5

— Вълнуваш ли се, че Аларик пристига утре? — попита Мат. — Той води и приятелката си, изследователката Селия, нали?

Мередит го изрита в гърдите.

— Оох! — Мат се олюля назад. Ударът го бе оставил бездиханен, въпреки защитната жилетка, която бе облякъл. Мередит го нападна отстрани, като описа широк полукръг с единия крак, а той се свлече на колене, като едва успя да вдигне ръце, за да се предпази да не получи силно кроше право в лицето.

— Ау! — извика той. — Мередит, време е за почивка, става ли?

Мередит се отпусна в елегантна позиция „тигър“ — задният й крак поддържаше тежестта на тялото й, докато предният бе издаден напред с чупка в коляното и се подпираше леко на пръстите на ходилото. Лицето й бе спокойно, очите — хладни и бдителни. Изглеждаше готова да скочи мълниеносно, ако Мат внезапно понечи да се раздвижи.

Когато пристигна за спаринг тренировката с Мередит — с цел да й помогне да поддържа уменията си на ловец убиец във върхова форма — Мат се зачуди защо му подаде шлем, предпазна еластична гума за уста, ръкавици, защитни кори за пищялите и жилетка, докато самата тя бе облечена само с лъскав черен спортен екип.

Сега вече знаеше. Не бе успял дори леко да я удари, а в същото време тя го млатеше най-безмилостно с юмруци. Младежът пъхна ръка под жилетката и разтри гръдния си кош отстрани с мрачно изражение. Искрено се надяваше да не му се беше пукнало някое ребро.

— Готов ли си за нов рунд? — попита Мередит, вдигнала предизвикателно вежди.

— Моля те, не мога повече, Мередит — заяви Мат и вдигна ръце в знак, че се предава. — Хайде да си починем. Имам чувството, че ме налагаш от часове.

Мередит отиде до малкия хладилник в ъгъла на стаята за отдих в дома на родителите й, хвърли на приятеля си бутилка минерална вода и се отпусна до него върху постелката.

— Извинявай. Предполагам, че малко се поувлякох. Никога досега не съм провеждала спаринг тренировка с приятел.

Мат се огледа, докато отпиваше щедра глътка от студената вода, и поклати глава.

— Не зная как толкова дълго си успяла да запазиш в тайна това място. — Стаята на приземния етаж бе преобразувана в идеално място за тренировки: по стените висяха шурикени с различна форма и дебелина, ножове, мечове и най-различни видове бойни копия; в ъгъла висеше боксьорска круша, а в другия бе подпряно боксово чучело. Подът бе застлан с постелки, а една от стените бе покрита с огледала. В средата на срещуположната стена висеше дългата бойна тояга: специално оръжие за борба със свръхестествените сили, която се предаваше от поколение на поколение в семейството на Мередит. Беше смъртоносно, но елегантно оръжие. Идеално балансирано, то беше предназначено да се държи в средата, имаше изящни инкрустации със скъпоценни камъни около дръжката, със странно оформени краища със стърчащи шипове от сребро, дърво и бял ясен и игли, пълни с отрова. Мат го огледа предпазливо.

— Е — поде Мередит, като отмести поглед, — семейство Сулес винаги е умеело да пази тайни. — Започна да изпълнява основните комбинации от позиции и удари в таекуондо: стъпка назад, двоен блокаж с ръце, стъпка встрани, страничен удар. Беше грациозна като гъвкава черна котка в спортния си екип.

След минута Мат завинти капачката на бутилката минерална вода, изправи се и започна да повтаря движенията й. Ляв двоен удар с крак напред, ляв вътрешен блок, двоен удар с ръка. Знаеше, че изостава и се чувстваше тромав и непохватен до нея, но се намръщи и се концентрира. Винаги е бил добър спортист. Можеше да се справи и с това.

— А и не съм водила тук гаджетата си — поясни Мередит с полуусмивка, след като направи една серия. — Не беше толкова трудно да се скрие. — Наблюдаваше Мат в огледалото. — Не, блокирай ниско с лявата ръка и високо с дясната, ето така. — Показа му отново, а той повтори движенията й.

