Евангелието на Луцифер

1.

Рим

11-12 юни 2009

Всеки, пътувал достатъчно далеч на изток, срещу изгрева, ще познае съдбовното чувство, че е пропуснал ден от живота си. Нищо — нито логика, нито аргументи, нито задълбочени изследвания на календари и алманаси, не може да те спаси от глождещото те усещане, че са ти откраднали от времето, че си изпуснал нещо между миналото и бъдещето.

Отварях очи милиметър по милиметър. Всеки от клепачите ми тежеше по няколко тона.

Полежах неподвижно няколко минути, както след продължителен, мощен запой, завършил в черна дупка от забрава. Сякаш се бях събудил на носилка зад четириъгълна врата в хладилното помещение на моргата.

Факти: Жив бях. Това си е нещо. Не бях в болница. Нито в залата за аутопсии. Лежах в легло. Не бях вързан. Значи вече не бях пленник. На ръката си имах лепенка.

Въпроси: Какво се бе случило? Къде бях? Къде бяха примипилът и останалите извършители?

Дали бе възможно цялото отвличане да е било инсценирано, за да ми изкара ангелите? В такъв случай представлението бе успешно. Аплодисменти с тропане на крака. Аз обаче не бях издал местонахождението на ръкописа. Или бях? Опитах да си спомня. Стиснах очи и се съсредоточих. Спомних си сивокосия мъж, наречен примипил. Спомних си монасите в сивите роби. Спомних си как доближиха каната до ръката ми. Спомних си голямата продълговата кана и хирургическите инструменти в дървеното ковчеже.

А после? Нищо.

2.

— Шокова граната с газ.

Мъжки глас. Американец.

Обърнах глава встрани, но не го видях.

— BZ-91 — продължи той. — Обезвреждащ газ на основата на скополамин и морфин. Разработен от ЦРУ през 2005-а. Страшно ефективен. Изкарва те от равновесие за половин секунда. Успяха само да те боднат със скалпела.

Опитах да се изправя на леглото, за да видя кой говореше, но не можах. Паднах назад и изстенах.

— Главоболието и леката форма на скованост ще продължат до петнайсет часа при вдишване. Съжалявам. Алтернативата беше въоръжена акция. Кофти работа. Не съм любител на въоръжените акции. Знаеш как е. Умират хора. Доста за разчистване. Бомбичките с газ определено са за предпочитане. След няколко часа ще станеш на крака.

Тежки стъпки. Полъх на Old Spice. В зрителното ми поле навлезе размазан силует. Стиснах очи, за да фокусирам. Той седна на стола до леглото.

— Имаме си оперативен отряд командоси на наше разположение. Собствено елитно поделение, докарано от Navy SEALs34. Те те освободиха. Никога не си бил в реална опасност, макар навярно да си се чувствал така. Съжалявам за това. Следяхме тези монаси от известно време насам.

Тези монаси…

Силуетът принадлежеше на висок, слаб мъж на около петдесет години с приятен външен вид и набиващ се на очи гърбав нос.

— Кой си ти? — Гласът ми звучеше като чакъл в мелачка.

— Името ми е Карл Колинс. Повечето ме наричат КК. Единственото, което ти трябва да знаеш в момента е, че ти желая доброто.

По причини, които психолозите биха могли да обяснят по-добре от мен, храня известен скептицизъм към хора, твърдящи, че ми желаят доброто.

— Апартаментът, където живеехте с Моник, беше под наблюдение. Точно както подозираше. Не само със сензори, а и със скрити камери и микрофони. Когато видяхме, че започна да пишеш на Моник, разбрахме, че си ни разкрил. Последвахме те до паркинга. За съжаление оперативните агенти не бяха в позиция да се намесят, когато онези те надвиха. Съжалявам, че отне толкова време. Както казах, имахме пълен контрол над ситуацията.

— Къде е Моник?

— Тук е. Взехме я, след като ти излезе.

— Какво сте направили с нея?

— Абсолютно нищо. Не ме разбираш. Аз съм на твоя страна.

— Всички това казват…

— Информирали сме главен инспектор Хенриксен в Осло за развитието на нещата. Няма за какво да се безпокоиш.

— Познаваш Хенриксен?

— Че как иначе. Изглеждаш гроги, Бьорн. Почини си няколко часа. Имаме много да си говорим.

КК изчезна от стаята. Аз пък изчезнах в мрака.

3.

Първото, което проникна в съзнанието ми, бе някакъв тихичък шум. Чук-чук. Чук-чук. Чук-чук. Опитах се да отворя очи. Да се събудиш от химически сън е като да се издигнеш до повърхността в кална баня. Опитах се да идентифицирам чаткащите звуци. Когато след това притиснах клепачи — първо десния, после и левия — зърнах неясния силует на Моник. Седеше на стола до леглото и плетеше. Звукът идваше от куките й.

— Добро утро — изкашлях аз.

Тя остави плетката. Дори и в състоянието ми на сънлива отнесеност, не ми убягна факта, че на практика бях гол. В легло. В затворена стая. Заедно с Моник.

— Добре ли си? — попитах аз.

Тя кимна и написа: „А ти?“.

— Замаян съм. Лошо ми е. Кои са те?

— Приятели.

Моник ми помогна да стана от леглото и да отида до тоалетната. Изплакнах лицето си със студена вода и се облякох. Чувствах се като развалина след запой с коняк и рохипнол. Когато се затътрих обратно в стаята, там ме чакаха КК и Моник.

— Бьорн — възкликна той, сякаш бяхме първи приятели, — изглеждаш много по-добре.

— Не ставай смешен. Знам точно как изглеждам.

Опитах се да срещна погледа му с очи, премрежени от газ, сън и една особено изпаднала представа за себе си. Без особен успех. Когато съм ужасно уморен или пиян, или пък лекарите са ме натъпкали с малко повечко розови таблетки, проявявам склонност към кривогледство. Дебелите стъкла на очилата само увеличават тази ми злочестина. Кривогледството не ми е предимство.

4.

Да се обграждаш с красиви предмети не е просто признак на суета. В същата степен може да бъде и опит да създадеш хармония в съществуванието си. Фън шуй на душата. Да откриваш спокойствието в красотата.

Професор Алдо Ломбарди имаше вид на човек, вече постигнал спокойствието. Очакваше ни в пищна стая с кадифени тапети, барокови картини и полилеи.

Лъжецът му с лъжец.

— Как се чувстваш? — попита той с престорена загриженост, когато, едва вървейки, влязох в стаята.

На мен пък най-много ми се щеше да го прасна. Само дето бях твърде изнемощял.

Алдо Ломбарди се покашля виновно.

— Съжалявам, че до известна степен ви заблудих. Никога не съм ви лъгал. Искам да знаете това. Само че не ви разказах и цялата истина.

Старите кожени канапета изскърцаха, когато седнахме. Домашната прислужница влезе с поднос с кафе и чай. Стъклото издрънча в стъкло, когато постави чашите и чинийките върху маса, чийто стъклен плот почиваше върху посребрени крака от ковано желязо. Тя сервира чай за Моник и кафе за КК, Алдо и мен.

— Кои сте вие? — попитах аз, след като затвори вратата зад гърба си. Гласът ми трепереше и това ме дразнеше. — Какво искате от нас?

— Добре разбирам подозрението ти — каза КК. — Естествено е да се опасяваш, че ние стоим зад отвличанията и убийствата.

— Мина ми през ума.

— Две групировки преследват „Евангелието на Луцифер“. Две съвсем различни групировки. Аз и Алдо представляваме едната. Другата, монасите, е религиозна секта, назована дракулсънджейци. Името означава нещо като драконова кръв.

— „Евангелието на Луцифер“ е един от многото текстове, залегнали в основата на вярата им — обади се Алдо Ломбарди. — Проблемът е, че дракулсънджейците, както и всички останали, са изтълкували текста погрешно.

— Религиозен орден? Който убива? — написа Моник и вдигна тефтера, за да можем всички да прочетем.

— Парадокс — каза Алдо Ломбарди. — Не е ли така? В същата степен като средновековните християнски кръстоносни походи и инквизицията. Или пък джихада на ислямистите и камикадзетата. Библията е пълна с примери как животът може да се жертва за постигането на по-висша цел. Дракулсънджейците, както и йезуитите, смятат, че целта оправдава средствата. Те вършат делата на Бог и Сатаната тук, на Земята.

— На Сатаната?

— Почитат Луцифер — обясни КК. — Няма да сбъркаме много, ако ги заклеймим като екстремисти. Тези монаси са фанатици, живеещи в миналото във всяко едно отношение.

— Тогава кои сте вие? Добрите момчета?

— Ние сме учени — отвърна КК. — Хора на науката. Принадлежим към голяма изследователска организация. Носи кодовото название The Lucifer Project.

— The… какво?

— Проектът Луцифер. Групата се състои от водещи специалисти в различни области на науката: Археолози. Историци. Теолози. Палеографи. Антрополози. Философи. Езиковеди. Физици. Астрономи. Биолози. Математици. Социолози. Психолози. Антрополози. Това са само…

Погледнах професор Алдо Ломбарди.

— А твоята роля?

— Аз съм един от теолозите на проекта.

— Всичко, което ни разказа за Сатаната…

— … е вярно. Наистина, в „Евангелието на Луцифер“ не пише нищо изрично за сина на Сатаната. Важното обаче е, че дракулсънджейците вярват, че нещата стоят така. Вярват! По този начин тълкуват древния текст. Разчитат собственото си тълкувание в пророчествата. Както свещениците понякога тълкуват Библията погрешно, а се случва и имамите да изтълкуват погрешно Корана.

— Затова дракулсънджейците са толкова обсебени от идеята да се докопат до ръкописа — вметна КК. — Искат да помогнат синът на Сатаната да се роди.

— Всичко, което ти разказах за Антихриста — продължи Алдо Ломбарди, — се базира на техните представи. Както Библията е пълна с грешки, възникнали при преписа, превода и тълкуването на ръкописите, гръцките и латински преводи на „Евангелието на Луцифер“ също били, меко казано, неточни.

— Откъде знаете какво съдържа ръкописа, след като не сте го чели?

— Чели сме големи откъси от него — отговори КК, — а също и текстове, които препращат към него. Нуждаем се обаче от пълния ръкопис.

— Молим те — каза Алдо Ломбарди, — да предадеш „Евангелието на Луцифер“ на нас. Ние умеем да го четем правилно.

— Какво ще се случи с мен и Моник, ако откажа?

— Да се случи? — изкикоти се КК тихо. — Разбирам, че нямаш особено високо мнение за нас.

— Искам да се върна у дома! Разрешавате ли ми?

— Естествено, свободен си да си заминеш. Не си пленник. Ние обаче се надяваме да избереш да останеш.

— Защо да го правя?

— Защото искаш да узнаеш повече. Защото и ти като нас си любопитен накъде ще ни отведе ръкописът.

КК наля още кафе за мен и Алдо Ломбарди. Чаената чаша на Моник все още бе наполовина пълна.

— Къде са монасите? — попитах.

— На сигурно място.

— Какво ще рече това?

— Държим ги под охрана.

— Искам да говоря с тях.

— Те не искат да говорят с никого.

— Нека поне ги погледна в очите.

— Защо?

— Искаха да ме убият.

— Е, и?

— Ако не се бяхте появили, щяха да ми източат кръвта. Струва ми се, че имам известно право да се срещна с тях отново.

КК хвърли поглед на Алдо Ломбарди, който поклати глава.

— Не знам… — колебаеше се КК.

— Доколкото разбирам, имате две алтернативи. Можете да ме пуснете да си замина — тогава забравете за ръкописа. Или пък можем да си сътрудничим.

— Чудесно. Ще се срещнеш с тях. Утре. Само не си мисли, че ще ти кажат каквото и да било.

— Ще видим. Е, разкажете ми за какво става въпрос. Какво е „Евангелието на Луцифер“? Как е попаднало в Киев?

— Не бързай толкова, Бьорн. Въпросите ти изискват подробни отговори. Нека ти обясня… През 1955-а група археолози, предвождани от американеца Джоузеф ван дер Велт, направиха откритие при разкопките на християнски манастир в Испания, разрушен, когато римляните загубили контрола над Иберия през V век. Намериха текст върху папирус, Codex Hispania, който разказва за „Евангелието на Луцифер“ и вселенския събор в Никея. Веднага се свързаха с Проекта Луцифер. Codex Hispania съдържа важни насоки, които ни помогнаха да разширим систематичното си и целенасочено издирване на третата част от евангелието. Тази, която ти притежаваш.

— Ръкописът от Киев не е ли пълен?

— „Евангелието на Луцифер“ не е съществувало като цялостен текст от 1700 години насам. Бил е разделен на три на Никейския събор през 325 г. Версията от Киев е последната.

— Разбирам. — Но както обикновено, само преувеличавах. — Нека ви задам един въпрос: Световните музеи и архиви са пълни с апокрифни текстове с предсказания и пророчества. Защо влагате толкова много ресурси в издирването на текст, за който никой не е чувал? Не е достатъчна причината, че някаква религиозна секта вярва в някакво пророчество за сина на Сатаната.

— Ти си буден наблюдател, Бьорн. А си и разумно скептичен. Имаш право. В основата на всичко стои нещо друго, доста по-сензационно.

КК ми подаде някаква папка с многозначително изражение на лицето.

— Изчети този доклад. Тук има доста ключова информация.

1.

Рим

12-14 юни 2009

Читалнята в Archivum Secretum Apostolicum Vaticanum, тайния архив на Ватикана, създаваше усещането за капризна църква, на която най-много й се искаше да бъде библиотека, но й липсваше решителност. Изтощени от будуване учени, обгърната от прах и обезумели позабравени мистерии, седяха по ред на номерата на маси, отрупани с опърпани книги и разпадащи се документи, свалени от полиците, които се простираха на височина от два етажа или по-точно — започваха от хранилищата в подземието и изчезваха право в рая. Архивът съдържа документа, пергаменти, писма и книги, събирани от католическата църква в продължение на близо две хиляди години.

Разговорът с КК и Алдо Ломбарди, както и докладът за Codex Hispania и странната съдба на трите части, съставящи „Евангелието на Луцифер“, бяха събудили любопитството ми. След като КК и Алдо Ломбарди ми предоставиха информацията, която смятаха за необходима, и се върнаха към собствените си занимания, аз напуснах сградата. Нямаше аларма. Не се намесиха пазачи. Не мисля, че някой ме следеше, но е трудно да се каже.

Преди няколко години, когато изследвах исландския ръкопис Codex Snorri52, се запознах с един от служителите във ватиканския архив, Томазо Роселини. Попитах за него на рецепцията. След няколко минути той излезе да ме посрещне. След задължителната размяна на престорена радост от повторната среща и топли ръкостискания обясних какво ме водеше там. Той ми помогна да си намеря свободна маса и се върна с количка книги, дисертации и документи, съдържащи справки за дракулсънджейците.

В Encyclopedia of World Religions and Secrets прочетох, че монашеският орден имал централа в румънските Карпати. Техният вариант на римокатолическия папа, Доминус, ръководел съвет от дванайсет епископи, наречени старейшини. И до ден-днешен дракулсънджейците използвали римски военни титли. Например легат, главнокомандващият на легионите или генерал. Оперативните им части се наричали контубернии, названието на палатков отряд от осем-десет воини в римската армия, предвождани от примипила, най-високия по ранг центурион. Попрехвърлих купчината и с изненада се натъкнах на писана на машина бележка от Джовани Нобиле. Как ли бе попаднала в архива на Ватикана?

За кратка минутка останах неподвижен, замислих се как сектата бе отнела живота на мъжа, който така безпристрастно бе описал екстремизма й, и как почти успяха да ме обезкървят.

Взех да разлиствам някаква дисертация — Blut und Helligkeit: Anthropologie und Metaphysic — обясняваща как дракулсънджейците смятали кръвните жертви за свещенодействие. Разделяйки тялото от кръвта, жертвоприношението се свързва с прочистването на тялото и душата. Мисленето им повлияло румънския граф Влад Цепеш, вдъхновил Брам Стокър да напише Дракула, както и унгарската графиня Елизабет Батори, избила стотици девици, за да се къпе в кръв. Представата за свещената и чудодейна сила на кръвта не е нова, нито необичайна. Както посочваше авторът на дисертацията, много християни пият кръвта Христова по време на причастие, сякаш това е най-естественото нещо. За Свидетелите на Йехова кръвта е толкова неприкосновена, че по-скоро ще умрат, отколкото да позволят медицинско кръвопреливане. В откъс, третиращ серума на истината, натриев пентотал, открих куриозна препратка към убеждението на дракулсънджейците, че кръвопускането може да предизвика медицинско късо съединение в мозъчната кора и умиращият не би могъл да излъже. Необяснима беше и информацията в ксерокопие от кратко съобщение в International Herald Tribune от 20 ноември 2007 г.:

Струваше ми се, че съм чел около половин час, когато установих, че бях прекарал в архива повече от два часа и половина. Вдигнах очи и погледът ми попадна върху лице, което разпознах. Той се изненада също колкото и аз. Не успявах да го разпозная. Спомних си кой е едва когато свали очилата си. Виторио Тасо. Семиотикът, когото срещнах у Алдо Ломбарди. Той се притесни от срещата ни, сякаш бяхме стари колеги, сблъскали се в съмнителен сексшоп. Разменихме няколко думи, преди Тасо да се върне към задачата си — издирваше някакъв кризмон от герб, принадлежал на краля на остготския крал Теодорих Велики. Аз пък върнах всичко, за което се бях разписал, и се насочих към паркинга. По пътя се обадих на главен инспектор Курт Хенриксен от уличен телефон. Той потвърди, че са го осведомили за отвличането и спасителната акция, както и че са били арестувани десет мъже, всичките заподозрени в участие в трите убийства.

