Финансистът

ГЛАВА V

През следващия октомври, шест месеца след като бе навършил осемнадесетата си година и бе стигнал до твърдото убеждение, че житарско-комисионната търговия — поне така, както я водеха братята Уотърман — не му допада, Каупъруд реши да напусне фирмата и да постъпи на работа в „Тай и Ко“, банкери и борсови посредници.

Той бе влязъл във връзка с „Тай и Ко“, когато започна да се занимава с външните сделки на „Уотърман и Ко“, и още в първия момент мистър Тай прояви интерес към енергичния млад чиновник.

— Как вървят работите при вас? — питаше го понякога любезно мистър Тай.

Друг път подхвърляше:

— Чувам, че в последно време, сте натрупали доста неиздължени полици, вярно ли е?

Нестабилното положение на страната, непрекъснато нарастващият брой на пусканите в обръщение ценни книжа, пропагандата срещу робството и така нататък не предвещаваха добро бъдеще. Без сам да знае защо, мистър Тай чувствуваше, че с този младеж би могъл да разговаря по злободневните теми. Беше твърде млад, но знаеше и разбираше доста неща.

— Работите ни вървят отлично, благодаря ви, мистър Тай — отвръщаше обикновено Каупъруд.

— Повярвайте ми — каза Тай една сутрин на Франк, — че ако тази пропаганда срещу робството не спре, ще ни навлече неприятности.

Един роб на пристигнал по работа кубинец тъкмо по това време бе отнет от господаря си и му бе върната свободата, защото според законите на Пенсилвания всеки чернокож, попаднал на територията на щата или дори само преминаващ през нея на път за друга част на страната, имаше правото да бъде освободен. Този случай предизвика голямо вълнение. Бяха арестувани няколко души, а вестниците го коментираха оживено.

— Не допускам, че Югът ще подкрепи тази работа. Тя обърква нашата търговия, а навярно това се отнася и до другите браншове. Сигурно е като две и две, че в близко време ще се стигне до отцепване на южните щати.

Мистър Тай говореше с едва доловим ирландски акцент.

— Натам отиват нещата — отвърна спокойно Каупъруд. — За съжаление нищо не може да се направи. Негрите не заслужават толкова тревоги, но пропагандата в тяхна полза няма да спре. Пък и с какво друго да се занимават буйните и темпераментни хора? От това обаче силно ще пострада търговията ни с Юга.

— И аз така мисля. А и други хора ми го казват.

Младият Каупъруд си тръгна и мистър Тай се зае с един новодошъл клиент, но продължаваше да си мисли за младежа, който му бе направил силно впечатление с дълбоките си и солидни разсъждения по финансовите въпроси.

„Ако този млад човек си потърси нова работа, ще му предложа да дойде при мен“ — рече си мистър Тай.

Най-сетне един ден той каза на Франк:

— Не бихте ли искали да поработите за моя сметка в борсовия бизнес? Тъкмо напусна един мой служител.

— С удоволствие — отвърна усмихнат Каупъруд, явно поласкан от предложението. — Аз самият се канех да поговоря с вас по този въпрос.

— Добре, ако решите да дойдете, мястото ви чака. Можете да постъпите, когато пожелаете.

— Ще трябва да уведомя съответно фирмата — каза Франк. — Бихте ли ме почакали седмица-две?

— Разбира се, няма защо да се бърза. Привършете си задълженията и тогава елате. Не бих искал да създавам затруднения на работодателите ви.

Франк напусна братята Уотърман само след две седмици. Перспективите, които се откриваха пред него, наистина го интересуваха, но съвсем не му замайваха главата. Мистър Джордж Уотърман се натъжи, а мистър Хенри силно се раздразни от тази измяна.

— Мислех, че работата тук ти харесва — възкликна той, когато Франк му съобщи решението си. — Да не би да е заради заплатата?

— Не, съвсем не, мистър Уотърман, просто искам да се занимавам с борсово посредничество.

— Да, жалко, много жалко. Не искам да те разубеждавам в нещо, което се отнася до собствените ти интереси. Ти по-добре знаеш какво ти трябва. С Джордж бяхме решили след известно време да ти предложим да станеш наш съдружник. А ето че си отиваш. По дяволите, млади човече, не разбра ли, че в нашия бранш може добре да се печели?

— Зная — усмихна се Каупъруд, — но тази работа не ме привлича. Имам други планове и не желая да се занимавам с житарско-комисионна търговия.

За мистър Хенри Уотърман бе съвсем непонятно защо Франк не иска да работи в бранша, след като бе постигнал такива успехи. Най-много го тревожеше обаче обстоятелството, че напускането на младежа ще се отрази зле на фирмата.

Скоро след преместването си Франк установи, че новата работа му допада много повече, защото беше не само по-лека, но и по-доходна. Преимущество бе дори обстоятелството, че фирмата „Тай и Ко“ се помещаваше в красиво сивозелено каменно здание на Южна Трета улица № 66, която тогава, пък и много години след това бе център на финансовия свят. На нея се намираха могъщи фирми с национален и международен престиж като „Дрексъл и Ко“, „Едуард Кларк и Ко“, Трета национална банка, Първа национална банка, фондовата борса и други подобни. Наблизо имаше и двайсетина по-малки банки и посреднически кантори. Шефът и „мозъкът“ на фирмата Едуард Тай бе роден в Бостън в семейството на имигрант от ирландски произход, успял да забогатее в този консервативен град. Филаделфия бе привлякла мистър Тай с големите възможности за спекулации, които предлагаше. „Това е най-подходящото място за човек, който умее да използва благоприятния случай“ — обичаше да казва той на приятелите си с едва доловимия си ирландски акцент. И очевидно считаше себе си тъкмо за такъв човек. Беше среден на ръст, умерено пълен, с преждевременно прошарена коса и колкото весел и добродушен, толкова упорит и самоуверен. Горната му устна бе украсена от късо подстригани посивели мустачки.

