Фантом

9

Бони потръпна от противния метален вкус в устата си и примигна няколко пъти, докато всичко наоколо дойде на фокус.

— Пфу! — промърмори тя. — Мразя да правя това.

Всички се взираха в нея с пребледнели и шокирани лица.

— Какво? — попита момичето притеснено. — Какво казах?

Елена бе застинала.

— Каза, че вината е моя — изрече бавно. — Каквото и да ни преследва, аз съм го довела тук. — Стефан се пресегна и покри ръката й със своята.

Неканена, злобна мисъл, скрита в най-затънтеното кътче на съзнанието й, прозвуча уморено в главата на Бони. Разбира се. Винаги всичко се върти около Елена, нали?

Мередит и Мат осведомиха Бони за останалото, което бе казала в транса си, ала погледите им все се стрелкаха към покрусеното лице на Елена и веднага щом свършиха, всички се извърнаха от Бони към Елена.

— Трябва да съставим план — каза й Мередит тихо.

— Всички се нуждаем от нещо освежително — обяви госпожа Флауърс и стана, а Бони я последва в кухнята, за да избяга от напрегнатата обстановка в стаята.

И без това силата ми не е в планирането, напомни си момичето. Нейната специалност са виденията и тя даваше своя принос като медиум. Елена и Мередит бяха тези, на които всички разчитаха да вземат решения.

Но не беше честно, нали? Тя не беше глупава, макар че всичките й приятели се отнасяха с нея като към „бебето“ на групата. Всички смятаха, че Елена и Мередит са толкова умни и толкова силни, но Бони постоянно ги бе спасявала в критични ситуации — не че някой си го спомняше. Прокара върха на езика си по краищата на зъбите си, опитвайки се да заличи неприятния вкус на прокиснато в устата си.

Госпожа Флауърс реши, че това, от което групата се нуждае, за да се успокои, е специалната й лимонада от цветове на бъз. Докато слагаше лед в чашите, наливаше питиетата и ги подреждаше върху поднос, Бони я наблюдаваше неспокойно. В нея се бе настанило някакво лошо усещане за празнота, все едно нещо липсваше. Не е честно, помисли си девойката отново. Никой от тях не я оценяваше, нито осъзнаваше всичко, което бе направила за тях.

— Госпожо Флауърс — рече внезапно, — как разговаряте с майка си?

Възрастната жена се извърна изненадано към нея.

— Ами, скъпа моя, много е лесно да общуваш с призраци, ако те искат да говорят с теб, или ако са духове на хора, които те обичат. Нали разбираш, духовете не напускат нашата планета и остават близо до нас.

— Но все пак — настоя Бони, — вие можете да правите повече от това, много повече. — Представи си госпожа Флауърс, отново млада, с искрящи очи и развяна коса да се бори със злата Сила на китсуне със Силата си, равна по мощ. — Вие сте много силна вещица.

— Много мило, че го казваш, скъпа — отвърна сдържано госпожа Флауърс.

Бони усука притеснено кичур коса около пръста си, премервайки внимателно следващите си думи:

— Ами… бихте ли, ако… разбира се, ако имате време… бих искала да ме обучите. На каквото вие решите. Мога да виждам разни неща и ставам все по-добра в това, но бих искала да науча всичко, всичко, което можете да ми покажете. Да предсказвам, да познавам билките. Заклинания за защита. Как да омагьосвам. Имам чувството, че съществуват толкова много неща, които не зная, а мисля, че притежавам талант. Поне се надявам.

Госпожа Флауърс я гледа преценяващо няколко минути и сетне кимна.

— Ще те науча — рече. — С удоволствие. Ти притежаваш голяма вродена дарба.

— Наистина ли? — попита Бони срамежливо. В гърдите й се надигна топла вълна на щастие, изпълни празнотата, която я бе обгърнала само преди няколко минути.

