Евангелието на Луцифер

31.

Хидропланът летеше ниско над тъмните сини води на Карибско море със скорост малко над сто възела, издутата част на корпуса на фюзелажа се носеше на по-малко от сто и петдесет метра над спокойната вълниста морска повърхност. Небето над издигнатите крила беше почти кристално, а непрекъснатата линия на хоризонта се виждаше ясно, нарушавана единствено от приближаващия се от запад тъмен и заплашителен силует на острова.

Двата големи двигателя на „Дъфи“-то изпълваха пилотската кабина с непрекъснато мощно бръмчене и хидропланът сякаш летеше от само себе си. Пръстите на Хилтс почти не упражняваха натиск върху старомодния щурвал и рядко се налагаше да натисне някое копче или да регулира клапаните над главата си. Намираха се на час и половина от Холабак Кей и продължаваха да летят на юг към Езика на океана.

Бяха прекарали по-голямата част от седмицата в приготовления за гмуркането в „Акоста Стар“, сновейки напред-назад между Холабак Кей и Насау. Екипировката, която събраха, включваше яркожълт водолазен апарат тип рибридър54 „Инспирейшън CCR“, качен в товарния отсек зад тях. Ходиха до библиотеката и музея на Шърли стрийт и прегледаха архива на „Насау Гардиън“ за статии, посветени на „Акоста Стар“ и подробности за потъването му преди почти петдесет години. Освен това прекараха доста време с Тъкър Ноа, записвайки си указанията му за района около мястото на гмуркането, после свериха данните с личната картографска библиотека на Лиман Милс. Според стария риболовец едва ли щяха да се затруднят да открият кораба, ако знаеха какво да търсят; той беше запаметил съвсем точни ориентири от стария фар и макар потъналият корпус да беше скрит в сянката на рифа по двайсет и три часа на денонощие, имаше няколко идентификационни маркера на самия риф, погледнати от въздуха, които щяха да им помогнат да определят точното място в рамките на няколкостотин метра. Според изчисленията на Ноа, ако се гмурнеха само на дванайсет метра, щяха да стъпят на горната палуба на кораба.

През годините Лиман Милс беше събрал внушителна колекция от документи за „Акоста Стар“ — стари рекламни брошури, разписания и списъци на пасажери, инженерни скици на конструкцията на кораба и пет-шест албума от пасажери, пътували на него по различно време. Един от най-полезните беше подробна тетрадка с изрезки, принадлежала на Паулус Бугартс или Пол Богарт, както той обичал да го наричат, наполовина холандец, наполовина американец, професионално свързан с кораба през почти всичките му превъплъщения. Фин, Хилтс, Лиман Милс и Тъкър Ноа използваха цялата събрана информация и прекараха няколко дни и нощи в изготвяне на стратегия за проникването в потъналия съд.

„Акоста Стар“ си оставаше най-големият плавателен съд, потънал в Карибско море. С площта си от 234 метра и 37 000 тона тегло, корабът бе дълъг 46 метра и тежеше с 1800 тона повече от най-близкия си съперник, „Бианка С.“, корабокруширал край бреговете на Гренада. По стандартите за гмуркане в потънали кораби „Акоста Стар“ беше чудовище и като всяко чудовище, към него трябваше да се подходи с внимание, предпазливо и с голяма доза респект. Кораб, широк трийсет метра и с дължина на две и половина футболни игрища, на дневна светлина можеше да бъде сбъркан с платформа. След петдесет години престой на трийсет метра в мрака на дълбините, съдът щеше да е много опасен, с режещи ръбове и лабиринт от напластени корали.

На теория гмуркането не поставяше пред тях неразрешими проблеми. Разстоянието до дъното беше трийсет метра в чисти води и всеки що-годе обучен леководолаз можеше да го достигне. С рибридърите времето им под вода се утрояваше в сравнение с обикновените бутилки — повече от три часа, а с непрекъснатото смесване на кислород и азот, нямаше да им се налага да декомпресират при изплуването. Щяха да носят маски, осигуряващи им телефонна връзка и контакт под водата. Разполагаха с най-доброто осветление върху бутилките, както и с фенери. Имаха дори портативен магнитометър на „ГЕМ систъмс“, който щеше да запищи в близост до останките на кораба и на мига да определи точното местоположение чрез глобалната система за позициониране.

