Евърмор

19

— Кой друг знае за това място? — питам аз, завладяна от странна смесица от уплаха и чувство за собственост.

— Никой — Илайъс става плавно, невъзможно е да се стресне както винаги. Но аз не пропускам да забележа как ръката му се пресяга към дръжката на камата под хубавата му жилетка.

Той прекосява стаята, отивайки до отвора в стената, надзърта надолу и поклаща глава. Там няма никого.

Обръщам се към вратата, а сърцето ми бие бързо. За първи път се усещам уязвима тук, вълшебството на крепостта внезапно ми изглежда като оскъдна защита. Чувам едва доловими стъпки през каменните стени — леки и припрени. После почукването на вратата. Поглеждам към Илайъс, мислейки си, че Ловеца е в Белууд.

Той свива рамене. От теб зависи — сякаш казват очите му.

Устата ми е пресъхнала, но нямам намерение да се крия като полска мишка в Крепостта на Крадеца, дома на Алхимика. Който и да идва, трябва да притежава нещо мое.

Пресягам се надолу, за да докосна дръжката на камата на колана си, и затварям очи за секунда, призовавайки времето в кръвта си, като се подготвям да се измъкна, ако потрябва.

След това отварям вратата и се отдръпвам, всичко в мен замръзва, когато съзирам стройна женска фигура в сенките. Каро.

Но не, осъзнавам аз, докато изучавам детайлите й — висока, тъмнокожа, облечена в роба на ученичка. Не е Каро. Не е Ловеца. Стеф е. Тя накланя глава към мен, очите й се плъзват надолу от рамото към ръката ми, вкопчена в дръжката на камата.

Отпускам бързо ръце.

— Съжалявам — казвам аз. — Стресна ни.

Стеф свива рамо — мълчаливо извинение.

— Смятах, че монетата ще бъде достатъчно предупреждение. Не исках да прекъсвам някой интимен момент с Лиъм Гърлинг — зяпвам от изненада. Стеф се обръща към Илайъс: — Кънимор. Още не си прекалено сбръчкан, както виждам.

Той се ухилва, въпреки че позата му все още е напрегната.

— Не и поне още няколко години, малка вещице. Лиъм излезе.

Стеф ми се усмихва.

— Както и Линфорт. Ето защо организираме мъничка сбирка в тунелите. Би ли искала да се измъкнеш сега, когато твоя надзирател го няма?

Тялото ми се извива отбранително и аз си поемам дъх, за да защитя Лиъм — той само се опитва да направи това, което вярвам, че е най-добро — но Стеф повдига вежда към мен, преди да съумея да заговоря, сякаш знае какво ще кажа и не е впечатлена.

— Хайде! — подема тя. — Хубав номер изигра с времето тук, но колко е това: разстояние от десет стъпки, повечко ехо, празни коридори? — И тя започва да крачи, за да докаже тезата си, а наметалото й се провлачва по пода, когато стига до стената и се завърта пресилено. — Не ми казвай, че не те сърбят краката да се измъкнеш навън — добавя тя.

Кимвам колебливо. Не мога да скрия, че ми е приятно, задето тя желае да прекара известно време с мен след катастрофата от снощи и след като е прочела странните неща в книгата ми. Нещо повече — тя е права… кожата ме сърби от желание да изляза от Крепостта на Крадеца, да забравя червената река и спомените, които тя носи, както и Ловеца. Стеф се усмихва и надниква през рамо към Илайъс.

— Аз не бих имал нищо против — казва той, а ъгълчето на устата му се повдига нагоре. — Но има един малък проблем: Джулс е най-търсеният човек в цяла Семпера…

— Но никой не знае, че тя е тук — отбелязва Стеф. — И със сигурност няма да очакват да я видят на парти. Виж! — Тя рови известно време в чантата си, докато накрая изважда миниатюрен кадифен вързоп. Прекосява стаята и го разтваря върху масата. Първоначално си мисля, че ще прави още някаква вещерска магия, но платът се разгъва, за да разкрие набор от стъклени флакончета, пълни с боя за лице, и пудриери с прах, както и четки, прибрани в джобове.

— Можеш да се присъединиш към нас — кимва тя през рамо към Илайъс, — но няма да изхабя никаква част от боите си върху теб. Ти вече си твърде красив. — Тя се обръща към мен и се усмихва. — Седни.

