Фиона

ОСМА ГЛАВА

Фиона сложи ръка на челото си и бавно отвори очи. Голямата стая беше тъмна и пуста. Не знаеше колко време е минало, откакто двамата с Майлс влязоха през високата порта в крепостта на клана Макарън. Ларенстън беше много стар замък, построен върху непристъпните крайбрежни скали. Приличаше на огромен орел, който се е вкопчил с крилете си в крайморска скала. Една жена, който изглеждаше стара поне колкото замъка, даде на Фиона голяма чаша с горещ чай, подправен с билки, но когато й обърна гръб, младата жена побърза да излее питието през прозореца. Познаваше добре билките и не й беше трудно да отгатне какво съдържа напитката.

Сбръчканата старица, която Алисия наричаше Мораг, наблюдаваше новодошлата с острия си поглед и след няколко минути Фиона се извини с умората от пътуването и побърза да се оттегли.

— Трябва й почивка — каза Алисия, когато Фиона се престори на заспала. — Никога не съм виждала жена, която да се паникьоса така само защото Стивън се хвърли да я спаси от каменната лавина. Сякаш беше завладяна от демони.

Мораг изпухтя презрително и отговори:

— И вие водихте дълга, ожесточена борба със Стивън, преди да го приемете за съпруг.

— Не е същото — възрази сърдито Алисия. — Майлс успя да я успокои, но само след дълги увещания и раздрусване. Знаеш ли, че е счупила стъпалото на сър Гай?

— Чух също, че сте се скарали със Стивън — отвърна раздразнено Мораг.

— Тя посмя да защитава Роджър Чатауърт! — обясни гневно Алисия. — След всичко, което ми е сторил!

— Той й е брат — отговори поучително Мораг. — Всеки човек трябва да бъде лоялен към семейството си, пък и не можете да искате от бедното момиче да прочете тайните ви мисли. Алисия, хората гледат на живота от различни страни, не забравяйте това. — Тя се наведе и разпростря върху неподвижната фигура в леглото голяма вълнена завивка в синьо и зелено. — Да я оставим да си почине. Пристигна пратеник от най-големия брат на Стивън.

— Защо не ми каза веднага? — попита раздразнено Алисия. Старата й бавачка продължаваше да се отнася към нея като към дете. Ала не посмя да каже нищо повече, защото знаеше, че е заслужила това отношение.

След като вратата се затвори зад двете жени, Фиона лежа дълго неподвижна, вслушвайки се в шумовете, които долитаха отвън. Трябваше да бъде напълно сигурна, че в стаята няма никой. Понякога мъжете се преструваха, че излизат от стаята, но в действителност се скриваха в някой тъмен ъгъл. Когато се увери, че е сама, тя се обърна настрана и бавно отвори очи. Наистина нямаше никой.

Тя скочи от леглото и отиде до прозореца. Вече се смрачаваше и лунната светлина засипваше стръмните стени на сивия каменен замък със сребро. Беше дошъл подходящият момент за бягство: часът, преди животът в Ларенстън да е тръгнал по своя обичаен път и преди хората от клана да са разбрали, че тя е пленница.

Фиона стоя дълго до прозореца, стараейки се да запомни разположението на сградите в двора. Когато минаха четирима мъже, увити в шотландски наметала, тя се усмихна и в главата й се оформи дързък план. Претърси безшумно стаята и намери скрин с мъжки дрехи. Вдигна копринената си пола, завърза я около талията, навлече дълга мъжка риза и обу груби вълнени чорапи. Погледна нерешително коленете си и изпита срам при мисълта, че ще се яви навън с голи колене, почти гола. Тъй като не намери обувки, трябваше да се задоволи със собствените си и едва успя да се напъха в тях. Уви се с наметалото, както беше видяла от мъжете — първо около талията, после го преметна през рамото. Макар да не беше съвсем сигурна, че го е направила както трябва, тя затегна колана около талията си и се огледа доволно.

