Фантом

3

Яркото утринно слънце огряваше дългата, извита алея за коли, водеща към гаража зад пансиона. Бели пухкави облачета се носеха по чистото синьо небе. От сцената се излъчваше такова спокойствие и умиротворение, че бе невъзможно да си представиш, че нещо лошо се е случвало някога на това място.

Последният път, когато бях тук, помисли си Стефан, докато слагаше слънчевите си очила, това бе една опустошена земя.

Когато китсуне завладяха Фелс Чърч, градът се превърна във военна зона. Децата се обърнаха срещу родителите си, момичетата тийнейджърки се осакатяваха, градът беше наполовина разрушен. Кръв заливаше улиците, болка и страдания бяха навсякъде.

Входната врата зад него се отвори. Стефан се извърна бързо и видя госпожа Флауърс да излиза от къщата. Възрастната жена носеше дълга черна рокля, а очите й бяха засенчени от сламена шапка, украсена с изкуствени цветя. Изглеждаше уморена и състарена, ала усмивката й, както винаги, бе искрена.

— Стефан — рече тя, — тази сутрин светът е на мястото си, както трябва да бъде. — Госпожа Флауърс приближи и се взря в лицето му, проницателните й сини очи бяха топли и пълни със симпатия. Сякаш искаше да го попита нещо, но изглежда в последния миг размисли и вместо това каза: — Мередит се обади, както и Мат. Изглежда, че колкото и да е невероятно, всички са оцелели, живи и здрави. — Поколеба се, после стисна ръката му. — Почти всички.

Нещо се сви болезнено в гърдите на Стефан. Не искаше да говори за Деймън. Не можеше, не още. Вместо това сведе глава.

— Ние сме ви изключително задължени, госпожо Флауърс — промълви, подбирайки внимателно думите си. — Никога не бихме могли да победим китсуне без вас — вие им се противопоставихте и толкова дълго защитавахте града. Никой от нас няма да го забрави никога.

Усмивката на госпожа Флауърс стана по-широка, а върху бузата й неочаквано се появи трапчинка.

— Благодаря ти, Стефан — отвърна тя любезно. — За мен беше чест да се боря редом с теб и останалите. — Въздъхна и го потупа по рамото. — Но изглежда най-сетне започвам истински да остарявам; ще ми се да прекарам по-голяма част от днешния ден дремейки върху шезлонга в градината. Битката със злото ме изтощи повече, отколкото мислех.

Стефан й предложи ръка, за да й помогне да слезе по стъпалата на предната веранда и отново й се усмихна.

— Кажи на Елена, че ще направя онези бисквити за чай, които тя обича. Разбира се, след като се види и порадва на семейството си и пожелае да дойде на гости.

Елена и семейството й. Стефан си представи своята любима, копринено русата й коса, спускаща се по раменете, малката Маргарет в скута й. Сега Елена имаше още един шанс да води нормален човешки живот, което заслужаваше след всички жертви.

Стефан бе виновен, задето Елена за пръв път изгуби живота си — знаеше го със сигурност, която го разяждаше отвътре. Той бе довел Катрин във Фелс Чърч, а Катрин бе погубила Елена. Този път щеше да се погрижи Елена да е добре защитена.

Хвърли още един поглед към госпожа Флауърс в градината, изправи рамене и навлезе в гората. Птиците огласяха с песните си прошарените със слънчеви лъчи покрайнини на гората, ала Стефан се запъти по-навътре, където старите дъбове се извисяваха високо в небето, а храстите бяха по-гъсти. Където никой нямаше да го види, където можеше да ловува.

Спря на малка поляна, отдалечена на няколко километра, свали тъмните си очила и се ослуша. Наблизо се чуваше тихия пукот, докато някакво животно се промъкваше сред храсталака. Стефан се концентрира, напрегна мислите си. Беше заек, сърцето му тупкаше ускорено, докато търсеше сутрешната си храна.

Стефан фокусира съзнанието си върху горския обитател. Ела при мен, изпрати му мисълта си, нежно и примамващо. Усети как заекът застина за миг; после изскочи бавно изпод храста с оцъклени очи.

