Евангелието на Луцифер

13.

— Две седмици откакто сме тук и няма нищо необичайно — отбеляза Фин.

Двамата с Хилтс седяха в трапезарията в почивката за кафе. За изминалите две седмици едва ли бяха разменили повече от десетина думи. Хилтс изпълняваше наглед безкрайна серия от ниски полети, покривайки мрежата около терена на разкопките, а Фин беше направила точни рисунки на сякаш безкрайна серия от керамични отломки.

— Може би Адамсън наистина работи честно.

Хилтс направи физиономия.

— Трябва ли да ти напомням какво стана в Кайро?

— Което може би имаше повече общо с теб, отколкото с мен.

Хилтс въздъхна.

— Не го вярваш наистина, нали?

— Ако Адамсън е искал да ме убие, защо изобщо ще ме наема за експедицията?

— Дръж приятелите си близо, а неприятелите дръж още по-близо, както е казал Кръстникът.

Фин се разсмя.

— Мисля, че цитатът всъщност е от Сун Дзъ от „Изкуството на войната“, но разбирам какво ми казваш… Само дето как така се оказах враг на Адамсън?

Хилтс плъзгаше пръст по ръбчето на чашата.

— Доста мислих по въпроса. Сещам се единствено за Мики Сърцето.

— Не ми е приятно да го наричаш така.

— Извинявай… господин Валънтайн. Все едно, той е единственото логично заключение, единствената връзка.

— Откъде ти хрумна?

— Той ти уреди работата, нали?

— Предпочитам да смятам, че квалификацията ми е изиграла решаващата роля.

— Не се обиждай, скъпа, но има много технически илюстратори с далеч по-голям опит от твоя. Всъщност, откъде научи за тази работа?

— Мой преподавател от факултета ми каза за нея.

— А той откъде е научил?

— От негов приятел.

— Провери тази история. Обзалагам се, че въпросният приятел е бил Мики… твоят господин Валънтайн.

— Защо Майкъл ще излага живота ми на опасност?

— Говорихте ли, преди да заминеш?

— Споменах го като източник за препоръка при кандидатстването за работата. Обадих се, за да поискам съгласието му.

— Той какво каза?

— Каза добре. Изглежда, вече знаеше за работата.

— И?

— Посъветва ме да внимавам.

— Предупреждение?

— Тогава не го възприех така. Помислих, че говори за пътуването в чужбина, да внимавам за джебчии, неща от този род.

— А сега? — поинтересува се Хилтс.

Фин замълча, замислена. Хилтс започна да отчупва малки парчета от ръба на стиропорната си чаша.

— Вече не съм толкова сигурна. Би могло да е предупреждение, но все пак не дава отговор на въпроса ми. Защо ще ме праща, ако е знаел, че съм изложена на опасност? Това е при условие, че той ми е уредил работата, както явно смяташ.

— Блъсках си главата и по този въпрос. Смятам, че твоят приятел първоначално е мислел, че ти прави услуга, но нещо го е накарало да промени мнението си.

— Какво например?

— Например, че е открил нещо.

— Като какво?

— Като това — рече Хилтс, снишавайки глас. Той бръкна в джоба на избелялата си работна куртка и извади устройство, малко по-голямо от мобилен телефон.

Фин погледна миниатюрното електронно устройство.

— Какво е това?

— Гармин Айкю.

— Не разбирам много от високотехнологични джаджи — поклати глава Фин. — Обясни ми го с думи, понятни за един изкуствовед.

— Това е джипиес рекордер. Чувала си за глобалната система за позициониране?

— Не схващам.

— Знаеш ли какво прави нашият уважаван ръководител?

— Кадафи? Не, не се интересувам от делата на диктатора.

— Ха-ха! Адамсън. Той и приятелчетата му Кун и Хиснави, нашият човек от Либийското управление по древно наследство.

— Бях твърде заета да рисувам картинки на хилядолетни парчета от глинени съдове, които ни най-малко не ме вълнуват.

— Аз пък съм зает да летя с полското чудо, което вероятно е също толкова скучно, колкото рисуването на стари грънци, но си има своите предимства.

— Които са?

— Летя нависоко. Виждам много неща. Предимно пясък.

— Давай по същество.

— Всеки ден от изминалата седмица Адамсън, Кун и Хиснави се качват на един от хамърите и се отправят в пустинята.

— Откъде знаеш, че са те? — попита Фин.

Хилтс бръкна отново в джоба си и извади измачкано листче.

— Освен обикновените лентови фотоапарати Адамсън използва едно белгийско нещо, наречено ДИМАК… Дигитална модуларна въздушна камера. Като повечето камери за снимки от въздуха и тази е създадена да прави леко коси снимки… отстрани, за да дава сянка и мащаб. — Той приглади снимката на масата. Беше мъглява, но лицата бяха ясни. — Това без съмнение са Адамсън, Хиснави и германецът. Свалих снимката на лаптопа си, засилих контраста и я увеличих. — Фин се вгледа в нея. И тримата се виждаха: Адамсън зад волана, Хиснави на седалката до него и Кун отзад. В каросерията имаше нещо, покрито с битум.

Фин сви рамене.

— Е, и какво? Хиснави, Кун и Адамсън се разхождат из пустинята. Какво от това?

Хилтс побутна малкия джипиес.

— Успях да мушна това зад резервната гума на личния хамър на Адамсън, жълто-черния, който изглежда като гигантска пчела. Всеки път отиват до едни и същи координати.

— Къде?

— На сто седемдесет и три километра в западна посока оттук. — Той натисна бутона на устройството, за да си припомни цифрите. — На север двайсет и един градуса, петдесет и две минути и трийсет секунди, на изток двайсет и три градуса, трийсет и две минути и осемнайсет секунди, ако искам да бъда съвсем точен.

— Какво има там?

— Абсолютно нищо.

— Мисли логично, Хилтс. Сигурно има нещо там, иначе нямаше да ходят.

— Според картите мястото е на ръба на малко плато. Ако небето беше червено, щеше да помислиш, че си на Марс. Пясък и скали.

Фин въздъхна.

— Марс има атмосфера. Всъщност, небето е синьо.

— Извинете, доктор Райън!

— Трябваше да запиша няколко курса в областта от природните науки. Един от тях беше по астрофизика.

— Същественото е, че там наистина няма нищо. Дори проверих дали не е един от старите пътища на керваните. Нищо. Само скали и пясък чак до границата с Алжир.

— А след нея?

— Алжирски скали и пясък вместо либийските.

— Ти наистина си голям… знаеш какво?

— Това си е дарба.

— Ти какво мислиш, че има там, Хилтс?

— Мисля, че са открили онова, което всъщност са търсели.

— И то е?

— Има само един начин да разберем.