особена поддръжка. Плашеше го мисълта, че известен орден като Света Дева Мария е имал вземане-даване с тях. Кои ли други енории и секти тайно бяха търсили вдъхновение и опора у фундаменталистки настроени екстремисти като дракулсънджейците? И защо? Кой ги подкрепяше понастоящем? „Някои хора — реши той, — съвсем са превъртели.“

Продължаваха напред в мрака на лошото време.

1.

Представям си го жаден и изтормозен, присвива очи на заслепяващата го светлина и си прави сянка с ръка. Вятърът е топъл и сух. Високо над него, едва видим на ясното небе, се рее сокол. Козарчето Мухамед ед Диб хвърля камък в пещерата, за да подплаши изгубила се в мрака коза.

Трясък от счупена делва…

Може би съвсем не се е казвал Мухамед ед Диб. Историите са многобройни.

В годините след като козарчето неочаквано счупва делвата в пещерата, са открити още много такива в забравените от Бога дупки и пещери около Кумран на Западния бряг. В делвите, запечатани за поколенията, се криели близо хиляда древни ръкописа. Някои написани на папирус, други на пергамент.

Текстовете от преди две хиляди години били съкровищници за изследователите. Писанията върху папирусите и животинските кожи, създавани в продължение на три хиляди години от юдейска секта, наречена есеи, едновременно потвърждават и хвърлят нова светлина върху произхода на Библията.

Много от ръкописите били от Стария завет. Някои свитъци съдържали коментари на Библията и религиозни възгледи. Археолозите, теолозите и останалите учени имали възможността да прочетат призиви и тълкувания, засягащи вярата, дисциплината и отношенията в обществото. Сборници с правила. Копие на Десетте Божи заповеди. Военният свитък Войната между синовете на Светлината и синовете на Мрака. Някои от писанията били апокрифни и не ги включили в библейския канон. Едно от тях била Книгата на Енох.

Сборникът от текстове, на който се натъква Мухамед ед Диб в онзи ден през 1947 г., е познат по целия свят с едно доста специално име.

— Свитъците от Мъртво море! — възкликна КК.

Опрял кокалчета върху заседателната маса, той се наведе към мен, сякаш му се искаше с поглед да натъпче цялата древна сбирка текстове в тялото ми.

— Можеш ли да си представиш нещо по-завладяващо, Бьорн? Хиляда древни текста! Откритието на Свитъците от Мъртво море само по себе си е главозамайващо. Световна сензация! И за вярващи, и за атеисти. За историците, археолозите, палеографите. Но на първо място за теолозите. Откритието събудило интереса към археологията и теологията, вдъхнало им нов живот. Освен това сбирката съдържа нещо навярно още по-впечатляващо от древни текстове върху папирус и кожа. Нещо необичайно. Чувал ли си някога за 3Q15?

— Звучи ми като робот от „Междузвездни войни“.

— Сред старите пергаменти и папируси, в третата пещера при Кумран, е било скрито нещо изключително специално.

КК извади някаква папка от едно чекмедже на бюрото си и с театрален жест постави на масата пред мен снимка.

— Странно как толкова малко хора са чували за 3Q15.

Мотивът приличаше на стара консерва, която някой е строшил с чук.

— Какво представлява това нещо? — попитах. — Старо желязо?

— 3Q15 показва, че това е петнадесетият ръкопис, намерен в трета пещера в Кумран. Откритието е било необикновено. Повечето текстове от Мъртво море са били написани върху папирус или пергамент. 3Q15 е метален. Бил е издялан в тънък слой листи от мед, примесена с един процент калай.

— Че за какво им е трябвало да пишат върху метал?

— Защото текстът е бил създаден, за да просъществува. Дълго. Папирусът и пергаментът могат да издържат стотици, може би хиляди години. Написаното върху метал обаче е предназначено за вечността.

— За вечността, ти… Какво е пишело в него?

— Тъй като металът е бил навит и корозирал, наложило се е да го разрежат, за да могат изобщо да го тълкуват. За разлика от много от останалите свитъци, текстът върху Медния свитък не е библейски, нито дори религиозен. Съдържа дълга редица описания къде могат да бъдат открити огромни съкровища. Двайсет и шест тона злато. Шейсет и пет тона сребро. Редки, скрити ръкописи. Скъпоценностите са описани в детайли. Чуй само… — Той се покашля и изрецитира по памет: „В руините на Хореба, в долината Ахор, под стълбите, които водят на изток, около четиридесет фута: има сребърен сандък, тежък седемнайсет таланта“68. Следват три гръцки букви, КЕН, все още загадъчни за учените. Текстът продължава така: „В гробницата в третата каменна секция има сто златни кюлчета. Деветстотин таланта са скрити в слоевете при горния отвор, в основата на големия водоем на двора след коридора от колони“69.

— Открили ли са някое от тези съкровища?

— Някои смятат, че всички са измислени — че Медния свитък не е нищо повече от разбойническа история. Изследователите още не са постигнали съгласие по въпроса дали това е карта за съкровища или врели-некипели. Но защо, по дяволите, им е трябвало на древните шегаджии да пилеят толкова време, сили и ресурси за безсмислици и нелепости? Най-напред е трябвало да подготвят метала, да го валцоват на тънки листи, след което да издялат текст от 1500 думи милиметър по милиметър. Само за да подразнят бъдещите археолози?

— Бих им доставил това удоволствие.

— Една подробност в Медния свитък обърква специалистите, най-вече лингвистите и палеографите. Безобразният език и ортографията. Езиковедите са изброили над трийсет правописни грешки. Защо? Писарите по онова време са били най-грамотните в обществото. Някои смятат, че текстът е бил преписан от чужденец, който не е владеел езика. Или пък е станало в бързината, точно преди да избухне юдейско-римската война от 66 г. от н.е. Впоследствие се е спекулирало да не би Медния свитък всъщност да сочи пътя към уникалните религиозни съкровища от Първия и Втория храм в Йерусалим. И в такъв случай не говорим за злато и сребро, скъпоценни камъни и единствени по рода си ръкописи, а за предмети като Кивота и плочките с Десетте Божи заповеди. Това, което никой не е проумял, е какво всъщност е представлявал Медния свитък. Нито историците. Нито археолозите. Нито теолозите. Нито палеографите. Затова пък моите предшественици в Проекта Луцифер са успели.

— Какво е той… всъщност?

— Натъкнали са се на нещо съвсем различно, скрито в описанията на всичките съкровища. Шифър. Код.

2.

— Медният свитък 3Q15 е бил намерен през 1952 г. — обясни КК, — но първите официални преводи се появяват едва през 60-те. Факт е, че нашите хора — американски и израелски археолози, езиковеди, палеографи и други експерти — изготвят временен превод още същата година. Важното в случая е, че са успели да дешифрират кода.

— И какво е посланието?

— Медния свитък изрежда шейсет и три подземни скривалища из територията, която днес наричаме Израел, където били скрити тонове златни и сребърни съкровища. Тайният код обаче издавал нещо съвсем различно, а именно къде може да се намери бронзов свитък. Есеите са направили Медния свитък, за да прикрият кодираните сведения за местонахождението на Бронзовия свитък.

— Който вие сте издирили?

— Да.

— И какво е съдържал той?

КК забави ход:

— Съдържаше само едно указание. За друга пещера. Зад фалшива стена в пещера в Кумран есеите скрили Сребърния свитък. И не само това: Сребърния свитък е съдържал знака трикветра и изображение на пауна Мелек Таус. Сега разбираш ли как откриваме взаимовръзки, когато другите виждат просто тотален хаос?

3.

— Бьорн, знаеш ли, че Бронзовия и Сребърния свитък никога не са били споменавани публично. За съществуването им знаят по-малко от сто души. Сега ти си един от тях.

Всичките тези ръкописи и метални свитъци започваха да ме объркват.

— Какъв вид информация се е съдържала в Сребърния свитък? — попитах. — Нов код? Нови указания?

— Сребърния свитък е епически и митологичен разказ. Езикът, акадски, определено е тромав и неправилен. Това си има и своето обяснение. За онзи, който е писал текста в Сребърния свитък, езикът на местните вавилонци не е бил майчин. Деликатно изразено. Научил го е в новата си родина с цената на огромни усилия. Искал е написаното от него да се чете и разбира след хиляди години. Именно заради Сребърния свитък през 1952-а бе основана нашата група — Проекта Луцифер.

