Финансистът

ГЛАВА XX

След като двамата разкриха чувствата си, съвсем естествено беше тази любовна връзка да се задълбочава. Въпреки религиозното си възпитание Ейлийн беше роб на своя темперамент. Общоприетите религиозни принципи не можеха да я възпрат. През последните деветнадесет години в съзнанието й постепенно се бе оформяла представата за нейния бъдещ любим. Той трябваше да бъде силен, красив, непринуден, преуспяващ, с бистри очи, с цветущо здраве, с вродена чувствителност и отзивчивост, да обича живота не по-малко, отколкото го обичаше тя. Мнозина млади хора бяха правили опити да спечелят нейната благосклонност. Може би най-близкото въплъщение на нейния идеал беше отец Дейвид от „Свети Тимотей“, но той беше свещеник, обречен на безбрачие. Не бяха си разменили нито една дума с него, но беше ясно, че взаимно се харесват. После се появи Франк Каупъруд и постепенно, благодарение на честите срещи, той се оформи в съзнанието й като идеалната личност. Той я привличаше така силно, както слънцето привлича планетите.

Не може да се предвиди как биха се развили нещата, ако в този момент се бяха намесили някакви противодействащи сили. Разбира се, чувства и връзки от този вид понякога могат да бъдат разрушени и разкъсани. Човешките характери могат да бъдат променяни до известна степен, но това може да става само под въздействието на много голяма сила. Страхът винаги играе възпираща роля — ако не от морални, то от материални подбуди, — но богатството и общественото положение често успяват да го преодолеят. Толкова лесно се урежда всичко, когато имаш пари.

Ейлийн не се боеше от каквото и да било. Каупъруд не страдаше от морални или религиозни скрупули. Когато гледаше Ейлийн, той мислеше единствено за това, как да надхитри обществото така, че да се наслаждава на нейната любов, без да се накърнява сегашното му положение. А много я обичаше.

Твърде често му се налагаше да посещава по работа дома на Бътлър и всеки път я виждаше. При първото му идване тя успя да се промъкне до него, да му стисне ръката и да открадне една бърза и страстна целувка. Друг път, когато той вече си тръгваше, тя внезапно се появи иззад завесите, закриващи вратата на гостната.

— Мили!

Гласът й беше нежен и ласкав. Той се обърна и предупредително кимна към стаята на баща й на горния етаж.

Ейлийн продължи да стои с протегната ръка и Франк бързо пристъпи към нея. Тя в миг обви ръце около врата му, а той я прегърна през талията.

— Така копнея да се видим.

— И аз също. Ще намеря начин. Мисля за това.

Той се освободи от прегръдката й и си тръгна, а тя изтича до прозореца и се загледа след него. Той вървеше по улицата — само няколко преки го деляха от къщата му, — а тя се любуваше на плавните движения на стройната му широкоплещеста фигура. Той крачеше енергично и уверено. О, това е мъж! Това е нейният Франк. Вече го чувствуваше свой. После седна на пианото и унесена в мечти, свири, докато стана време за вечеря.

Не беше трудно за Франк Каупъруд с неговия находчив ум, подкрепен и от парите му, да намери начин да изпълни обещанието си. Още по времето на младежките си скитания по разни места с „лоша слава“ и по-късно, при случайните отклонения от правия път, той бе изучил добре начините и средствата, чрез които би могъл да бъде заобиколен моралът. Във Филаделфия, тогава град с над петстотин хиляди жители, имаше хотелчета, които човек можеше да посещава тайно и да остане незабелязан. Имаше и къщи с приличен вид, където можеха да се уреждат срещи срещу заплащане. А що се отнася до предпазните мерки срещу „създаване на нов живот“, те отдавна му бяха известни. Той знаеше всичко за тях. Важното беше да внимава, преди всичко да внимава. Да, трябваше да внимава, защото с всеки изминал ден ставаше все по-влиятелна, все по-изтъкната личност. Ейлийн, разбира се, не съзнаваше или, по-точно, съзнаваше само смътно накъде я носи нейната страст; но и през ум не й минаваше какви биха могли да бъдат последиците от нея. Тя копнееше за любов, искаше нежност и ласки и нищо друго не я интересуваше. И ако все пак някакви мисли минаваха през главата й, те приличаха на плъхове, които се подават от тъмните си дупки в мрачните ъгли и при най-малкия шум бързат да се скрият обратно. Всичко, свързано с Каупъруд, трябваше да бъде красиво. Тя не мислеше, че той я обича вече достатъчно силно, но беше сигурна, че ще я обикне. Не си даваше сметка, че посяга на правата на неговата жена. Такова нещо и през ум не й минаваше. Какво щеше да навреди на мисис Каупъруд, ако Франк обичаше и нея, Ейлийн?

Как може да се обясни това лукавство, вдъхновено от страстта? В живота страстта се среща на всяка крачка. Тя е неизтребима. Защото и природата минава равнодушно покрай нея, следвайки спокойно и величаво своя път, без да се интересува от дребните човешки вълнения. Наказвана е била и със затвори, и с болести, и с разорения, но както знаем, нищо не е могло да я унищожи. Няма ли за нея други закони освен лукавата воля и сила на индивида, който иска да й се подчини? Ако наистина няма, крайно време е да го разберем — всички до един. Тогава бихме постъпвали така, както сме постъпвали и досега, без да храним глупавата илюзия за намесата на бога в човешките дела. Vox populi, vox dei.