Приближи покорно и с още малко мислено подканяне от страна на Стефан, спря пред краката му. Стефан се наведе, вдигна го и го обърна, за да разкрие нежната шия, където туптеше пулсът му. Извини се мислено на животното и се предаде на глада, като зъби острите си кучешки зъби в точното място. Разкъса гърлото на заека и започна да пие бавно кръвта му, опитвайки се да не потръпва отвратено от вкуса й.

Когато китсуне заплашваха Фелс Чърч, Елена, Бони, Мередит и Мат настояваха той да се храни от тях, тъй като знаеха, че човешката кръв ще поддържа силите му, докато трае битката. Кръвта им бе като неземно блаженство: на Мередит бе пламтяща и силна; на Мат чиста и благотворна; на Бони сладка като десерт; на Елена опияняваща и укрепваща. Въпреки отвратителния вкус на зайчата кръв в устата му, зъбите му се бяха удължили от познатия глад.

Но сега няма да пие човешка кръв, зарече се твърдо Стефан. Не можеше да продължава да прекосява онази граница, дори те да го желаеха. Би нарушил обещанието си единствено, ако сигурността на приятелите му е застрашена. Промяната от човешка на животинска кръв щеше да е болезнена; спомняше си как се чувстваше, когато за пръв път спря да пие човешка кръв — зъбите го боляха, гадеше му се, беше раздразнителен, имаше чувството, че умира от глад, макар стомахът му да беше пълен — ала това бе единствената възможност.

Когато сърцето на заека завинаги спря да тупти, Стефан нежно се отдръпна. Задържа за миг отпуснатото телце в ръцете си, после го остави на земята и го покри с листа. Благодаря ти, мъниче, помисли си той. Все още беше гладен, но тази сутрин вече бе отнел един живот.

Деймън щеше да се изсмее. Стефан сякаш го чуваше. Благородният Стефан, щеше да изрече с присмех, а черните му очи щяха да се присвият със снизходително презрение. Изпускаш най-хубавото от това да си вампир, докато се бориш със съвестта си, глупако.

Сякаш призован от мислите му, над главата му изграчи гарван. За миг Стефан наистина очакваше птицата да се спусне на земята и да се преобрази в брат му. Когато това не се случи, Стефан се изсмя кратко и горчиво на собствената си глупост. Изненада се, когато смехът му прозвуча като ридание.

Деймън никога нямаше да се върне. Брат му си бе отишъл завинаги. След вековете на горчивина помежду им, двамата тъкмо бяха започнаха да възстановяват отношенията си — обединиха силите си в битката със злото, което изглежда Фелс Чърч винаги привличаше, както и за да защитят Елена. Но Деймън беше мъртъв и сега Стефан бе единственият, който трябваше да закриля Елена и приятелите й.

В гърдите му се раздвижи дремещият червей на страха. Толкова много неща можеха да се объркат. Човешките същества бяха толкова уязвими, а сега, когато Елена вече не притежаваше специални сили, беше лесно ранима като всяко едно от тях.

Мисълта го накара тутакси да се затича към къщата на Елена от другата страна на гората. Сега Елена бе негова отговорност. И той никога няма да позволи нещо отново да я нарани.

Площадката на горния етаж беше почти същата, каквато си я спомняше Елена: излъскан, макар и потъмнял дървен под, застлан с ориенталска пътека, няколко малки масички с дребни украшения и снимки, диван до големия прозорец с изглед към алеята за коли.

Но на половината път до стълбите Елена се спря, зърнала нещо ново. Сред фотографиите в сребърни рамки върху една от малките масички беше една нейна, на Мередит и Бони. Трите момичета бяха сближили лица и се усмихваха широко с шапки на главите и тоги, гордо размахали дипломите си. Елена я взе, за да я разгледа по-отблизо. Тя се бе дипломирала от гимназията.

