Евърмор

32

Кръвта се събира около рубиненото острие. Преди да разбера какво се случва, от раната на Каро започва да се издига сияен дим, виещ се на ивици, които се усукват около нас. Очите на Каро отразяват моето объркване, но тогава парливият, сладък мирис на кръвно желязо изпълва носа ми и ето че разбирам…

Скъпоценният камък се топи, разтваря се там, където докосва кръвта на Каро, подобно на едночасова кръвна монета във вино.

Димът става по-гъст и се променя от червено през синьо-златисто до зелено. Спомняйки си за кръвната регресия, оставям дима да потече в устата ми като вода. Чувствам го хладен върху езика си, а очите ми трепват и се затварят.

— Джулс — промълвява Каро, гласът й е приглушен и изненадан, подсказващ ми, че не е очаквала това.

Светът излинява, докато моментите се спускат като водопад през мен, проблясъци, които първоначално проумявам едва отчасти. Но после отговорът се надига в съзнанието ми: острието съдържа не време, не сила… а спомени. Моменти, измъкнати от самото време.

Едно момиче, което ме намира в гората и ми протяга ръка, за да ме отведе у дома.

Две момичета, които се гонят и крещят: „Лисица!“ и „Змия!“, без да се нуждаят от друга магия освен от чуруликането на птиците и вятъра, пеещ в гората.

Голямото имение на лорд Евър в процес на строене, работниците си тръгват вечер, изоставяйки празния, полуиздигнат замък за наше ползване, с купчини камъни наоколо и с някои стаи, все още отворени към небето. С Каро се промъкваме през нощта, тичаме напосоки из тъмните коридори, следвайки звука на нейния глас, съзирайки за секунда звездите. Каро, която ми казва:

— Баща ми има стаи и за двете ни, но нека споделяме наша обща спалня, така че никога да не трябва да се разделяме.

Промушвам се при Каро до работната маса на лорд Евър, висока едва толкова, че да надничам над ръба. Начинът, по който очите й блестят с ненаситно любопитство, докато посяга към красивите, остри, искрящи неща, разпръснати по повърхността й.

Промъкваме се в селото, за да играем с другите деца, които живеят там, присъединявайки се към игрите им на гоненица, пръчки и карти, като никога не казваме на когото и да било имената си и никога не се отделяме една от друга.

Плувам по гръб в онази долчинка в гората, Каро е до мен, дясната ми ръка и нейната лява са протегнати една към друга, задържащи ни заедно дори когато течението се опитва леко да ни раздели.

Изпробваме магията си върху дърветата, хванати за ръце и притворили очи, съсредоточени, за да открием потока на времето, преминаващо през гората. Някаква фиданка се издига нагоре, клоните се разпростират към небето като разперващи се ръце, листата напъпват и се разтварят като зелена вихрушка, а в следващия миг пожълтяват и окапват на земята.

Стоя до нея на върха на една стръмна скала, студеният вятър брули лицата ни и наоколо няма нищо друго освен синьо небе. Косата й се развява зад нея като тъмен блестящ флаг и тя шепне развълнувано в ухото ми:

— Можем да направим всичко, Антония. Можем да летим, ако пожелаем.

Нова история за Алхимика и Магьосницата се разгръща пред очите ми като буен поток от моменти толкова стремглаво, че не мога да ги преброя. Едва за секунди или часове, не мога да кажа със сигурност, цяло приятелство, нашето приятелство, разцъфва в съзнанието ми. И заедно с него се оформя друга история.

Лорд Евър, който наблюдава. Обучава. Винаги ни притиска, наказва. Без значение колко силни ставаме ние, той става по-силен от нас.

Тичам след Каро извън замъка, не съм убедена защо тя е ядосана, но знам, че трябва да я утеша. Хващам я за ръката, виждам блясъка на сълзите по бузите й, когато тя се обръща. Чувствам тежестта на главата й върху рамото си, когато тя се отпуска в ръцете ми.

Пролетен ден, скупчени сме около масата.

— Намерихме те сама при реката — казва провлачено лорд Евър, гледайки в мен. — Когато ти обясних, че съм последният и най-могъщ магьосник в цялата страна, който живее с дъщеря си в къща от тъмен камък на върха на хълм, заобиколен от гори, ти помоли да дойдеш у дома с нас.