Прокашля се и заговори с възможно най-нехайния си тон:

— И аз се питам… дали можете да говорите с някой, който е мъртъв? Или само с майка си?

Няколко минути госпожа Флауърс не продума нищо. Бони имаше чувството, че проницателните сини очи на старицата проникват право в нея, анализират ума и сърцето й. Когато заговори, гласът на госпожа Флауърс беше нежен и ласкав.

— С кого искаш да се свържеш, скъпа?

Бони трепна.

— Ами с никого конкретно — побърза да я увери, изтривайки от съзнанието си образа на бездънните черни очи на Деймън. — Просто ми се струва, че е нещо, което може да бъде полезно. А и интересно. Като например, бих могла да науча много повече за историята на Фелс Чърч. — Извърна се от госпожа Флауърс и се престори на заета с подреждането на чашите с лимонада, решила засега да изостави темата.

Пак щеше да има удобен момент да попита, каза си девойката. При това скоро.

— Най-важното нещо — казваше Елена с настойчива убеденост — е да защитим Мередит. — Получихме предупреждение и трябва да се възползваме от него, а не да седим и да се чудим откъде е дошло. Ако нещо ужасно — нещо, което аз, без да подозирам, съм привлякла към нас — идва, ще се справим с него, когато се появи тук. В момента трябва да се погрижим за Мередит.

Тя беше толкова красива, че на Стефан му се завиваше свят. Съвсем буквално: понякога я поглеждаше, улавяше я под някакъв ъгъл и виждаше, сякаш за пръв път, деликатната извивка на лицето й, леката руменина върху бялата й кожа, меките очертания на устните. Всеки път в такива мигове стомахът му се присвиваше, а главата му се замайваше все едно току-що бе слязъл от влакче на ужасите. Елена.

Той й принадлежеше; беше толкова просто. Като че ли стотици години бе пътувал към това единствено смъртно момиче и сега, след като го бе намерил, дългият му, предълъг живот най-после бе добил смисъл.

Макар че ти не я притежаваш, нашепна нещо в него. Не цялата. Не наистина.

Стефан отблъсна предателската мисъл. Елена го обичаше. Тя го обичаше смело, отчаяно и страстно, много повече, отколкото той заслужаваше. И той я обичаше. Само това имаше значение.

И точно в момента това сладко смъртно момиче, което той обичаше, съставяше график, по който щяха да пазят Мередит, разпределяше задълженията със спокойното очакване, че ще й се подчинят.

— Мат — каза тя, — ако утре вечер ще работиш, двамата с Аларик можете да поемете дневната смяна. Стефан ще застъпи през нощта, а Бони и аз ще го сменим сутринта.

— Би трябвало да бъдеш генерал — промърмори Стефан в ухото й и си спечели бърза усмивка.

— Не се нуждая от пазачи — възрази Мередит раздразнено. — Владея бойни изкуства, а и преди съм се срещала със свръхестественото. — На Стефан му се стори, че го изгледа за секунда и си заповяда да не се наежи под изпитателния й поглед. — Бойната ми тояга е единствената защита, от която се нуждая.

— Бойната ти тояга не би могла да те защити в ситуация като тази на Селия — изтъкна Елена. — Без намесата на Стефан, тя щеше да загине. — На дивана Селия затвори очи и отпусна глава на рамото на Аларик.

— Добре тогава. — Мередит заговори с остър, насечен тон, без да откъсва поглед от Селия. — Вярно е, че от всички нас единствено Стефан можеше да я спаси. И това е още едно доказателство, че цялата тази история да се образува група за защитата ми е абсурдна. Притежаваш ли нужната сила и бързина, за да ме спасиш от движещ се влак, Елена? А ти, Бони! — Стефан видя Бони да влиза с поднос с чаши, пълни с лимонада, но когато чу думите на Мередит, се спря и се намръщи.