— Какво всъщност става, Белтьо? — попита той.

Казах му истината — че си нямам понятие.

Потръпнах, когато забързах през паркинга и отключих колата. Този път не ме чакаха никакви откачалки. Нито монаси, нито охранителите на паркинга. Карах спокойно по римските улици. КК ми бе разрешил да паркирам бричката в задния двор. С Моник бяхме поканени на вечеря у тях в седем и половина.

2.

Случва се да бъдеш пленник, без да го подозираш. Доста съпруги биха ме подкрепили. Осъзнаваш го едва когато си въобразиш, че можеш да разпериш крилете на свободата и с изумление и възмущение установиш, че някой ти ги е клъцнал.

След обилна вегетарианска вечеря с вино и кафе с коняк и ликьор, аз и Моник се оттеглихме в стаите ни. КК имаше работа в посолството и остана с Алдо. Замислих се дали да не взема с нас и бутилка вино от бара в стаята и да почукам у Моник. Човек никога не знае какво може да се случи. Отворих барчето и обхванах бутилката с ръка — Accordini Amarone della Valpolicella Classico Acinatico от 2005 г. — само че при допира на дланта до студеното стъкло куражът ми изневери. Легнах на леглото, както си бях с дрехите, и се втренчих в тавана, питах се какво ли би казала Моник, какво ли би направила, ако застанех на прага й с бутилка, две чаши и идиотска усмивка. Навярно щеше да се усмихне съчувствено и да ме отпрати. Или пък да приеме една чаша, само за да ме утеши. После се замислих за всичко, което бях чел през деня. Не можех да подмина факта, че мистерията ставаше все по-обаятелна и аз, макар и неохотно и колебливо, вече се поддавах на гравитационното й поле. Малко по-късно — разпален от мисълта да остана насаме с Моник в едно помещение — събрах смелост и отидох при нея с бутилката и две чаши. В ключалката светеше. Почуках. Тя отвори веднага и се втренчи в мен, след като най-напред се отдръпна от изумление. Сякаш очакваше някого, но не мен. Цяла пропаст от смущение зейна, когато вдигнах бутилката и чашите с думите:

— Помислих си, че можем да пийнем малко. Да успокоим нервите. Знаеш… Но май не е много удобно.

Едва тогава забелязах, че си бе облякла палтото. Зад нея бяха приготвени куфарите и чантите й.

— О, мили! — написа тя. — Съжалявам! Не мога. Тъкмо тръгвам. Мислех, че е шофьорът.

— Къде отиваш?

— Вкъщи.

Виното и чашите тежаха като олово в ръцете ми. Вкъщи… Дори не смяташе да се сбогува.

— Дирк — написа тя. — По-зле е. Трябва да бъда с него. Надявам се разбираш.

— Ще се върнеш ли?

Тя ме погледна с израз, който трудно можех да разтълкувам.

Усетих как очите ми се напълниха със сълзи. Стоях си в коридора, на прага на жената, която се бях надявал да съблазня, или тя мен, с бутилка вино, две чаши и унизителното чувство, че не само ще ме отхвърли, но и изостави.

Моник поклати глава, сякаш прозря всичко:

— Съжалявам, Бьорн — написа тя. — Наистина! Трябва да отида при него.

Исках да й кажа толкова много неща. Например, че бях влюбен в нея. Че беше невъобразимо красива. Но как да признаеш нещо подобно на жена, която се прибира при умиращия си съпруг? А и най-вероятно си мисли, че си доста безинтересен образ.

— Ами… — Смятах да й пожелая всичко хубаво, може би да се позасмея, но усетих как гласът ми секна и не казах нищо повече.

Мислех си, надявах се да ме последва по-нататък в това приключение, чак докато стигнем до отговора на мистерията. Както винаги обаче си правех сметките без кръчмаря. Поне в усмивката й прозираше мъничко нежност. Чух зад нас да се отваря врата. Шофьорът.

— Има ли полети толкова късно вечерта? — попитах, най-вече за да кажа нещо, което нямаше да разкъса гласа ми.

— Ще взема частния самолет на КК — написа тя.

— Ясно. — Не подозирах, че има частен самолет. — Е, благодаря ти за всичко. — Ето такива неща не трябваше да казвам. Гласът ми потрепери на последните думи.

Тя ме погали по бузата.

За да прикрия навлажнените очи и руменината, аз се проврях покрай нея, оставих бутилката и чашите на шкафа и помогнах на шофьора за багажа й. След като наместихме всичко в колата, с Моник се прегърнахме. Ухаеше приятно. Chanel №5.

— Vaarwel, Бьорн Белтьо — написа в тефтера си.

Не бях сигурен дали означаваше сбогом или само довиждане.

3.

Потеглиха, а аз останах на широките стъпала отвън. Проследих колата с поглед, докато се загуби в уличното движение. Ръмеше. Слязох на тротоара стъпало по стъпало. Покрай мен избръмча камион. Група пешеходци свиха откъм ъгъла и пак ме върнаха на първото стъпало, изчезвайки в облак от чужди езици, жестове и чадъри. Някакъв импулс ме накара да ги последвам. След няколко минути се намирах на Пиаца Навона. Тълпата пешеходци се раздели, сякаш всички се бяхме скупчили на поле с магнитни полюси. Маневрирах между групите влюбени двойки, обкръжили фонтаните, през шума на смях и целувки, и слязох до Корсо Виторио Емануеле II. Почти бях стигнал Пиаца Венеция, когато на тротоара точно пред мен свърна дълъг, черен седан. Задният прозорец се спусна.

— На разходка ли си излязъл? — попита КК.

— Да. А ти? Да ме следиш ли си излязъл?

— Съвсем не. Идвам от посолството. Бяха така любезни да ми предложат превоз до дома. Забелязах те на тротоара.

Пропуснах да отбележа колко заобиколен път бяха избрали.

— Моник замина.

— Знам. Дирк. Не му остава много. Бедният човек. Искаш ли да влезеш?

— Трябва ли?

— Разбира се, че не.

Седнах до него. Бях се измокрил. Никой от двама ни не продума по целия път.

1.

Десетимата монаси бяха настанени в отделни килии в отдавна закрит арест, който КК бе наел от италианските власти. Ето такива неща уреждаше КК.

Улицата пред затвора беше отцепена и я охраняваха въоръжени войници, carabineri, охранители от затвора и обикновени полицаи. Над района кръжеше военен хеликоптер. Аз, КК и шофьорът трябваше да покажем документи за самоличност и подпечатани пропуски, за да ни пуснат да минем.

В задния двор чакаше още един контингент въоръжени войници.

— В бойна готовност са — обясни КК, сякаш беше най-нормалното нещо на света. — В случай че някой направи опит за спасителна акция.

Редицата килии се намираше в коридор с обелена мазилка. Слънцето светеше през тесни, подобни на цепнатини прозорци високо на стените. Коридорът понамирисваше на стара урина, пръст и почистващи препарати.

Един от пазачите отключи първата врата, белязана с огромна цифра 1 с плътен туш направо върху боядисания в сиво метал. Веднага разпознах младия монах с големия нос. Седеше на леглото си, окован с вериги за стената. Бяха съблекли черното му расо и сега носеше корава, сива затворническа униформа.

Когато влязохме в килията, той вдигна поглед, но извърна глава, щом разбра кои сме. Опитах се да завържа разговор. Той обаче не ме погледна. Накрая се отказахме от опитите за контакт с него и продължихме към следващата клетка.

Същото.

Бегъл поглед. Нито дума.

Пазачите безизразно отваряха врата след врата, за което трябваше да завъртат по два огромни ключа в ключалките.

Никой не желаеше да говори. Никой нямаше и дума за споделяне с онзи, когото се бяха опитали да убият.

2.

В последната килия, номер десет, лежеше изисканият мъж, наречен примипил.

Той кимна, когато аз и КК престъпихме прага на килията. Сякаш ни очакваше.

— Длъжни са да мълчат. — Акцентът му беше по-силен, отколкото си спомнях. — И мъчения няма да ги накарат да проговорят.

— А кръвопускането? — попитах дръзко. Все пак и той бе прикован за стената.

— Разполагам със сведения за по-нататъшните процедури — обясни КК. Гласът му звучеше официално и безчувствено, сякаш четеше съобщение пред съкооператорите в жилищен блок. — Ще бъдете предадени на властите в една от страните, където са били извършени убийствата. Труден случай. Три убийства в три различни страни. Ако всичките поискат предаването ви, европейският орган Евроюст ще помогне за вземане на решението в коя държава да бъдете съдени. По всяка вероятност ще бъдете обвинени колективно в съучастничество в предумишлено убийство. Без технически доказателства е трудно да се каже кой е извършил убийствата. Всичко това обаче ще се случи, когато ние приключим с вас. Отговорни сте за доста престъпления, но бъдете спокойни. Нашите методи за разпити са по-хуманни от вашите. Няма да ви източим и капчица кръв. Имаме си други начини да накараме хората да пропеят. Химически.

Мъжът прокара пръсти през сребристата си коса сякаш не беше чул и дума. По китките му личаха резки. Дългите, остри нокти бяха изрязани и изпилени. Може би пазачите се опасяваха да не ги използва за оръжие, което съвсем не беше далеч от истината.

— Какво правиш тук? — обърна се той към мен. Затворническата му униформа изскърца, когато се помръдна.

— Опита се да ме убиеш. Струва ми се, че имам известно право да знам защо.

— Мислех, че знаеш причината.

— Разбирам, че търсите ръкописа. Не проумявам обаче как един човешки живот може да означава толкова малко.

— Ние, хората, живеем по милостта на боговете.

— Вие сте монаси, не богове. Не вие решавате кой да живее и кой да мре.

— Ние сме оръдията на боговете.

— С неограничени правомощия?

— Съдиш ни, защото не знаеш. Когато умрем, ние се връщаме в costhul — универсалната общност, която винаги е съществувала и ще пребъде. Земният живот е просто незначителен проблясък от тази безкрайност.

— И тази вяра ви дава правото да убивате?

— Какво означава един живот? Животът е кратък. Costhul е вечен.

— Кой го казва? Бог?

— Никой не познава Бог. Нито евреите. Нито християните. Нито мюсюлманите. Нито пък ние. Бог е твърде велик, за да бъде разбран. Ние, хората, не можем да проумеем божественото. Дори пророците и свещениците не разбират. Когато обаче станем едно цяло с costhul и боговете, всеки един от нас може да управлява всички светове на небето. Harga-mё-giddo-dom ще ни избави от оковите на земния живот. Едва когато Страшния съд унищожи творението, всички ще станем едно. С мрака. Със светлината. С costhul.

— Ти не си с всичкия си.

— Прочети светото ни послание!

— Какво послание?

Той замълча. Демонстративно.

Зададох му още въпроси, но сякаш някой го бе изключил — може би Луцифер, може би разумът. Ей така. Погледът му се взираше в нещо, с което нито аз, нито КК имахме общо. За щастие.

След няколко минути напуснахме килията. Докато вратата се затваряше, той улови погледа ми и каза:

— In nomine Magna Dei Nostri Satanas…

Вратата отряза края.

3.

Излязохме на задния двор и седнахме в колата. КК беше умислен.

— Странно. Нещо, казано от монаха, ми напомня за дума, която тъкмо бях прочел. Harga-mё-giddo-dom.

— Звучи като Армагедон. Не е ли някакво място? Мястото на последната битка между Бог и Сатаната?

— На хълма Мегидо в Израелската долина. Библията предсказва, че там ще се реши битката между възкръсналия Исус и Антихриста.

— Къде прочете тази дума?

— Разследвахме обещаваща следа, открита от Алдо Ломбарди в един от текстовете на папа Григорий Двоеслов. Споменава езическо описание на стена в катакомбите на Рим.

Никога не съм разбирал религиите.

Вярата бих могъл. Копнежът по нещо по-голямо от нас, по неразбираемото, по някаква посока. Смисъл. По-близка ми е кармата. Всичко, което правиш и не правиш, определя съдбата ти. Сумата от тези действия оформя следващия ти живот. Каквото посееш, това жънеш. Просто и ясно. Нирваната е да се отървеш от прераждането.

И нея никога не съм я разбирал.

Буда я описва като перфектното състояние на духа: радост, спокойствие и хармония. Доста далеч от собствения ми живот напоследък.

1.

Показалецът на Карл Колинс хвърляше дълга сянка на бледата светлина от фенерчето, докато той бавно, дума по дума, ред по ред, дращеше по стената с избелелия надпис, заключен между трикветра и кризмон, и двете някога с цвят охра.

Превеждаше стария текст с тих глас, почти шепнеше. Изправи се и удари главата си в тавана.

— Строежът на тези катакомби е започнал през второто столетие след Христа, но надписът тук е датиран от края на IV век — обясни КК. — Както виждаш, текстът съдържа ясни препратки към Откровението на Йоан, християнски догми и думите на дракулсънджейския монах.

В огромната мрежа от тунели и ниски коридори въздухът беше хладен и влажен. Едва доловимо течение носеше със себе си слабата миризма на пръст.

Тук, извън старите градски стени на Рим, са погребани хиляди мъртви римляни и християнски мъченици. Поставяли ги да почиват в пещери и ниши с изписани надгробни камъни, така ги предавали на времето. Тесни, стръмни стъпала водеха още по-дълбоко под земята. На места в катакомбите и до днес се намираха хиляди черепи и остатъци от скелети, за зловеща радост на туристите, които ежедневно нахлуваха в тези коридори на смъртта.

— Текстът и символите не носят логически смисъл — продължи КК и прокара пръсти през косата си. — Защо трикветра? За какво е този кризмон, символизирал Исус Христос? Обърни внимание и на формулировката ще се спусне от небето. По-естествено би било да се напише ще излезе от ада, нали? В никой от библейските текстове сатаната не се спуска от небето — ако пропуснем злочестия епизод, където изхвърлят Луцифер заедно с неговите разбунтували се последователи. Освен това писарят отново се заиграва с Откровението на Йоан — подобен на многоглаво чудовище с множество рога — и насмешката достига върха си, когато синът на Сатаната, наречен първороден, бива поставен от лявата страна на баща си. Harga-mё-giddo-dom означава денят на Страшния съд. Това не е християнски текст, а богохулство!

Заигралите по лицето на КК сенки му придаваха вида на дявола, за когото говореше така разпалено. Далечен звук, подобен на всеобщо стенание на мъртвите души от катакомбите, ме накара да трепна. КК сякаш нищо не чуваше. Изучаваше надписа, който току-що бе превел; очите му шареха концентрирано по текста на стената.

— Чу ли това? — попитах.

— Кое?

— Звука?

— Не.

— Като стенание.

— Страх ли те е, Белтьо?

Всъщност си бях уплашен. Да не говорим за клаустрофобията. Та нали се намирахме в подземна гробница, която, чисто теоретично, всеки момент можеше да се срути отгоре ни. Въпреки че катакомбите всъщност си стояха непокътнати вече две хиляди години, трябва да им се признае.

— Чух звук.

На светлината от фенерчето забелязах, че КК се усмихваше.

Шофьорът, който ни бе докарал тук, чакаше на площада пред базиликата „Св. Себастиан“, построена над най-старите гробове в катакомбите.

И двамата с КК задрямахме по пътя обратно към Виа Венето.

2.

„Бих искал да прочетем това преди следващата ни среща“ — пишеше на едно листче, което КК бе залепил върху купчина пожълтели листи:

Оставих листите.

Естествено, разбирах какво се опитваше да направи КК. Да ме размекне. Да подготви почвата за някакво откачено твърдение за ада. Не съм чак толкова наивен. Четиридесетгодишните интерпретации на Джовани Нобиле не могат да разклатят нито логиката ми, нито начина, по който възприемам действителността.

3.

— Кажи ми — започнах аз и погледнах КК, който тъкмо си палеше пура, голяма и черна като изгнил банан, — дали все пак не се опитваш да ме убедиш, че се страхувате да не би синът на Сатаната да се появи скоро?

