Желязната пета

I. МОЯТ ОРЕЛ

Лекият летен ветрец поклаща секвоите, а Уайлд Уотър ромоли сладки напеви по обраслите си с мъх камъни. Пеперуди прехвърчат в слънчевия блясък и от всички страни долита приспивно жужене на пчели. Така е тихо и спокойно, а аз седя тука, размишлявам и се тревожа. Тишината е, която ме кара да се тревожа. Тя ми се струва недействителна. Целият свят е затихнал, но то е затишие пред буря. Напрягам слух и всичките си сетива за нещо, което да издаде тази наближаваща буря. О, дано не е преждевременна! Дано не е преждевременна!2

Нищо чудно, че се тревожа. Мисля и мисля, и не мога да спра да мисля. Толкова дълго съм била в кипежа на живота, че спокойствието и тишината ме потискат и не бих могла да откъсна мислите си от бесния въртоп на смъртта и разрухата, който ще се развилнее тъй скоро. В ушите ми звучат виковете на покосените и аз виждам, както видях в миналото3, цялото премазване и посичане на привлекателната, прелестна човешка плът, а душите — изтръгнати насилствено от гордите тела и запокитени пред бога. Така ние, злочестите човеци, постигаме целта си, като се стремим чрез кръвнина и унищожение да установим траен мир и щастие на земята.

Освен другото аз съм самотна. Когато не мисля за това, което ще дойде, мисля за това, което е било и не съществува вече — за моя орел, разперил криле в ширинето и устремен към онова, което винаги е било за него слънце — пламенния идеал на човешката свобода. Не мога да седя със скръстени ръце и да чакам великото събитие, негово творение, макар че той не е тука да го види. Моят мъж му посвети всичките си зрели години и за него даде живота си. То е негово дело. Той го създаде.4

И ето, през време на това напрегнато чакане, ще пиша за мъжа си. Има много светлина, която единствена аз измежду всички живи мога да хвърля върху неговата личност, а за обрисуването на такава благородна личност не са достатъчни и най-ярките краски. Той беше човек с голяма душа и когато пречистя любовта си от егоизъм, ще съжалявам най-много за това, че не е тука да види хората на утрешния ден. Не можем да не сполучим. Той е градил твърде здраво и твърде сигурно за такова нещо. Тежко на Желязната пета! Скоро ще я смъкнат от гърба на погазеното човечество. Когато бъде изречена думата, ще въстанат работническите маси от цял свят. В историята на света не е имало подобно нещо. Солидарността на работничеството е обезпечена и за първи път ще има международна революция, голяма колкото е голям светът5.

Виждате, нали, че съм погълната от предстоящето. Аз съм го изживявала ден и нощ цялостно и толкова продължително, че то не ми излиза от ума. Всъщност не мога да мисля за мъжа си, без да мисля за това. Той беше душата на това дело — как мога да отделя едното от другото в мислите си?

Както казах, има много светлина, която само аз мога да хвърля върху неговата личност. Добре известно е, че той усилено се труди за свободата и тежко пострада. Аз го зная добре, защото съм била с него през тези двадесет тревожни години и познавам неговото търпение, неуморните му усилия, безпределната му преданост на каузата, за която само преди два месеца даде живота си.

Ще се помъча да пиша простичко и да разкажа тук как Ърнест Евърхард влезе в моя живот — как се запознах с него, как той растеше, докато аз станах част от него, и огромните промени, които внесе в моя живот. По този начин ще можете да го видите през моите очи и да го опознаете, както го опознах аз — във всичко, освен в нещата, които са твърде съкровени и скъпи за мен, за да ги разкажа.

Запознах се с него през февруари 1912 година, когато, поканен от баща ми6 на вечеря, той дойде у нас в Бъркли. Не мога да кажа, че най-първите ми впечатления от него бяха благоприятни. Той беше един от многото поканени и появата му в гостната, където се бяхме събрали и чакахме да пристигнат всички, изглеждаше неуместна. Това беше „проповедническа вечер“, както баща ми я нарече пред мен, и Ърнест положително не беше на място сред духовниците.

Първо, дрехите му не бяха по мярка. Беше облечен с готов костюм от тъмен плат, който не лежеше добре на фигурата му. Всъщност никакъв готов костюм не би могъл да лежи добре на фигурата му. И тази вечер, както винаги, мускулите изпъваха плата, а поради силно развитите рамене сакото на гърба представляваше плетеница от гънки. Вратът му беше врат на боксьор7 — дебел и силен. „Това, значи, е социалният философ и бивш ковач, открит от баща ми“ — помислих си аз. И той положително изглеждаше такъв с тези издути мускули и бичи врат. Веднага го определих: „Някакво чудо — помислех си, — нещо като Слепия Том8 на работническата класа“.