Той знаеше, разбира се, че след като Деймън е мъртъв, а Силите на Елена са отнети, той е единственият, способен да защити групата. Е, госпожа Флауърс и Бони притежаваха някои ограничени магически дарби. Всъщност с госпожа Флауърс не беше точно така, поправи се Стефан. Госпожа Флауърс притежаваше доста голяма сила, ала мощта й значително бе намаляла след битката с китсуне.

И така отново се стигаше до същото: Стефан бе единственият, който сега трябваше да ги пази. Мередит може и да говореше за отговорностите си като ловец на вампири, но в крайна сметка, въпреки обучението и наследството си, тя беше просто поредната смъртна.

Погледът му огледа групата, всички смъртни, неговите смъртни. Мередит, със сериозните тъмносиви очи, излъчващи непоколебима решителност. Мат, нетърпелив и по детски наивен и смел, почтен до мозъка на костите. Бони, слънчева и сладка, ала с твърда и силна сърцевина, която навярно дори не подозираше, че притежава. Госпожа Флауърс, една мъдра жена. Аларик и Селия… е, те не бяха негови смъртни по начина, по който бяха останалите, но докато се намираха във Фелс Чърч, трябваше да са под закрилата му. Той се бе заклел да защитава човешките същества винаги, когато можеше. Ако можеше.

Спомни си как Деймън веднъж му заяви, изпаднал в един от пристъпите на опасния си, но точен хумор, с весело изражение на лицето.

— Те просто са толкова крехки, Стефан! Можеш да ги пречупиш, дори без да го искаш!

И Елена, неговата Елена. Сега тя беше уязвима като останалите. Стефан потръпна. Ако нещо й се случи, той знаеше с безпощадна сигурност, че ще свали пръстена, ще излезе на зазоряване, ще легне в тревата до гроба й и ще зачака изгрева на слънцето.

Но същият глух глас, който се бе усъмнил в любовта на Елена към него, прошепна злорадо в ухото му: Тя не би направила същото за теб. За нея ти не си всичко.

И докато Елена и Мередит, прекъсвани от време на време от Мат и Бони, продължаваха да спорят дали Мередит има нужда цялата група да я пази, Стефан затвори очи и се отдаде на спомените за смъртта на Деймън.

Стефан гледаше, глупав и неразбиращ и недостатъчно бърз, как Деймън по-пъргав и ловък от него до последно, се хвърли към огромното дърво и запрати Бони — сякаш беше пух от глухарче — извън обсега на копиевидните клони, вече летящи към нея.

Докато я изхвърляше, един клон, подобен на извито копие, прониза гърдите на Деймън, приковавайки го към земята. Стефан зърна шока, проблеснал в очите на брат му, преди да се изцъклят назад. Една-единствена капка кръв се плъзна от устата му надолу по брадичката.

— Деймън, отвори си очите! — крещеше Елена. Зад грубостта в тона й напираше огромна мъка, каквато Стефан никога преди не бе съзирал у нея. Ръцете й трепереха, вкопчени в раменете на Деймън, като че ли искаше да го разтърси силно, за да дойде на себе си, и Стефан я отдръпна.

— Той не може, Елена, не може — пророни, едва сдържайки риданията си.

Нима тя не виждаше, че Деймън умира? Клонът бе пронизал сърцето му, а отровата на дървото се разпростираше във вените и артериите му. Той си бе отишъл. Стефан положи нежно главата на Деймън върху земята. Щеше да остави брат си да си отиде.

Но Елена нямаше.

Когато се обърна, за да я вземе в прегръдките си и да я утеши, Стефан видя, че тя напълно бе забравила за него. Очите й бяха затворени, а устните й се движеха беззвучно. Всичките й мускули бяха напрегнати, тя се бе вкопчила в Деймън и с притъпен шок Стефан осъзна, че двамата все още са свързани, че водеха последния си разговор на някаква тяхна лична честота, от която той беше изключен.

Лицето й бе мокро от сълзите. Тя внезапно затърси ножа си и с едно бързо движение сряза каротидната артерия, откъдето бликна яркочервена кръв.