Когато страстта на Ейлийн се разпали дотолкова, че тя забрави страха от големия риск, на който се излагаше, те започнаха да се срещат и да прекарват прекрасни часове заедно. От случайните мигове, които открадваха в неговия дом, когато нямаше кой да ги види, те преминаха към тайни срещи извън града. По характер Каупъруд не беше човек, който може да се забрави дотолкова, че да пренебрегне работата си. Колкото повече мислеше за това неочаквано пламнало любовно чувство, толкова повече стигаше до убеждението, че то не бива да му отнема от времето за работа, нито да влияе на способността му да мисли трезво. Във всеки случай наложително бе да стои в кантората си поне от девет до три. А в негов интерес беше да остава понякога и до пет и половина. Можеше обаче да си позволи няколко пъти в седмицата да излиза следобед между три и половина и пет и половина или шест, без това да прави впечатление някому. За Ейлийн пък беше обичайно да излиза сама почти всеки следобед с каретата си, теглена от два буйни дорести коня, или да язди породистия кон, който баща й й беше купил от един известен търговец на коне в Балтимор. И тъй като Каупъруд също караше карета и яздеше, не беше трудно да си устройват срещи извън града по пътя за реките Уисахикън или Скуайлкил. В наскоро уредения парк имаше много усамотени кътчета, където човек се чувствуваше необезпокояван като сред най-гъста гора. Разбира се, винаги съществуваше възможността да срещнат някого; но също така винаги можеха да намерят благовидно обяснение или пък изобщо да не дават обяснение, тъй като в една случайна среща нямаше нищо подозрително.

За момента отношенията им се изчерпваха с обичайните нежности и ласки, които си разменят влюбените, без да се стига до нещо по-сериозно; към това се прибавяха и идиличните им разходки на кон под раззеленилите се от наближаващата пролет дървета. Трепетните мигове при тези любовни срещи събуждаха у Каупъруд такава радост от живота, каквато, струваше му се, не бе изпитвал досега. В онези дни, когато бе започнал да посещава Лилиан на Норт Фрънт Стрийт, тя му се бе струвала прелестна и той се бе чувствал неизразимо щастлив, но вече бяха минали близо десет години и той бе забравил някогашните си чувства. Оттогава не бе изпитвал силни страсти, нито пък бе имал някаква вълнуваща любовна връзка и сега изведнъж точно в разцвета на неговата финансова кариера се бе появила Ейлийн, с младо тяло и млада душа, изпълнена с мечти. Той много добре разбираше, че въпреки цялата си дързост тя нищо не знае за грубия и пресметлив свят, с който беше свързан. Баща й задоволяваше всичките й прищевки, без да се скъпи, майка й и братята й — и особено майка й — я глезеха, а по-малката й сестра я боготвореше. Никой от тях дори за миг не можеше да си представи, че Ейлийн е способна да извърши нещо лошо. Все пак тя беше благоразумна и твърде силно желаеше да се издигне в обществото. Пък и защо да върши нещо лошо, когато животът и щастието бяха пред нея — в най-близко време я очакваше прекрасен брак по любов с някой много подходящ и напълно достоен млад човек.

— Като се омъжиш, Ейлийн — обичаше да казва майка й, — тук ще стане още по-весело. Тогава сигур ще пооправим къщата, ако не свършим тая работа и по-рано. Еди трябва да я постегне или пък аз ще се захвана. Не бой се.

— Добре, но аз предпочитам да я преустроите сега — отвръщаше Ейлийн.

Бътлър имаше навика да я потупва добродушно по рамото с присъщата му грубовата шеговитост и да пита: „Е, намери ли го вече?“ Или: „Дали не се навърта отвън, за да те види?“

Ако тя кажеше: „Не“, той продължаваше: „Ще се появи, не бой се. Късметът няма да те отмине. Мъчно ще ми бъде, когато си отидеш, момиченцето ми. Можеш да стоиш тук, докогато искаш, и запомни — винаги можеш да се върнеш.“

Ейлийн не се сърдеше на тези шеги. Тя обичаше баща си и приказките му, които, макар и най-обикновени и изтъркани, й бяха приятни.