— Съвсем не.

КК засмука като сукалче, докато листенцата тютюн се разпалиха. Бяхме сами в кабинета му. Не беше особено голям. Прозорецът гледаше към задния двор. Между две високи етажерки висеше карта на света, окичена с цветни карфици. Върху плакат със звездното небе се виждаха няколко очертани с жълто съзвездия. Не съществуват граници за мотивите, които човек може да открие в звездите. Никак не е чудно. Ако разпръснеш хиляди точици върху платно, ще можеш да начертаеш какво ли не между тях.

Бях объркан. През цялото време долавях няколко групи паралелни хипотези — хипотеза А (в чест на Белтьо), която само от време на време докосваше хипотеза В (от която Белтьо все пак трябваше да бъде предпазен) и един по-смътен вариант, С, включващ А и В, а и не само.

— Е, Бьорн — продължи КК, а димът струеше от носа му, сякаш пред мен седеше раздразнителен дракон, — отлично знам, че няма да се оставиш да те измамят. Нито старите професори, нито още по-старите надписи по стените. Нека ти напомня, че тъкмо ти настоя да посетим катакомбите.

— Заради монаха!… Защо ми показа възгледите на Джовани Нобиле за ада?

— За да се сдобиеш с възможно най-широка представа за света на идеите му. — Той вдиша буреносен облак тютюнев дим и го изпусна на кратки талази. — Не е изключено и ти да научиш нещо ново, Бьорн Белтьо.

— По-голяма полза щеше да има, ако проумявах какво става около мен.

— Кое точно не разбираш?

— Например това: Твърдиш, че представлявате група учени. В същото време имате на свое разположение отряд командоси, които повече ми приличат на елитни паравоенни части.

— Те са си елитни. Проектът Луцифер разполага не само с военния отряд, а също и с оперативни агенти и най-модерното разузнавателно оборудване, което съществува. Всичко си има обяснение. А и без командосите и секретните технологии, никога нямаше да можем да те освободим. Много малко от нас — КК вдигна ръце и се засмя обезоръжаващо, — биха се измъкнали невредими от физическа конфронтация с когото и да било. Ние сме учени, не побойници.

Нещо в погледа му ми подсказа, че КК никога не бе отстъпвал пред каквото и да било.

— Защо не можеш да ми кажеш какво търсим, какъв е смисълът на мистерията? Искам да знам повече!

— Главното тук и сега е, че има хора, при това страшно много, които вярват в пророчеството за сина на Сатаната. Вярват, Бьорн! Склонни са да стигнат далеч, за да бъде изпълнено. Чакат Сатаната и сина му! Точно както цялото християнство е очаквало възкресението Христово в продължение на две хиляди години. Всичко това обаче е задънена улица в сравнение с всичките теории и хипотези, над които работим от години. — КК си дръпна от пурата. — Нека те предупредя за пръв и последен път: Теориите са сложни и на пръв поглед слабо правдоподобни за непросветените.

— И тайни?

— Ще си получиш отговорите. — Жарта по пурата бавно се придвижваше нагоре. — Имаме три хипотези. Базират се на информацията, с която разполагаме от първите две части от „Евангелието на Луцифер“ и препратките към третата част в други текстове.

— Чакай, чакай. Да не искаш да кажеш, че притежавате първите две части?

— Да. Та ние не сме се опитвали да скрием това.

— Нали уж се изгубили? Не са ли изчезнали?

— Навремето, да.

— Сега обаче са се намерили?

— Притежаваме първа и втора част от „Евангелието на Луцифер“. Ти, скъпи приятелю, имаш третата.

— Първа част е екземплярът на Джовани Нобиле…

— Техническият консерватор в университета е направил фотографско копие.

— А втората…

— … си я взехме от манастира на дракулсънджейците.

Припомних си новината, която прочетох в тайния архив на Ватикана.

— Вие ли сте били? Откраднали сте ръкописа от манастир?

— Да? — КК ме погледна с престорена снизходителност. — Бьорн. Откраднахме го от банда религиозни фундаменталисти с почти същото чувство за чест и същия светоглед като Ал Кайда. Сравни го с отмъкването на лоста от крадец с взлом. Или компютъра на хакер.

— И какво ще правят дракулсънджейците с моя ръкопис, ако вече са изгубили техния?

— Налага се да допуснем, че си имат копия.

— Значи вие сте чели първите две части?

— Да. И първия път, когато четохме първите две части на ръкописа заедно, осъзнахме колко точно и сложно са свързани, и колко сме зависими от третата част, за да открием някакъв смисъл в цялото. Четивният текст в лявата колона е сам за себе си. Пророчески и митологичен Апокалипсис, включващ биографията на автора. Символите и знаците в дясната колона обаче не могат да се четат по същия начин. Безсмислени са без третата част. Предполагаме, че трябва да се чете вертикално, не страница по страница, а последователно от първата до последната. И така, разработили сме три хипотези на базата на сведенията ни и ги преследваме. А дали някоя от тях е вярна, ще разберем едва — той ме погледна втренчено, преди да продължи — когато ни дадеш третата част.

Докато размишлявах над факта, че каза когато, не ако, КК вдиша тютюневия дим дълбоко в дробовете си.

1.

Рим

14 юни 2009

Голите монаси лежаха, окъпани в кръв и слънчева светлина, подобни на бели като мрамор, изкривени восъчни фигури.

Смъртта винаги настъпва внезапно. Два фара на магистралата. Ледена висулка в сърцето. Спукана артерия, острие на нож, пламък, тумор. Дори и за неизлечимо болния, чакал със седмици и месеци да се измъкне, насъбрал най-близките наоколо си — шептящи, очакващи — смъртта настъпва изневиделица. Сега? Вече? Такава е тя.

Но това…?

— Боже мой — изстена КК.

Навсякъде имаше кръв. По пода. По стените. Дори на тавана. Ранното утринно слънце се лееше през продълговатите прозорци на килиите високо на стената. Светлината играеше в отраженията на кръвта, съсирена на тъмночервени шарки.

Наложи се да извърна глава. Задъхах се, опрях ръце на стената. Стисках очи, докато се борех с пристъпите на гадене и неверието.

Гласът на КК:

— О, небеса, какво се е случило тук?

Гласът на началника на охраната.

— Не го проумяваме!

— Сънната артерия?

— Изтръгната и прерязана.

Клане. Кървава баня.

Мислех си: „Толкова много кръв ли има в човешкото тяло? Пет литра… Могат ли пет литра кръв да омажат толкова невъобразимо наоколо?“.

Всички, които се гнусят от кръвта, мислят за цвета й, консистенцията и убеждението, че мястото на кръвта е вътре в тялото, не навън. Съвсем малко се сещат за миризмата. Острата, металическа смрад. Чувствителен съм към миризми. Бях усетил вонята на кръв дълго преди да отворят вратата на коридора с килии. През цялото време се опитвах да дишам през устата.

Девет от труповете лежаха на леглата си. В смъртта си изглеждаха така, сякаш спяха. Някои бяха сключили ръце върху гърдите си. Един лежеше с широко зейнала уста като застинал в беззвучен писък. Друг се взираше празно във въздуха. Сякаш за да им попречат да се втурнат към вратата, веригите все още ги приковаваха към стената. Затворническите униформи бяха накъсани на ивици и захвърлени в ъгъла.

2.

— Всички врати — уверяваше ни началникът на охраната, — бяха здраво заключени, когато открихме мъртвите по време на обиколката за закуска в седем и половина.

Бяхме се преместили в стаята за пазачи в коридора с килиите. Миризмата на кръв проникваше чак дотук.

— Възможно ли е да са се избили помежду си? — попитах.

— Вратите бяха заключени отвън. С два ключа.

— Ами ако някой е успял да се сдобие с ключовете?

— Невъзможно!

— И все пак ако?

— В килиите няма оръжия, никакви ножове, дори ножчета за бръснене.

— Колко души са били дежурни през нощта?

— Три отряда пазачи. Осемнайсет въоръжени мъже. Двама в коридора. Четирима в стаичката. Шестима в задния двор. Шестима на улицата.

— Възможно ли е някой да е успял да се промъкне покрай охраната, да проникне в заключените килии, да избие монасите, пак да заключи вратите и да изчезне?

— Не.

— Това означава, че пазачите трябва да са били замесени?

— Никога! Това са отбрани мъже. Лоялни. Доверени.

— Професионални войници?

— Най-добрите.

— Всеки наемен войник може да се подкупи…

— Не и моите хора!

— … ако цената е достатъчно висока.

— Отказвам да слушам тези обиди.

— Разпитани ли са?

— Разбира се. Всички, които са били дежурни през нощта, все още са по местата си. Ако стояха зад убийствата, отдавна да са избягали.

— Освен ако не са останали, за да не бъдат заподозрени те самите.

— Не само, че сте невероятно подозрителен, а сте и безподобен интригант.

— Кога са умрели?

— Според предварителната преценка на лекаря всички са издъхнали около 5 — 5:30 сутринта.

— По изгрев — обади се КК. — Тогава дракулсънджейците отнемат живота на жертвите си. На зазоряване, по съмване, в проблясъка, между нощта и деня.

3.

В навалицата от пазачи, лекари и следователи един човек се набиваше на очи. Беше пълен, с рехава коса, бяла риза и синя вратовръзка с монограм. Въпреки увисналия корем, бръчките, изтънялата коса и потните кръгове под мишниците, той приличаше на пакостливо момченце, току-що покатерило се в дървената къщичка на бука, откъдето планираше нова серия бели в махалата.

— Марк! — викна му КК.

Марк страдаше от задух и се движеше толкова рязко, че изглеждаше като фигурка от филм, заседнала в прожекционния апарат. Когато се обърна и забеляза КК през омазаните стъкла на очилата си, той грейна с цялата си закръглена приветливост. Сякаш клането не го засягаше.

— Това е Бьорн — обясни КК. — Бьорн Белтьо.

— А, археологът! Човекът с ръкописа! — Марк срещна погледа ми с преливаща усмивка и си стиснахме ръце. — Маркус Вандерлейден III. Повечето ме наричат Марк. Същото е. Дядо ми бил кръстен на Марк Аврелий. Аз да си кажа. Знаеш ли го? Императорът? Марк Аврелий Антонин Август! — Той оповести името толкова високо и тържествено, че доста от пазачите му хвърлиха кисели, сънени погледи. — Не обръщай внимание на това трети. Баща ми е сноб. Единствената причина да бъда кръстен на дядо, е, че винаги си мечтал да има син на име Маркус Вандерлейден the fucking III. Като че ли съм крал. Надяваха се да поема банката, а аз взех, че разтърсих цялото проклето, префинено родословно дърво от прекрасните му там корени чак до аристократичната корона, като записах международна политология и се хванах с публична администрация. Още не могат да преодолеят шока. Ето ти и цялата ми житейска история накратко.

— Какво правиш тук? — попитах.

— Тук? Тук в затвора? Тук в Рим?

— Марк е от моя щаб — обясни КК. — Той…

Прекъсна го някакъв вик.

— Господин Колинс? — Началникът на охраната махна на КК да отиде при него в клетката на примипила.

— Е, какво правиш тук, в затвора?

— Добър въпрос. Дяволски добър въпрос. Какво, по дяволите, правя тук? — Той се замисли, сякаш въпросът бе породил екзистенциална мистерия. Най-сетне изглежда се осъзна. — Трябва да ти покажа нещо.

Той ме завлече в първата килия. Монахът с големия нос лежеше като в спокоен сън сред локва съсирена кръв. Гол. Кървав. Блед. Не изглеждаше особено истински. Сякаш трупът му бе заменен с кукла.

Тъй като стените на килията бяха омазани с кръв и впечатленията бяха тъй потресаващи, аз забелязах думата едва когато проследих погледа на Марк.

На стената някой бе нарисувал трикветра и с големи, ръкописни букви бе изписал с кръв:

Полази ме чувство на страх и отвращение.

Кой бе написал думата? Монахът — преди да умре? Убиецът?

— Същите думи ги има във всички клетки — обясни Марк.

— Какво са написали?

— Не знам. Различни неща.

— Които означават?

— Още нямаме представа. Трябва да ни ги преведат. Мислим, че е румънски. Монасите са написали послание със собствената си кръв, преди да умрат.

— Защо?

— За дракулсънджейците всичко, изписано с кръв, носи сакрален смисъл. Кръвта е свещена. Формулирайки послание, написано с кръвта на много умиращи, те увеличават силата на молитвата. По същия начин в християнската вяра се смята, че молитвата на събралата се енория тежи повече пред Бог. Ела!

Във втората клетка лежеше монах с извърнато към вратата лице, сякаш за нищо на света не му се искаше да пропусне реакциите на влизащите. Физиономията му бе застинала в безумна гримаса: очите диво ококорени, устните дръпнати назад, оголили зъбите. На стената бе написал:

Стичащата се от буквите и трикветрата кръв бе образувала тъмночервени нишки.

— Доста зловещо, а? — измънка Марк.

— Първо „сфънт“. После „съндже“. Манастирът им се казваше „Сфънт съндже“.

— Вярно. На румънски означава нещо от сорта на Свещена кръв.

Единствено килията на примипила бе недостъпна, тъй като следователите работеха там. Аз и Марк записахме различните думи, докато влизахме от килия в килия. Накрая разполагахме със следния списък — всяка дума бе следвана от трикветра:

— Какво ти говорят тези думи? — попита Марк.

— Не много, освен свещена кръв. Предполагам, че Satana е Сатаната. Harga-mё-giddo-dom означава Страшния съд.

„Но защо пък точно тези думи — тези безсмислени думи?“, питах се аз. „Защо не са написали кой ги е убил?“ Този въпрос ме наведе на едно внезапно и безумно прозрение. С неохота отгатнах какво се бе случило. Погледнах към Марк.

— Май и ти разбираш какво е станало?

— А ти?

— Така мисля.

— Трябва да си поговорим. Можеш ли да дойдеш в посолството след няколко часа?

— Посолството?

— Там работя.

— Дипломат ли си?

— Да си кажа право, работя в ЦРУ.

4.

— Бьорн…

Ако един вик може да бъде наречен колеблив, то това беше колеблив вик.

КК стоеше пред килията на примипила. В гласа му долових странна нотка. Сякаш имаше лоша новина, която предпочиташе да ми спести. Махна ми да отида при него, стисна ме нежно за ръката и ме въведе в килията.

Каталептичният спазъм е един от неприятните феномени в съдебната медицина. Човек, който умира при екстремно физическо или емоционално напрежение, може да се скове и да остане вкаменен в изкривената поза от мига на смъртта.

Примипилът беше единственият от десетимата монаси, който не лежеше на леглото си. Вместо това бе коленичил в молитва.

Ето как бе умрял — гол, коленичил, молещ се — а кръвта шуртяла от тялото му. Така бе застинал. Главата му беше извърната нагоре. Сякаш търсеше с поглед бога или дявола, на когото бе посветил живота си. Коленете му бяха на пода. Лактите — на дюшека. Дланите с дългите му пръсти бяха притиснати една в друга. Устата зееше наполовина отворена. Доближех ли ухо до устните му, сигурно щях да чуя отгласа на последната му молитва…

На стената, почти скрити сред произволните шарки на кръвта, забелязах трикветра и шест думи върху бежовата боя.

КК обхвана рамото ми с ръка. Като баща.

Дълго време стоях там, зачетен в думите:

1.

Досущ като влечуго — от онези с невероятно дългите езици и очи, които виждат във всички посоки — Маркус Вандерлейден III се помещаваше в стъклена клетка, която напомняше за терариум без клон и лампа. Един от охранителите ме съпроводи от рецепцията на посолството до стъклената бърлога на Маркус в отворения офис. Стиснахме си ръце.

— Получих превода — съобщи той и придърпа един стол и за мен.

— Какво пише?

— Всъщност, в този ред думите са безсмислени. Според преводача не образуват изречение. Нямат никаква граматическа взаимовръзка. Преводачът твърди, че трябва да са написани съвсем независимо едни от други. И все пак… Ако ги подредим в хронологическа и логическа последователност, пренебрегнем граматиката и добавим солидна доза добра воля, получаваме послание от сорта на… — Той взе от бюрото си някакъв лист: „Свещена кръв! Господарят Сатана спи като мъртвец в пирамидата и ще се събуди в деня на Страшния съд. Бьорн Белтьо! Ръкописът! Сега! Слава на Сатаната!“.

Трябваха ми няколко секунди да асимилирам думите. Макар и преведено, посланието звучеше безсмислено. Сатаната спял като мъртвец? В коя пирамида?

— Защо ме споменават?

— Императив. Ти притежаваш ръкописа. Искат го! Сега! С помощта на Сатаната!

— Какво ще им помогне, ако ми напишат името? С кръв? На стената?