В усмивката на КК прозираше известно лукавство. Осъзнах, че най-сетне бяхме започнали да се доближаваме до същината и отговора на мистериите в „Евангелието на Луцифер“.

— Сребърния свитък предизвика безумно оживление — продължи той. — Създадени бяха редица комисии — много от тях дори не подозираха защо съществуваха. Бяха назначени за решаването на прости задачи, но без да имат представа защо. Една доста известна секция, организирана като пряка последица от намирането на Сребърния свитък, все още е любима тема сред теоретиците на конспирацията по целия свят. Тази секция бе пряко подчинена на Проекта Луцифер. Те обаче не подозираха нищо. Мислеха си, че докладват на министъра на отбраната. Само дето и той нямаше представа за какво бе всичко това. За пред външния свят проектът бе оглавяван от доста неохотната и недоумяваща военновъздушна отбрана. Не проумяваха защо трябва да ръководят тази особено куриозна част от работата. Нямаше и нужда да знаят. Всичките тези подгрупи имаха за задача просто да събират информация за нас.

— През 1952-а? Наистина ли говорим за това, за което си мисля?

— За какво си мислиш, Бьорн? — Той примигна с лявото си око.

— Проектът Синя книга?

— Да — заяви КК и заразглежда безупречните си нокти.

— За едно и също нещо ли говорим? Изследванията на Военновъздушните сили на САЩ, за анализ на вероятността за съществуването на НЛО?

КК остави ноктите си на мира и вдигна очи към мен.

— Проектът Синя книга анализира 12 618 наблюдения на НЛО. Самолети. Балони. Кълбовидни мълнии. Метеорологични феномени. Официално проектът Синя книга бе започнат, за да проучи всички забелязани неидентифицирани летящи обекти, за които е било докладвано по него време. Комисията Синя книга трябваше (все още официално) да провери дали тези НЛО-та по какъвто и да било начин биха могли да заплашат САЩ. Това обаче бе просто фасада, заблуда. Свръхсекретната причина за целия проект бе откритието на Сребърния свитък.

Рим, май 1970

Край.

Не мога повече.

Не мога да дишам.

Ло-Ло мълчи. Плаши ме. Защо мълчи Ло-Ло?

Ло-Ло? — питам аз.

Шшшт — шепне Ло-Ло. Той хваща ръката ми. Стиска я лекичко.

Нямам сила да стисна неговата ръка.

Ло-Ло, ще умра ли?

Той не отговаря, стиска ръката ми.

Ло-Ло?

Приятелче — шепне Ло-Ло и ме гали по челото, — трябва да бъдеш силна. Заради мама. Заради татко. Заради мен.

Уморена съм.

Не заспивай.

Толкова съм уморена.

1.

Ал Хила

1 септември 2009

КК си взе една бира от хладилника. Погледна ме въпросително — не исках ли и аз кутия будвайзер? Поклатих глава. Така или иначе вече бях замаян.

— Ако Земята е била посещавана от извънземни — казах аз, — трябва да има доказателства?

— Искаш да кажеш — освен Oûäh?

— Трябва да са оставили нещо след себе си?

Той отвори бирата, чиято пяна преля. Позасмя се и отвърна:

— Съществуват многобройни и още по-невероятни теории за праисторически астронавти на кратки посещения на земното кълбо, ще знаеш. Имануел Великовски проследява библейски разкази и митове чак до сблъсък между Земята, Венера и Марс в предисторическо време. Захария Сичин твърди, че в слънчевата ни система съществува непозната планета, Нибиру, където живее напреднала цивилизация и тя посещава Земята всеки път, когато планетите се доближат достатъчно. Дейвид Айк настоява, че Земята се управлява от Вавилонското братство — раса от човекоподобни влечуги, ръководени от кралица Елизабет II, Джордж У. Буш и Крис Кристофърсън.

— Мисля, че може би съм един от тях. Във всеки случай се чувствам като влечуго, когато се събудя сутрин.

— Най-известният астроархеолог от всичките е швейцарецът Ерих фон Деникен. В книга след книга той аргументира теорията, че Земята е била посещавана от извънземни в древността, и че светът е пълен с археологически доказателства за тези посещения. Проблемът е, че извънземните не са идвали от четири-пет хиляди години. За да открием следи от тях, трябва да търсим между редовете в митовете и религиите. Тъкмо в преданията на вярата продължават да живеят свидетелствата за тези мистични небесни богове.

— Като алегории?

— Да. Митове. Притчи. Видения. Откровения. Дори и в Библията можеш да откриеш описание на космически кораб, приземил се право пред очите на въодушевен пророк, който си мислел, че получава видение свише.

Той плъзна по масата гъсто изписан лист:

— В Стария завет ще откриеш това откровение у Езекиил. Направи следния експеримент: прочети текста с модерни очи. Тогава ще осъзнаеш, че Езекиил описва астронавти с непознати уреди, както и пламъците и шума от спирачните мотори на совалка за приземяване. Ще разпознаеш намеците за метал, стъкло, механика, електроника, освобождаване на сила.

— Как да тълкуваме това? — попита КК. — Като религиозно откровение, екстатично и религиозно видение? Божествено откровение? Или като описание на пристигането на совалка за приземяване, изпратена от кораб-майка, кръжащ над Земята? Всъщност в митологията има редица подобни описания. Езекиил не е единственият срещнал астронавтите. В епоса за Гилгамеш Енкиду се носи над земята на орлови криле. Енох пък дори се е издигнал с кораба във въздуха. В книгата си той отразява срещата си с астронавтите, които взема за ангели, и става автор на първото в историята описание на Земята, видяна от въздуха. Тези, които вярват в палеоконтакта — космическо посещение в древността — привеждат в доказателство всичко от скалните рисунки на същества, наподобяващи астронавти, до съвършената форма на пирамидите — обясни КК. — В най-добрия случай можем да говорим за показателни явления. Често става дума просто за благосклонни тълкувания. По принцип това са недоразумения.

— Какви показателни явления?

— О, нали знаеш. Стоунхендж. Пирамидите в Гиза. Платото Наска в Перу. Календарът на ацтеките. Математиката на маите. Китайската астрономия. Батерията от Багдад. Механизмът от Антикитера — механично устройство на близо две хиляди години, смятано за първия аналогов компютър в света. Списъкът е дълъг, страшно дълъг. Всичко обаче е тълкувания. Никой не е успял да ги свърже с нещо конкретно. Досега. В нашия случай не работим с тълкувания. Ние имаме доказателствата! Разполагаме с предмети, които доказуемо нямат земен произход. А сега сме се сдобили и със скелет.

Изпълних дробовете си с кислород и издишах бавно.

— Разбирам скептицизма ти, Бьорн, но знам, че Oûäh е дошъл от друга планета. Не съм фанатик. Дори не съм почитател на научната фантастика. Никога не съм гледал „Стар Трек“, „Вавилон 5“, „Досиетата X“ или както там се казват всичките онези сериали. Разказвам ти това, защото знам. Защото цялата история ми е известна. Предисторията, ако искаш.

2.

КК сръбна няколко глътки от бирата и седна на масата.

— Нека се върнем към откритието на Свитъците от Мъртво море през 1947-а и Сребърния свитък през 1952-а. Сребърният свитък в прав текст разказва историята на астронавт от чужда планета. Съчинението е подписано от личност на име Oûäh. Той описва откъде са дошли и какво са срещнали на Земята. Формулировките му — оцветени със символиката и речниковия запас на свещениците, които са го научили на езика — водят до многобройни объркващи двусмислици. Онези, които са успели да разтълкуват и прочетат Сребърния свитък в хода на историята, не са гледали на разказа като на думи на извънземен астронавт. Чели са го като историята на паднал ангел. Поставили са знак за равенство между Oûäh и Сатаната. Не е толкова чудно. В Сребърния списък той нарича себе си и астронавтите си ту ние, живелите на небето, ту ние, прогонените от небето. Навярно това е непохватен начин да обясни, че са били изпратени на мисия от родната им планета. Типична е формулировката ние, с крилете, падналите от небето. Неясно, зле изказано. Когато Oûäh е използвал понятието криле, той е мислел за самото летене — с космически кораб. Само че онези, които са чели формулировката, го разбирали буквално. Паднали от небето ангели. Текстът не бил написан особено добре. Бил формулиран нескопосано. Сякаш е бил измислен от дете. Или пък някой, който тъкмо е научил нов език, без особено да разбира по-ошлайфаните страни на синтаксиса и граматиката. Какъвто е бил случаят. Oûäh е научил местния език. Акадски. Акадският е имал сложна граматика. Можеш ли да си представиш проблемите с изучаването на език на чужда планета? Фонетиката. Писмените знаци. Граматиката. Ортографията.

