Финансистът

ГЛАВА XLV

Каквото и да се говори за затворническия живот, колкото и да се подобрява той от самостоятелни стаи, от услужливостта на раболепни надзиратели и от всичко друго, което се прави за удобството на затворника, затворът си остава затвор и това е неумолимата истина. Макар да беше настанен в стая, с нищо неразличаваща се от стаите в обикновен пансион, Каупъруд си даваше ясна сметка какво представлява онази част от истинския затвор, от която засега се беше спасил. Знаеше, че в съседство има мръсни зловонни килии, гъмжащи от паразити, с тежки железни врати решетки, които незабавно щяха да се затръшнат с дрънчене зад гърба му, ако и той както затворените там сега нямаше необходимите пари да плати за нещо по-добро. Колко лицемерни са приказките за тъй нареченото равенство, помисли си той, което дори тук, където властва неумолимият механизъм на правосъдието, дава на едни такава свобода, от каквато се ползваше той самият сега, а на други, на които липсват или хитрост, или самообладание, или приятели, или богатство, отказва удобствата, които могат да се купят с пари.

Когато се събуди на другата сутрин, Каупъруд се огледа учудено и осъзна, че се намира не в собствената си приятна и уютна спалня, а в затворническа килия, или по-точно в една от сравнително приличните стаи, давани от шерифа под наем. Той стана и погледна през прозореца. Поляната и Пасаюнк Авеню бяха побелели от сняг. Няколко товарни коли минаваха с приглушено трополене по улицата. Тук-там се виждаха отделни минувачи, които бързаха нанякъде. Каупъруд се замисли какви действия да предприеме, какво да направи, за да възобнови работата си, да възстанови честта и правата си. Облече се и дръпна шнура на звънеца — бяха му казали, че може да го ползва, — за да извика прислужничка да запали камината и да му донесе нещо за ядене. Облеченият в раздърпана и износена синя униформа прислужник, убеден, че Каупъруд е важна личност, щом е настанен в такава стая, нареди дърва и въглища в огнището, запали огъня, а след малко донесе и закуската, която, макар и скромна, далеч не беше затворническа.

Въпреки вниманието и любезността на шерифа Каупъруд бе принуден да чака търпеливо няколко часа, преди да пуснат при него брат му Едуард, който му носеше дрехите. Срещу съответно заплащане един прислужник му набави сутрешните вестници и Каупъруд ги прегледа с безразличие, като спря вниманието си само на финансовите новини. Късно следобед дойде Стеджър и обясни, че бил зает с отсрочването на някаква съдебна процедура, но е успял да се уговори с шерифа да пуска при Каупъруд всеки, който има важна работа с него.

Междувременно Каупъруд бе писал на Ейлийн в никакъв случай да не прави опити да идва при него, тъй като ще го пуснат на десети и ако не още същия ден, то много скоро След това те ще се срещнат. Знаел колко силно е желанието й да го види, но имал основание да смята, че баща й е наел детективи, които да я следят. Макар да не беше вярно, това подхрани таеното от самата нея подозрение и когато към него Оуен и Калъм по време на обеди и на вечери прибавяха обидните си забележки по адрес на Каупъруд, раздразнението й нарастваше до краен предел. Но щом получи писмото му чрез семейство Калиган, реши да не предприема нищо. Едва на десети сутринта, след като прочете във вестника, че молбата на Каупъруд за преразглеждане на делото е уважена и че той поне за известно време ще бъде свободен, Ейлийн придоби смелост да изпълни отдавнашното си намерение — да даде добър урок на баща си, да му докаже, че може да се справя и без него и че той не е в състояние да я принуди да извърши нещо, което тя не желае. Разполагаше още с двестате долара, които й беше дал Каупъруд, а имаше и малко свои пари — общо около триста и петдесет долара. Смяташе, че тази сума ще й стигне да осъществи смелия си план или поне докато уреди по някакъв друг начин положението си. Тъй като знаеше колко много я обичат близките й, беше сигурна, че ще страдат те, а не тя. А може би и баща й, след като се убеди в непреклонността й, ще я остави на мира и ще се сдобри с нея. Във всеки случай Ейлийн реши да опита и незабавно писа на Каупъруд, че отива у семейство Калиган и ще го чака там, за да го поздрави с освобождаването му.