— Като изписват дадено свещено послание с кръв, те викат Сатаната. Опитват се да те предизвикат да предадеш ръкописа. Кървава магия, Бьорн. Молитва към Сатаната.

Звучеше абсурдно. Също така и особено плашещо. Всеки, чието име е било изписано с кръв от умиращ сатанист, ще разбере за какво говоря.

— Действа ли? — попита той с половинчата усмивчица. — Ако действа… поне малко… можеш да дадеш ръкописа на КК.

— За него ли работиш?

— Yes, sir! Строго погледнато съм назначен в ЦРУ. През последните години обаче съм включен в Проекта Луцифер. — Марк изви пръстите си като нокти на граблива птица и направи дяволита гримаса. — Официално ръководя Отдела за географски анализи в посолството. Сега обаче работя на пълен работен ден за КК. Първоначално бях в Лангли, грижех се ЦРУ да следи съобщенията на Ал Кайда по интернет.

— Значи си таен агент?

Марк прихна.

— Както виждаш — той се потупа по корема, — не съм агент. Не работя на бойното поле. Бюрократ съм. Анализатор на бюро. Чета документи и доклади, за да пиша нови доклади. Бьорн, нека разиграем топката. Какво мислиш за посланието, което са написали на стената?

— Навярно примипилът е знаел за предстоящата кървава баня. Намекна за посланието, когато с КК го посетихме в килията му вчера. Както масовото убийство, така и посланието, са били планирани предварително.

— Интересно. Ти нали каза, че си разбрал как са извършени убийствата?

— Разбира се. Това си подозрение обаче ще споделя най-напред с КК. Нека той да реши дали да го предаде на ЦРУ.

Маркус се понамести на стола си, който изскърца под изменящото се тегло.

— Ще ти разкажа малко за дейността ни тук. В замяна ти трябва да допълниш с информацията, която нямам. Знам, че Алдо и КК са ти разказали за пророчеството за сина на Сатаната и Антихриста. Вълнуващи работи. И изсмукани от пръстите. Чисто и просто „Бебето на Розмари“. „Екзорсистът“. „Поличбата“.54

— Какво общо има анализатор от ЦРУ, специалист по Ал Кайда, с теологическа теория за сина на Сатаната?

— Най-напред се налага да разширим перспективата. Вярата в Сатаната, демоните и злите духове е разпространена в някои религиозни, най-вече фундаменталистки среди. Нали все пак се споменават в Библията, Корана и други религиозни текстове. Ако един вярващ реши да изтълкува свещените писания буквално, както правят много хора, то дяволът и демоните му няма как да не съществуват. В отделни секти и религиозни общества е дълбоко залегнал копнежът по края на света, Армагедон. Есхатология. Науката за края на света.

— В скандинавската митология се нарича Рагнарьок — вметнах аз. — Там има богове и йотуни — зли великани — които се сбиват.

— Рагнарьок е сроден с християнския Армагедон — представата за последната битка между Бог и Сатаната. Това не са дреболии. Чети Откровението на Йоан! Ад от градушка, огън и кръв, гръм и мълнии, смърт и разруха. Звезди падат от небето! Страшни работи! Религиозните фанатици го четат абсолютно буквално — не като алегория. В много религии — не на последно място и в християнството и исляма — Страшният съд е доста централна опорна точка за вярата. Без него съществуванието ще си протича без никаква цел, без смисъл. Парадоксално звучи, но Страшният съд е крайната цел на религията.

— Това какво общо има с „Евангелието на Луцифер“?

— Дракулсънджейците вярват, че то не само съобщава годината на Страшния съд, но също така и самия процес. Какво ще се случи. Есхатологично ръководство за употреба. Проблемът е, че най-съществените детайли се съобщават в третата част, която притежаваш ти, но не и в първите две. Една формулировка в първа част гласи: След 1 647 000 денонощия Земята ще възкръсне след harga-mё-giddo-dom. Как да разбираме подобно предсказание? 1 647 000 денонощия си е доста прецизно указание. „Евангелието на Луцифер“ е написано преди 4500 години. Това означава, че 1 647 000 денонощия са наше време. Всъщност, всеки момент. Manana? През 2012-а? Най-късно през 2014-а? Но какво точно е harga-mё-giddo-dom? Дали Армагедон ще настъпи в резултат на ядрена война в Близкия Изток? Кои страни са замесени? Иран? Ирак? Пакистан? Израел? Дали терористична атака ще постави началото на Трета световна война? Ето за такива въпроси и бегли тълкувания дава поводи текста. Това е и една от причините ЦРУ да се меси в търсенето на мистериозен древен ръкопис.

Той продължи, преди да успея да вметна въпрос.

— Дракулсънджейците са чели текста от името на Сатаната и са повече от склонни да спомогнат за края на света. В манастира си в Карпатите не само са приготвили зала, където Сатаната да направи дете на проститутка, но също и родилна зала, смайваща детска стая, където да израсне дяволчето. Само да бяха спрели дотук. За дракулсънджейците поне имаме известна обща представа.

— И други ли са замесени?

— Една от екстремистките групировки, които си съперничат с Ал Кайда, нарича себе си Jawm al-Qija mah — означава „Страшния съд“. Предвождана е от фанатичен ислямистки джихадист със солидни икономически ресурси. Подобно на дракулсънджейците, неговите привърженици учени са открили многобройни откъси от текстове и според тълкуванията им те съобщават, че Аллах се нуждае от помощта на правоверните, за да може Страшният съд да започне.

— Никак не е изненадващо. Ислямът има толкова много тълкувания, колкото и имами.

— Има дори повече връзки. През V век дракулсънджейците разработват понятието sanctus bellum, свещена война, която съответства на ислямисткия джихад. Сега тези две екстремистки групи, дракулсънджейците и Jawm al-Qija mah, са се намерили. Направо сътрудници от ада! Те смятат, че Страшният съд няма да си се случи просто ей така, като последица от капризите на боговете. Те искат да изпълнят пророчеството. От името на боговете.

— Как? С помощта на тероризма?

— Вероятно. Но какво би могло да се превърне в цел на терористична атака, която да предизвика цяла световна война? Бомба в Скалния купол? Сградата на ООН? Нефтена платформа? Церемонията по връчването на Нобеловата награда за мир в Осло? Спортно събитие като олимпийските игри, световно първенство по футбол или Супербол? Химическа или ядрена атака на голям западен град? „Мръсна бомба“ в Ню Йорк?

В продължение на няколко безкрайни секунди всичките тези ужасии се изреждаха пред очите ми. Марк не каза и дума.

— Умълча се — отбеляза той.

— Питам се нещо.

— Какво?

— Всичко, което ми разкри току-що, трябва да е секретно. Строго секретно.

— Разбира се.

— И все пак ми разказваш подобни тайни. Просто така. Защо?

Марк ме погледна смаяно.

— Защото КК ме помоли.

2.

— Ти ли помоли Марк да се срещне с мен?

КК ми хвърли уморен поглед и въздъхна тежко. Беше спуснал щорите в кабинета си. Силното утринно слънце бе заменено от меката светлина на настолната му лампа.

— Да — отвърна той. — Станало ли е нещо?

— Защо не ми каза, че ти си инициаторът на срещата?

Той се закиска.

— Да не си мислеше, че се срещаш с Марк зад гърба ми? Че ти е поверил тайни, които нямаше да ми е известно, че знаеш?

През стената чувах мобилен телефон, който звънеше ли, звънеше. КК изглеждаше сив и изтощен. Твърде дълго го бях възприемал като противник, потенциален враг, който искаше да ме подмами да предам ръкописа. Ами ако всичките ми подозрения се дължаха на патологичните ми неврози? Дали се бях замислял над възможността КК да се окаже честен и прям човек?

— Изглеждаш уморен — отбелязах аз.

— Благодаря за загрижеността. Добре съм.

— Знам как са умрели монасите.

— Така ли?

— Сигурно и ти си разбрал?

— Резултатите от аутопсията ще бъдат готови всеки момент. Каква е твоята теория?

— Самоубийство.

— И аз така си мисля. Въпросът е как са се справили.

Някой почука силно на вратата, направо ми се стори, че възнамеряваше да я разбие. С юмрук.

— Влез, Дик! — викна КК.

Началникът по сигурността от Проекта Луцифер се наричаше Дик Стоун55 и изглеждаше точно така. Беше толкова широкоплещест и мускулест, че се притесних да не би вратата да се окаже твърде тясна и на влизане господин Стоун да изкърти рамката заедно с малко от стената.

— Какво знаем? — попита КК.

— Самоубийство.

— По какъв начин?

— Зъби.

— Зъби?

— Прехапали са главната артерия на китката си.

— Един на друг?

— Всеки своята.

Мълчание.

— О, небеса… — въздъхна КК.

— Възможно ли е да се нахапеш до смърт? — попитах.

Дик Стоун стоеше неподвижен, сякаш въпросът не го засягаше.

— Жертвали са се — обясни КК. — Като мъченици. Sanctus bellum. Жертвали са се, за да получат блаженство.

— Сър? — обади се Дик Стоун нетърпеливо, сякаш нямаше търпение да се върне в залата за аутопсии и да разгледа пораженията отблизо.

Когато ни остави, аз се вгледах внимателно в КК. Най-сетне изплюх предположението, което бушуваше в мен още откакто двамата стояхме в килията на примипила:

— Посланието на монасите ти говори нещо, нали? Нещо повече от това, което спомена?

Той сви рамене с престорено равнодушие. Вече го опознавах.

— За мен посланието е непонятно. Сатаната спял като мъртвец в пирамида и щял да се събуди в деня на Страшния съд. Ти обаче прозираш значението. Знаеш нещо, КК, личи ти. Проумяваш какво целят.

— Мога само да гадая, също както и ти.

— Разказа ми, че имате три хипотези за съдържанието на евангелието. Три хипотези. Три части. Трима монаси. Три се повтаря през цялото време. Поръчал си на Марк да ме посвети в едната теория. А другите две?

— Трябва да проявиш търпение, Бьорн.

— КК, ти искаш ръкописа, а не ми разказваш нищо. Аз съм точно толкова упорит, колкото и ти.

— Вярно е, да.

— Аз имам ръкописа. Ти имаш тайни. Ако искаш това, което притежавам, трябва да споделяш. Трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш!

През бурканестите стъкла на очилата червеникавите ми очи могат да изглеждат невероятно настоятелни.

— Бьорн…

Както баща въздиша тежко пред непокорния си син.

— Мога да си замина, нали знаеш!

— Не бъди толкова инатлив.

— Искам да знам в какво се състоят другите две теории!

КК ме погледна уморено.

— Разследват ги в Англия, не тук, в Рим.

— Ами да тръгваме!

— За Англия?

— Естествено.

— Бьорн, не може…

Разбира се, че можеше.

Бричката си остана в задния двор, а аз и КК прелетяхме от летище „Леонардо да Винчи“ до „Хийтроу“ с гълфстрийма.

Рим, май 1970

Той си мислеше: „Всеки човек, подложен на натиск достатъчно дълго време, стига до мига, когато вече не издържа“.

Джовани влезе в банята, коленичи пред тоалетната чиния и повърна. Така. Добре му се отрази. Изправи се тромаво и забеляза, че от ъгълчето на устата му се стичаше лига. Кранчето изскърца, когато пусна студената вода, която пък се оказа само хладка. Напълни шепите си. Изми си лицето. Няколко пъти. Погледна се в огледалото. „Изглеждаш като призрак, Джовани.“ Лицето му беше подпухнало, белезникаво. „Трябва да се избръсна.“ Срещна собствения си поглед. Изпи глътка вода с вкус на хлор, направи гаргара и я изплю. Изми си зъбите с огромно количество паста за зъби. След това намаза лицето си с пяна и се избръсна с бръснача.

Когато Силвана беше на седмица и половина, само няколко дни след като с Лучана ги бяха изписали от болницата, тя се разболя. Кожата й стана влажна и жълтеникава. Не искаше да суче. Джовани си спомняше бездънния страх да не би да си отиде. Загърнаха я в одеяла и отидоха право в клиниката, където я прегледаха. Лекарите й дадоха захарна вода и я приеха за наблюдение. Тя възвърна апетита и свежата си кожа, но така и не разбраха какво я бе сполетяло.

„Възможно ли е да загубиш дете, питаше се той, и да си останеш човек?“

Ковчег…

Отново напълни шепи с вода и изплакна лицето си. Замъкна се в кабинета си, залитайки, и затвори вратата. Облегна гръб на нея. Затвори очи. Нуждаеше се от капка нормалност. Ежедневие. Работа. От мисли без боязън, без да се страхува какво можеха да причинят на Силвана.

Седна на бюрото си и намери списъка с демони, който в горчивината си бе смачкал и запратил в стената. Изглади коравите гънки и чупки, доколкото му бе възможно и сложи листа на машината. Извади най-долното чекмедже на бюрото и изрови купчина изписани на машина листи, които бе подготвил за изследването си. Обичаше да съставя списъци до степента на фикс идея. Списъците систематизираха нещата, внасяха ред в хаоса. Колко много дни му трябваха да събере информацията за демоните и да състави тези безумни списъци? Всяка религия си имаше собствен каталог с демони. Можеше с часове да разглежда изследванията на ордата дяволи. Всеки един демон си имаше функция, характерни черти, собствена, частна стая за мъчения. Някои демони дори успяваха да се промъкнат в митологиите на няколко религии. Ето какво бе написал на старата машина „Ремингтън“, наследена от дядо му:

Погледът му се плъзна по списъка. Пазузу. Нергал. Божичко. Колко безсмислен му се виждаше! Толкова адски безсмислен! Това ли беше нормалното? Абраксас. Самиаза. Бафомет. Ежедневието му? Кроцел. Езекеел. Работата? Баракиджал. Ад-Дайял. Този безумен списък наистина ли бе представителен за специалността му? Ал-А’уар. Ксафан. Как бе възможно тази банда дяволи да го грабне толкова? Не само го бяха грабнали, а и положили основите на кариерата му, изследванията, научната работа. Как бе възможно?

Самсапеел. Джомджаел. Кокабиел.

Велзебуб. Луцифер. Сатаната.

Ел. Елохим. JHVH. Яхве. Йехова. Господ. Господ Бог. Бог.

Бог…

Сега, в отсъствието на Силвана, той осъзна колко безпредметна бе цялата му специалност. Силвана е истинска, помисли си той. Тя означава нещо. А Бог? Той по-истински ли беше от всичките тези демони? Тези смехотворни изчадия, тези уродливи чудовища, тези пародии на човешката злоба. Имена. Просто имена. Можеше да си състави и други списъци. С други имена. Зевс. Озирис. Один. Аполон. Белона. Амон Ра. Птах. Бакхус. Тор. Пан. Посейдон. Купидон. Ищар. Изида. Юпитер. Анубис. Балдер. Набу. Локи. Афродита. Ахия. Фрея. Хадес. Ньорд. Муул-лил. Фриг. Венера. Списъкът на мъртвите богове бе безкраен. А Бог? Той си живее в добро здраве. Всемогъщ и самодоволен. Онзи, който помете всичките си конкуренти преди три хиляди години. Да нямаш други богове, освен Мене. Не, как иначе. Разбрано. „Теологията, мислеше си той горчиво, е науката за нищото.“ Нищо! Изучаване на чужди писания, мисли, тълкувания, разсъждения. Систематизиране на религиозни представи. Химери. Систематизиране на суеверия. Вечен кръговрат. Наука, основана на предположението, че боговете и ангелите всъщност съществуват. Сили, които няма как да се проверят или изследват. Наука? Наука ли беше това да изучаваш текстове и мисли за богове и дяволи, ангели и демони, пророци и евангелисти, видения и откровения? Мислеше си: „Ами ако Бог не съществува? Какво остава от теологията тогава? Ако Бог е просто измислица, копнеж, то теологията изучава просто суеверната глупост на човека“. От тази мисъл му призля. Столът му се залюля. „Мисли за нещо друго, Джовани… Но за какво? Нещо друго. Помисли си: Боже мой, защо си толкова далеч от мен? Защо не помагаш, когато изплаквам мъката си? Денем те викам, Боже — не отговаряш, викам те през нощта, но не намирам покой.“ Зарея поглед в пространството. Трябваше да направи нещо. Да се намеси. Осъзна, че Бог никога нямаше да спаси Силвана. „Дали Силвана, бедничката, невинна Силвана, ще умре заради някакъв си ръкопис? Какво, по дяволите, да правя?“ Забеляза, че страхът и безсилието бяха на път да отстъпят място на разума. Нямаше значение колко ценно се оказваше „Евангелието на Луцифер“, колко значимо бе за някаква си там религиозна секта, каква информация съдържаше — нищо не беше по-важно от Силвана. Е, какво можеше да направи? Нищо. Дали? Да си седи на бюрото, безпомощен и непохватен, и да чака неизбежното? Щеше ли, можеше ли, да принуди декана да отвори сейфа? Как? Охраната щеше да го спре, далеч преди да стигне до изхода.