— Аз си имах сериозни проблеми с немския.

— За себе си пише, че е дошъл от небесното море. Имал е предвид космоса. Текстът бъка от подобни двусмислици и чудновати формулировки. Ето защо може да се чете по много начини. Също и като религиозно пророчество или Апокалипсис. Както и Нострадамус може да бъде четен по сто различни начина. В края на краищата текстът е бил написан от създание, свикнало да мисли и да се изразява различно от нас, хората. Когато Oûäh нарича себе си небесен бог, паднал подобно на огнена звезда от небето, не можем да го разбираме буквално. Заел е образния речник на свещениците, които са го научили на езика и са го почитали като бог. Всъщност това го прави още по-човечен, ако изобщо можем да използваме подобна дума, полагал е огромни усилия да научи езика. Не е чудно, че е приел алегоричните формулировки на духовниците.

— Невероятно…

— Забележителен разказ — продължи той. — Oûäh разказва за група от двеста астронавта, ангели, потеглили от родната си планета и свършили тук, на Земята. Макар да са имали многобройни човешки черти, изградени на въглеродна основа същества с два крака, две ръце, глава с очи, нос и уста, те се различавали от хората генетично. Ставали двойно по-високи. Живеели много по-продължително. Ние, хората, си имаме биология с потенциален живот от 100–120 години. Сънародниците на Oûäh са можели да доживеят няколко хиляди години.

— Как е възможно?

— Когато открием отговора на този въпрос, може би ще бъдем в състояние да разработим методи за удължаването на собствения ни живот.

— Но все пак трябва да имате някаква теория?

— Биолозите ще търсят обяснение в ДНК-то на Oûäh. Естествено, че имат теории. Самовъзстановяващо се ДНК. Наличие на съвсем различен вид ензими, антиоксиданти и свободни кислородни радикали. Нещо, което влияе на обмена на вещества, забавя пулса, но поддържа необходимото оросяване на сърцето и мозъка. Самообновяващи се митохондрии. Нещо, действащо себепречистващо на целия организъм. В общи линии. Съществуват многобройни теоретични начини да удължаваш живот. Расата на Oûäh е била създадена така от самата природа.

— Представи си да станеш на няколко хиляди години.

— Дори тленните му останки са удивително добре запазени. Нещо е спряло както стареенето, така и разграждането. Видя го със собствените си очи.

— Честно да ти кажа, стори ми се зловещ.

— Струва ми се, че бихме го харесали, Бьорн. Въпреки че е бил огромен и различен.

3.

— Защо изобщо е написал тези текстове?

— Предполагаме, че Oûäh и хората му са искали да ни помогнат. Да споделят познанията си с нас. В технологично отношение цивилизацията му е била на десетки хиляди години пред човешката. Рано са осъзнали, че хората са били твърде примитивни, за да добият полза от онова, на което биха могли да ги научат. Донесените от неговата планета познания са били твърде напредничави за нас. И въпреки това е искал бъдещите поколения да знаят, че са идвали тук. Ето защо се е наложило Oûäh да се погрижи да остане скрит заедно с водещите към него следи, докато човечеството достигне необходимото ниво на развитие, за да го разбере и разтълкува. Освен че се е оставил тук, във Вавилонската кула, той е написал и два текста — Златния и Сребърния свитък, които да гарантират, че скривалището му ще бъде открито и ние ще разберем кой е бил той, но едва когато сме готови.

— Чакай, чакай. Златен свитък? Не си го споменавал досега?

— За съжаление е бил изгубен. Както указва името, написан е бил върху чисто злато. Там той задава точното местоположение на Вавилонската кула под формата на поредица от координати, уточнени чрез геометрични и математически задания. Както обаче знаеш, подобни сведения са били безсмислени за съвремието му, както и за хората изобщо чак до наши дни. Едва след като се сдобихме с целия текст и поредицата от формули, д-р Гордън и щабът й успяха да дешифрират кодовете, от които се нуждаехме, за да открием координатите на Вавилонската купа.

— Сребърният свитък… Златният свитък… Какво тогава е „Евангелието на Луцифер“?

— Знам, че звучи странно, но „Евангелието на Луцифер“ може да се опише най-точно като резервно копие. Не в компютърен смисъл, разбира се, но акадският текст в лявата колона е препис на Сребърния свитък. Символите и знаците в дясната колона пък съответстват на Златния. „Евангелието на Луцифер“ е изписано върху извънземна материя, която не се разгражда. Допълнителна мярка за сигурност от страна на Oûäh. В случай че нещо се обърка с оригиналите. А и нали така е станало.

— Къде е скрил всичко това?

— Оставил е Сребърния и Златния свитък в солидно хранилище.

— И все пак са били открити?

— Хранилището, което е поръчал да построят, е било най-стабилното и непристъпно скривалище за времето си. Съществува и до днес. Виждал си го и ти. Със собствените си очи.

— Къде? Кога?

— Постави се на мястото на Oûäh. Седи си тук, в зикурат във Вавилон. Ден след ден, нощ след нощ. Пише завещанието си за идните поколения. Всички останали, пристигнали с него, са мъртви. Почитат го като бог. Той обаче знае, че всичко е преходно. Новите владетели могат да разрушат всичко, което предците им са съградили. Познава човешката природа. Затова се подсигурява. Зикуратът, в който живее, на практика е запечатан за иманярите. Сам знаеш как отворихме вратата. Примитивните обирджии не са имали никакъв шанс. Oûäh е осъзнавал, че кулата над солидната основа, където е било жилището му, рано или късно е щяла да се срути и допълнително да подсили запечатаното скривалище. Останел ли е обаче твърде добре скрит, той и това, което е оставил, никога нямало да бъдат намерени. Ето защо е потърсил скривалище в чужбина, където да остави указанията, т.е. Златния и Сребърния свитък. Нуждаел се е от солидна постройка, която да надживее хилядолетията, при това нещо толкова грандиозно, та идните поколения завинаги да останат запленени. По този начин, разсъждавал е Oûäh, човечеството рано или късно е щяло да открие скривалището и дано това да стане в стадий на развитие, когато би разбрало на какво се е натъкнало. Е, сигурен съм, че вече се досещаш за останалото.

— Не.

— Помисли де. Коя цивилизация е била най-силната и могъща по времето на Oûäh?

— Близо 2500 г. пр.н.е.? Ами… Египет?

— Точно така.

— Пирамидата в Гиза? Голямата Хеопсова пирамида?

— Абсолютно правилно. Една огромна пирамида е била идеална за целите на Oûäh. Всъщност той е заминал за Египет и е убедил фараон Хеопс, или Хофу, както се е наричал на староегипетски, да издигне монументалната постройка, оставяйки впечатлението, че е собствената му гробница. Пирамидата никога не е била гробница, а хранилище. Хранилището на Oûäh.

— Благородството на могъщ владетел…

— За фараона Oûäh е изглеждал като бог. За тях не е бил някакъв извънземен астронавт, а бог! А ако Бог почука на вратата ти и помоли за помощ, дори езичникът Бьорн с радост ще услужи, за да си осигури вечно блаженство, не е ли така? Е, фараонът Хеопс не се поколебал и за секунда. Построил пирамидата, за която помолил Oûäh.

— И там той е скрил свитъците си?

— Oûäh се нуждаел от три камери. Главната, която бъдните поколения нарекли кралска камера, е била в центъра на пирамидата. От нея две шахти сочат към звездата гигант Алнитак в пояса на Орион и Алфа Драконис, древната полярна звезда Тубан в съзвездието Дракон. Имаме хипотеза, че една от шахтите сочи към слънчевата система на Oûäh. Положил е Златния свитък в каменен саркофаг в кралската камера. Лежал е в ковчеже от акация, покрито със злато. То е било оставено в саркофага, съдържащ кутия, дълга точно 130 см и широка и висока 78 см. Впрочем същите са мерките на Кивота, указани в Библията.

