Желязната пета

XX. ИЗЧЕЗНАЛИЯТ ОЛИГАРХ

Покрай спомените за стария живот аз избързах с разказа си в новия. Масовото освобождаване от затворите стана едва във втората половина на 1915 година. Колкото и да беше сложна, тази акция бе проведена без всякаква засечка и като голямо постижение ни насърчи в работата. От Куба до Калифорния, от десетки тъмници, военни затвори и крепости в една-единствена нощ ние освободихме петдесет и един от нашите петдесет и двама депутати и над триста други водачи освен тях. Нямаше нито един случай на провал. И освободените не само избягаха — те всички до един се добраха до определените им убежища. Единственият наш другар депутат, когото не можахме да избавим, беше Артър Симпсън, но той беше вече умрял в Кубаняс след жестоки мъчения.

Следващите осемнадесет месеца са може би най-щастливият период от живота ми с Ърнест. През цялото това време ние бяхме неразделни. По-късно, когато се върнахме сред хората, често бяхме разделяни. Пламването на утрешния бунт аз очаквах с по-малко нетърпение, отколкото завръщането на Ърнест онази нощ. Не бях го виждала толкова дълго, а мисълта за възможна несполука или грешка в плановете ни, поради която той ще трябва да остане в своя затвор на острова, почти ме влудяваше. Часовете се влачеха като векове. Бях съвсем сама. Биденбах и трима младежи, които живееха в убежището, бяха отишли отвъд планината, тежко въоръжени и готови за всякакви изненади. Предполагам, че убежищата по цялата страна са били съвсем празни през тази нощ.

Тъкмо когато небето избледня в първите минути на зората, чух сигнала отгоре и дадох отговора. В тъмнината малко остана да прегърна Биденбах, който слизаше пръв, но в следващия миг се озовах е прегръдките на Ърнест. И в този миг (толкова пълно е било преобразяването ми) открих, че само с усилие на волята мога да бъда предишната Ейвис Евърхард със старите маниери и усмивки, изрази и извивки на гласа. Само с голямо усилие успях да задържа старото си аз: не можех да се забавя нито за миг, толкова автоматично ми се налагаше новата личност, която бях създала.

Когато влязохме в малката къщурка, видях лицето на Ърнест на светло. С изключение на тъмничната бледост с нищо не се беше променил — поне не много. Беше си същият мой възлюбен и съпруг, и герой. И все пак се забелязваше, че чертите на лицето му малко са се удължили. Но това никак не му пречеше, защото като че ли добавяше известно благородство и изтънченост към буйния излишък от живот, с който винаги се е отличавал външният му вид. Може би беше малко по-сериозен, отколкото преди, но искриците смях все още светеха в очите му. Беше отслабнал с двадесет фунта, ала физическото му състояние си оставаше великолепно. Занимавал се с гимнастика през цялото време, докато бил в затвора, и мускулите му бяха като железни. Всъщност беше в по-добро състояние, отколкото при влизането си в затвора. Минаха часове преди главата му да се отпусне на възглавницата и да го накарам да заспи. Но за мене нямаше сън. Бях твърде щастлива, пък и не бях уморена след бягството от затвора и дългото препускане на кон.

Докато Ърнест спеше, аз се преоблякох, вчесах си другояче косата и се върнах към новото си автоматично заучено „аз“. После, когато Биденбах и другите другари се събудиха, с тяхна помощ подготвих малък заговор. Всичко беше готово и ние бяхме в изкопаната в склона стая, която служеше за кухня и трапезария, когато вратата се отвори и вътре влезе Ърнест. В същия миг Биденбах ми заговори, като ме нарече Мери, и аз се обърнах и му отговорих. След това изгледах Ърнест с любопитство, каквото всяка млада членка на организацията би проявила, когато видеше такъв бележит герой на революцията. Но погледът на Ърнест се плъзна по мене и нетърпеливо зашари из стаята. В следващия миг ме представиха на него като Мери Хоумз.

За да допълним измамата, бяхме сложили една чиния повече и когато седнахме на трапезата, един стол остана празен. Бях готова да се развикам от радост, когато забелязах нарастващото безпокойство и нетърпение на Ърнест. Най-после той не можа да издържи повече.

— Къде е жена ми? — направо попита той.

— Още спи — отговорих аз.

