Фантом - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Л. Дж. Смит (2) #2

2

Мило дневниче,

Аз съм у дома! Още не смея да го повярвам, но е истина.

Събудих се с най-странното чувство. Не знаех къде съм и само лежах и вдъхвах чистия мирис на омекотител за памук, лъхащ от чаршафите, опитвайки си да си обясня защо всичко ми изглежда толкова познато.

Не бях в имението на лейди Улма. Там спях, сгушена сред най-гладкия сатен и най-мекото кадифе, а въздухът ухаеше на тамян. Не бях и в пансиона: госпожа Флауърс пере спалното бельо с някаква смес от билки със странна миризма, за която Бони каза, че пазела от зло и осигурявала здрав и спокоен сън.

И внезапно разбрах. Бях си у дома. Пазителите го бяха направили! Бяха ме довели у дома.

Всичко и нищо не се е променило. Това е същата стая, в която съм спала още откакто съм била малко бебе: тук е полираният ми скрин от черешово дърво; върху полицата се кипри малкото плюшено черно-бяло кученце, което Мат спечели през зимния карнавал, когато бяхме в единадесети клас; бюрото ми с извития, сгъваем капак и преградите за писма; старинното огледало с изящна инкрустирана рамка над скрина; плакатите на Моне и Климт от музейните изложби, които посетих, когато леля Джудит ме заведе във Вашингтон. Дори гребенът и четката ми за коса са подредени грижливо един до друг върху скрина. Всичко е така, както би трябвало да бъде.

Станах от леглото и със сребърния нож за отваряне на писма повдигнах тайната дъска на пода в дъното на дрешника, старото ми скривалище, и открих този дневник, точно там, където го бях скрила преди толкова много месеци. За последен път съм писала преди парада за Деня на основателите през ноември, преди да… умра. Преди да напусна дома си и никога да не се върна. До този момент.

В онези редове съм описала нашия план как да откраднем обратно другия ми дневник, този, който Каролайн ми взе и възнамеряваше да прочете пред всички по време на драматизираното пресъздаване на историята на града, знаейки, че това ще съсипе живота ми. На следващия ден се удавих в реката под моста Уикъри и възкръснах като вампир. После умрях отново и се завърнах като човек, пътувах до Тъмното измерение и преживях хиляди приключения. А старият ми дневник си е стоял на същото място, под разхлабената дъска на пода на дрешника и ме е чакал.

Другата Елена, онази, която пазителите пресъздадоха в спомените на всички, е била тук през всички тези месеци, ходила е на училище и е живяла нормален живот. Онази Елена не беше писала в дневника. Това ме изпълни с облекчение. Колко ли зловещо щеше да бъде да видя редове, написани в дневника с моя почерк, а да не си спомням за описаните събития и преживявания? Макар че навярно щеше да ми е полезно. Нямам представа какво си мислят всички във Фелс Чърч, че се е случило през дните и месеците след Деня на основателите.

На целия град Фелс Чърч му бе дадена възможността за ново начало. Китсуне унищожиха града от чиста зла пакостливост. Насъскаха децата срещу родителите им, подтиквайки хората да унищожават себе си и всички, които обичаха.

Но сега нищо от това не се бе случило.

Ако пазителите са удържали на думата си, сега всички, които умряха, са живи: горката Вики Бенет и Сю Карсън, убити от Катрин, Клаус и Тайлър Смолуд през зимата; неприятният господин Танър; всички невинни, които китсуне убиха или станаха причина за гибелта им. Аз. Всички са отново тук, всичко започваше отново.

И, с изключение на мен и моите най-добри приятели — Мередит, Бони и Мат, моя скъп Стефан и госпожа Флауърс — никой друг не подозира, че животът във Фелс Чърч от Деня на основателите до днес не е следвал обичайния си ход.

На всички ни бе даден още един шанс. Ние го постигнахме. Ние спасихме всички.

Всички с изключение на Деймън. Накрая той спаси нас, ала ние не можахме да го спасим. Без значение колко усилено се опитвахме или колко отчаяно се молихме, пазителите заявиха, че не могат до го върнат обратно. Вампирите не се прераждат. Те не отиват на Небето, нито в Ада, нито водят някакъв задгробен живот. Те просто… изчезват.

Елена спря да пише за миг и пое дълбоко дъх. Очите й се наляха със сълзи, но отново се наведе над листа. Трябваше да разкаже цялата истина, ако изобщо имаше някакъв смисъл да се води дневник.

Деймън умря в ръцете ми. Беше мъчително да го гледам как си отива от мен. Но никога няма да допусна Стефан да узнае какви са истинските ми чувства към брат му. Би било жестоко — а и какъв би бил смисълът сега?