Аз хващам облегалката на стола, а в мен пулсира някаква нервност.

— Наистина ли допускаш, че това ще свърши работа — искам повече от всичко друго да изляза от Крепостта на Крадеца, но идеята да се покажа навън, гримирана само с оскъдно количество боя за лице като прикритие, ме кара да се чувствам така, сякаш съм гола.

— Така ми се струва — казва Стеф.

Тя нетърпеливо издърпва стола и аз сядам. Илайъс ни наблюдава с малка непроницаема усмивка върху лицето, докато Стеф работи с този светски вид магия. Нямам огледало, така че вместо това забелязвам как една доволна усмивка постепенно плъзва по лицето на Стеф, а по лицето на Илайъс — слисано изражение на признание на способностите й. Не мога да не си помисля за деня, в който се присъединих към Ина и Каро, за да отидем в Лаиста и да отпразнуваме сватбата на Ина, как те изрисуваха лицето ми и ме преобразиха. Топлината, която съществуваше между нас, преди да открия истината и всичко да се разруши.

След известно време Стеф оставя пособията си. Отворени пудриери и тубички с боя са пръснати по масата. Тя прибира кичур от косата ми и се вглежда как червено-кафявата къдрица изскача обратно. Очите й внезапно се озаряват и тя пак бръква в онзи калъф, вадейки друг тайнствен флакон. Потапя някакъв гребен в него — уханието му е на рози — и когато го прокарва през косата ми, той превръща кичурите й в прави и бляскави.

Тя изважда мъничко огледалце от кадифения калъф и го обръща към мен.

— Достатъчно различно ли е за теб?

Зяпвам от изненада. Вземам огледалото от нея, за да погледна по-отблизо.

Няма нищо драстично различно в лицето ми, но някак просто изглеждам друга. По-възрастна. Скулите и веждите ми са по-изразени, а хлътнатините по бузите и под очите ми са запълнени. Момичето пред мен определено не е прекарало следобеда си, пляскайки в реката или криейки се от някакъв ловец. Устните ми са червени и плътни. Изглеждам на двайсет и пет години, цъфтяща от кръвно желязо, някак странна, спретната, като нова.

Лиъм би се вбесил, ако научи какво замислям, но нещо в мен иска той да ме види така. Ще ми се действително да бяхме просто ученици и да можем която и да е вечер да се измъкнем, за да потанцуваме. Макар да знам, че е невъзможно, не мога да не се вкопча в идея като тази.

— Впечатляващо е — признава Илайъс и среща очите ми. — Джулс, аз не съм твой пазач. Ако искаш да отидеш на партито, можем да вървим.

Сърцето ми бие учестено.

— Искам.

Стеф ни повежда с Илайъс през притъмнелия двор със съвсем явна енергичност в походката си. Независимо че вече трябва да е късно, все още има хора наоколо, които се движат към спалните помещения от сградата, която Илайъс ми посочва като библиотеката, или крачат на групи по пътеките, а смехът им се разнася в нощта. Кожата ми е настръхнала, но точно както ме уверяваше Стеф, никой не ни обръща внимание. Тя ни води към едно от спалните помещения, а след като влизаме вътре, слизаме по някакво стълбище, докато не се озоваваме в тъмен тунел с каменни стени.

Засмивам се нервно.

— Къде ме доведе?

— Всичко е наред, Джулс — обажда се този път Илайъс. — Навсякъде под училището има тунели. Били са предназначени да помагат на хората да се придвижват през зимата, но сега ги използваме най-вече по други причини. — Той се усмихва, а светлината от факлите по стените се отразява в белите му зъби. И наистина, когато се заслушам, мога да чуя гласове някъде навътре в тунела, музика, смях. Стеф тръгва в тяхна посока, а с Илайъс я следваме, докато не се озоваваме в по-голямо пространство, където се срещат няколко тунела.

То е пълно с ученици, които са захвърлили своите униформени дрехи и са облечени в рокли и жилетки. Върху дълга маса край една от стените има множество бутилки с ейл, вино и мейдъл, а две момичета в ъгъла изпълняват някаква песен на цигулка и барабан, хората са ги наобиколили и извикват имената на песните, които искат да чуят… „Стражът на Кралицата“, „Един час срещу любов“. Присъстващите се поздравяват взаимно, смеят се и се прегръщат.

