20

Следвам указанията на Стеф колкото мога по-точно в мрака. Имам късмет, нощта е безоблачна и лунната светлина ме облива, осветявайки грубата карта, която тя ми направи.

Накрая след час ходене стигам до участък от разпокъсани земеделски земи, където почвата е наскоро изорана в прави бразди. Това ми напомня за малкия къс земя, на който живеехме с татко в Крофтън, и гърлото ми се стяга. На лунната светлина различавам очертанията на схлупена, грохнала колиба и пламъка от една-единствена свещ, горяща зад покрития с платно прозорец.

Трескаво чувство изпълва гърлото ми, докато вдигам ръка, за да почукам. Когато никой не отговаря, аз леко бутвам вратата. Тя не е заключена и се отваря лесно при допира ми.

Вътре въздухът мирише на горчиви, изгорени билки и на влажна земя. Спирам за момент в мрака и се ослушвам. Едничкият лъч светлина идва от свещта в средата на стаята, разположена ниско и пращяща едва доловимо.

Предпазливо пристъпвам в тъмното. Лунната светлина изчезва като изгаснал пламък на свещ.

Когато очите ми привикват, забелязвам, че някой е направил светилище в центъра на стаята: изкусно подредени билки, пълни с отвара бутилки от цветно стъкло, самотно горяща свещ. Смътно си спомням подобни олтари, подредени в дюкяна на долнопробната вещица в Крофтън, всички поръчани и заплатени с кръвно желязо от някой опечален роднина. Единствената разлика е, че разнообразието от дарове пред мен по някакъв начин изглежда по-автентично, те са по-целенасочено подредени, макар че не мога да кажа откъде точно знам това. Може би го диктува просто страхът, който ме обгръща сега, или копнежът ми да намеря смисъл в това пътуване, да се доверя на Стеф въпреки настояването на Лиъм, че подобно начинание е погрешно.

Аз пристъпвам по-навътре в стаята. От това разстояние виждам, че светилището е покрито с някакъв прах, който блести като летливи частици злато. Блещукането му ме притегля напред и аз протягам пръст, за да събера част от него. Пламъкът затопля дланите ми, когато посягам с ръка към него, макар че по кожата ми преминава странен, неочакван студ.

Тогава някой се покашля зад мен.

И аз се обръщам.

Там стои някакъв мъж — висок и широкоплещест, но с изтощен вид. Невъзможно е да се определи възрастта му. С разрошена черна коса и бледо, набраздено от бръчки лице той може да е от трийсет до петдесетгодишен. Ризата му, която изглежда мръсна дори на мъждукащата светлина, виси около тялото. От него се разнася миризмата на алкохол, когато се навежда, за да запали лампата върху непохватно издяланата кухненска маса.

Това трябва да е Джоуб.

В стомаха ми се образува малка буца страх, когато установявам, че той стои между мен и вратата.

Джоуб се взира в мен с мътните си зачервени очи и прави крачка напред.

— Коя си ти? — гласът му е леко замаян, но все още звучи плътно и строго.

— Ч-чиракуваща вещица — заеквам аз и изваждам издълбания камък, който Стеф ми даде. Моля се той да е достатъчно пиян, за да не ме разпознае от рисунките, които Ина разпространи, ако въобще ги е виждал… — Ваша далечна роднина. Чух за смъртта на Алтиа и… — Разпервам ръце с надеждата, че сам ще запълни паузите, но той не казва нищо. — Исках да отдам почитта си.

Джоуб присвива очи към мен, едва поглеждайки към камъка.

— Никога не съм те виждал преди.

Сърцето ми мълниеносно се сгърчва, тъй като си спомням дните непосредствено след смъртта на татко, колко изгубена и откъсната от света се чувствах тогава. Отпускам се леко. И макар че тогава не се опитвах да удавя скръбта си, разбирам защо някой би го направил. Човекът може да е мил, казвам си аз, докато преглъщам желанието си да побягна. Не искам да рискувам да го разстроя още повече, преди да науча нещо от него.