Със затаен дъх Фиона отвори предпазливо вратата на стаята си. Дано не бяха сложили пред вратата й пост. Въздъхна облекчено, когато се измъкна в тесния, тъмен коридор. Беше запомнила пътя до стаята си на идване и тръгна решително по коридора. Изведнъж чу гласове и спря като закована.

Гласовете идваха от партера. Съвсем бавно, слята със сянката на стената, тя слезе по стълбата, която водеше към главния изход. Когато мина покрай стаята, от която се чуваха гласовете, тя чу името Чатауърт. Вратата беше пред нея, но желанието й да научи нещо ново за брат си победи. Тя се придвижи безшумно до нишата край вратата и се вслуша напрегнато.

В момента говореше Стивън:

— Проклети да сте и двамата, Майлс! — Гласът му трепереше от гняв. — Гевин е същият глупак като теб. И двамата помагате на Чатауърт да постигне целта си. Още малко, и той ще унищожи цялото ни семейство.

Майлс не отговори. Алисия се обърна към него и се опита да го вразуми:

— Моля те, пусни я! Лейди Фиона може да се върне в Англия с въоръжен ескорт и когато Гевин узнае, че е била освободена, ще пусне на свобода и Роджър Чатауърт.

Майлс не продумваше.

— Ти си невероятен инат! — изрева Стивън. — Кажи нещо!

Очите на Майлс пламтяха от гняв.

— Няма да освободя Фиона. Все едно ми е какво ще направи Гевин с Роджър Чатауърт. Фиона е лично моя работа.

— Ако не ми беше брат… — започна разярено Стивън.

— Ако не ти бях брат, постъпките ми нямаше да те интересуват — отговори съвсем спокойно Майлс. Само очите му издаваха обзелия го гняв.

Стивън размаха отчаяно ръце.

— Опитай се да го убедиш — помоли глухо той, обърнат към жена си. — Господи, защо братята ми са толкова неразумни?

Алисия застана пред съпруга си и заговори, подчертавайки всяка дума:

— Някога ти излезе на двубой с Роджър Чатауърт, за да защитиш онова, което смяташе за своя собственост. Сега Майлс прави същото, а ти го обвиняваш в безумие.

— Тогава беше съвсем друго — възрази мрачно Стивън. — Кралят те обеща на мен, не на онзи…

— А Фиона ми бе връчена като подарък! — намеси се разгорещено Майлс. — Алисия, нали няма да ме изгониш от дома си? Ако не искаш да остана, трябва само да ми кажеш. Ще взема свитата си и лейди Фиона и ще си отида.

— Много добре знаеш, че никога не бих те изгонила — усмихна се меко Алисия. — Ако Чатауърт не е подготвен за война, никога няма да посмее да нападне земите на Макарън. — Тя се обърна към съпруга си: — А що се отнася до Гевин, искам да знаеш, че се радвам, дето Гевин го държи в плен. Забрави ли какво направи онзи негодник със сестра ти Мери? Забрави ли колко време ме държа като пленница в замъка си?

След като чу тези думи, Фиона се плъзна бързо към изхода. Ръцете й трепереха от гняв. Много скоро щеше да им даде да разберат!

Откъм морето идваше гъста мъгла и тя се усмихна облекчено. Очевидно Господ беше на нейна страна, щом й пращаше мъглата. Първо й трябваше кон, защото знаеше, че не би могла да напусне Шотландия пеш. Тя се огледа изпитателно, вслуша се, за да открие посоката, в която се намираха оборите.

Фиона умееше да оседлава коне и изобщо се разбираше добре с тях. Конете бяха като децата. Тя знаеше как да им говори дружелюбно, как да се държи тихо, без резки движения. В другия край на обора бяха застанали двама мъже, които се смееха весело и се тупаха по раменете. Очевидно се хвалеха с последните си любовни приключения.