Според списъците на пасажерите епископ Аугустус Принчипе бил настанен в апартамент „Гелдърланд Делукс“ на най-горната палуба. Пиер Дево, наричан още Питър Деверо, заемал каюта А-305, едно ниво под основната палуба от лявата страна, на около четирийсет и шест метра от носа на кораба и две палуби под епископ Принчипе. Като се имаше предвид начинът, по който беше потънал корабът, каютата на Деверо се намираше от „външната“ страна на рифа към океана. Мартин Керцнер, предполагаемият агент на израелското разузнаване, пътуващ с фалшив канадски паспорт, бил една палуба под Деверо в каюта Б-616 от вътрешната страна към рифа. За да стигнат от едната каюта до другата, щеше да се наложи да проникнат през един от горните люкове на корпуса, който водеше до централния салон, свързващ двете страни на кораба. Оттам щяха да следват широкото стълбище на салона до апартамента на епископ Принчипе на най-горната палуба, после надолу до каютата на Деверо на палуба А. Ако се наложеше, щяха да използват стълбището на салона, за да се спуснат до палуба Б.

Окажеше ли се, че стълбището е непроходимо, имаха два алтернативни маршрута: единият — надолу по стълбището, свързващо двете палуби; другият — да използват асансьорните шахти отдясно и отляво на салона. На теория беше лесно като детска игра.

— Нали осъзнаваш колко безразсъдно е това? — попита Хилтс. — Досега никога не си се гмуркала в останки на кораб.

— Гмуркала съм се във варовикови кладенци в джунглите на Кинтана Ро. Шейсетметрови — възрази Фин. — Колко дълго можеш да задържиш дъха си, Хилтс?

— Не е там работата — отвърна пилотът.

— Напротив. Използвала съм леководолазен апарат и рибридър, лимитът ми е около седемдесет и пет метра. Като прибавим и това, че съм се гмуркала в пещери, което е също толкова сложно, колкото гмуркането в потънали кораби, ти става ясно.

— Твърде опасно е.

— За жена? Това ли казваш? — сопна се разгорещено Фин.

— Не, разбира се, че не, но…

— Тогава без възражения.

— Ще имам нужда от човек на повърхността.

— Ще имаш нужда и от човек долу. Това е основно правило, знаеш го: никога не се гмуркай сам.

— Това обаче не е някой обезопасен кораб за гмуркане на туристи, Фин. Опасните ръбове няма да са загладени. Не забравяй какво каза Тъкър за акулите. Тигрови, най-опасните и коварни.

— Затова взехме репелент за отблъскване на акули и две въздушни пушки „Меърс“. Спокойно, Хилтс. Мога да се грижа за себе си. В Ро си имах работа със змии, дебели колкото ръката ти, и паяци с размерите на чиния. Да не говорим за огнените мравки и великанските скорпиони. Отпусни се, ще живееш по-дълго — добави тя.

— Добре — промърмори Хилтс, все така угрижен.

Фин се загледа през страничния илюминатор на хидроплана. Неведнъж си беше задавала въпроса защо изобщо трябва да се гмуркат. Шансът да намерят нещо на борда след почти петдесет години беше нищожен. Когато стигнеха там, какво щяха да открият? Дево, или Деверо, очевидно беше открил нещо — доказателство, че Луцифер Африкански някак е пропътувал разстоянието от либийските пустини до централните Съединени щати с евангелието на Луцифер.

Ако мистериозният монах не беше донесъл материален артефакт, за да докаже твърденията си, или не открият ясни указания къде може да се намери този артефакт, щяха да се окажат в задънена улица. Ролф Адамсън и хората му ги бяха натопили за ужасната смърт на Вергадора, за да прикрият истината за убийството на Педраци в пустинята и да компрометират всичко, което можеха да открият за находката на Деверо. Без евангелието или поне без някакви доказателства за местонахождението му, нямаше как да докажат мотива на Адамсън да убие Вергадора и да ги нападне.

Последната им възможност, ако гмуркането се окажеше напразно, беше да отидат в Лорънс, Канзас и да видят дали няма някаква следа от откритието на Деверо там. Нищо чудно да е оставил някаква следа в музея „Уилкокс“ в университета, но отново шансовете бяха нищожни, защото много време беше изтекло оттогава.

— Провери джипиеса — каза Хилтс, взирайки се през предното стъкло. — Би трябвало да сме почти на мястото.

Фин провери данните на малката кутийка, закрепена нависоко от нейната страна на кабината: двайсет и два градуса и двайсет и пет минути на север, седемдесет и седем градуса и четирийсет минути на запад. Тя предаде цифрите на Хилтс.

— Значи сме стигнали. Оглеждай се за фара.