Беше странно да види тази друга Елена, както неволно си мислеше за нея, русата й коса, прибрана в елегантен френски кок, млечнобялата кожа, поруменяла от вълнение, да се усмихва сред най-добрите си приятелки, и да не си спомня нищо за това. Изглеждаше толкова безгрижна, тази Елена, толкова бликаща от радост, с надежда и очаквания за бъдещето. Тази Елена не знаеше нищо за ужаса в Тъмното измерение, нито за хаоса, причинен от китсуне. Тази Елена беше щастлива.

Като огледа набързо останалите снимки, Елена различи още няколко, които не беше виждала преди. Очевидно тази друга Елена е била избрана за кралица на бала по случай началото на учебната година, макар Елена да си спомняше, че след смъртта й Каролайн бе спечелила короната. Но на тази снимка кралица Елена сияеше в цялата си красота в бледовиолетова рокля, заобиколена от вярната си свита: Бони, пухкава и сладка в лъскаво одеяние от синя тафта; Мередит, елегантна и изискана в черно; Каролайн, с буйна кестенява коса, изглеждаща обидена в тясната сребриста рокля, която оставяше много малко на въображението; и Сю Карсън в хубав бледорозов тоалет, усмихваща се право в обектива на фотоапарата, съвсем жива. В очите на Елена отново запариха сълзи. Те я бяха спасили. Елена, Мередит, Бони, Мат и Стефан бяха спасили Сю Карсън.

Тогава погледът й попадна върху друга снимка — на леля Джудит в дълга дантелена сватбена рокля и Робърт, застанал гордо до нея в официален костюм. С тях беше другата Елена, очевидно шаферка, облечена в рокля с цвета на пролетни листа, стиснала в ръце букет от розови рози. До нея бе застанала Маргарет, блестящата й русокоса главица бе сведена срамежливо, стиснала с едната си ръка отстрани роклята на Елена. Беше облечена в дълга бяла рокля с широка като камбанка пола, пристегната в кръста със зелен шал, а в другата си ръка държеше кошничка с рози.

Ръцете на Елена трепереха леко, докато оставяше снимката. Изглежда всички са щастливи и са се забавлявали. Колко жалко, че в действителност не беше присъствала.

На долния етаж се чуваше подрънкваното на стъкло и прибори и тя чу смеха на леля Джудит. Изтласквайки назад в мислите си странностите на това ново минало, което тепърва трябваше да изучава, девойката забърза надолу по стълбите, готова да посрещне бъдещето си.

В трапезарията леля Джудит наливаше портокалов сок от синя кана, докато Робърт изливаше с лъжица тестото за гофретите в железния тиган. Маргарет бе коленичила зад стола си, увлечена да съчинява разговор между двете си любими играчки — плюшения си заек и тигъра.

Огромна радост избуя в гърдите на Елена и тя сграбчи леля Джудит в здрава прегръдка, като я завъртя наоколо. Портокаловият сок описа широка дъга върху пода.

— Елена! — сгълча я леля Джудит, но се засмя. — Какво ти става?

— Нищо! Просто те обичам, лельо Джудит — заяви момичето и я прегърна още по-плътно. — Наистина много те обичам.

— О — промълви леля й и погледът й омекна. — О, Елена, аз също те обичам.

— И какъв красив ден! — Елена се отдалечи с кръшен пирует. — Прекрасен ден да си жив. — Целуна русата глава на Маргарет. Леля Джудит се пресегна към книжните кърпи.

Робърт се прокашля.

— Да разбираме ли, че си ни простила, задето миналия уикенд ти забранихме да излизаш?

О. Елена се опита да измисли подходящ отговор, но след като цели месеци бе живяла самостоятелно, самата идея, че леля Джудит и Робърт са й забранили да излиза, й се струваше абсурдна. При все това тя разшири очи и доби подходящо разкаяно изражение.

— Наистина съжалявам, лельо Джудит и Робърт. Повече няма да се повтори. — Каквото и да е то.

Раменете на Робърт видимо се отпуснаха.

— В такъв случай, повече няма да го споменаваме — заяви той с очевидно облекчение. Плъзна горещата гофрета в чинията й и й подаде сиропа. — Планирала ли си някакви забавления за днес?

