Желязната пета

X. ВЪРТОПЪТ

Непосредствено след вечерята на бизнесмените като тътени на гръмотевица се заредиха случка след случка от ужасяваща важност и аз, незначителната девойка, прекарала толкова спокойно всичките си дни в тихото университетско градче, се видях въвлечена заедно с личните си проблеми във въртопа на големите световни събития. Не зная дали обичта ми към Ърнест или добитият с негова помощ ясен поглед върху обществото, в което живеех, ме бяха направили революционерка, но аз бях станала революционерка и бях повлечена от вихъра на събития, които щяха да бъдат немислими само преди някакви три месеца.

Преломът в моята съдба настъпи едновременно с големия прелом в обществото. Първо татко го уволниха от университета. О, те не му поднесоха заповед за уволнение. Поискаха му да си даде оставката и толкова. Това само по себе си нямаше кой знае какво значение. Всъщност татко беше възхитен. Особено много го възхищаваше това, че уволняването му е било ускорено от излизането на неговата книга „Икономика и образование“. Това окончателно потвърждавало неговата правота, заявяваше той. Какво по-добро доказателство можело да съществува, за да се установи, че образованието е напълно в ръцете на капиталистическата класа?

Но с това доказателство не можеше да се постигне нищо. Никой не знаеше, че татко е бил принуден да си даде оставката от университета. Той беше толкова известен учен, че такова съобщение, съчетано с причината за насилствената му оставка, щеше да създаде доста голям фурор в целия свят. Вестниците го обсипаха с похвали и изрази на почит и го поздравяваха за това, че се отказал от скучното четене на лекции, за да посвети цялото си време на научни изследвания.

Отпърво татко се смееше. После го обзе яд — освежителен яд. Сетне дойде изземването на книгата му. Това изземване се извърши тайно, толкова тайно, че отначало не можахме да разберем какво става. Излизането на книгата беше незабавно създало известно възбуждение в страната. Капиталистическият печат започна учтиво да хули татко, като хулите бяха в този дух, че било жалко такъв голям учен да изостави своята наука и да навлезе в областта на социологията, от която не разбирал почти нищо и в която веднага се оплел. Това продължи една седмица и татко се подсмиваше и казваше, че книгата му засегнала болното място на капитализма. А след това изведнъж вестниците и критическите списания съвсем спряха да споменават книгата. В същото време и също така внезапно книгата изчезна от пазара. Не можеше да се намери нито един екземпляр при никой книжар. Татко писа на издателите и те го уведомиха, че матриците били случайно повредени. Последва безплодна размяна на писма. Докарани най-после до необходимостта да дадат недвусмислен отговор, издателите заявиха, че не виждали възможност да отпечатат книгата отново и били напълно съгласни да се откажат от правата си върху нея.

— И няма да намерите друго издателство в цялата страна, което да я вземе — каза Ърнест. — Ако бях на ваше място, веднага щях да си потърся убежище. Това е само първото ви познанство с Желязната пета.

Но татко беше преди всичко учен. Никога не беше вярвал в прибързани изводи. Един лабораторен опит не беше опит, ако не се проведеше във всичките му подробности. Затова той търпеливо обиколи всички издателства. Те изреждаха безброй извинения, но нито едно не пожела да се занимае с книгата.

Когато се убеди, че книгата е била действително забранена, татко се опита да даде гласност на този факт във вестниците, обаче усилията му оставаха без резултат. Татко реши да се възползува от случая на едно събрание на социалистите, където присъствуваха много репортери. Той стана и разказа историята за забраняването на книгата. На другия ден се изсмя, когато прочете вестниците, но след това се ядоса до степен, която изключваше всякакво освежително въздействие. Вестниците не споменаваха нищо за книгата, но предаваха съвършено изопачено изказването му. Усукваха думите му така, че те добиваха съвсем друг смисъл, и превръщаха благите му и сдържани забележки в креслива анархистична реч. Това бе направено много ловко. Спомням си особено един случай. Той беше употребил израза „социална революция“. Репортерът просто изпуснал „социална“. Това било разпратено по цялата страна с телеграма на Асошиейтед прес и навсякъде се надигнаха тревожни викове. Татко беше заклеймен като нихилист и анархист, а в една карикатура, която бе широко разпространена, беше изобразен да размахва червено знаме начело на тълпа дългокоси мъже с безумни очи, които носеха в ръце факли, ножове и динамитни бомби.