Изведнъж той изникна на по-малко от миля, плътна бяла линия на хоризонта, издигаща се от грубата коралова повърхност на плитчината, дълга не повече от сто метра. Подветреният край се губеше в линия от пенести вълни, които се разбиваха в ниския ръб на рифа. Самият риф се простираше навътре, а разбиващите се в брега вълни бележеха кривите му очертания на километър и половина, сочейки почти на запад към кубинския бряг. Хилтс знаеше, че ако се намираше на сто и петдесет метра надморска височина, би могъл да види брега на не повече от десет или дванайсет мили. Мисълта не беше особено успокояваща дори с бахамските отличителни знаци и идиотската патица, изрисувана с цветни бои на носа. „Дъфи“-то нямаше да впечатли кубинския „Миг“, въоръжен с ракети въздух — суша, клас „Кедж“, с лазерно насочване. Смътно си спомняше полезния им товар. Около триста килограма експлозив. Всяка.

— Ще го приземя — предупреди нервно той.

Фин не сваляше очи от блестящата повърхност на океана, по която играеха слънчевите лъчи. Като запази постоянните сто двайсет и осем километра в час, Хилтс постепенно започна да се снишава, докато стигнаха водата. Без да намалява скоростта, той докосна водата и килът на лодката едва-едва разсече една малка вълна.

Първоначалното подскачане със засичане и клатушкане премина в дрънчене, все едно от автоматични откоси, а после в юмручно барабанене и удари с чук в момента, в който корпусът подскочи над водата, преди да се откаже от мощта на крилете и да предаде управлението на плавателния корпус. Хилтс намали притока на гориво на двигателите и „Дъфи“-то заплува — отново грозното пате след краткия лебедов полет. Хилтс натисна руля, насочи щурвала наляво и обърна хидроплана към островчето.

— Наблюдавай за плитчини или рифове — предупреди пилотът.

Заобиколиха, докато пред тях не се изпречи фарът, висока бяла колона под палещото слънце, завършваща с друга малко по-малка червена кула, която всъщност беше самият фар. На двайсетина метра отдясно на постройката имаше малка колиба без прозорци. Стените на колибата бяха белосани, а покривът керемиденочервен. След още двайсет метра вече се виждаше сиво-кафеникавата снага на грубия бетонен вълнолом. Ясно личеше линията, която разделяше дълбоките води на океана и по-светлите синьо-зелени води на рифа. Ако „Акоста Стар“ беше почти залепен за кораловата стена, както твърдеше Тъкър Ноа, щеше да е почти невидим, освен ако не си точно отгоре му.

— Колко ще се приближим? — попита Фин.

— Ще стъпим леко на плитчините, колкото да захапе котвата. Не искам да рискувам излишно. С надуваемата лодка ще стигнем до брега. — Бяха взели триметрова гумена лодка „Акуастар“ с извънбордови двигател с мощност десет конски сили, която опакована, беше с размерите на куфар.

Той изгаси двигателите и хидропланът с лекота преодоля разстоянието до брега, без да се затрудни от насрещния бриз. Фин се мушна в товарното отделение, отвори люка и вдигна котвата. По сигнал на Хилтс тя хвърли двурогата котва и разви въжето. Котвата се заби плавно на пет метра и Фин застопори въжето. „Дъфи“-то се обърна по посока на вятъра върху спокойната морска повърхност. След двайсетина минути гумената лодка беше надута с електрическа помпа и малкият двигател, захранван с акумулатор, ги закара до брега.

— Изхвърлени от морето на безлюден остров — пошегува се Хилтс, когато стигнаха до дъното, осеяно с раздробен на ситно корал, и скочиха върху тясната брегова ивица със ситен пясък.

— Силно преувеличено — засмя се Фин. Пясъкът пареше стъпалата й и дори със слънчевите очила, трябваше да примижава. — Според картите се намираме на петнайсет мили източно от Куба и сме в съседство с един от главните търговски маршрути от Южна Америка.

— Развали ми фантазията — простена мелодраматично Хилтс. — Облян от слънце остров, красива жена… какво повече би могъл да иска един мъж?

— Първо слез на земята, а после свали водата, останалата екипировка и магнитометъра от хидроплана. Ще се наложи да направиш още един курс — ухили се тя.

— Ами ти?

— Аз съм красивата жена, забрави ли? Мисля да поразгледам наоколо, а после ще чакам големия, силен мъж да улови нещо за ядене.