— Стефан ще дойде да ме вземе след закуска — отвърна Елена и замълча. Последният път, когато бе говорила с леля Джудит, след катастрофалния завършек на честването на Деня на основателите, леля й и Робърт бяха много сериозно настроени против Стефан. Те, както и повечето хора в града, подозираха, че е виновен за смъртта на господин Танър.

Но очевидно в този свят двамата нямаха нищо против Стефан, защото Робърт само кимна. А и, напомни си девойката, ако пазителите бяха изпълнили това, което бе пожелала, господин Танър си беше жив, така че нямаше как да подозират Стефан за убийството му… О, всичко беше толкова объркано!

— Ще се помотаем из града — продължи Елена — може би ще се срещнем с Мередит и останалите. — Нямаше търпение да види родния си град какъвто бе преди — спокойно и безопасно място за живеене. Копнееше да бъде със Стефан сега, когато за разнообразие, двамата нямаше да се борят с някое ужасяващо зло, а ще бъдат като всяка друга нормална млада двойка.

Леля Джудит се засмя.

— Значи предстои още един мързелив ден, а? Радвам се, че си прекарваш добре през лятото, преди да заминеш за колежа, Елена. Ти работи толкова упорито миналата година.

— Ммм — рече уклончиво момичето и отряза парче от гофретата си. Надяваше се, както бе пожелала, пазителите да са я записали в „Далкрест“ — малък колеж, на два часа път от Фелс Чърч.

— Ставай, Меги. — Робърт мажеше с масло гофретата на малкото момиче. Маргарет се покатери на стола си, а Елена се усмихна като видя обичта, изписана върху лицето на Робърт. Маргарет наистина беше мило малко дете.

Уловила погледа на Елена, Маргарет изръмжа и тикна през масата тигъра към лицето на по-голямата си сестра. Елена подскочи. Малкото момиче се озъби и лицето й се изкриви в злобна гримаса.

— Той иска да те изяде с големите си зъби — рече Маргарет с дрезгав глас. — Идва, за да те докопа.

— Маргарет! — скара й се леля Джудит, а Елена потрепери. Краткотрайният израз на дива злоба върху лицето на сестра й напомни на Елена за китсуне, за момичетата, които те бяха подлудили. Но в следващия миг детето й се ухили широко и притисна пухкавата муцуна на тигъра в ръката на Елена.

Входният звънец иззвъня. Елена пъхна последния залък от гофретата в устата си.

— Това е Стефан — смотолеви. — Ще се видим по-късно. — Изтри устните си и провери косата си в огледалото, преди да отвори вратата.

И там наистина я очакваше Стефан, красив, както винаги. Изящни римски черти, високи скули, класически прав нос и чувствено извита уста. Държеше слънчевите си очила в ръка, а от наситенозелените му очи, които срещнаха нейните, струеше безкрайна любов. Елена разцъфтя неволно в широка усмивка.

О, Стефан, изпрати му мислено послание, обичам те, обичам те. Толкова е прекрасно да си у дома. Деймън винаги ще ми липсва и винаги ще страдам, че не сторихме нещо друго, за да го спасим — и никога няма да спра да мисля за него — но независимо от всичко, не мога да спра да съм щастлива.

Зачака. Чувстваше се така, сякаш пътуваше с кола и някой е натиснал рязко спирачките, а тя е била отхвърлена рязко напред към предпазния колан на колата.

Макар че Елена изпрати думите си към Стефан, придружени с огромна вълна от любов и привързаност, нямаше отговор, нито ответни емоции. Като че ли между нея и Стефан бе издигната невидима стена, която блокираше мислите й, за да не го достигнат.

— Елена? — рече Стефан на глас, а усмивката му леко помръкна.

О. Тя не бе осъзнала. Дори не бе помислила за това.

Когато пазителите отнеха силите й, сигурно бяха отнели всичко. Включително телепатичната й връзка със Стефан. Тя съществуваше, макар и едва доловима… Беше сигурна, че все още го чуваше, достигаше съзнанието му, дори и след като изгуби връзката си с Бони. Ала сега бе напълно изчезнала.

