Желязната пета

XII ЕПИСКОПЪТ

Беше след женитбата ми, когато случайно се натъкнах на епископ Морхаус. Но трябва да опиша събитията по реда, по който станаха. След бунта на събранието на И. П. X. епископът, понеже беше блага душа, се беше поддал на упражненото върху него влияние на приятелите и беше заминал на почивка. Но се завърна с още по-твърдо решение да проповядва благата вест на църквата. За ужас на паството първата му проповед много приличала на неговото обръщение пред църковното събрание преди. Той пак заявил, и то нашироко и с обезпокояващи подробности, че църквата се е отклонила от господнето учение и че мамон бил издигнат на мястото на Христа.

И резултатът бил, че, ще не ще, той бил заведен в частен санаториум за душевноболни, а във вестниците се появиха прочувствени описания на умопобъркването му и светостта на неговия характер. В санаториума го държеха като затворник. Ходих там много пъти, но не ме пускаха при него и аз бях ужасно потисната от трагедията на един здравомислещ, нормален, непорочен човек да бъде сломен от бруталната воля на обществото. Защото епископът беше здравомислещ и чист, и благороден. Както Ърнест казваше, единствената му грешка беше, че имаше неправилни познания за биологията и социологията и поради тези неправилни познания не бе намерил правилния път да сложи всичко в ред.

Това, което ме ужасяваше, беше безпомощността на епископа. Ако продължаваше да държи на истината, както я виждаше, беше обречен да остане в лудницата. И не можеше да направи нищо. Парите, положението, културата му не можеха да го спасят. Възгледите му бяха опасни за обществото, а обществото не можеше да си представи, че такива опасни възгледи могат да бъдат породени от един здрав разсъдък. Или поне ми се струваше, че такова бе отношението на обществото.

Обаче епископът, въпреки благостта и чистотата на духа, не бил лишен и от лукавство. Той си дал ясна сметка за опасността. Видял се оплетен в мрежа и се опитал да се спаси. Лишен от помощта, каквато биха могли да му окажат приятели като татко, Ърнест и мен, трябвало да се бори за живота си сам. И в принудителната самота в санаториума той оздравял. Възвърнал си разума. Очите му престанали да виждат видения; умът му се освободил от фантазията, че обществото е длъжно да храни господните агнета.

Както казвам, той оздравял, съвсем оздравял и вестниците и църковниците приветствуваха с радост завръщането му. Отидох веднъж в черквата му. Проповедта беше от същия род, както онези, който беше чел дълго преди очите му да видят видения. Бях разочарована, възмутена. Нима обществото го беше заставило да се покори? Нима той беше страхливец? Нима е бил принуден да се отрече от убеждението си? Или напрежението е било твърде голямо за него и той бе малодушно отстъпил пред неумолимия валяк на установения ред?

Посетих го в прекрасния му дом. Епископът се беше страшно променил. Беше отслабнал и имаше на лицето си бръчки, които не бях забелязвала преди. Беше явно разтревожен от идването ми. Дърпаше нервно ръкава си, докато говорехме; погледът му бе неспокоен, шареше на всички страни и се мъчеше да не срещне моя. Умът му като че ли беше много зает с нещо и когато приказваше, епископът странно млъкваше, рязко променяше темата и беше удивително непоследователен. Нима това бе спокойният, твърд, христоподобен човек, когото бях познавала преди, с чисти, бистри очи и с поглед уверен и нетрепващ като душата му? Той е бил изтезаван, принуден със заплаха да се подчини. Духът му се оказа твърде смирен. Не е бил достатъчно силен, за да се противопостави на организираната глутница на обществото.

Чувствувах се натъжена, неизразимо натъжена. Епископът говореше с двусмислици и проявяваше такъв страх пред това, което бих могла да кажа, че нямах сърце да го разпитвам. Спомена много неопределено за болестта си, беседвахме разпокъсано за черквата, за поправката на органа и за дребни прояви на благотворителност и той ме изпрати да си вървя с такова очевидно облекчение, че сигурно щях да се изсмея, ако сърцето ми не преливаше от сълзи.