— Да ме пази бог от тези пенсилванци — вайкаше се той скоро след пристигането си във Филаделфия, — никога не плащат в брой за нещо, за което могат да издадат полица.

В ония години кредитната система на Пенсилвания — а следователно и на Филаделфия — беше в много лошо състояние въпреки голямото богатство на щата.

— Ако започне война — казваше мистър Тай, — цели батальони пенсилванци ще предлагат да плащат обеда си с полици. Да можех да живея достатъчно дълго, щях да забогатея, като купувам пенсилвански полици и облигации. Все някой ден ще изплатя дълговете си, но, ей богу, няма да е скоро. Ще умра далеч преди щатската управа да е успяла да ми изплати поне лихвите за това, което ми дължи досега.

И това беше вярно. Финансите на щата и града бяха в окаяно състояние. Щатът и градът бяха наистина богати, но от хазната крадеше, който и както пожелае, така че всяка инициатива можеше да бъде осъществена само с пускането на нови облигации, чрез които да се наберат необходимите средства. Тези облигации, или „купони“, както ги наричаха, уж осигуряваха шест процента годишна лихва, но когато дойдеше падежът за изплащане на процентите, ковчежникът на града или на щата, според случая, вместо да ги изплати, поставяше върху „купона“ печат с датата на предявяването и от този момент процентите се изчисляваха не само върху неговата номинална стойност, но и върху натрупалите се дотогава проценти. Всъщност по този начин се образуваше така наречената сложна лихва. Това не вършеше никаква работа на хората, които имаха нужда от пари на ръка — „купоните“ не се залагаха за повече от седемдесет процента от стойността им по курса и не се продаваха за повече от двадесет процента от номинала. Разбира се, беше изгодно да се купуват или приемат под формата на залог, но за осребряването им трябваше да се чака дълго. Окончателното им изплащане ставаше всъщност само по протекция. Щом узнаеше, че определени „купони“ са собственост на „приятел“, ковчежникът обявяваше, че ще се изплащат тези и тези номера, тоест номерата на облигациите, за които знаеше у кого се намират.

На всичко отгоре цялата парична система на Съединените щати по това време едва започваше да излиза от първичния хаос и да се домогва до някакъв относителен ред. Създадената от Николас Бидъл Банка на Съединените щати бе закрита окончателно през 1841 година. През 1846 година Министерството на финансите на Съединените щати създаде собствена ковчежническа система. Въпреки това съществуваха толкова много „ненадеждни“ банки, че който и да е собственик и на най-дребната обменна кантора неизбежно трябваше да се превръща в подвижен справочник за платежоспособността или неплатежоспособността на отделните фирми. Нещата обаче постепенно започваха да се подобряват. Телеграфът улесни размяната на информация за курса на борсата не само между Ню Йорк, Бостън и Филаделфия, но дори и между кантората на филаделфийския борсов посредник и фондовата борса. С други думи, въведени бяха частните телеграфни линии, които обслужваха на малки разстояния. С всеки изминал ден информацията ставаше все по-бърза, по-достъпна и по-усъвършенствана.

Построени бяха железопътни линии във всички посоки — на юг, на изток, на север и на запад. Все още липсваше апаратът, който автоматично отбелязва курсовете на борсата, нямаше и телефон. В Ню Йорк наскоро бяха открили клирингова палата, но във Филаделфия още нямаше подобна институция. Съответните функции изпълняваха куриери, които цял ден сновяха между банките и борсовите кантори, правеха платежните баланси по банковите сметки, разменяха полици и веднъж в седмицата внасяха в банката злато, единственото средство за окончателно разплащане по задълженията, тъй като по това време все още не съществуваше твърда държавна валута. В борсата, когато гонгът обявяваше прекратяването на сделките за деня, в средата на залата (ритуалът бе заимстван от лондонската борса) се събираха в кръг група млади чиновници, известни като „погасителите“. Те сверяваха и изравняваха покупките и продажбите и анулираха онези от тях, които взаимно се погасяваха от извършените между фирмите сделки. Държаха в ръце големи счетоводни книги и като поглеждаха в тях, известяваха на висок глас сделките, осъществени през деня: „Делауер и Мериланд“ е продала на „Бомонт и Ко“, „Делауер и Мериланд“ е продала на „Тай и Ко“ и така нататък. Това улесняваше счетоводството на фирмите, създаваше възможност сделките да се извършват по-бързо и по-ефикасно.

Едно място във фондовата борса струваше две хиляди долара. Борсовият комитет наскоро бе взел решение сделките да се извършват от десет часа сутринта до три часа следобед (преди те се сключваха по всяко време, от ранно утро до полунощ) и бе определил твърди цени за услугите на борсовите посредници и с това бе пресякъл предишното грубо изнудвачество. Нарушителите се наказваха с големи глоби. С други думи, полагаха се очевидни усилия за положителни промени в борсата и затова Едуард Тай, пък и мнозина други борсови посредници гледаха по-оптимистично на бъдещето.