Финансистът

ГЛАВА XXXVIII

Положението, в което се намираше Ейлийн, действително беше трудно. Едно по-плахо и по-нерешително момиче би се огънало, би се предало. Въпреки многобройните й познанства и връзки в обществото хората, към които би могла да прибегне в такъв критичен момент, не бяха много. Почти не се сещаше за някой, който би я приютил за по-дълго време, без да й досажда с въпроси. Имаше няколко млади жени на нейна възраст, омъжени и неомъжени, с които поддържаше приятелство, но с никоя от тях не беше достатъчно близка. Всъщност единственият човек, който би могъл да й даде подслон, беше бившата й съученичка Мери Калиган, или Мами, както я наричаха приятелките й, която сега беше учителка в едно от местните училища.

Семейство Калиган се състоеше от майката, мисис Катарин Калиган, шивачка, вдовица на дребен предприемач, загинал преди десет години при срутването на стена, и двайсет и три годишната й дъщеря Мами. Двете живееха в малка двуетажна тухлена къща на Чери Стрийт, близо до Петнайсета улица. Мисис Калиган не беше особено добра шивачка — или недостатъчно добра, за да обслужва семейство Бътлър при тяхното сегашно високо обществено положение. Ейлийн отиваше от време на време при нея, за да й шие домашни дрехи от прост плат, бельо, пеньоари или да й преправи някои от тоалетите, изработени от една много известна модистка от Честнът Стрийт. Тя поддържаше тази връзка преди всичко защото беше учила заедно с Мами в училището при манастира „Света Агата“ по времето, когато пред семейство Калиган се очертаваше далеч по-добро бъдеще. Сега Мами печелеше четирийсет долара на месец като учителка — обучаваше ученици от шести клас в едно безплатно държавно училище наблизо, а мисис Калиган изкарваше около два долара на ден — понякога и по-малко. Къщата, в която живееха, беше тяхна и върху нея не тежеше никаква ипотека, но от обстановката личеше, че общият им доход не надвишава осемдесет долара на месец.

Мами Калиган не беше хубава и не беше така привлекателна както майка й на младини. Позакръглената, вече петдесетгодишна мисис Калиган беше все още жизнена, весела и винаги в добро настроение. В сравнение с нея Мами изглеждаше някак вяла и унила. Беше прекалено сериозна, което може би се дължеше на обстоятелството, че не притежаваше нито темперамент, нито женско обаяние. Но затова пък беше чистосърдечна, честна, искрена и добра католичка, обсебена от необикновената добродетел, наречена дълг, която откъсва толкова много хора от света около тях. За Мами Калиган дългът (тоест спазването на ония разбирания и правила на поведение, които бе усвоила и на които се бе подчинявала още от детството си) беше най-важното нещо в живота — единствен източник на радост и утеха. Основни опорни точки за нея в този объркан и несигурен свят бяха дългът й към църквата, дългът й към училището, дългът й към майка й, дългът й към приятелките и така нататък. Майка й много повече би се радвала Мами да беше по-малко предана на дълга си, но по-привлекателна, за да се харесва на мъжете.

Макар че мисис Калиган беше шивачка, облеклото на Мами никога не бе модно и изискано, а и в едни наистина хубави дрехи тя едва ли би се чувствала добре. Обувките й обикновено бяха по-големи и възгрозни, а полите й, ушити от хубав плат, но очевидно по неподходящи за нея модели, винаги бяха провиснали и безформени. По онова време тъкмо излизаха на мода цветните плетени жакети, които се носеха прилепнали до тялото и стояха добре на жените с хубави фигури. Но горката Мами Калиган, която се чувствуваше задължена да следва модата, имаше твърде слаби ръце и плоски гърди и тази дреха я правеше още по-непривлекателна. Шапките й с дълго перо например все приличаха на мекици и никога не подхождаха както на прическата, така и на лицето й. Обикновено Мами изглеждаше леко уморена, но всъщност не беше толкова уморена, колкото отегчена. Животът й беше твърде скучен и само Ейлийн Бътлър внасяше някакво разнообразие в него.