Музиката отеква в стените, наслагва се в пространството, а хората се полюшват в ритъма, притиснати един до друг. По нищо не прилича на изтънчената красота на бала за коронацията на Ина или дори на бара в Лаиста — мястото е шумно и тъмно, закътано и вълнуващо. Под слабата светлина е трудно да се различат чертите на лицата, твърде шумно е, за да се долови някакъв конкретен глас. Бавно усещам как мускулите ми се отпускат.

Беше безразсъдно от моя страна да дойда тук, знам това, но шумът изтиква целия страх към краищата на съзнанието ми. Стеф не сгреши по-рано. Кой би помислил да търси тук Джулс Ембър?

Илайъс се обръща към масата и после пристига с напитка в ръце. Подава ми я, червено вино в стара тенекиена чаша, а аз отпивам и чувствам как топлината потича из тялото ми. Прекалено шумно е, за да говорим, така че вместо това стоим с гръб към стената и наблюдаваме тълпата. Нямам никаква представа как да танцувам, но искам, сякаш музиката е магнитна сила, теглеща тялото ми напред.

Съпротивлявам й се, оставайки близо до Илайъс. Погледът ми попада върху Стеф в тълпата. Светлината от лампата блести върху кафявата й кожа, докато тя танцува близо до красиво русокосо момиче, краката им се движат бързо в някакви сложни стъпки, които не мога добре да проследя. Тя хвърля поглед към мен през рамо, намигва ми и аз усещам как устата ми се разтяга в усмивка.

Тук, дълбоко под земята, където никой не знае името ми или лицето ми, мога почти да се престоря, че ще бъда някоя друга, когато се появя отново. Не Алхимика нито дори Джулс Ембър. Като че бих могла да се превърна в момиче точно като всяко друго на това парти, а когато изляза на лунната светлина, ще бъде, за да се озова в някое безопасно легло и със здрав покрив над главата ми. Дом, минало и бъдеще, които не плуват в кръв и не са изписани на език, който не мога да говоря.

След като песента замира, Стеф се появява до нас. Русото момиче е до лакътя й, а зад тях има още трима ученици, чиито очи са вперени в Стеф.

— Направи магията си! — подканва я един от тях, смеейки се. — Призови Магьосницата, за да благослови това парти!

Сърцето ми блъска в гърдите. Внимавам да не реагирам, макар да чувствам, че Илайъс се напряга до мен при техните викове.

— Вино! Някой да ми донесе кана с греяно вино — надава глас Стеф. Русото момиче се врътва и след малко се връща с дървена кана, от която се вие пара. То я тиква в ръцете на Стеф.

— Съберете се! — заповядва драматично Стеф. Учениците се струпват около нас, плещите на непознати се притискат към моите. Не съм била с толкова много хора след кухнята в Евърлес, а това е едновременно ужасяващо и успокояващо.

Стеф държи в ръката си монета от една седмица, блестящ на оскъдната светлина бронз, и наоколо се разнася меко съскане, когато монетата се плъзва от дланта и във виното. Насилвам се да се усмихвам заедно с всички останали, въпреки че сърцето ми все още бие учестено. След това Стеф разтваря другата си ръка, за да разкрие набор от малки предмети — ледена зеленика, осъзнавам аз, като се вглеждам по-отблизо, с нейните странни тъмни плодове и сребристи листа. По гръбнака ми се спуска хлад, докато си припомням какво ми каза Каро, а именно че ледената зеленика расте на местата, където някога е бродила Магьосницата. Излиза, че не мога да прекарам нито час, без нещо да ми напомни за нея.

Стеф стисва юмрука си, след това го разтваря над бокала и пуска сребърните и сини парчета във виното — точно както стори при моята кръвна регресия. Миризмата, която се разнася от каната сега, е необичайна, металическа и опияняваща и аз се озовавам наведена напред заедно с другите, за да видя какво ще се случи.

— Ледена зеленика и кръвно желязо заедно — произнася Стеф с напевен глас. — Силите на Алхимика и Магьосницата комбинирани.

Задържам дъха си, след което трябва бързо да го прикрия като кашлица, когато едно къдрокосо момче се обръща да ме погледне. Толкова отдавна не съм прекарвала време с приятели, че нямам представа дали Стеф целенасочено не ме дразни. Надзъртам към нея, желаейки тя да почувства раздразнението в погледа ми, макар че сега е със затворени очи и мърмори над виното на нещо подобно на древен семперански. Пръстите ми се забиват в ръката на Илайъс, без да го искам.

