Жена с минало

13

Когато Мери отвори очи, стаята беше изпълнена с ярка слънчева светлина. Всичко около нея беше чуждо, пулсирането в крака й я озадачи. Известно време тя лежа неподвижно и примигвайки, сякаш искаше да се отърси от забравата, в която беше потънала. Много скоро обаче споменът се върна, а с него и чувство за загуба, за болезнена загуба. Трябваше й малко време, докато разбере, че тялото й усещаше липсата на ръцете, която я бяха прегръщали, докато спеше. Тя беше сама в голямото легло — но не бе сама в стаята; забеляза го, когато се опита да стане.

— Нан! — Мередит зяпна смаяно жената, която нямаше какво да търси в тази стая.

Нан се извърна от шкафа, в който окачваше някои от дрехите на възпитаницата си.

— Значи най-после се събуди — установи с дрезгав глас възрастната жена и се запъти към леглото с неодобрително стиснати устни. — Този път отиде твърде далеч, момиче! Само навременната намеса на негово благородие те е предпазила от съдбоносните последствия на невероятната ти глупост. Трябва да ти кажа, че имаш повече късмет, отколкото заслужаваш.

— Какво правиш тук, Нан? — Мередит не направи опит да се защитава. Имаше нужда от цялата енергия, с която разполагаше в момента, за да изпълни една неотложна задача.

— Дойдох да се грижа за теб, какво друго. Макар че, честно казано, не знам защо си правя този труд. Ще ти донеса малко чай. Добрият сержант Уолтър вече го е запарил.

Мередит започваше да се пита дали пък не е полудяла. Нан се движеше в стаята на Ръдърфорд като у дома си, Уолтър беше донесъл чай, храна и гореща вода — и всичко това без знанието на семейство Пери? Това беше невъзможно. Старците много скоро щяха да узнаят какво ставаше в къщата и тогава… Изведнъж вратата се отвори и прекъсна обърканите й мисли.

— Как е тя, Нан? — Гласът на Ръдърфорд. Той се обърна към старата й бавачка с искрено уважение.

— Вижте сам, милорд. Най-сетне се събуди — отговори със същото доверие Нан.

Демиън се усмихна и застана пред леглото.

— Добро утро, моя малка авантюристке! — Той сложи ръка на челото й и хвърли тревожен поглед към Нан. Кожата й пареше.

— Не се притеснявайте, милорд — успокои го Нан. — Това можеше да се очаква. Ще остане в леглото, без да мърда много, и до вечерта температурата ще е спаднала, повярвайте.

— Не мога да остана цял ден в леглото — изхленчи Мередит и отметна завивката. — Трябва да си ида вкъщи…

Демиън я спря. Положи я отново в леглото, зави я до брадичката и я удостои с толкова строг поглед, че тя потрепери. Гласът му прозвуча застрашително високо:

— През нощта ти казах, че сега юздите са в моите ръце. Ако си въобразяваш, че можеш да контролираш положението, много се лъжеш.

За свой ужас Мередит избухна в сълзи. Демиън се обърна стъписано към старата бавачка.

— Нека се наплаче — отговори спокойно Нан. — Мери е превъзбудена и доста слаба, доколкото виждам. Но това не означава, че трябва да отстъпите, милорд. Тя е трудно дете — никой не го знае по-добре от мен, която съм я отгледала от люлката.

Демиън кимна, макар че изпитваше искрено съчувствие към безпомощната личност, която притискаше глава до гърдите му.

— Не разбирам какво става тук — изхълца Мери. — Какво прави тук Нан, как изобщо е дошла? Всички в Пенденис ще се питат къде съм, а семейство Пери…

— Семейство Пери, скъпа моя, нямат ни най-малка представа, че си тук — прекъсна я Демиън, неспособен да понася повече отчаянието й. — Те не се интересуват от нищо, което не засяга собственото им благополучие. Хайде, успокой се и изпий чаша чай. Нан го е поръчала специално за теб. — Той я облегна на възглавниците и поднесе чашата към устата й.