— Никога не съм се срещала с Алтиа — казвам приглушено аз. — Въпреки че тя може да ме е познавала.

— Е, нея вече я няма — отвръща сурово Джоуб. Той хвърля поглед към светилището, а после отново към мен. — Не си донесла никакви дарове. Така че… какво всъщност искаш?

Аз посочвам неуверено към светилището, вече напълно изгубена в лъжата си. Старая се да се заловя за нещо, което ще ми помогне да общувам по-пълноценно с него, да разбера какво знае за оръжието, без да го разгневя.

— Да я почета… и да науча за нея.

Той драсва една кибритена клечка и се пресяга покрай мен, за да запали някаква китка билки. Тамянът веднага започва да гори, изпълвайки въздуха със сладникав дим. Синьо-сив пушек разцъфва в пространството между нас.

— Никой вече не отдава почит на долнопробните вещици в Семпера. Не и от старите времена насам, а те са отдавна отминали. Така че ти имаш намерение да откраднеш нещо от нея — той млъква, позволявайки на малка усмивка да пропълзи по лицето му. — Но има хора, които крадат за добро, и други, които крадат за зло. Ти от кои си?

Да открадна за добро? Това завоалирана препратка към Алхимика ли е? Погледът му е прекалено прям, тежък и все пак не разкрива нищо. Стомахът ми се свива и се боя, че Лиъм е бил прав. Всичко това е загуба на време, опасно е и аз си бъбря тук с някакъв пиян луд… макар че говорът му е притеснително стегнат и обран. Обмислям да тръгна точно в този момент, пресмятайки дали съм достатъчно бърза, за да замразя времето и да се втурна покрай него през вратата.

Но не мога, все още не. Не и преди да разбера дали Алтиа е знаела нещо за победата над Каро. Налагам си да срещна погледа му и да изрека една достоверна версия. Смело, за да получа отговор от него.

— Мисля, че знам кой е убил Алтиа — казвам аз. Очите му се разширяват и той отстъпва крачка назад. — И искам да науча защо.

В опит да се противопостави мъжът задържа погледа ми още миг, след това сякаш нещо излиза от него и раменете му се отпускат.

— Седни — казва той троснато, а гласът му е нисък и ненадейно изпълнен със скръб. Той седя до масата и взема малка бутилка от някаква торба, която виси на колана му.

Краката отново ме засърбяват да побягна. Дошла съм на прага на този човек, очаквайки някакъв скрит съюзник въпреки неясното предупреждение на Стеф, но печалният му тон, липсата на реакция от негова страна, когато му казах, че може да знам кой е убиецът на майка му, са много по-обезкуражаващи от физическото насилие. Изминах целия този път, напомням си аз, избягах от Лиъм. И Ловеца все още може да претърсва спалните помещения в Белууд… не мога да се върна сега. Прогонвайки съмненията си и следвайки протегнатата ръка на мъжа, аз сядам на масата.

— Името ти е Джоуб, нали? — питам любезно аз, докато се настанявам.

На човека, сега прегърбен от скръб, му отнема кратък момент, за да кимне, сякаш трябва да бръкне в паметта си, за да изрови това движение. Докато вдига нагоре ръкавите си и изважда корковата тапа от стъклената бутилка, е далеч по-лесно да видя бръчките, които пъплят по кожата му. Линиите започват между кокалчетата на пръстите му и набраздяват ръцете му догоре, изчезвайки под навитите ръкави.

Налага се да сподавя едно рязко вдишване, когато проумявам, че това не са бръчки, а невъзможно тънки белези.

Той проследява очите ми.

— Тя много често използваше кръвта ми — отпива от бутилката си той. — Винаги казваше, че е заради мен. За да ме направи велик чрез магия, каквато е била някога тя самата и майка й преди нея.

— Тя се е опитвала… да ти даде магия? — питам аз. Нещо се вълнува в мен и се удря в гърдите ми като змийска опашка. — Можеш ли да я правиш?

Смехът му е кратък и горчив.

— Ако си могъщ, можеш да сториш всичко. Ако не си… — той показва с жест към себе си. — Боя се, че усилията на майка ми бяха напразни.