Бедничкият герой! Само да бях знаела! Той се борел като исполин, а аз не съм го разбрала. Сам, съвършено сам сред милиони братя-хора той водел своята борба. Раздвоен между ужаса на лудницата и верността към истината и правдата, той здраво държел на истината и правдата, ала бил така самотен, че не се осмелил да се довери дори и на мен. Беше добре научил урока си — твърде добре!

Но аз скоро щях да узная. Един ден епископът изчезна. Не беше казал никому, че заминава; а когато дните се заредиха и той не се появяваше, пръснаха се много слухове, че се самоубил в момент на внезапно побъркване. Тази мълва обаче бе опровергана, когато стана известно, че е продал цялото си имущество — градската си къща, вилата в Менло парк, картините и сбирките си, дори обичната си библиотека. Стана ясно, че преди да изчезне е продал тайно всичко, каквото е притежавал.

Това се случи по времето, когато бяхме сполетени от нашите лични беди и чак когато се наредихме в новия си дом, имахме възможност истински да мислим и да разсъждаваме за постъпката на епископа. И после изведнъж всичко стана ясно. Рано една вечер, още по здрач, бях изтичала до месарницата отсреща да купя малко пържоли за Ърнест за вечеря. В същия миг, когато излязох от месарницата, един мъж изскочи от съседната с нея бакалница на ъгъла. Странно чувство, че го познавам, ме накара да погледна още веднъж. Но човекът се беше обърнал и бързо се отдалечаваше. Имаше нещо в наклона на раменете и посребрената коса между яката на сакото и широкополата шапка, което будеше смътни спомени. Вместо да прекося улицата, аз забързах подир него. Ускорих крачките си, като се мъчех да не се спирам на мислите, които възникваха неканени в ума ми. Не, това не беше възможно! Не можеше да бъде… с този избелял комбинезон с твърде дълги крачоли, оръфани по краищата!

Спрях, изсмях се на себе си и почти се отказах от преследването. Но тази прилика в раменете и посребрената коса! Отново забързах. Когато минавах край него, хвърлих внимателен поглед върху лицето, после рязко се завъртях и се изправих пред… епископа!

Той спря също така рязко и остана с отворена уста. Голямата кесия, която държеше в дясната си ръка, падна на тротоара. Тя се скъса и около неговите и моите крака заподскача и се затъркаля поток от картофи. Той ме загледа с изненада и страх, сетне сякаш посърна: раменете му увиснаха безсилно, от устните се отрони дълбока въздишка.

Протегнах му ръка. Епископът я стисна, но неговата ръка беше студена и влажна. Поизкашля се смутено и видях на челото му да избива пот. Явно беше, че е много уплашен.

— Картофите — едва чуто промърмори той. — Те са толкова важни!

Двамата заедно ги събрахме отново в скъсаната кесия и той я притисна внимателно до себе си с лакът. Помъчих се да му кажа колко се радвам, че съм го срещнала и че трябва веднага да дойде с мен у дома.

— Татко ще се радва много да ви види — казах аз. — Ние живеем на един хвърлей оттука.

— Не мога — отговори епископът. — Трябва да вървя. Сбогом.

Той се огледа крадешком, сякаш се боеше да не бъде открит, и понечи да си тръгне.

— Кажете ми къде живеете и ще се отбия друг път — каза той, като видя, че вървя редом с него и нямам намерение да го оставя, след като съм го намерила.

— Не — отговорих му твърдо, — трябва да дойдете сега.

Епископът погледна картофите, които едва крепеше с едната си ръка, и малките пакети в другата.

— Това е наистина невъзможно — рече той. — Простете ми моята грубост. Само да знаехте!

Имаше вид, като че ли ей сега ще се разплаче, но след миг се овладя.

— Освен другото и тази храна — продължи той. — Това е печален случай. Ужасен! Тя е стара жена. Трябва да й занеса това веднага. Страда от липса на храна. Трябва да отида веднага. Нали разбирате. След това ще дойда. Обещавам ви.

— Нека дойда с вас — предложих аз. — Далече ли е?!

Той пак въздъхна й отстъпи.

— Само през две пресечки. Да побързаме.

