Желязната пета

XXIV. КОШМАР

Не бях склопила очи предишната нощ във влака „Двадесети век“, а като се добави към това и изтощението ми, ще разберете защо веднага заспах дълбоко. Когато се събудих за първи път, бе нощ. Гартуейт не се беше върнал. Бях изгубила часовника си и нямах представа за времето. Както лежах със затворени очи, чувах същия приглушен тътен на далечни взривове. Пъкълът продължаваше да вилнее. Промъкнах се предпазливо до витрината през магазина. Отразяваните от небето огромни пожарища правеха улицата почти толкова светла, колкото денем. Човек би могъл спокойно да чете и най-дребния шрифт. На няколко пресечки от мен се чуваше пукот на малки ръчни бомби и къркорене на картечници, а някъде отдалече долетя дълга поредица тежки взривове. Промъкнах се обратно при конските си чулове и отново заспах.

Когато се събудих втори път, при мен се процеждаше бледа жълта светлина. Беше зората на втория ден. Промъкнах се до витрината на магазина. Покров от дим, прорязан от зловещи отблясъци, застилаше небето. По отсрещната страна на улицата се тътреше окаян роб. Едната си длан притискаше здраво до тялото, а подире си оставяше кървава диря. Очите му шареха на всички страни и бяха изпълнени с подозрение и ужас. Веднъж погледна право към мен — на лицето му беше изписан безкрайният ням патос на ранен и подгонен звяр. Той ме видя, но между нас нямаше родствено чувство, а от негова страна поне никакво съчувствие и разбиране, защото той видимо се сви и се помъкна напред. Нямаше от кого да очаква помощ в целия божи свят. Той бе безправен роб в големия лов на роби, устройван от господарите. Единственото, на което можеше да се надява, единственото, което търсеше, бе някоя дупка, където да се вмъкне и скрие като някой звяр. Рязкото звънтене на минаваща край ъгъла линейка го сепна. Линейките не бяха за хора като него. С болезнен стон той се скри в един вход. След миг се появи пак и безнадеждно закрета напред.

Върнах се при моите чували и почаках Гартуейт още час. Главоболието не ми беше минало. Напротив, засилваше се. Единствено с усилие на волята можех да отворя очи и да гледам околните предмети. Но отварянето им и гледането бяха придружени с непоносима болка. А и главата ми страшно туптеше. Останала без сили, със залитане излязох през счупената витрина и се запътих по улицата, за да избягам инстинктивно и пипнешком, от страхотната кланица. След това заживях в кошмар. Спомените за случилото се в последвалите часове са спомени, каквито човек би запазил само от кошмар. Много събития са се запечатали рязко в мозъка ми, но между тези задържали се незаличими картини има промеждутъци на безсъзнание. Какво е ставало през тези промеждутъци, не зная и никога не ще узная.

Спомням си как се препънах на ъгъла в краката на някакъв човек. Това бе клетият подгонен нещастник, когото видях да се тътри край скривалището ми. Колко отчетливо си спомням клетите му жалки, възлести ръце, както лежеше там на паважа — те приличаха повече на копита и хищни нокти, отколкото на ръце, целите разкривени и обезформени от тежкия труд през целия му живот, с мазолеста, може би половин инч дебела кожа по дланите. И когато се изправих да продължа пътя си, надзърнах в лицето на това същество и видях, че е живо, защото очите, в които още мъждукаше съзнание, гледаха и ме виждаха.

След това настъпи блажена забрава. Не разбирах нищо, не виждах нищо и само кретах напред, за да търся безопасност. Следващото кошмарно видение беше безмълвна улица на мъртъвци. Озовах се на нея неочаквано, както странник в полята се озовава пред шуртящ поток. Само че този поток, в който се взирах, не шуртеше. Той беше скован от смъртта. От единия край на паважа до другия, покрил тротоарите, той се ширеше там, прострял се почти съвсем равно, само тук-там с някоя купчина или могилка от трупове, нарушаващи гладката повърхност. Горките измъчени хора от бездната, подгонени роби — те лежеха тук като зайци в Калифорния след някоя хайка120. Погледнах нагоре и надолу по улицата. Никакво движение, никакъв звук. Смълчаните сгради наблюдаваха това зрелище с многобройните си прозорци. И веднъж, само веднъж, видях една ръка да се движи в този мъртвешки поток. Кълна се, че я видях да се движи с чудноватия гърч на предсмъртна мъка, а след нея се надигна глава, цялата окървавена и неизказано ужасна, която нещо ми изломоти, а след това се отпусна отново и не се помръдна повече.

Спомням си друга улица с безмълвни сгради от двете страни и страхът, който ми върна съзнанието, когато отново видях хората от бездната, но този път в поток, който течеше и се приближаваше. И после съзнах, че няма от какво да се страхувам. Потокът се движеше бавно и от него се надигаха стонове и ридания, проклятия, старческо дърдорене, истерия и безумие, защото това бяха най-младите и най-старите, немощните и болните, безпомощните и отчаялите се — всичките човешки останки на гетото. Опожаряването на голямото гето в южната част на града ги беше подкарало към пъкъла на уличните боеве, но накъде отиваха и какво стана с тях, не знаех и никога не узнах121.

