Фантом

23

На следващата сутрин Елена се чувстваше лека и щастлива, опиянена от огромната и прекрасна тайна, която таеше в себе си. Деймън беше жив. Миналата нощ беше в стаята й.

Нали така?

Беше преживяла толкова много, че не смееше да повярва. Стана от леглото и видя, че облаците отвън още са обагрени в розово и златисто от изгрева, така че сигурно беше много рано. Придвижи се предпазливо към прозореца. Не бе сигурна какво търси, но коленичи и огледа внимателно пода.

Ето. Малки частици прах върху проскърцващата дъска, изпаднали от нечии обувки. А върху перваза на прозореца ясно си личаха дългите следи, оставени от ноктите на птица. Това доказателство бе достатъчно за Елена.

Тя се изправи, нададе тих радостен вик и плесна възбудено с ръце. Лицето й сияеше от огромна усмивка. Деймън беше жив!

После пое дълбоко дъх и остана неподвижна. Призова цялата си воля, за да придаде безстрастен израз на лицето си. Ако наистина искаше да запази тази тайна — и тя предполагаше, че е длъжна, в крайна сметка беше обещала — трябваше да се държи така, сякаш нищо не се е променило. А и всъщност нещата все още бяха доста зле, напомни си девойката. Ако се замислеше за реалността, още нямаше поводи да празнува.

Завръщането на Деймън с нищо не променяше факта, че някаква тъмна сила преследваше Елена и приятелите й, нито това, че на моменти Стефан се държеше доста неразумно и брутално. Сърцето й се сви леко при мисълта за Стефан, но щастието продължаваше да напира в гърдите й. Деймън беше жив!

Освен това той имаше представа какво може да се случва. Това бе типично за Деймън — вбесяващата му склонност да не споделя идеите си и да не й казва какво мисли — но при все това неговият проблясък вдъхваше много по-голяма надежда, отколкото всеки от тях можеше да предложи. Може би в края на краищата все пак имаше светлина в края на тунела.

Върху прозореца й изтрополи камъче.

Когато надникна, видя Стефан, с приведени рамене, пъхнал ръце в джобовете, да я гледа откъм моравата. Елена му махна да остане там, където беше, навлече набързо джинси и бяло дантелено горнище, нахлузи обувките си и слезе долу, за да го посрещне. Тревата бе покрита с роса и стъпките на Елена оставиха отпечатъци. Хладината на настъпващото утро вече се изместваше от заслепяващото горещо слънце: очертаваше се поредният влажен летен ден във Вирджиния.

Докато приближаваше Стефан, Елена забави крачка. Не знаеше какво точно да му каже. От изминалата нощ всеки път, щом си помислеше за него, си представяше тялото на Кейлеб, летящо във въздуха, чуваше ужасното хрущене, когато се удари в мраморния монумент. Не можеше да заличи от съзнанието си дивашката ярост на Стефан, когато се нахвърли върху Кейлеб, въпреки че Деймън беше сигурен, че навярно е имал причина. Деймън. Как щеше да попречи на Стефан да се досети за истината за брат му?

От страдалческото изражение на Стефан бе ясно, че той е усетил страховете й. Протегна ръка.

— Зная, че не разбираш защо вчера се държах така — заговори Стефан, — но има нещо, което трябва да видиш.

Елена спря, ала не пое протегнатата му ръка. Лицето му се смрачи още повече.

— Кажи ми какво става — подкани го тя.

— Трябва да ти покажа нещо, което открих — рече Стефан търпеливо. — Ще разбереш, когато отидем там. Моля те, Елена. Никога не бих те наранил.

Тя се втренчи в него. Не се съмняваше, че думите му са истина — Стефан никога не би я наранил.

— Добре — кимна, взела решение. — Почакай за минута. Ей сега се връщам.

Остави Стефан на моравата под лъчите на ранното утринно слънце и влезе в притихналия полумрак на къщата. Всичките й обитатели още спяха: бърз поглед към часовника на кухнята я увери, че едва минава шест часа. Надраска набързо бележка до леля Джудит, в която й съобщаваше, че ще закуси със Стефан и по-късно ще се върне. Когато посегна да вземе чантата си, се увери, че изсъхналата клонка върбинка още е вътре. Не че се опасяваше, че Стефан ще й стори нещо… но нямаше да навреди да е подготвена.

