Евърмор

8

Дори и насред хаоса зървам за миг лицето на Лиъм. Цялата високомерна сдържаност, която показваше в балната зала, е изчезнала. Зяпналата уста и широко отворените му очи спират дъха ми. Болка пронизва тялото ми.

Трябва да го направя да изглежда достоверно. Издигам острието във въздуха като дъга над гърдите му, от рамото до ребрата, като се прицелвам в мястото, където знам, че се намира подвързаната ми с кожа книга, пъхната в джоба му. Забивам върха на ножа в сакото му, но той само пробива плата и кожената книга под него.

Това свършва работа. Навсякъде около нас хората пищят. Той се препъва назад с ръка на гърдите, а аз тръгвам след него, ножът пак се издига драматично нагоре, като през цялото време не отмествам поглед от очите му. Докато той се отдръпва, слагайки ръка върху дръжката на меча си, виждам как на лицето му се появява изражение, подсказващо ми, че той разбира.

Замахвам към него още веднъж — атаката ми е прекалено неточна, небрежна, но не мога да си наложа да се приближа. Благодарна съм, когато една жена страж дръпва Лиъм назад и се нахвърля върху мен. На сантиметри от изпънатите й ръце аз се обръщам и се втурвам напред, размахвайки ножа, докато бягам.

Гостите се блъскат, докато отстъпват от пътя ми, но стражите ме нападат, приближавайки се отзад. Бягам с всички сили, пренебрегвайки изгарящото чувство в гърдите и краката си. Стотици погледи загряват гърба ми и усещам присъствието на Каро, представям си вълните във въздуха, излъчвани от нейната отвратителна сила, на която станах свидетел в Евърлес.

Ала не съм достатъчно бърза. Някакъв огромен страж се блъсва в мен отзад и запраща тялото ми върху парапета на терасата толкова мощно, че едва не се катурвам през ръба. Въздухът излиза от дробовете ми, но през болката замахвам с камата на сляпо към ръката му. Той изругава и отскача назад, но вече съм заобиколена, обградена от петима стражи на два метра от мен, а гърбът ми е обърнат към океана. Зад мен терасата виси над водата. Под нея, по склона към морския залив се спускат гигантски, заострени бледи камъни. Корабът на Илайъс се поклаща в тъмната вода, а платната му трептят, махайки за сбогом.

В капан съм.

Нямам избор.

Замахвам на свой ред със силата си, понечвайки да замразя стражите във времето като мухи в мед, но те сякаш не съществуват в селенията на времето. Опитите ми да ги спра минават покрай тях като вода около втечнено масло. Паника сграбчва сърцето ми и аз поглеждам към далечните фигури на Каро и Ина на горния балкон.

Отчаяно търся лицето на Лиъм сред зяпащата ни глуповато тълпа. Той е по средата на терасата, заобиколен от купчина загрижени стражи и гости и се взира безпомощно към мен.

— Арестувайте я! — изкрещява Ина, а гласът й се удря в гърбовете на стражите.

Докато те пристъпват напред, приближавайки се към мен, аз надниквам през рамо към морето.

Достатъчно дълбоко е, така че един скок няма да доведе до сигурна смърт, но няма и да е безопасен. Мога да си счупя крак и да позволя на Каро да ме завлече обратно в тъмницата си, и то в този случай напълно безпомощна. Или има вероятност да счупя врата си и всичко да свърши за миг. Ала ако остана тук да умувам, стражите ще ме върнат при Каро. А Лиъм вече ме освободи два пъти от нейния плен.

Щеше ли да бъде толкова нехайна, че да допусне това да се разиграе наново? Или пък това ще е моментът, когато тя най-сетне ще ме пречупи?

Не. Ако не мога да я убия сега, трябва да се махна оттук, докато не се окажа в състояние да приключа с онова, което започнах.

Запращам камата си към предвождащия отряда страж, осъзнавайки твърде късно, че това е същата жена, която помогна на Лиъм да ме измъкне от килията ми. За щастие, нямам умението или силата да се прицеля точно и тя прелита над рамото й, изтраквайки върху мраморния под, без да я нарани. Но от тълпата се понасят още писъци и стражите се споглеждат тревожно. Възползвам се от момента, за да вдигна роклята нагоре около бедрата си — иска ми се да мога да я разкъсам, но нямам време — и решавам да се прехвърля през перилата, така че заставам на външния ръб, морето се пени далече под мен, а между нас има само назъбени скали и струпани грамадни камъни.