Въздържах се да коментирам.

— Сребърния свитък е бил скрит в камерата на кралицата. И до ден-днешен египтолозите спорят, да не кажем, че не им е известно, каква е била същинската функция на камерата. Остава само резервното копие, личната флашка на Oûäh. „Евангелието на Луцифер“. Преписът на Сребърния и Златния свитък. Било е скрито в камера на близо трийсет метра под земята. Случило се немислимото. Иманяри успели да проникнат през многобройните системи за сигурност, блокиращи достъпа до камерите. Oûäh е вярвал, че свещеният статут на пирамидата и всичките камъни, покриващи входовете към камерите, ще защитят ръкописите от разбойници. Е, не се е получило. Египетските иманяри били големи хитреци. Някъде по време на Средното кралство от египетската история съкровищата били разграбени. Златния свитък изчезва от историята. Можем само да гадаем за случилото се. Крадците, които не разбирали нищичко от текста, по всяка вероятност са накълцали златото на парченца и разпродали всичко на дребно. Съдбата се оказала по-благоразположена към всичко останало. Ковчежето от акациево дърво, без златото, се появило при цар Соломон в легендарния му храм в Йерусалим. Същото станало и със Сребърния свитък и „Евангелието на Луцифер“.

КК отиде до прозореца и се загледа навън:

— Когато римляните разрушават Втория храм през 70 г. от н.е., те разграбват голямо количество съкровища и свещени предмети, но благодарение на някакво загадъчно съглашение между свещениците и есеите, Сребърния свитък е бил спасен и скрит в пещерата, където нашите археолози го изкопават през 1952 г.

— Навярно им е минало през ума, че целият Сребърен свитък може да е бил фалшификат?

— Нима мислиш, че това не е била първата реакция на онези, които са го чели? В началото целта на целия проект бе да докажем, че Oûäh е бил някаква фантастична фигура, а Сребърния свитък — предисторически блъф.

— Какво ви убеди?

— Oûäh е оставил след себе си извънземна материя. Например тази, върху която е написано „Евангелието на Луцифер“. Може би напомня на животинска кожа, но всъщност е синтетична, както заключиха и приятелите ти в Исландия. В ковчежето със Сребърния свитък също имаше нещо органично — лист, но не от земен произход. Свеж и червен. Съхранен е за вечността по един или друг начин. Биолози, химици и други учени са изследвали това листо в продължение на близо 60 години. Още не е повехнало.

4.

Канех се да попитам как бе възможно листът никога да не вехне, когато вратата на кабинета се отвори. На прага изникна огромният Дик Стоун.

— Спипахме го!

Зад него, в пролуката между правоъгълния отвор на вратата и контурите на тялото му, пустинята тънеше в мрак.

— Заловен ли е? — попита КК.

— Още не. — Началникът на охраната затвори вратата след себе си. — Не е в стаята си, но не може да е далеч. Хората ми излязоха да го търсят.

— Кой е той?

— Един от онези, които дори не влизаха в списъка със заподозрени — отвърна Стоун и седна на масата. — Професор Алдо Ломбарди гарантира за него.

Щом видя изписаната по лицата ни реакция, той вдигна ръце оправдателно.

— Професорът е извън всякакво подозрение. Лично говорих с него по телефона преди няколко минути. Не можем да го виним. Той не се ужаси като вас. Ломбарди го е назначил в Григорианския университет дълго преди той самият да бъде приет в Проекта Луцифер.

— Кого? — повтори КК.

— Италианец. Виторио Тасо. Един от семиотиците.

Призля ми. Спомнях си Виторио Тасо. Поздравихме се първия път, когато посетих професор Алдо Ломбарди в кабинета му. Засякохме се в тайния архив на Ватикана. Тук, в лагера, той беше от онези, които винаги страняха от другите — в столовата, в общите помещения — рядко разменяше дума с нас, останалите. На няколко пъти се бях опитвал да започна разговор с него, но никога не изглеждаше заинтригуван.

— Всичко това е страшно тъжно — обади се Стоун. — Тасо беше протеже на професор Ломбарди.

— През цялото време е бил къртица на дракулсънджейците — замисли се КК. — Ето как са били толкова добре осведомени. Знаеха къде сме. Какво мислим. Чрез Виторио Тасо Алдо Ломбарди несъзнателно е служел за информатор на дракулсънджейците.

— Започнали сме преглед на миналото му в сътрудничество с италианското разузнаване. По думите на професор Ломбарди, Тасо е бил назначен в Григорианския университет през 1998-а. Преди това дълги години и с най-добрите препоръки е работил в университета в Болоня, а по-рано — в университета в Торино. Защитил е докторска степен в Кеймбридж.

— Кога е станал дракулсънджеец? — попитах аз.

— Навярно е бил такъв през цялото време. Подозираме, че е бил т.нар. „спяща клетка“. Според документите е роден в Бреша. Само че всичките му свидетелства — акт за раждане, кръщелно, изпити от основното училище, паспорт — са фалшифицирани. Проверихме местните регистри на населението и училищните архиви. Първата следа от Виторио Тасо в официалните италиански регистри е от приемането му в университета в Торино. Основано е върху фалшиви документи. Явно не са имали причини да проверят достоверността на цялата информация. Разследваме възможността да произхожда от Румъния, където се намира базата на дракулсънджейците и…

5.

— Впечатляващо!

Виторио Тасо бе дребен човечец — нисък, стеснителен, с рехава косица и старомодни очила, които му придаваха вид на застаряващ интелектуалец. Сега стоеше на вратата между кабинета и коридора и приличаше на всичко друго, но не и на интелектуалец. Никой от нас не бе чул вратата да се отваря.

— Изправете се! Всички!

Гласът му звучеше твърде носово и пискливо, за да му придаде естествения авторитет, който би следвало да произтича от докторската степен, научния му curriculum vitae и глока, който бе насочил към нас.

Станахме. Началникът на охраната направи крачка встрани.

— Не мърдайте!

— Виторио… — обади се КК.

— Не! В създалата се ситуация ще ме наричате с истинското ми име. Брат Рац.

— Брат Рац… — повтори КК. — Както искаш. Допускам, че си вярващ дракулсънджеец?

— Посветен бях за дракулсънджейски монах още на тринадесет години. По него време живеех в манастира Сфънт Съндже от десет години. Монасите ме отгледаха.

— Ръкописът ли търсиш?

— Естествено.

— За съжаление ще трябва да те разочаровам.

— Къде е?

— Не е тук в лагера.

— Не подценявайте интелекта ми.

— Брат Рац, ръкописът служеше за една-единствена цел — да ни покаже местоположението на Вавилонската кула. На вас за какво ви е? Пророчествата, които вярвате, че се намират в третата част, не съществуват изобщо. Няма да откриете и думичка за Бог, Сатаната и costhul. Тълкували сте текста погрешно. Послушай ме! Вие…

— Къде е ръкописът?

— На сигурно място. Няма да го докопаш нито ти, нито братята ти от ордена.

Брат Рац пристъпи напред в стаята.

— Тогава ще го направим по другия начин. Първо ще застрелям Белтьо. После началника на охраната. Накрая и теб. В коленете. Накрая в корема. Казват, че куршум в корема е най-ужасният и болезнен начин да умреш. Все по някое време ще избереш да ми довериш къде е.

Той насочи погледа и оръжието си към мен.

Аз съм пъзльо. Страхът от болката и изгледите за внезапна и ранна смърт карат коленете ми да поддават. Хванах се за облегалката на стола, за да не падна.

— Какво ще правим? — попита брат Рац КК.

КК май отвърна, че било естествено да сподели къде се намира ръкописът, ако само това се изисквало. Ушите ми така пищяха, че не разбирах особено какво точно казва. След няколко секунди щях да съм готов припаднал. В случай че преди това не ме застреляха.

— Къде? — кресна брат Рац толкова силно, че гласът му пресекна.

Едва тогава забелязах двете червени точки, затанцували по челото му. Реших, че ми се привижда.

— Къде? — пак кресна той.

— Ей сега ще чуеш… — отвърна КК.