Приятният и общителен характер на мисис Калиган, благоговението, с което тя се трудеше над всяка нейна поръчка, и възторгът на двете жени от изпълненията й на пиано привличаха Ейлийн към скромния, малък, но много чист дом на семейство Калиган. Тя се отбиваше у тях, за да се откъсне от обичайния си начин на живот и да си побъбри с Мами Калиган за литература, към която и двете имаха интерес. Колкото и странно да е, книгите, които харесваше Ейлийн, се харесваха и на Мами — „Джейн Еър“, „Кенелм Чилингли“, „Трикотрин“, „Оранжевата лента“. Мами често насочваше Ейлийн към някой новоизлязъл роман от този вид, а Ейлийн, която се доверяваше на вкуса й, възторжено възприемаше препоръката й.

При трудното положение, в което бе изпаднала, Ейлийн естествено си спомни за дома на семейство Калиган. Ако баща й продължеше да бъде все така настойчив и й се наложеше да напусне за известно време дома си, можеше да отиде при двете жени. Те щяха да я приемат, без да й задават въпроси. Останалите членове на семейство Бътлър ги познаваха слабо и едва ли биха се сетили, че е отишла у тях. Тя спокойно можеше да се укрива на Чери Стрийт в продължение на седмици, без някой да я види и чуе. Благоприятно беше и обстоятелството, че нито Мами и мисис Калиган, нито някой от семейство Бътлър можеха да допуснат, че Ейлийн е способна на непристойна постъпка. Ето защо евентуалното й бягство, ако то се осъществеше, щеше да бъде изтълкувано като проява на присъщата й разглезеност и вироглавство.

Всъщност близките на Ейлийн се нуждаеха от нея много повече, отколкото тя от тях. С лъчезарността си тя поддържаше доброто настроение в дома и ако го напуснеше, щеше да остави след себе си празнота, която трудно можеше да бъде запълнена.

За стария Бътлър например Ейлийн беше малката му дъщеричка, която пред очите му се бе превърнала в необикновено красива млада жена. Помнеше я, когато тя ходеше на училище, помнеше пребиваването й в пансиона, помнеше времето, когато се учеше да свири на пиано — едно върховно според него постижение. Бе наблюдавал как се променя поведението й, как тя опознава все повече живота и как нараства самочувствието й и това му правеше силно впечатление. Намираше преценките й за умни и точни и високо ги ценеше. Тя разбираше от литература и изкуство много повече от Оуен и Калъм, а и обноските й бяха безупречни. Гледаше я с възторг, когато тя идваше и сядаше на масата за закуска, за обяд или за вечеря. Ейлийн беше негово творение и той се гордееше с това. Не беше жалил пари, за да бъде тя винаги изискана. Нямаше да бъде по-малко щедър и занапред. И не биваше да допуска някакъв самонадеян новозабогатял негодник да съсипе живота й. Той възнамеряваше да я осигури с голямо наследство, но завещанието да бъде оформено така, че бъдещият й съпруг да не може да я ощети. „Ах, каква очарователна дама!“ — беше една от любимите му закачки. Или пък: „Колко сме красиви тази вечер!“ На масата тя почти винаги сядаше до него и го глезеше с грижите си, а това му доставяше безкрайно удоволствие. Всъщност той й беше определил това място още когато тя беше съвсем малка.

Майка й също беше силно привързана към нея, а Калъм и Оуен я обграждаха с най-нежна братска обич. А Ейлийн — поне досега — се бе отплащала с красотата и жизнерадостта си и цялото семейство го съзнаваше. Отсъстваше ли за ден-два, в къщата настъпваше униние и дори храната сякаш ставаше безвкусна. А щом се върнеше, с нея се връщаха и радостта, и щастието.

Ейлийн много добре знаеше това. И сега, когато кроеше планове да напусне дома си и да заживее самостоятелно, за да избегне едно пътуване, което упорито й натрапваха, смелостта й нарастваше, защото тя съзнаваше собственото си значение за семейството. Премисляйки всичко, което й бе казал баща й, тя реши да действува незабавно. На следващата сутрин, след като тон излезе, тя се облече с намерението да намине към семейство Калиган по пладне, когато Мами се връщаше за обяд. Смяташе да им каже — така, между другото — какво е намислила и ако те нямаха нищо против, щеше да се настани у тях. Понякога се питаше защо Каупъруд при тежкото положение, в което бе изпаднал, не й предложеше да заминат за някое далечно неизвестно място. И в същото време разбираше, че той по-добре знае какво трябва да прави. Нарастващите му неприятности обаче я потискаха все повече.

