22

Елена не можеше да си поеме дъх. Смътно осъзнаваше, че отваря и затваря уста, но не бе способна да издаде нито звук. Ръцете и краката й моментално се вцепениха.

Деймън й отправи почти срамежлива усмивка — което бе странно, защото Деймън никога не е бил особено срамежлив — и сви рамене.

— Е, принцесо? Искаше да съм тук с теб, нали?

Сякаш гуменият обръч, който я стягаше, се разкъса и Елена скочи от леглото, за да се хвърли в обятията на Деймън.

— Истински ли си? — изхлипа тя. — Това истинско ли е? — Целуна го страстно, а той отвърна на целувката й със същия плам. Усещаше го съвсем реален — хладната кожа на лицето и якето, изненадващата мекота на устните му под нейните.

— Ето ме тук — промърмори той в косата й и я притегли по-близо към гърдите си. — Истински съм, кълна ти се.

Елена отстъпи назад и го зашлеви силно през лицето. Деймън я изгледа гневно и вдигна ръка, за да разтрие пламналата си буза.

— Оох! — простена, а сетне устните му се извиха в дразнеща полуусмивка. — Не мога да твърдя, че беше неочаквано — шамаросван съм от жените много по-често, отколкото мислиш, че е възможно — но това едва ли може да се нарече хубаво посрещане на отдавна изгубен любим, скъпа.

— Как можа? — избухна Елена. Сега очите й бяха сухи и искряха от гняв. — Как можа, Деймън? Всички те оплаквахме. Стефан беше съсипан. Бони обвинява себе си. Аз… аз… част от сърцето ми умря. От колко дълго ни наблюдаваш? Нима всичко това беше някаква шега за теб? Смя ли се, докато ни гледаше как плачем?

Деймън потръпна.

— Скъпа моя принцесо, не се ли радваш да ме видиш отново?

— Разбира се, че се радвам! — тропна възмутено Елена с крак. Пое дълбоко дъх и малко се поуспокои. — Но, Деймън, какво ти става? Всички мислехме, че си умрял! Умрял завинаги, а не, че ще цъфнеш в спалнята ми след няколко дни, изглеждащ напълно здрав! Какво става? Това дело на пазителите ли е? Когато ги умолявах да те съживят, те заявиха, че не могат, че щом веднъж го сполети, смъртта за вампира е постоянна.

Деймън я удостои с искрена, весела усмивка.

— Е, ти най-добре от всички би трябвало да знаеш, че смъртта невинаги е за постоянно.

Елена сви рамене и обви ръце около себе си.

— Те ми обясниха, че било различно, когато аз съм се върнала от мъртвите — продължи с отпаднал глас, разкъсвана от вилнеещите в душата й чувства. Защото си в шок, подсказа й мъдро тънък гласец от едно затънтено кътче на съзнанието й. — Мистични неща, нали се сещаш. Времето ми още не било дошло. Хей! — Ръгна го с пръст. — Сега човек ли си? Аз бях човек, когато се върнах.

Деймън потрепери театрално.

— Бог да ми е на помощ. Преживях достатъчно, когато онова китсуне, което се меси там, където не му е работа, ме превърна в смъртен. Благодаря на небесата — или на който и да е — че този път не ми се налага да търся благосклонна вампирска принцеса, която да ме превърне отново във вампир. — Усмихна се срамежливо на Елена. — Както винаги, смуча кръв, скъпа. — Погледна врата й. — Като заговорихме за това, доста съм гладен…

Елена го зашлеви отново, макар че този път много по-нежно.

— Престани, Деймън!

— Сега може ли да седна? — попита той и когато тя кимна, се настани в долния край на леглото и я придърпа да седне до него. Елена се вгледа питащо в очите му, после плъзна нежно пръсти по острите му скули, изваяните устни, меката гарвановочерна коса.

— Ти беше мъртъв, Деймън — пророни тихо момичето. — Зная го. Видях те да умираш.

— Да — потвърди той и въздъхна. — Почувствах, че умирам. Беше ужасно болезнено и ми се стори, че хем продължи цяла вечност, хем свърши за няколко минути. — Потрепери. — Макар че и тогава бе останала малка частица от мен — Елена кимна — и Стефан ми каза, каза на онази малка частица да отлети. А ти държа частицата — държа мен — и ми каза да затворя очи. И тогава и тази последна частица си отиде, а с нея и болката. И тогава… аз се върнах. — Тъмните очи на Деймън се разшириха, когато си припомни чудото.

— Но как? — попита Елена.

— Спомняш ли си звездната сфера?

— Как бих могла да я забравя? Та тя бе в основата на проблемите ни с китсуне. Тя се изпари, когато аз… О, Деймън, аз използвах моите Криле на разрушението върху дървото, издигащо се на луната в Долния свят. Но те разрушиха и звездната сфера и аз трябваше да отида при пазителите, за да спася Фелс Чърч. Крилете на разрушението бяха… никога не бях виждала, нито изпитвала подобно нещо. — Тя потрепери.

