Евангелието на Луцифер

34.

Фин се събуди от ужасните крясъци на чайките, разнасяни из въздуха, и оглушителното ехо на вълните, които се разбиваха с грохот върху рифа. Смътно си припомни предната вечер с откъслечни картини и усещания: бруленето на вятъра, чудовищните звуци на развилнялата се природа, безмилостният пороен дъжд, който се изливаше косо и на моменти не й позволяваше да си поеме въздух. Звукът от водовъртежа на водата. Съзнанието, че няма никаква надежда.

Вместо надежда бяха оставени на капризите на бурите. Късно през нощта и рано призори вятърът промени посоката си едва с няколко градуса и ураганът премести мелачката си, отмина и водите спаднаха. Пред безстрастните лещи на камерите на Националното географско и атмосферно управление на височина около четирийсет и две хиляди километра в атмосферата въртележката на урагана започна да се накъсва и разпада.

Отвори очи и миг по-късно осъзна, че лежи точно край входа в изоставената колиба до фара. Умрялата котка я нямаше, както и повечето боклуци. Духът на котката все още витаеше в колибата с мускусната миризма на умряло животно. Презрамката на банския й костюм беше завързана със спретнат моряшки възел. От Хилтс нямаше следа. Фин усети, че главата й се пръска от болка. Освен това беше замръзнала.

Седна, треперейки. Огледа се. Ламариненият покрив на колибата някак си беше успял да се задържи върху гредите и очевидно прогнозата на Адамсън, че островът ще бъде залят от огромните вълни, не се бе сбъднала, защото, слава богу, тя беше на сухо и невредима.

Фин се изправи, все още замаяна, и се промуши наведена през вратата. Небето беше като нарисувано, синьо накъдето и да погледнеш, ослепителният диск на слънцето се показваше от изток, а морето приличаше на разтопен метал — тъмни линии от тежки вълни, които намираха края си върху очертанията на невидимия риф.

Във въздуха се долавяше странен, неприятен мирис като на кръв, желязо или както си представяше, че би мирисало при екзекуция с ток. Тя слезе до мястото, където тревата свършваше и започваше пясъчната ивица, отпусна се на земята и обви коленете си с ръце. Чувстваше се едновременно гладна и ужасно жадна. Чу тихи стъпки и се обърна. Хилтс се задаваше откъм плажа, влачейки нещо, което приличаше на водолазните им жилетки. В другата си ръка размахваше безжизненото тяло на сиво-кафеникава птица с дълъг остър клюн и крака като клечки. Предницата на някога бялата му тениска беше порозовяла от кръв, а цепнатината на челото му представляваше ужасна на вид маса от засъхнала кръв и лимфа. Устните му бяха наранени и покрити с напукан слой сол. Очите му бяха зачервени и трескави, но той се усмихваше.

— Приключи ли с разкрасяващия сън?

— Жадна съм. — Гласът й излезе като грачене.

— Върни се при фара. Там има няколко локви. Напий се от тях, защото скоро ще се изпарят, а не намерих нищо, в което да напълня вода. — Той вдигна мъртвата птица за шията. — Отивам в колибата, за да запаля огън с една от жилетките и да сготвя стария жерав. Намерих го със счупен врат нагоре по плажа. Може да умрем от жажда, но поне няма да загинем от глад. — Той се ухили и продължи към колибата. Фин се изправи на крака и пое към фара от другия край на оскъдното парче земя.

Когато утоли жаждата си и се върна при колибата, Хилтс вече беше наклал огън с изхвърлени от водата клони и клечки и той пращеше, благодарение на една от сигналните ракети в жилетките. Беше коленичил в пясъка пред колибата, зает да изкормя жерава с водолазния нож. Вдигна окървавеното острие и се усмихна.

— Адамсън сигурно е изхвърлил жилетките за повече достоверност.

— Има вероятност да се върне, за да провери дали не сме оцелели — предположи Фин. — Хрумвало ли ти е?

— Защо да си прави труда? — отвърна Хилтс.

Събра вътрешностите на птицата, замахна силно и ги запрати върху пясъка. Кряскащите чайки над тях се спуснаха и започнаха да късат от карантията като лешояди.

— Това, че вчера оцеляхме, си беше направо чудо. Обаче няма да издържим дълго без вода, освен ако флотът на Фидел не ни открие или местният кокаинов бос не ни направи приятелска визита. В противен случай сме загубени. — Той взе една дълга клечка, заби острия й край в коремната кухина на птицата и я постави върху огъня. Перата запушиха и се запалиха. Замириса лошо.