А после, когато ми стисна ръка! Ръкостискането му беше здраво и силно, но освен това той ме изгледа дръзко с черните си очи — твърде дръзко, помислих си аз. Виждате ли, бях рожба на своята среда и по онова време имах подчертани класови инстинкти. Такава дързост от страна на някой мъж от моята класа щеше да е почти непростима. Знам, че неволно сведох очи и изпитах голямо облекчение, когато го отминах и се обърнах да поздравя епископ Морхаус — един от моите любимци, мил и сериозен мъж на средна възраст, приличащ на Христос по своята външност и доброта, а при това голям учен.

Но тази дързост, която взех за нахалство, бе съществено указание за характера на Ърнест Евърхард. Той се държеше просто, прямо, не се боеше от нищо и не желаеше да хаби време за предвзети условности. „Ти ми хареса — обясни ми той много по-после, — а защо да не си напълня очите с това, което ми харесва?“ Споменах вече, че Ърнест не се боеше от нищо. Беше по природа аристократ, и то въпреки факта, че беше в лагера на неаристократите. Беше свръхчовек, рус звяр, според описанието на Ницше9, а отгоре на това гореше от демократичен дух.

Залисана с посрещането на другите гости, като оставим настрана и неблагоприятното ми впечатление, аз съвсем забравих за философа на работническата класа, макар веднъж или дваж по време на вечерята да го зърнах — особено пламъчетата в неговите очи, когато слушаше думите ту на един проповедник, ту на друг. „Има усет за хумор“ — помислих си аз и почти му простих за дрехите. Но времето напредваше, напредваше и вечерята, а той нито веднъж не отвори уста да заприказва, докато проповедниците не спираха да говорят за работническата класа и отношението й към църквата, за това какво е направила и прави църквата за нея. Забелязах, че баща ми се дразни от факта, че Ърнест не приказва. Веднъж татко се възползува от кратко смълчаване и го помоли да каже нещо, обаче Ърнест сви рамене, рече „Нямам какво да кажа“ и продължи да яде солени бадеми.

Но татко не се примиряваше, когато му отказваха. След малко той каза:

— Между нас има член на работническата класа. Сигурен съм, че той може да ни представи нещата от друго гледище, което ще бъде интересно и освежително. Думата ми е за господин Евърхард.

Другите проявиха благовъзпитан интерес и настояха пред Ърнест да изложи възгледите си. В държането им към него имаше толкова снизходителност и любезност, че то беше направо покровителствено. Видях, че Ърнест го е доловил и това го забавлява. Той се огледа бавно наоколо и аз видях искрици смях в очите му.

— Не съм опитен в етикецията на църковните прения — заговори той, но спря от скромност и нерешителност.

— Продължавайте — подканиха го те, а д-р Хамърфилд каза:

— Ние нямаме нищо против истината в кой да е човек. Ако е искрена — поправи се той.

— Сиреч за вас искреността и истината са две отделни неща — веднага се изсмя Ърнест.

Д-р Хамърфилд се сепна, но успя да отговори:

— И най-добрите между нас може да грешат, млади човече, и най-добрите между нас.

Държането на Ърнест се промени в същия миг. Той стана друг човек.

— Добре тогава — отговори той, — нека започна с това, че вие всички грешите. Вие не знаете нищо, дори съвсем нищо за работническата класа. Разбиранията ви за социологията са толкова порочни и нищожни, колкото и вашият начин на мислене.

Най-същественото беше не в това, което каза, а как го каза. Аз се стреснах от първия звук на гласа му. Той беше толкова дързък, колкото и погледът му. Това бе тръбен зов, от който потреперих. И цялата трапеза се стресна, изтръгната от скуката и сънливостта.

— Кое е тъй ужасно порочно и нищожно в нашия начин на мислене, млади човече? — поиска да знае д-р Хамърфилд и в гласа и изражението му имаше вече нещо неприятно.

