Евърмор

17

Когато отварям очи, пара се издига леко от повърхността на водата, която сега е топла около кръста ми. Косата и ризата ми са подгизнали, но парата ме обгръща. В безопасност. Защитена.

Само че след това тя става по-гъста, достатъчно, за да накара приближаващата се към мен фигура да изглежда като ходеща сянка. Обзема ме животинска паника, която пулсира с името Магьосница в кръвта ми. Тя е тук. Дошла е за мен.

Тогава фигурата ме сграбчва за китката и аз изпищявам, а крясъкът сякаш изпраща вълни след вълни от студ във водата, унищожаващи цялата топлина. Пукотът на образуващия се лед покрива шумовете на гората като фина дантела, докато парата около нас се превръща мълниеносно в сняг. С едно движение тя пада върху повърхността на водата, безброй замръзнали телца се спускат надолу.

— Джулс!

Лиъм. Вече не съм в спомена. Дишам, напомняйки на себе си, че аз съм Джулс, и разбира се, този, който приближава, е Лиъм, чиито устни са посинели от внезапния студ. Около мен светлината се е изместила, дърветата наоколо са станали по-големи и по-стари, отколкото изглеждаха едва преди миг. Спомням си изражението върху лицето на младата Каро — чиста, стръвна сила — и моментално узнавам къде съм, кога съм.

Разтрепервам се силно. Толкова е студено.

— Съжалявам, съжалявам… не исках. Това никога не се е случвало преди — гласът ми звучи по-раздразнено, отколкото ми се ще, но след секунди водата се връща към нормалната си температура. Сега, когато пак съм възвърнала сетивата си, осъзнавам, че и двамата стоим във водата. Наметалото на Лиъм е струпано на купчина върху една скала наблизо. Устата ми се разтваря.

— Какво… какво се случи?

Той прочиства гърло.

— Ти нагази навътре във водата.

— Аз… бягах, така мисля… — поглеждам надолу. Потокът тече около кръста ми, докато в спомена ми стигаше само до коленете. — Аз отново бях Антония. Споменът трябва да е отпреди векове.

Лиъм се размърдва.

— Започна да се издига пара и беше толкова гъста, че не можех да те видя. Не знаех какво се разиграва.

Сега наистина започва да се прокрадва неудобство. Усещам, че бузите ми поруменяват.

— Бях ядосана. А също и уплашена — спомням си кръвта по кинжала и как се опитвах да измия острието, като че не можех да издържа да го гледам така. — Бях наранила някого. Каро… струва ми се.

Минава миг и аз се стягам, за да се отдръпне той от мен. Вместо това Лиъм пристъпва по-близо, мърморейки нещо за студа, макар да виждам, че топлината се надига бързо към лицето му. Обзема ме вълнение дори когато се обръщам наполовина встрани, отмествайки очите си, противопоставяйки се на желанието си да обвия ръцете си около него. Изглежда, че всичките ми сетива са се задействали. Чувствам по свръхестествен начин всеки малък звук и движение, прилива на топлина към шията и лицето му, деликатното плискане на водата, докато той се приближава и спира едва когато е на една ръка разстояние. Водата пълзи нагоре по белия плат на ризата му. В тъмната му коса се настанява и заблестява мъгла, а под ребрата ми се размърдва нещо топло и неспокойно.

— Какво видя? — пита той. Позата му е някак вдървена, очите му предпазливо са приковани в лицето ми.

По-младото, смеещо се лице на Каро просветва пред мен, а очите й сякаш сменят цвета си между различни нюанси на зеленото.

— Кинжалът беше у мен и аз бягах от нещо, което бях сторила. Но Каро ме намери както винаги.

Разтърсвам глава, за да изчистя спомена от бъркотията на емоциите. Лиъм стисва рамото ми и аз не го отблъсквам дори когато погледът му описва малко по-меко движение. Обвивайки ръка около кръста ми, така че едва усещам кожата му през мократа си риза, той ме повежда обратно към брега. Сядам на една плоска скала. Той увива наметалото си около раменете ми. Когато спирам да треперя, ме пита:

— Забрави за Каро. Научи ли нещо за оръжието?

— Да — поемам си дъх аз, благодарна за съсредоточения му ум и за това, че не ми се налага да нося подобен товар сама. С колкото е възможно повече подробности му разказвам за кинжала, който съм направила — който Антония е направила — за украсеното със скъпоценен камък острие, обвързано с някаква сила. Как той бучеше от тази мощ, как Каро насочи върха му към гърлото ми. Докато разказвам, образът на малко по-младата Каро като че се отдалечава от мен, сплесква се, докато заприличва по-скоро на илюстрация в книга, а не на истински спомен. Препускащото ми сърце се успокоява — поне докато Каро, която познавам в този живот, не се надига, за да заеме мястото й — студена, жестока, настървена.