„По дяволите, нищичко не мога да направя!“

Дали…

„Как би постъпил татко?“

Би ли могъл…

Завъртя се на стола и погледна през прозореца. Остана така, заслушан в сърцето си. „Сега ти си един от безбожните, Джовани.“

Признание.

Повратен момент.

Безбожен.

Опита думата. Безбожен. Какво бе извикал Исус от кръста? Eli, EH, lema sabaktani? „Аз също изгубих Бог“, мислеше си Джовани. Той се е уповавал в Господ. Каква полза? На каква цена?

„Нека Бог спаси Силвана сега, ако я обича. Нека ме спре, ако обича мен.“

Джовани стана бавно и отиде до шкафа, където бе прибрал пистолета на баща си от войната: полуавтоматична деветмилиметрова Берета М 1934. Когато раздра опаковката на неотваряната кутийка патрони .380 АСР, той усети как над него се спусна мрак. Извади пълнителя и зареди оръжието. Та дори и Спасителят не бе издържал на кръста. Стигаше му толкова командорене. Тормоз. Присмех. Малтретиране. Стигаха му вече Божиите настроения. Исус бе извикал на висок глас: Eli, Eli, lema sabaktani?

„Сега, мислеше си Джовани, и аз стигнах до точката на пренасищане.“

„Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“

1.

Уиндзор

15 юни 2009

Падаща звезда разцепи небосвода. В мрака на вселената блещукаха далечни галактики и звезди. Едва мъждукащ, млечният път се размиваше в дифузни ивици мъгла.

— Готино, а? — попита КК въодушевено. — Какво ще кажеш за един сателит?

Той следеше полета на комета в космическото пространство с изкривен врат и ръце на бедрата. Аз самият се бях облегнал в мек стол и съпреживявах лакомите атаки на една черна дупка срещу по-близките слънчеви системи.

— С удоволствие. Ако не отваря много работа.

— Джоф! Сателит!

След десет секунди в зрителното ни поле се зарея комуникационен сателит. Подмина ни бавно и грациозно, а слънчевата светлина караше идеално гладката му повърхност да лъщи.

— Както се досещаш, Бьорн, можем…

КК млъкна внезапно. В далечината, от дълбините на вселената, се появи квазар.

— Джоф? Какво означава това? Джоф?

Квазарът приближаваше с величествено могъщество. Аз се свих на стола. Когато наближи слънчевата система, стана, каквото трябваше: Квазарът избухна с ослепителен и съвършено безшумен блясък, който за секунда изтри слънчевата система и околностите й.

— Ууупс — измънка някакъв глас. Джоф. — Съжалявам за това.

— Квазар? — възкликна Иън Максуел. През цялото време той стоеше до стената, в мрака зад КК, сега обаче пристъпи напред, подобно на бог, който трябваше да излезе и да поразтреби сред космическия хаос. — Извинете ме, — каза ни той, — само за момент. Джоф? Джоф! Откъде по дяволите се появи този квазар?

Д-р Максуел бе научен директор на Уиндзорския астрономически институт. С рижа коса, лунички, кръгли очила. И лепенка на челото. По време на полета от Рим КК ми бе разказал на каква почит се радваше Максуел в астрономическите среди.

В този момент се включи осветлението.

— Sorry, sorry, sorry — продължи мънкащият глас, воденичен камък от извинения. От високотехнологичното командно табло на планетариума във вдлъбнатина на пода се подаде глава. Джоф. — Sorry! Работих над експлозията на квазара до късно през нощта. Трябва да съм сбъркал и да съм копирал целия файл в папката с нашата собствена слънчева система. Грешка!

— Джоф — започна д-р Максуел, възвърнал търпението си, — знаеш не по-зле от мен, че квазар в нашата част от вселената…

— Знам, знам — прекъсна го той, — съжалявам, веднага ще изтрия файла.

КК ми намигна добродушно.

— Нашият планетариум може да пресъздава картини и анимации, на чиито фон обикновените планетариуми изглеждат като уредба за домашно кино от 80-те. — Той седна на края на стола до мен. — Както знаеш, „Евангелието на Луцифер“ може да се чете по различни начини. Д-р Максуел отговаря за една от хипотезите. Иън? Ще поемеш ли ти?

Червенокоското с младежки вид излезе на пода пред нас.

— Нашето изследване на текста е насочено към теория, която — е, простира се в космоса. И ние говорим за Страшния съд. Само че по коренно различен начин. Има вероятност някои от формулировките в „Евангелието на Луцифер“ да намекват за сблъсък между Земята и астероид.

2.

Последваха няколко секунди тишина.

— Бьорн? — обади се КК.

За разлика от повечето хора, на нас, албиносите, ни е трудно да пребледняваме. Не знам къде се дяна всичката ми кръв точно в този момент, но във всеки случай не стигаше до мозъка. Не успявах да разсъждавам трезво. Вдигнах ръце, за да покажа, че сърцето ми продължаваше да бие и просто се нуждаех от малко време.

— Какво — попитах накрая, — е събудило страха към нещо толкова конкретно като астероидите?

— Отново става въпрос за двусмислици, които се налага да тълкуваме от чужд език, а дори авторът не го е владеел съвсем добре — отвърна КК.

На тавана светна следният текст:

— От първа част на „Евангелието на Луцифер“ е — обясни КК. — Тъкмо тя бе намерена в пещера в Египет през 1970-а и отнесена в Италия от професор Джовани Нобиле. Harga-mё-giddo-dom сме го виждали и преди. Страшния съд. Акадската дума за възкръсвам може да се преведе и като разцъфвам или събуждам се.

— А останалото?

— Думата небесно тяло също е неясна, тъй като акадският прототип означава просто нещо на небето или нещо, идващо от небето. Ето защо думата небесно тяло може да се разбира като комета или астероид, но съставната дума може да се отнася и до божество. Нюансите и дефинициите лесно се губят при превод. Тези формулировки са преведени на многословен модерен език от картинния и метафоричен акадски. И какъв извод да си извадим ние? Голямото нещо на небето астероид ли е или Бог?

Нищо не казах. Нищичко. Когато тишината започна да натежава, КК взе думата:

— Астрономическата следа е свързана с хипотезата за Страшния съд. Не Армагедон, предизвикан от хората, а природна катастрофа с апокалиптични измерения.

— Астероид — поде д-р Максуел. — Ако в земята се удари достатъчно голямо небесно тяло, последиците ще бъдат катастрофални. Изтребление на цивилизацията.

— Защо през 2009-а да обръщаме внимание на хилядолетни астрономически пророчества? — попитах.

— Прадедите ни са били образцови астрономи — обясни д-р Максуел. — Астрономията спада към първите клонове на науката и води до философията, математиката, физиката, химията. Да, също и към религиите, но това е съвсем друг въпрос.

— Въпросът е добър — вметна КК. — Защо да влагаме време, сили и пари в хипотеза, основана на ръкопис от време, когато дори биноклите не са били измислени? Д-р Максуел?

— Кратката версия е следната: Възможно е астрономите от миналото да са наблюдавали траекторията на комета или астероид, записвайки толкова точни сведения за времето и мястото в космоса, че ние да изчислим траекторията на небесното тяло чрез техните данни. Т.е. — кога ще се блъсне в Земята. Тези траектории може би стават ясни в третата част на „Евангелието на Луцифер“. — Д-р Максуел натисна някакво копче върху дистанционно, което, предвид вида си, сигурно можеше да направлява и джъмбо джет. Светлината поугасна и на тавана отново се появи вселената. — Съществуват много видове метеорити, астероиди и комети. Метеоритите са най-малки. Повечето са не по-големи от песъчинка или камъче, най-големите достигат до десет метра.

На тавана в планетариума блесна метеоритен дъжд и се превърна в пламъци и прах.

— Астероидите са каменни блокове, прихванати от гравитационните сили на нашата слънчева система — продължи д-р Максуел. — Най-големите представляват скали, широки няколкостотин километра.

Пристигна и един астероид — гигантска, неравна канара се затъркаля из космическото пространство.

— Някои астероиди пресичат траекторията на Земята около слънцето — добави КК. — Случва се единици от тях да се приближат дотолкова, че представляват опасност.

— Кометите — продължи д-р Максуел, — са още по-зрелищни. — С дистанционното повика комета с опашка от прах и газове. — Много признаци отличават астероидите от кометите. От Земята най-очевидната разлика е опашката.

Картината на вселената трепна и бе заменена от друга, почти същата на вид.

— Така — обясни д-р Максуел, — е изглеждал космосът от Китай преди 2250 години. Виждаш ли кометата горе вдясно? Халеевата комета, както са я наблюдавали китайските астрономи. Последно ни подмина през 1986-а. Следващия път, когато дойде, ще бъде 2061-а.

Картината върху свода на планетариума подскочи, сякаш сменяха канала на телевизора, и се показа нова комета.

— Докато Халеевата комета е изключително предсказуема, други се появяват изневиделица. Хейл-Боп бе открита през 1995-а. Тя ще се върне през 4377-а. Кометата Хякутаке ни подмина през 1996-а. Очаква се след около сто хиляди години.

— Колко голям е рискът Земята да бъде ударена? — попитах.

Д-р Максуел превключи на анимации на планетните траектории в слънчевата система и кръстосващите се траектории на астероиди и комети.

— Познаваме около 5500 близки до нас астероиди и по-малко от 4000 комети с траектории около слънцето.

— Все още ни удрят безвредни метеорити — обади се КК. — Всяка хилядна година Земята се сблъсква с по-едри обекти, като онзи от Тунгуска област, Русия, през 1908-а. През март тази година подобен астероид подмина Земята на разстояние само 60 000 км.

— А за в бъдеще? — попитах.

— Най-големият рисков астероид, който познаваме, носи името 2007 VK184. Той ще подмине или удари Земята през 2048-а. Проблемът не е в астероидите и кометите, които следим, а всички онези, за които не знаем нищо. Може би „Евангелието на Луцифер“ ни предупреждава за тях.

— И каква полза? Изобщо може ли да се направи нещо, за да бъде предотвратен сблъсъкът?

— Разбира се — обясни д-р Максуел. — Само че се нуждаем от време. Време, за да планираме и изчислим мерките. Всичко зависи от размерите на астероида. Можем да го взривим с ядрено оръжие. Можем да го избутаме, за да промени курса си. Подготовката на подобна спасителна акция обаче ще отнеме години. Ето защо трябва да знаем кога да очакваме посещението.

— И затова — обади се КК, — се нуждаем от пълната версия на „Евангелието на Луцифер“.

3.

Взрях се в космоса, който се извиваше на тавана над мен. Въпросът ме глождеше още от момчешките години и съвсем импулсивно попитах:

— Мислите ли, че там горе има живот?

— Живот? — възкликнаха КК и д-р Максуел в един глас.

— Да. Интелект?

— Естествено! — отвърна д-р Максуел.

— Разбира се — потвърди и КК.

— Всъщност, астрономите по света издирват разумен живот с всички възможни средства — обясни д-р Максуел. — Астрономи от университета Корнел започват търсенето на сигнали около звездите Тау от Кит и Епсилон Еридани с помощта на радиотелескоп още през 1960-а. През последвалите години са развити дълга редица проекти SETI — Search for Extra Terrestrial Intelligence.

— По-вероятно е там някъде да има живот, отколкото да няма — каза КК. — Само в рамките на малък район в Млечния път астрономите са идентифицирали близо 400 екзопланети, т.е. планети, които кръжат около едно слънце. През март тази година НАСА изстреля космическата сонда Кеплер с телескоп и фотометър, която да ни помогне в по-нататъшното търсене. Вселената е пълна с милиони екзопланети.

Тук пое д-р Максуел:

— Уравнението на Дрейк е развито от астронома Франк Дрейк през 60-те, за да изрази в числа вероятността за живот и собствената ни галактика. Е, не просто живот, а разумен. Резултатите са главозамайващи. Джоф, — извика той, — можеш ли да покажеш уравнението на Дрейк?

Звездното небе на тавана бе заменено от формула:

— Няма да навлизам в детайли…

— Всичко е наред.

— … но ще се задоволя да обясня, че N представлява шансът разумен живот да се развие в дадена звездна система. Ето защо N е функцията на различни астрономически параметри като броя звезди с планетни системи, броя на планетите, които потенциално биха могли да поддържат примитивен и разумен живот и т.н.

— А заключението?

— То е почти неоспоримо: Абсурдно е Земята да е единствената планета с разумен живот в Млечния път.

Рим, май 1970

Джовани чакаше, облегнат на една от уличните лампи. С филцовата шапка и черното памучно яке изглеждаше като обикновен безработен академик, навъртащ се около Григорианския университет в очакване на свободна професура. Беше оставил велосипеда в тясна странична уличка, не по-голяма от проход — нямаше място да го преследват с кола. Слънчевите очила скриваха погледа му, зорко следящ кой влиза и излиза. Една от представителните коли на университета, фиат 2300, свърна по тротоара и паркира с включен двигател. Джовани се откъсна от лампата и се запъти към входа. Деканът Салваторе Роси излезе с двамата египтяни. Единият носеше дипломатическо куфарче от черна кожа. Роси каза нещо, което разсмя египтяните. Джовани се приближи бавно. Когато шофьорът в униформа забеляза Роси и египтяните, той излезе и отвори задната врата. Деканът бе положил огромни усилия да омае гостите и да замаже цялата тази мизерия. Джовани го чу да споменава летище Фиумичино. „No problem — отвърна единият от египтяните, — we have plenty of time.“ Джовани пристъпи пред тях. Роси и египтяните спряха.

— Gentlemen — поздрави той и стисна дръжката на пистолета в джоба си, — съжалявам, но се налага да помоля за куфарчето с ръкописа.

— Професор Нобиле? — недоумяваше Роси.

— Ръкописът! — настоя Джовани.

— Това са двамата представители на музея в Кайро — обясни деканът, сякаш Джовани не бе разбрал какво се случва.

— По причини, които ще мога да обясня едва по-късно, съм принуден да поискам ръкописа.

— Не ставай смешен.

Той извади пистолета от джоба.

Египтяните отстъпиха назад.

— Професоре! — избухна деканът.

— Много съжалявам.

— Да не сте полудял?

— Моля да получа ръкописа!

Двамата египтяни си размениха няколко думи на арабски.

— I am very sorry — деканът се извини на египтяните. После се обърна към Джовани със сприхав и тих глас: — О, небеса, професор Нобиле, какво Ви прихваща?

— Сега не мога да обясня, но ми трябва ръкописът.

— Чуйте само какви глупости!

— Въпросът е на живот и смърт.

— Свалете пистолета!

— Не се шегувам!

— Стегнете се, професор Нобиле! Сериозно говоря!

Джовани насочи пистолета към египтянина с дипломатическото куфарче. Ужасен, той отстъпи още една крачка нагоре по стълбите.

— The manuscript! — извика Джовани и размаха оръжието.

Няколко минувачи забелязаха пистолета и побягнаха.

— Професоре! Джовани! Нобиле! — сряза го деканът, като наблягаше на всяка сричка.

Джовани тръгна към египтянина с куфарчето. Уплашеният човек го остави на стъпалата и вдигна ръце. Джовани посегна към дръжката. Същото направи и другият египтянин. Задърпаха се за куфарчето. Със свободната си ръка египтянинът се опитваше да докопа пистолета. Джовани го прибра към себе си. Египтянинът го задърпа за ръкава.

— Пусни! — извика Джовани на италиански.

Египтянинът замахна.

Изстрелът прозвуча, когато юмрукът уцели Джовани по рамото. Туристите на Пиаца дела Пилота се разкрещяха. Египтянинът пусна куфарчето. Димът от барута беше парлив. Джовани най-напред си помисли, че е стрелял във въздуха. За малко! Египтянинът се олюля надолу по стълбите. Седна на едното стъпало. Джовани откри, че той имаше дупка на якето малко под лявото рамо. Кръвта се стичаше по сивия му панталон. Египтянинът се сви на кълбо и застена. На стъпалото вече се бе образувала локва кръв.

— Извинявай — измънка Джовани.

Сякаш всички на Пиаца дела Пилота бяха замръзнали. После изведнъж хукнаха да бягат, като по сигнал. Някои пищяха. Раненият египтянин се завъртя на една страна.

— Спрете кървенето! — поръча Джовани на другия.

После осъзна, че го бе казал на италиански. Деканът Роси се понесе назад, далеч от стъпалата, умолително вдигнал и двете си ръце във въздуха. Шофьорът на фиата отдавна бе отпрашил по площада. Джовани слезе по стълбите, остави куфарчето на задната седалка и затръшна вратата на колата, заобиколи я и се настани зад волана. През отворения прозорец вече се чуваше сирена. Той включи на първа и опита да ускори. Двигателят изръмжа. Фиатът бавно се понесе напред. Замириса на изгоряла гума. Тогава Джовани забеляза, че ръчната спирачка беше вдигната. Освободи я. Фиатът подскочи напред през пиацата. Ускори по Виа деи Лукези и свърна вдясно по Виа дела Датария. Рим гъмжеше от сирени. Като излезе на Виа Национале, срещна няколко полицейски коли и линейки. Те обаче не се бяха сдобили с информация за колата беглец.