— Добре, да — измърмори Мат, сега само наполовина концентриран върху разговора, съсредоточил вниманието си върху позицията. — Но можеше да кажеш на нас. Ние сме най-добрите ти приятели. — Придвижи левия си крак напред и изимитира удара с лакът назад на Мередит. — Поне можеше да ни кажеш след цялата история с Клаус и Катрин — поправи се той. — Преди това сигурно щяхме да те сметнем за луда.

Мередит сви рамене и отпусна ръце, а Мат повтори движенията, преди да осъзнае, че не са част от бойните техники в таекуондото.

Сега двамата стояха редом и се взираха един в друг в огледалото. Хладнокръвното и изящно лице на Мередит изглеждаше бледо и изпито.

— Бях възпитана да пазя наследството си на ловец убиец като дълбока и тъмна тайна — заговори тя. — Не бих могла дори и да помисля да кажа на когото и да било. Дори Аларик не знае.

Мат се извърна от образа на Мередит в огледалото и се вторачи изумено в нея. Та Аларик и Мередит на практика бяха сгодени. Мат никога не бе имал толкова сериозна връзка с някого — момичето, към което можеше да се каже, че изпитва чувства близки до любовта, беше Елена, ала с нея не се получи — но все пак знаеше, че ако си отдал сърцето си някому, то би трябвало да му споделяш всичко.

— Аларик не изследва ли паранормалните явления? Не мислиш ли, че би разбрал?

Мередит се намръщи и отново сви рамене.

— Вероятно — рече раздразнено и донякъде презрително, — но не искам да бъда за него нещо, което да изучава или изследва, а най-малко пък бих желала да го изплаша. Но след като ти и останалите вече знаете, ще трябва да му кажа.

— Хмм. — Мат се разтри отново отстрани, където го боляха ребрата. — Затова ли толкова агресивно се нахвърли отгоре ми? Защото се тревожиш да му кажеш?

Мередит срещна погледа му. Лицето й все още бе напрегнато, ала в очите й блестяха дяволити пламъчета.

— Агресивно? — попита с най-сладкия си глас и отново застана в поза „тигър“. Мат усети как ъгълчетата на устата му се извиха в ответна усмивка. — Още нищо не си видял.



Елена оглеждаше ресторанта, който Джудит бе избрала, с нещо като развеселен ужас. Бибикащи автомати за игри зовяха за внимание със старите си аркадни игри като „Whas-A-Mole“ и „Skee-Wall“. Гроздове разноцветни балони висяха над всяка маса, а какофония от мелодии се носеше от различни ъгли, докато пеещите сервитьори разнасяха пица след пица. Сякаш стотина деца тичаха на воля из заведението, пищяха и се смееха.

Стефан я бе изпратил до ресторанта, но след като метна разтревожен поглед върху стените, боядисани с луминесцентна боя, отклони предложението й да влезе.

— О, не би трябвало да се натрапвам на една „момичешка“ вечер — заяви неопределено, а след това изчезна толкова бързо, че Елена заподозря, че е използвал вампирската си бързина.

— Предател — промърмори девойката, преди да отвори яркорозовата врата. След посещението им на гробището, тя се чувстваше по-силна и по-щастлива, но не би възразила срещу малка подкрепа и тук.

— Добре дошли в „Щастливия град“ — изчурулика необичайно веселата управителка на ресторанта. — Маса за един или очаквате компания?

Елена успя да овладее потръпването си. Не можеше да си представи, че някой ще дойде тук сам.

— Мисля, че видях приятелите си — отвърна учтиво, след като зърна леля Джудит да й маха от единия ъгъл.

— Това ли е представата ти за забавна „момичешка“ вечер, лельо Джудит? — попита тя, когато стигна до масата. — Представях си нещо като малък уютен ресторант.

Леля Джудит кимна към другия край на помещението. Като се вгледа по-внимателно, Елена разпозна Маргарет, която щастливо размахваше дървен чук, за да гони къртиците играчки.

— Винаги влачим Маргарет в заведения за възрастни, където очакваме от нея да се държи прилично — обясни леля Джудит. — Реших, че е време да я доведа на място, където ще се забавлява. Надявам се, че Бони и Мередит няма да имат нищо против.

— Тя определено изглежда като някой, който здравата се забавлява — заключи Елена, докато наблюдаваше малката си сестра. В спомените й през последната година Маргарет беше доста напрегната и загрижена: през есента момиченцето беше разстроено, задето Елена се бе скарала с леля Джудит и Робърт, както и от мистериозните неща, които се случваха във Фелс Чърч, а след това, разбира се, бе съкрушено от смъртта на Елена. След смъртта си, Елена бе наблюдавала сестра си през прозорците и я бе видяла как ридае неутешимо. Беше страдала много повече, отколкото всяко петгодишно дете би трябвало, дори и сега да не си го спомняше.

