6

Следващата сутрин отново бе слънчева и топла, предстоеше още един красив летен ден. Елена се протегна лениво в удобното си легло, после навлече тениска и шорти и слезе долу в кухнята, за да хапне купа овесени ядки. Край масата леля Джудит сплиташе косата на Маргарет.

— Добро утро — поздрави Елена и наля мляко в купата си.

— Здравей, поспаланке — отвърна леля Джудит, а Маргарет я дари с широка усмивка и размаха пръст. — Стой мирно, Маргарет. Тъкмо тръгвахме на пазар — каза лелята на Елена. — Какво ще правиш днес?

Елена преглътна лъжица от кашата.

— Ще отидем да посрещнем Аларик и приятелката му на гарата, а после ще се помотаем. Има да си споделяме доста неща, откакто не сме се виждали.

— Кого? — попита леля Джудит и присви очи.

Мислите на Елена препуснаха.

— О, ъ, нали си спомняш, той замества миналата година господин Танър, учителя по история — отвърна девойката, питайки се дали това беше вярно в този свят.

Леля Джудит се намръщи.

— Не е ли малко възрастен, за да общува с момичета от гимназията?

Елена завъртя очи.

— Ние вече не сме ученички в гимназията, лельо Джудит. А и той е само шест години по-голям от нас. И няма да сме само момичета. Мат и Стефан също ще дойдат.

Щом това беше реакцията на леля Джудит на новината, че ще прекарат известно време с Аларик, Елена напълно разбираше защо Мередит изпитва колебания да оповести връзката им пред други хора. Беше напълно разумно да изчака още две години, докато всички започнат да гледат на нея като на зряла млада жена. Тъй като никой не подозираше какво бе видяла и направила Мередит, за останалите тя не се отличаваше по нищо от едно обикновено осемнайсетгодишно момиче.

Добре че леля Джудит не подозира, че Стефан е с петстотин години по-голям от мен, помисли си Елена и вътрешно се усмихна самодоволно. След като смята, че Аларик е твърде стар.

Входният звънец иззвъня.

— Това са Мат и останалите. — Елена стана, за да остави купата в мивката. — До довечера, момичета.

Маргарет разшири очи в мълчалива молба към сестра си и Елена се отклони от пътя си към вратата, за да стисне рамото на малкото момиче. Нима Маргарет продължаваше да се тревожи дали Елена ще се върне?

В преддверието девойката прокара пръсти през косата си, преди да отвори вратата.

Ала на прага пред нея стоеше не Стефан, а напълно непознат. Наистина много хубав непознат, отбеляза машинално тя — момче на нейната възраст с къдрава златисторуса коса, изваяни черти и искрящи светлосини очи. В едната си ръка държеше тъмночервена роза.

Елена се изправи, опъна несъзнателно рамене назад и прибра косата зад ушите си. Обожаваше Стефан, но това не означаваше, че не може да поглежда други момчета или да разговаря с тях. В крайна сметка не беше мъртва. Вече не, каза си и се усмихна на шегата, която споделяше със самата себе си.

Момчето също й се усмихна.

— Здравей, Елена — поздрави я бодро.

— Кейлеб Смолуд! — възкликна леля Джудит, която бе излязла в преддверието. — Ето те и теб!

Елена изтръпна вътрешно от отвращение и неволно отстъпи назад, но запази усмивката си.

— Роднина ли си с Тайлър? — попита, външно спокойна, докато погледът й се плъзна по него, опитвайки се дискретно да провери за… за какво? За признаци, че е върколак? Осъзна, че дори не знае какви са те. В хубавия външен вид на Тайлър винаги се усещаше животински привкус заради големите му бели зъби и широко лице, но дали всичко това не беше просто съвпадение?

— Тайлър ми е братовчед — отвърна Кейлеб, усмивката му леко помръкна и той се намръщи озадачено. — Мислех, че го знаеш, Елена. Гостувах на родителите му, докато Тайлър… го няма.