Това бе решаващият момент. Но гласът, с който отговорих, беше чужд и Ърнест не долови в него нищо познато. Закуската продължи. Аз говорих много и възторжено, както би говорила една обожателка на герои, и явно бе, че той е мой герой. Аз се разпалих до връхната точка на въодушевлението и възторга и преди Ърнест да може да разбере какво се каня да направя, обвих ръце около врата му и го целунах по устните. Той ме отблъсна и се заозърта с яд и недоумение. Четиримата мъже избухнаха в гръмогласен смях и започнаха да му обясняват. Отначало Ърнест ги слушаше с недоверие. Той ме заразглежда внимателно и донякъде се убеди, сетне поклати глава и отказа да повярва. Едва когато станах предишната Ейвис Евърхард и му зашепнах на ухото тайни, които не знаеше никой освен него и Ейвис Евърхард, Ърнест прие, че съм действително жена му.

Чак по-късно същия ден той ме прегърна с много смутен вид и призна, че изпитва чувство на многоженец.

— Ти си моята Ейвис, а в същото време си някоя друга — каза той. — В тебе са събрани две жени и следователно ти си моят харем. Във всеки случай сега за нас няма опасност. Ако в Съединените щати стане много горещо, аз вече отговарям на необходимите условия за получаване на турско поданство109.

Животът в убежището стана много щастлив за мене. Вярно е, че Ърнест се трудеше усилено дълги часове, но ние работехме заедно. Принадлежахме един на друг осемнадесет прекрасни месеца и не бяхме самотни, защото непрекъснато пристигаха и заминаваха водачи и други другари — чудни гласове от подмолния свят на съзаклятничеството и революцията, разказващи още по-чудни истории за борбата и войната по цялата ни бойна линия. Имаше и много веселие и удоволствия. Ние не бяхме само мрачни конспиратори. Работехме напрегнато и страдахме много, попълвахме празнините в нашите редици и продължавахме; при многото труд и несекващата игра на живот и смърт пак намирахме време за смях и любов. Между нас имаше художници, учени, музиканти и поети и в тази дупка в земята културата беше на по-високо равнище и по-изтънчена, отколкото в дворците или в градовете-чудо на олигарсите. Всъщност мнозина от другарите ни се занимаваха с разкрасяването на тъкмо тези дворци и градове-чудо110.

Не стояхме все в убежището. Често нощем, вместо гимнастика, яздехме из планините, и то с конете на Уиксън. Ако той знаеше колко революционери са носили неговите коне! Устройвахме си дори пикници в усамотени, познати на нас кътчета, където оставахме по цял ден, като отивахме там, преди да съмне, а се връщахме след мръкване. Хапвахме съща от каймака и маслото111 на Уиксън, а Ърнест не се отказваше да излезе на лов за Уиксънови гълъби и зайци, понякога и за някой млад елен.

Наистина това убежище беше сигурно. Казах, че то е било открито само веднъж и във връзка с това ще трябва да разкрия тайната за изчезването на младия Уиксън. Сега, след смъртта му, мога да говоря. На дъното на голямата дупка имаше местенце, което слънцето огряваше за няколко часа и което не се виждаше отгоре. Тука бяхме домъкнали много товари чакъл от леглото на ручея, така че местенцето беше сухо и топло — приятно кътче да се печеш на слънце; тука един следобед аз дремех над томче стихове от Менденхол112. Беше ми толкова уютно и спокойно, че дори неговите пламенни песни не можеха да ме развълнуват.

Стресна ме буца пръст, която падна в краката ми. После отгоре чух нещо да се свлича. След миг, със сетно подхлъзване по ронещата се стена, пред мене застана един младеж. Беше Филип Уиксън, макар тогава още да не го познавах. Той ме изгледа невъзмутимо и леко подсвирна от изненада.

— Я гледай! — рече младежът, а в следващия миг, с шапка в ръка, продължи: — Моля да ме извините. Не мислех, че ще намеря тук някого.

Аз не бях тъй невъзмутима. Бях още новачка по отношение на умението да се държа както трябва в безизходни положения. След време, когато станех международна шпионка, сигурна съм, нямаше да бъда така непохватна. Но сега скочих на крака и нададох сигнал за опасност.

— Защо направихте това? — попита ме младежът с изпитателен поглед.

Личеше си, че не беше подозирал за нашето присъствие, преди да слезе долу. Разбрах това с облекчение.

— Как смятате, с каква цел го направих? — отговорих му с въпрос. Бях наистина непохватна в онези дни.

— Не знам — отвърна той и поклати глава. — Освен ако имате тука наблизо приятели. Както и да е, трябва да дадете известни обяснения. Тази работа не ми харесва. Вие сте влезли в чужд имот. Тази земя е на баща ми и…

Но в този миг Биденбах, неизменно учтив и благ, каза тихо зад гърба му.

— Горе ръцете, млади господине!

Младият Уиксън първо си вдигна ръцете, а след това се обърна с лице към Биденбах, който беше насочил срещу него тежка автоматична пушка. Уиксън остана невъзмутим.

