Финансистът

ГЛАВА XXII

В продължение на година и половина Каупъруд направи многобройни тайни услуги на Стенър, Стробик, Бътлър, на щатския ковчежник Ван Ностранд, на представителя на финансовите кръгове в Харисбърг щатския сенатор Релихън и на различните банки, с които тези господа поддържаха отношения. Осъществи успешно сделката със Севернопенсилванската линия, в която участваха Стенър, Стробик, Уайкрофт, Хармън и той самият, и стана притежател на една пета от контролния пакет акции, а заедно със Стенър закупи акции от линията на Седемнайсета и Деветнайсета улица и от името на двамата веднага започна да играе с тях на борсата.

През лятото на 1871, когато Каупъруд наближаваше трийсет и четвъртата си година, кантората му разполагаше с капитал от близо два милиона долара, половин милион от които бяха негова лична собственост, а ако се вземеха предвид разкриващите се перспективи — в случай че всичко вървеше добре, — той скоро щеше да се нареди сред най-богатите американци. Градът чрез своя ковчежник — а мистър Стенър продължаваше да заема тази длъжност — му бе предоставил сума от около петстотин хиляди долара, а щатът чрез щатския ковчежник Ван Ностранд — двеста хиляди долара. Боуд разиграваше акции от трамвайните линии за петдесет хиляди долара. Релихън също. Срещу имената на мнозина по-дребни политици и техни привърженици в книгите му бяха записани различни суми. А вложената от Едуард Мълая Бътлър гаранционна сума достигаше понякога сто хиляди долара. Личните му заеми в различни банки — в зависимост от стойността на заложените от него ценни книжа — се движеха между седемстотин и осемстотин хиляди долара. Подобно на паяк, застанал в центъра на сребриста паяжина, която сам е изплел нишка по нишка, проверявайки здравината на всяка от тях, Каупъруд бе създал цяла мрежа от важни и полезни делови връзки и внимателно следеше развитието на нещата.

Повече от всичко го занимаваха операциите с акциите от трамвайните линии, но особена страст влагаше в сделките за линията по Седемнайсета и Деветнайсета улица, върху които бе установил контрол. Благодарение па една авансова сума, депозирана от Стенър в неговата кантора в момент, когато курсът на акциите на въпросната линия беше силно спаднал, той успя да закупи петдесет и един процента от тях за себе си и за Стенър и сега можеше да се разпорежда с линията както пожелае. За да ги закупи обаче на изгодна, определена от самия него цена, той бе прибягнал до някои доста „особени методи“, както ги нарекоха по-късно във финансовите кръгове. Чрез свои агенти бе предявил към компанията поредица от искове за загуби, причинени от неизплатените дължими лихвени проценти. Известно количество акции в ръцете на подставено лице, молба до съда да се проверят счетоводните книги на компанията, за да се прецени дали не следва да бъде назначена изпълнителна комисия19, и едновременно с това масирана атака на борсата, където акциите на компанията започват да се продават с три, пет, седем или десет пункта по-ниско от курса — и изплашените акционери незабавно изнасят на пазара своите акции. Банките решиха, че линията е несигурно предприятие, което не си заслужава риска, и настояха компанията да си погаси задълженията. Трета национална банка, която бе отпуснала заем на един от главните акционери, разбира се, също побърза да си поиска парите обратно. Тогава пак подставено лице започна преговори с притежателите на най-много акции и им предложи да им помогне да излязат от затрудненото положение, като изкупи акциите им по четиридесет долара срещу поминал сто. Тъй като не можеха да установят източника на сполетелите ги беди, те решиха, че линията действително е нерентабилна (което всъщност не беше вярно) и че ще е по-добре да се отърват от нея. Парите бяха налице и Каупъруд и Стенър станаха собственици на петдесет и един процента от акциите. Но както и при сделката със Севернопенсилванската линия, Каупъруд тайно бе купувал акции от дребни акционери и в действителност той самият притежаваше петдесет и един процента, а Стенър — двайсет и пет.

Това опияняваше Каупъруд, тъй като сега той виждаше реална възможност да осъществи своята отдавнашна мечта — да реорганизира компанията, като я слее със Севернопенсилванската линия, да пусне в обръщение по три нови акции срещу всяка стара, да продаде всички акции освен контролния пакет, с получените пари да купи акции от други трамвайни линии, бързо да покачи цената им и да ги разпродаде по същия начин. Накратко казано, Каупъруд беше един от първите предприемчиви финансисти, открили пътя към лесната печалба. По-късно такива като него щяха да завладея и други, още по-важни отрасли на американското стопанство, за да натрупат огромни богатства.