Още писъци и въздишки. Очите на Каро се впиват в моите от разстояние, два спокойни вира сред морето от паника. Надзъртам надолу дотолкова, че да придобия представа къде са камъните, и мълниеносно ми се завива свят. Но вече няма връщане назад.

Обръщам се и скачам от перваза.

Вятърът изпълва очите и ушите ми. Вълните и миниатюрните далечни лодки се размазват от всички страни. Едва запазвам хладнокръвие, за да сгъна колене и леко да забавя времето — незабележимо, надявам се — преди да се ударя в камъка с това, което чувствам като раздробяваща костите сила. Глезените ми се плъзват изпод мен с отвратително хрущене на скали и плът, запращайки ме неистово на една страна.

В продължение на няколко дълги минути лежа там и стискам камъка под себе си с цялата си сила, за да не се приплъзна в океана. Над себе си виждам множество лица на фона на нощното небе, които надничат надолу към мен… и стражите, които вече завързват въжета към железата на парапета, подготвяйки се да се спуснат след мен.

Все още замаяна от падането, аз се отблъсквам, за да се изправя, и местя поглед напред и назад между дребните им силуети и водата. Няма къде да отида освен надолу по скалата… към морето. Вече съм подгизнала от ледената солена вода. Кадифето на роклята е полепнало безполезно по тялото ми, а полата и дланите ми са разкъсани от острите камъни.

Бих могла да се помъча да доплувам до лодката на Илайъс, но дори и от тук мога да кажа, че теченията са прекалено неудържими, а вълните се пенят като стръвен звяр, копнеещ да ме захапе.

Идеята за удавяне, за това, че мога да бъда завлечена към смъртта си като паникьосано животно, изпраща приток на адреналин, който се раздвижва из тялото ми. С всяка накъсана глътка въздух времето бушува все по-силно в кръвта ми и крещи, за да излезе на свобода. Затварям очи, опитвайки се да събера затихващата магия в кръвта си и да я превърна в буря. Времето може да бъде облак, който излиза от мен и се разпростира, улавяйки всичко по пътя си. То може да бъде таран. А сега…

Отново поглеждам към спускащите се надолу стражи и дъхът ми залепва в гърлото. Запомням къде се намират спрямо нощното небе. А после затварям очи и си представям как оформям времето като камшик, блестяща линия от светлина, виеща се като дъга над океана и скалистия бряг. Изтръгвайки магията си от по-дълбоко, отколкото някога ми се е налагало, си представям как времето се втъкава във въжетата и състарява влакната им с по десет години за миг, с петдесет години, с век. Това изсмуква силата ми и трябва да не забравям да дишам, а гърдите ме болят от липсата на въздух. Но дори и от подобно разстояние усещам, че тя действа, чувствам, че се освобождавам от невидимите вериги, с които Каро ме е оковала, и знам, че въжетата на войниците ще започнат да се протриват и късат.

Не мисля за последствията, докато първият войник не полита рязко към почернялото море.

Викове се разнасят отгоре. Отварям очи, когато разтревожените стражи се заемат да се спускат по-бързо и падат върху камъните. Друг войник не е достатъчно бърз, въжето се къса и той се устремява с крясъци надолу. Не го чувам да се приземява сред прибоя, но в гърлото ми се надига гадене. Още един човек, двама души… вероятно мъртви заради мен.

Но дори когато мисълта преминава през съзнанието ми, аз насочвам вниманието си към скалите, които задържат тримата останали стражи, представям си какви ще бъдат те след векове, блъскани от тези вълни, гладки, смалени и накрая срутващи се в морето. Съсредоточавам се с всяка капчица сила, която имам. Захватът за собственото ми сигурно място отслабва, ако ме блъсне някоя вълна, няма да мога да се удържа и ще бъда отнесена.

Един от стражите обаче се изпуска и се плъзва надолу, като едва се улавя за по-ниска скала. Другите двама — тежък и тромав мъж и капитанът с плитката, които са достатъчно близо до мен, за да съзра ужасените им лица — се спускат надолу по скалите към мен. Жената се доближава най-много, залавяйки се за камък, отделен от моята скала с около шест метра вода.

— Джулс! — извиква тя.