Водена от епископа, научих нещо за квартала, в който живеех. Не бях и сънувала, че там съществува такава мизерия и мъка. Разбира се, беше така, защото не се занимавах с благотворителност. Бях стигнаха до убеждението, че Ърнест бе прав, когато на подигравка сравняваше благотворителността с лекуване на язва чрез налагане на лапа. Изрежете язвата — беше неговата рецепта, — дайте на работника изработеното от него; пенсионирайте като войници онези, които с чест остаряват в своя труд, и няма да има нужда от благотворителност. Убедена в това, аз се трудех с него за революцията и не хабех сили за облекчаване на социалните злини, които непрекъснато възникваха поради несправедливостта на системата.

Влязох подир епископа в една стаичка, десет на дванадесет стъпки, във вътрешна сграда. И там намерихме една бабичка, германка, на шестдесет и четири години, както каза епископът. Тя се изненада, като видя и мене, но приветливо ме поздрави с кимване и продължи да шие мъжките панталони, които лежеха на скута й. До нея на пода имаше куп такива панталони. Епископът откри, че няма нито въглища, нито подпалки, и отиде да купи.

Аз вдигнах чифт панталони и разгледах работата й.

— Шест цента, госпожо — каза старицата, като кимаше леко с глава, без да спре да шие. Тя шиеше бавно, но нито за миг не спираше. Като че ли беше поробена от глагола „шия“.

— За толкова работа? — попитах аз. — Това ли плащат? Колко време ви отнема?

— Да — отговори тя, — толкова. Шест цента за подшиване. Два часа работа за всеки чифт… Но шефът не го знае това — побърза да добави старата, сякаш се страхуваше да не му навлече неприятност. — Аз съм бавна. Имам ревматизъм в ръцете. Момичетата работят много по-бързо. Те свършват за половината от това време. Шефът е добър. Позволява ми да взимам работата у дома сега, като съм остаряла и ме боли глава от шума на машината. Ако не беше толкова добър, щях да умра от глад… Да, тези, които работят в работилницата, получават по осем цента. Но какво да се прави? Работата не стига и за младите. А за старите нищо не остава. Често не мога да взема повече от един чифт. Друг път, както днес, ми дават осем чифта да свърша до вечерта.

Попитах я по колко часа работи и тя ми каза, че това зависело от сезона.

— Лятно време, когато има бърза поръчка, работя от пет сутринта до девет вечер. Но през зимата е много студено. Ръцете, като се схванат през нощта, много мъчно се раздвижват. Тогава трябва да се работи до по-късно, понякога до след полунощ. Да, това лято беше лошо. Тежки времена. Трябва да сме ядосали господа. Това е първата поръчка, която шефът ми е дал от една седмица насам. Вярно е, че не може да ядеш много, когато няма работа. Аз съм свикнала. Цял живот съм шила — и в старата родина, и тука в Сан Франциско, тридесет и три години… Ако можеш да осигуриш наема, всичко е наред. Хазаинът е много добър, но трябва да си получи наема. Така е редно. Взима ми само три долара за тази стая. Това е евтино. Но не е лесно да събираш по три долара всеки месец.

Тя спря да говори и продължи да шие, като кимаше.

— Сигурно трябва много да внимавате как си харчите парите — предположих аз.

Старицата усилено закима.

— Като си платиш наема, вече не е толкова страшно. Разбира се, не можеш да си купуваш месо. И няма мляко за кафето. Но винаги има ядене веднъж на ден, а често и по два пъти.

Последните думи тя изрече с гордост. В тях се криеше задоволство от този успех. Но когато продължи да шие в мълчание, забелязах тъга в добродушните й очи и печална извивка на устата. Погледът й се зарея някъде далече. Тя избърса припряно овлажнелите си очи — сълзите й пречеха да шие.

— Не, не е гладът, от който боли сърцето — обясни тя. — Човек свиква да стои гладен. Плача за дъщеря си. Нея я уби машината. Вярно е, че работеше много, но аз не мога да разбера. Тя беше силна. И млада: само на четиридесет; бе работила само тридесет години. Започна много млада, вярно е, но мъжът ми умря. Парният котел избухна долу във фабриката. Какво можехме да направим? Тя беше на десет години, но много силна. Ала машината я уби. Да, уби я! Уби я, нея, най-бързата в работилницата. Често съм си мислила за това и зная. Затова не мога да работя там. От машината ме заболява главата. Винаги я чувам да казва: „Аз го направих! Аз го направих!“ И повтаря това цял ден. Тогава се замислям за дъщеря си и работата не спори.

