Евангелието на Луцифер

Част втораСедемте печата

Рим, май 1970

Милостиви Боже на небето, помогни ми! Ще искам да оставам тук! Искам вкъщи при мама и татко! И при Бела. Милостиви ми Боже, не ме оставяй да умра!

Кои са те? Защо ми свалиха дрехите и ме положиха гола в каменен саркофаг? Съвсем луди са. Искат да умра ли?

Чакаха ме пред училище. Бяха четирима. Четирима мъже с черен мерцедес. Слънцето блещукаше по звездата върху капака. Така разбрах, че е мерцедес. Стоеше паркиран на тротоара с включен двигател. Бързо го подмини! — уплаши се Ло-Ло, когато наближих. Сякаш ги познаваше или нещо такова. Докато минавах покрай колата, от нея излязоха двама от мъжете. Силвана? — попитаха те, въпреки че явно знаеха коя съм, щом питаха. Да — отвърнах аз. Казаха ми, че мама и татко ги били изпратили да ме вземат. Ще им вярвай — предупреди Ло-Ло. Всъщност не мислех да тръгвам с тях. Мама и татко казват никога да не говоря с непознати. Те обаче ме натикаха на задната седалка и потеглиха. Къде отиваме? — попитах аз. Опитвах се да не показвам колко съм уплашена. Недалеч — отвърнаха те. Попитах ги кои са. Не отговориха. Страхувах се. Но можеше и да казват истината, че мама и татко са ги изпратили да ме вземат. Карахме през града. Накрая не знаех къде съм. Излязохме на магистрала. Скоро се отклонихме от нея и минахме през някакво предградие без хора. Продължихме покрай едни ниви. Не плачи — каза мъжът от дясната ми страна. Гласът му звучеше мило. Къде отиваме? — попитах аз. Скоро ще стигнем — отвърна той. Останалите не казваха нищо. Само седяха и гледаха напред. След дългото пътуване колата спря пред някакъв замък. Или поне аз си мислех, че е замък. Когато обаче ме пуснаха да изляза и се огледах, разбрах, че това е манастир с параклис и гробище, обкръжени от висока стена. На входа имаше стълбище. Над главния вход успях да разчета думите манастир. Синьоре и санто, също и годината 1871. Имаше още много думи. Тях не можах да прочета. Тук сигурно отдавна живеят монаси. Стъклата на прозорците бяха счупени. В двора отпред растяха бурени и малки дръвчета, които си проправяха път между паветата. Стори ми се, че чух песен на монаси. Може да е била само в главата ми. Поведоха ме нагоре по широкото стълбище и влязохме в манастира. Подът беше покрит с прах и пясък. Една греда на покрива се бе пречупила и се виждаше небето. Някой бе изритал настрана опадалите керемиди, които се бяха строшили на земята. Един огромен кръст се беше прекатурил и някой го бе опрял на стената наопаки. В сенките покрай стените имаше статуи на хора от Библията. Поне разпознах Моисей, Дева Мария и Исус. Вървях през манастира заедно с четиримата мъже от колата. Водеше ме онзи с милия глас. Влязохме в параклиса. Насред стаята имаше каменен саркофаг върху висок пиедестал. Стените и тежкият капак бяха покрити с издълбани виещи се цветя и адски фигури. Демони и дяволи. Като онези, дето татко ги изучава. Остри лица с дълги езици и празни очи. Няколко от мъжете застанаха в кръг около ковчега и запяха. Сякаш бяха монаси. Може и наистина да бяха. Мъжът с милия глас стисна ръката ми. Когато изпяха песента, един от тях коленичи пред ковчега. Май се молеше, но не можех да чуя думите му. Когато приключи, всички свалиха ръцете си и казаха в хор думи, които не разбирах. После се обърнаха към мен. Четирима се приближиха. Мъжът с милия глас леко стисна ръката ми. Разплаках се. Докато двама ме държаха, останалите разкъсаха дрехите ми. Бях уплашена и засрамена. Пищях. Опитвах се да ги ударя. Бяха много по-силни от мен. Понесоха ме през параклиса, както си бях гола. Не можех да се отскубна. Виках мама и татко, но никой не ме чуваше. Никой, освен непознатите мъже. Накрая ме натикаха в студения саркофаг. Докато наместваха капака, вътре се изсипа фин прашец. Закашлях се. Опитах се да извикам. Прахът и страхът стягаха гърлото ми. Беше съвсем тъмно.