Фиона се промъкна безшумно до най-близкия кон, свали едно седло от куките в стената, изведе коня от обора и бързо метна седлото на гърба му. Отново благодари на небето, че в Ларенстън живееха твърде много хора и денем и нощем беше шумно и оживено. Покрай нея мина тежко натоварена каруца, един мъж, който водеше на въже четири коня, ги завърза недалеч от нея и им се развика, защото се опитваха да се изпохапят. Настана бъркотия, трима мъже, които стояха пред обора, се втурнаха да помагат в укротяването на конете. Заплющяха камшици. Никой от хората, които се намираха в двора на замъка, не обърна внимание на крехката фигура, която бързо оседлаваше коня си в сянката на обора, Фиона възседна ловко откраднатия кон и тръгна след каруцата към отворената порта. Последва примера на коларя и вдигна безмълвно ръка, за да поздрави постовете над главата си. Те имаха задачата да не допускат непознати в двора на замъка, но пропускаха всички, които искаха да излязат.

Единствената възможност за влизане в крепостта на Макарън беше застрашително тесният скален нос. Фиона чуваше как сърцето бие и заплашва да изскочи от гърдите й. Каруцата пред нея беше много тясна и въпреки това железните колела висяха наполовина над пропастта; само едно малко отклонение и мъжът щеше да полети в пропастта с коня и товара си.

Когато стигнаха отсрещния край на скалния мост, Фиона въздъхна облекчено: първо, беше успяла да преодолее трудната пътека и второ, в замъка още не бяха вдигнали тревога.

Коларят я погледна през рамо и се ухили.

— Слава Богу, че минахме живи и здрави по тази проклета пътека! И ти ли си към селото?

Пътят, който водеше към селските колиби, беше широк и удобен, но местните хора непременно щяха да я видят, и да упътят войниците, тръгнали да я търсят. Надясно беше пътят през скалната стена, по който бяха дошли в Ларенстън. Да язди сама по ръба на пропастта, и то нощем…

— Не! — отговори глухо тя и махна към скалите. Без съмнение, той искаше да завърже разговор и да има компания по дългия път. Тя вдигна ръка и посочи огрения от луната бряг.

— Ех, хубаво е да си млад! — въздъхна мъжът. — Желая ти късмет, момче. Луната е пълна и ще виждаш добре, но не забравяй, че пътят крие много опасности. — Той цъкна с език на коня и продължи пътя си в мрака.

Фиона не загуби нито минута. Сега не беше време да мисли за опасностите, които я дебнеха. Конят тръгна послушнo в указаната от нея посока. През нощта пътеката изглеждаше още по-страшна, отколкото денем. Животното започна да клати нервно глава, да потропва с копита и след кратко колебание тя слезе от седлото, улови юздата й го поведе напред.

— Проклет да е Майлс Аскот! — промърмори ядно тя. Защо я бе довел в това забравено от Бога място? След като беше решил да я задържи като своя пленница, поне да й беше осигурил по-прилични условия за живот.

Вълчият вой точно над главата й я стресна до смърт. На върха на скалата бяха застанали три вълка и силуетите им се очертаваха ясно на лунната светлина. Конят се подплаши, но Фиона дръпна силно юздата, нави я на ръката си и продължи пътя си. Вълците я следваха. След малко станаха четири.

Фиона имаше чувството, че е вървяла няколко часа, а краят на пътеката все още не се виждаше. Изтощена, тя се облегна за миг на скалната стена и се опита да успокои лудо биещото си сърце.

Вълците, които очевидно помислиха, че жертвата им се е предала, заръмжаха в хор. Конят изцвили ужасено, дръпна се силно назад и юздата се изплъзна от ръката на Фиона. Тя се втурна да я улови, загуби опора и се свлече през ръба на скалата. Конят я прескочи и препусна в паника към края на пътеката.

Фиона остана неподвижна, опитвайки се да си възвърне самообладанието. Първо трябваше да реши как да се измъкне от това опасно положение. Единият й крак висеше над пропастта, другият се крепеше между камъните на пътеката. Тя обгърна с две ръце скалата и се опита да се изтегли нагоре. Придвижи лявата си ръка и в същия момент скалата под нея поддаде. Изпъшка отчаяно и започна да опипва с десния си крак за някаква опора, но не я намери. Още едно парче от скалата се отчупи под нея и тя разбра, че трябва веднага да предприеме нещо.

