Евангелието на Луцифер

2.

Фин беше повлечена към изхода на самолета заедно с останалите петстотин пътници, повечето от които египтяни, дошли през отпуската да се видят със семействата си. Движеше се през шумната, гръмогласна тълпа, успя все пак да намери багажа си, а после прекара почти цял час на опашката на митницата, за да го освободи. Залата на терминала беше претъпкана с посрещачи, но тя успя някак да стигне до изхода на стъклената сграда без особени поражения, ако не се броят няколкото бързи анонимни ощипвания на излизане от самолета и непохватният опит да отворят ципа на чантичката на кръста й и да откраднат портфейла й в залата за проверка на багажа. Когато успя да премине през тълпите на митницата и през още по-голямото струпване от хора на имиграционното гише и най-после стигна до изхода на терминала, тя се бе разделила с почти сто долара, дадени под формата на „благодарности“ и „такси“ на половин дузина летищни служители и чиновници.

Навън жегата я блъсна като юмручен удар. Също и миризмата. На земята замърсяването на въздуха беше почти видимо, като металическа мараня в далечината, но онзи тип Хилтс беше прав за вонята. Смърдеше на гигантска кофа за боклук. Фин тихичко се изсмя на глас. Толкова години учение и накрая това.

Огледа се. Гъмжеше от хора. Хиляди. Десетки хиляди и всички явно знаеха накъде отиват. Половината от мъжете носеха западно облекло, докато другата половина бяха облечени в объркващо разнообразие от дълги развети роби, наречени джелабиа. Някои носеха тюрбани, други малки бродирани шапчици, наречени тагия, а трети кафии2 със златни ленти в стил Лорънс Арабски. Жените носеха поли или по-традиционните роби, всички бяха с покрити глави, с кърпи или изцяло забулени. Нейната коса с цвят на мед, хваната на опашка и едва покрита от износената бейзболна шапка, привличаше доста внимание от страна на мъжете и усещането не беше от приятните.

Наоколо бе задръстено от коли, камиони, минибусове, мотопеди, таксита и туристически автобуси. Клаксони ревяха, хора се надвикваха и ръкомахаха. Имаше дори конска каруца с огромни гуми, накачулена с очукани джанти. Фин вече беше широко усмихната. Беше горещо като в ада, а слънцето светеше ослепително. Шумът едва се издържаше, а трафикът добавяше собствена нотка към задушливия въздух. С една дума — лудница.

Но й харесваше.

С ръчна чанта в едната ръка, влачейки куфара зад себе си, Фин се промъкваше през шумната тълпа и се оглеждаше за обещания шофьор. Очакваше тойота „Ленд Круизър“ като в Дискавъри ченъл — на висотата на предвкусваните приключения — или още по-добре „Ленд Роувър“. Отреденото й превозно средство обаче се оказа една ръждясала линейка „Фиат“ в окаяно състояние, която в даден етап от дългата й служба беше преправена на минибус. Някога фиатът е бил червен, но отдавна цветът му бе избелял до розов. Още личаха едва забележимият бял кръст и надписът „Бърза помощ“ по средата през каросерията. Отстрани стоеше млад мъж в сини джинси, впита по тялото тениска и лъскава коса като на Елвис Пресли. Имаше вид на шестнайсетгодишен, но Фин знаеше, че впечатлението е измамно. Пушеше цигара и очевидно се опитваше да изглежда като Ал Пачино в „Белязаният“. Държеше картон, на който пишеше „Експедиция Адамсън“. Усмивката й стигна до ушите. Чудно колко енергия може да ти влее думата „експедиция“ след продължителен полет в претъпкан самолет.

Тя прекоси бързо широкия тротоар и улицата до отсрещната страна, където беше паркиран фиатът.

— Аз съм Фин Райън.

Младият мъж въздъхна отегчено и изпусна тънки струйки дим през ноздрите си. Изглеждаше абсурдно.

— От кои сте?

— Какво имате предвид?

— Това, което казах. Археолог? Химик? Доброволец? Специалист? — Английският му беше перфектен и почти без акцент.

— Аз съм илюстратор.

Той кимна и я огледа от глава до пети. Ако не беше младостта му, Фин би нарекла този поглед похотлив.

— А вие кой сте?

Лицето му придоби кисело изражение.

— Ахмед, шофьорът. Ахмед, преводачът. Ахмед, отговорник за работниците.

— Схванах, че се казвате Ахмед.

— Не можете да произнесете истинското ми име. Американците смятат, че всички египтяни се казват Ахмед, Абдула или Мохамед, така че аз съм Ахмед. Ахмед египтянинът — изсмя се насила той.

Фин се усмихна.

— А как според египтяните се казват всички американци?