Още не мога да повярвам, че си е отишъл. Нямаше по-жив от Деймън… никой не е обичал живота повече от него. Сега той никога няма да знае…

В този момент вратата на спалнята й внезапно се разтвори широко и сърцето на Елена направо се качи в гърлото. Затвори припряно дневника. Но неканеният посетител беше само по-малката й сестра Маргарет, облечена в розова пижама на щамповани цветя, а косата й, копринена като царевична свила, стърчеше във всички посоки, сякаш бе перушина на дрозд. Петгодишното момиченце не се спря, докато не се озова почти до Елена, а сетне се метна отгоре й.

Приземи се ничком върху по-голямата си сестра, изкарвайки дъха й. Страните на Маргарет бяха мокри, очите й блестяха, а малките й ръце се вкопчиха здраво в Елена.

Стисната здраво, Елена усети тежестта на сестра си, вдъхна уханието на бебешки шампоан.

— Липсваше ми! — пророни с треперлив гласец Маргарет. — Елена! Толкова много ми липсваше!

— Какво? — Въпреки усилието да прозвучи нехайно, Елена долови треперенето в собствения си глас. Изведнъж осъзна, че не е виждала Маргарет — истински не я е виждала — повече от осем месеца. Ала Маргарет не би трябвало да го знае. — Липсвах ти толкова много, откакто си легна снощи, че реши да дойдеш тичешком, за да ме откриеш?

Маргарет се отдръпна леко от Елена и се втренчи в нея. Ясните сини очи на петгодишното дете имаха особено изражение — настоятелен, многозначителен поглед, от който по гърба на Елена полазиха ледени тръпки.

Ала Маргарет не каза нищо. Просто се вкопчи още по-здраво в сестра си, сви се на кълбо и отпусна глава на рамото й.

— Сънувах лош сън. Сънувах, че си ме изоставила. Че си заминала надалеч. — Последната дума бе тихо ридание.

— О, Маргарет — Елена сгуши по-плътно малкото момиченце в топлата си прегръдка, — било е само сън. Никъде няма да отида. — Затвори очи и се притисна в Маргарет, молейки се сестра й наистина да е имала само кошмар, а да не се е изплъзнала през някои пролуки в магията на пазителите.

— Добре, бисквитке, време е да се раздвижим — подкани я след няколко минути Елена и нежно я смушка. — Ще си устроим ли заедно страхотна закуска? Искаш ли да ти направя палачинки?

Маргарет седна и се вгледа в Елена с големите си сини очи.

— Чичо Робърт прави гофрети — рече. — Той винаги прави гофрети в неделя сутрин. Забрави ли?

Чичо Робърт. Правилно. Двамата с леля Джудит се ожениха след смъртта на Елена.

— Разбира се, че не съм, зайо — заяви тя безгрижно. — Просто за миг забравих, че днес е неделя.

Сега, след като Маргарет го спомена, чу някой долу в кухнята, и долови уханието на разни вкуснотии.

— Това бекон ли е?

Маргарет кимна.

— Ще се надбягваме ли до кухнята?

Елена се засмя и се протегна.

— Дай ми минута, за да се разсъня напълно. Ще се видим долу. — Отново ще говоря с леля Джудит, осъзна момичето и внезапно я заля огромна вълна на радост.

Маргарет скочи от леглото. При вратата се спря и погледна отново към сестра си.

— Наистина ще слезеш долу, нали? — попита колебливо.

— Наистина — увери я Елена, а детето се усмихна и пое надолу по коридора.

Докато я изпращаше с поглед, Елена отново остана поразена при мисълта какъв удивителен втори шанс — всъщност трети шанс — й бе даден. Потопи се за миг в атмосферата на скъпия си, уютен дом, мястото, където никога не си бе представяла, че ще живее отново. Чуваше веселия глас на Маргарет да бъбри нещо щастливо на долния етаж и дълбокото, плътно буботене на Робърт, докато й отговаря. Въпреки всичко беше такава късметлийка, че най-после отново си е у дома. Кое би могло да е по-прекрасно?

Сълзи запариха в очите й и тя стисна силно клепачи. Как можа да си помисли такава глупост. Кое би могло да е по-прекрасно? Ако гарванът на перваза на прозореца й беше Деймън, ако знаеше, че той е някъде там, готов да я дари с ленивата си усмивка, или нарочно да я вбеси, ето кое щеше да е по-прекрасно.

Елена отвори очи и примигна няколко пъти, за да преглътне сълзите. Няма да рухне. Не и сега. Не и когато отново щеше да види семейството си. Сега щеше да се усмихне, да прегърне с радост обичните си същества. По-късно може да си позволи да се отдаде на острата болка, която я раздираше отвътре, да си позволи да поплаче. В крайна сметка разполагаше с цялото време на света да оплаква Деймън, защото болката от загубата му никога, никога нямаше да изчезне.