— Какви ги върши тя?

Той врътва очи.

— Нищо. Ледената зеленика подслажда вкуса на евтиното вино. Прави го на всяко парти, за да изплаши новите ученици. Всичко е само за забавление.

Смехът ми прозвучава фалшиво в собствените ми уши. Пъхвам ръката си под лакътя на Илайъс и го дръпвам към тълпата от танцуващи в средата. Музикантите са подели нова мелодия, бърза, весела и приятна, а движенията вече не ми се струват толкова непосилни, след като съм погълнала известно количество от напитките. Илайъс хваща ръцете ми и започва да ме върти и върти. Когато тълпата се разделя, аз съзирам Стеф в другия край на стаята как отпива от димящото вино, все още владееща изцяло вниманието на своите невярващи поклонници. Махвам в нейна посока, докато накрая тя не вдига глава, прекъсвайки по средата номера, който разиграва в момента.

Илайъс танцува с някаква групичка и не забелязва, че се измъквам, за да стигна до Стеф. Кръвта ми е топла, сърцето ми леко. И Стеф се чувства като мен, съдейки по розовия цвят на бузите й и ярките й, блестящи очи, докато размахва ръцете си в сложен танц, прекъсвайки дима, който се издига от чашата й. Странна смесица от ревност и тъга напира в мен, докато хората около нея се смеят на движенията й. Магията й е просто поредното забавление в нощта, изпълнена с множество подобни, нещо, което хората да позяпат между мейдъла и танците.

Прониквам в кръга и хващам ръката на Стеф.

— Имам нужда от малко въздух — почти извиквам в ухото й. Партито е станало по-шумно един час след пристигането ни, и е по-пренаселено. — Ще дойдеш ли с мен?

Тя ме стрелва раздразнено, но очите й се разширяват, когато установява, че това съм аз. Хвърля поглед през рамо, намигайки на русото момиче.

— Ще се върна само след миг. Дано не ти липсвам прекалено много.

След като веднъж е прибрала нещата си — пъхнала е остатъка от ледена зеленика в някакъв скрит джоб на ризата си, аз я повеждам по един от разклоняващите се тунели. И двете се разсмиваме, когато минаваме бързо покрай една двойка, преплетена във всеотдайна прегръдка. Щом ги подминаваме и вече не сме в полезрението им, Стеф забавя крачка и кляка до стената, избърсвайки челото си с ръка. Музиката и шумът на партито се носят по тунела към нас, но тук е по-тихо и спокойно. Сядам до Стеф, благодарна за възможността да си поема дъх.

— Откри ли нещо интересно в книгата ми? — питам я аз, събрала смелост от напитката.

Тя свива рамене.

— Не съм я чела.

Веждите ми се сключват в объркване. Стеф вижда това и се разсмива.

— Просто исках да се заям с Лиъм Гърлинг — последните две думи някак изпадат от устните й, капещи от презрение.

— Защо не го харесваш? — питам аз, без да се замисля. Тогава чувам собствените си думи и правя грешката да добавя някаква уговорка: — Искам да кажа, разбирам. Аз също не го харесвах. Доскоро.

Стеф ме наблюдава, а една малка многозначителна усмивка подръпва устните й нагоре.

Руменина плъзва по лицето ми и аз свеждам очи към ръцете си.

— Не си ли и ти от петте семейства?

— Не и официално. Но приемам мнението ти — въздъхва тя и отмята глава назад. Меките звуци от музиката се носят в тишината, а тоновете ромолят около нас като дъждец. — Просто си мислех, че ако някога срещна Алхимика, майка ми ще бъде до мен.

Поглеждам назад по посока на партито, към тълпата.

— Това ли е, което действително искаш от живота си? Малки номера и тайни, които никой около теб никога няма да разбере?

Стеф се засмива, но в смеха й има някаква острота.

— Всъщност… харесвам малките си тайни — отвръща бързешком тя. — Надявам се, че нямаш нищо против тази работа с Алхимика, Магьосницата и ледената зеленика. В този момент това е просто… навик. — Тя ми се усмихва унило. — Забравих, че тази вечер имам изискана компания.