— Вие сте метафизици. Вие можете да докажете всичко по метафизичен път, а след като го докажете, всеки метафизик може да докаже, че всеки друг метафизик не е прав… колкото си поиска. Вие сте анархисти в областта на мисленето. Вие сте безумни ковачи на светове. Всеки от вас обитава свят, сътворен от самия него, изграден от собствените му мечти и желания. Вие не познавате истинския свят, в който живеете, и за вашите мисли няма място в реалния свят, освен дотолкова, доколкото те са явления на умствени заблуждения. Знаете ли за какво се сетих, докато седях на масата и ви слушах да говорите и да говорите? Вие ми заприличахте във всяко отношение на средновековните схоластици, които съсредоточено и задълбочено спорели върху велемъдрия въпрос колко ангели могат да танцуват на върха на една игла. Вие, драги мои господа, сте толкова далече от интелектуалния живот на двадесетия век, колкото индианският магьосник, който е правил заклинания в първобитната гора преди десет хиляди години.

Когато говореше, Ърнест изглеждаше изпаднал в силен гняв: лицето му пламтеше, очите — святкаха и искряха, а брадичката и долната челюст красноречиво говореха за нападателността му. Но това беше само негов похват. Той винаги предизвикваше хората. Неговият начин да напада съкрушително, като с удар на ковашки чук, неизменно ги караше да се самозабравят. И те се самозабравяха сега. Епископ Морхаус се беше навел напред и напрегнато слушаше. Лицето на д-р Хамърфилд бе червено от раздразнение и яд. И другите също бяха раздразнени, а някои се усмихваха с развеселен и високомерен вид. Колкото до самата мен, това ми се виждаше много забавно. Хвърлих поглед към татко и ме достраша, че ще се изсмее от ефекта на този човек-бомба, за избухването на когото сред нас беше виновен единствено той.

— Вие се изразявате доста неясно — обърна се към Ърнест д-р Хамърфилд. — Какво точно имате пред вид, когато ни наричате метафизици?

— Аз ви наричам метафизици, защото разсъждавате метафизично — продължи Ърнест. — Начинът, по който разсъждавате, е противоположен на научния. Вашите заключения не са обосновани. Вие можете да докажете всичко и нищо и между вас няма двама души, които да се съгласят за каквото и да било. Всеки от вас се задълбочава в собственото си съзнание, за да обясни себе си и вселената. Колкото бихте могли да повдигнете сам себе си от земята, толкова можете и да обясните съзнание чрез съзнание.

— Не разбирам — каза епископ Морхаус, — Струва ми се, че всяко умозаключение е метафизично. Най-точната и най-убедителната от всички науки, математиката, е чисто метафизична. Абсолютно всеки мисловен процес на учения е метафизичен. Сигурно ще се съгласите с мен?

— Както сам признавате, вие не разбирате — отговори Ърнест. — Метафизикът разсъждава по пътя на дедукцията, като изхожда от собствената си субективност. Ученият разсъждава по пътя на индукцията, като изхожда от фактите на опита. Метафизикът извежда фактите от теорията, ученият извежда теорията от фактите. Метафизикът познава вселената чрез самия себе си, ученият познава себе си чрез вселената.

— Слава богу, че не сме учени — добродушно промърмори д-р Хамърфилд.

— Какви сте тогава? — поиска да знае Ърнест.

— Философи.

— Я гледай ти! — изсмя се Ърнест. — Вие се откъснахте от сигурната твърда почва и се вдигнахте във въздуха с дума, вместо с летателна машина. Моля ви се, слезте на земята и ми обяснете какво точно разбирате под философия.

— Философията е… — Д-р Хамърфилд замълча и се поизкашля. — Философията е нещо, което не може да се обясни изчерпателно, освен на хора с философски ум и темперамент. Строгият учен, забил нос в епруветка, не може да разбере философията.

Ърнест не обърна внимание на нападката. Винаги е имал обичая да сразява противника си със собствените му доводи и направи същото и сега с най-приятелско изражение и тон.

— В такъв случай вие без съмнение ще разберете определението на философията, което ще ви дам сега. Но преди да ви го дам, искам да ви предупредя да посочите какво погрешно има в него или да си останете метафизик и да си мълчите. Философията е просто най-обширната от всички науки. Нейният метод е същият, както на коя да е отделна наука и на всички науки, взети заедно. И чрез същия този метод, индукцията, философията обединява всички отделни науки в една велика наука. Както казва Спенсър, данните на коя да е отделна наука са частично обединено знание. Философията обединява приноса към знанието, направен от всички науки. Философията е наука на науките, върховната наука, ако искате. Как ви се вижда моето определение?