Джоуб изглежда по-стар сега, когато не се извисява над мен. Чувство на съжаление, примесено с дежавю ме пробожда… схлупената, тясна колиба, протяжните движения и думи на мъжа. За миг сякаш съм се върнала в собствената си колиба, а в един тъмен ъгъл гори олтарът за татко.

Преглъщайки, отхвърлям мисълта. Трябва да се съсредоточа върху получаването на информация от него. Когато оранжевата светлина от фенера разкрива стаята, аз се озъртам, примижавайки, за да видя детайлите на по-добра светлина. Стаята е с по-простичка подредба от онази на мнимата вещица, която посетихме с Каро и Ина в Лаиста, когато бяхме заедно в Евърлес. В единия ъгъл се намира малка масичка, отрупана с блестящи шишенца, буркани и дървена везна, а над огнището все още висят кафеникави снопчета сушени билки. Въздухът е наситен с дим и тамян, с металическа миризма на кръвно желязо и нещо друго, което не мога да назова.

Сила — шепне един глас в мен. Смътна, но е там.

Сепвайки ме, Джоуб заговаря:

— Защо стана така — подема той, а гласът му е монотонен и празен, — че едва след смъртта на майка ми се сдобих с парад от доброжелатели? А докато беше жива, тя трябваше да се бори за всяка кръвна монета. — Думите му все още се размазват и сливат по краищата, но смисълът, чувството се долавя идеално. Докато говори, той поръсва нещо в чашата си… разпознавам червеникавозлатистия блясък на кръвното желязо, но това не са монети, а само стърготини. Стомахът ми се свива. Дали Джоуб е кръволок?

— Кой друг е идвал? — питам предпазливо аз.

— Всякакви хора — казва Джоуб с безразличие. — Други вещици и търговци на време, войници и умопомрачени хора. Всички те си тръгват, когато осъзнаят, че не е останало нищо за вземане. Или когато разберат, че нямам нейните таланти.

Сърцето ми притихва. Стеф каза, че Джоуб притежава книжата на Алтиа, които могат да съдържат следа за унищожаването на Магьосницата. Умът ми се вихри, опитвайки се да измисли комбинацията от думи, които ще ми помогнат да получа информация, без да разгневя сина на Алтиа. Хвърлям поглед наоколо…

И тогава забелязвам дребна фигурка на Магьосницата, подпряна върху светилището. Студът прониква в мен.

— Майка ти почиташе ли Магьосницата?

Джоуб се изплюва, а сетне се засмива тихо.

— Не. Но Магьосницата е част от нашето наследство.

— Наследство? — усещам, че се придвижвам към масата, стараейки се да скрия страха си, докато се преструвам, че се хващам за думите му. — Какво имаш предвид?

— В семейството ми има вещици още от времето на Магьосницата. Истински вещици, а не самозванките, над чиито дюкяни висят табели — изрича злобно той. — Прапрабабата на майка ми е била сподвижница на Магьосницата и Алхимика. Алтиа имаше дарба. Но не и аз, освен това нямам деца — казва той с горчивина. — Макар че ти със сигурност вече знаеш нещо от това, щом си научила кой е убил майка ми — Джоуб го заявява толкова ясно, че отначало не съзирам опасността в думите му.

Гласът ми прозвучава дрезгаво:

— Аз… аз не съм убедена. Мисля, че е била слугинята на Кралицата. Едно момиче, малко по-голямо от мен, с тъмна коса и зелени очи… — заекването ми спира, когато виждам как той настръхва и погледът му се изостря.

— И двете — казва провлачено той. — И двете. Мъртвата Кралица и момичето.

Дъхът ми спира.

— Ти… ти видя ли го?

— Видях ги да си тръгват, когато приключваха с нея — казва развълнувано Джоуб. Апатията е изчезнала от гласа му и очите му сега проблясват като стомана. — Беше прекалено късно да я спася. Тя отново говореше лошо за Магьосницата. — Той се навежда напред, а дългите му нокти се забиват в масата. — Винаги съм й казвал да не разпространява тези приказки, но тя никога не слушаше.