Но как жадно очакваше тя дните на срещите си с Каупъруд под раззеленилите се дървета! Не съзнаваше, че наближава моментът, когато ще трябва да му се отдаде изцяло, защото сега той само я милваше, целуваше и й говореше. А Франк все още се колебаеше как да постъпи. За него беше съвсем естествено да желае нещо повече, но тъй като се чувствуваше длъжен да бъде почтен, един следобед реши да поговори с нея и да й каже до какво би могла да ги доведе тяхната любов. Желае ли го тя? Разбира ли какво означава това? Тези негови думи отначало малко объркаха и изплашиха Ейлийн. Тя стоеше пред него с черния си костюм за езда, с кокетно накривена върху червеникаворусата й коса висока копринена шапка и като потупваше полата си с късия камшик, го слушаше, смутена и замислена. Той я бе попитал съзнава ли какво върши? Докъде ще ги доведе всичко това? Обича ли го истински? Двата коня бяха завързани в един гъсталак на няколко метра от главния път, близо до буйния поток, край който бяха застанали. Тя се преструваше, че се опитва да ги види, но всъщност това никак не я интересуваше. Мислеше си за Франк, за елегантното му облекло, за прелестта на момента. И за красивото му пъстро конче. Младите листа образуваха над тях прозрачна зелена дантела, а гората наоколо се виждаше като през завеса, обсипана със зелени пайети. Сивите камъни в бълбукащия искрящ поток бяха покрити вече с лек мъх и ранните птици — червеношийки, косове и мушитрънчета — пееха.

— Мило мое момиче — каза Франк, — разбираш ли какво означава всичко това? Знаеш ли какво вършиш, като се срещаш с мен?

— Мисля, че знам.

Ейлийн тупна с камшика по полата си, сведе глава, после я вдигна и погледна през клоните на дърветата към синьото небе.

— Погледни ме, мила!

— Не искам.

— Погледни ме, любима! Трябва да те попитам нещо.

— Не ме карай, Франк, моля те. Не мога.

— Можеш, можеш, разбира се.

— Не мога.

Тя се дръпна назад, когато той хвана ръцете й, но бързо пристъпи отново към него.

— Хайде, погледни ме в очите!

— Не мога.

— Погледни ме, Ейлийн!

— Не мога. Не ме карай! Ще ти отговоря, но не мога да те погледна.

Той протегна ръка и я погали по бузата. Прегърна я през рамото, а тя отпусна глава на гърдите му.

— Колко си красива, любима! — каза той. — Не мога да се откажа от теб. Знам какво съм длъжен да направя. Предполагам, че и ти знаеш, но не мога. Трябва да бъдеш моя. И ако това се разкрие, ще стане много лошо и за теб, и за мен. Разбираш ли?

— Да.

— Не познавам добре братята ти, но те имат вид на решителни хора. Очевидно много държат на теб.

— Да, наистина.

Тя се почувствува леко поласкана.

— Те сигурно веднага ще поискат да ме убият, ако научат за връзката ни. Кажи, какво мислиш, че биха направили, ако… след време нещо се случи?

Той чакаше напрегнато отговора й, загледан в красивото й лице.

— Нищо няма да се случи. Но не бива да отиваме по-далеч.

— Ейлийн!

— Не искам да те погледна. Не ме моли! Не мога.

— Ейлийн! Наистина ли мислиш така?

— Не знам. Не ме питай, Франк.

— Знаеш, че не можем да спрем дотук, нали? Знаеш го добре. Това не може да бъде краят. Ако…

И той спокойно и трезво й обясни плана си за бъдещите им тайни срещи.

— Застрашава те само едно нещо — някой случайно да ни разкрие. Това е напълно възможно и тогава, разбира се, ще трябва да решаваме как да постъпим. Мисис Каупъруд никога няма да ми даде развод, няма интерес от това. Ако нещата се уредят така, както се надявам — ако спечеля един милион, — аз съм готов да преустановя финансовата си дейност. Нямам намерение да работя цял живот. Винаги съм смятал, че стана ли на трийсет и пет, трябва да се оттегля. След като съм натрупал, разбира се, достатъчно пари. Тогава ще си позволя да пътувам. И това ще стане до няколко години. Ако ти беше свободна, ако майка ти и баща ти не бяха живи — Ейлийн дори не трепна при тази нетактична забележка, — би било друго.

Той замълча. Ейлийн продължаваше да гледа замислено бълбукащия поток, а мислите й се рееха някъде далеч към една яхта в морето, на която са само двамата, към някакъв дворец, където са пак само те двамата. Полупритворила очи, тя се наслаждаваше на тези картини и го слушаше очарована.

— Дявол да го вземе! Не виждам никакъв изход. Но те обичам! — Той я привлече към себе си. — Обичам те, обичам те!

— И аз — възкликна пламенно тя. — И аз те обичам! И не се боя.

— Наех една къща на Северна Десета улица — каза той, когато вече бяха отишли при конете и ги възсядаха. — Още не е обзаведена, но скоро ще бъде готова. Знам и една жена, която ще се заеме с поддържането й.

— Коя е тя?

— Една вдовица, около петдесетгодишна. Интелигентна, приятна, познава добре живота. Открих я чрез обявление. Можеш да се отбиеш някой следобед, когато обзавеждането привърши, за да огледаш къщата. Няма да ти се налага да се срещащ с жената освен при непредвидени случаи. Ще отидеш ли?

Тя яздеше замислено, без да отговаря. Колко настойчиво и целеустремено действаше той, когато искаше да постигне нещо.

— Ще отидеш ли? Какво ще ти навреди? Просто ще се запознаеш с нея. Няма да ти бъде неприятно. Ще отидеш, нали?

— Съобщи ми, когато всичко е готово — каза накрая тя.