Когато излезе от къщата, Стефан я поведе към колата си, паркирана до тротоара, отвори вратата до шофьора и се наведе над нея, докато тя закопчаваше колана.

— Колко далеч е? — попита Елена.

— Не много — увери я Стефан. Докато шофираше, тя го наблюдаваше и забеляза тревожните бръчки около очите му, нещастно отпуснатите ъгълчета на устата му, напрежението в раменете. Искаше й се да обвие ръце около него, да го утеши, да вдигне ръка и изглади тези бръчки. Ала споменът за изкривеното му от ярост лице от предишния ден я възпираше. Просто не можеше да се застави да го докосне.

Не бяха пътували дълго, когато Стефан зави по една задънена улица със скъпи къщи.

Елена се наведе напред. Спряха пред голяма, бяла къща с просторна веранда с колони. Познаваше тази веранда. След бала при завършването на единайсети клас двамата с Мат седяха върху тези стъпала и наблюдаваха изгрева на слънцето, все още в балните си тоалети. Тя бе изритала сатенените си сандали и бе облегнала глава върху облеченото в смокинг рамо на Мат, заслушана замечтано в музиката и гласовете, носещи се от партито след бала в къщата зад тях. Беше прекрасна нощ от друг живот.

Елена впери обвиняващ поглед в Стефан.

— Това е къщата на Тайлър Смолуд, Стефан. Не зная какво си намислил, но Кейлеб не е тук. Той е в болницата.

Спътникът й въздъхна.

— Зная, че не е тук, Елена. Леля му и чичо му също не са тук.

— Те са извън града — каза Елена машинално. — Леля Джудит говори с тях вчера.

— Това е добре — отбеляза Стефан мрачно. — Тогава са в безопасност. — Озърна се тревожно нагоре и надолу по улицата. — Сигурна ли си, че няма да изпишат днес Кейлеб от болницата?

— Да — отвърна Елена остро. — Раните му са доста сериозни. Ще го задържат за наблюдение.

Тя излезе от колата, затръшна вратата и се запъти към къщата на семейство Смолуд, без да се обърне, за да провери дали Стефан я следва.

Той мигом я настигна. Тя прокле наум вампирската му скорост и закрачи по-бързо.

— Елена — рече той, застана пред нея и я принуди да спре. — Сърдиш се, защото искам да си в безопасност ли?

— Не, сърдита съм ти, защото едва не уби Кейлеб Смолуд — отвърна девойката и му хвърли унищожителен поглед.

Лицето на Стефан помръкна и върху него се изписаха такава умора и съжаление, че тя тутакси се почувства виновна. Каквото и да ставаше с него, той все още се нуждаеше от нея. Ала тя не знаеше как да се справи с агресивността му. Беше се влюбила в Стефан заради поетичната му душа, заради нежността му. Деймън беше опасният. Опасното излъчване отива много повече на Деймън, отколкото на Стефан, обади се в главата й сух, наблюдателен глас и Елена не можеше да не се съгласи.

— Просто ми покажи това, което искаш да видя — рече накрая.

Стефан въздъхна, сетне се обърна и я поведе нагоре по алеята за коли пред дома на Смолуд. Очакваше да се отправи към предната врата, но той заобиколи едната страна на къщата и тръгна към малката барака в задния двор.

— Бараката за инструменти? — учуди се тя. — Да не би преди закуска да се налага спешно да се сдобием с косачка за трева?

Стефан не обърна внимание на язвителното й подмятане и отиде до вратата на бараката. Елена забеляза, че катинарът, който държеше двойната врата, бе изтръгнат и счупен на парчета. Половината метална халка висеше безполезно от желязната скоба. Явно по-рано Стефан бе нахлул вътре.

Елена го последва в бараката. Отначало, след ярката утринна светлина отвън, не можа да види нищо в полумрака на бараката. Постепенно осъзна, че стените са покрити с някакви хартии. Стефан се пресегна и разтвори по-широко вратите, за да пусне слънчевата светлина.