А ако те го преследваха, похитителите, то отдавна се беше изкопчил от тях.

Паркира фиата на няколко пресечки от дома си, прикрит зад контейнер за боклук в заспала задна уличка. С малко късмет някой крадец на коли щеше да офейка с него и да заблуди полицията. Притича до главната улица и отвори вратата на местния си продавач на тютюн — на име Джовани, точно като него самия, поради което се бе самопровъзгласил не само за негов постоянен доставчик на пресен тютюн за лула, но също и за сродна душа и другар за цял живот. Звънчето на вратата издрънча въодушевено. Продавачът на тютюн, който изглеждаше висок 120 см и също толкова широк, седеше на стол зад тезгяха.

— Джовани! — възкликна Джовани.

— Джовани! — възкликна и другият Джовани.

Това беше неизменната им шега.

— Как само изглеждаш! — отбеляза търговецът, намеквайки за якето и шапката.

— Трябва да ми помогнеш — отвърна професорът.

— Винаги на твоите услуги!

— Сериозно. От теб завися!

— Още повече се радвам, че мога да услужа.

— Отнася се за живота и смъртта на Силвана. И не се шегувам.

Лицето на продавача — оформено от сив мустак, рошави вежди, камбест нос и дълбоки пори — доби сериозен вид.

— Случило ли се е нещо с малкото ангелче? — Той беше един от малцината непознати, от които Силвана бе очарована.

Джовани му подаде дипломатическото куфарче.

— Може ли да пазиш това, докато дойда да си го взема?

— Разбира се, приятелю, разбира се.

Търговецът пое куфарчето.

— По-добре го скрий.

Той отиде в задната стаичка и го прибра в някакъв шкаф.

— Да не го даваш на никого, освен на мен.

— Разбира се, че не.

— Никой, абсолютно никой, освен мен, не бива да се докосва до куфарчето.

— Разбрано, друже.

— Дори полицията.

Търговецът повдигна вежда.

— После ще ти обясня. Разчитам на теб!

— Бъди спокоен.

Той излезе от магазинчето през задната врата, задния двор и мазето. Озова се на странична уличка на няколко пресечки над блока, в който живееше. Нахлупи шапката над очите си и притича през улицата. Допускаше, че онези наблюдаваха входа, но нямаше как да ги види. Може да бяха наели някой от апартаментите на улицата им и го следяха, скрити зад някоя завеса. Влезе и хукна нагоре, като вземаше стъпалата две по две. Часът беше четири без пет.

Лучана не беше у дома. Няма ли срам тази жена! Беше му оставила бележка на кухненската маса: „Навън! Л.“. Той отиде до прозореца на гостната и погледна към улицата долу. Полицията едва ли беше далеч. Чу сирена. „Звънете де!“, мислеше си той. Звънете, звънете, звънете! Сирената се приближаваше. После утихна. Полицейската кола свърна зад ъгъла и спря пред входа. „Звънете, по дяволите!“ Телефонът звънна точно в 16 часа. Той изтръгна слушалката.

— Нямам време да говоря. Полицията се качва по стълбите. Да се срещнем на Испанските стъпала след половин час!

Затвори и в същия момент полицията позвъни и похлопа на вратата.

— Полиция! — изреваха няколко гласа, сякаш Джовани щеше да остане със заблудата, че са превъзбудени мисионери.

Отвори прозореца към задния двор и изпълзя на тесния покрив. Стигна до аварийната стълба през балкона на съседите. Вече беше на земята, когато чу полицията да разбива входната врата. Втурна се към портала и излезе на страничната уличка отпред. Никой не го чакаше.

Големият мерцедес наближи бавно, а той се криеше зад няколко паркирани коли в сянката на колоната Дева Мария на площад Тринита дей Монти над Испанските стъпала. Веднага позна, че бяха те. Главата на ордена седеше на предната седалка. Караше един от мускулестите младежи. Минаха покрай него толкова бавно, че успя да отвори задната врата в движение и да се шмугне на седалката — където седяха вторият мускулест мъж и примипилът. Никой не продума. Шофьорът ускори. Силвана не беше в колата. Той и не го очакваше. Но се бе надявал.

— Виждам, че идвате с празни ръце, професор Нобиле — поде главата на ордена.

— Не съм глупак. Къде е Силвана?

Минаха няколко пресечки в мълчание.

— Действахте буквално с насилие, професоре. Впечатлени сме. Чухме за случилото се по новините по радиото. Не съм си и представял, че сте бил такъв.

— Какъв съм?

— Убиец.

— Мъртъв ли е?

— Нямаше как да спасят живота му. Кръвозагуба, знаете. Човешкото тяло е крехко. Не е създадено, за да го дупчат с пистолети.

Чувстваше се празен, но не можеше да поеме вината за убийството. Още не. Не и ако спасеше Силвана. „И все пак… Убих човек. Аз съм убиец. Убиец.“

— Полицията Ви издирва. Но това вече го знаете.

— Не исках да го застрелвам. Беше нещастен случай.

— Запазете си оправданията за пред съда.

Влязоха в паркинг.

— Е, какво ще правим? — попита главата на ордена.

— Аз вземам Силвана. Вие получавате ръкописа.

— Признавам, че не Ви намирам за глупав, професоре. Надявах се да отвърнете на уважението ми.

— В едно можете да бъдете сигурен: Ако полицията ме бе следила, щях отдавна да съм арестуван.

По улицата навън мина полицейски мотоциклет със сирени.

— Предлагам да направим следното — каза Джовани. — Отиваме да приберем Силвана. Вие така или иначе сте повече. После всички заедно ще отидем да вземем ръкописа.

Двамата на предните седалки размениха погледи. Главата на ордена кимна.

— Можем да постъпим така. Нека само подчертая, че и Вие, и дъщеря Ви ще бъдете убити и при най-малката засечка. Разбирате ли предупреждението?

— Естествено. Единствено Силвана е от значение. Веднага щом видя, че е здрава, ще ви заведа при ръкописа.

Главният и шофьорът отново се спогледаха. Сякаш това бе отдавна преценена, обсъдена и подготвена възможност, помисли си Джовани обезпокоен.

1.

Оксфорд

15 юни 2009

Лабораторията за ръкописи на Проекта Луцифер се помещаваше в скромна зидария близо до парк в покрайнините на Оксфордския университет. След пътуването с кола от Уиндзор вече бях схванат и сънлив, когато КК свърна от тихата улица и паркира пред ниска сграда, подобна на комичен трансформатор. Прозорците бяха тесни, по-скоро процепи, разположени високо на стената. Нескопосано опъната ограда от бодлива тел ограждаше терен с вентилационни тръби встрани от къщурката. Входната врата беше стоманена.

Намъкнахме се в рецепция с цели два охранителни пункта и взехме асансьора до третия подземен етаж, където научният ръководител на лабораторията, д-р Алис Гордън, ни очакваше пред кабинета си. Беше в началото на четиридесетте си години.

— Знам много за теб, макар ти да не ме познаваш — каза тя, когато се поздравихме.

— Алис има богат опит със стари ръкописи — обясни КК. — Занимавала се е с какво ли не — от свитъците от Мъртво море и библиотеката от Наг Хамади до „Евангелието на Юда“.

Д-р Гордън ни поведе по коридора към тъмна аудитория, която се спускаше косо още два етажа надолу. С КК седнахме в средата на залата. Падащите седалки бяха меки и удобни като в луксозно кино. Притъмня. Д-р Гордън излезе на подиума, а от тавана се спусна голям екран.

— Карл Колинс ме помоли набързо да те осведомя за работата ни тук, в лабораторията за ръкописи, и хипотезата, която разследваме. На практика за първи път се случва да обясняваме на външно лице с какво се занимаваме.

На екрана се появи картина, представяща „Евангелието на Луцифер“, но не частта, която аз притежавах.

— Началната страница от първа част на текста, който наричаме „Евангелието на Луцифер“. Макар ръкописът да наподобява съвсем обикновен предхристиянски текст, той ярко се отличава от писанията на своето време. Акадският текст в лявата колона разказва силно опростено за живота на чужденец във Вавилон.

— Евреин в изгнание?

Д-р Гордън поклати глава.

— Бил е пътник отдалеч, утвърдил се в новата си страна и описал хората и културата в Месопотамия и Близкия Изток, примесвайки пророчески и апокалиптични видения с митологичен и религиозен характер.

Тя посочи дясната колона с неразбираемите символи с червен лазерен лъч.

— Не знаем как да четем или тълкуваме тези знаци. Не можем да изведем от тях абсолютно нищо. Докато ръкописът не е цял, това е все едно да решаваш математическо уравнение, от което една трета липсва. Можем да заявим, че езикът е непознат. Какво представляват знаците? Букви? Цифри? Символи? Пиктография ли е това? Идеография като китайския? Фонетична азбука? Като цяло: как да го четем? Имаме бегли предположения, но без пълната версия на текста те са и си остават догадки. Според едната хипотеза символите са числа или нещо средно между букви и числа — непозната форма на математика, основана на текстове вместо числа.

— Имаме многобройни причини да вярваме, че авторът на текста е разполагал със значителни математически познания — вметна КК.

Образът на ръкописа на екрана бе заменен от снимката на глинена плочка.

— Математиката е древна наука — обясни д-р Гордън. — Едно от най-старите математически писания, които са ни известни, е вавилонска глинена плочка на близо четири хиляди години, наречена Плимтън 322. Вавилонците използвали старата шестдесетична бройна система на шумерите — основана на числото 60 — и до днес намираме следи от нея, например при предаването на ъгли или време.

Нова картина — близък план на символите от дясната колона. Д-р Гордън посочи някои от знаците с червения лазер.

— Поиграхме си и с хипотезата, че символите са кодиран текст, но дори и най-мощните ни компютри и машини за шифри не намират никаква логика, като ги заменят с букви или известни ни принципи за дешифриране.

— Най-вълнуващата ни теория — обади се КК, — има известна връзка с хипотезата, представена в книгата „Библейският код“, излязла през 1997-а. Написана е от американски журналист на име Майкъл Дроснин и се базира на работата на израелския математик професор Елияху Рипс от Еврейския университет в Йерусалим.

— В книгата си Дроснин с помощта на многобройни таблици, изработени от Рипс твърди, че петте Моисееви книги съдържат таен код със скрити предсказания — обясни д-р Гордън. — Рипс се опира на оригиналната Тора, написана на староеврейски. Целият гигантски текст се поставя без интервали между думите в матрица, мрежа от знаци. После оставя компютъра да си върши работата. Определен брой знаци се отстраняват с математическа систематика. Да кажем, че маха десет знака, оставя един, после маха още десет, пак оставя един. Или всеки седми. Или пък всеки тринадесети. И така нататък. В целия текст. Предполагаемите пророчества стават четивни, когато зачетем знаците, останали на истинските си места в матрицата — водоравно, отвесно или по диагонал.

— Изглежда невероятно какви послания е открил Рипс в Моисеевите книги — вметна КК. — В много случаи те оформят съобщения за днешни събития — например убийството на Кенеди и кометата Шумейкър Леви, ударила Юпитер.

— Математиците и статистиците определят метода на Рипс като пълна глупост — каза д-р Гордън. — Твърдят, че могат да открият подобни послания и пророчества и във „Война и мир“ или „Моби Дик“.

— И все пак е увлекателно да четеш предсказанията, които са успели да разгадаят — възрази КК. — Дори израелската разузнавателна агенция Мосад е проявила интерес към теорията.

— През 1994-а авторът на книгата замина за Израел, за да предупреди тогавашния премиер-министър Рабин — обясни д-р Гордън и извика на екрана някакъв текст. — В писмо до Рабин Дроснин пише: Израелски математик откри в Библията таен код, който явно разкрива сведения за събития, хиляди години след написването на Библията. Причината да ви разказвам това е, че единственият път, когато пълното ви име — Ицхак Рабин — присъства в библейския код, то се пресича с формулировката „убиец, който ще убие“56.

— Нито Мосад, нито Рабин вземат предупреждението на сериозно — каза КК. — Всички знаем края. Рабин бе застрелян и убит година по-късно.

— Тогава Рипс и Дроснин откриват още един обезпокоителен детайл: името на убиеца — Игал Амир — пресичало името на Рабин в старозаветния текст — добави д-р Гордън.

— В книгата си Дроснин задава въпроса дали тъкмо това не е библейският код, за който се намеква в Откровението на Йоан.

Тя извика нов текст:

— Или пък при пророк Даниил в Стария завет — вметна КК.

— За какви скрити послания и свитъци намекват пророците? — попита КК. — Дроснин размишлява по въпроса дали тайните послания, скрити в запечатана книга или свитък, препращат към непознат код в Библията. Пита се дали модерните ни познания по компютърни технологии не са ключът, който може да разбие печатите. Възможно ли е „Евангелието на Луцифер“ да съдържа шифъра, от който се нуждаем, за да разчетем скритите в Библията послания?

— Как биха могли пророците, написали Петокнижието, да имат и най-беглата представа какво ще се случи след няколко хиляди години? — усъмних се.

КК сви рамене.

— Ако има Бог, той сигурно знае всичко. И наистина имам предвид всичко.

— А ако Бог не съществува?

Д-р Гордън побърза да избегне спора с достоверно обяснение:

— Проектът Луцифер е ангажирал различни групи специалисти точно за да изследват всички тези хипотези. Така ще можем да намерим отговора.

2.

След разговора в аудиторията слязохме още един етаж по-надолу — през три стоманени врати с кодове и детектори за пръстови отпечатъци. Влязохме в подземие с черни стени и меко осветление, зад врата, толкова дебела, та човек би си помислил, че охранява американските златни резерви във Форт Нокс. Тя се отвори едва след като д-р Гордън набра две безкрайно дълги кодови редици и постави лицето си пред контролен апарат, който сканира ирисите й. В средата на помещението се издигаха три метални пиедестала. Всеки от тях бе висок около метър и носеше купол от оцветено стъкло.

Пристъпихме навътре в подземието. Някакъв сензор замига и запиука.

— Топлинна аларма — обясни д-р Гордън. — Телата ни оказват влияние върху постоянната температура и влажността на въздуха тук вътре. Устройството се нуждае от няколко секунди, за да се нагоди към присъствието ни.

Пиукането спря.

— Дори светлината е специално настроена — посочи д-р Гордън.

Под първите два стъклени купола имаше два ръкописа. Третият беше празен.

— Първа и втора част от „Евангелието на Луцифер“ — казах аз.

— Докосни купола — подкани ме д-р Гордън.

Погледнах въпросително КК, той кимна и постави ръката ми върху стъклото.

В рамките на половин секунда трите колони бяха погълнати от налягането в шахтите на пода, като същевременно над оставените от тях дупки изскочиха стоманени капаци и ги покриха. Метална решетка се спусна и препречи входа. Вратата се затвори. През сирената на алармата долових мелещия звук на мотора, който заключваше. Д-р Гордън отвори конзола на стената и набра кода. Алармата стихна, оставяйки в ушите ми пронизително ехо. Металната решетка се вдигна, вратата се приплъзна, а трите колони бавно се издигнаха от шахтите и се застопориха по местата си.

Разгледах първата страница на ръкописа под стъкления купол на средната колона. Втората част от „Евангелието на Луцифер“. Дори през дебелото предпазно стъкло можеше да се види, че пергаментът беше от същия материал като третата част. Мек, вечен.

— Знаете ли как е препариран пергаментът? — попитах.

— Все още работим над анализите — побърза да отговори д-р Гордън.

— Но сигурно си имате някаква теория?

Погледът й потърси подкрепа у КК, който обясни:

— Досега се концентрирахме главно върху съдържанието. Не сме обръщали особено внимание на качеството на пергамента, нито на техниката за препарирането му.

— Датирали ли сте го?

— От съдържанието можем да си извадим извода…

— Имах предвид датировка с Въглерод 14 на самия пергамент.

Д-р Гордън и КК се спогледаха:

— Не успяхме.

— Не е ли комично?

— Да. Странно е.

Пак тези погледи.

1.

Оксфорд

15-16 юни 2009

Мислех, че ще се върнем в Лондон, но КК пожела да нощуваме в Оксфорд. Ръководството на проекта разполагаше с имение с големи и малки апартаменти на няколко пресечки от лабораторията за ръкописи. КК се настани в тристаен на втория етаж. Аз получих по-малък апартамент на третия.