Планът му за това първо обединяване беше следният: да разпространи слухове за предстоящото сливане на двете линии, да издействува от законодателното събрание правото за удължаване, да подготви мощна реклама, а по-късно и отчети за годишните резултати и бързо да покачи курса на акциите на борсата — дотолкова, доколкото биха му позволили все по-нарастващите му средства. Затруднението, когато искаш да създадеш и да направляваш един борсов пазар при пускането на такова огромно количество акции (за сума, надвишаваща петстотин хиляди долара, и при желанието да задържиш за себе си още петстотин хиляди), е в това, че трябва да притежаваш огромен капитал. В тези случаи, след като си осъществил фиктивните продажби и си предизвикал фиктивното търсене, което е въвело в заблуждение дребните притежатели на акции и е позволило масовата разпродажба, е необходимо, освен ако не искащ да се освободиш от всички акции, да поддържаш техния курс. Ако например Каупъруд продадеше пет хиляди акции (както бе направил всъщност), а задържеше в себе си още пет хиляди, той трябваше да се погрижи официалният курс на акциите да не пада под определено равнище, за да не пада и стойността на притежаваните от него дялове. И ако заложеше тези дялове в различни банки срещу пари, с които да участвува в други сделки (както става обикновено), падането на техния курс на борсата би могло да доведе до искане на банките за допълнителни гаранции или за пълно изплащане на заемите. Това би означавало, че планът му се е провалил и че го заплашва фалит. В момента Каупъруд вече провеждаше сложната финансова операция по осъществяването на градския заем, чийто курс се менеше всеки ден — нещо, което той всъщност желаеше, защото печелеше именно от промените.

При цялата си примамливост това второ и нелеко начинание изискваше от него да бъде двойно по-внимателен. Продадеше ли акциите на висока цена, той можеше да върне заетите от градската хазна пари; благодарение на неговата предвидливост, на умението му да се насочва към перспективни и сигурни начинания и на изкусна реклама и добри годишни отчети собствените му ценни книжа щяха да се котират по номиналната им стойност или съвсем малко под нея. Щеше да разполага с пари, които да влага в други линии. Би могъл дори да поеме финансовото ръководство на цялата трамвайна мрежа и тогава вече ще натрупа милиони. Един от ловките ходове в плана на Каупъруд, който потвърждаваше неговата предвидливост и гъвкавост, беше при всяко удължение или разклонение на линиите да създава отделна организация или компания. Например, ако притежаваше линия от две или три мили по някоя улица и пожелаеше да я удължи с още две или три мили по същата улица, вместо да включи удължението в съществуващата компания, той предпочиташе да създаде втора компания, която да поеме контрола върху допълнителните две или три мили. Въз основа на капитализираната за определена сума нова компания можеха да бъдат пуснати акции за построяването, оборудването и експлоатацията на удължението. Тогава вече можеше да присъедини дъщерната компания към компанията майка и от нейно име да пусне и разпродаде нови акции и облигации. Дори братята му, които работеха за него, не разбираха смисъла на многобройните му и сложни сделки, а просто изпълняваха сляпо неговите разпореждания. Понякога, напълно объркан, Джоузеф казваше на Едуард:

— Надявам се, че Франк знае какво върши.

От друга страна, Франк много внимаваше всяко текущо задължение да бъде изплащано навреме и дори предварително, защото държеше почти демонстративно да изтъкне своята точност. Знаеше, че няма нищо по-ценно от завоювания авторитет и впечатлението за солидно положение. Неговата предвидливост, съобразителност и прецизност се харесваха на банкерите. Те го смятаха за един от най-здравомислещите и проницателни хора, които бяха срещали.