Когато Ейлийн пристигна, мисис Калиган беше сама и много й се зарадва. Побъбриха за едно-друго, но на Ейлийн не й идваше на ум как да подхване разговор за онова, което я беше довело, и тя седна пред пианото и засвири една тъжна мелодия.

— Прекрасно свириш, Ейлийн — каза мисис Калиган, която беше доста сантиментална. — Обичам да те слушам. Жалко, че не ни посещаваш по-често. Всъщност не си идвала отдавна.

— О, толкова бях заета, мисис Калиган — отвърна Ейлийн. — Имах прекалено много задължения тази есен и затова не можех да идвам. Нашите настояваха да замина за Европа, но аз отказах. Ах, боже мой! — въздъхна тя и продължи още по-прочувствено да изпълнява тъжната и романтична мелодия.

Вратата се отвори и влезе Мами. Грозноватото й лице просветна, когато тя видя Ейлийн.

— О, Ейлийн Бътлър! — възкликна тя. — Как се сети за нас? Къде беше толкова време?

Ейлийн стана и двете се разцелуваха.

— Бях много заета, Мами. Тъкмо това казвах на майка ти. А ти как си? Как върви работата ти?

Мами веднага започна да разказва за някои неприятности в училището, които я притесняваха — класовете нараствали непрекъснато, работата ставала все повече и повече.

Докато мисис Калиган нареждаше масата за обяд, Мами отиде в стаята си и Ейлийн я последва. Мами застана пред огледалото и взе да приглажда косата си, а Ейлийн замислено се загледа в нея.

— Какво ти е днес, Ейлийн? — попита Мами. — Изглеждаш така…

Тя замълча и я погледна изпитателно.

— Как изглеждам? — попита Ейлийн.

— Изглеждаш така, сякаш нещо те тревожи и не знаеш как да постъпиш. Никога не си имала такъв израз. Какво се е случило?

— О, нищо — отвърна Ейлийн. — Просто се бях замислила.

Тя отиде до един от прозорците, който гледаше към дворчето, питайки се дали ще издържи да живее по-продължително време тук. Къщата беше съвсем малка, а обстановката — твърде скромна.

— Не, Ейлийн, нещо става с теб днес — каза Мами, като се приближи към нея и се вгледа в лицето й. — Ти си много променена.

— Да, обезпокоена съм наистина — отвърна Ейлийн. — Тревожа се и не знам как да постъпя. Това е всичко.

— Какво те тревожи? — попита Мами. — Никога не съм те виждала да се държиш така. Не можеш ли да споделиш с мен тревогата си?

— Не, не мога, поне засега. — Ейлийн замълча и след малко попита неочаквано: — Как мислиш, дали майка ти ще възрази, ако дойда да поживея малко у вас? Има една причина, поради която искам да се махна за известно време от къщи.

— О, Ейлийн Бътлър, какво говориш! — възкликна приятелката й. — Да възрази! Знаеш, че мама много ще се зарадва, а и аз също. О, боже мой, наистина ли ще дойдеш? Но защо всъщност искаш да напуснеш дома си?

— Не мога да ти кажа, поне засега. И не толкова на теб, колкото на майка ти. Разбираш ли, боя се как ще погледне тя на това — отвърна Ейлийн. — Но и ти не бива да ме питаш все още. Искам да размисля. Ах, боже мой! Ако сте готови да ме приемете, ще дойда. Ти ли ще поговориш с майка си, или аз да я попитам?

— О, аз, разбира се — отвърна Мами, силно озадачена от неочакваното решение на Ейлийн. — Но е напълно излишно. Предварително знам какво ще ми отговори, а и ти знаеш. Вземи си нещата и направо идвай. Няма какво да говорим повече. Мама нито ще ти каже нещо, нито ще започне да те разпитва, ако ти самата не желаеш.

Мами беше извън себе си от радост. Тя толкова много се нуждаеше от компанията на Ейлийн.

Ейлийн я погледна замислено и много добре разбра защо тя е така възбудена и защо ще се зарадва и майка й. И двете имаха нужда от нейното присъствие, тъй като то щеше да разнообрази живота им.

— Не бива обаче да казвате на никого, че съм тук, чуваш ли? Не искам никой да узнае и най-вече семейството ми. Имам основателна причина за това, но не мога да ти кажа каква е, поне засега. Обещаваш ли ми, че ще пазиш тайна?

