24

Пробуждащият се ум се сблъсква със спомена, експлозия от мисъл и чувство, която гори, докато в пепелта остава само едно сигурно нещо.

Трябва да върна сърцето на Каро.

Коленича до ръба на реката, наполовина скрита до някаква плоска наклонена скала, в случай че някой мине оттук. По цветовете на листата около себе си — червени, сякаш кървят, познавам, че сме в разгара на лятото. Магьосницата вече се е преобразила в сянка в края на видението ми, в слух, прошепван из тъмните селски улици. Тя спи с вълците в източните гори. Пътува от град на град предрешена, позволявайки на бедните да пият онова, което е останало от кръвта й. Прокарвам ръката си по една скала до мен, по грубото изображение, издълбано на повърхността й: змия и лисица.

С треперещи ръце изваждам малката кожена торбичка от джоба на полата си и я задържам в длани, така че горната и част донякъде да остане отворена. Торбичката е изненадващо лека, като се има предвид какво съдържа: сърцето на Магьосницата. Чиста сила, чист живот, нарязани на парчета.

Вътре бледосивите камъни блещукат, осветявайки вечерта, която спуска около мен своя мрак. Стоплят ръцете ми дори през плата на торбичката. Блестят на залеза, късове от злато, улавящи и пречупващи светлината между пръстите ми. Сякаш бледи лъчи от чиста златна светлина се реят над всеки камък, нишки от сърцето на Магьосницата, жадуващи да бъдат свободни.

В далечината се движи някаква сянка.

Като че в отговор в торбичката избухва топлина. Аз я притискам до гърдите си, въпреки че усещам камъните като живи въглени, прекомерно горещи, за да ги държа.

От другата страна на реката изниква тъмна, стройна фигура. Поглеждам нагоре и тихо я викам:

— Каро?

Тя се вторачва през водата към мен. Гневът й се чете в изопнатата стойка, в непреклонно вирнатата брадичка… а в очите й тлее необуздана болка, видима дори от подобно разстояние. Тя се приближава до реката, докато вълните почти не се разплискват в краката й, и спира.

Разперва ръце и кожата ми настръхва, когато мощта й размърдва въздуха. У мен се надига инстинктът да бягам и да се крия, но се насилвам да остана там, където съм. Изправям се, олюлявайки се, на крака, докато лед пронизва водата, тънка хлъзгава пътека, по която тя преминава внимателно, а полите й се провлачват във водата. Когато стъпва на пясъка, ледът изцяло се стопява зад нея. За дълго едничките звуци наоколо са тези на реката и на вятъра.

Аз протягам камъните на живота между нас.

— Не мислех, че ще дойдеш — подемам най-сетне.

— Защо тук измежду всички места? — гласът й е хладен, овладян. Очите й се присвиват презрително към камъните в ръцете ми. — Какво е това?

Преглъщам. Накланям камъните нагоре, за да уловят светлината.

— Твоето сърце.

Очите на Каро се разширяват. Нещо проблясва в дълбините им. Тя пристъпва по-близо и се озовава на една ръка разстояние от мен. Може да се пресегне и да вземе камъните, ако пожелае. Ала не го прави.

Крайчетата на устните й се извиват надолу в скръб или подозрение. Застанала така, силуетът й се откроява на фона на светлината от залязващото слънце зад гърба й и очертанията й изглеждат неясни, сякаш е излязла от някой сън. Или може би причината е в мен… отслабнала от страх.

— Какво трябва да сторя? — пита Каро.

Преглъщам болезнената буца в гърлото си.

— Просто… ги изяж.

Тя ме наблюдава, а погледът й е непоколебим и коравосърдечен като слънцето зад нея. Очите й изглеждат тъмни, чертите й са необичайно изострени, сенки правят бузите й хлътнали и привнасят черни петна под очите й. Протягам към нея свитите си като чашки ръце, докато пръстите ми почти не докосват гърдите й.

Решителният зелен поглед на Каро просветва към камъните в ръцете ми, а сетне се връща върху лицето ми. Тя нежно изважда само един от камъните от ръцете ми. Поднася го до устните си. И спира.

— Ти ми отне всичко. Всичко.

Дланите ми се свиват.

— Сторих само необходимото, за да те спася. Моля те, повярвай ми!

— Лъжкиня такава! — изсъсква тя.

Опустошителна огнена ярост избухва в очите й. Другата й ръка се стрелва и тя сграбчва китките ми заедно, а хватката й е смазваща по начин, който няма нищо общо с магията. Извиквам от болка и пръстите ми се разтварят, оставяйки другите камъни да паднат на земята с глухо тупване. Опитвам се безуспешно да се изтръгна от хватката й, докато тя размахва заплашително камъка в ръката си… и го вкарва насила в устата ми, притиска го към гърлото ми, за да го преглътна.

Болката от камъка, който се разтваря върху езика ми, е заслепяваща.

— Каро — ломотя аз. — Моля те… — Ала единственото, което мога да направя, е да се мятам изнемощяла, докато Магьосницата ме завлича към реката и натиква насила камък след камък в гърлото ми. Зрението ми преминава от червено към бяло, а сълзите ми кървят във водата.

— Това е бил планът ти винаги, нали? — изръмжава Каро. — Смятала си да ме убиеш завинаги и да носиш сърцето ми със себе си за вечни времена. Кажи ми, че не е вярно, Антония, вземи го обратно!

Думите й се размазват в ушите ми, смисълът — но не и гневът — потъва в плисъка на вълните, а собствената ми кръв бучи в ушите ми. Опитвам се да крещя, да се боря, но една вълна залива лицето ми и мътна речна вода изпълва гърлото ми. Пръстите ми разкъсват някаква тъкан.

Струва ми се, че мога да видя нещо блестящочервено, като размазано петно през речната вода, която покрива устата и носа ми. Рубинено острие, пламнало от залязващото слънце точно над повърхността на реката. Посягам към него, зрението ми гори в черно, но връхчетата на пръстите ми не докосват нищо… никъде и навсякъде едновременно и…

Аз умирам.

Загрузка...