През пролетта и лятото на 1871 година обаче Каупъруд, тъй като не виждаше отникъде конкретна заплаха, си бе позволил да разпръсне средствата си доста нашироко. Въодушевен от успехите си, той бе започнал по-самонадеяно и по-спокойно да се впуска във финансовите си спекулации. Постепенно и главно благодарение на своята самоувереност той бе убедил баща си да се включи в неговите сделки с трамвайните линии и да използва възможностите на Трета национална банка, за да го финансира частично и най-вече да му предостави необходимите средства, когато срочно се нуждаеше от тях. Отначало старият човек проявяваше страх и недоверие, но с течение на времето, като виждаше, че начинанията на Франк носят само печалба, стана по-смел и по-уверен.

— Франк — казваше понякога той, поглеждайки над очилата си, — не се ли боиш, че поемаш прекалени рискове? В последно време имаш доста големи заеми.

— Не са по-големи от тези, които вземах преди, татко, като се имат предвид средствата, с които сега разполагам. Не могат да се осъществяват големи сделки без големи заеми, много добре знаеш това.

— Да, но… например линията Грийн и Коутс… не си ли купил твърде много акции от нея?

— Напротив. Аз знам много добре как стоят нещата отвътре. Рано или късно курсът на тези акции ще се повиши. Сам ще подсигуря това. Ако се наложи, ще я слея с другите мои линии.

Каупъруд погледна сина си с възхищение. Досега не бе виждала такъв дързък и ловък финансов спекулант.

— Не се безпокой за мен, татко! А ако се безпокоиш, поискай си обратно заемите. Всяка банка ще отпусне кредит срещу акциите ми. Аз само исках твоята банка да получи лихвите.

Този последен аргумент окончателно убеди Каупъруд старши. Срещу него той нямаше какво да възрази. Трета национална банка наистина отпускаше на Франк големи заеми, но не по-големи, отколкото му отпускаше всяка друга банка. А за своите значителни вложения в компаниите на сина си той беше спокоен, тъй като бе получил уверението, че ще бъде предупреден своевременно да ги изтегли, ако се наложи. По същия начин Франк помагаше на братята си да печелят и сега техните интереси бяха неразривно свързани с неговите.

С нарастването на финансовите му възможности у Каупъруд нарастваше и желанието за охолен и красив живот. Някои млади филаделфийски търговци на художествени произведения, научили за слабостта му към изящното и за растящото му богатство, настойчиво му предлагаха мебели, гоблени, килими, предмети на изкуството, картини — отначало от американски, а по-късно най-вече от чужди майстори. И в неговата къща, и в къщата на баща му все още нямаше достатъчно такива изящни предмети, а освен това трябваше да мисли и за другата къща, къщата на Северна Десета улица, която желаеше да направи красива. Ейлийн често изразяваше недоволството си от своя дом. Стремежът към изящна обстановка бе дълбоко заложен у нея, макар да й липсваше способността да го осъзнае и изрази точно. Мястото на техните тайни срещи трябваше да бъде красиво — двамата еднакво силно го желаеха. И наистина то се превърна в уютно гнездо, пълно с красиви и ценни предмети, обзаведено дори по-изискано от някои стаи в собствения дом на Каупъруд. Той започна да събира тук редки образци от олтарни покривки, килими и гоблени от средновековието. Купуваше мебели в стила, преобладаващ през епохата на английските крале Джордж (I, II, III, IV) — едно съчетание от стиловете Чипъндейл, Шератън и Хепълуайт, видоизменено от тенденциите в италианския ренесанс и стила Луи XIV. При издирванията си попадаше на красиви изделия от порцелан, скулптури, гръцки вази, прекрасни колекции от японски резбовани украшения от слонова кост. Флечър Грей, един от собствениците на „Кейбъл и Грей“, местна фирма за внос на предмети на изкуството, го посети във връзка с един тъкан гоблен от XIV век. Грей беше ентусиаст и почти веднага успя да предаде на Каупъруд своята сдържана, но пламенна любов към красивото.

— През петдесет различни периода се е създавала само една от отсенките на синия порцелан, мистър Каупъруд — осведоми го Грей. — А при килимите съществуват поне седем отделни школи или периоди — персийски, арменски, арабски, фламандски, полски, унгарски и така нататък. Ако някога пожелаете да се заемете с колекциониране на килими, би било проява на изискан вкус да се сдобиете с пълна, тоест представителна колекция от един или от всички периоди. Сред тях има много красиви. Някои съм виждал, а за други само съм чел.