— Да, разбира се — с готовност отвърна Мами. — Но ти не се каниш да избягаш завинаги, нали? — попита тя загрижено, но и с любопитство.

— О, не знам. Още не знам какво ще направя. Знам само, че искам да се махна за известно време от къщи. Това е всичко.

Ейлийн замълча, а Мами, застанала срещу нея, я гледаше смаяно.

— Боже мой! — възкликна тя. — Все още стават чудеса на този свят, нали, Ейлийн? Прекрасно е, че ще поживееш у нас. Мама така ще се радва. И няма да кажем на никого, разбира се, щом ти не желаеш. У дома рядко идват хора, пък и да дойдат, не е нужно да се срещаш с тях. Ще се настаниш в голямата стая до моята. Чудесно ще бъде! Безкрайно се радвам! — Младата учителка не можеше да овладее възторга си. — Хайде да отидем да кажем на мама още сега.

Ейлийн се поколеба, защото не беше напълно сигурна дали трябва да предприеме тази стъпка. Най-сетне двете заслизаха по стълбата, но когато стигнаха долния й край, Ейлийн поизостана, а Мами се втурна към мисис Калиган с думите:

— О, мамо, не е ли прекрасно? Ейлийн ще поживее известно време у нас. Ще дойде още днес, но не иска никой да знае.

Мисис Калиган, която държеше една захарница в ръката си, се обърна изненадана, по и зарадвана в същото време. В първия миг я обзе силно любопитство: защо Ейлийн иска да дойде у тях, какво я кара да напусне дома си. Но тя много обичаше Ейлийн и искрено се зарадва, че ще живее в техния дом. И защо не? Нима дъщерята на прочутия Едуард Бътлър не беше достатъчно голяма, за да взема самостоятелни решения? И нима можеше да не бъде желана гостенка тя, уважаваният член на такова видно семейство? Голяма чест беше за къщата им, че Ейлийн, каквито и да бяха подбудите й, я бе избрала за убежище.

— Не ми е ясно как ще те пуснат родителите ти, Ейлийн, но ти, разбира се, си добре дошла тук и можеш да останеш колкото искаш, завинаги, ако щеш. — И мисис Калиган й се усмихна сърдечно. Кой би могъл да си представи това — Ейлийн Бътлър да иска разрешение да живее у тях!

Сърдечността и отзивчивостта на мисис Калиган, както и възторгът на Мами накараха Ейлийн да въздъхне с облекчение. Но веднага й мина през ум, че пребиваването й тук ще затрудни материално семейството.

— Ако дойда обаче, държа да си плащам разноските — каза тя на мисис Калиган.

— Глупости говориш, Ейлийн Бътлър! — възкликна Мами. — Няма да ти позволя подобно нещо. Ще дойдеш и ще живееш тук като моя гостенка.

— Не, ако не ми позволите да си плащам, няма да дойда — отвърна Ейлийн. — Моля ви, не възразявайте!

Тя добре знаеше, че мисис Калиган и Мами просто нямат възможност да я издържат.

— Добре, добре, няма да говорим за това сега — каза мисис Калиган. — Можеш да дойдеш, когато пожелаеш, и да живееш тук толкова дълго, колкото пожелаеш. Подай ми няколко чисти салфетки, Мами!

Ейлийн остана за обяд, но веднага побърза да си тръгне, за да отиде на срещата, която беше определила на Каупъруд. Беше доволна, че е разрешила най-важния въпрос. Сега пътят й беше открит. Вече имаше къде да отиде, ако реши. Трябваше само да събере някои необходими вещи, а можеше и да не взема нищо със себе си. Навярно Франк щеше да й даде някакъв съвет.

След злощастното разкриване на тяхната връзка в дома, където се срещаха, Каупъруд не бе правил опит да се види е Ейлийн, но бе очаквал писмо от нея и то не закъсня да дойде. И както винаги беше дълго, изпълнено с оптимизъм и обич и завършваше с един дълъг пасаж, в който тя му разказваше за всичките си преживелици и му съобщаваше за своето намерение да напусне дома си. Тъкмо това нейно намерение силно го смути и разтревожи.