— Пий, Деймън — подкани го с отчаян и умоляващ глас, разтвори устните му и наведе шията си към тях.

Уханието на кръвта на Елена беше плътно и силно, кучешките зъби на Стефан го засърбяха от желание, въпреки ужаса му от лекотата и безгрижието, с които бе срязала шията си. Деймън не пи. Кръвта се стичаше навън от устата му, надолу по врата му, попиваше в ризата, образувайки червена локва върху коженото му яке.

Разтърсвана от ридания, Елена се хвърли върху гърдите му, целуваше студените му устни, без да отваря очи. Стефан знаеше, че тя продължава да общува с духа на Деймън, телепатична обмяна на любов и съкровени тайни, само между тях, между двамата души, които той най-много обичаше. Единствените, които обичаше.

Студеното пипало на ревността, чувството да си страничен наблюдател, този, който е оставен сам, пропълзя по гръбнака на Стефан, докато сълзи на болка и горест се стичаха по лицето му.

Иззвъня телефон и върна Стефан отново в настоящето.

Елена погледна мобилния си телефон и се обади.

— Здравей, лельо Джудит. — Направи пауза. — В пансиона с останалите. Посрещнахме Аларик и приятелката му на гарата. — Още една пауза и тя се намръщи. — Съжалявам, забравих. Да, ще бъда. Само след няколко минути, става ли? Добре. Дочуване.

Тя затвори и се изправи.

— Очевидно по някое време съм обещала, че тази вечер ще си бъда у дома за вечеря. Робърт извадил комплекта прибори за фондю, а Маргарет искала да й покажа как да потапя късчета хляб в сиренето. — Тя завъртя очи, все едно от досада, но Стефан не можеше да бъде заблуден. Виждаше колко щастлива е Елена от обожанието и възхищението на малката си сестричка.

— Не съм сигурна дали тази вечер ще мога отново да изляза — продължи Елена и се намръщи, — но някой трябва да остане през цялото време с Мередит. Можеш ли да пренощуваш тук, Мередит, а не у вас?

Мередит кимна бавно. Дългите й крака бяха подвити под нея на дивана. Изглеждаше уморена и угрижена, въпреки демонстрираната преди малко смелост. Елена докосна ръката й за сбогуване, а Мередит й се усмихна.

— Сигурна съм, че останалата ти свита ще се погрижи добре за мен, кралице Елена — заяви с привидно лековат тон.

— Не се и съмнявам — отвърна й в същия дух Елена и се усмихна на останалите в стаята.

Стефан стана.

— Ще те изпратя до вас.

Мат също се надигна.

— Аз мога да те закарам — предложи и Стефан с изненада установи, че едва успя да потисне желанието си да бутне Мат обратно на мястото му. Стефан щеше да се погрижи за Елена. Тя беше негова отговорност.

— Не, и двамата останете тук — спря ги Елена твърдо. — До там има само няколко пресечки, а и още е светло. Погрижете се за Мередит.

Стефан се отпусна обратно на стола си, докато оглеждаше Мат. Елена им махна и излезе, а Стефан разпростря сетивата си, за да я последва колкото бе възможно по-надалеч, тласкайки Силата си да долови евентуална опасност, всичко, което се спотайва някъде наблизо. Макар че Силите му не бяха достатъчно мощни, за да следва неотлъчно Елена до дома й. Стисна обезсърчено ръце в юмруци. Беше много по-силен, когато си позволяваше да пие човешка кръв.

Мередит го наблюдаваше. Очите й бяха пълни със симпатия.

— Тя ще е добре — промълви. — Не можеш да я следиш през цялото време.

Но мога да се опитам, помисли си Стефан.

Когато Елена пое по пътеката към къщата, Кейлеб подрязваше лъскавите зелени листа на отрупаните с цветове храсти камелия отпред.

— Здрасти — поздрави го тя, изненадано. — Тук ли беше през целия ден?