— Какво мислиш, че означава това? Това ли е всичко, от което се нуждаем? Сила?

— Не знам — прошепва Лиъм.

Може ли оръжието действително да бъде обвързано със сила? Ала съмнението на Лиъм се отразява в мен като ехо и аз скоро отхвърлям тази идея. Ако беше само сила, Каро щеше да е използвала оръжието върху мен. Не, щеше да ми е необходимо нещо повече от сила, за да победя Магьосницата.

— Това ще е без значение, ако не можем да го намерим. Имаше ли нещо друго, нещо конкретно?

Налага се да се върна обратно в бъркотията си от мисли.

— Говорихме за един мъж, Евър — затварям наполовина очи, размазвайки образа на поляната около себе си, опитвайки се да върна спомена. Припомням си смесицата от благоговение и страх, докато изговарях името му. — Каро трябва да ме е връщала обратно при него.

Лиъм поглежда надолу към водата, крехка руменина оцветява бузите му.

— Лорд Евър. Мой родоначалник.

Думите увисват във въздуха между нас, очевидно е сега, когато вече са изречени. Мъжът от историите — злият лорд — нямаше име досега. Не присъстваше в моите спомени или в детските ми кошмари. Но сякаш изричайки името му в спомена си, ние сме му вдъхнали живот. Страхът стяга кожата ми, капки студена пот избиват по гръбнака ми.

— Не се гордея с това — продължава Лиъм рязко.

Поемам си дълбоко дъх. Казвам си, че той е нещо повече от своята кръв. Виждала съм как хора от семейство Гърлинг, без да се замислят, разтварят години време в чая си, като че са бучка захар. Лиъм изобщо не е такъв. Сърцето му е добро.

— Може би това означава нещо, може би има нещо в Евърлес — казвам аз. Кожата ми се стяга като някакво предупреждение. Не мога да се върна. — Там няма река, а езеро…

— Айвън е там — прекъсва ме рязко той. — Баща ми е там. Евърлес вероятно е по-малко безопасен за теб дори от Шорхейвън. Освен това съм претърсил мястото и в него няма нищо друго освен безполезен порцелан и прашасало кръвно желязо. Не можем да рискуваме. — В гласа му се промъква съвсем слаба нотка на съжаление. Раменете му се привеждат и той надзърта настрани към водопада, избърсвайки лекия блясък от мъгла върху лицето си. — Лорд Евър е отдавна мъртъв и погребан. Няма нещо, което вече да не знаем от историите.

— Може би историите са грешни — отговарям аз на мига.

Бузите на Лиъм почервеняват, това е знак да спра, ала аз не вземам обратно думите си. Не съм длъжна.

— Историите ни бяха полезни, но те не са безпогрешни — допълвам аз.

— Не съм казвал, че са съвършени, но те ме доведоха до теб, нали? — той рязко сменя темата: — Видя ли изобщо нещо за убийството на Каро?

— Ами… — умът ми се задейства, разравяйки отново припомнения момент, за да го огледам от всеки ъгъл, сякаш е монета от кръвно желязо. Надниквам надолу към ръцете си, обмисляйки онова, което научих. Ръцете на Алхимика, когато тя е била Антония, ръцете, които са сътворили силата в острието. Същите ръце, които са втъкали времето в кръвта.

— Обвързала съм силата с острието — казвам на глас аз. — Това е само доказателство, че оръжието, което видях, наистина съществува. Обвързано със сила или… не знам, с нещо достатъчно мощно, за да убие Магьосницата. Казах нещо подобно на Каро. Аз на практика я заплаших.

Лиъм поклаща глава, загледан някъде в далечината.

— Джулс, никакви истории не разказват за оръжие, каквото ти описа. Дори и в най-кървавата война на Семпера.

— Само защото не е записано някъде, не означава, че това не се е случило — имам нужда това да е истина, защото знам, че там има някакво скрито познание, което ще ни помогне да унищожим Каро. — Покойната Кралица е унищожила тайните на кръвното време, за да ги запази за себе си, нали? Кой знае какви други тайни са били погребани от историята?

— Помисляла ли си… — той спира рязко, после ме поглежда, а ъгълчетата на устата му са извити надолу.

— Какво? — в мен пламва вълнение, дори надежда. Чакам го да завърши думите си, очаквайки някакъв брилянтен неочакван обрат на логиката да се отрони от устата му, някакъв незабравен факт, който би поставил всичко на фокус.

На Лиъм му е потребен момент, за да отговори:

— Помисляла ли си, че тези спомени може да са лъжа? Или просто още един от капаните на Каро?

Вдишвам, ужилена от думите му. Част от мен признава, че на мястото на Лиъм и аз бих могла да си помисля същото… но другата, ядосаната част от мен, иска да му изкрещи. Защото, ако не се доверя на себе си, ако греша, че истината не е вътре в мен, заключена надалече от триковете на Каро и измамата, се чувствам така, сякаш напълно ще се разпадна.