Елена се втренчи в хартиите по стените и със сподавен вик на ужас отстъпи назад: първото, което различи, беше нейна снимка върху изрезка от вестник. Дръпна изрезката от стената и се вгледа по-отблизо в нея. Беше от местния вестник и на нея тя бе облечена в сребриста рокля, танцуваща в прегръдките на Стефан. Заглавието под снимката гласеше: „Кралицата и кралят на бала на гимназията «Робърт Е. Лий»“.

Кралица на бала? Въпреки сериозността на ситуацията, устните й се извиха в усмивка. Тя наистина бе завършила гимназия, окъпана в сияйна слава, нали?

Свали друга изрезка от стената и усмивката й мигом се стопи. Върху тази се виждаше ковчег, носен под дъжда от опечалени мъже, следвани от тълпа от мрачни лица. Елена разпозна сред тях леля Джудит, Робърт, Маргарет, Мередит и Бони, стиснала устни, с блестящи от сълзи очи. Заглавието тук гласеше: „Градът оплаква абитуриентката Елена Гилбърт“.

Пръстите й се сгърчиха несъзнателно, смачквайки изрезката. Тя се извърна и погледна Стефан.

— Това не би трябвало да е тук — изрече, а в гласа й се прокрадна истерична нотка. — Пазителите промениха миналото. Не би трябвало да са останали никакви вестникарски статии или каквато и да е друга информация.

Стефан отвърна на погледа й.

— Зная — кимна. — Мислих доста и най-доброто предположение, до което стигнах, е, че може би пазителите просто са променили съзнанието на хората. Те не биха видели каквото и да е доказателство за това, което помолихме пазителите да изтрият. Те виждат само това, което отговаря на новите им спомени, спомените за един нормален, малък град и група обикновени тийнейджъри. Просто поредната учебна година.

Елена размаха изрезката.

— Но тогава защо това е тук?

Стефан снижи глас.

— Може би магията на пазителите не влияе върху всички. Кейлеб е надраскал някакви бележки в една тетрадка, която намерих, и от тях излиза, че той си спомня две различни поредици на събитията. Чуй това: „В града има момичета, които знаех, че са мъртви. Тук има чудовища. Градът беше унищожен, но ние го напуснахме, преди да успеят да се доберат до нас. Но сега съм обратно тук и сякаш никога не сме заминавали, все едно никой не си спомня нищо. Всичко е нормално: няма чудовища, няма смърт“.

— Хмм. — Елена взе тетрадката от него и прелисти страниците. Кейлеб бе направил списъци. Вики Бенет, Каролайн, тя. Всички те фигурираха. Всички, които бяха по-различни в този свят от другия. Имаше бележки за това как си ги спомня — как е мислил Елена за мъртва и какво става сега. Тя обърна няколко страници и очите й се разшириха. — Стефан, слушай. Тайлър му е казал за нас. Има още: „Тайлър се страхува от Стефан Салваторе. Той смята, че Стефан е убил господин Танър и че в него има нещо странно, нещо свръхестествено. И той смята, че Елена Гилбърт и приятелите й са замесени в това, което става“. Има и обяснение под черта, в което се допълва, че в едните му спомени господин Танър е мъртъв, а в другите е жив. — Елена прегледа набързо още няколко страници. — Изглежда, че той е насочил вниманието си към нас, защото ни смята за причината за тези промени. Разбрал е, че сме в дъното на всичко. Защото ние сме тези, които най-много са се променили — с изключение на жертвите на вампирите и китсуне — и тъй като знае, че Тайлър ни е подозирал, Кейлеб ни обвинява за изчезването му.

— Две различни поредици от спомени — повтори Стефан и се намръщи. — Ами ако Кейлеб не е единственият, който си спомня двете реалности? Ами ако свръхестествените същества или хора, които са запознати със свръхестественото, не са повлияни от магията?

Елена замръзна.

— Маргарет… Чудя се дали си спомня нещо. Изглеждаше толкова разстроена, когато ме видя за пръв път. Спомняш ли си колко се страхуваше, че отново може да замина? Мислиш ли, че тя си спомня, че съм умряла, независимо от новите й спомени, създадени от пазителите?

Стефан поклати глава.

— Не зная, Елена. Имаш ли някаква причина да смяташ, че Маргарет се различава с нещо от всяко друго нормално, малко момиченце? Малките хлапета могат да са много драматични без никаква причина. А Маргарет има доста богато въображение.