Смътно си спомням как счупих една витрина и се крих в някакъв магазин, за да се спася от улична тълпа, преследвана от войници. И една бомба избухна до мене веднъж в някаква тиха улица, където, колкото да гледах нагоре и надолу, не можах да видя човешко същество. Но следващото ми ярко възпоминание започва с изгърмяването на пушка и как внезапно осъзнах, че в мен се цели войник от автомобил. Куршумът не ме уличи и в следния миг аз виках паролата и правех условните знаци. Споменът ми за пътуването с автомобила е много неясен, макар че това пътуване на свой ред се прекъсва от една много жива картина. Изстрелът на войника, седящ до мене, ме накара да отворя очи и аз видях Джордж Милфорд, когото познавах от дните на Пел стрийт, да се свлича бавно на тротоара. Още докато се свличаше, войникът гръмна отново и Милфорд се преви одве, след това стремително се изправи и се просна на земята. Войникът се изсмя, а автомобилът полетя напред.

Следващото нещо, което си спомням, е, че ме събуди от дълбок сън някакъв човек, който крачеше нагоре-надолу до самата мен. Лицето му бе измъчено и напрегнато, пот се стичаше от носа и от челюстите му. Той притискаше плътно до гърдите едната си ръка с другата и кръв капеше на пода при всяка негова крачка. Беше с униформата на наемник. Отвън, сякаш през дебели стени, долиташе глух тътен на избухващи бомби. Бях в някаква сграда, водеща двубой с друга.

Влезе лекар да превърже ранения войник и аз научих, че е два часът след пладне. Главоболието все още ме измъчваше и лекарят се откъсна от работата си колкото да ми даде силно лекарство, което да успокои сърцето и да облекчи страданието ми. Заспах отново и следващото нещо, което си спомням, е, че съм на покрива на зданието. Сражението около нас бе стихнало и аз наблюдавах нападението на балоните срещу крепостите. Някой ме беше прегърнал с една ръка и аз се притисках към него. За мене беше нещо съвсем естествено, че това е Ърнест, и изведнъж осъзнах, че се чудя как е могъл така лошо да си опърли косата и веждите.

По най-невероятна случайност бяхме се намерили с него в този ужасен град. Той никак не беше подозирал, че съм могла да напусна Ню Йорк, и когато минавал през стаята, където съм спала, не можел отначало да повярва, че това съм аз. От Чикагската комуна не видях почти нищо повече. След като наблюдавахме нападението с балони, Ърнест ме заведе долу, във вътрешността на сградата, където проспах следобеда и нощта. Третия ден прекарахме в сградата, а на четвъртия, когато Ърнест получи от властите разрешение и автомобил, напуснахме Чикаго.

Главоболието ми беше минало, но бях много уморена и телом, и духом. Облегната на Ърнест, лежах в автомобила и с безучастен поглед наблюдавах как войниците се мъчат да изведат колата вън от града. Сраженията все още продължаваха, но само на отделни места. Тук-там цели райони бяха още в ръцете на нашите другари, но тези райони бяха обкръжени и пазени от големи войскови поделения. По този начин другарите ни бяха задържани в стотина изолирани капана, докато действията за капитулацията им продължаваха. А капитулацията значеше смърт, защото не се даваше никаква пощада, затова те се биеха геройски до сетния човек122.

Всякога, когато се приближавахме към подобно място, охраната ни връщаше и пращаше по обиколен път. Веднъж единственото място за преминаване край две силни позиции на нашите другари представляваше опожареният участък между тях. От двете страни до нас долиташе пукотът и тътенът на войната, докато автомобилът си пробиваше път сред пушещи развалини и клатещи се стени. Често улиците бяха задръстени с планини от съсипни, които ни принуждаваха да заобикаляме. Бяхме в лабиринт от разрушения и напредвахме бавно.

Кланиците (гетото, заводът и всичко друго) бяха куп тлеещи останки. Далече вдясно огромен облак дим затъмняваше небето. Градчето Пулман — каза ни войникът шофьор, — или онова, което е било Пулман, защото то било напълно унищожено. Той ходил там със заповеди на третия ден следобед. Едни от най-тежките сражения се водили там — каза той — и много от улиците станали непроходими от купищата трупове.

След един завой около разнебитените стени на някаква сграда в района на кланиците автомобилът се натъкна на вал от трупове. Той досущ приличаше на вълна, надигнала се от морето. Беше ни съвсем ясно какво се е случило. Когато тълпата се устремила край пресечката, тя била покосена под прав ъгъл и с бръснещ огън от картечници, поставени в напречната улица. Но беда бе сполетяла и войниците. Някаква случайна бомба трябва да беше експлодирала сред тях, защото сганта, задържана, докато нейните мъртъвци и умиращи образували този вал, беше го изкачила и хвърлила напред своята пяна от живи, сражаващи се роби. Войници и роби лежаха едни до други, разпокъсани и осакатени, около и по останките от автомобилите и оръжието.

Ърнест скочи от колата. Две познати рамене под памучна риза и познат кръг от бели коси бе привлякъл погледа му. Аз не го гледах и едва когато пак — седна до мене и автомобилът се понесе напред, той каза:

— Това беше епископ Морхаус.

Скоро се озовахме сред зелени поля и аз хвърлих последен поглед назад към забуленото с пушеци небе. Долетя глух тътен на взрив — едва доловим и далечен. След това захлупих лице на гърдите на Ърнест и тихичко заридах, защото делото беше изгубено. Ръката, с която ме прегръщаше Ърнест, красноречиво разкриваше любовта му.

— За този път загубено, скъпа — каза той, — и не завинаги. Ние извлякохме поука. Утре делото ще възкръсне отново, обогатено с опит и дисциплина.

Автомобилът спря на железопътна гара. Тука щяхме да вземем влака за Ню Йорк. Докато чакахме на перона, три влака изтрополиха край нас, отиващи на запад, в Чикаго. Бяха претъпкани с дрипави общи работници, хора от бездната.

— Наряди от роби за възстановяването на Чикаго — каза Ърнест. — Нали знаеш, чикагските роби са всички избити.