Следващия час прекараха в разтоварване и подреждане. Колибата представляваше малък бордей, пълен с боклуци от предишните посетители, сред тях и кубинци, които бяха надраскали собствената си версия на „Да живее Фидел“ на стените. Корабокруширали хаитянски бежанци бяха оставили след себе си надписи на френски с тебешир и изсъхналите останки на една умряла котка. Подът беше осеян с какво ли не, от пепелта на отдавна изгаснал огън до стар брой на „Форчън“ със статия за стила на управление на „Енрон“55 още когато беше пример за успех, преди да избухне скандалът около него. Фин намери голяма празна кутия от нигерийски презервативи „Феле-феле“ и цветна брошура на Асоциацията на гмуркачите нудисти от Кейти, Тексас.

— Май не сме първите — констатира Фин, разгръщайки брошурата.

— Кръстопът на народите — подхвърли пътьом Хилтс, докато влачеше екипировката за гмуркане. Той сбърчи нос от едва доловимата мускусна миризма, идваща от умрялата котка в ъгъла. — Ако ни остане време, ще почистя.

Фин бе пообиколила наоколо и беше открила, че кулата на фара бе заключена. Нямаше пазач, така че лампите или бяха автоматични, или не работеха. Катинарът на вратата изглеждаше сравнително нов и дограмата беше добре поддържана, затова по-логично беше да са автоматични.

— През нощта може да стане студено — рече Хилтс. — Може би не е зле да спим в самолета.

— Предпочитам на плажа — отвърна Фин. — Имаме спални чували.

— Както искаш. — Пилотът сви рамене. Явно идеята не му допадаше.

— Какво? Да не би да те е страх от диви прасета?

— „Дъфи“-то е единствената ни възможност да се махнем от това парче корал. Предпочитам да съм наблизо, това е.

— Далече сме от Либия — напомни Фин.

— Мислиш, че Адамсън ни е забравил? Убиха Вергадора в собствената му къща и се опитаха да ни очистят в Париж. Тези хора не се шегуват.

— Какво преследват? Разбирам да бяхме намерили заровено съкровище.

— Ако трябваше да заложа пари, щях да кажа, че е онова нещо, което носиш на врата си — отговори Хилтс и посочи медальона на Луцифер.

В Насау Фин беше купила верижка от един бижутериен магазин.

— Да убият за това? — присмя се Фин и разклати медальона с размерите на сребърен долар.

— Да убият заради онова, което символизира. Чу стария равин в Италия. Много са спекулациите около Луцифер Африкански и неговия легион, но това е първото материално доказателство. Потвърждава теорията му или поне Адамсън смята така. Най-малкото, медальонът може да възбуди някакъв интерес, да накара учените да се съревновават и мисля, че е готов да убива, за да не го допусне.

— Мислиш ли, че е толкова луд?

— Според мен е наследствено. Скайлър Гранд твърдеше, че Франклин Делано Рузвелт едновременно е евреин, комунист и антихрист. Добро начало за една политическа династия.

— Огладнях. Какво хвана за обяд, о, велики ловецо?

— Ето. — Той бръкна в хладилната чанта в нозете си и й подхвърли вързопче, увито във фолио.

Фин го улови, намери място за сядане на пясъка и го разопакова.

— Фъстъчено масло?

Хилтс седна до нея и й подаде изпотена кутия „Кълик“. Тя я отвори и отпи от леденостудената бира с вкус на мед.

— Артър искаше да ни сготви нещо екзотично с кориандър и парченца киви. Фъстъченото масло ми изглеждаше по-практично.

— Хлябът „Уондър бред“56 е чудесно допълнение. Изненадана съм, че се намира тук.

— Аз също. Както каза Артър, никой не е съвършен. Оказа се, че Милс държи на сандвичите с яйчена салата, направена с „Миракъл уип“57 върху „Уондър бред“, което подлудява Артър.

— Не се и съмнявам. — Фин отпи още една глътка от бирата.

— Милс е на около осемдесет и шест. Като гледам, не му е навредило.

— Добри гени.

— Аз имам една теория. — Хилтс отчупи залък от сандвича си и го задъвка замислено, загледан към рифа. — Здравословната храна е като народната медицина. Щом започнеш да се храниш по този начин, организмът ти изгражда някаква чудата симбиоза с нея. Също както хората, които вярват в магнити, кристали, прочиствания на дебелото черво и фън шуй. По-добре стой настрана от тях, преди да си го прихванал.

— И това го казва човекът, който нарича Ролф Адамсън луд — засмя се тя.

— Всъщност, мисля, че ограничените, вманиачени и много богати хора могат да бъдат опасни. Щом решат, че нещо е правилно и вярно, то автоматично се превръща в закон. Сенатор Уилям Фулбрайт веднъж го нарече високомерието на властимащите.

— И как бихме могли да се преборим с това? — попита уморено Фин. — Той има всичко, а ние нищо.