— Както разбирам, ще ме спечелите за каузата си, Флечър — отвърна Каупъруд. — Вие или изкуството ще се разорите. Аз и без това имам вродено влечение към красивото, а вие с Елсуърт и Гордън Стрейк — друг млад човек, голям поклонник на живописта, — ще ме погубите. Стрейк има блестяща идея. Той настоява да започна да я осъществявам незабавно, в смисъл да започна да се сдобивам с каквито мога образци от най-ярките произведения на всяка школа или период, които, събрани заедно, биха могли да дадат една цялостна представа за развитието на изкуството. Стрейк твърди, че цената на големите творби ще расте непрекъснато и че това, което сега мога да си доставя срещу няколкостотин хиляди, един ден ще струва милиони. Той смята обаче, че не си струва да се залавям с американско изкуство.

— И е прав — възкликна Грей, — макар че не е в моя полза да хваля друг ценител на изкуството. За такова нещо обаче ще ви трябват доста пари.

— Не чак толкова много. Или поне не веднага. Подобна идея се осъществява в продължение на години. Стрейк смята, че още сега биха се намерили добри образци от различни периоди, които могат да се подменят, ако се появи нещо по-ценно.

Външно Каупъруд изглеждаше спокоен, но душата му, винаги устремена към нещо, беше неспокойна. Отначало се бе стремил само към богатството, после към това се бе прибавило и влечението му към женската красота. А сега бе запленен от магията на изкуството, на чистото изкуство. И бе започнал да разбира, че е необходимо към женската красота да се прибави и красотата на живота — красотата на материалната среда, която я заобикаля, че единственият фон за голямата красота е голямото изкуство. Това момиче, тази Ейлийн Бътлър, със свежестта си, с лъчезарната си младост го бе подтикнала да даде воля на заложеното у него стремление към изящното и да осъзнае потребността си от него вече в нови мащаби. Не е възможно да се обяснят ония недоловими реакции, породени от взаимовлиянието на два характера, защото никой не знае колко силно е въздействието върху нас на онова, което ни привлича. Любов като тяхната малко или много прилича на капка багрило, пусната в чаша с чиста вода, или на неизвестен реактив, въведен в чувствително химическо съединение.

С една дума, въпреки цялата си незрелост Ейлийн Бътлър беше силна личност. Безмерното й честолюбие беше сякаш протест срещу недодяланата среда, която я заобикаляше. Можем да си представим как тя, родената в семейство Бътлър изразителка и едновременно жертва на примитивни, простовати еснафски разбирания, благодарение на връзката си с Каупъруд и на пълното си приобщаване към неговия духовен свят сега с възторг откриваше толкова нови неща, осигурени от материални възможности и изтънчен вкус, за които по-рано не беше и подозирала. Представяше си какво бляскаво положение в обществото би заела например в бъдеще като съпруга на един Франк Каупъруд. Прекланяше се пред точността и красотата на неговата мисъл, които той й доставяше удоволствието да разкрива след часове на интимно общуване — толкова ясни и категорични бяха неговите разяснения и напътствия, че се запечатваха в съзнанието й. Колко прекрасни бяха неговите мечти, свързани с кариерата му, с изкуството, с общественото му положение. И тя принадлежеше на този човек! И този човек й принадлежеше! При тази мисъл Ейлийн понякога тръпнеше от радост.

В същото време обстоятелството, че баща й беше известен в града като бивш боклукчия („помияр“ — както злобно го наричаха някои забогатели простаци, които го познаваха отпреди), безплодните й усилия да промени парвенюшката обстановка и неуютността в бащиния си дом, неосъществимостта на мечтата й да бъде някога приета в ония къщи, които считаше „светая светих“ на обществената представителност и на изискаността, бяха породили у нея дори в тази ранна възраст крайна нетърпимост към всичко, което я заобикаляше у дома. И до какво можеше да доведе сравнението на бащината й къща с къщата на Каупъруд! Колко добър, но и колко простоват беше нейният баща! А този забележителен човек, нейният любим, бе благоволил да я обикне и бе подсказал намерението си да я направи своя жена. Господи, дано това негово намерение не се провали! В началото на познанството й с Каупърудови те, се бе надявала чрез тях да се запознае с някои хора, млади мъже и жени — и преди всичко мъже, — с по-високо обществено положение от нейното, които би могла да привлече с красотата си и с бъдещото си богатство. Но това не стана. Самите Каупърудови въпреки артистичните наклонности и растящото богатство на Франк Каупъруд все още не бяха проникнали в най-тесния кръг на елита. Може да се каже дори, че бяха далече от него независимо от някои първоначални жестове на внимание, които им се оказваха.