Направих си нов адрес в hotmail и изпратих писмо на Тран, за да се уверя, че всичко е наред, както с него, така и с ръкописа. След това писах и на главен инспектор Хенриксен и го осведомих за всичко случило се, както и за местонахождението си. Той отговори на мига. Норвежката полиция била известена за развоя на събитията от италиански колеги още предишната сутрин. До няколко седмици се очаквал и италиански полицейски доклад. Разследването на убийството на Кристиян Кайсер било временно преустановено. Изглежда виновните били изклинчили от наказанието, пишеше Хенриксен лаконично. Или са се самонаказали, помислих си аз.

След като се разлогнах, изтрих историята, кеш паметта и бисквитките. За по-сигурно.

Когато 45 минути по-късно слязох във всекидневната, Моник се наслаждаваше на чаша шери, докато КК я осведомяваше за събитията от последните дни.

— Моник! — възкликнах аз със зле прикрито въодушевление.

— БЬОРН!!! — написа тя в тефтерчето си с игриви печатни букви.

Радостта да я видя отново бе тъй главозамайваща, че изпитах желание да я притисна към себе си и да покрия лицето й с влажни целувки като малко кученце. Все пак се задоволих само с прегръдка. Придадох си съчувствено изражение и попитах как е Дирк.

— Не е добре.

— Влошава ли се?

Осъзнах какъв щеше да бъде отговорът още преди да задам въпроса. Моник кимна. Погледна ме, сякаш се колебаеше дали да сподели нещо.

— Просто го кажи — обади се КК и сам се поправи: — напиши.

— Дирк иска да говори с теб.

— Дирк? За какво?

— Сигурно се досещаш.

Моник носеше лаптоп с вградена уебкамера и го постави на масата пред нас. Логна се в MSN, кликна два пъти върху Дирк в списъка си с контакти и се отвори прозорец за разговор. Установиха връзка. Видях ръка, която пипкаво се опитваше да настрои камерата. Дрезгавият глас на Дирк: „Така“. На екрана се появи стената зад него. Той намести камерата и изпитото му лице дойде в средата на изображението. Лицето на умиращ.

— Здравей, Моник, приятелче.

Моник му прати въздушна целувка.

— Здрасти, Бьорн. Ей, и това е начин да се срещаш с хората. Съвременни технологии! Здрасти, Карл.

— Дирк! — поздрави КК.

Познаваха ли се?

Дирк прочисти гърлото си в серия кашляне и гъргорене.

— Благодаря, че пожела да ме изслушаш, Бьорн.

— Само това оставаше.

— Както знаеш, аз съм болен.

— Знам, Дирк.

— Догодина щях да навърша 80. Представяш ли си? За мен обаче няма да има догодина. Далеч не искам да влагам твърде много сантименталност и самосъжаление, Бьорн, но всеки ден може да ми бъде последен. Така е. Примирил съм се с тази съдба. Всички сме смъртни. Рано или късно идва и нашият ред. Животът е просто отлагане на неизбежното. Не се страхувам.

Никой от нас не каза нищо. Моник се бе разплакала и тихо подсмърчаше.

— Verdorie59 — продължи Дирк. — Не смятах да звуча толкова помпозно и мелодраматично, а ето че се развихрих.

— Всичко е наред, Дирк — утеши го КК, — не мисли за това. Искал си да кажеш нещо на Бьорн?

— Някои от нас са големи щастливци — имат си мисия в живота. Цел. Смисълът на всичко. За мен това беше „Евангелието на Луцифер“. Разбирам, Бьорн, че се колебаеш да се разделиш с него. Подозрителен си. Така и трябва.

Не можех да отговоря. Да си кажа право, бях потресен. Все пак Дирк умираше.

— Имам една молба към теб, Бьорн.

Срещнах погледа му на екрана.

— Искам да те помоля да дадеш ръкописа на КК. На Карл Колинс. Той е човек, на когото можеш да разчиташ.

Някъде дълбоко в мен се откърти нещо тежко и се срути в бездната. Прозрение. Разбиране.

Дай ръкописа на КК.

На Карл Колинс…

Той е човек, на когото можеш да разчиташ…

Дирк… КК…

Очевидно бе, че се познаваха. През цялото време са се познавали.

Ако Дирк играеше в отбора на КК — това означаваше ли, че и Моник беше в кюпа? Потънах в размишления. Опитвах се да разбера. Погледнах Моник. Тя не срещна погледа ми.

— Вие се познавате? — попитах наполовина Дирк, наполовина КК.

— Донякъде — отвърна Дирк.

КК не каза нищо.

Нито Моник.

Донякъде.

Признанието на Дирк криеше много повече от тази дума. Съществуваше връзка между него и КК — а оттам и с Моник.

Моник сложи ръка върху моята. Аз я дръпнах.

— Бьорн — обади се Дирк, неподозиращ какъв душевен хаос бе предизвикало у мен признанието му. — Не чувствам, че двамата с теб се познаваме достатъчно добре, за да имам правото да те моля да ни дадеш ръкописа заради мен. И все пак правя точно това. Вярвай ми, бих стигнал дотам, че да те умолявам, ако това би помогнало. Бих се изтърколил от това легло, бих паднал на колене и замолил… ако вярвах, че ще се трогнеш от молбата на един умиращ човек. Само че знам колко си твърд, Бьорн. Някои сигурно биха те нарекли упорит.

Последното каза с разоръжаваща усмивка. Разбира се, беше напълно прав.

— Преди много години, в друго време, в друг свят, аз бях същият като теб — продължи Дирк. — Честолюбив, любознателен, самоуверен. Разбирам защо се колебаеш. И въпреки това те умолявам. Посветих живота си на „Евангелието на Луцифер“ и страшно ми се иска да видя отговора на загадката, преди да умра. Така ми се иска да узная…

Мълчание.

— Мислех си да направим бартер, ако искаш — каза Дирк. — Мога да ти разкажа защо Джовани Нобиле, италианският демонолог, е постъпил толкова ирационално. Информацията може да ти бъде от полза. В замяна ти ще изпълниш моето желание. — Дирк не дочака отговора ми: — Така или иначе мога да ти разкрия тайната. Знаеш, говори се, че полудял. Застрелял четирима души. После изчезнал с „Евангелието на Луцифер“. Това е малкото, което знаем. Никой обаче не си задава въпроса защо е постъпил така. Защо, Бьорн? Защо „Евангелието на Луцифер“ е превърнало трезвия теолог в убиец? Защо е застрелял четирима мъже? Защо ръкописът е бил толкова важен за него? Никой не е задал очевидния въпрос. Защо? Полицията, медиите, обществото — всички са питали само какво се е случило. Как? Кога? Никой обаче не е попитал защо.

— Защо?

Дишането на Дирк звучеше като играта на есенния вятър с повехналите листа.

— Сто на сто си чул, че дъщерята на Джовани е изчезнала заедно с него. Казваше се Силвана. Чудесно малко момиченце. На десет години. Силвана Нобиле… Никой обаче не знае, Бьорн, че е била отвлечена от религиозни фанатици.

— Дракулсънджейците?

— Разбира се.

— Заради ръкописа?

— За да принудят Джовани Нобиле да го даде.

— Получили ли са го?

— Не.

— Какво е станало с нея?

— Отвлекли я пред училището и я скрили в ковчег, саркофаг, в изоставен параклис в закрит манастир в покрайнините на Рим.

— Какво говориш? Десетгодишно момиче? В ковчег? Как може някой да падне толкова ниско? Дори дракулсънджейците? Какво се е случило с нея? Не ми казвай, че е загинала там.

Дирк продължи, сякаш не бе чул въпроса:

— За ордена на дракулсънджейците всичко това е било изопачена форма на религиозна церемония, изпълнение на прастари пророчества. Вярата ги е заслепила. Направила ги е безкомпромисни.

Преместих поглед от екрана към КК, който ме зяпаше с безизразната физиономия на учен.

— Не мисля, че мога напълно да разбера колко ужасна може да бъде подобна съдба — казах.

— В ковчег… — каза Дирк.

— Но какво е станало с нея? Няма ли да ми разкажеш края? — Устата ми бе пресъхнала. — Момичето умряло ли е в ковчега? Къде е изчезнал Джовани Нобиле?

През мрежата от кабели между Амстердам и Лондон той ме погледна с празния поглед на умиращ.

— По този въпрос — завърши Дирк ван Рийсевийк с гъргореща въздишка, — историята не казва нищо.

2.

— Трябва да те питам нещо, Моник.

КК ни бе оставил. Началникът на охраната го повика. Аз и Моник останахме във всекидневната. Тя взе тефтерчето и химикалката и ме погледна въпросително.

— Нищо не проумявам — признах. — КК и Дирк се познават?

— Да — написа тя. Буквите бяха неравни, досущ като треперещ глас.

— Това означава ли, че през цялото време си познавала КК и Алдо Ломбарди?

— Малко.

— Каква е твоята роля?

— Не ми ли вярваш?

— Защо Дирк те помоли да отпътуваш с мен?

— Трудно му беше. Да ме изпрати далеч от дома.

— Но е искал да бъдеш плътно до мен?

— Знаеше, че ти си ключът.

— И е бил склонен да те използва?

— Дирк е запознат със заслугите ти.

— Но — защо?

— Едно нещо го поддържа жив: надеждата да узнае!

— Да узнае?

— Дали всичко това си е струвало.

— Струвало си е какво?

— Изследванията. Себеотрицанието. Всичката работа. Година след година. Божичко! Мразя този ръкопис! — Избликът дойде изненадващо. Буквите станаха големи, писецът задълбаваше в хартията. — Дирк може да умре всеки момент — продължи тя. Химикалката остана върху тирето.

— И заради душевния покой на Дирк ти искаш да им дам ръкописа?

— Те… — написа тя, но задраска думата. — Ние не сме мошеници. Искаме да стане най-доброто. Всички ние. Довери ни се. На Дирк. На КК. На мен. — Писецът се зарея на милиметър над листа, преди да продължи: — Къде е ръкописът?

3.

Когато КК се върна, разказа, че забелязали четирима мъже в миниван, подозрително паркиран малко по-нагоре на улицата. Двама от пазачите се приближили, но колата се оттеглила в задънена уличка, където я блокирал боклукчийски камион със спукана предна гума. Един от мъжете в колата открил стрелба срещу охранителите на КК. Когато малко по-късно полицията пристигнала, и четиримата вече се били застреляли в главите. С един и същи револвер. Един след друг.

Всичките носели на врата си верижки с бронзови амулети. От едната им страна имало трикветра, от другата — пентаграм.

4.

На следващата сутрин Моник се върна при Дирк.

Не знам дали причината беше страхът й да не умре, или просто осъзнаха, че вече нямаше да спечелят нищо, като я държат плътно до мен.

Или пък гледаше да се отърве от присъствието ми.

Когато слязох от стаята си за закуска, тя стоеше в антрето с куфара и палтото си.

Deja vu.

Спрях и я погледах няколко секунди, преди да ме забележи. Тя кимна сякаш в безмълвно потвърждение, че напуска и мен, и преследването на евангелието. Усетих, че щях да си имам проблеми с гласа, затова не казах нищо. Само отидох до нея и я прегърнах, малко по-продължително.

— Трябва да се прибирам — написа тя.

— Разбирам.

— Дирк.

КК дойде откъм стълбището.

— Колата е готова. Добро утро, Бьорн.

Той смъкна куфара й долу.

— Защитени ли сте в Амстердам? — попитах. — Двамата с Дирк?

Тя кимна.

— Още нещо — написа тя. — Независимо какво си мислиш за мен: аз винаги ще остана твой приятел. Винаги. Харесваш ми.

Не помръднах.

— Не ти е лесно да се доверяваш на хората, Бьорн. Все ти срещу тях. Бьорн срещу всички. Ако има в какво да се усъмниш — намерение, мотив — избираш да мислиш най-лошото, но невинаги другите са твои противници и врагове. Не е вярно, че останалите имаме лоши намерения. Помисли над това.

Сигурно тази беше най-дългата реплика, която я бях виждал да пише.

Тя ме погледна в очите. Нейните бяха пълни със сълзи. Моите също.

— Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

Тя се усмихна нещастно и ми подаде ръка. Стиснах я. Пъргава малка ръчица.

— Goodbye — казах аз.

Всичко, което цениш в този живот, е преходно. Красота. Любов. Отдаденост. Нищо не е вечно.

Дълго след като Моник излезе от имението и живота ми, останах на вратата и премислях онова, което ми бе написала в малкото си тефтерче на редове.

Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

5.

— Ти си костелив орех — отбеляза КК.

— Знам. И преди са ми го казвали.

Седяхме в гостната с по чаша коняк. От заминаването на Моник бяха минали десет часа. Липсваше ми. Потискаше ме убеждението, че ме бе подвела, а аз я бях наранил.

Думите й не ми излизаха от ума. Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

— За какво мислиш? — попита КК.

— Защо не ми разказа всичко, което знаеш за „Евангелието на Луцифер“?

— Положил съм клетва за мълчание — закони за секретната информация. Ако ти разкажа много от нещата, които знам, ще бъда подведен под отговорност.

— И все пак разказа това-онова.

— В света на разузнаването съществува понятието постепенен протокол.

— Което ще рече?

— Никога не казвай повече, отколкото е абсолютно наложително. Поднасяй на обекта информацията точка по точка. Не издавай нови сведения, преди да е крайно необходимо. Винаги запазвай нещо в тайна, за да имаш карти за преговори.

— Имаш ли ми доверие?

— Разбира се. Вярвам ти. Можеш да обезсърчиш всеки, когато изпаднеш в някое от инатливите си настроения, и се случва често, но въпреки това ми харесваш.

— Да бъдем ли напълно искрени един с друг?

— С удоволствие.

— Проектът Луцифер от ЦРУ ли се ръководи?

— И да, и не. По-скоро не. Технически погледнато сме самостоятелни, но за да избегнем публичност около бюджетите си, прекарваме финансирането през ЦРУ. Естествено, постоянно ги държим в течение. Най-важното в отношенията ни с ЦРУ е, че разполагаме с целия им апарат — технологията, щаба, агентите. Executive order от президента на САЩ.

— На кого докладваш?

— На страшно специална група.

— На кого?

— Свръхсекретно е.

— Как очакваш да получиш нещо от мен, когато не даваш нищо от себе си.

— Нека се задоволим да кажем, че групата се ръководи от президента.

— Заради ръкопис на няколко хиляди години?

— Заради загадките и съдържанието.

— Нещо ме кара да си мисля, че добрият стар Сатана не играе главната роля тук.

— Само индиректно.

— Колко от това, което си ми разказал, е било лъжи и прикрития?

— Не ме разбираш. За нищо не сме излъгали. Теориите ни са действителни. Разбира се, не влагаме толкова много работа и ресурси във висящи догадки, извадени от текст на няколко хиляди години. Нищо не е било лъжа.

— И въпреки това твърдиш, че знаете много повече от това, което си ми разказал.

— Да.

— Значи признаваш, че криеш информация.

— Да.

— А вярно ли е, че сте зависими от моя ръкопис, за да постигнете целта си?

— Да. Знаем много на базата на двете версии, с които разполагаме, но без твоята трета част, не можем да продължим.

— На твоя език се намираме в ситуация, която може да бъде наречена deadlock. Задънена улица.

— Бьорн. Сега имам едно предложение за теб. Въпрос. Нещо, над което дълго съм размишлявал. Хубаво си помисли, преди да отговориш.

— Какво предложение?

— Би ли могъл да си представиш да се присъединиш към нас?

— Нас? Кои нас?

— Проектът Луцифер.

Въпросът ме смая. И през ум не ми бе минавало нещо подобно. Още от началото на познанството ни с КК хранех известен скептицизъм, една може би несправедлива подозрителност към него и целия му проект. Знам, че умея да бъда особен и твърдоглав дявол. Дали аз, Бьорн Белтьо, главен асистент по археология, човече със слаби нерви от малка Норвегия, да се включа в свръхсекретен академичен съюз с достъп до всевъзможни технологии и паравоенни ресурси?

Мисълта ми изглеждаше абсурдна… глождеше… изкушаваше…

— Какво ще кажеш, Бьорн?

— Ако предложиш нещо подобно на началниците си, ще умрат от смях.

— Не говори така. Съветът на Проекта Луцифер, който трябва да одобрява всички нови членове единодушно, даде зелена светлина да те приемем. Миналото ти, опитът ти и не на последно място професионалната ти почтеност са големи предимства.

— Да не говорим пък, че притежавам ръкописа, от който сте зависими.

— Естествено.

Просто трябва да призная. Предложението ме поласка. Искаха да ме вземат. Искаха да ме приемат в специална, свръхсекретна група учени. Бях добре дошъл в отбора.

— Питал ли си вече онези… съвета?

— Формалностите са уредени. Липсва ни само подписът ти върху декларацията за мълчание и клетва за лоялност. Ще минеш директно под мое ръководство. Вече си проверен от ПСТ60 и ЦРУ. Ти ще бъдеш моя лична отговорност, Бьорн.