— Г-говорила е лошо за нея? — почти ми е невъзможно да спра заекването си.

Притихвам. Той ме гледа изпитателно с хитрост, която не ми харесва. Когато си поемам дъх, Джоуб се надига наполовина от мястото си.

— Ти знаеш нещо, нали? — любопитства той оживено. След което удря по масата. Аз подскачам при звука. Пламъкът на лампата затрептява, а после пак се разгаря ярко.

Сърцето ми бие бързо с увереността, че в тази колиба се крие някакво познание, някаква истина, ала да можех само да ги достигна…

— Момичето, което е убило майка ти, то беше Магьосницата — изричам всичко на един дъх. — А аз търся оръжие, което ще го унищожи.

Спирам внезапно, проумявайки, че съм казала твърде много. Наричайки слугинята на Кралицата древна богиня, заявявайки, че искам да убия Магьосницата… Вероятно звуча като напълно умопомрачена независимо от онова, което Стеф ми разказа за историята на Джоуб.

Бавно, сякаш се опитвам да не смутя елен в гората, аз изваждам древната книга на масата и я отварям на страницата, която носи моята кръв. Потърси червената река.

— Надявах се ти да ми помогнеш да разбера какво означава това.

Надзъртам нагоре, за да видя, че по лицето на Джоуб се разпростира усмивка, усмивка, която ми харесва по-малко от пиянската му раздразнителност. Когато заговаря, гласът му е кристално ясен:

Червената река, почервеняла от кръв — рецитира той, като че е някакъв изопачен детски стих.

— Почервеняла от кръв? — главата ми се люшка. — Какво означава това?

Той свива рамене.

— Чия кръв е била пролята из Семпера?

Не бива да отговарям на глас. На Алхимика. Моята. Вътрешностите ми крещят да си тръгна… но не съм стигнала дотук само за да си тръгна без нищо.

— Ами оръжието? Чувал ли си някога…

— Да убие Магьосницата? Какво би могло да убие някого толкова могъщ като нея? — сбръчканото му лице се раздира от гняв, а сетне се разтяга в блажена усмивка. Главата ми се върти от смените в настроението му. — Тя не е нищо друго освен стръвен глад, нали?

— Тя не е нищо друго освен зло — думите се изливат от устата ми неволно. Опасно.

Джоуб се размърдва на мястото си и ръцете ми се свиват несъзнателно, пулсът ми се ускорява, стомахът ми се преобръща.

— Сега тя иска повече от сърцето си — казва той. — Нуждае се и от душата на Алхимика. Тогава нищо няма да може да я спре… ще може да върши неща, които мога само да си представя. Ще създава безсмъртие. Дори ще контролира самото време. Не просто ще го надживява, а ще се движи напред и назад през него. Ще отнема живот с докосване на ръката си. Ще властва в Семпера в продължение на хиляди години и ще седи на трона дълго след като аз се превърна в прах.

— Не, това е невъзможно — не знам защо се опитвам да убедя Джоуб в нещо подобно, но не мога да спра думите си, нито пък да извикам умоляваща нотка в гласа си.

— Нищо не е невъзможно — сега той вече се е надигнал, а светлината на лампата прави сянката му все по-уголемяваща се на пода. — Магьосницата ми го каза сама. Аз чувам нейния шепот. Докато спя. В сънищата си.

И ето че вече движенията му не са бавни, не са разконцентрирани. В ръката му се е появил нож, гласът му е станал студен и властен. И все пак нещо в думите му ме кара да се подчиня, когато той пожелава да пристъпя напред.

Аз ставам и треперейки, отивам до светилището, а Джоуб се приближава зад гърба ми. Разтварям дланта си с камата, дори не усещам болката. Протягам я напред, така че кръвта да покапе над мъждукащата свещ.

Пламъкът се изстрелва нагоре със сияйна светлина, сигнал за магия, насочена право към мен.

И той се хвърля към шията ми.

Загрузка...