И все пак в Каупъруд тя виждаше спасение, врата, която можеше да я изведе към едно по-бляскаво, по-изискано, по-красиво бъдеще. Беше сигурна, че този човек ще постигне повече от онова, за което мечтаеше сега. Макар и още не напълно оформен, вкусът му към изящното й обещаваше всичко, към което тя се стремеше. А тя се стремеше към разкош, към блясък, към високо обществено положение. И щеше да има всичко това, ако успееше да се омъжи за Франк. Наистина преградите пред тях изглеждаха непреодолими, но и тя, и той бяха хора със силни характери. Като два настървени леопарда те още от самото начало се бяха устремили в една и съща посока. Нейните стремежи — макар и все още неизбистрени, макар и само полуизречени — се равняваха на неговите по прямота и сила.

— Мисля, че татко не знае как трябва да се живее — каза тя един ден на Франк. — Той не е виновен, не може и да се промени. Съзнава го и знае, че и аз го знам. От години го моля да се преместим от тази стара къща. Разбира, че трябва да го направи, но дори и това няма да промени особено нещата.

Тя замълча и го погледна с ясните си, живи очи. Той харесваше класическите очертания на изваяното й като на древногръцка статуя лице.

— Не се безпокой, миличката ми — отвърна той. — Ще уредим тези неща по-късно. Все още не виждам изход от положението, но мисля, че ще бъде най-добре някой ден да призная всичко на Лилиан и тогава да се разбере дали не може да се осъществи някакъв друг план. Искам да стане така, че децата да не страдат. Мога да ги обезпеча щедро и никак няма да се учудя, ако Лилиан доброволно ме остави да си отида. Тя едва ли би искала да се вдига шум около раздялата ни.

Той чисто практически, по мъжки разчиташе на нейната любов към децата.

Ейлийн го погледна с бистрите си очи — изпитателно и някак неуверено. Тя не беше лишена от способността да изпитва съчувствие, но в случая то й се струваше неуместно. Мисис Каупъруд никога не беше проявявала благоразположение към нея. И това беше естествено — възгледите им бяха различни. Мисис Каупъруд не можеше да разбере как е възможно едно момиче така „да си вири носа“ и да се държи толкова надменно, а за Ейлийн бяха непонятни отпуснатостта и безразличието към живота на Лилиан Каупъруд. Та нали смисълът на живота е в това да се разхождаш с кон или с карета, да ходиш по балове и вечеринки, да танцуваш, „да се перчиш“, да подхвърляш добродушни шеги и духовити закачки, да кокетничиш. Какво тягостно впечатление оставяше тази жена, съпруга на такъв млад и енергичен човек като Каупъруд, която, макар и по-възрастна от него с пет години и майка на две деца, твърде преждевременно се бе отказала от романтичната и весела страна на живота! Не, Лилиан определено не подхождаше на Франк; той се нуждаеше от млада жена като самата нея и съдбата сигурно щеше да й го дари! Какъв прекрасен живот щяха да водят те тогава!

— О, Франк — възкликваше често тя, — да можехме да уредим всичко благополучно! Как мислиш, дали ще можем?

— Дали ще можем? Разбира се. Това е само въпрос на време. Смятам, че ако поставя открито въпроса пред Лилиан, тя самата няма да поиска да останем заедно. Но ти внимавай за поведението си. Породи ли се подозрение у баща ти или у някой от братята ти, не само ще се вдигне голям шум, а може да стане и нещо още по-лошо. Ако не ме убият, те ще ми пречат при всяка моя сделка. Добре ли обмисляш всяка своя стъпка?

— Да, разбира се. Ако нещо се случи, ще отричам. Отричам ли, те нищо не могат да докажат. Каквото и да стане, аз ще бъда с теб.

Намираха се в къщата на Десета улица. Ейлийн го помилва по лицето, влагайки в този жест цялата си огромна любов към него.

— Готова съм да направя всичко за теб, любими — развълнувано каза тя. — Дори и да умра, ако трябва. Толкова те обичам.

— Е, момичето ми, не бой се. Такова нещо не те застрашава. Но бъди внимателна.