Удрях с юмруци по стените на саркофага. Ритах капака. Толкова е малък. Толкова тесен. Ако се опитам да седна, главата ми се удря в непоклатимия каменен капак. Всичко е тежко и кораво. Сърцето ми ще изскочи. Кашлям. Удрям наоколо си, изранявам се. Задъхвам се. Тук вътре няма достатъчно въздух — казва Ло-Ло. Чела съм за деца, които умрели — скривали се в стари хладилници и не успявали да отворят вратата отвътре. Опитвам се да дишам бавно и дълбоко. Дали така пестя въздуха? Не е особено лесно. Чувствам, че не ми стига. За да дишаме, имаме нужда от кислород, четох това в учебника по биология. Въздухът в саркофага е спарен и задушлив. Сърцето бие ли, бие. Дум, дум, дум. Вътре в ковчега мирише точно както на онзи строеж, където ме заведе мама преди няколко месеца. Не знам дали е цимент или вар, камък или пък нещо съвсем друго. Мама продава къщи и апартаменти. Обикновено в тях е живял някой. Понякога обаче фирмата, където работи тя, строи съвсем нови къщи и ги продава. Май че е така. Поне така мирише тук. Като на строеж.

Трябва да пишкам. Не можеш да го направиш в ковчега — обажда се строго Ло-Ло.

Напъхаха в саркофага тънък маркуч през дупка най-отгоре. През него влиза въздух. Течението кара кожата на ръцете ми да настръхва. Вдигам дланта си нагоре и усещам въздушната струя. Така стигам и до маркуча. Обръщам се на една страна. После по корем. Вдигам глава така, че да духа право в лицето ми. Отварям широко уста и гълтам въздуха. Благодаря ти, милостиви Боже, за всичкия въздух, хиляди, хиляди благодарности, милостиви Боже!

Не Бог е пъхнал маркуча тук — обади се Ло-Ло. Той винаги е ужасно неблагодарен.

Накрая се чувствам като надут балон. Още малко и ще се пръсна. Сгушвам се и се обръщам обратно по гръб. Мисля си за мама и татко. Сигурно ужасно се тревожат за мен. Божичко, може ли да помогнеш на мама и татко, за да не се страхуват толкова много, сигурно си мислят, че съм мъртва. В името Христово, амин. Татко сто на сто се е обадил в полицията. Сигурно вкъщи е пълно с полицаи. Сигурно вестниците ще публикуват моя снимка. Няма как никой да не е забелязал мъжете, които ме отведоха. Може дори да са записали номера на колата. Ами ако полицията вече е обкръжила манастира? В такъв случай се надявам мъжете да им кажат къде съм. Нали не е сигурно, че полицията ще се сети да погледне в саркофага. Ами ако арестуват всички и си заминат, без да проверят дали съм тук?

Скоро ще се напишкам. В случай че се казва така, когато лежиш гол в ковчег. Притискам крака. Пари ми на корема и бедрата. Не искам да пишкам. Не искам да лежа сред собствената си урина. Уф. Стискам зъби, удрям колене.

Татко изучава демоните. Не мога да разбера защо. Аз се страхувам от тях. Обичам ангели. Те са мили. Демоните са само лоши. Ло-Ло казва, че светът е пълен с демони. Ние, хората, не можем да ги видим, ако не искат да бъдат видени, казва Ло-Ло. По принцип не искат да ги виждат.

Жадна съм. Странното е, че хем съм жадна, хем ми се пишка. Едновременно. Устата ми пресъхва. Езикът залепва за небцето. Мисля си за леденостудена вода. За чешмичката в училищния двор. Кока-кола с кубчета лед. Обикновено ми дават да пия на вечеря в неделя.

Всеки път, когато преглъщам, гърлото ми издава сух, лепкав звук. Не съм гладна, обаче ми е задушно. Чудя се кога ли ще ми дадат да ям и да пия.

Няма да те пуснат навън — казва Ло-Ло.

Млъквай — отвръщам аз.