Едно беше Ейлийн да бъде обградена от любовта и грижите на семейството си и съвсем друго — да живее сама и да разчита единствено на неговата помощ. Никога не беше допускал, че ще бъде принудена да напусне дома си, преди още той да е готов да я приеме. И ако наистина го направеше сега, това би предизвикало крайно неприятни усложнения. Но той толкова я обичаше, че беше готов да направи всичко, за да бъде щастлива тя. Ако не отидеше в затвора, и при сегашното си положение би могъл да й осигури една добра издръжка. Но дори и оттам навярно щеше да намери начин да я подкрепя. Много по-добре щеше да бъде обаче, ако успееше да я убеди да остане у дома си, докато се изясни каква ще бъде съдбата му. Каупъруд никак не се съмняваше, че един ден, както и да се развиеха събитията, щеше да се справи със затрудненията си и отново да стане богат. И тогава вече, ако успееше да получи развод, щеше да се ожени за Ейлийн. Но дори и да не получеше развод, щеше да я вземе при себе си и от тази гледна точка беше по-добре може би, ако тя още сега напуснеше семейството си. Бътлър, разбира се, щеше да се втурне да я търси, а при сегашните усложнения това криеше сериозни опасности. Баща й можеше дори да го обвини публично, че е похитил дъщеря му. Ето защо Каупъруд реши да убеди Ейлийн да си остане у дома, да прекратят срещите си и да не си пишат писма за известно време и даже да я склони да замине в чужбина. Докато се върне, и двамата вече ще са се съвзели, а сега трябваше да следват единствено повелите на здравия разум.

С тези мисли той тръгна за срещата, която тя му беше определила в писмото си, макар че му се струваше рисковано.

— Сигурна ли си — попита той, след като изслуша описанието й на дома на семейство Калиган, — че там ще се чувстваш добре? Изглежда, обстановката е доста бедна.

— Да, но аз много ги обичам — отвърна Ейлийн.

— И сигурна ли си, че няма да те издадат?

— О, това е изключено.

— Добре тогава — съгласи се той. — Ти знаеш какво вършиш. Не искам да ти натрапвам съветите си, но на твое място бих послушал баща ти и бих заминал за известно време. Докато отсъстваш, на него ще му мине, а като се върнеш, ще ме намериш пак тук. Бих могъл да ти пиша понякога, а и ти също.

При тези думи Ейлийн помръкна. Тя толкова силно го обичаше, че дори само намекът за една по-продължителна раздяла я прободе като с нож. Да остави своя Франк тук в беда, може би дори на подсъдимата скамейка и да замине далеч от него! Никога! Впрочем какво се криеше зад това негово предложение? Дали вече не я обичаше така както тя него? Дали изобщо я обичаше? — питаше се Ейлийн. Дали няма да я изостави тъкмо сега, когато тя се кани да предприеме стъпка, която още повече би ги сближила? Почувствува се дълбоко наранена, очите й се замъглиха.

— Как можеш да говориш така! — възкликна тя. — Знаеш, че тъкмо сега няма да напусна Филаделфия. Нима мислиш, че мога да те изоставя?

Каупъруд разбра какво става в душата й. Беше достатъчно проницателен, пък и много я обичаше. И не би си позволил за нищо на света да й причини болка.

— Скъпа — заговори той бързо, като видя замъглените й очи, — не ме разбра. Искам да постъпиш така, както желаеш. Решила си се на тази стъпка, за да бъдеш с мен. Добре, направи я. Забрави това, което казах. Аз само си помислих, че бягството ти може да влоши положението и на двама ни, но всъщност не съм сигурен. Ти разчиташ на обичта на баща си и смяташ, че като напуснеш дома си, той ще отстъпи. Добре, опитан. И двамата обаче трябва да бъдем много внимателни, наистина много внимателни. Работата и без това вече е достатъчно сериозна. Ако напуснеш дома си и баща ти ме обвини, че съм те похитил, като разкрие всичко пред обществото, и за двама ни ще стане много лошо, особено за мен. Само това обвинение стига, за да ме осъдят. И тогава какво? Затова трябва да се срещаме по-рядко — само тогава, когато не можем повече да издържим да не се видим. Ако бяхме проявили благоразумие и бяхме прекратили срещите си, когато баща ти получи онова писмо, нямаше да стигнем дотук. Но след всичко, което се случи, сме длъжни да бъдем особено предпазливи, нали разбираш? Премисли пак и постъпи, както намериш за добре, а после ми пиши — каквото и да направиш, аз ще го приема, чуваш ли? — Той я притисна към себе си и я целуна. — Нямаш никакви пари, нали? — попита я Франк.