— Отвратително — намръщи се Фин.

— Това е обядът ни — дълбокомислено заяви Хилтс.

След като птицата прекара почти час на огъня, Фин опита овъгленото месо и тутакси повърна, после отиде до бързо пресъхващите локви върху бетона около фара, които чезнеха като мираж под все по-силното карибско слънце. Тя се довлече отново до огъня пред колибата. Останките от трупа на жерава бяха дискретно почистени. Хилтс беше разгърнал водолазните жилетки и ги пребъркваше.

— Шест сигнални ракети, два ножа, макара с осигурително въже, с което можехме да ловим риба, ако не беше толкова дебело, алуминиево огледало, два комплекта за първа помощ, два водолазни компютъра, джипиес и репелент против акули. В „Сървайвър“ и другите реалити програми винаги разполагат с повече полезни неща. — Той закри устата си с длан в престорен ужас и се ококори. — Възможно ли е реалити програмите да са нагласени?

— Не виждам причината за това твое веселие!

— Всичко е относително. Можехме да сме мъртви, но не сме.

— Обаче по всичко личи, че скоро ще бъдем.

— А може водолазите нудисти от Кейти, Тексас да се появят — човек никога не знае — сви рамене той. — Надеждата умира последна — добави философски.

— Човекът, който го е казал, е казал също: „Крачи трезвомислещ в живота, преди изкуфялата старост с хихикане от сцената да те свали“. Александър Поуп — изрецитира Фин.

— Фукла — отвърна Хилтс. Той клекна до купчинката с плячка също като търговците на пазара в Кайро.

— Така и не разбрах как работи джипиесът. — Фин се загледа в екзотичния на вид апарат, който приличаше на възголям жълт мобилен телефон сред купчината вещи.

— Всъщност, много е просто — обясни Хилтс. — Първоначално бил създаден от военните. Изстреляли двайсет и четири сателита в стационарна околоземна орбита, така че два от тях винаги да са над хоризонта в която и да е точка на света. Разположили земни бази, които да приемат сигналите от сателитите и ги триангулирали, за да дават точното местоположение. Системата била пусната съвсем навреме, за да не се губят нашите момчета в иракската пустиня. — Той взе устройството и го включи. — Сега разполагат с много по-усъвършенствани, приличат на малки компютри. С подходящия чип карта все едно имаш миниатлас. В този са програмирани картите на Северна Америка и Карибите. — Той погледна дисплея. — Ето ни: осемнайсет градуса, петдесет и пет минути и шестнайсет секунди на север; шейсет и шест градуса, петдесет и четири минути и двайсет и три секунди на запад.

— Какво каза? — попита Фин.

Хилтс въздъхна и повтори:

— Осемнайсет градуса, петдесет и пет минути и шестнайсет секунди на север; шейсет и шест градуса, петдесет и четири минути и двайсет и три секунди на запад.

— Това е — кимна тя.

— Какво?

— Картите. Начинът, по който бяха подредени на масата в каютата на Деверо. Плотът на масата беше с логото на параходство „Акоста“ — компас, спомняш ли си?

— Розата на посоките, да — кимна той.

Фин затвори очи, опитвайки се да се съсредоточи.

— Тройка, осмица, още една тройка, чифт двойки и петица на север. Трийсет и осем градуса, трийсет и две минути и двайсет и пет секунди северно. — Тя замълча и напрегна паметта си. — Две осмици, вале, което се равнява на десет, и две двойки на запад.

— Осемдесет и осем градуса, десет минути и двайсет и две секунди западно — включи се Хилтс, като набра цифрите на устройството. Той впери очи във Фин. — Гениална си!

Нейде в морето Фил Стъбс пееше за група жаби, празнуващи пътя си към свободата, а хор от пискливи момичешки гласчета му пригласяше с жабешката партия. Присвила очи на слънцето, Фин съзря старата лодка на Тъкър Ноа да се показва иззад рифа и като заобиколи фара, се насочи към тях. Беше поочукана от бурята, но все още се държеше на вода. Пеенето на Фил се засили, силният му глас с лекота долиташе до тях.

— Кълик — произнесе Хилтс с местен акцент и облиза устни.

— Къде сочат координатите? — поинтересува се Фин, без да откъсва очи от грохналото корито, за да се увери, че не сънува.

Хилтс погледна джипиеса.

— Те скачат и подскачат, и прескачат и отскачат. Ела в гьола, ела и виж — пееше Фил.

— Рътгърс Блъф, Илинойс.