— Много похвално, много похвално — измънка д-р Хамърфилд.

Но Ърнест беше безмилостен.

— Помнете — предупреди той, — моето определение е пагубно за метафизиката. Ако не посочите още сега някое слабо място в него, вие се лишавате от правото да привеждате впоследствие метафизични доводи. Ще трябва до края на живота си да търсите това слабо място и да пазите метафизично мълчание, докато не го откриете.

Ърнест зачака. Мълчанието беше мъчително. Д-р Хамърфилд бе засегнат. Беше и озадачен. Нападението на Ърнест, подобно на удар с ковашки чук, го обърка. Не беше свикнал да спори по прост и пряк начин. Той обиколи с умолителен поглед трапезата, но никой не отговори вместо него. Аз забелязах татко да се подсмива, закрил уста със салфетката.

— Има и друг начин за дисквалифициране на метафизици — каза Ърнест, когато докара д-р Хамърфилд до пълно объркване. — Да се съди за тях по техните дела. Какво направиха за човечеството, освен измислянето на несъстоятелни фантазии и погрешното приемане на собствените им сенки за божества? Те допринесоха за развличането на човечеството, признавам това, но сториха ли някакво съществено добро за него? Те философствуваха, ако ми простите злоупотребата с тази дума, за сърцето, като хранилище на чувствата, докато учените формулираха законите на кръвообращението. Те държеха прочувствени речи за глада и чумата и ги наричаха „бич божий“, докато учените строеха житници и прокарваха канализация в градовете. Те издигаха богове по свое подобие и съответни на собствените им желания, докато учените строяха пътища и мостове. Те описваха земята като център на вселената, а учените откриваха Америка, търсеха нови звезди в пространството и изследваха законите за движението им. Накратко метафизиците не са направили за човечеството нищо, абсолютно нищо. Напредъкът на науката ги е карал да отстъпват крачка по крачка. Щом установените факти на науката опровергавали субективните им тълкувания на нещата, те скърпвали нови субективни тълкувания на нещата, като включвали тълкуванията на най-новите установени факти. И това, не се и съмнявам, ще продължат да вършат до свършека на света. Господа, метафизикът е магьосник. Разликата между вас и ескимоса, който създава облечен с кожи и хранещ се с китова мас бог, е само разлика от няколко хилядолетия установени факти. Това е всичко.

— И все пак мисълта на Аристотел е господствувала в Европа дванадесет столетия — надуто провъзгласи д-р Болингфорд. — А Аристотел е бил метафизик.

Д-р Болингфорд обиколи с поглед трапезата и бе възнаграден с кимвания и одобрителни усмивки.

— Вашият пример е крайно несполучлив — отвърна Ърнест. — Вие се позовавате на твърде мрачен период в човешката история. Всъщност ние наричаме този период „Тъмните векове“. Период, в който науката беше в плен на метафизиците, в който физиката имаше за своя едничка цел да търси философския камък, химията се превърна в алхимия, а астрономията — в астрология. Какво жалко господство на Аристотеловата мисъл!

Д-р Болингфорд изглеждаше засегнат, после се оживи и каза:

— Да приемем ужасната картина, която ни нарисувахте; все пак трябва да признаете, че метафизиката е криела в себе си сили дотолкова, колкото да изведе човечеството от този мрачен период в следващите просветни столетия.

— Метафизиката няма нищо общо с това — възрази Ърнест.

— Как? — възкликна д-р Хамърфилд. — Нима друго, а не мисленето и разсъжденията доведоха до пътешествията на откривателите?

— О, драги господине — усмихна се Ърнест, — струва ми се, че вие бяхте дисквалифициран. Още не сте посочили грешката в моето определение на философията. Още не сте стъпили на здрава почва. Но такъв е обичаят на метафизиците и аз ви прощавам. Не, повтарям, метафизиката няма нищо общо с това.

Хлябът насъщен, коприните и скъпоценните камъни, доларите и центовете и между другото затварянето на търговските пътища за Индия по суша са станали причина за пътешествията на откривателите. След падането на Константинопол в 1453 година турците прекъснали пътя на керваните за Индия. Европейските търговци трябвало да намерят друг път. Ето кое е било истинската причина за пътешествията на откривателите. Колумб отплавал, за да намери нов път за Индия. Така пише във всички учебници по история. Между другото били научени нови факти за същността, големината и формата на земята и Птоломеевата система станала на пух и прах.

Д-р Хамърфилд изсумтя.