Елена усилено мислеше. Тайлър Смолуд беше избягал, след като Елена, Стефан и Деймън победиха съюзника му — пъкления вампир Клаус. Тайлър изостави бременна гаджето си — и понякога пленница — Каролайн. Елена не бе обсъждала с пазителите съдбата на Тайлър и Каролайн, така че нямаше представа какво се е случило с тях в тази действителност. Дали Тайлър сега беше върколак? Бременна ли беше Каролайн? А ако беше, дали носеше бебе на върколак или на човек? Поклати леко глава. Наистина различен, нов свят.

— Е, не дръж Кейлеб на верандата. Покани го — инструктира я леля Джудит зад гърба й. Елена отстъпи настрани, а Кейлеб мина покрай нея и влезе в преддверието.

Елена се опита да разтвори съзнанието си и да усети аурата на Кейлеб, да прочете дали е опасен, но за пореден път се изправи срещу онази тухлена стена. Щеше да й е нужно известно време, за да свикне отново да бъде нормално момиче и внезапно се почувства ужасно уязвима.

Кейлеб пристъпваше от крак на крак, явно смутен и тя бързо се окопити.

— От колко време си в града? — попита и тутакси се срита мислено, задето третираше като непознат това момче, което би трябвало да познава.

— Ами — поде той бавно, — в града съм цялото лято. Да не би през уикенда да си ударила главата си, Елена? — Усмихна й се закачливо.

Елена повдигна рамо, замислена за всичко, което бе изстрадала през уикенда.

— Нещо такова.

Той й подаде розата.

— Това трябва да е за теб.

— Благодаря ти — отвърна Елена сконфузено. Един трън убоде пръста й, когато хвана стъблото и тя го пъхна в устата си, за да изсмуче кръвта.

— Не ми благодари — рече Кейлеб. — Когато дойдох, розата просто лежеше върху предните стъпала. Сигурно имаш таен обожател.

Елена се намръщи. В училище много от момчетата я харесваха и ако това се бе случило преди девет месеца, би могла съвсем точно да предположи кой е оставил розата. Ала сега нямаше ни най-малка представа.

Очуканият стар форд седан на Мат спря отпред и се разнесе звукът от клаксона на колата.

— Трябва да бягам, лельо Джудит — рече тя. — Те дойдоха. Приятно ми беше да те видя, Кейлеб.

Докато вървеше към колата на Мат, стомахът на Елена се бе свил на топка. Не само странната среща с Кейлеб й бе повлияла, осъзна, докато въртеше разсеяно розата между пръстите си. А самата кола.

Старият форд на Мат беше колата, с която тя се бе отправила през зимата към моста Уикъри, паникьосана и преследвана от зли сили. Тя бе умряла в тази кола. Прозорците се бяха строшили, когато падна в реката, а купето се изпълни с ледена вода. Издраскания волан и нащърбения преден капак на колата, покрити с вода, бяха последното, което видя в онзи живот.

Но ето я сега колата пред нея — отново цяла и невредима, Елена изтласка спомена за смъртта си от мислите си и махна на Бони, чието лице, с изписано нетърпение по него, се виждаше през прозореца на колата. Трябваше да забрави онези стари трагедии, защо в този свят те никога не се бяха случвали.



Мередит се бе настанила грациозно в люлката на предната веранда на дома си и се люлееше леко напред-назад с един крак. Силните й, тънки пръсти бяха неподвижни; тъмната й коса падаше на гладки вълни по раменете; изражението й бе ясно и спокойно, както винаги.

Нямаше нищо в Мередит, което да издава колко трескави и тревожни са мислите й, какви планове се превъртат забързано в мозъка й, зад хладната й фасада.

Прекара вчерашния ден, опитвайки се да разбере какво бе променила магията на пазителите за нея и семейството й — особено за брат й Кристиан, който Клаус бе отвлякъл преди десет години. Все още не разбираше всичко, но започваше да осъзнава, че сделката на Елена имаше много по-важни и трайни последици, отколкото всеки от тях си бе представял.

Ала днес мислите й бяха заети с Аларик Залцман.

Пръстите й потропаха нервно по облегалката на люлката. После тя отново застина неподвижно.