Снайперистите, научих по-късно, лежали в готовност в каросерията на един камион, паркиран пред главния щаб. Чували всичко чрез микрофон, който началникът на охраната носел.

— Знаехме, че той е предусещал как скоро ще го разкрием, а вие сте най-логичните му жертви — обясни началникът на охраната, когато опасността премина. — Предвидихме всичко. Когато станах и пристъпих встрани, се стараех да осигуря на снайперистите видимост и пространство за стрелба.

Когато двете червени лазерни точици се намериха една друга върху бледото чело на брат Рац, най-напред експлодира прозорецът, а после и главата му. Гледката не беше от най-приятните. Спомените и досега ме преследват. Хвърлих се на пода сред дъжд от счупени стъкла, но всичко вече бе приключило. Останките на брат Рац се къпеха в кръвта, съдържаща всичко свято за него.

Рим, май 1970

Светлина.

Интензивна, ослепителна светлина.

И въздух.

Задъхвам се. Кашлям. Пъшкам.

Въздух…

Засенчвам очи с ръка. Скимтя. Кашлям.

Оставят капака на пода. Светлината пробожда очите ми. Вдигат ме от ковчега. Нещо от мен остава. Вътре. Мият ме. Обличат ме. Мъжът с милия глас ми подава суха бисквитка и чаша сок.

Силвана седеше на стол в голямата, пуста трапезария на манастира. Раницата й беше на пода до нея. Блузката лепнеше по изпосталялото момичешко телце. Лицето й беше бледо и потно.

Джовани избухна в плач:

— Силвана!

Гласът му я накара да вдигне глава. Бегла усмивка. Само че не се изправи. Не се втурна към него. Просто си остана седнала на стола, леко настрана.

Какво сте направили с нея?

— Силвана, малкото ми момиченце!

Татко…

Виждам го в насрещната светлина.

Татко? Татко е дошъл да ме вземе. Или пък е някой, който прилича на него. Някой, облечен в тялото на татко, някой, който ме гледа с неговите очи.

Ло-Ло го няма. Все изчезва.

Силвана! — казва татко.

Той се втурна към нея и я вдигна на ръце. Тя отпусна ръчички около врата му.

— Силвана, Силвана, Силвана — шептеше в косата й, мазна и мокра от пот. Кожата й бе студена и лепкава. Остра миризма.

Той ме вдигна от стола, класът му идеше от много далеч: Силвана, Силвана, Силвана…

Опитвам да се усмихна. Този наистина ли е моят татко? Къде е мама? Къде е Бела?

Мирише като татко.

— Как се чувстваш, миличко мое?

Тя дишаше тежко.

— Татко е дошъл да те прибере. Мама те чака. У дома. Толкова се страхуваше за теб. Сега всичко ще се оправи.

Тя се вкопчи в него.

Той чуваше дишането й, ситно и накъсано.

— Всичко свърши, приятелче.

Сложи я на стола и хвана личицето й с две ръце. Божичко, какво са й сторили? Погледът й бе далечен и апатичен. Той погали студеното челце. Извърна се гневно към групата мъже зад него.

— Какво сте й причинили?

Главата на ордена пристъпи напред.

— Не е пострадала, професор Нобиле.

— Вижте я само!

— Нуждае се само от няколко дни на свеж въздух.

— Свеж въздух?

— Нищо не й се е случило.

— О, небеса, не можахте ли да я държите затворена в стая? В апартамент? Защо… това?

Главата на ордена бавно разпери ръце. Жестът го правеше да прилича на епископ в катедрала.

— Така е писано.

— Писано? Къде?

— В Светото писание.

— В Библията няма нищо — нито дума! — за подобни… ужасии! Нито дума!

— Професор Нобиле, съществуват и други свещени текстове. Изтъкнат теолог като Вас, разбира се, знае това.

— Вие сте побъркани, такива сте. Луди сте! Луди! Боже мой, не разбирате ли…

Силвана го дръпна за ръкава на якето.

— Човек трябва да се подчинява и да почита боговете си — обясни главата на ордена.

— Богове, а? Богове? Кои всъщност са вашите богове?

Татко…

Ядосан е. На мъжете.

Татко, не се сърди толкова.

По пътя обратно към Рим дъждът най-сетне заваля.

Силвана седеше в скута му. Главата на ордена и двамата мускулести мъжаги също бяха в колата. Следваше ги още един мерцедес с двама мъже. Внезапният пороен дъжд влачеше своите виещи се воали из околността. Капките барабаняха по покрива на колата и рикошираха от асфалта. Монотонното приспивно движение на чистачките му напомняше за метронома в дома на учителката по пиано, където ходеше на уроци, докато навърши дванайсет. Следобедният трафик към Рим намаляваше, но срещнаха плътен и равен поток от коли на излизане от града. Джовани се чудеше колко ли години ще прекара в затвора. Фактът, че Силвана бе отвлечена, може би щеше да бъде зачетен като смекчаващо вината обстоятелство. Това обаче не му даваше никакво право да прострелва и убива невинни египтяни. Дори и убийството да беше нещастен случай. Нямаше намерение да стреля, но разбира се, не трябваше изобщо да взима оръжието. Поне да не го зарежда. Убийство по невнимание, в най-добрия случай. Предумишлено убийство, ако не му повярват. Преднамерено, в най-лошия. Нали все пак бе изровил стария револвер, зареди го, отиде до университета, причака декана и египтяните. Май не беше чак толкова невнимателен, поне не в юридически смисъл, макар да нямаше намерение да стреля. Не трябваше ли да му повярват точно за това? Колко години можеше да очаква? Десет? Повече? Нямаше навика да обръща особено внимание на разпоредбите в наказателния кодекс. Според него престъпниците заслужаваха наказанието си. А сега той беше един от тях.

Силвана щеше да си живее добре с Лучана. Бедното момиченце. С баща убиец. Дали щеше да преодолее изживяния в ковчега ужас? Най-искрено се надяваше тази случка да не я бе съсипала. Как се отразява на душевността на едно дете, ако го напъхат в ковчег? Не знаеше. Толкова много неща не му бяха известни. Трябваше да потърсят професионална помощ. Дотук бе очевидно. Но дали Силвана бе получила трайни травми от престоя вътре? Май само времето щеше да покаже. Горкичката Силвана…

А какво щеше да каже Лучана? Прекрасната Лучана. Не й понасяше той да отнема живота дори на риба. В кратък и болезнен миг на прозрение той видя как Лучана взема Силвана и го напуска. Може би ще отиде при Енрико? Не, как би могла да падне толкова ниско. Все пак. Той обаче не можеше да си я представи да го чака, докато излезе. Никога. Любовта й не бе толкова съкровена. Лучана беше жена, която се нуждаеше някой да я обожава, да я обича, да й се кланя. Десет години без мъжка отдаденост… никога.

Естествено, че щяха да го уволнят. Деканът Салваторе Роси бе видял убийството със собствените си очи. Навярно щеше да бъде главният свидетел на обвинението. Формалистът Салваторе Роси… На теория можеше да продължи изследванията си и от затвора. Нямаше значение дали щеше да работи в някоя тясна килия или миниатюрен кабинет. Но това, разбира се, не бе възможно. Университетът никога не би се съгласил осъден убиец да работи като професор по теология, пък бил той и демонолог. Всичко бе изгубено. Сега го осъзна. Лучана. Работата. Изследванията. Животът. Всичко.

Наближиха кръговото кръстовище и главата на ордена попита накъде да карат.

— Карайте към дома ми — отвърна Джовани.

— Благодаря, как пък не. Право в ръцете на полицията.

— Може да паркирате на няколко пресечки от нас. Ще ви покажа пътя.

Паркираха на четири-пет пресечки от блока, където живееше Джовани. Хванал Силвана за ръка, той ги поведе по една от успоредните улици и надолу през няколко тесни странични улички, задръстени с велосипеди, скутери и препълнени контейнери за боклук, вонящи на гнили плодове.

— Скоро ще се приберем, Силвана — каза той, — у дома при мама и Бела.

Силвана не реагира. Излязоха на главната улица само на няколко метра от входа на магазинчето за тютюн. Както обикновено, клиенти нямаше. Продавачът грейна, щом съзря Джовани и Силвана.

— Ангелчето ми! — викна той въодушевено.

Тя се усмихна вяло.