— Не зная — промълви Елена объркано. — Но ако пазителите само са насложили новите спомени върху старите, това би обяснило защо старият ми дневник все още е скрит в спалнята ми точно там, където го оставих, и там е записано всичко, което се случи преди да напусна дома си. Значи смяташ, че Кейлеб подозира, че става нещо, защото в крайна сметка той е върколак?

— Огледай се. — Стефан посочи наоколо.

За пръв път Елена осъзна цялата сцена и всички изводи, на които навеждаше. Нейни снимки. Снимки на Бони и Мередит. Дори имаше снимки на горката Каролайн, показващи превръщането й от високомерна зеленоока дебютантка в подивяло получудовище, в напреднала бременност с бебето… на Тайлър? Елена шокирано осъзна, че от дни не се бе сещала за Каролайн. Дали Каролайн все още беше бременна? Дали ще се превърне във върколак, защото носеше бебето на Тайлър? Във Фелс Чърч имаше цяла глутница върколаци, припомни си Елена. Силни, влиятелни върколаци и ако това не се е променило, ако цялата тази сган си спомня всичко или достатъчна част, тогава те навярно просто изчакваха сгоден момент, за да нападнат.

В стаята имаше не само изрезки от вестници, но и оригинални снимки. Видя една своя фотография, направена през прозореца на пансиона, на която тя се бе навела и разговаряше възбудено с Мередит, която в този миг милваше смъртоносната си бойна тояга. Имайки предвид дрехите, с които бе облечена, снимката бе направена веднага след като взеха Аларик и Селия от гарата. Кейлеб не само разследваше двете различни последователности от спомени, но шпионираше Елена и приятелите й.

Тогава забеляза и още нещо. В другия край на помещението имаше букет рози.

— Какво?… — промърмори тя, когато ги доближи. И тогава видя. Около цветята бе очертана пентаграма, заобиколена от купчина снимки: на Елена, Бони, Мередит, Мат, Стефан, Деймън.

— Това са същите рози като онази, която Кейлеб ти даде, нали? — попита Стефан тихо. Елена кимна. Това бяха съвършени, тъмночервени изящни цветове, които я мамеха да ги докосне.

— Розата, от която започна всичко — прошепна момичето. — Тя убоде пръста на Бони и кръвта й изписа името на Селия. Сигурно е била една от тези.

— Кейлеб не само е върколак — заяви Стефан. — Не зная точно какво прави тук, но на мен много ми прилича на черна магия. — Погледна я умолително. — Открих всичко това вчера — продължи. — Трябваше да се боря с него, Елена. Зная, че те изплаших, но трябваше да те защитя — и всички останали — от него.

Елена кимна, твърде смаяна, за да говори. Сега разбираше защо Стефан се бе държал по този начин. Мислел е, че тя е в опасност. Но при все това… не можеше да не се почувства зле, щом си припомнеше извитото във въздуха тяло на Кейлеб, когато Стефан го хвърли. Кейлеб може и да ги бе нападнал с опасна магия, но бележките му показваха, че е объркан и изплашен. Елена и приятелите й бяха променили неговия свят и сега той не разбираше кое е истинската реалност.

— По-добре да съберем всичко това и да го занесем в пансиона — предложи Елена припряно. — Има ли още тетрадки? — Стефан кимна. — Тогава по-добре да ги прегледаме внимателно. Ако ни е направил магия — или по някакъв начин ни е проклел — то това още е в сила, въпреки че в момента той е на сигурно място в болницата. Може в тези тетрадки да е описана магията, която използва, или най-малкото може да открием някаква следа, от която да разберем каква е тази магия и какво точно става. И надявам се, как да я развалим.

Стефан изглеждаше малко несигурен, а в зелените му очи се четяха въпроси. Ръцете му бяха леко протегнати, сякаш е очаквал тя да го прегърне и е забравил да ги пусне, когато тя не го стори. Но поради някаква непонятна за нея причина, Елена не можеше да се застави да го прегърне. Вместо това отвърна поглед и рече:

— Имаш ли някаква найлонова торба или кашон в колата, в които да сложим всичко това?