Фиона напрегна всичките си сили, за да се изтегли на пътеката. Сантиметър по сантиметър хълбоците й се придвижиха вляво. Когато усети равната повърхност под лявото си коляно, тя примигна, за да прогони сълзите на облекчение. Бавно, съвсем бавно, тя изтегли на пътеката измъченото си тяло и дълго лежа неподвижна в мрака.

Тъй като не смееше да стане, тя пропълзя на ръце и колене към опората на скалната стена и седна в една ниша, за да изтрие сълзите си и да успокои лудо биещото си сърце. От ръцете й течеше кръв, изподраните й колене пареха като огън.

Изведнъж Фиона се ослуша напрегнато. Някъде над нея се водеше битка. Тя се отдели от стената и видя едно огромно животно, което беше нападнало вълците.

— Господи, та това е ирландското куче на Алисия! — каза си невярващо тя и затвори очи, за да произнесе кратка молитва.

Трябваше да стане и да продължи пътя си. Скоро щяха да открият изчезването й, затова трябваше да увеличи преднината си.

Когато се изправи, Фиона разбра, че е ранена много по-тежко, отколкото предполагаше. Левият й крак беше изтръпнал, глезенът бързо се подуваше. Когато изтри сълзите от бузите си, тя видя по ръцете си кръв и се уплаши още повече. Дланите й бяха издраскани и кървяха силно. Продължи пътя си пипнешком, защото вече нямаше доверие на очите си.

Много скоро луната залезе и когато Фиона най-после излезе от другата страна на скалата, цареше пълен мрак. Без да обръща внимание на треперещите си крака, тя се загърна в топлия плейд, стисна здраво зъби и продължи пътя си.

Изведнъж на пътеката пред нея изникнаха две светлинки, големи колкото копчета, и тя спря стреснато. Защо не се беше сетила да вземе някакво оръжие? Очите й се впиха в животното, което стигаше почти до раменете й. То се приближи до нея и я побутна внимателно с муцуната си. Едва тогава Фиона разбра, че се е срещнала с огромното куче на Алисия.

Раб сведе глава и я погледна изпитателно. От гърлото й се изтръгна дрезгав стон. Облекчението й беше твърде силно и я разтърси до дън душа.

— Ти уби вълците, нали? — попита тихо тя. — Добро момче. Ще бъдеш ли добър с мен? — Тя протегна предпазливо ръка и кучето я облиза с коравия си език. Фиона го помилва по главата, но то я бутна с муцуната си, за да я върне към скалната стена.

— Не, момчето ми, не — пошепна укорно тя. Не биваше да спира, защото раните започнаха да я болят непоносимо. Освен това умираше за сън. — Няма да се върна при Алисия. Ще продължа в тази посока.

Като чу името на господарката си, кучето размаха опашка.

— Не! — настоя енергично Фиона.

Кучето я погледна замислено, после се обърна към гората и тръгна пред нея.

— Чудесен си — засмя се облекчено Фиона. — Дано успееш да ме изведеш от това ужасно място. Отведи ме при другия клан, който ще ме върне на брат ми срещу откуп.

Тя тръгна след кучето, но скоро се олюля и изохка от болка. То се върна при нея и мушна муцуната си под мишницата й, за да й покаже, че може да се облегне на него.

— Как се казваш, приятелю? — попита уморено тя. — Може би Оливър или Джордж? Не, ти сигурно имаш някакво завъртяно шотландско име, което не може да се произнесе.

Кучето тръгна по-бавно, за да се нагоди към влачещите се стъпки на спътницата си.

— Аз пък ще те кръстя Чарли. Харесва ми това име.

Изведнъж тя се олюля, политна напред и се строполи по лице в тревата. Кучето я подуши, побутна я неколкократно с нос, облиза окървавеното й лице и когато разбра, че не може да я свести, седна до нея и заспа.

Фиона се събуди, когато слънцето се беше издигнало високо на хоризонта. Първото нещо, което видя пред себе си, беше огромната, рошава глава на кучето. Очите на животното бяха устремени въпросително към лицето й и в този вид то приличаше на човешко същество, загрижено за състоянието й. Едав сега Фиона забеляза под лявото му око дълбока рана, покрита със съсирена кръв.