— Джовани! — каза Джовани.

— Джовани! — каза Джовани.

— Всичко наред ли е?

Джовани хвърли обезпокоен поглед към костюмираните мъже, изпълнили тясното му магазинче.

— Трябва ми дипломатическото куфарче.

Продавачът се поколеба за миг, загледан в непознатите мъже.

— Сигурен ли си, Джовани?

— Да. Благодаря ти за помощта. Просто ми го дай. Всичко е наред.

Той измърмори „да, да, да“ и отиде отзад. Чуха го да рови. Върна се с куфарчето и го подаде на Джовани.

— Отвори го! — нареди главният.

Джовани отвори куфарчето. Ръкописът бе обвит в платно и прибран в хартиен плик.

— Благодаря — каза главата на ордена.

После даде знак на един от мускулестите мъжаги, той извади пистолет и застреля продавача право между очите. Мъртвият се свлече тежко, най-напред се удари в рафтовете с пурети, после падна на една страна на пода, където го покриха стотици цигари. Издаде гъргорещ звук.

— Съжалявам, професор Нобиле. — Гласът на главния бе безчувствен. — Никакви свидетели. Никакви оцелели. За съжаление. Сигурно разбирате. Оценявам желанието Ви да съдействате. Но така трябва да бъде. Съжалявам.

„Естествено — помисли си Джовани, — вече нямат нужда от нас. Нито от мен. Нито от Силвана. Получиха каквото искаха. Ще застрелят и двама ни. Никакви свидетели. После ще натикат пистолета в ръката ми. В ръката на лудия професор. Дето превъртял. Дето бил обсебен от демоните, които изучавал. Дето застрелял египтянин, заради някакъв скапан, стар ръкопис. Дето убил продавача на тютюн. Гръмнал собствената си дъщеря, а накрая и себе си. Разбира се.“

Джовани бутна Силвана зад себе си, навътре към щанда, а ръката му обхвана пистолета в десния джоб на якето му. Те бяха сметнали за естествено, че се е отървал от оръжието на убийството. Някакъв мизерен професор, безобиден академик. И през ум не им минаваше, че той все още можеше да го носи.

Без да вади пистолета от джоба, той простреля главата на ордена в гърдите, а въоръжения мъж — в главата. Те паднаха. После гръмна и единствения останал от мускулестите мъжаги, който посегна към оръжието си. Другите трябва да бяха невъоръжени. Стояха неподвижно, вцепенени, вдигнали ръце.

— Легнете на пода! — кресна Джовани.

Те се подчиниха.

— Стойте така!

Той срещна погледа на главата на ордена. От устата му се процеждаше кръв на мехурчета. Опита се да каже нещо, но бе невъзможно да разбере думите му.

— Силвана — обърна се към нея Джовани. — Ела, приятелче.

Той грабна дипломатическото куфарче с ръкописа. Хвана я за ръка и я задърпа навън. Вече не съществуваха.

1.

Ал Хила

2 септември 2009

Когато слънцето изгря над пустинята, вече сякаш нищо не се бе случило.

Както обикновено се събудих от зарята във военния лагер в шест часа. Слязох сънливо по стълбите, отправих се към отходното място и продължих към голямата обща баня, където КК вече се бръснеше.

— Добре ли си? — попита той.

— Не мога да се отърва от картините в главата си.

— Знам какво ти е. Можем да поговорим с лекаря. Дебрифинг. Казват, че помагало.

Учените работеха на три смени от пет часа сутринта. Снимаха всеки квадратен метър от вътрешността на зикурата, правеха видеоклипове, планове, описания. Над тленните останки на Oûäh бе опъната предпазна пластмасова палатка. Части от коридора бяха преградени, за да могат биолозите да анализират необезпокоявани. В полевата лаборатория, където класифицираха и каталогизираха всичко, изнесено от гробницата, работата кипеше денем и нощем. След регистрация предметите биваха опаковани в алуминиеви кутии с порест каучук, излят според формата на съответния артефакт. Тях пък ги товареха в специални контейнери и отлитаха за САЩ за по-обстойни анализи.

Пред входа на лагера бе изникнал медиен център. Много от по-големите телевизионни компании бяха изместили военните си кореспонденти и сателитни предаватели от Багдад.

Въпреки огромните заглавия във вестниците и дългите репортажи за Вавилонската кула, не бе изтекла и дума за Oûäh. КК страшно се притесняваше да не би откритието да се разчуе. Според него подобна новина трябваше да бъде представена на света с уважението, което заслужаваше. Планът беше президентът на САЩ да изложи информацията пред Генералната асамблея на ООН в реч, излъчвана директно по целия свят.

За журналистите откритието на Вавилонската кула бе нещо средно между исторически куриоз и военнополитическо усложнение. Никой не подозираше с какво всъщност се занимавахме. В крайна сметка май беше все едно.

2.

Вървях от столовата към заседателната зала, когато я видях. Бяха я оставили на паркинга и идваше пеша сред облак прах по тясната пътека до бараките.

Моник.

Когато ме забеляза, тя се спря. Остана на място. Вятърът развяваше косата й. Вече не беше руса. Беше черна като въглен.

— Моник! — възкликнах аз, когато се приближихме достатъчно.

Очите й бяха отекли, зачервени и безизразни. Едва сега осъзнах. На друго място в света, в леглото си в Амстердам, Дирк ван Рийсевийк бе спрял да се бори за всяка глътка въздух, която го поддържаше жив.

Прегърнах я и прошепнах:

— Моите съболезнования.

Тя притисна ръката ми. Устните й оформиха думата „благодаря“. Обгърнах я непохватно с ръка, нещо между утешителна прегръдка и нежна ласка. Тя извади тефтерчето. „Седях до него, когато затвори очи.“ Погледът й ме караше да се чувствам неудобно. Стори ми се, че се канеше да напише още нещо. Колебаеше се. Нещо — мисъл, несигурност — не даваше на писалката й да помръдне. После написа: „Жадна съм“.

3.

— Дошла съм да ти разкажа нещо — написа Моник.

Седяхме на платформата отвън с чаши американска лимонада с лед. Бях изнесъл и два вентилатора — по един за всеки. Въздушната струя караше листите на тефтера й да плющят.

Някъде дълбоко в себе си се надявах да напише, че ме обича. Че иска да остареем заедно. Че най-сетне можеше да прекъсне връзката с Дирк и да последва чувствата си. Към мен. Нещо от сорта. Бьорн, романтикът.

— Знам, че се разочарова — написа тя. — Не се преструвай, че не разбираш. Смяташ, че съм те подвела.

Честно казано, не можех да отрека. Тя ме бе подвела. През цялото време е била на страната на КК.

— Не можех да кажа нищо. Не и тогава — написа тя. — Но сега Дирк го няма… Той настояваше. През цялото време. Беше мономаниак по въпроса за анонимността ни. — Погледна ме въпросително. — Наистина ли не си го разбрал?

Нямах представа за какво говореше.

В продължение на десет-дванайсет секунди драскаше заврънкулки в тефтера. После написа:

— Кой беше Дирк?

— Мъжът ти.

Тя се сепна, сякаш Дирк току-що се бе превърнал в полтъргайст и се бе възползвал от случая да й дръпне ухото.

— Мъжът ми? Защо мислиш така?

Изразът на съвършено неподправено изумление не беше театър.

— Аз… винаги съм го приемал за естествено. Сигурно някой ми го е казал. Не сте ли били женени?

— Женени? Никога! Абсурд!

Тя дълго клати глава.

— Никога не съм ти давала повод да мислиш подобно нещо.

— Съжалявам. Така реших. Трябва да съм разбрал погрешно.

Тя пак се поколеба, преди да започне да пише:

— Задай си въпроса: защо с Дирк живеехме под прикритие?

— Предпочитали сте дискретността и усамотения живот?

— Мили мой, наивен Бьорн.

Струята на вентилатора ме гъделичкаше по гърба.

— Дирк ван Рийсевийк не беше холандец — написа тя. — Италианец беше. Истинското му име е Джовани Нобиле.

4.

Джовани Нобиле…

Демонологът. Италианският теолог.

— Мислех, че е бил убит?

— Той искаше всички да си мислят така.

Погледнах я.

