Евърмор

22

Застинали двамата с Лиъм седим там в рамките на дълго проточил се момент. Разкъсва ме съжаление. Чакам той да заговори или дори лицето му да се промени от сънливото учудване, което представлява сега.

— Джулс. Какво стана? — не съм убедена дали говори за целувката, или за онова, което се е случило преди нея… за онова, което ме накара да избягам от Белууд, онова, което ме доведе тук, хвърли ме в ръцете му, причината за моя ускорен пулс. Нозете му са замръзнали на място, пръстите му все още са увити около ръцете ми. Кожата му излъчва топлина. Той внимателно проследява костта на китката ми, обръща ръцете ми с дланите нагоре, за да се разкрие разрезът, който Джоуб направи върху плътта ми.

— Ти кървиш — докосването му е толкова нежно, че очите ми започват да парят от напиращите сълзи. — Говори с мен. С Илайъс… не можахме да намерим Стеф, редувахме се да те търсим.

Помислям си да излъжа… ала не мога да понеса сама тежестта на случилото се. Аз убих човек.

Адреналинът от целувката все още препуска у мен; отнема само миг мълчание тази бълнуваща, лудешка тръпка да се преобрази в страх. Да прекъсна мълчанието между нас, да не скрия грозната истина за станалото, е далеч по-плашещо, отколкото всичко, което съм сторила. Ала няма как да заобиколя истината, освен ако не излъжа. И нещо повече — ужасяващо е, че не искам да лъжа Лиъм.

Разказвам му всичко.

Когато свършвам с това, което се случи, той излиза да говори с Илайъс. След като съм му разказала за Джоуб и неговото нападение — както и за смъртта му, за целия този мрак — целувката ни остава премълчана и аз не понечвам да променя нещата, преструвам се, че се суетя над покривката на леглото, избягвайки очите на Лиъм, докато той напуска стаята. Едва когато вратата се затваря зад него, аз забелязвам някакво смачкано парче пергамент на нощното шкафче. Без да мисля, все още трепереща от адреналина, вземам бележката и я изглаждам, за да я прочета.

Ужасът стяга стомаха ми при тези думи. Дали не съм подписала смъртната му присъда?

Звукът от стъпки навън ме кара да подскоча. Оставям бележката да падне от изтръпналите ми пръсти точно когато Лиъм влиза отново.

— Помолих Илайъс да ни даде няколко минути. Не знаех дали искаш компания, или… трябва ли да те оставя, за да си починеш?

Той замълчава, а в гласа му се долавя надежда, която ми казва, че би искал да остана. Руменината се задържа по страните му, косата му все още е разрошена там, където съм прокарвала пръстите си през нея.

— Лиъм — думата ми се изплъзва със силна въздишка, сякаш нещо ме е ударило в гърдите и аз нямам идея какво да кажа.

Но не ми се налага да мисля твърде дълго. Той коленичи пред мен, протяга ръка и преплита пръстите си с моите, стиска ги, като че съм единствената му котва към света. Притискам се на свой ред към него и сдържам риданието, което се събира в гърдите ми.

Саркастичният присмех на Каро отеква в главата ми. Виждам как зъбите й се оголват подигравателно, чувам обещанията й да изтръгне и разбие сърцето ми. Спомням си дяволския глад в очите й, когато опря ножа си в гърлото на Роан, мислейки, че смъртта му ще ме сломи.

О, как би се смяла тя, ако знаеше какво съм сторила току-що.

Лиъм все още се взира в мен, очите му са меки, умоляващи. Чака ме да кажа нещо. Защитава ме още откакто и двамата бяхме деца… дори когато го мразех и се боях от него. И през цялото време съм била права да се страхувам, макар и да не съм знаела защо. През цялото време той е бил човекът, който би могъл да разбие сърцето ми.

Пръст по пръст аз отдръпвам ръката си от неговата. Сълзи се стичат по бузите ми, горещи и яростни от онова, което знам, че трябва да направя, за да го спася. Същото нещо, което правеше татко, което Лиъм е правил през цялото ми детство.