Евър и малката Каро ме отвеждат в каменната къща, пълна със светлина: слънце през деня, звездна светлина нощем. Лорд Евър казва, че може да усети силата, която живее в мен точно както живее и у Каро.

— Вие се балансирате взаимно — страх и смелост, приветливост и сила — казва ни той, когато ни показва как да призовем силата си, за да превърнем оловото в злато, как да държим пламъка в мъничките си, свити като купички ръце. Когато пламъкът изгаря кожата ни, той ни заявява, че цената на силата е болката. Каро кимва и аз забелязвам как очите й проблясват стръвно. Лорд Евър също го забелязва… и се усмихва.

Вече сме по-големи, аз се крия зад една завеса и надничам през пролуката, докато лорд Евър приема наредените на опашка молители в голямата зала. Той омагьосва нещата със своето вълшебство — коприна и злато, подправки и бижута. Това е нищо за него, но те щастливи заплащат с кръвта си, която се превръща в искрящ метал, преди да докосне каменните плочки. Каро е до него, събира кръвното желязо и превързва всеки дошъл, усмихвайки се мило, докато хората се разотиват. Понякога тя им оставя само един ден, само един час. Веднъж играя на гоненица с Каро в гората, когато се препъвам в нещо. Тяло. Жената дори не е смогнала да се върне в селото.

По време на едно обучение придавам сила на някаква кама и се опитвам да убия лорд Евър. Силата на острието — силата на десет мъже — едва го одрасква. Отчаяна, изтичвам при местната вещица и я моля да ми помогне. Тя ми казва:

— Единственият начин да убиеш чистото зло е с чиста любов.

След това тя опакова вещите си в една малка торба и побягва.

В следващия момент стоя пред кристалночистия прозорец в стаята, която споделяме с Каро, и я моля да накара баща си да спре това. Избелели кости са разхвърляни по осветената от луната морава, вълци дебнат за плячка в края на гората. Селата в далечината са просто мъртви очертания без светлина или дим.

— Трябва да направим нещо, Каро. Трябва да спрем това — шепна аз. В отговор тя насочва очите си към мен, толкова яркозелени, колкото някога беше тревата, а след това се извръща и ги притваря. В стомаха ми сякаш се отваря дупка, когато съзнавам колко съм сама.

— Защо не искаш да ме чуеш? — проплаквам аз.

В леглото си съм сама и решавам да спра Евър със собствените си сили.

И последният момент се развива в живи подробности…

Светлината от лампата около мен е отстъпила място на светлината от факела. Каро спи до мен. Стаята ни е тъмна и тиха, нейната стая в замъка, който баща й е построил за нея. Не… за нас, шепне един глас вътре в мен и знам, че това е истина. Той ми беше баща. Някога. Каквото и да мисля за лорд Евър сега, колкото и да е зъл, Каро все още го обича.

Което прави онова, което се каня да сторя, много по-трудно.

Сядам бавно в леглото и измъквам кинжала с рубина изпод възглавницата си. Лунната светлина се отразява от острието толкова ярко, че съм почти изненадана, че не е придружена от някакъв звук. Със затаен дъх поглеждам към мястото, където Каро спи до мен.

Разпиляната й коса е в мрачен контраст с лунната светлина. Тя спи настрани, с гръб към мен, а раменете й се движат нагоре-надолу със спокойни, отмерени движения. Притаеното й дишане е единственият звук в стаята.

Тя ще ме намрази завинаги заради това.

Ако дори оцелее.

Не. Това не може да се случи. Няма да се оставя на страха, не и сега. Той ще се промъкне под кожата ми, ще ме спре да предприема онова, което трябва да сторя. Дори докато седя тук, си представям, че чувам ридания от цяла Семпера, когато хората проумяват в каква ужасна сделка ги е въвлякъл Евър. Докато те източват своето време, а в неговите вени се вливат хилядолетия. Той е самото зло и трябва да бъде спрян.

Баща й стигна твърде далеч. Ала не мога да го победя сама. Трябва ми помощта на Каро. Нуждая се от силата й и след това с нея мога да създам оръжието, което ще победи чистото зло.

Някой ден тя ще ме разбере. Трябва.

Повтарям си го, когато вдигам ръка и замразявам времето около нея, оставяйки я застинала насред дъха й.