— В същата реч Фулбрайт цитира една стара китайска поговорка: „В плитките води дракони стават жертви на скаридите“. — Той повдигна рамене. — Говореше за Виетнам и американската уязвимост в една война, която не знаехме как да водим, но може би същото се отнася и за нашата ситуация. Можем да правим неща, които Адамсън не може. Можем да летим извън обсега на радарите, докато той винаги е в светлината на прожекторите.

— Опитваш се да ми подобриш настроението и заедно с това да смениш темата.

— Не съм сигурен, че изобщо знам каква беше темата.

— Мнението ти за „Уондър бред“, който между другото е отвратителен.

— Е, не всички сме израснали в рая на пълнозърнестия хляб в… как се казваше? Кълъмбъс?

— Да — кимна тя. Загледа се в морето, после се обърна към Хилтс със сериозно изражение. — Дали не се самозаблуждаваме? Кораб, който е изчезнал преди половин век; свидетелство за нещо, което е само един мит за останалия свят. Защо точно ние, когато никой друг не е успял да го открие през последните две хиляди години?

— Познавах един тип, той непрекъснато си купуваше лотарийни билети. Казах му, че е луд, че шансовете му са нищожни и ще спечели, когато налъмите цъфнат. Това не го спря. Знаеш ли какво ми отговори? Каза: „Все някой ще удари джакпота, а не можеш да спечелиш, ако не играеш“. Беше прав.

— Спечели ли?

— Не съм чул. — Хилтс се усмихна. — Но работата е там, че би могъл. Беше играч. Като нас.

— Романтик си ти, Върджил, при това непоправим. — Тя се наведе и го целуна по бузата.

Той примига, после силно се изчерви.

— Хилтс — изтърси. — Просто Хилтс.

Привършиха с обяда, а после натовариха магнитометъра с апаратурата в гумената лодка.

— Виждам, че имаш опит с тези устройства — забеляза Хилтс, като я гледаше как подрежда екипировката на кърмата на лодката.

Фин пренебрегна комплимента.

— Работила съм с тях на разкопките с майка ми в Мексико и Белиз, обикновено на земята. Не са нищо повече от усъвършенствани металотърсачи.

Отдалечиха лодката от ръба на рифа и започнаха да плават успоредно на островчето, като спазваха дистанция от пенестия участък, който бележеше кораловите плитчини, където беше потънал „Акоста Стар“, поне според думите на Тъкър Ноа. Направиха един курс, за да регулират пръта на магнитометъра, който се влачеше след тях, после обърнаха и се върнаха по същия път. Откриха го удивително лесно. Писукането в слушалките на Фин за малко не я оглуши.

— Сигурна ли си? — попита Хилтс.

— Нещо доста голямо е. Или Тъкър Ноа е бил прав и това е „Акоста Стар“, или са останки от кубинската ракетна криза.

— Може ли да е нещо органично?

— Не, освен ако рифът не е от желязо вместо корали — поклати глава тя.

Хилтс извади портативния джипиес локатор „Гармин“, който Милс му даде назаем, и прегледа данните, указващи точното им местоположение, после хвърли във водата дълбокомера, за да добие представа за дълбочината. Въжето се отпусна на малко по-малко от петнайсет метра и половина.

— Как е възможно да е толкова плитко? — попита Фин. — Не сме първите водолази, които са идвали тук, например нудистите от Кейти, Тексас. Със сигурност щяха да забележат нещо с подобни размери.

— Не е задължително — отвърна Хилтс. Посочи въжето с оловните тежести, което се местеше на север и се изплъзваше от ръцете му. — Намираме се на опашката на рифа и течението тук е доста силно; може да се каже, че се намираме в канал. Хората, дошли да се гмуркат за спорта, не биха отишли толкова надалеч, освен ако не търсят нещо конкретно.

Вълничките, които се плискаха о гумената лодка, бяха студени. Фин погледна нагоре. Слънцето чезнеше на запад, някъде отвъд Куба. Денят преваляше. Все още беше светло и можеха да се гмуркат, но не за дълго. Приготовленията щяха да им отнемат около час, а и бездруго цял ден се надпреварваха с времето. Тя прокара пръсти в тропическите води. Отдолу останките на гигантския кораб ги очакваха мълчаливо, както през изминалия половин век. Тайните му все така бяха заключени в корозиралия от солената вода, обрасъл с корали корпус. Тя погледна на юг. Сребристосивата ивица нарастваше. На далечния хоризонт се събираха буреносни облаци.

— Утре? — попита Фин.

— Утре — кимна Хилтс. — Ако времето се задържи.