— Не сте ли съгласен с мен? — запита Ърнест. — В такъв случай в какво не съм прав?

— Мога само да потвърдя становището си — язвително отвърна д-р Хамърфилд. — Тази история е твърде дълга, за да се впускаме в нея сега.

— Никоя история не е твърде дълга за учения — рече Ърнест благо. — Ето защо ученият стига до някъде. Ето защо той стигна Америка.

Няма да описвам цялата вечер, при все че за мене е радост да си припомням всеки миг, всяка подробност от тези първи часове на моето познанство с Ърнест Евърхард.

Развихри се ожесточена битка, духовниците се зачервиха и изпаднаха във възбуждение, особено когато Ърнест ги нарече романтични философи и мистификатори и с други такива имена. И непрекъснато ги засичаше с факти. „Факта, човече, неоспоримия факт!“ — победоносно заявяваше той, когато разгромяваше някого от тях. Беше пълен с факти. Той ги препъваше с факти, правеше им засади от факти, бомбардираше ги със залпове от факти.

— Вие май се прекланяте пред олтара на факта — присмя му се д-р Хамърфилд.

— Няма бог освен факта и господин Евърхард е неговият пророк — парафразира д-р Болингфорд.

Ърнест с усмивка прие подбива.

— Аз съм като човека от Тексас — рече той. И след като го попитаха какво иска да каже, обясни: — Виждате ли, човекът от Мисури винаги казва: „Трябва да ми покажете“. А човекът от Тексас казва: „Трябва да ми го сложите в ръката“. От което става ясно, че той не е метафизик.

При друг случай, когато Ърнест току-що беше казал, че метафизичните философи не могат никога да докажат реалността на нещата, д-р Хамърфилд изведнъж запита:

— Как може да се докаже реалността на нещата, млади човече? Ще бъдете ли така любезен да обясните онова, което тъй дълго е озадачавало и по-умни глави от вашата?

— Разбира се — отговори Ърнест. Дръзката му самоувереност ги дразнеше. Доказването реалността на нещата е озадачавало умните глави толкова много, защото те са го търсили някъде във въздуха. Ако бяха си останали на твърдата земя, щяха да намерят доказателството съвсем лесно… да, щяха да открият, че самите те са доказвали именно реалността на нещата с всяка практическа постъпка и мисъл в своя живот.

— Доказателството, доказателството — нетърпеливо повтори д-р Хамърфилд. — Оставете предисловията. Дайте ни това, което сме търсили толкова дълго: доказателство за реалността на нещата. Дайте ни го и ние ще бъдем равни на боговете.

В думите и държането му имаше неучтив и подигравателен скептицизъм, който достави тайно удоволствие на повечето от хората на масата, но като че ли ядоса епископ Морхаус.

— Доктор Джордан10 го е изложил много ясно — каза Ърнест. — Неговото доказателство за реалността на нещата е: „Приложимо ли е на практика? Можеш ли да му повериш живота си?“

— Пфу! — подигравателно се изсмя д-р Хамърфилд, — Вие не сте помислили за епископ Бъркли11. На него още никой не му е отговорил.

Д-р Хамърфилд изпадна в гняв, в праведен гняв. Можеше да се помисли, че е хванал Ърнест в кражба или лъжа.

— Млади човече — извиси глас той, — това изявление не се отличава от всичко друго, изречено от вас тази вечер! То е низко и необосновано!

— Аз съм напълно смазан — промълви кротко Ърнест. — Само не зная с какво са ме ударили. Ще трябва да ми го дадете да го похвана, докторе.

— Ще ви го дам, ще ви го дам! — Д-р Хамърфилд се давеше с думите си. — Отде знаете? Вие не знаете дали епископ Бъркли е свидетелствувал, че неговата метафизика не е давала практически резултат! Вие нямате доказателства! Млади човече, тя винаги е била резултатна!

— Приемам за доказателство, че метафизиката на Бъркли не е давала практически резултат, защото… — Ърнест спокойно помълча един миг. — Защото Бъркли е неизменно прибягвал до минаване през врати, вместо през стени. Защото за запазване на живота си се е уповавал на материалния хляб, и масло, и ростбиф. Понеже се е бръснел с бръснач, който е давал практически резултат, когато е премахвал космите от лицето му.

— Но това са реални неща! — възкликна д-р Хамърфилд. — Метафизиката борави с представи.

— И те дават практически резултат… в съзнанието? — меко запита Ърнест.