— Милият ми! Вълците са те закачили със зъбите си — промълви нежно тя, усмихна се на кучето и го помилва по главата. Когато се опита да стане, краката й поддадоха и трябваше да се залови за гъстата козина. — Какво щастие, че си толкова силен, Чарли — прошепна тя и стъпи по-здраво на краката си.

Когато най-после успя да се изправи, тя се погледна и изстена задавено. Полата й беше само наполовина привързана за кръста. Другата половина висеше свободно, а на лявото й коляно зееше дълбока рана, от която продължаваше да тече кръв. Дясното коляно беше в още по-лошо състояние и представляваше безформена кървава маса. Трябваше да положи огромни усилия, за да се наметне с плейда, защото не искаше да вижда какво беше станало с ръцете й. Тя опипа предпазливо главата си и когато усети под пръстите си съсирена кръв, побърза да отдръпне ръката си.

— Можеш ли да ме заведеш при някой извор, Чарли? — попита тя. — Искам вода.

Кучето се втурна зарадвано по каменистата равнина, но скоро се върна при нея, защото тя напредваше като костенурка. Раната на коляното не спираше да кърви и по крака й се стичаха червени вадички.

Кучето я отведе до едно бистро поточе и Фиона се изми, доколкото й беше възможно в това състояние. Трябваше да се появи пред освободителите си по възможност в цивилизован вид.

Тя вървя часове наред по каменистото плато, по което растяха ниски, изкривени от вятъра дървета. По едно време чу удари на копита и побърза да се скрие зад една скала, като дръпна и кучето до себе си. Знаеше, че не може да задържи силното животно и че неизбежно ще дойде моментът, когато то ще я остави сама; но засега то не проявяваше такова желание.

Когато слънцето залезе, силите й бяха изчерпани до такава степен, че вече нищо не я интересуваше. Не се стресна и когато кучето внезапно залая и се втурна към човек или към нещо друго, което тя не можеше да види.

— Сигурно е Майлс. Или може би господарката ти — прошепна тя, отпусна се изтощено на земята и затвори очи.

Когато отново ги отвори, пред нея стоеше напълно непознат мъж, разкрачил крака и опрял ръце на хълбоците. Залязващото слънце позлатяваше посивелите му коси.

— Как си, Раб? — попита приятелски той и помилва огромното куче. — Какво си ми довел?

— Не ме докосвайте — прошепна безсилно Фиона, когато мъжът се приведе над нея.

— Ако се боите, че ще ви сторя нещо лошо, млада лейди, знайте, че страхът ви е напразен. Аз съм Макгрегър и вие се намирате на моя земя. Какво търси кучето на Алисия при вас? — Той изгледа подозрително английските й дрехи.

Фиона беше уморена, отслабнала и гладна, но желанието за бягство не я беше напуснало. Начинът, по който говореше този мъж, й подсказа, че е попаднала при приятел на Алисия, и по бузите й потекоха сълзи. Значи нямаше да се върне вкъщи. Приятелят на клана Макарън нямаше да я върне в Англия, където Роджър беше пленник на Гевин Аскот, а това можеше да означава война между двете могъщи семейства…

— Не плачи, малката ми — проговори съчувствено Макгрегър. — Сега ще те отведа на сигурно място. Хората ми ще се погрижат за раните ти, ще те нахраним и… триста дяволи!

Фиона, която не можеше да понесе мъжът да я докосне, измъкна камата от колана му и направи опит да го удари в слабините. Но беше толкова изтощена, че ръката й падна безсилно.

Лаклан Макгрегър се отдръпна настрана, грабна камата от ръката й и я хвърли надалече.

— Не ми създавай трудности, момиче — проговори предупредително той, когато тя се опита да се съпротивлява срещу прегръдката му. — Ти си в Шотландия и трябва да се съобразяваш с шотландското гостоприемство, а не да се опитваш да ме убиеш.

Той качи Фиона на коня си, свирна на Раб да го следва и препусна в луд галоп.