— Видях в какво си превърнала онази луна — усмихна се леко Деймън. — Ще се почувстваш ли по-добре, мой прекрасен ангел, ако знаеш, че ме спаси, когато ти използва Силите си по този начин и разруши звездната сфера?

— Не ме наричай така — свъси се Елена. Съществата, които най-много приличаха на истинските ангели, бяха пазителите, а тя нямаше хубави спомени от тях. — И по какъв начин те спасиха Крилете на разрушението?

— Обясняват ли учителите в съвременното училище какво представлява кондензацията? — попита Деймън с високомерно изражение, което винаги надяваше, когато критикуваше дразнещо нейния свят, сравнявайки го с този, в който бе отрасъл. — Дали сега се набляга само на сексуалното обучение, съпричастието и посредствените романи, или учениците получават и малко научни познания? Зная, че са зарязали латинския и гръцкия заради театъра и осъзнаването на ролята на личността. — Тонът му бе пропит от презрение.

Елена си каза да не се хваща на въдицата му. Вместо това скръсти прилежно ръце в скута си.

— Мисля, че си изостанал с няколко десетилетия. Но, моля те, о, мъдрецо, предположи, че образованието ми не включва връзката между кондензацията и възкресяването от мъртвите, и ме просвети.

— Чудесно — подсмихна се Деймън. — Харесвам да видя млада жена, която уважава по-възрастните и по-умните. — Елена повдигна предупредително вежди към него. — Както и да е — продължи той, — течността в звездната сфера, чистата магия, не изчезна. Не е толкова лесно да се отървеш от една силна магия. Когато атмосферата се охлади, магията се преобразува от пара обратно в течност и закапа върху мен ведно с дъжда от пепел. В мен с часове се просмукваше чиста Сила и постепенно се преродих.

Ченето на Елена увисна.

— Онези подлеци! — избухна Елена възмутено. — Пазителите ме увериха, че си умрял завинаги и взеха всички съкровища, с които ги подкупихме. — В главата й се мярна мисълта за последното съкровище, което още притежаваше — бутилката, пълна с вода от Фонтана на вечната младост и живот, скрита на горната полица в дрешника й, но тя побърза да я пропъди. Дори пред себе си не смееше да признае за онова скрито съкровище за повече от миг. Страхуваше се, че пазителите ще разберат, че го притежава, а тя не можеше да го използва… поне не още, а може би никога.

Деймън повдигна рамо.

— Доколкото съм чул, понякога пазителите лъжат. Но е по-вероятно този път да са смятали, че казват истината. Те не знаят всичко, макар да си дават вид, че са всезнаещи. А китсуне и вампирите са малко извън тяхната област на познание.

Той й разказа как се е събудил, погребан дълбоко под пепелта и калта, проправил си е път с нокти и зъби към повърхността, докато накрая се озовал върху безлюдна луна, без да знае кой е, нито какво се е случило с него и как едва не умрял отново, но Сейдж го спасил.

— А после какво? — попита Елена нетърпеливо. — Как си спомни всичко? Как се върна на Земята?

— Ами — поде Деймън и върху устните му заигра нежна усмивка, — това е забавна история. — Бръкна във вътрешния джоб на якето си и извади грижливо сгъната бяла ленена кърпичка. Елена примигна. Приличаше на същата кърпичка, която й бе дал в съня. Деймън забеляза изражението й и се усмихна още по-широко, все едно знаеше откъде я е разпознала. Разгъна кърпичката и я подаде на Елена.

Сред гънките й се гушеха два кичура коса. Много позната коса, осъзна Елена. Двете с Бони бяха отрязали по един кичур от косите си и ги бяха оставили върху тялото на Деймън, защото искаха да оставят част от себе си с него, тъй като не можеха да вземат тялото му от пустата луна. Пред нея сега лежеше един кичур червена къдрава коса и един вълнист кичур златисторуса коса, блестящи и лъскави, все едно бяха отрязани от току-що измити коси, а не бяха изоставени сред свят, посипан от пепел.

Деймън се взираше в кичурите с изражение, в което се преплитаха нежност и отчасти благоговение. Елена си помисли, че никога досега не го е виждала да гледа толкова открито, почти обнадеждено.

— Силата от звездната сфера спаси и тези — обясни той. — Отначало бяха почти изпепелени, но после се възстановиха. Държах ги и ги изучавах, кътах ги с обич и спомените за вас започнаха да се връщат. Сейдж ми каза името ми и то ми прозвуча сякаш ми принадлежи, но не можех да си припомня нищо друго за себе си. Но докато държах тези кичури коса, постепенно започнах да се сещам кои сте вие, през какво сме преминали заедно и всичките неща, които аз… — Замълча за миг. — Това, което знаех за теб и чувствах към теб, тогава се спомних и малкото червено птиченце, а след това всичко се отприщи като пълноводен поток към мен и аз отново станах себе си.