Тогава разбрах. Най-накрая. Най-сетне проумях. Глупав, глупав Бьорн. Погледнах красивото й лице, златистия тен на кожата й, кафявите очи.

— Ти си дъщеря му.

Тя кимна.

— Никога не си му била съпруга. Ти си дъщерята на Джовани Нобиле.

Кимване.

— Ти си Силвана.

Тя продължаваше да кима.

— Да — написа тя, — аз съм Силвана Нобиле.

5.

И започна да разказва.

Писа. Дълго. Четях историята й. Лист по лист. С насълзени очи.

Четох за деня, когато я отвлекли пред училището. Когато я положили в ковчег. Четох за безкрайните часове, докато е лежала затворена.

— Онемях в онзи ковчег — написа тя. — Лекарите не могат да го обяснят. Татко ме води при специалисти. Гласът ми остана. В ковчега. Може би звучи безсмислено. Не очаквам да разбереш. Думите не излизат от мен. Паякът — неизбежна лъжа. Ковчегът ме направи няма. Ковчегът!

Спогледахме се. Усещах полъха на вентилатора и слабия аромат на Шанел №5.

— С татко избягахме. Най-напред от Рим. От полицията. От монасите. Всички го преследваха. Полицията. Сектата. Университетът. Антикварят Луиджи. Покрихме се за няколко седмици у приятел на татко в Орбетело. Няколко седмици в Градо. В Триест. Татко имаше връзки. Хора, на които вярваше. Помагаха ни. Нови самоличности. Фалшификати. Паспорти. Документи за самоличност. Откраднахме имената на мъртви хора. Холандци. В Амстердам татков колега и приятел му помогна да се установи.

— А майка ти?

По лицето й се изписа болка.

— Посети ни в Орбетело. Тайно. Всичко това й дойде в повече. Не мога да го обясня. Нямаше да се справи с изгледите за живот в бягство. Може би с татко не бяха щастливи. Не знам.

— Но е оставила баща ти да замине с теб?

— Тя искаше да остана с нея. Да се върнем в Рим. Татко отказа. Не беше безопасно.

— Разбираемо е.

— Мама каза, че ще ни настигне. Когато всичко се поуспокои. Така и не го направи.

— Какво се случи?

Тя зарея празен поглед в пространството. Дълго. Сякаш трябваше да порови в себе си, за да успее да формулира някакъв отговор.

— Италианските власти обявиха татко за мъртъв. Доста години по-късно. Мама се омъжи повторно. За шефа си. Енрико. Имат двама сина. Никога не съм ги срещала. Моите природени братя. Те си мислят, че съм умряла заедно с татко.

Сетих се за собствените ми майка и природен брат. Съдбата на Моник бе свързана с моята чрез тъничка нишка.

— Срещнах се с мама пет пъти, преди да почине — написа тя.

— Как Проектът Луцифер ви издири в Амстердам?

— Обратното. Татко ги намери. Така и не спря да изследва „Евангелието на Луцифер“. Събираше информация. В среди на специалисти. В списания. След няколко години разбра, че и дракулсънджейците, и международна група от учени издирваха ръкописа. Оставяше фалшиви следи. Примами КК. — Тя обърна страницата. — Когато почувства, че може да му се довери, той му разказа за положението ни. Даде му ръкописа, който бе пазил от 1970 г. Присъедини се към изследователската група. Точно както и ти. Превърна се в значим ресурс. Като теб.

Тя отвори чантата си и ми подаде някакъв плик.

— От татко. Наложи се да сваля старата му пишеща машина от тавана. Опитах да му заема лаптопа си. Но не. Признава само „Ремингтън“-а. Мама му я изпрати заедно с колекцията си от плочи и игрите ми, когато се изнасяше от апартамента в Рим.

Писалката й се поколеба.

— Татко почина на следващия ден, след като написа писмото.

1.

Ал Хила

3 септември 2009

Тази нощ дълго будувах в леглото и се чудех кога ли е трябвало да прозра положението на нещата. Наистина ли бях толкова наивен, както намекна Моник? Да, може би. Вероятно.

Моник замина още на същия ден. Налагаше се да уреди погребението. Обещах да поддържаме връзка.

— Хубаво — написа тя в тефтера си.

Нещо в погледа й…

Хубаво…

Май сега трябваше да я наричам Силвана. За мен обаче винаги ще си остане Моник.

Когато най-сетне заспах, сънувах планетата на Oûäh. Там имаше нещо познато, чудно как, или пък бе самият сън, не знам. Скитах се из гора с червена растителност, не зелена, сякаш я бе обладала есента. Долината се намираше в гориста планинска местност. Слънцето бе по-голямо от нашето, червеникаво. Планетата имаше две луни. Едната — голяма и розова, другата много по-малка и синкава; може би малка луна, кръжаща около голямата. Сънувах море с платноходки, подобни на финикийски търговски кораби, закотвени до свръхмодерни аеродинамични плавателни съдове от лъскав метал. Вълните къпеха голите скали по брега. Тук и там над водната повърхност се протягаха непознати дървета. Някои приличаха на палми, други имаха огромни листа с тръни; трети бяха покрити с малки цветчета. Залезът зад хоризонта оцветяваше облаците в червено. Някакъв чужд отблясък в пречупването на светлината създаваше илюзията за нещо, блеснало в златисто, сякаш ръката ти би го погалила, ако я пъхнеш в светлината. На хоризонта, в полите на планината, се мержелееше силуетът на град. Къщите бяха тесни и високи, по-скоро кули, но формата им, без ъгли и остри ръбове, придаваше на града вида на село от сраснати глинени къщурки или термитници. Някои имаха издатъци и ниши, кули и шпилове, други бяха голи и гладки. На места ги свързваха мостове. Прозорците май бяха поставяни безразборно, сякаш къщите нямаха етажи, а бяха построени на различни нива, чиято логика трудно можеш да разбереш. Тук и там между сградите летяха подобни на гущери…

— Бьорн!

… птици.

— Събуди се! Бьорн!

КК почука, отвори вратата и ме изтръгна от съня ми само с едно движение. Изтърси се сред облак прах и ентусиазъм.

— Влез — измънках сънливо и седнах в леглото. Намерих очилата и часовника си на стола до мен. Беше 2:36.

КК размаха някакви листи.

— Фантастично е! Ела с мен!

— Два и половина е…

— Ела!

— … през нощта.

— Трябва да излезем да го обсъдим.

— Кое?

— Вън! Излез да видиш звездите!

— Излез… да… видиш… звездите…

— Обличай се! Навън е студено!

2.

В пустинята цареше пълен мрак и леден студ, небето беше ясно. Загърнах се хубаво с якето, докато КК ме развеждаше из зикурата. В далечината сияеше осветената от прожекторите зона за сигурност. Когато спряхме, КК опря ръце на хълбоците си и се взря в небето. Над нас грееха звездите.

— С невъоръжено око могат да се видят над пет хиляди звезди — обясни КК. — Отвъд тях пък съществуват още милиарди по милиарди звезди, невидими за нас. Но ги има.

Аз не отговорих и той продължи:

— Да наблюдаваш звездите е като да надникнеш в миналото. Толкова са далеч. Луната е на половин секунда разстояние. Слънцето — на осем минути, но някои от звездите, които виждаме там горе, са изпратили светлината си, когато Лутер е бил отлъчен от църквата, когато Исус е бил разпънат на кръста, когато са строили пирамидите. Погледнат ли в най-тъмните дълбини на вселената, астрономите съзират отблясъци от време, когато Земята още не е съществувала. — Той разтри ръцете си. — Невероятно колко студено става тук!

Изглежда искаше по-дълго време да отложи изненадата.

— Получих предварителния превод от екипа палеографи, езиковеди и филолози, изследвали текстовете на Oûäh.

Той подритна парче от глинен съд, което се разтвори в облак прах. После посочи към точка в небето:

— Галактиката Андромеда! Един от най-отдалечените космически обекти, които можем да видим с невъоръжено око. 2,5 милиона светлинни години разстояние. За очите ни изглежда като звезда, само че побира над хиляда милиарда звезди. Представяш ли си! Светеща точица на небето, съдържаща хиляда милиарда звезди. И тази точка, Бьорн, която можем да видим точно в този миг, е изпратила светлината си преди 2,5 милиона години. По него време маймуните са се развили до първия човек.