Той спря с подрязването и избърса потта от челото си. С русата си коса и загорял тен приличаше на калифорнийски сърфист, телепортиран върху моравата във Вирджиния. Елена си каза, че Кейлеб изглежда съвсем на място в такъв идеален летен ден, докато косачката за трева бръмчи в далечината, а безоблачното небе се синее високо над тях.

— Да — отвърна младежът весело. — Имаше доста работа. Изглежда добре, нали?

— Да — съгласи се девойката. И беше съвсем вярно. Тревата бе окосена, живият плет — равномерно подрязан, а той бе насадил няколко маргарити в лехите близо до къщата.

— А ти какво прави днес? — поинтересува се Кейлеб.

— Нищо толкова дейно като теб — отвърна Елена, като потисна спомена за отчаяното тичане, за да спасят Селия. — С приятелите ми просто взехме едни познати от гарата, а след това не сме излизали. Надявам се, че времето ще се задържи все така хубаво. Утре искаме да отидем на пикник до Топлите извори.

— Звучи забавно — рече Кейлеб любезно. За миг Елена се изкуши да го покани. Въпреки резервираността на Стефан, той й се струваше мило момче и навярно нямаше много познати в града. Може би на Бони щеше да й хареса. В крайна сметка той беше много готин. А и Бони от известно време не бе проявявала интерес към никое момче. С изключение на Деймън, поправи я един таен, тънък гласец в едно отдалечено кътче на съзнанието й.

Но, разбира се, не можеше да покани Кейлеб. Къде й беше умът? Тя и приятелите й не можеха да са в компанията на непознати, докато обсъждат какво свръхестествено същество ги е набелязало този път.

Прободе я лек копнеж. Щеше ли някога да бъде обикновено момиче, което ще ходи на пикник, ще плува, ще флиртува и ще е свободно да говори с всеки, който й хареса, защото няма да има никакви тъмни тайни за криене?

— Не си ли уморен? — попита тя, бързо сменяйки темата.

Стори й се, че в очите му се мярна проблясък на разочарование. Дали бе доловил, че тя си мислеше да го покани на пикника, а след това се е отказала?

— О, леля ти ме почерпи с няколко чаши лимонада, а на обяд хапнах сандвич със сестра ти — отвърна той доста охотно. — Усмихна се. — Тя е голям сладур. И много сладкодумна. Разказа ми всичко за тигрите.

— Тя е говорила с теб? — изненада се Елена. — Обикновено е много стеснителна с непознати. Минаха месеци, докато проговори на гаджето ми Стефан.

— О, ами не знам — сви рамене Кейлеб. — След като й показах няколко магьоснически фокуса, тя остана толкова очарована, че забрави да се стеснява. Когато тръгне на училище, вече ще е майстор магьосник. Има вроден талант.

— Наистина? — Елена усети как нещо остро прободе стомаха й, усещане за загуба. Толкова много бе пропуснала от живота на малката си сестра. На закуска бе забелязала, че изглежда и звучи като по-голяма. Все едно Маргарет се бе превърнала в друг човек в нейно отсъствие. Елена мислено се скастри: трябва да престане да хленчи. Беше невероятна късметлийка, че може да е тук сега.

— О, да — кимна Кейлеб. — Виж, аз я научих на това. — Протегна загорелия си юмрук, обърна го и разтвори дланта си, разкривайки разцъфнала камелия — бяла и восъчна, сгушена в дланта му. После я затвори и отново отвори, за да покаже пъпка с плътно свити листа.

— Леле! — възхити се Елена. — Направи го пак.

Гледа напрегнато как той отваря и затваря ръката си няколко пъти, показвайки цвете, после пъпка, после пак цвете и пак пъпка.

— Показах на Маргарет как да го прави с монети, като сменях двайсет и пет цента с един цент — продължи момчето, — но принципът е един и същ.