— Защо? Защото нямаш източници за това? В документите ти се споменава за оръжие.

Той прокарва ръка през все още влажната си коса и въздъхва разочаровано.

— Дори Стеф каза, че има нещо не както трябва в спомените ти.

— Не както трябва… — аз ставам и отхвърлям наметката му от раменете си. Цялото ми тяло гори като жарава. — Ти каза, че Стеф не знае какво приказва. Освен това не дойдохме тук само заради някаква прищявка. Книгата ми каза да потърсим червената река. Ти ни доведе тук, помниш ли? И ние открихме нещо, проследявайки миналото ми.

— Имахме късмет, но нямаме време да търчим из цяла Семпера, събирайки парчетата от пъзела. Пристигнахме тук с определена цел и се провалихме. Не сме по-близо до откриването на оръжието — изстрелва отговора си Лиъм. — Междувременно хрътките на Каро те преследват.

— Не знам какво да правя, освен да сглобя парчетата от загадката, доколкото мога — стисвам юмруци аз. — Може би трябваше да ми кажеш по-рано коя съм.

— Може би изобщо не трябваше да се връщаш в Евърлес — обобщава той хладно.

Извръщам се от него, за да скрия сълзите, които плуват в очите ми, и внезапно усещам ризата си неприятно студена и лепкава върху кожата. Настъпва миг мълчание, а сетне чувам как Лиъм се изправя зад мен. Бавно и внимателно той се доближава до мен и пак плъзва наметалото върху раменете ми.

— Съжалявам, Джулс — думите му са по-меки и умоляващи по начин, който събужда у мен различен вид страх от онзи, който Каро някога е предизвиквала. И най-страшното е… че му вярвам. — Просто не мога да ти позволя… не мога да понеса идеята…

Моля те, не довършвай думите си — мисля си аз, защото вече знам какво иска да каже той. — Не мога да понеса идеята да те загубя.

Преглъщам, примигвам. Болката и страхът в гласа му заплашват да разсеят гнева ми. Вместо това аз го кристализирам, превръщам гнева си в нещо студено, твърдо и устойчиво като камък.

— Този свят щеше да е по-приятно място, ако твоето семейство никога не беше съществувало — изричам аз. — Нищо от това никога нямаше да се случи.

Минава един миг, протяжен и непоносим, толкова дълъг, че си помислям, че неволно съм замразила времето. Тогава Лиъм вдига собственото си наметало от земята и го слага на раменете си, а движенията му са стегнати и отсечени заради едва контролирания му гняв. Пристъпи на вина и страх проблясват през мен, но това няма значение.

Това е цената да го запазя в безопасност.

И преди да продължа да споря, той се обръща и закрачва надалеч от мен право към гората.

Емоциите, трептящи между нас, не се разсейват, когато с Лиъм поемаме с усилие назад към Белууд, без да говорим. Щом излизаме от гората и тръгваме покрай куполообразните сгради на Монтмиър, продължаваме да мълчим. Някакво младо момиче, продаващо цветя от кошница в ръката си, минава край нас. Кървавочервените рози ми напомнят за цветето в дланта на Каро — за начина, по който тя отне живота му и го върна без усилие.

Лишила съм я от тази сила или поне от част от нея. Необичайна смесица от гордост и объркване се прокрадва в мен при тази мисъл. Сега силата на Каро зависи от други. Спомням си старата Кралица, бледа и студена на допир дори когато беше жива. Думите на Каро, след като тя се строполи на земята. Изпила съм кръвни монети, равняващи се на стотици години, и мразя вкуса им.

Слънцето залязва, разстилайки тъмнината над нас. В настъпващата вечер е по-лесно да оставя ума си да се скита. Откривам, че искам повече от всякога пътят да е по-чист, аз да съм по-силна, миналото ми да не е обвито в тайнственост. Отправям молитва към всички, които съм изгубила — Роан, татко, Амма — когато се върнем в Белууд, пътят към унищожаването на Магьосницата да се отвори пред нас светъл, блестящ и ясен.

Не, не молитва… обещание.

Взирам се в гърба на Лиъм и ми се иска да мога да му кажа това. Мускулите му се движат под наметалото с мрачна решителност.

Напред пред нас се появява главната порта на Белууд. Илайъс е там.

Усещам пристъп на облекчение, като го виждам в безопасност, жив… но гледката зад него вкопава нозете ми в земята. Това е тъмен силует на кон, придружен от група войници, фигурата е покрита с наметало от главата до петите и се движи с почти свръхестествена грация, която запраща ледени тръпки по гръбнака ми.

Тук са за мен — шепне един притаен, тъничък глас в мен.