КК се обърна към мен. В погледа му, дори по цялото му лице, прозираше образът на момчето, което някога бе седяло сред нивата в Канзас и се бе взирало в звездното небе.

— КК, какво правиш навън в пустинята в 2:30 през нощта?

— Спомняш ли си, че говорихме за израза harga-mё-giddo-dom?

— Страшния съд?

— Не, не, не. Чели сме всичко погрешно. Тълкуванията ни не са верни. Страшният съд… Астероидите… Възкресението… Небесни тела… Всичко е грешно. — КК прихна в смях. — Едва сега, след като езиковедите прегледаха последните съчинения на Oûäh, стана възможно да разберем какво всъщност е имал предвид. И то е фантастично, Бьорн, абсолютно фантастично.

— И какво е имал предвид… всъщност?

— Думата haiga-mё-giddo-dom е акадска транскрипция от родния му език. Не означава страшен съд, края на времето или нещо от сорта, както си мислехме. На езика на Oûäh haiga-mё означава нещо като завръщане или да чакаш нещо да се върне. A giddo-dom е собствено име. Това е названието, което народът му е дал на Земята.

— Значи haiga-mё-giddo-dom означава… завръщане на Земята?

КК не можа да сдържи усмивката си.

— Не е ли невероятно?

В студения нощен мрак минаха няколко секунди, преди да ми просветне.

— Ще се върнат ли? Хората на Oûäh?

— Да! Страхотно, нали!

— Тук? На Земята?

— Да! Всичките тези закодирани формулировки, всичко, което тълкувахме и се опитвахме да разберем, означава единствено, че те ни предупреждават за завръщането си.

КК се разсмя. Или разплака. Трудно ми е да определя.

— Ще настъпи ново време не означава краят на света — обясни КК, когато се посъвзе. — Новото време предвещава, че те ще се завърнат. И този път най-сетне ще срещнат цивилизация, която би извлякла полза от комуникацията с тях. Вече можем да се учим от тях. Да се развиваме. Да пожънем плодовете на познанията им. Да избегнем грешките им. Помисли си само колко знаят. Колко много са научили. Народът на Oûäh е събирал знанията си в продължение на стотици хиляди години. И искат да споделят с нас всичките тези познания.

— Oûäh са били само с няколко хилядолетия напред.

— Oûäh не е първият, посетил земята. Според последните текстове, хората му са идвали на планетата ни на всеки пет хиляди години в хода на историята. Първият път нашите прадеди не са били нищо повече от стадо странстващи животни. Те са ни превърнали в хора.

— Защо? Защо им е да се занимават с нас?

КК се поколеба. Погледна нагоре към небето, после към зикурата и срещна погледа ми.

— Преди обед получих предварителния доклад на биолозите. Изследвали са тленните останки на Oûäh.

— И какво са открили? Освен че е мъртъв?

— Ние сме роднини, Бьорн! — Направи пауза. — Oûäh и човешката раса! Не е ли невероятно? Това променя представата ни за цялата вселена.

— Какво искаш да кажеш? Как е възможно?

— Получихме предварителен ДНК анализ от генетиците.

— След 4500 години?

— Анализът на митохондриалната ДНК на Oûäh загатва, че всички ние сме негови потомци. Проследихме общ произход. Това означава, че се налага да се замислим за мястото ни във вселената по съвсем различен начин. Или Oûäh и народът му са се размножавали с жени тук на Земята. В такъв случай са наши предци, а ние, хората — техни потомци. Или и те, и ние произхождаме от един и същ общ праотец някъде в космоса.

Опитвах се да проумея обхвата на това, което ми разказваше. Не беше особено просто.

— Искаш да кажеш, че имаме еднаква биология?

— И още как. Народът на Oûäh или е бил в състояние да се възпроизвежда със земните жени, което само по себе си предполага близко биологично родство, или пък имаме общ произход далеч назад в историята на вселената. Не знам кой вариант е по-невероятен.

— Общ произход? На трета планета, така ли?

— Не мога да отговоря на този въпрос. Ние сме от каменната ера, Бьорн. Не сме в състояние да видим голямата картина. Една от хипотезите на астробиологията се нарича панспермия. Според нея космическото пространство е пълно със семето на живота. Макар вселената да е гигантска, цялата материя произлиза от сингуларностга на Големия взрив — точката на невероятно количество натрупана енергия, създала вселената. Семето на живота навярно се е разпространило из целия космос. Според една сродна хипотеза, екзогенезата, животът на Земята се е зародил от устойчиви бактерии, донесени тук от метеорите. Съществува вероятност същите тези бактерии да са попаднали и на други, подобни на нашата планети, оформяйки изходна точка за подобен живот.

— Без намесата на Бог…

— Кой знае? Има ли някакъв план зад възникването на вселената? — Сякаш по рефлекс и двамата се взряхме в звездното небе над главите ни. — Ако дръзна да се изразя философски или религиозно, бих дефинирал Бог като универсална изконна сила. Не съзнание, не библейски патриарх, властващ над човечеството с грижа за всеки един от нас, а сила. Сила, възникнала заедно с вселената като част от нея.

— Звучи ми като нещо средно между ню ейдж и индуски пантеизъм.

— Наричай го както искаш. Та не са ли всички религии неумелите опити на човека да определи рамките на тази неопределима сила? Силата, която някои наричат Бог.

КК извади от джоба на гърдите си цигара и я запали. Жарта образуваше оранжева точица в мрака. Покани и мен. Изненадах и двама ни като приех.

— Кога можем да ги очакваме? — попитах и запалих цигарата с кибрита, който КК ми подаде.

— Самият Oûäh пише, че това ще се случи след 1 647 000 денонощия. Значи в рамките на следващите петнайсет години. Може би през 2012? Най-късно 2024.

— Те ще се върнат тук, на Земята… — повторих на себе си недоумяващ и смаян, докато се опитвах да възприема всичко разказано от него в пълния му обхват. Цигареният дим пареше в устата ми. — Нашите далечни роднини.

— Не е ли фантастично, Бьорн?

— Но защо? Защо им е да се връщат?

— Може би чисто и просто искат да направят нещо толкова банално, като например да ни помогнат.

— С какво?

— Не проумяваш ли? Ще направят света едно по-добро място за живот.

3.

Когато си легнах отново, срещнах Oûäh в съня си.

Отначало си помислих, че се намирах на чуждата планета, но когато той дойде при мен, осъзнах, че и двамата бяхме тук. В пустинята. На Земята.

Giddo-dom.

Той се усмихваше. Поне така си мисля. Трудно е да се каже. Устата му имаше само бледи подобия на устни. Видът му наподобяваше всичко друго, но не и човек. Наистина. И все пак долавях нещо човекоподобно във фигурата под бялата одежда — две ръце, два крака, врат и глава, само дето беше невъобразимо висок и доста слаб. Главата му имаше тясна и продълговата форма с остро теме. Бе плешив, но най-отгоре на темето му растеше мъх, както и зад подобията на уши. Носът му изглеждаше твърде малък върху издълженото лице.

Бьорн.

Не чувах гласа му. Думите, или пък може би мислите му, просто изникнаха в главата ми.

Oûäh — отвърнах аз.

Той протегна кокалестата си ръка и ме погали по косата.

Вече сте готови.

Усмихна се. Мисля. В бледия поглед долових угрижено униние. В съня си усетих пристъп на копнеж да опозная това топло, грозновато създание, умряло толкова отдавна.

Ами ако това не е сън, Бьорн.

Не е ли?

Ами ако сънят свързва мислите ни въпреки всичко, което ни разделя: време и пространство, живот и смърт.

Погледите ни се срещнаха. Не можех да видя цвета на очите му. Протегнах ръка и го докоснах. Кожата му беше различна. Дебела. Груба. Люспеста. Червеникава.

Oûäh…

Не знаех какво да кажа. Сънят вече бледнееше. Отчаяно се опитвах да се вкопча в него, в усещането, в нежността, която изпитвах към това чудновато създание.

Ами ако…

Тогава образът му изчезна.

Отворих очи и се опитах да извикам съня обратно. Не се получи. Нямаше го.

Вече ми липсваше. Макар да бе просто сън.

Може би в него виждах себе си. Самотен. Различен. Далеч от дома. Имам навика да се идентифицирам с какво ли не.