В печата страхотно го нападаха в дълги и оскърбителни уводни статии заради неговия анархизъм и правеха намеци, че се е умопобъркал. Ърнест ни каза, че такова поведение от страна на капиталистическия печат не било нищо ново. Имало обичай, каза той, да се изпращат репортери на всички социалистически събрания с изричната цел да дадат неверни и изопачени съобщения за всичко казано, за да сплашат средната класа и да предотвратят всяка възможност за съюзяването й с пролетариата. И Ърнест не преставаше да предупреждава татко да прекрати борбата и да се укрие.

Социалистическият печат на страната обаче поде борбата и всички четящи членове на работническата класа узнаха, че книгата е била забранена. Но известността на този факт не надхвърляше кръга на работническата класа. Сетне „Призив към разума“, голямо социалистическо издателство, уговори с татко издаването на книгата. Татко ликуваше, но Ърнест се разтревожи.

— Казвам ви, че сте пред прага на голяма неизвестност — настояваше той. — Големи неща стават потайно навред около нас. Можем да ги доловим. Не ги знаем какви са, но те съществуват. Всички слоеве на обществото треперят пред тях. Не ме питайте какви са те. Сам аз не ги знам. Но от тази топилка скоро ще кристализира нещо. То вече кристализира. Изземането на книгата ще ускори процеса. Колко книги са били иззети? Ние нямаме никаква представа. Ние сме в неведение. Нямаме начин да научим нещо. Сега следва забраняването на социалистическия печат и на социалистическите издателства. Боя се, че то е съвсем предстоящо. Те ще ни удушат.

Ърнест долавяше пулса на събитията по-добре дори от другите социалисти и още след два дена първият удар бе нанесен. „Призив към разума“ беше седмичник и редовният му тираж сред пролетариата стигаше седемстотин и петдесет хиляди броя. Освен това той много често излизаше в специални издания от два до пет милиона броя. Тези големи издания се заплащаха и разпространяваха от малката армия доброволци, събрали се около „Призива“. Първият удар бе насочен срещу тези специални издания и бе съкрушителен. Своеволно постановление на пощите гласеше, че тези издания не представляват редовен тираж на вестника и по тази причина да не се приемат за експедиране.

След още една седмица Министерството на пощите постанови, че вестникът има противодържавен характер, и забрани окончателно разпространяването му. Това беше страшен удар за социалистическата пропаганда. „Призивът“ бе в отчаяние. Те съставиха план да стигат до абонатите чрез спедиторските дружества, но дружествата отказаха да го приемат. Това беше краят на „Призива“. Но не съвсем. Той се приготви да продължи издаването на книги. Двадесет хиляди екземпляра от татковата книга бяха в книговезницата, а машините печатаха нови екземпляри. И тогава, без предупреждение, една нощ се надигна безредна тълпа и развяла американското знаме, под звука на родолюбиви песни подпали голямата печатница на „Призива“ и я унищожи до основи.

А Джирард в щата Канзас беше тихо, мирно градче. Там никога не беше имало работнически безредици. „Призивът“ плащаше установените от профсъюза надници и всъщност представляваше гръбнака на градеца, понеже даваше работа на стотици мъже и жени. Разюзданата тълпа не се е състояла от граждани на Джирард. Тази тълпа беше изникнала сякаш изпод земята и както изглежда, след като свършила работата си, беше отново потънала в земята. Ърнест смяташе, че тази случка има най-злокобно значение.

— В Съединените щати организират „черни сотни“70 — каза той. — Това е началото. Има още много да дойде. Желязната пета започва да става дръзка.

И тъй загина татковата книга. Предстоеше ни с течение на дните да се срещаме често с „черните сотни“. От седмица на седмица пощите отказваха да приемат все нови социалистически вестници, а в редица случаи черносотниците разгромяваха социалистически печатници. Разбира се, вестниците на страната оставаха верни на реакционната политика на управляващата класа и хулеха и представяха в неправилна светлина унищожения социалистически печат, а за черносотниците говореха като за истински родолюбци и спасители на обществото. Цялото това изопачаване на истината беше толкова убедително, че дори искрени свещеници възхваляваха от амвона черносотниците, макар да съжаляваха, задето се прибягва до насилие.