Духовникът кимна.

— И дори множество ангели могат да танцуват на върха на една игла… в съзнанието — продължи замислено Ърнест. — И един бог, хранещ се с китова мас и облечен с кожи, може да съществува и да действува… в съзнанието; я няма никакви доказателства за обратното… в съзнанието. Предполагам, докторе, че вие живеете в съзнанието?

— Моето съзнание е моето царство — гласеше отговорът.

— Това е само един от многото начини да се каже, че живеете във въздуха. Но аз съм сигурен, че се връщате на земята, когато стане време за ядене или когато се случи земетресение. Кажете ми, докторе, не ви ли хваща страх при земетресение, че това ваше безтелесно тяло може да бъде ударено от някоя нематериална тухла?

В същия миг съвсем несъзнателно д-р Хамърфилд вдигна ръка до главата си, където под косата се забелязваше някакъв белег. Случайно Ърнест беше налучкал подходящ пример. Д-р Хамърфилд без малко щял да бъде убит през Голямото земетресение12 от падащ комин. Всички избухнаха в гръмогласен смях.

— Е? — попита Ърнест, когато смехът поутихна. — Някакви доказателства за обратното? — И сред мълчанието попита отново: — Е? — Сетне добави: — Все пак добре, макар и да не е чак толкова добър този ваш аргумент.

Но д-р Хамърфилд бе временно сразен и боят продължи да вилнее в други насоки. Ърнест оборваше духовниците по всеки възникнал въпрос. Когато те заявиха, че познавали работническата класа, той им изреди основни истини за работничеството, които те не знаеха, и ги подкани да докажат противното. Даваше им факти, само факти, не им позволяваше да правят екскурзии във въздуха и ги връщаше на твърдата земя и към нейните факти.

Колко живо си спомням тази сцена! Чувам го r сега, с тази войнствена нотка в гласа, да ги прави на пух и прах с фактите си — всеки факт като бич, който жигосва неспирно. И беше безмилостен. Не търсеше и не даваше пощада13. Никога не ще забравя как ги разгроми на края.

— Тази вечер вие многократно признахте, било чрез пряко потвърждение, било чрез невежествени твърдения, че не познавате работническата класа. Но ле сте виновни за това. Откъде можете да знаете нещо за работническата класа? Вие не живеете в кварталите, където живее тя. Пък и защо ли ви трябва това? Капиталистическата класа е тази, която ви плаща, която ви храни, която ви облича с дрехите, дето са на гърба ви тази вечер. А в замяна вие проповядвате на работодателите си онази метафизика: която е особено приемлива за тях; а най-приемливата метафизика е такава, защото не представлява заплаха за установения обществен ред.

Около масата възникна ропот на несъгласие.

— О, аз не оспорвам искреността ви — продължи Ърнест. — Вие сте искрени. Вие проповядвате тона, в което вярвате. Там се крие вашата сила и вашата ценност… за капиталистическата класа. Но замените ли вярването си с нещо, което застрашава установения ред, вашите проповеди ще станат неприемливи за работодателите ви и вие ще бъдете уволнени. От време на време уволняват по някого от вас по тази причина14. Не съм ли прав?

Този път нямаше никакви възражения. Всички седяха в нямо съгласие, с изключение на д-р Хамърфилд, който каза:

— Тях ги помолват да си подадат оставката едва когато започнат да мислят неправилно.

— Което, казано с други думи, означава, че те мислят по неприемлив начин — отговори Ърнест и продължи: — Затова ви казвам: дерзайте, проповядвайте и изкарвайте заплатата си, но оставете, за бога, работническата класа на мира. Мястото ви е в лагера на неприятеля. Ръцете ви са меки, защото вместо вас работят други. Коремите ви са издути от изобилната храна. — Д-р Болингфорд трепна и очите на всички се устремиха към огромния му търбух. Говореше се, че години вече този търбух му пречел да вижда краката си. — А главите ви са изпълнени с учения, които крепят установения ред. Вие сте също такива наемници (искрени наемници, ще призная), каквито са били войниците от швейцарската гвардия15. Изкарвайте почтено прехраната и заплатата си, пазете с проповедите си интересите на вашите работодатели, но недейте идва при работническата класа, за да й станете лъжливи водачи. Не може честно да се служи едновременно в два лагера. Работническата класа е минавала без вас. Повярвайте ми, ще мине без вас и занапред. Нещо повече: тя ще бъде по-добре без вас, отколкото с вас.