— Всичко е наред — отговарям автоматично аз. И то е. Може би трябва да се чувствам по-предпазлива по отношение на историята си, но изпитвам някаква свързаност с тази хаплива, смееща се вещица. — Кой знае. — Добавям аз, мъчейки се да звуча фамилиарно, а не изпълнена с копнеж. — Може би ледената зеленика можеше да отключи нещо в мен.

Стеф ме поглежда косо.

— Не те излъгах по-рано, Джулс. Не знам как другояче да ти помогна. Съжалявам. Но си помислих за някой друг, който би могъл да го стори.

— О? — сърцето ми забързва. — Кой?

— Братовчед ми Джоуб. Той е син на една от най-могъщите долнопробни вещици в нашето семейство, Алтиа. Тя умря наскоро при… загадъчни обстоятелства.

Стомахът ми се свива.

— Какви обстоятелства?

— Изглеждаше, че е умряла от старост, че е свършило времето й, но ние знаехме, че има достатъчно запаси от кръвно желязо. А един роднина каза, че някои неща липсват в дома й, стари писма, реликви.

Каро — помислям си аз мрачно. Реалността се стоварва върху мен, изтласквайки звуците на безгрижната радост, проникващи в тъмния коридор.

— Съжалявам.

Стеф свива рамене, движението й е премерено и контролирано и знам, че се държи небрежно заради мен. Колко пъти аз самата съм правила същото?

— Ние не бяхме близки — казва тя. — Алтиа и Джоуб бяха ексцентрични, дори повече от нас, останалите. — Поглежда надолу. — И май не е необходимо да казвам, че това поизнервяше всички.

— И Джоуб ли е вещер?

Стеф поклаща глава.

— Не, поне аз не знам. Но той пази архиви за историята на нашето семейство чак до времето на Алхимика и Магьосницата. Ако успееш да му се харесаш, може да ги сподели с теб. Плюс това се носят слухове, че събира артефакти и търгува с тях. Повечето са разни фалшиви настойки и амулети, но пък може да знае нещо за твоето оръжие.

Аз се засмивам.

— Повярвай ми, имам нужда от всички възможности, които могат да ми бъдат предложени.

Тя ми се усмихва криво.

— Радвам се, че си тук, Джулс — изважда нещо от вътрешния джоб на робата си и ми го подава, накланяйки дланта си към светлината на факлата. Първоначално си мисля, че има още ледена зеленика, но не — това е малък, гладък, лъскав сив камък, оформен грубо като лице.

— Майка ми ми го даде — казва Стеф и го поставя в ръцете ми. Той е хладен, направо студен, въпреки че е бил в джоба й. — Каза, че това е символ, който да ми напомня, че злото невинаги носи лицето, което очаквам да зърна. Той ме пазеше в безопасност. — Тя се изчервява и свежда очи. — Както и да е, покажи го на Джоуб, когато се срещнеш с него, и той ще разбере, че те изпраща някой от семейството.

Докато Стеф ми дава указания за къщата на Джоуб, аз гледам мъничкото нещо в ръката си, опитвайки се да не показвам смущение върху лицето си. Това е възможно най-просто изваяният образ, само лека издутина за нос и вдлъбнатини за очи и уста като каменната статуя на Магьосницата, която татко държеше на перваза на прозореца ни.

Силен шум по посока на партито кара и двете ни да замръзнем… няколко крясъка, издигащи се над общата глъч, и в следващия момент музиката зазвучава колебливо и постепенно заглъхва. Скачам на крака, преди да успея да помисля, пускам камъка в джоба си и изваждам камата. Стеф също е станала. Разменяме си обезпокоени погледи, а после тя тръгва, поемайки обратно по тунела. Аз забързвам след нея, защото не искам да остана тук сама.

Музиката е спряла и стаята почти е утихнала, когато се връщаме. Почти всички са се скупчили в средата й с гръб към нас и шепотът на гласовете им блокира онова, което се случва вътре. Стеф се хвърля напред, размахвайки лакти, за да си проправи път, а аз се промъквам плътно зад нея.

И тогава виждам какво е привлякло вниманието на всички, кой е в центъра на кръга.

Лиъм е тук и щом влизам в кръга, очите му се насочват към моите и проблясват първо студено, а сетне разярено. Гневът се излъчва от него на вълни и той ме извежда през арката навътре в тунелите.

— Държиш се нелепо, Лиъм — прошепвам аз, колкото мога по-грубо, но знам, че това не е вярно.