Мисълта да се присъединя към проекта отвори нова врата в главата ми. Врата, за която не бях и подозирал — а и не знам какво доведе до нея.

— Ако избереш да се включиш към нас, да станеш част от екипа, ще мога да ти разкажа повече. Много повече.

Част от екипа…

— Може би ще се нуждая от добър археолог… Засега разполагам със страшно много умели археолози, за да ръководят самите разкопки. Само че има вероятност да ми потрябва личен съветник, археолог, който да бъде моята дясна ръка и да ми помага.

— Какви разкопки?

— О… — възкликна КК и се облегна назад, — просто най-вълнуващото археологическо откритие на света — разкопки, които тотално биха засенчили Картъровото откритие на Тутанкамон. Разкопки, Бьорн, които ще поставят началото на нов световен ред.

6.

Твърдението звучеше толкова невероятно и преувеличено помпозно, че разбрах колко сериозни бяха думите му.

— Какво търсиш, КК?

— Бьорн Белтьо, искаш ли да хванеш лопатата, четките и адското си твърдоглавие и да се присъединиш към мен в търсенето на нещо фантастично?

— Ще ми разкажеш ли всичко? Ако кажа да — ще ми разкажеш ли всичко?

— Малко по малко — изкиска се той. — Постепенен протокол.

— Нали не е някаква измама, КК?

— Не, Бьорн, никаква измама не е. Къде е ръкописът?

— Чакай, чакай. Трябва да си изясня това. Ако ти дам ръкописа, ще ме приемете в Проекта Луцифер?

— Правилно.

— И ще участвам в археологическите разкопки?

— Правилно.

— И няма да криеш нищо?

— В хода на проекта ще научиш всичко.

Преглътнах. Тежко. Сърцето ми бумтеше. Силно.

— Какво ще кажеш? — настоя той. — Договорихме ли се?

Помислих си за Кристиян Кайсер. За Тарас Корольов. За Мари-Елиз Моние. За всичко, което им дължах.

Можех и да продължа да си мълча. Можех да продължа личната си, дребна битчица за ръкописа. Бьорн, неуморният рицар.

Или пък да започна да се доверявам на хората.

И да стигна до някъде.

Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

Можех да избера да стана част от една общност. Можех, доброволно и изпълнен с новооткрит идеализъм, да се присъединя към човечеството.

— Бьорн?

Погледнах го в очите и си поех дълбоко дъх, преди да отговоря:

— Ръкописът е в Исландия.

7.

Признанието предизвика чувство на облекчение, на неизбежност, на любопитство към всичко, което ме очакваше. Мислех си, че ще съжаля. Веднага. Но не. Чувствах, че бях постъпил правилно. Чувствах се добре.

Съвсем искреното смайване на КК издаваше, че Исландия не бе му минавала през ума. Същевременно долових и още нещо по лицето му: облекчение, радост, задоволство.

— Исландия? — повтори той.

— В Рейкявик. На сигурно място е.

— Колко сигурно?

— В защитено от пожари хранилище.

В погледа му личеше как мислеше, разсъждаваше.

— Ама разбира се! — възкликна той. — В института „Арни Магнусон“.

— За него знаят само няколко учени там. Хора, на които имам безусловно доверие.

— Кога ще го вземем, Бьорн?

— За мен няма значение.

— Ще помоля пилотите да бъдат готови за излитане утре рано.

8.

— Е — заявих аз напрегнато и усетих как кръвта ми бушуваше из вените, — сега е твой ред. Каква е тайната?

КК се поколеба точно като мен, сякаш истината бе дълбоко загнездена и в него. Прекрасно знам какво е да разкриеш тайна, която си носил дълго време в себе си.

— Тайната — започна той, — е обширна и сложна.

— Постепенен протокол…

— Нека започнем с първото разкритие. Условието да продължим нататък.

Той извади от вътрешния си джоб разпечатка на страница от „Евангелието на Луцифер“.

— Погледни знаците в дясната колона. Привидно неразгадаемите знаци.

— Привидно неразгадаеми?

— В древността никой не е умеел да ги тълкува. Едва през изминалото столетие цивилизацията ни достигна технологическото ниво на развитие, което ни позволи да отгатнем какво държим в ръцете си.

— Как така?

— Знам, че ти звучи невероятно, но рисунките в дясната част на ръкописа най-добре могат да се определят като изходен код на примитивна компютърна програма.

— В ръкопис отпреди няколко хиляди години?

— Примитивната програма предава с пълна прецизност точките в координатна система. Само че без стойностите от всичките три части на ръкописа не можем да започнем търсенето.

— На какво?

Той забави отговора си. Май сам осъзнаваше колко абсурдно звучеше.

— Бьорн. Търсим руините на Вавилонската кула.

— Библейският строеж, който Бог разрушил?

— Моисей е имал склонността да преувеличава. Кулата се е сринала от само себе си.

— Винаги съм си мислел, че Вавилонската кула е мит.

— Не и според Библията.

— Според Библията Земята е на шест хиляди години.

— Както и много други неща в Библията, Вавилонската кула е символ, представляващ много повече от самия себе си. Там тя символизира преходния стремеж на човека към небесното царство. Ако не постигнат спасение, могат просто да построят една висока кула и да се покатерят. Бог се разгневил. Натрошил кулата на парченца и наказал хората с различни езици. Трудни, неразбираеми езици.

— Като немския.

— Както обаче знаеш, цялата митология се корени в забравени истини. Висящите градини на Вавилон са си съществували — едно от седемте чудеса на древния свят. Това, което търсим ние, не е библейската версия на Вавилонската кула. По камъните в руините няма да откриеш пръстовите отпечатъци на Бог. Издирваме останките на съвсем реален и физически строеж, издигнат във Вавилон преди хиляди години.

— Кула, издигала се право до небето?

— Авторите на Библията били принудени да поукрасят малко, за да постигнат целта си. Трябвало да се понапрегнат. А и не били единствени. През вековете кулата е била представяна по какви ли не фантастични начини. Преувеличенията са неизменна част от всяка религиозна и митологическа представа. Като височината на кулата например. Както и че е окичена със злато, сребро и скъпоценни камъни. Древногръцкият историк Херодот, бащата на историята, описва кула на осем етажа, издигната върху основа от двеста квадратни метра. Етажите се състояли от все по-тесни кули, наредени една върху друга. От външната страна се виела спираловидна стълба или пътека до олтара на върха й. Да, във Вавилон действително е имало висока и пищна кула. Но не, никога не е била разрушавана от Бог. Превила се е пред нещо толкова прозаично като ръката на времето.

— Колко години е издържала?

— Не знаем кога е била издигната Вавилонската кула. Нито кога се е сринала. Говори се обаче, че датира от най-древни времена. Ако Херодот е описал тъкмо нея, може би е посетил Етеменанки — зикурат, издигнат в чест на бог Мардук.

— Какво е било предназначението на подобна кула?

— На базата на местните традиции и строителни порядки допускаме, че Вавилонската кула е зикурат, пирамидална храмова кула с тераси и стълбища. Вавилонците вярвали, че боговете се заселвали в зикуратите, за да бъдат по-близо до хората. Задачата на свещениците била да се грижат за благото на боговете. Само те имали достъп до вътрешността на основата.

— И не се знае кой е поръчал да се построи?

— Отново сме принудени да прибегнем до спекулации. Макар да не е написано изрично в Библията, за строител на кулата се смята Нимрод. Още през 94 г. от н.е. еврейският историк Йосиф Флавий отбелязва в историческото съчинение Antiquitates Judaicae, че Нимрод поръчал да построят кула, която да предизвика Бог. Според Моисей Нимрод бил първият, основал голямо царство след потопа. Навярно знаеш кой е бил Нимрод?

— По-скоро не.

— Нимрод бил внук на Ной.

Тъй като не реагирах, той добави:

— Ной! Онзи с ковчега!

— Знам кой е Ной. Просто си мисля как това подрива тезата ми, че кулата е мит.

— Грешиш, Бьорн. Не след дълго ще осъзнаеш колко много грешиш. Освен това ние не търсим самата кула, а нещо, което е криела.

Усетих в себе си пламъчето на любопитството. Поривът да разбера. Поривът да узная.

— Какво е криела?

— Не още, Бьорн.

— Постепенен протокол?

— Постепенен протокол!

— Значи ще откриете руините на Вавилонската кула с помощта на компютърна програма, написана преди няколко хиляди години…

— Ние, Бьорн, ние ще открием руините на Вавилонската кула с помощта на компютърна програма, написана преди няколко хиляди години. И това — добави КК и въздъхна дълбоко, — е само началото.

1.

Рейкявик-Оксфорд

17-24 юни 2009

На следващия ден, сряда, двамата с КК отлетяхме за Исландия. С нас в гълфстрийма имаше и двама бодигарда. Дъг и Дънкан бяха морски тюлени. Никой от тях не гъкваше.

Тран ни посрещна на летището. Дъг и Дънкан ни придружиха в колите за ескорт от американското посолство. Тран ни караше с форд бронко по голия, обрулен от вятъра терен между Кефлавик и Рейкявик. Разказваше ни разпалено за оригиналните текстове, открити в саркофаг в Скалхолт. Исландските археолози се натъкнали не само на изгубени текстове от Сага за Гунар и по-старата Сага за Нял, два от многото ръкописи, обединени през XIII век в Сага за Нял, но и на редица непознати текстове, които хвърляли нова светлина върху възникването на исландското национално богатство.

В института „Арни Магнусон“ той ни поведе надолу по витата стълба към хранилището за ръкописи в подземието. Пазеха писмената история на Севера и най-старите ръкописи на Исландия зад дебела и тежка стоманена врата, заключена с код.

Ръкописът, който му бях поверил преди месец, беше скрит в картонена кутия, обозначена с името Einars Pattr Skulasonar61 — между оригиналите на Сага за Егил и Сага за Ейрик Рауде. Тран отвори плоската картонена кутия и разгърна предпазната опаковъчна хартия.

Евангелието на Луцифер.

— Открихте ли нещо повече? — попита Тран.

— Не много — отвърнах уклончиво. Постепенен протокол…

— Както знаете — той премести несигурен поглед от КК към мен, — ние анализирахме материала.

— Така ли? — попита КК с известна строгост.

— През цялото време допускахме, че това е пергамент. Препарирана животинска кожа. Но не е така.

— Какво е тогава? — попитах.

— Знам, че може да се дължи на грешка… но нашите химици твърдят, че материалът е синтетичен.

— Синтетичен? — повтори КК, преди аз да успея.

— Както казах, вероятно е да се дължи на грешка в анализите. Просто не разбираме как може да е възникнала.

Той върна хартията върху ръкописа и затвори кутията.

— Благодаря, че ни го даде временно — подаде ми я.

Да си кажа право, май се радваше да се отърве от текста.

2.

Върнахме се в Англия още същия следобед. Хеликоптер ни отнесе от Хийтроу до лабораторията за ръкописи в Оксфорд.

Когато предадохме текста на д-р Гордън, щабът на лабораторията, оглавяван от трима палеографи, математик, експерт по кодовете, езиковед, географ, семиотик и историк, чакаше строен, нетърпелив, разпален и напрегнат.

Мигът бе тържествен, церемониален. За първи път от Никейския събор насам, след 1700 години, ръкописът „Евангелието на Луцифер“, бе събран в един цял кодекс.

Щабът от учени беше изправен пред нещо, което очаквахме да се окаже страховита задача: да изкопчи някакво значение от прастарите, неразгадаеми символи.

3.

Беше дъждовна вечер. Д-р Алис Гордън се обади на КК и ни помоли да отидем в лабораторията за ръкописи в Оксфорд. Незабавно.

Разгадали кода.

— Точно както предполагахме — обясни тя на КК, когато ни посрещна след проверката за сигурност. Беше задъхана, зачервена и разрошена, сякаш идваше право от обятията на някой любовник. — Щом третата част си дойде на мястото, дешифрирането излезе изненадващо просто. Всичко си беше готово.

Разкикотена от вълнение и изтощение, д-р Гордън ни заведе до асансьора и слязохме в подземната аудитория. Двамата с КК бяхме прогизнали по пътя от колата до входа. Докато цедяхме водата от дрехите си, тя включи аудио-визуалната уредба и намали светлината. Големият екран се спусна с жужене. Д-р Гордън започна прожекцията.

Земното кълбо.

— Това, което успяхме да направим — обясни тя, — е да преведем старата координатна система до съвременните мерки за географска ширина и дължина.

Тя сякаш още не можеше да проумее, че с щаба бяха постигнали целта си.

— Чудесно! — възкликна КК.

— Как е възможно? — попитах.

КК даде знак на д-р Гордън да продължи.

— Не знам до каква степен да навлизам в подробности… — започна тя и премести поглед от мен към КК.

— Не сега — каза той.

— … но както ви е известно, съвременните паралели и меридиани разделят земното кълбо на хоризонтални и вертикални линии: градуси, минути и секунди.

С една бърза анимация земното кълбо на екрана се покри с хоризонтални и вертикални линии, които илюстрираха съвременната ни координатна система.

— Ако цифрите след десетичната запетайка са достатъчно много и точни, можем да съобщим дадено местоположение с удивителна точност. Северният полярен кръг например, минава паралелно на екватора на 66° 33’ 39’’ с.г.ш. Перпендикулярно на паралелите са разположени меридианите. Така нареченият нулев меридиан минава през обсерватория в лондонския квартал Гринуич. Това обаче е само един от начините да се раздели земната повърхност. Вавилонците са разполагали с друг.

— Не можеш ли просто да ни разкажеш какво сте открили? — разпалих се.

— Вавилонската координатна система, разработена в древността и залегнала в основата на дешифрирането, използва същия основен принцип като системата, която прилагаме днес. Хоризонтални и вертикални линии на базата на числото 60. Въпреки това разликите между двете системи са толкова големи, че…

— Какъв е изводът? — попита КК.

Погледът на д-р Гордън и кратката пауза издаваха, че изобщо не я бе грижа за нетърпението ни и полагаше усилия да владее раздразнението си.

— Както искате! Преведено на нашите модерни координати, „Евангелието на Луцифер“ указва следното местоположение…

Екранът се изпълни с редица числа и знаци и тя ги изчете поред: 32° 29’ 34 С 44° 08’ 23 И.

— И къде е това? — попитах.

Д-р Гордън натисна бутон на дистанционното. Картата на екрана увеличи изображението на Близкия Изток… Ирак… Багдад… Ал Хила…

И спря.

Ал Хила. Ирак.

— Сега разбираш ли? — обади се КК.

— Да — задъхах се. Но всъщност не проумявах нищо.

4.

Ал Хила не е от най-известните места на Земята. Градчето се намира на три мили южно от Багдад и дълго е било център на ислямското учение. Пророк Езекиил свършва в изгнание тук, тук е и погребан. В продължение на хиляди години обаче Ал Хила носи съвсем друго име.

Име, обгърнато от загадъчност и митове.

Вавилон.

Легендарният град държава между поречията на Тигър и Ефрат в Месопотамия. Люлката на цивилизацията.

— Впечатляващо е, че вавилонците са разполагали с познания, направили възможно да зададат координатите толкова точно — заяви д-р Гордън с лексикалната отдалеченост, характерна за затворените в лаборатории учени, които никога не се движат в действителността, която се опитват да проумеят.

— Как ще ни помогнат координатите? — попитах. — Не е ли пределно ясно, че Вавилонската кула се е намирала във Вавилон? А и сто на сто сте знаели, че Ал Хила крие руините на древния град.

— Огромен район за претърсване — отбеляза КК.

— Координатите не съвпадат точно с Ал Хила — обясни д-р Гордън. — Отвеждат ни до място точно на границата между пустинята и плодородната местност по течението на Ефрат.

— А там — добави КК, — се е намирала Вавилонската кула.

— Добрият стар Моисей, или който там е написал книгата Битие, малко е поразбъркал нещата, когато е предавал мита за разрушението на Вавилонската кула — добави д-р Гордън и щракна с дистанционното. Прочетох на екрана:

Вавилон е гръцкото име на Babilu — или Bäb-ilu на акадски. На староеврейски се пише ﬥﬤﬤ, което с нашата азбука се предава като Babel. Думата наподобява еврейския глагол balbal със значение „обърквам“. Така възникнал митът, че Бог объркал хората, като им дал различни езици. В книгата Битие е написано:

— Ето така — завърши д-р Гордън, — звучи старозаветният мит за Вавилонската кула. Проблемът е, че оригиналното име Bäb-ilu не е акадският вариант на balbal, както си е мислел авторът на Библията. Bäb-ilu означава нещо съвсем различно от обърквам на акадски. Значението на тази дума е можело да постави началото на един още по-грандиозен библейски разказ.

— Какъв?

— Bäb-ilu — отвърна тя, — означава Божия порта.

Вратата към Божието царство…