Писмото на Ейлийн достави известно удовлетворение на Каупъруд. Той не забравяше, че сегашното му утежнено положение се дължи преди всичко на враждата на Бътлър и не изпитваше никакво угризение, че ще го уязви чрез дъщеря му. Всичките му усилия да проявява благоразумие и да не дразни Бътлър се бяха оказали напразни, а щом старият човек не желаеше да се примири, нямаше да бъде зле Ейлийн да му покаже, че разполага със средства и може да живее и без него. Не беше изключено по този начин да го накара да промени отношението си към нея, а дори и да прекрати политическите си интриги срещу него, Каупъруд. Да, давещият се се хваща и за сламка, пък и сега той нямаше какво да губи. Интуицията му подсказваше, че постъпката на Ейлийн може да има благоприятен резултат и затова не направи нищо, за да я възпре.

Ейлийн събра бижутата си, малко бельо, две-три рокли, които смяташе, че ще са й необходими, и още някои дреболии и ги натъпка в най-големия си куфар. Сети се, че трябва да прибави обувки и чорапи. Накрая обаче нещата станаха толкова много, че въпреки усилията си не можа да смести всичко в куфара. Налагаше се например да носи отделно най-хубавата си шапка, на която особено държеше. Направи един вързоп, който не стана много приличен, но все пак реши да го вземе. Разрови чекмеджето, в което държеше парите и скъпоценностите си, извади триста и петдесетте долара и ги сложи в портмонето си. Не бяха много, но Каупъруд щеше да й помогне. Ако той нямаше възможност да поеме грижата за нея и баща й не отстъпеше, щеше да й се наложи да работи нещо. Ейлийн не знаеше колко безмилостно се отнасяха хората към ония, които не са приучени да се трудят, а и не са осигурени материално. Тя изобщо не подозираше колко жесток е животът. И тъй на 10 декември, тананикайки, за да заблуди близките си, Ейлийн изчака баща й да слезе долу за вечеря, след това се надвеси над перилата на стълбата, за да се увери, че Оуен, Калъм, Нора и майка й са седнали вече на масата и че прислужничката им Кати не е някъде наблизо, влезе в кабинета на баща си, измъкна от дрехата си едно писмо, остави го на писалището и си излезе. На плика беше написано „За татко“, а текстът гласеше:

За да бъде сигурна, че баща й ще намери писмото, Ейлийн взе очилата му с дебели рамки, които той използваше за четене, и ги постави отгоре. За миг изпита някакво странно, ново за нея чувство, сякаш бе откраднала нещо. Дори я прониза болка при мисълта, че се проявява като неблагодарница. Може би постъпваше погрешно? Баща й винаги е бил толкова добър към нея. Майка й щеше да го преживее тежко. Нора щеше да страда, Калъм и Оуен също. Но те не я разбираха. А баща й я беше обидил с отношението си към нея. Би могъл да вникне по-дълбоко в нещата. Но как да го направи, след като бе толкова стар и така обременен от религиозни норми и традиционни схващания. Може би никога няма да й позволи да се върне обратно. Е, добре, ще се справи някак и сама. Ще му го докаже. Ако се наложи, би могла да си намери място като учителка в някое училище или да дава уроци по музика и да остане да живее по-продължително у семейство Калиган.

Тя се спусна крадешком по стълбите, излезе в преддверието, отвори външната врата и огледа улицата. Лампите вече блещукаха в падналия мрак, духаше хладен вятър. Куфарът й беше тежък, но тя беше издръжлива. Измина бързо двайсетината метра до ъгъла и сви на юг. Пристъпваше нервно, беше неспокойна, защото това преживяване беше ново за нея, изглеждаше й недостойно и толкова различно от всичко, с което беше свикнала досега. На един ъгъл остави най-сетне куфара на земята, за да си почине. Зърна едно момче, което се зададе, подсвирквайки си, и го повика:

— Момче! Ей, момче!

То се приближи и я изгледа с любопитство.

— Искаш ли да спечелиш малко пари?

— Да, госпожо — отвърна учтиво момчето и накриви мръсния си каскет над едното ухо.

— Тогава вземи да носиш този куфар вместо мене! — каза Ейлийн.

Момчето вдигна куфара и тръгна напред.

Най-сетне пристигна в къщата на семейство Калиган и сред възклицания и възторзи бе настанена в новия си дом. Щом се почувствува на сигурно място, напрегнатите й нерви се отпуснаха и тя се зае спокойно и старателно да подрежда тоалетните си принадлежности и дрехите си. Обстоятелството, че Катлин, прислужницата, която се грижеше за нея, за майка й и за Нора, нямаше повече да й помага, беше неприятно, но не и непоносимо. Тя изобщо не мислеше, че се е разделила завинаги с удобния си начин на живот, и се постара да създаде около себе си уют. Мами Калиган и майка й я гледаха с обожание като предани робини и запълваха отчасти атмосферата, с която бе свикнала и която обичаше.