Илайъс се тътри след нас, небрежно махвайки за довиждане на гостите на партито, които ни удостояват с любопитни погледи. Когато се оказваме достатъчно далече в тъмния коридор, Лиъм спира и се обръща към мен. Макар че е ядосан и направо вбесен, както може да се съди по гневното вдигане и спускане на гърдите му, да го видя, определено ми носи облекчение.

— Ти си невредим — промълвявам неусетно аз.

— Да. Ловеца е бил повикан точно когато слязохме на вечеря, за да извърши проверка в спалните помещения — искрят очите му. — Трябва да си тръгнем оттук. Не биваше да ви позволявам на двамата с Илайъс да ме убеждавате в нещо различно. У теб ли са нещата ти?

Хващам каишката на чантата си, долавяйки тежестта на книгата в нея.

— Да и имам идея къде да отида след това. Стеф ми разказа за една долнопробна вещица, нейна далечна роднина на име Алтиа. Умряла е наскоро при мистериозни обстоятелства — потрепервам аз. — Може би това е дело на Каро.

Лиъм ме поглежда смръщено.

— Джулс, трябва да напуснем Семпера, а не само Белууд.

— Ами Алтиа?

— Вероятно я е хванал някой кръволок — казва той.

Толкова отдавна беше, когато водех нормален живот с татко, че почти ме обзема успокоение да си спомня за немагическите опасности в Семпера. Кръволоци — бандити, които се крият в горите и градовете и убиват хората, за да откраднат времето им.

— Не, не е кръволок. Времето й е било изтеглено от нея. Синът й е още жив, ние…

— Не си струва и едночасова монета.

Стомахът ми се свива от думите му, използвани само от благородници, за които един час не струва нищо.

— Грешиш. Това е дело на Каро. Трябва да е Каро — умът ми започва да препуска. Защо иначе би набелязала някого, който е непознат за мен, а не някого, когото обичам или който е свързан с мен? — Тя уби всички, който са ми били съюзници. Синът на Алтиа притежава събраните документи на майка си. Може би той знае нещо… за оръжието или за червената река. И трябва да има причина Каро да стори това.

— Причина ли? — думите на Лиъм внезапно стават палещи. — Би трябвало да знаеш, че на Каро не й е нужна причина, за да убива. Ако наистина е била тя, вероятно е била просто отегчена.

Отварям уста, за да подчертая, че познавам Каро по-добре от него, но гласът ми замира, когато лицето на Роан прелита зад очите ми. Тя го уби, за да разбие сърцето ми, макар че не успя. След това си спомням друго лице — на Кралицата, отметнато назад и потресаващо празно, с устни и зъби, оплискани в кръв. Беше ли заслужила тя смъртта си от ръката на Каро?

Един слаб, сподавен звук се изтръгва от Лиъм. Преди да мога да го спра, той плъзва дланите си нагоре по ръцете ми и ме придърпва малко по-плътно до себе си. Чувствам как трепери.

— Чуй ме — подема той, а гласът му е дрезгав, изпълнен с болка и отчаяние. — Утре още войници ще се изсипят в Белууд, те претърсват навсякъде. Тук не е безопасно. Навсякъде в Семпера не е. Уредих стая за нас в един местен хан на име „Зеленият час“. Ще останем там тази вечер, след това ще тръгнем с Илайъс на сутринта и ще отидем в Кънимор възможно най-бързо.

За кратък момент ми се иска да кажа „да“, да хвана ръката му и да го отведа на някой далечен бряг. Стаята вече е малка и претъпкана. Прекалено тясна за заряда, който се надига между нас, а в гърлото ми се завихря вик на неудовлетворение. Само че това не е вик… това е въпрос, напълно оформен и заслепяващ.

Обичаш ли ме?

Блъсвам Лиъм толкова силно, колкото мога.

— Няма да тръгна с теб.

— Няма да си тръгна без теб — отвръща той. За секунда очите му замръзват, сянката се превръща в лед. Разпознавам жестоката резка на устата му… и мигом разбирам, че той планира да ме отведе дори и да е против волята ми, точно както ме отвлече в Евърлес.

Ала изборът не е негов.

Аз се отдръпвам бързо и разпервам ръце, за да възпра движението му. В далечината Илайъс излиза през вратата. Никой от тях не може да спре балона на времето, който се изтръгва от отворените ми длани, невидимите нишки, които ги замразяват на място.

Обръщам им гръб и побягвам.