— Охо! — възкликна той. — Гнездо на революционери… май цяло гнездо на оси! Е, няма да се задържите дълго тука, бъдете сигурни в това.

— Може би вие ще се задържите тука достатъчно дълго, за да пообмислите това свое изявление — спокойно каза Биденбах. — А междувременно ще ви помоля да влезете с мен вътре.

— Вътре? — Младежът беше искрено изумен. — Да нямате тука катакомби? — Чувал съм за подобни неща.

— Елате и ще видите — отговори Биденбах с неговия възхитителен акцент.

— Но това е противозаконно — възрази младежът.

— Да, според вашите закони — многозначително отговори терористът. — Ала според нашите, повярвайте ми, то е напълно законно. Трябва да свикнете с факта, че сте попаднали в свят, различен от света на потисничеството и насилието, в който сте живели.

— За това може да се поспори — промърмори Уиксън.

— Тогава останете при нас и ще го пообсъдим.

Младежът се изсмя и влезе с Биденбах в къщата. Там го въведоха в една от вътрешните, изкопани в земята стаи и един от младите другари остана да го пази, докато ние обсъждахме положението в кухнята.

Биденбах със сълзи на очи поддържаше, че Уиксън трябва да умре, и много му олекна, когато с вишегласие отхвърлихме ужасното му предложение. Не можехме обаче и да помислим да позволим на младия олигарх да си отиде.

— Ще ви кажа какво да направим — каза Ърнест. — Ще го оставим тука и ще го превъзпитаме.

— В такъв случай си запазвам правото да го просветя по въпросите на правото! — възкликна Биденбах.

И така ние със смях взехме това решение. Щяхме да задържим Филип Уиксън в плен и да го накараме да мине курс по нашата етика и социология. Но междувременно трябваше да се свърши друга работа. Трябваше да се заличат всички дири на младия олигарх. Той беше оставил следи при слизането си по ронещата се стена на дупката. Тази задача се падна на Биденбах и увиснал на въже, пуснато отгоре, той се труди сръчно до края на деня, докато не остана никакъв белег. По същия начин бяха заличени и всички следи от ръба на дупката нагоре по клисурата. Сетне по здрач дойде Джон Карлсън и поиска обувките на Уиксън.

Младежът не искаше да ги даде и се опита дори да се бие зарад тях, докато не усети ковашката сила на Ърнестовите ръце. Карлсън после се оплака от няколко мехура и много болезнена загуба на кожа, дължащи се на малките обувки, но беше успял да свърши чудесна работа с тях. На ръба на дупката, където завършвала заличената диря на младежа, Карлсън обул обувките и тръгнал наляво. Той изминал сума мили, обикалял хълмове, изкачвал гребени, минавал през клисури и накрая довел следите до течащата вода на един ручей. Там събул обувките, вървял известно разстояние по водата, за да укрие дирята, и най-после обул своите обувки. След една седмица Уиксън получи обратно обувките си.

Тази нощ бяха пуснати кучетата и в убежището не можеше и да се мисли за сън. На другия ден колко пъти баукащите гончета слизаха по клисурата, свръщаха наляво до дирята, оставена от Карлсън, баукането им се губеше за слуха в по-далечните проломи високо в планината. А през цялото това време нашите мъже чакаха в убежището с оръжие в ръка — с автоматични револвери и пушки, да не говоря за пет-шест адски машини, измайсторени от Биденбах. Надали човек би могъл да си представи по-изненадан спасителен отряд, ако този отряд бе слязъл в скривалището ни.

Сега ви описах истинското изчезване на Филип Уиксън, някогашен олигарх, а сетне другар в революционното движение. Защото в края на краищата ние го привлякохме. Умът му беше свеж и гъвкав и младежът по природа бе много етичен. След няколко месеца го качихме на един от бащините му коне, преведохме го през планината Сонома до река Петалума и го натоварихме на малка рибарска лодка. На къси етапи го препратихме по нелегалния си канал в Кармелското убежище.

Там той остана осем месеца, след които по две причини не искаше да ни напусне. Първата беше тази, че се влюби в Ана Ройлстън, а другата — че бе станал наш другар. Едва след като се убеди в безнадеждността на любовта си, той отстъпи пред нашето желание и се върна при баща си. Привидно олигарх до смъртта си, в действителност Филип беше един от най-ценните ни агенти. Колко често Желязната пета е била смайвана от провалянето на нейните планове и операции срещу нас! Само да знаеше броя на собствените й членове — наши агенти, — тя щеше да разбере защо търпи неуспех. Младият Уиксън никога не се разколеба във верността си към делото. Всъщност и самата му смърт бе последица от предаността му към поетия дълг. През голямата буря в 1927 година, когато бил на събрание на нашите водачи, той заболял от пневмония и починал113.