Историята бързаше напред. Наближаваха есенните избори, а социалистическата партия беше поставила кандидатурата на Ърнест за Конгреса. Изгледите му да бъде избран бяха много благоприятни. Стачката на трамвайните служители в Сан Франциско беше потушена. А след това бе потушена й стачката на коларите. Тези две поражения бяха голямо бедствие за работническото движение. Цялата Федерация на пристанищните работници заедно със съюзниците си от строителните професии бяха подкрепяли коларите и всичко стана безславно на пух и прах. Това беше кървава стачка. Полицията изпотроши безброй глави с палките си и броят на жертвите порасна, когато една картечница започна да коси стачниците от складовете на дружеството за бързи доставки „Марсден“.

След това работниците станаха навъсени и отмъстителни. Те искаха кръв и разплата. Сразени в кръга на професионалните си интереси, те бяха готови да потърсят отмъщение чрез политическа акция. Те все още поддържаха профсъюзната си организация и това ги правеше силни в разгорилата се политическа борба. Вероятността Ърнест да спечели в изборите ставаше все по-голяма и по-голяма. От ден на ден все повече нови съюзи гласуваха подкрепа на социалистите, та чак и Ърнест се смя, когато служителите в погребалните бюра и скубачите на пилета се присъединиха към техните редици. Работниците се заинатиха. С лудо въодушевление те се стичаха масово на социалистическите събрания и не се поддаваха на хитрините на политиците от старите партии. Ораторите от старите партии обикновено трябваше да говорят пред празни зали, макар понякога и да се озоваваха пред пълни, където с тях се държеха тъй грубо, че неведнъж ставаше нужда да се повика полицията.

Историята бързаше напред. Въздухът трептеше от това, което ставаше или предстоеше да стане. Страната беше пред прага на тежки времена71, причинени от няколкогодишно благоденствие, в течение на което трудността да пласира в чужбина неконсумирания излишък беше ставала все по-непреодолима. Промишлените предприятия работеха по-малко часове на ден, много големи фабрики бездействуваха и чакаха времето, когато излишъкът ще бъде пласиран, а работодателите най-безогледно намаляваха надниците: Потушена бе и голямата стачка на механиците. Двеста хиляди механици заедно с петстотин хиляди техни съюзници от металообработващите занаяти бяха разбити в най-кървавата стачка, която някога е опетнявала Съединените щати. Истински сражения бяха се водили с малки армии от въоръжени стачкоизменници72, хвърляни в бой от сдруженията на работодателите; черносотници бяха изниквали на десетки раздалечени едно от друго места и бяха унищожавали имущество; и в крайна сметка сто хиляди войници от редовната армия на Съединените щати бяха повикани да сложат ужасен край на цялата тази история. Редица работнически водачи бяха екзекутирани; мнозина други бяха осъдени на затвор, а хиляди обикновени стачници бяха вкарани в кошари73 и подложени на грозно малтретиране от войниците.

Дошъл беше ред да се платят годините на благоденствието. Всички пазари бяха преситени със стоки; всички пазари западаха и сред общото спадане на цените цената на труда спадаше най-бързо. Страната се гърчеше от разногласията в промишлеността. Работниците стачкуваха тука, там, навред, а където не стачкуваха, капиталистите ги изхвърляха на улицата. Вестниците се пълнеха с истории за насилие и кръвопролитие. И във всичко това черносотниците играеха своята роля. Произвол, палежи и безогледно унищожаване на имущество бе предопределената им работа и те я вършеха добре. Цялата редовна войска беше хвърлена в действие — хвърлена поради деянията на черносотниците74. Всички големи и малки градове приличаха на въоръжени лагери и стачкоизменници убиваха работниците като кучета. Плутокрацията набираше стачкоизменници от огромната армия на безработните; а когато работническите съюзи надвиваха стачкоизменниците, винаги се появяваха редовни войски и смазваха съюзите. Освен това имаше и милиция. Досега не беше станало нужда да прибегнат до тайния закон за милицията. Изкарана беше само редовната организирана милиция и тя беше навред. А редовната армия в това време на терора бе попълнена от правителството с още сто хиляди души.