Самодисциплината бе това, от което девойката черпеше силата си и ако се окаже, че Аларик, нейното гадже — или поне беше нейно гадже… всъщност нейният евентуален бъдещ годеник, преди да напусне града — е променил чувствата си към нея през месеците, през които бяха разделени, ами, тогава никой, дори и Аларик, нямаше да разбере колко щеше да я нарани това.

Аларик бе прекарал последните няколко месеца в Япония, където изследваше паранормални явления — осъществена мечта за всеки, който пише докторат по парапсихология. Изследванията му за трагичната история на Унмей но Шима, Острова на гибелта, малка общност, в която децата и родителите се бяха обърнали един срещу друг и се бяха унищожили, бяха помогнали на Мередит и приятелите й да разберат какво правят китсуне във Фелс Чърч и как да се борят с тях.

Аларик работеше в Унмей но Шима заедно с доктор Селия Конър, съдебен патолог, която въпреки всичките й академични степени беше връстничка на Аларик, само на двайсет и четири. Така че очевидно тази доктор Конър бе блестящ учен.

От писмата и имейлите на Аларик се разбираше, че си прекарва страхотно в Япония. И определено бе открил сродна душа по интереси у доктор Конър. Навярно много повече, отколкото в Мередит, току-що завършила гимназистка от малък град, независимо колко умна и прозорлива беше.

Мередит се разтърси мислено и изпъна рамене. Беше абсурдно да се тревожи за отношенията между Аларик и колежката му. Беше абсолютно сигурна, че се държи абсурдно. Абсолютно.

Стисна по-силно дръжките на люлката. Тя беше ловец на вампири. Отговорността й бе да закриля града си, и тя и приятелите й вече го бяха защитили. Не беше обикновена тийнейджърка и ако трябваше отново да го докаже пред Аларик, бе убедена, че ще съумее, независимо от съществуването на доктор Селия Конър.

Таратайката на Мат — раздрънканият форд седан — спря с грохот до тротоара. Мат и Бони бяха отпред, а Стефан и Елена се гушеха на задната седалка. Мередит стана и прекоси моравата, забързана към тях.

— Всичко наред ли е? — попита Бони с ококорени очи, когато приятелката й отвори вратата. — Имаш вид все едно си се запътила към бойното поле.

Мередит се постара да добие безстрастно изражение и да измисли някакво обяснение, което да не прозвучи като: „Тревожа се дали гаджето ми все още ме обича“. Много бързо и лесно осъзна, че съществува и друга причина, поради която е напрегната, при това съвсем истинска.

— Бони, сега на мен се пада отговорността да помагам в грижите за всички — отвърна Мередит просто. — Деймън е мъртъв. Стефан не иска да наранява човешки същества, а това е в негов ущърб. Силите на Елена ги няма. Въпреки че китсуне са победени, ние все още се нуждаем от закрила. Винаги трябва да сме много внимателни.

Ръката на Стефан стисна по-силно раменете на Елена.

— Това, което прави Фелс Чърч толкова привлекателен за свръхестествените сили, са лей линиите, които от поколения са толкова примамливи за всякакви създания. Те все още са тук. Усещам ги. И други хора, други същества, също ще ги усетят.

— Значи всичко това отново ще се случи, така ли? — извиси се тревожният глас на Бони.

Стефан потри горната част на носа си.

— Не мисля. Ала нещо друго може. Мередит е права, трябва да сме нащрек. — Целуна рамото на Елена и притисна лице към косата й. Нямаше никакво съмнение, помисли си Мередит сухо, защо конкретно това свръхестествено същество е било привлечено във Фелс Чърч и това не беше заради лей линиите.

Елена си играеше с тъмночервена роза, която навярно Стефан й бе подарил.

— Това ли е единствената причина, поради която си разтревожена, Мередит? — подхвърли нехайно. — Отговорността ти за Фелс Чърч?

Приятелката й усети как леко се изчервява, ала когато заговори, гласът й бе сдържан и спокоен:

— Мисля, че това е основателна причина, нали?

Елена се засмя.

— О, разбира се, че е основателна причина. Но дали няма и още някоя? — Смигна на Бони, чието изражение светна в отговор. — Кого познаваме, който ще бъде очарован от всичко, което ще му разкажеш? Особено, когато открие, че историята още не е свършила?