Девойката се наведе напред, сграбчи го за предницата на ризата му, притегли го към себе си и пламенно го целуна.

О, благодаря ти, Господи, помисли си, когато усети познатото успокояващо усещане, когато съзнанията им се преплетоха. Устните на Стефан се извиха в усмивка под нейните.

Реших, че съм те изгубила, помисли си девойката, че повече никога няма да мога да те достигна по този начин. За разлика от телепатичната връзка, която споделяха, тя знаеше, че мислите й не достигат до Стефан като думи, а като образи и емоции. Усещаше от него към нея прилив на безмълвен, но стабилен поток на непресекваща любов.

Зад тях някой се покашля многозначително. Елена пусна неохотно Стефан и се извърна, за да види леля Джудит, която ги наблюдаваше.

Стефан се изправи, изчервен от притеснение, а в очите му се мярна сянка на неспокойно очакване. Елена се ухили. Струваше й се страшно трогателно, че макар да бе минал през ада — съвсем буквално — той все още се боеше да не разсърди леля й. Девойката отпусна ръка върху неговата, опитвайки се да му изпрати мислено съобщение, че сега леля Джудит приема връзката им, но топлата усмивка на по-възрастната жена и сърдечният й поздрав бяха достатъчно красноречиви.

— Здравей, Стефан. Ще се върнете до шест часа, нали, Елена? — попита леля Джудит. — Робърт има късна среща и аз си помислих, че ти, аз и Маргарет бихме могли да си устроим „момичешка“ нощ. — Изражението й изразяваше надежда, ала в същото време се долавяше известно колебание. Приличаше на някой, който чука на врата, която може да се затръшне в лицето му. Стомахът на Елена се сви на топка от чувство на вина. Нима през цялото лято съм избягвала леля Джудит?

Не й бе трудно да си го представи. Ако не бе умряла, сигурно нямаше да има търпение да продължи с живота си и щеше да се дразни от близките си, които искаха да я закрилят и да я задържат у дома за по-голяма безопасност. Но тази Елена бе по-мъдра — тя знаеше какъв късмет е да има леля Джудит и Робърт. И изглежда тази Елена трябваше доста да се постарае, за да изглади грешките на предишната.

— Звучи страхотно! — заяви весело и надяна сияйна усмивка на лицето си. — Може ли да поканя Бони и Мередит? На тях ще им хареса „момичешката“ нощ. — А и щеше да е добре, додаде мислено, да има наоколо приятели, които също като нея нямаха представа какво става в тази нова версия на Фелс Чърч.

— Чудесно — присъедини се към възторга й леля Джудит, която изглеждаше много по-щастлива и облекчена. — Приятно прекарване, деца.

Когато Елена се запъти към вратата, Маргарет изтича откъм кухнята.

— Елена! — извика момиченцето и обви здраво ръце около кръста на по-голямата си сестра. Елена се наведе и я целуна по главата.

— По-късно ще се позабавляваме, зайче — обеща тя.

Маргарет кимна на Елена и Стефан да коленичат, после приближи устни към ушите им.

— Този път не забравяйте да се върнете — прошепна, преди да изчезне в къщата.

За миг Елена застина неподвижно, както бе коленичила. Стефан стисна ръката й и я изправи. И без телепатичната връзка, тя знаеше, че им е минала една и съща мисъл.

Докато се отдалечаваха от къщата, Стефан я прегърна през раменете. Зелените му очи се впиха в нейните и той се наведе, за да я целуне нежно по устните.

— Маргарет е малко момиче — заяви твърдо. — Може би просто не иска по-голямата й сестра да замине. Може би се тревожи за отиването ти в колежа.

— Може би — промърмори Елена и се сгуши в прегръдката му. Вдъхна свежия му, чист аромат на зелени листа и гора и усети как дишането й се успокоява, а тежестта в стомаха й се стопява.

— А ако не е така — продължи бавно, — ще измислим нещо. Винаги се справяме. Но точно сега искам да видя какво са ни дали пазителите.