Евангелието на Луцифер

10.

Час по-късно се приземиха в Ал Куфра. От въздуха изглеждаше като изоставен западнотексаски призрачен град: една главна и няколко пресечени улици с ниски кирпичени сгради посред пустошта. След революцията някогашният оазис беше превърнат от Кадафи в един от първите „проекти на модернизацията“ и с приближаването към него Фин видя дузина огромни зелени кръгове в пустинята, които бележеха дълбоко напояваните земеделски зони, поддържани по заповед на полковника диктатор. Фактът, че пустинният климат беше абсолютно неподходящ за посевите, които се опитваха да отглеждат, и че икономиката на оазиса страдаше от тези усилия, нямаше значение. Той би накарал пустинята да цъфне, дори ако отглеждането струваше три пъти повече от цената на продукцията. Каквото поиска полковник Кадафи, получава го и толкоз.

Хилтс приземи чесната на асфалта само с едно леко подрусване и я придвижи до мястото за престой на малкия терминал. Летището беше останало наследство от италианците след Втората световна война и през годините почти не се бе променило. Пистата беше удължена малко, но четвъртитата бетонна кутийка, която минаваше за терминал, си беше същата, както и ниската контролна кула. На асфалта до тях имаше два хеликоптера — един зловещ боен „Мил-24“, клечащ като прегърбено водно конче с петниста камуфлажна боя, натъпкан с оръжия, а другият беше френско производство, транспортен „Аероспасиал супер пума“. Супер пумата беше бяла и носеше логото на корпорация Адамсън с буквата „А“, изписано в жълто, черно и червено.

Пред хеликоптера стояха трима мъже, двама в бежови дрехи за сафари, които бяха твърде стилни, за да са истински, третият беше нахлупил синя барета и камуфлажна униформа, напълно отговаряща на окраската на бойния хеликоптер. Беше нисък, кокалест и имаше лице на дългонос пор, допълнено от рунтави вежди и полицейски мустак над тънките устни. Очите му бяха скрити зад огледалните авиаторски очила.

— С тези очила, този трябва да е от лошите — подметна Хилтс.

Отвори пилотската врата и вътре нахлу горещ сух въздух, който го удари като юмрук след прохладата на климатика, после скочи на асфалта. Фин отвори вратата от своята страна и го последва. Ахмед и монахът се раздвижиха и слязоха през задната врата. Един от мъжете с костюми за сафари им махна. Фин го позна от статията в „Нюзуик“. Беше Ролф Адамсън, четирийсетгодишният медиен магнат милиардер, предполагаем религиозен фанатик и също така неин шеф. Изглеждаше досущ като на снимката в списанието: млад, рус, красив по холивудски и изтънчен по нюйоркски. Мъжът до него беше негова противоположност — стар, прошарен и тъмен, с лице на амортизиран боксьор.

— Този с тоалета от „Цар лъв“ до нашия безстрашен ръководител господин Адамсън е Фриц Кун — тихо поясни Хилтс. — Дядо му се е казвал Густав Козина, наричан понякога Археолога на Хитлер. Козина бил особнякът, който измислил „научната“ теория за превъзходство на арийската раса.

— Какво прави той тук?

— Написал е няколко книги за италианските разкопки край Ал Куфра преди войната и за Педраци, онзи, изчезналия. — Той вдигна два пръста и ги преплете. — Козина и Педраци са стари приятелчета от едно време. Адамсън е наел Кун като консултант. — Хвърли поглед към мъжа с баретата с лице на пор. — Предполага се, че господин клоунът е нашият военен ескорт.

Приближиха се до тримата мъже заедно с крачещия най-отзад Лавал. Ахмед започна да разтоварва чесната. Всички се представиха. Мъжът в униформата се оказа подполковник Амад Насиф, лична охрана на полковник Кадафи и „гард“ на експедицията. Не даде обяснение от какво щеше да пази експедицията.

— Водачът на Великата първосептемврийска революция на Арабската либийска народна социалистическа джамахирия е особено загрижен нищо лошо да не се случи на нашите американски гости — поясни Насиф с лек поклон.

Фин не бе чувала до този момент пълната титла на Кадафи и с периферното си зрение видя, че Хилтс се мъчи да не се разсмее. Видно беше, че Насиф приема титлата на сериозно. Изражението му бе като изсечено от гранит.

Адамсън плесна с ръце и по лицето му се разля усмивка.

— Мисля, че нямаме повод за тревоги, полковник. Всичко е под контрол. — Адамсън имаше дълбок, плътен глас с акцент, който смътно напомняше за Кенеди, макар че беше роден и израсъл на Западното крайбрежие. Усмивката му откриваше две редици скъпоструващи зъби.

Групата наблюдаваше как Ахмед и двама мъже от хеликоптера на Насиф натовариха Супер пумата.

— Моите хора ми казаха, че можете да управлявате един от тези — обърна се към Хилтс Адамсън и кимна към френския хеликоптер.

— Няма нещо, което да не мога да управлявам — отвърна пилотът с усмивка, вперил красноречив поглед в застрашителния „Мил-24“ на Насиф.

— Покажете ми — поиска Адамсън. — Картите са в джоба на вратата. — Аз ще летя на мястото на втория пилот.

— Имате ли правоспособност? — попита учудено Хилтс.

Адамсън се усмихна.

— Щом името ми е изписано на нещо, значи имам правоспособност. — Двамата мъже кръстосаха погледи за кратко.

Фин се почувства като свидетел на състезание по надпикаване и това я изненада. Не смяташе, че Хилтс е от честолюбивите, а Адамсън беше твърде богат, за да му пука.

„Момчетата са си момчета“, помисли си с въздишка. Отвори плъзгащата се врата, изкачи единственото метално стъпало и се мушна в богато обзаведената пътническа кабина на транспортния хеликоптер. След няколко минути, следвайки Насиф и бойния самолет, те се издигнаха тежко над асфалта и отлетяха за втори път.