Бони се извърна почти на сто и осемдесет градуса в седалката си, разцъфнала в усмивка.

— О. О. Разбирам. Той няма да може да мисли за нищо друго, нали? Или за никого другиго.

Сега раменете на Стефан се отпуснаха, а на предната седалка Мат се изкиска и поклати глава.

— Вие трите сте наистина много опасни — изрече с обич. — Ние, момчетата, нямаме никакъв шанс.

Мередит се взираше право напред и вирна леко брадичка, пренебрегвайки ги. Елена и Бони я познаваха прекалено добре, а трите бяха прекарали достатъчно дълго време заедно, така че тя би трябвало да знае, че тутакси ще прозрат плана й. Обаче нямаше намерение да си го признава.

Въпреки това сериозното настроение в колата се разсея. Мередит осъзна, че всички го правят нарочно, разменят си леки шеги и закачки, опитвайки се да заглушат болката, която навярно изпитваха Елена и Стефан.

Деймън беше мъртъв. И докато Мередит бе започнала да изпитва, макар и предпазливо уважение, към непредсказуемия вампир, докато бяха в Тъмното измерение, а Бони, както Мередит подозираше, нещо по-топло, Елена го бе обичала. Наистина го бе обичала. И макар че отношенията между Деймън и Стефан бяха доста нестабилни, да кажем, най-малко от векове, той си оставаше брат на Стефан. Стефан и Елена страдаха и всички го знаеха.

След малко Мат погледна в огледалото за обратно виждане към Стефан.

— Хей — рече, — забравих да ти кажа. В този свят ти не си изчезнал на Хелоуин — ти си останал като уайд рисийвър и сме извели футболния отбор до щатската шампионска титла. — Ухили се, а върху лицето на Стефан се изписа искрено удоволствие.

Мередит почти бе забравила, че Стефан бе играл заедно с Мат във футболния отбор на гимназията, преди учителят им по история, господин Танър, да умре на Хелоуин в Къщата на духовете и всичко да отиде по дяволите. Беше забравила също, че Стефан и Мат бяха приятели, спортуваха и се забавляваха заедно въпреки факта, че и двамата обичаха Елена.

А, може би двамата все още обичат Елена? запита се тя и метна изпод мигли бърз поглед към тила на Мат. Не беше сигурна какви са чувствата на Мат, ала той винаги й се бе струвал от онези момчета, които се влюбват завинаги. Но в същото време той беше от онези младежи, които са твърде почтени, за да се опитат да разрушат нечия връзка, независимо от чувствата, които изпитват.

— И — продължи Мат — като куотърбек на щатските шампиони, предполагам, че ме очаква много добро бъдеще в колежа. — Замълча, сетне устните му се разтеглиха в широка, щастлива усмивка. — Очевидно са ми дали пълна спортна стипендия за „Кент Стейт“.

Бони изписка възторжено, Елена плесна с ръце, а Мередит и Стефан изригнаха в поздравления.

— Сега съм аз, аз! — обяви Бони. — Предполагам, че съм учила по-съвестно в тази действителност. Което навярно е било по-лесно, след като най-добрата ми приятелка не е умряла през първия семестър и ми е помогнала с уроците.

— Хей! — възмути се Елена. — Мередит винаги е била по-добър учител от мен. Не можеш да ме обвиняваш за това.

— Както и да е — продължи Бони, — аз съм приета в четиригодишен колеж! В другия живот дори не си направих труда да кандидатствам, защото годишният ми бал от гимназията не беше висок. Смятах като Мери да се запиша в курса за медицински сестри в евтиния общинския колеж, макар че никак не съм сигурна дали имам призвание за медицинска сестра, защото не понасям гледки с кръв и разни други течности. Но, както и да е, тази сутрин мама ми каза, че трябва да отидем да пазаруваме за стаята ми в „Далкрест“ преди Деня на труда. — Сви леко рамене. — Искам да кажа, зная, че не е Харвард, но съм много развълнувана.