— Във вашия случай Ах’мар ката ат нан — отвърна Ахмед и изви вежда.

— Моля?

— Означава червенокоса… нещо такова — намеси се един глас зад нея.

Беше Хилтс, тъмнокосият фотограф от самолета. Беше обут с износени панталони в авиаторски стил, кехлибарени на цвят, носеше много стара тъмносиня шапка с козирка, на която имаше кокарда от златни пилотски криле и изтъркано и напукано кожено авиаторско яке, твърде тежко за ужасната жега. Между устните му димеше леко крива пурета. Багажът му се състоеше единствено от голяма брезентова торба, на която пишеше „ХИЛТС“.

— Аз съм Хилтс — представи се той, после се наклони към Ахмед и прошепна: — Балаак бенана дери лоуТул’а!

Челюстта на Ахмед увисна.

— А-ах! Говорите дарджа?

Хилтс издрънка още нещо на един дъх на мелодичния диалект и кръвта се отдръпна от лицето на младия египтянин. Той измънка някакви думи на Фин, без да посмее да я погледне.

Хилтс преведе:

— Извинява се, че те обиди и те моли да му простиш.

— За какво?

— Не ти трябва да знаеш. — Той се обърна към Ахмед. — Защо не натовариш багажа в буса?

— Да, разбира се, господин Хилтс — кимна Ахмед и започна да товари.

— Участваш в експедицията? — попита изненадано Фин.

— Споменах, че съм фотограф.

— Приличаш повече на летец с това облекло — посочи с брадичка шапката и якето.

— Това също — усмихна се той. — Аз съм…

— Не ми казвай — прекъсна го Фин и се засмя. — Ти си аерофотограф, правиш снимки от въздуха.

— Досетлива си за момиче.

Качиха се на минибуса. Ахмед седна зад волана и поеха към града. Шофирането в Кайро представляваше кратък урок по изкуството на автомобилния хаос. В египетската столица живееха тринайсет милиона души и ако се съди по навалицата, всички бяха в колите си и се опитваха да се доберат до някъде. Повечето от превозните средства бяха стари — японски, руски или френски, на много от тях им липсваше поне по една част от бронята. И всички надуваха клаксони. Червеният светофар не го имаха за нищо. Нямаше платна, а пътните полицаи бяха навсякъде, ала без успех, както се виждаше.

— Представи си, че си есенно листо, носено от бързотечаща река — предупреди Хилтс философски, докато Ахмед нахално си пробиваше път. — Накрая все ще стигнеш, но не непременно по избрания маршрут, нито със скоростта, с която си възнамерявал.

Хотел „Нил“ от веригата „Хилтън“ представляваше монолитна бетонна сграда от края на петдесетте, първият модерен хотел, построен в Кайро. Извисяваше се като гигантска цигарена кутия и закриваше гледката към Нил на Мидан Тахир, пренаселения център на финансовия квартал, към който от различни посоки се стичаше целият трафик. Ахмед ги остави на входа на Корниш ел Нил3, хвърли чантите им на тротоара и обеща да се върне след четирийсет и осем часа, за да ги закара заедно с останалите членове на експедицията до летището в квартал „Имбаба“ от другата страна на реката. Младият мъж им кимна отсечено, затръшна вратата и отпраши обратно към гъмжилото от коли, надул клаксона сред облаци изгорели газове.

— Добре дошла в Кайро — ухили се Хилтс.

Помогна на Фин с багажа и двамата се регистрираха на рецепцията със стандартен дъбово мраморен плот. След като приключиха, пилотът фотограф се качи с нея в асансьора.

— Да се видим след час в „Да Марио“ — предложи, преди да слезе на етажа си. — Имам нужда да се подкрепя с порция лазаня.

— „Да Марио“?

— Най-добрата италианска кухня в Кайро. Наред с тази в „Латекс“.

— „Латекс“?

— Барът на хотела. От класа е, колкото и невероятно да ти звучи. Имат наргилета с мирис на водка.

— Избирам лазанята.

— Правилно. В „Да Марио“ след един час. — Вратата на асансьора се затвори.

Фин се качи два етажа по-нагоре, намери стаята и хвърли чантите си в края на леглото. После излезе на балкона. Слънцето вече залязваше и хоризонтът на запад беше оцветен в кървави димни ивици от угасваща светлина. Не беше виждала по-зловеща, по-страховита и по-красива гледка през живота си, сякаш пред нея стоеше спомен от някогашно бойно поле или картина от бъдещето. Помисли си къде отиваше вдругиден: очакваха я шест хиляди години история едва ли не зад ъгъла. Постоя така за миг, после се обърна с разтуптяно от вълнение сърце. Влезе в стаята и започна да разопакова багажа си.