Никога досега работническата класа не беше претърпявала такъв пълен разгром. Големите предводители на промишлеността, олигарсите, за първи път бяха хвърлили всичките си сили в пробива, направен от борещите се сдружения на работодателите. Тези сдружения бяха всъщност рожби на средната класа, но принудени от тежките времена и неудържимото спадане на цените и подпомогнати от големите предводители на промишлеността, те нанесоха на организираното работничество страхотно и решително поражение. Това беше всемогъщ съюз, но беше съюз на лъв с агне, както скоро щеше да го разбере средната класа.

Работничеството бе жадно за мъст и настръхнало, но смазано. И все пак поражението му не сложи край на тежките времена. Банките, които сами по себе си представляваха една от важните сили на олигархията, продължаваха да прибират отпуснатите кредити. Групировката на Уолстрийт75 превърна фондовата борса във водовъртеж, в който ценностите на цялата страна се стопиха и от тях не остана почти нищо. Цялата тази разруха и опустошение родиха призрака на зараждащата се олигархия, невъзмутима, равнодушна и самоуверена. Нейното спокойствие и сигурност ужасяваха. Тя използуваше не само собствената си огромна мощ, но и цялата мощ на хазната на Съединените щати, за да изпълни плановете си.

Предводителите на промишлеността се обърнаха сега срещу средната класа. Сдруженията на работодателите, които бяха помагали на предводителите на промишлеността да громят и съсипват работничеството, сега бяха подложени на разгром и съсипии от доскорошните си съюзници. След това разорение на хората от средната класа — дребните търговци и фабриканти — тръстовете се държеха здраво. Не, тръстовете не само се държеха здраво. Те действуваха. Те сееха ветрове и още ветрове, и все повече ветрове, защото само те умееха да пожънат бури и да изкарат от тях печалби. И какви печалби! Колосални печалби! Понеже самите те бяха достатъчно силни, за да устоят на стихията, която беше до голяма степен тяхно дело, вилнееха и плячкосваха останките от корабокрушението, които плаваха около тях. Цените на акциите бяха жалко, невъобразимо спаднали и тръстовете увеличаваха многократно авоарите си, като разширяваха предприятията си дори в много нови клонове, и винаги за сметка на средната класа.

Така през лятото на 1912 година на средната класа бе нанесен решителният смъртоносен удар. Дори и Ърнест бе изумен от бързината, с която бе извършено това. Той клатеше многозначително глава и чакаше без надежда изборите през есента.

— Безполезно е — казваше той. — Ние сме бити. Желязната пета е заграбила властта. Бях се надявал на мирна победа пред изборните урни. Грешил съм. Уиксън е бил прав. Ние ще бъдем лишени от малкото свободи, които ни остават; Желязната пета; ще ни натъпче в калта; Не ни остава нищо друго освен кръвопролитна революция на работническата класа. Разбира се, ние ще победим, но аз изтръпвам само като помисля за нея.

И оттогава Ърнест възлагаше надежда само на революцията. В това отношение беше изпреварил партията. Другарите му социалисти не бяха съгласни с него. Те все още настояваха, че победата могла да бъде спечелена с избори. Не може да се каже, че бяха потресени. Бяха твърде хладнокръвни и смели за такова нещо. Просто не вярваха и нищо повече. Ърнест не можеше да ги накара да изпитат сериозен страх от идването на олигархията. Той ги разтревожи, но те бяха твърде сигурни в собствената си сила. В тяхната теория за социалната еволюция нямаше място за олигархия, следователно олигархията не можеше да съществува.

Ние ще те изпратим в Конгреса и всичко ще бъде наред — казаха му те на едно от тайните си събрания.

— А когато ме изхвърлят от Конгреса — хладно отвърна Ърнест, — изправят ме до някоя стена и ми пръснат черепа, какво ще стане тогава?

— Тогава ще се вдигнем всички до един — отговориха ведно десетина души.

— Тогава ще се удавите в собствената си кръв — отвърна той; — Чувал съм същата песен от хората на средната класа, а къде са те сега всички до един?