Мередит й изказа тихо поздравленията си. Тя, всъщност, беше приета именно в Харвард.

— Оох! И! И! — Бони заподскача развълнувано на седалката си. — Тази сутрин налетях на Вики Бенет. Тя определено не е мъртва! Мисля, че се изненада, когато я прегърнах. Забравих, че всъщност не сме приятелки.

— Как е тя? — попита заинтригувано Елена. — Спомня ли си нещо?

Бони наклони глава.

— Изглежда ми добре. Не можех да я попитам напрано какво си спомня, но тя не каза нищо, че е умряла, нито пък спомена за вампири или каквото и да било от този сорт. Искам да кажа, че тя винаги си е изглеждала малко завеяна, нали се сещате? Каза ми, че те е видяла миналия уикенд в центъра, а ти си я посъветвала какъв гланц за устни да си купи.

Елена повдигна вежди.

— Наистина ли? — Замълча и продължи несигурно. — Някой друг чувства ли се непривично с всичко това? Имам предвид, че е върхът — не ме разбирайте погрешно. Но в същото време и странно.

Смущаващо е — призна Бони. — Ясно е, че съм благодарна, че онези ужасни неща ги няма и всички са добре. Очарована съм да водя пак стария си живот. Но тази сутрин баща ми избухна, когато го попитах къде е Мери. — Мери беше една от по-големите сестри на Бони, последната, която бе останала да живее в дома на родителите си, разбира се, освен Бони. — Реши, че се опитвам да бъда забавна. Очевидно тя се е изнесла да живее с гаджето си преди три месеца и можете да си представите как се чувства баща ми заради това.

Мередит кимна. Бащата на Бони беше от закрилническия тип на патриархален родител и много старомоден във възгледите си относно гаджетата на дъщерите си. Ако Мери действително живееше с гаджето си, той сигурно беше на прага на апоплектичен удар.

— Двете с леля Джудит сме имали сериозни търкания — поне така мисля. Но не мога да разбера заради какво точно — призна Елена. — И не мога да попитам, защото очевидно би трябвало да зная.

— Не трябва ли сега всичко да е идеално? — промълви замислено Бони. — Струва ми се, че всички достатъчно преживяхме.

Настъпи кратко мълчание, което Мередит наруши, като смени темата, за да ги откъсне от тъжните мисли.

— Много хубава роза имаш, Елена. Подарък от Стефан ли е?

— Не съвсем — отвърна Елена. — Тази сутрин лежеше върху предните стъпала. — Завъртя цветето между пръстите си. — Макар че не е от някоя градина на нашата улица. В никоя от тях не растат такива красиви рози. — Усмихна се закачливо на Стефан, който обаче тутакси настръхна. — Истинска мистерия.

— Сигурно е от някой таен обожател — заключи Бони. — Може ли да я видя?

Елена й подаде цветето, а Бони завъртя внимателно дръжката, оглеждайки розата от всички ъгли.

— Великолепна е — рече накрая. — Една-единствена роза. Колко романтично! — Престори се, че припада, като вдигна розата към челото си. В следващия миг потръпна. — Оох! Оох!

По ръката й покапа кръв. Много повече кръв, отколкото би трябвало да има от едно убождане от трън, отбеляза Мередит и затършува в джоба си за кърпичка. Мат отби колата от пътя и спря.

— Бони… — поде младежът.

Стефан издиша остро въздуха от дробовете си и се наведе напред с разширени очи. Мередит забрави за кърпичката, изплашена, че внезапната гледка на пряспа кръв може да събуди вампирските инстинкти на Стефан.

Тогава Мат ахна, а Елена рече рязко:

— Бързо, трябва да се снима! Някой да ми даде мобилния си! — Тонът й бе толкова властен, че Мередит машинално й подаде своя.

Когато Елена насочи камерата към Бони, Мередит най-сетне видя това, което толкова бе втрещило останалите.

Тъмночервена струйка кръв се стичаше по ръката на Бони, като при това чертаеше ясни завъртулки на букви от китката до лакътя. Кървавата диря отново и отново изписваше едно име. Името, което от месеци преследваше Мередит.

СелияСелияСелия

Загрузка...