Аз трябва да излъжа.

Може би от това е създадена любовта. Може би това ми е позволило да се държа за сърцето на Магьосницата в продължение на векове.

Ставам и се раздвижвам из стаята, вземам дрехите му от мястото, където са сгънати до постелката за спане, и ги пъхвам в кожената му пътна чанта.

Главата на Лиъм се вдига рязко при щракването на закопчалката.

— Какво вършиш? — прошепва той.

Гласът ми излиза плътен, гърлото ми е пълно с още непролети сълзи.

— Трябва да се върнеш в Евърлес. Аз… — думите се закачват за гърлото ми, сякаш отказват да участват в заблуждаването на Лиъм. — Аз ще отида с Илайъс в Кънимор.

Той ме наблюдава безмълвно. И се вцепенява.

— Така ли?

През скръбта сърцето ми крещи да върна думите си обратно. Ала не мога. Да го целуна, бе като да нарисувам мишена върху гърдите му, ето защо, ако той не се върне в Евърлес сега, баща му ще го открие. А после и… Каро.

— През цялото време ти беше прав, че трябваше да избягам оттук — оставям дрехите и се връщам да седна до него. Тялото ми се чувства едновременно тромаво и приклещено, собствената ми безпомощност притиска кожата ми отвътре. Не мога да сторя нищо друго, освен да го убедя да се върне в Евърлес, където може да бъде повече в безопасност, отколкото е с мен. — Сигурна съм, че Илайъс ще се съгласи да ме отведе.

— Разбира се — отговаря той объркано. — Разбира се, че ще ни отведе…

Лиъм притихва, когато съумявам да му отправя сълзлива усмивка. Състрадание и съжаление раздират гърдите ми, щом си спомням обещанието, което ми даде Илайъс в Крепостта на Крадеца — че ще убие Алхимика, за да гарантира, че Лиъм няма да пострада.

— Лиъм — проронвам аз, насилвайки се да продължа да дишам, така че гласът ми да не секне. — Трябва да се върнеш в Евърлес. Престори се, че нищо от това не се е случило.

Той ме поглежда с празен поглед, без да каже нищо. Независимо колко много интелигентността му ми лази по нервите обикновено — бързият му ум непрекъснато се приковава към следващия отговор, преди дори да смогна да схвана загадката — сега тя ужасно ми липсва. Прекалено трудно ми е да понеса мълчанието. Има опасност гласът ми да затрепери, така че не казвам нищо повече. Скръствам ръце на гърдите си, мъчейки се да облекча ледената болка, която се врязва в дробовете ми с всеки дъх.

— Ще тръгнеш сама? — пита той.

— Да… — сега гласът ми наистина затреперва. Преглъщам и опитвам отново, пренареждайки думите си, но не мога повече да се противопоставям на това да му кажа истината. — Време е да се разделим.

— Това ли е, което искаш?

— Това е.

Дълго време Лиъм не проговаря. Просто се взира в мен, а очите му търсят отговора на някаква загадка. Най-накрая той кимва, рязко като падането на гилотина, след което приключва със събирането на нещата си от стаята. Аз седя там и го наблюдавам с празен поглед — като призрак на самата себе си.

За секунда той изглежда замръзнал, след това протяга колебливо ръка към мен и хваща моята, стиска я веднъж, преди да кимне.

Другата му ръка се вдига към лицето ми и той погалва бузата ми с върховете на пръстите си, толкова бързо и леко, че почти не мога да разбера дали не си го въобразявам.

Поглеждам в очите му.

— Обещай ми, че ще бъдеш в безопасност.

— Бих ти обещал всичко — казва той.

Лиъм издърпва собствения си малък бележник от купчината си с вещи, после го притиска към ръката ми и свива пръстите ми около него. Докосва устните си до челото ми с припряно движение, преди безшумно да се измъкне през вратата, без да ми остави какъвто и да било шанс дори да прошепна сбогом.