Накрая не успявам да се стискам повече. Толкова ми се пишка, че едва не повръщам. Мисля си, че сигурно ще лежа тук още дълги часове и ще бъде невъзможно да се стискам толкова дълго, цялото ми тяло ще изтръпне. И ето че без да искам се изпускам. Какъв срам — казва Ло-Ло. Мъжете със сигурност ще разберат, когато отворят капака. Усещам, че се изчервявам в мрака.

Ло-Ло е дух. Преди много, много време е бил елф в кралство, управлявано от кралица на име Сухливан и зъл трол на име Зах-Мал. Той поне твърди така. Сухливан и Зах-Мал отнели живота на краля с екстракт от беладона. В продължение на стотици години Ло-Ло живял в зелена дъбова гора в полите на планината. Разправя, че обработвал земята и отглеждал животните си, гледал звездите. Тогава се наричал Lownndilar-cahn-Loshwikemin. Ловял шарани в синьо-зеленото вирче под един водопад. Хапвал ги със зеленчуци от градината си. Когато бил на 753 години, умрял от отровен бонбон, изпратен му от Зах-Мал. Така и не разбрал какво лошо бил направил и с какво подразнил магьосника. Оттогава живеел сред духовете. В годината, когато съм се родила, той бил повикан на Земята от архангел Михаил, за да служи като мой ангел хранител. Той ми разказа всичко това. Не знам дали мога да му вярвам. Казва толкова много неща. Малко е особен. Направо да не повярваш, че е живял цели 753 години преди да умре. Не изглежда чак толкова мъдър. Баба беше стара и мъдра. Ло-Ло обаче все още звучи като дете. Наричам го просто Ло-Ло. Не може да обикаляш наоколо с името Lownndilar-cahn-Loshwikemin. Просто не може.

Мама и татко казват, че съм си го измислила.

Казват, че съществувал само във въображението ми.

Нека да си говорят — казва Ло-Ло.

Те не могат да го видят. Нито да го чуят. Не го забелязват, дори когато стои на пода точно до мен, вие и пее някой от онези народни тонове, които били популярни в страната на елфите по негово време. Гледат право през него. Гласът му не се задържа в ушите им. Когато лежи до мен в леглото ми, а мама и татко дойдат да ми пожелаят лека нощ, случва се да седнат отгоре му. Тогава си лежи най-кротко и върти очи.

Ти ангел ли си, Ло-Ло? — попитах го веднъж.

Иска ми се.

А какво си тогава?

Май съм просто дух.

Но нали казваш, че си мой ангел хранител?

Ангелите хранители не са обикновени ангели, Силвана.

Каква е разликата между дух и ангел?

Божието присъствие.

Какво искаш да кажеш?

Той мълча доста дълго. Крайно необичайно за Ло-Ло. Най-сетне каза:

Не мисли за това, Силвана, не си мъчи главицата с такива неща.

Защо не?

Може би ще разбереш, когато пораснеш.

Ти разбираш ли?

Бих искал, но не мисля.

Милостиви Боже, пусни ме навън, помогни ми да изляза! Милостиви Боже, нека това е само кошмар, нека се събудя и открия, че просто съм сънувала, моля ти се, Боже! В името Христово, амин.

Не трябва да спиш твърде дълбоко, приятелче.

Защо?

Имаш треска и спазми. Не заспивай.

Толкова съм уморена.

Опитай да останеш будна.

Дробовете ми са пълни с пясък.

Няма достатъчно въздух в ковчега — казва Ло-Ло. Той се сгушва до мен и прошепва името ми в ухото ми, за да ме утеши.

Скимтене. От мен се лее пот. Въздухът не стига. Умирам. Умирам, мамо и татко, защо не идвате да ме вземете? Искате да умра ли?

Тялото ми трепери, тресе се.

Нямам сили да будувам.

Ло-Ло: Събуди се, приятелче.

Не мога.

Спя.

Сънувам.

Събуждам се.

Отварям очи.

Демонът седи в другия край на саркофага, сгърбен и недорасъл. Гледа ме втренчено. Целият блещука. Затова го виждам в мрака. Ръцете му са като нокти на хищник. Плешивата му глава има остър връх с кожа, толкова тънка, че виждам черепа му.

Пищя.

Очите му угасват. Остава само вонята му. Ло-Ло! — крещя аз. Ло-Ло не отговаря.

Крещя ли, крещя.