Очите й отново овлажняха и тя трябваше да ги избърше, за да продължи да шие.

Чух епископът да се препъва по стълбите и отворих вратата. Каква гледка представляваше той! На гърба си носеше половин чувал въглища със сложени отгоре подпалки. Лицето му беше покрито с въглищен прах и потта от голямото усилие се стичаше на струйки надолу. Той остави товара в ъгъла пред печката и си избърса лицето с груба шарена кърпа. Мъчно можех да повярвам на очите си. Епископът, черен като въглищар, с евтина памучна работническа риза (горното копче на яката липсваше) и с комбинезон! Това беше най-несъвместимото — комбинезонът, оръфан отзад, увиснал над петите и стегнат на кръста с тесен кожен колан, каквито носят работниците.

Макар на епископа да му беше топло, подутите ръце на старицата започваха вече да се схващат от студ и преди да си отидем, той запали огън, а аз обелих картофите и ги сложих да врат. С течение на времето щях да науча, че, скрити в чудовищните дълбини на бедняшките жилища в моя квартал, мнозина имат съдбата на тази старица, а и по-лоша.

Върнахме се у дома и заварихме Ърнест разтревожен от отсъствието ми. Когато първата изненада и поздравите свършиха, епископът се облегна на стола си, протегна обутите си с комбинезон крака и въздъхна с облекчение. Ние бяхме първите му стари приятели, които срещал след изчезването си, както ни каза, и през изтеклите седмици сигурно беше много страдал от самотността си. Той ни разказа много неща, макар да говореше повече за радостта, която изпитвал, като изпълнявал волята на Учителя.

— Защото сега наистина храня агънците му — казваше той. — Аз научих голям урок. Не може да поучаваш душата, докато не си наситил стомаха. Трябва да нахраниш агънците му с хляб и масло, картофи и месо; след това, едва след това, духът им е готов за по-възвишена храна.

Той си хапна хубаво от моята вечеря. Не беше имал такъв апетит на трапезата ни преди. Заговорихме за това и епископът каза, че никога в живота си не е бил толкова здрав.

— Сега винаги ходя пеша — каза той и се изчерви при мисълта за времето, когато се е возил с карета, сякаш това бе мъчно простим грях. — Затова и здравето ми се е подобрило — побърза да добави той. — И съм много щастлив… наистина безкрайно щастлив! Най-после съм посветен духом.

И въпреки всичко по лицето му непрекъснато се четеше болка, болката на света, която сега беше поел върху себе си. Сега виждаше живота без всякаква украса и той беше различен от живота, за който му бяха разправяли книгите от библиотеката му.

— И за всичко това виновен сте вие, млади човече — каза без заобикалки епископът на Ърнест.

Ърнест се смути и се почувствува неловко.

— Аз… аз само ви предупреждавах — измънка той.

— Не, вие не ме разбрахте правилно — отговори епископът. — Това не беше укор, а благодарност. Трябва да ви бъда благодарен, защото вие ми посочихте моя път. Вие ме отклонихте от теориите за живота към самия живот. Вие махнахте булото, което закриваше лъжовността на нашето общество. За мене бяхте светлина в мрака, но сега и аз виждам светлината. И щях да съм много щастлив, ако не беше… — той се позапъна с болка и очите му се разшириха от страх. — Ако не беше преследването. Аз не върша на никого зло. Защо не ме оставят на мира? Но работата не е там. Работата е в естеството на преследването. Не бих имал нищо против да ме пребият с камшик или да ме изгорят на клада, или да ме разпънат на кръст надолу с главата. Но лудницата е нещо, което ми вдъхва ужас. Само си помислете! Аз — в приют за душевноболни! То е отблъскващо! Видях няколко нещастника в санаториума. Те буйствуваха. Кръвта ми изстива, като си помисля за това! И да бъда затворен до края на живота си сред писъците на невменяемите! Не! Не! Само това не! Само това не!