В мен се настанява студ, докато раменете й се приковават неподвижни. Очите й остават полуотворени. Независимо колко пъти правя това — практикувала съм го в продължение на седмици и седмици, опитвайки да се подготвя — от него винаги ми призлява и то ме плаши. Тя не е мъртва, но имам чувството, че е така, докато я обръщам по гръб, без пулс, без движение под клепачите й.

Сега не е толкова трудно да нанеса удар с ножа, острието свети ярко, не си спомням от какво, и аз го поставям над гърдите й, като се подпирам с лявата ръка върху ключицата й. Представям си я като карта, пътищата на вените й водят нагоре по ръцете й, през гърдите й, до светлото пространство на сърцето. Вместо пулс Каро излъчва някаква постоянна топлина, която безусловно пламти, когато тя е радостна или ядосана. Сега я усещам през кожата й, слаба, но е там, сякаш държа дланта си на няколко сантиметра от някоя свещ.

Стисвам очи и нанасям удар с острието. Все още замръзнала във времето, тя не издава звук и не помръдва, когато кинжалът потъва между ребрата й. Но знам, че ако отворя очи, ще видя мускули, кости и кръв. А сетне под тях нещо по-малко човешко.

Това е то. Изваждам ножа, налагайки си да не мисля за кръвта, и призовавам нагоре сърцето й.

Нещо докосва пръстите ми, издигайки се от нея. То е твърдо и гладко като стъкло, като бижу, а топлината, която излъчва, е почти непоносима. Ала когато обвивам пръстите си около формата на сърцето й, то е леко като въздух. Излиза лесно, сякаш винаги е чакало да протегна ръка и да го взема.

Когато долавям, че и последната му невидима нишка се откъсва от гърдите й, аз най-накрая се осмелявам да отворя очи. Нещото в ръцете ми напомня на скъпоценен камък, на съкровище, но блясъкът му кара всеки диамант, който съм зървала, да прилича на буца пръст. То е ярко, прекалено ярко, за да е просто отразена в стъкленото му тяло светлина от факлата. Не, сърцето на Каро излъчва светлина, както нормалното сърце би изливало кръв, течна и осезаема бяла светлина изпълва ръцете ми и…

Светлината, самата сила се топи в лъскаво златисто и червено, и в цветове, които не мога да назова, докато сърцето в ръката ми вече не е твърдо, а нещо по-скоро живо като същество — движещо се, с ластари от светлина и сила, преминаващи през пръстите ми. То гори, но аз вече почти не усещам болката, докато то потъва в кожата ми и в мен, топлината се излива в плътта ми и светлината грее през кожата ми. Сила. Повече, отколкото някога съм изпитвала, изпълвайки сърцето ми, силата на Каро и моята собствена се съединяват ведно, за да създадат нещо по-могъщо.

Аз ахвам. Толкова много енергия протича през мен. Лесно е, почти нищо не ми коства да излекувам раната в гърдите на Каро, ребрата, мускулите и кожата й се сплитат заедно без никаква следа, че отдолу няма нищо. После правя така, че кръвта около нас да изчезне, докато в стаята не остава и помен от червено, а само черно и сребристо. Ръцете ми треперят от сила, а не от слабост, докато обръщам обратно Каро настрана, сякаш нещо по-голямо от мен е хванато в капан под кожата ми и се мъчи да излезе.

Щом освобождавам нишките на времето, които държа и с които е стегната, раменете й започват да се издигат и отпускат така, като че изобщо нищо не се е случило, макар тя да изглежда може би малко по-бледа.

А сега трябва да създам оръжието. Инструмент на чистата любов.

Поглеждам лицето й и извиквам от дълбините на паметта си първия спомен, който имам за нея, едно малко личице, излизащо от тъмнината. Тя хвана ръката ми и между дланите ни прехвръкна искра. Първият път, когато силата ни беше споделена. Затваряйки очи, докато сърцето на Каро бие в мен, аз си представям спомена сам по себе си и го превръщам в материален, както лорд Евър ме научи да постъпвам с времето толкова отдавна. Представям си как го изваждам от ума си и по този начин навън от самото време, както изваждах часове, дни и години, за да помогна на Каро да ги вмъкне в кръвта.