Извърна се настрани и лицето му изгуби сантименталното си изражение, а погледът му отново стана хладен и леко присмехулен, сякаш се бе засрамил. После сгъна кърпичката с кичурите коса и я пъхна внимателно в джоба на якето си.

— Е — рече припряно, — след това Сейдж ми зае дрехи, достави ми това, което ми липсваше и ме отпрати обратно във Фелс Чърч, И ето ме сега тук.

— Обзалагам се, че е бил смаян — отбеляза Елена — и възторжен. — Вампирът, пазител на портите между световете, беше скъп приятел на Деймън, единственият му приятел, който Елена познаваше, освен самата нея. Познатите на Деймън по-често бяха врагове или почитатели, отколкото приятели.

— Той беше много доволен — призна Деймън.

— Значи чак сега се върна на земята?

Деймън кимна.

— Е, пропусна доста неща, които се случиха тук. — Елена се впусна да му описва събитията от последните няколко дни, като започна с името на Селия, изписано с кръв, и завърши с откарването на Кейлеб в болницата.

— Брей! — подсвирна Деймън. — Но предполагам, че проблемът не е само в това, че малкото ми братче се е нахвърлило като побесняло върху Кейлеб? Защото, както се досещаш, това може да е само изблик на ревност. Ревността винаги е била най-големият грях на Стефан. — Изрече последното със самодоволно свиване на устните, а Елена го сръга нежно в ребрата.

— Не принизявай Стефан — смъмри го, а вътрешно се усмихна. Толкова беше хубаво, че отново може да се кара на Деймън. Той наистина отново беше старият вбесяващ, предизвикателен и прекрасен Деймън. Деймън се бе върнал.

Почакай. О, не.

— Ти също си в опасност! — ахна девойката, припомняйки си внезапно, че отново можеше да й бъде отнет. — Днес името ти се появи, изписано с водораслите, които държаха Мередит под водата. Не знаехме какво може да означава това, защото те смятахме за мъртъв. Но след като си жив, изглежда, че ти си следващата мишена. — Направи пауза. — Освен ако пропадането през повърхността на онази луна да е било нападението срещу теб.

— Не се тревожи за мен, Елена. Ти навярно си права, че атаката върху луната е била моят „инцидент“. Но опитите им не са били много успешни, нали? — промърмори Деймън замислено. — Сякаш това, каквото и да е то, не се опитва много усърдно да ни убие. Имам смътно подозрение какво може да причинява всичко това.

— Имаш ли? — удиви се Елена. — Кажи ми.

Деймън поклати глава.

— Засега е само лек проблясък. Нека се уверя.

— Но, Деймън — замоли го Елена, — дори лекият проблясък е много повече, отколкото останалите от нас успяха да се сетят. Ела с мен утре сутринта и разкажи на всички за това. Така заедно може да измислим какво да предприемем.

— О, да — потрепери престорено Деймън. — Ти, аз, Мет и ловецът на вампири — страхотна компания, няма що. Плюс лицемерно праведният ми брат и малката червенокоса вещица. И старата вещица и учителят. Не, ще направя някои собствени проучвания. А има и нещо по-важно, Елена — продължи той, пронизвайки я с тъмния си поглед, — няма да казваш на никого, че съм жив. Особено на Стефан.

— Деймън! — възрази Елена. — Ти не знаеш колко е съсипан Стефан, смятайки те за мъртъв. Трябва да му кажеш, че си добре.

Деймън се усмихна кисело.

— Мисля, че навярно част от Стефан се радва, че съм отстранен от картинката. Той няма причина да ме иска тук. — Елена поклати енергично глава в знак на отрицание, но той продължи: — Истина е. Но може би е време нещата помежду ни да бъдат различни. Във връзка с това аз трябва да му докажа, че мога да се променя. Във всеки случай не бих могъл да разследвам както трябва, ако всички знаят, че съм тук. Засега не казвай на никого, Елена. — Тя отвори уста, за да възрази отново, но той я накара да замълчи с бърза, страстна целувка. — Обещай ми, че засега ще запазиш появата ми в тайна, а аз ти обещавам, че веднага щом разгадая случващото се, ти ще можеш да обявиш възкръсването ми за света — увери я той, когато се отдръпнаха един от друг.

Елена кимна, макар че не бе убедена.

— Ако наистина го искаш, Деймън, и смяташ, че е необходимо, ще те послушам. Но не ми е приятно.

Деймън се изправи и я потупа по рамото.

— Сега нещата ще са различни — заяви и погледна надолу към нея със сериозно лице. — Аз не съм същият, какъвто бях, Елена.

Тя отново кимна, този път по-уверено.

— Ще запазя тайната ти, Деймън — обеща му.

Деймън й се усмихна сковано, после направи три крачки към отворения прозорец. След миг вече го нямаше, а един голям, черен гарван полетя в нощта.

Загрузка...