Той представляваше жалка гледка. Ръцете му трепереха, тресеше се с цялото си тяло и се свиваше пред нарисуваната от самия него картина. Но след миг отново се успокои.

— Простете ми — каза Морхаус просто. — Виновни са нещастните ми нерви. Но ако работата за Учителя ме отведе там, да бъде волята му. Кой съм, та да се оплаквам?

Като го гледах, дощя ми се да извикам: „Велики: епископе! Герою! Господен герою!“

В течение на вечерта ние научихме още за неговите дела.

— Продадох къщата си… къщите си по-правилно — каза той — и всичко друго, каквото притежавах. Знаех, че трябва да го направя тайно, иначе щяха да ми отнемат всичко. Това щеше да е ужасно. Често не мога да се начудя тези дни на огромното количество картофи, което може да се купи, да речем, с двеста или триста хиляди долара, или хляб, или месо, или въглища и подпалки. — Той се обърна към Ърнест: — Вие сте прав, млади човече. Трудът се заплаща страхотно ниско. Никога не бях вършил никаква работа през целия си живот, освен да се обръщам с красиви слова към фарисеите — мислех, че проповядвам словото божие, — и въпреки това състоянието ми възлизаше на половин милион долара. Аз нямах представа какво значи половин милион долара, докато не си дадох сметка колко картофи, хляб, масло и месо може да се купят с тях. А след това си дадох сметка за още нещо. Дадох си сметка, че всичките тези картофи, и този хляб, и това масло, и това месо са мои, а не съм работил, за да ги спечеля. Тогава ми стана ясно, че някой друг е работил и ги е спечелил, и е бил ограбен. А когато слязох в низините сред бедните, намерих тези, които са били ограбени и които бяха гладни и окаяни, защото са били ограбени.

Ние го помолихме да продължи да ни разказва за себе си.

— Парите ли? Внесох ги в различни банки под разни имена. Никога не ще могат да ми ги вземат, понеже никога не ще могат да ги намерят. А те са хубави, тези пари! С тях може да се купи толкова много храна. Никога досега не съм знаел за какво служат парите.

— Да можехме и ние да получим малко от тях за пропагандата — тъжно рече Ърнест. — Ползата щеше да е грамадна.

— Така ли мислите? — попита епископът. — Нямам много вяра в политиката. Всъщност боя се, че не разбирам нищо от политика.

Ърнест беше деликатен в такива случаи. Той не повтори намека си, макар да знаеше прекрасно за бедственото положение на социалистическата партия поради липса на пари.

— Спя в евтини мебелирани стаи — продължи епископът. — Но май че никога не се задържам дълго на едно място. Държа под наем и две стаи при работнически семейства в противоположни краища на града. Зная, това е голямо излишество, но е необходимо. Наваксвам разходите, като си готвя сам храната, макар понякога и да си хапвам по нещо в евтини кафенета. И направих едно откритие. Темале79 е много хубаво ястие, когато позастуди късно вечер. Само че е толкова скъпо! Но аз открих едно място, където дават три парчета за десет цента. Не е чак толкова хубаво, както другаде, обаче чудесно затопля… И тъй най-после намерих предназначението си в живота благодарение на вас, млади човече. То е да служа на Учителя. — Той погледна към мен и очите му блеснаха: — Вие ме хванахте да храня неговите агънци, както знаете. И, разбира се, всички вие ще запазите тайната ми.

Епископът говореше съвсем нехайно, ала в думите му се криеше истински страх. Обеща да се отбие пак. Но след една седмица ние прочетохме във вестниците за печалния случай на епископ Морхаус, който бил изпратен в лудницата в Напа и за когото все още имало надежда. Напразно се мъчехме да го видим, да издействуваме преразглеждането на неговия случай, експертиза. Не можахме и да научим нещо за него, освен познатите изявления, че все още имало слаба надежда за оздравяването му.

— Христос казал на богатия младеж да продаде всичко, каквото има — каза с огорчение Ърнест. — Епископът последва Христовата заповед и се озова в лудницата. Времената са се променили от дните на Христа. Днес богаташът, който дава всичко, каквото има, на бедните, е луд. И никакви разсъждения. Обществото е казало думата си.