— Виждала съм подобни фокуси и преди — рече Елена, — но така и не можах да разбера къде се крие предметът, който не показваш. Как го правиш?

— Магия, разбира се — усмихна се той и остави разцъфналата камелия да падне в краката на Елена.

— Ти вярваш ли в магии? — попита девойката, докато се взираше в топлите му сини очи. Той флиртуваше с нея, знаеше го — момчетата винаги флиртуваха с Елена, ако им позволеше.

— Ами, длъжен съм — отвърна Кейлеб меко. — Аз съм от Ню Орлиънс, сещаш ли се, царството на вуду.

— Вуду? — повтори тя и студени тръпки пролазиха по гърба й.

Кейлеб се засмя.

— Просто се майтапя. Вуду. Боже, пълни глупости.

— О, да. Абсолютно — засмя се Елена принудено.

— Обаче веднъж — продължи Кейлеб, — преди родителите ми да умрат, Тайлър ни беше на гости, и двамата отидохме във френския квартал, за да ни предскажат бъдещето при една стара вуду жрица.

— Родителите ти са умрели? — слиса се Елена. Кейлеб сведе глава за миг, а Елена се протегна, за да го докосне, и ръката й се задържа върху неговата. — Моите също.

Кейлеб не помръдна.

— Зная — отрони накрая.

Погледите им се преплетоха и тя потръпна от симпатия. Имаше такава болка в топлите сини очи на Кейлеб, когато се взря в тях, въпреки непринудената му усмивка.

— Това беше преди години — промълви той тихо. — Макар че понякога все още ми липсват.

Тя стисна ръката му.

— Зная — рече нежно.

Тогава се усмихна, поклати леко глава и мигът на близост помежду им отлетя.

— Бях може би на дванайсет години, когато Тайлър ни дойде на гости. — Лекият му южняшки акцент се засили, когато продължи, а тонът му бе ленив и гърлен. — Аз също не вярвах в подобни неща и не мисля, че и Тайлър вярваше, но решихме, че може да е забавно. Знаеш обаче как понякога е забавно малко да се изплашиш. — Замълча. — Всъщност си беше доста зловещо. Навсякъде в стаята горяха черни свещи и бяха пръснати разни странни амулети и украшения, предмети, направени от кости и коси. Жрицата посипа някакъв прах по пода около нас и започна да гадае по различните следи и форми. Каза на Тайлър, че го очаква голяма промяна и че трябва много добре да помисли, преди да се остави във властта на нечия сила.

Елена неволно потрепери. В живота на Тайлър определено бе настъпила голяма промяна, а той се бе оставил във властта на вампира Клаус. Където и да беше Тайлър сега, нещата не се бяха развили, както беше очаквал.

— А какво каза на теб? — попита тя.

— Всъщност не много — призна Кейлеб. — Най-вече да съм добър. Да не си навличам неприятности, да се грижа за семейството си. Такива неща, които аз наистина се опитвам да правя. Сега, когато Тайлър изчезна, леля ми и чичо ми се нуждаят от мен. — Погледна отново надолу към нея, сви рамене и се усмихна. — Както вече ти казах, надрънка ми само тъпни. Магия и всякакви подобни откачалщини.

— Да — съгласи се с глух глас Елена. — Всякакви подобни откачалщини.

Слънцето се скри зад облак и момичето отново потрепери. Кейлеб се приближи до нея.

— Студено ли ти е? — попита я и протегна ръка към рамото й.

В този миг откъм дърветата до къщата се разнесе силно и дрезгаво грачене и голям черен гарван полетя към тях, ниско и бързо. Кейлеб отпусна ръка и се приведе, като закри лицето си с ръце, но в последната минута гарванът се отклони, плесна гневно с крила и се извиси високо над главите им.

— Видя ли това? — извика Кейлеб. — Едва не ни удари.

— Видях — отвърна Елена, докато гледаше как грациозният силует на птицата с разперени криле изчезва в небето. — Видях.