Когато отварям очи, мога да го видя — леко проблясваща в бяло мъгла, преплетена с мълния. Вдигам кинжала и го завъртам, а споменът се събира около острието като паяжина. След миг той потъва през повърхността на метала, оставяйки само ярко сияние.

Момент след момент, образ след образ, спомен след спомен. Аз изваждам един по един спомените за нашето приятелство. Обвързвам ги с острието, което свети от тях.

Извиквам и спомените на Каро, спомените й за баща й. Ярка мъгла се издига от неподвижното й чело и се присъединява към моите спомени върху острието. Образи проблясват в ума ми и не знам дали виждам вътре спомените на Каро, или моите собствени, а съзнанието ми отчаяно се е вкопчило в ценните неща дори когато ги крада.

Най-накрая, когато се вглеждам надълбоко в собствения си ум, там няма нищо друго освен сенки и откъслечни образи, които чувствам, ала не разбирам.

И ето че щом надзъртам надолу към Каро, не усещам нищо. Знам, че тя е моя спътница, че сме прекарали много време тук заедно, подкрепяйки се една друга. Но също така си спомням и баща й, който се превърна в човек, държащ хората в плен… припомням си алчността му и това, че трябва да бъда достатъчно силна, за да му попреча да погълне животите на всички в Семпера.

— Чиста любов — прошепвам аз, стискайки кинжала в ръката си.

Лорд Евър е буден, когато влизам в покоите му, напълно облечен е и се занимава с незначителни неща на работната си маса, миниатюрна версия на голямата лаборатория долу. Парченца от ярко кръвно желязо са разпръснати по пода около него.

— Антония — вдига изненадано поглед той, а очите му блестят трескаво. — Защо си будна? — Той заобикаля масата и разтваря дланта си, за да разкрие шепа нешлифовани скъпоценни камъни. — Виж, време от деца. Кой знае какви свойства може да съдържа.

Очите му искрят, пълни с планове и неутолима алчност.

Приближавам се към него, държейки ножа зад гърба си, устата ми е пресъхнала, а сърцето ми е натежало. Не пуснах на свобода спомените си за него като тези за Каро — не всичките. Спомням си как той изпрати своите вестители, за да кажат на хората в цяла Семпера, че ще могат да живеят вечно само ако посетят имението му и дадат малко от своята кръв. Спомням си телата, които затрупваха пода на голямата зала с източена кръв и време, докато Евър стоеше сред тях с бокал в ръка, отметнал тържествуващо главата си назад, докато векове се вливаха в него.

Сега той ме гледа странно с наклонена настрани глава.

— Антония?

Силата на Каро барабани в мен, както и собствената ми решителност. Кинжалът барабани в ръката ми.

Той ще източи кръвта на целия свят, за да можем ние тримата да живеем вечно.

Не мога да позволя това да се случи.

Вдигам ножа и замахвам през гърлото му. Острието изсъсква там, където разрязва плътта, и лорд Евър пада мъртъв в нозете ми.

Каро ме намира в коридора, докато залитам към нашата стая, покрита с кръвта на баща й, държаща кинжала в отпуснатата си ръка. Ние спираме и се взираме една в друга и един ужасен страх прониква в мен, когато изражението в очите й ме блъсва. Потресаващ, пламтящ гняв.

— Какво си направила, Антония? — проронва тя. Знам, че може да види рухналото тяло на Евър през вратата зад мен, както и кинжала, потънал в кръв. Страдание изпълва очите й, но когато отваря уста, единственото, което излиза, е тишина — сподавена, объркана тишина. Откъсвайки взор от трупа му, тя вдига ръка към гърдите си — отпусната свободно, сякаш се мъчи да улови нещо, което се излива навън.

— Какво си ми сторила?

Очите ми горят. Гърдите ми заплашват да се отворят — от мъка, от магия, от сърцето на Магьосницата.

— Ти искаше моята сила — гласът й трепери от едва удържана ярост. — Взела си я. Как можа? — И Каро разперва ръце, като че иска да ме нападне с магия, но не се случва нищо освен леко раздвижване на въздуха. Тя изсъсква.

Лицето й се изкривява в маска на омраза и тя се приближава към мен с ръце, извити като нокти на звяр.

Извръщам се от нея и побягвам.