Но аз не мога да отговоря. Цялата ми концентрация сега е събрана в това да запазя равновесие, да се боря с вълните, които сграбчват глезените ми като живи същества. Спряла съм ерозията на скалите, но нагоре между тях е започнало някакво дълбоко, притеснително скърцане.

Подобно на грубите дървени плочки за домино, с които играехме с Амма като деца, не мога да спра онова, което съм наченала. И скалите започват да се срутват, търкаляйки се по песъчливия, стръмен наклон надолу от двореца, увличайки по пътя си и други камъни. Отначало само един или два, сетне половин дузина, а после настъпва злощастен момент, когато знам какво ще се случи, миг преди да е станало.

Искам времето да спре, но съм изчерпана, силата ми е изчезнала. Нищо не спира.

Един по един всички камъни от скалата започват да падат надолу. И ако изглежда, че се движат бавно, не мога да преценя дали това се дължи на моята сила, или просто същинският потрес деформира възприятието ми. Но един след друг те се срутват с някакво дълбинно, чудовищно стържене и скърцане. Скалата под краката ми се тресе, заплашвайки да се откъсне.

Обръщам се, докато крясъците от терасата горе се блъскат в гърба ми, и скачам от скалата в морето.

Най-напред ме зашлевява студът. Над водата е мека пролетна вечер, но морето е задържало с ревностна привързаност най-суровата зима, запазвайки я, за да може да ме обгърне с нея сега. Сякаш някакви ледени ръце сграбчват крайниците ми и ме дърпат надолу, бръкват в гърлото ми и търсят пипнешком топлите жизненоважни неща, които ме държат жива. Не мога да помръдна дори за да изплувам на повърхността или да се преборя с вълните, които ме въртят в кръг — пети над главата, глава над петите. Въртя се, мехурчета излитат бързо от устата и носа ми и не знам дали сребристите проблясъци в очите ми са от лунната светлина върху водата, или мозъкът ми сътворява образи в отчаяната си молба за въздух.

Смътно осъзнавам, че камъните падат в морето около мен, като всеки от тях удря водата с дълбок, отекващ и заглушаван от водата звук, гърмящ в костите ми. Сблъсъците объркват водата и я задвижват срещу съществуващите течения, подмятайки ме като парцалена кукла между тях. Нищо не мога да сторя, за да избегна камъните, няма как да разбера къде ще паднат, нямам и въздух.

Насилвам се да изпъна крайниците си и се опитвам да плувам в посоката, за която си мисля, че е нагоре, и главата ми се подава над повърхността за момент — съзирам жената страж, която плува към мен — преди някаква вълна да ме повлече надолу. Въпреки цялата древна магия и спомените, които бушуват в мен, аз съм безпомощна срещу водата. Когато се показвам на повърхността за втори път, дори нямам време да си поема дъх, преди да бъда повлечена още по-надолу. Уплахата превзема ума ми, когато нозете ми започват да горят, а ледът пропълзява навътре. Черни петна заиграват по краищата на зрението ми. Ще умра така, удавена.

Не искам да умра.

Не мога да умра.

Внезапен, необуздан изблик на сила раздвижва тялото ми, начева в сърцето и се разпространява стремително навън. Това ме кара да извикам, изпускайки безполезни мехурчета, да разтворя широко ръце и крака и да се втурна наново да се боря с теченията. Времето като че ли прескача във вените ми.

Ала не мога да контролирам океана, той е прекалено голям, прекалено бурен. Чувствам как хилядите години, които вече се завихрят във водите му, протичат през мен. Всичко, което ми е останало, е само собственото ми тяло и ето че се оттеглям в него, дръпвам магията си навътре, искам секундите ми да не текат, моля сърцето си да отложи момента и да не се предава все още. Кожата ми настръхва от странно усещане: чувствам как кръвта ми се забавя и изстива, като че се превръща в олово във вените.

Никога преди не съм се опитвала да замразя себе си във времето. Смътно си мисля, че нещо такова вероятно ще ме убие, но дори и трескавият ми, излиняващ ум знае, че ще съм мъртва, ако това продължи. Остават ми минути, малко от тях в съзнание и още по-малко, ако някой от камъните падне там, където се боря с вълните. Собствената ми кръв ме влачи надолу.

Нечии пръсти се увиват здраво около китката ми. Това е последното нещо, което чувствам, преди изобщо да спра да чувствам.