Аз ще се погрижа за теб, Маргарет, обеща си Елена пламенно и мълчаливо, докато наблюдаваше усърдното, съсредоточено личице на момиченцето. Маргарет се бе вживяла в ролята си, проявявайки малко старомодна панаирджийска жестокост. В този свят никога повече няма да се измъчваш така.

— Бони и Мередит ще дойдат ли? — извади я от унеса й нежният глас на леля Джудит. — Покани ли ги да се присъединят към нас?

— О — тръсна глава Елена. Пресегна си, за да загребе с шепата си малко пуканки от кошничката, поставена в средата на масата. — Не можах да се свържа с Мередит, но Бони ще дойде. Тук ще й хареса.

— Харесва ми абсолютно и напълно — съгласи се един глас зад тях. Елена се извърна и видя копринените ягодовочервени къдрици на Бони. — Особено изражението ти, Елена. — В големите кафяви очи на приятелката й танцуваха весели пламъчета. Двете с Елена си размениха многозначителни погледи, които казваха: „Ние се върнахме, ние се върнахме. Те спазиха обещанието си и Фелс Чърч отново е такъв, както някога“, думи, които не можеха да изрекат пред леля Джудит, след което се прегърнаха бурно.

Елена стисна силно Бони, а приятелката й зарови за миг лице на рамото й. Дребното й тяло потрепери леко в ръцете на Елена и тя осъзна, че не е единствената, пристъпваща по тънката линия между радостта и покрусата. Те бяха спечелили толкова много, ала бяха заплатили много висока цена.

— Всъщност — забърбори Бони с премерено весел тон, като се отдръпна от Елена — отпразнувах деветия си рожден ден на място, което много приличаше на това. Спомняш ли си онази сладкарница, където продаваха евтин сладолед? Там беше любимото място на всички ни, докато бяхме в началното училище. — Очите й блестяха от влага, която може би беше сълзи, ала брадичката й бе решителното вирната. — Бони, помисли си Елена с възхита, щеше да се забавлява, дори и вътрешно да страда.

— Спомням си онова празненство — заяви Елена оживено със същия леко приповдигнат тон. — Върху тортата ти имаше голяма снимка на някаква момчешка банда.

— Аз бях зряла за възрастта си — осведоми Бони жизнерадостно леля Джудит. — Падах си по момчета доста време преди моите приятелки.

Леля Джудит се засмя и махна на Маргарет да дойде на масата.

— По-добре да поръчаме, преди представлението да започне — заяви тя.

Очите на Елена се разшириха и тя повтори беззвучно „представление?“ към Бони, която само се ухили и сви рамене.

— Решихте ли какво ще хапнете, момичета? — попита леля Джудит.

— Предлагат ли нещо друго, освен пица? — попита Елена.

— Пилешки пръсти1 — отвърна Маргарет, като се изкачи на стола си. — И хотдог.

Елена се усмихна, загледана в разрошената коса на сестра си и щастливото й, поруменяло лице.

— Ти какво ще си поръчаш, зайче? — попита я тя.

— Пица! — без колебание заяви момиченцето. — Пица, пица, пица.

— Тогава и аз ще си поръчам пица — реши Елена.

— Това е най-вкусното тук — довери й Маргарет. — Хотдозите имат странен вкус. — Завъртя се на стола си. — Елена, ще дойдеш ли на моя танцов рецитал? — погледна я въпросително детето.

— Кога е той?

Маргарет се намръщи.

— Вдругиден. Но ти го знаеш.

Елена стрелна с поглед Бони, чиито очи се бяха разширили.

— Не бих го пропуснала за нищо на света — увери тя с обич Маргарет, а сестра й кимна сериозно и се изправи на стола си, за да стигне до пуканките.

Под прикритието на мъмренето на леля Джудит и на романтичната песен, лееща се от устата на приближаващия келнер, Бони и Елена си размениха усмивки.

Танцови рецитали. Пеещи сервитьори. Пица.

Беше хубаво за разнообразие да живееш в такъв свят.

Загрузка...