Макар да беше дълбоко развълнувана от неговите думи, Ейлийн в миг премисли всичко отново и реши, че избраният от нея път е най-правилен. Баща й я обичаше много. Той не би нападнал Каупъруд открито заради нея, защото по този начин би я злепоставил пред обществото. Най-вероятно е, убеждаваше тя Франк, баща й да започне да я умолява да се прибере у дома и Франк, слушайки я, накрая отстъпи. Какъв смисъл имаше да спори? Тя никога нямаше да се отдели от него.

Той бръкна в джоба си и за първи път, откакто познаваше Ейлийн, извади пачка банкноти.

— Вземи тези двеста долара, скъпа — каза той, — надявам се да ти стигнат, докато те видя отново или получа вест от теб. Ще се постарая да имаш всичко, което ти е необходимо. И недей повече да мислиш, че не те обичам. Знаеш, че не е така. Обичам те, обичам те безумно!

Ейлийн не искаше да приеме парите, каза, че не й трябват толкова много, че изобщо не й трябват, че има у дома си, но той настоя, защото знаеше, че тя ще има нужда от средства.

— Не възразявай, скъпа — каза той, — познавам твоите нужди.

Ейлийн толкова беше привикнала да получава от време на време големи суми от баща си или от майка си, че не отдаде особено значение на случая. Обичаха се с Франк и между тях всичко беше естествено. Настроението й се подобри, двамата заговориха за писмата — по какъв начин да си ги разменят — и стигнаха до заключението, че най-сигурно ще е да използват посредничеството на доверен човек. И когато се разделиха, Ейлийн, която беше стигнала до пълно отчаяние от колебливото поведение на Франк, се почувствува отново окрилена. Уверена, че той я обича, тя си тръгна сияеща. Имаше зад гърба си Франк и можеше да даде добър урок на баща си.

Каупъруд я проследи с очи и поклати глава. Тя ставаше за него допълнително бреме, но в никакъв случай не можеше да се откаже от нея. Как да разкъса булото на тази любовна илюзия и да я направи нещастна, когато толкова я обичаше? Не. Нямаше друг път освен този, по който вече беше поел. В края на краищата, мислеше си той, възможно е нещата да не се развият така зле. Дори да насочеше отново по следите му своите детективи, Бътлър щеше да открие, че дъщеря му не е избягала при него. Ако в даден момент се наложеше да прояви благоразумие, за да избегне една опасна развръзка, би могъл тайно да съобщи на семейство Бътлър къде се намира Ейлийн. Така щеше да им покаже, че няма нищо общо с бягството й, а те щяха да я склонят да се прибере. Кой знае дали нямаше да излезе и нещо добро от цялата тази история. Накрая реши, че ще мисли как да се справя с неприятностите, след като те възникнат. Франк бързо се отправи към кантората си, а Ейлийн се прибра в къщи, готова да приведе в изпълнение своя план. Баща й й беше дал известен срок, за да размисли, може би щеше и да го продължи, но тя нямаше да чака. След като досега е било изпълнявано всяко нейно желание, Ейлийн не виждаше защо и този път да не постъпи така, както й се иска. Наближаваше пет часът. Щеше да изчака да стане седем и всички членове на семейството да се съберат на масата за вечеря, за да се измъкне.

Когато се прибра обаче, една неочаквана причина я накара да отложи изпълнението на плана си. Бяха им дошли гости — известният инженер мистър Стайнмец, автор на повечето от проектите за предприемаческите начинания на Бътлър, и жена му. Беше в навечерието на Деня на благодарността20 и съпрузите Стайнмец бяха дошли да покапят Ейлийн и Нора за две седмици в новата си къща в Уест Честър, за която Ейлийн беше чувала, че е много красива. И двамата бяха изключително приятни хора, сравнително млади и имаха широк кръг от интересни приятели. Ейлийн реши да отложи бягството си и да отиде с тях. Баща й беше много ласкав към нея. Посещението и поканата на семейство Стайнмец беше истинско облекчение и за него, и за Ейлийн. Уест Честър се намираше на четирийсет мили от Филаделфия и беше малко вероятно Ейлийн да се опита да се срещне с Каупъруд, докато е там.

Тя писа на Каупъруд, че е променила плана си, и замина, а той въздъхна с облекчение, решил, че бурята е отминала завинаги.