— Не съм бебе. — Мередит подсмръкна и протегна ръка към чашата. — Но не те обвинявам, че го мислиш. Нямам намерение да се проявя като трагична актриса, успокойте се.

Демиън избухна в тих смях.

— Никога не съм се съмнявал в теб. Сега си слаба и превъзбудена, както обясни Нан. — Той се изкушаваше да повтори и третата забележка на Нан, но блясъкът в очите на Мери го предупреди да замълчи. — Сега Нан ще ти помогне да се окъпеш, а после ще облечеш една от твоите нощници, която със сигурност ще ти е по-удобна. — Той й намигна окуражително. — След като закусиш и си легнеш като послушно момиченце, ще дойда при теб да си побъбрим. Тогава ще отговоря на всичките ти въпроси.

Мери престана да протестира, съзнавайки, че това няма да й помогне. Остави се в ръцете на Нан, като се опитваше да запази спокойствие. Банята не й достави особено удоволствие, защото трябваше да внимава да не намокри ранения крак, а и Нан не преставаше да я укорява за нощното лекомислие.

За Нан беше напълно ясно, че момичето й има връзка с лорд Ръдърфорд, която нарушава всички правила на благоприличието. Тя не се побоя да го изрече гласно, докато насапунисваше и изплакваше тялото на Мередит. Все пак младата жена забеляза, че този скандален аспект на поведението й не притесняваше толкова Нан, колкото спасението й в последния момент от представителите на закона. Нан беше жена от Корнуол, която стоеше здраво на земята. Тя знаеше, че младите жени, овдовели още на прага на живота, не могат да останат добродетелни до края на дните си. Същите тези млади дами обаче нямаха никакво право да излагат живота си на опасност, за да удовлетворят неестествения си порив за приключения. Мери се бе присъединила към „джентълмените“, за да оправи поразиите, които беше оставил починалият й съпруг, но нямаше никакво право да предизвиква опасността, като че това не засягаше никой друг освен нея. Естествено тя изобщо не бе помислила за момчетата. Какво щеше да стане с тях — братята на една обесена контрабандистка?

След един час влезлият в стаята Демиън намери една затворена в себе си, необичайно тиха Мередит, спретната и чиста в добродетелно затворената бяла нощница, с прясно измита коса. Ала щом го зърна, тя му хвърли многозначителен поглед и изплези език зад гърба на Нан. Ръдърфорд се ухили.

— Бихте ли ни оставили за малко сами, Нан? — помоли учтиво той. — Можете да си починете в съседната стая. Уолтър е подготвил всичко.

— Мога да кърпя както тук, така и там. — Нан кимна с готовност, събра нещата си за шиене и излезе.

Когато вратата се затвори зад бавачката й, Мередит въздъхна облекчено.

— Беше много лошо от твоя страна да ме оставиш сама с Нан, милорд. Наруга ме и ме изтърка еднакво силно и съм готова да се закълна, че духът ми е също толкова наранен, колкото кожата.

— Много се радвам. Честно казано, надявах се да те заваря достатъчно съкрушена, за да можеш поне този път да ме изслушаш, без да ме прекъсваш. — Той се намръщи заплашително и я ощипа по нослето. — Ти трябва да спреш, Мери. Вярвам, че го разбираш.

— Ако доставката миналата нощ е била успешна, трябва да разнесем стоката — възрази тя.

— Не ме ядосвай ненужно, милейди! Много добре разбираш, че контрабандата трябва да спре — поне докато лейтенант Оливър се откаже да воюва за една изгубена кауза. Нямаш право да излагаш партньорите си на нови опасности, дори ако не си в състояние да проявиш предпазливост към самата себе си. — Той се изправи на крака и продължи: — Не ме довеждай дотам, че да загубя търпение, Мередит! Не се прави на глупачка, достатъчно е, че си лекомислена и непокорна. Няма ли най-сетне да се вразумиш?

Мери въздъхна и нервно заусуква кранчето на чаршафа.

— Трудно ми е така изведнъж да се откажа от всичко. Вече съм съвсем близо до целта, Демиън. Ти не можеш да разбереш какво мъчение е да виждам целта толкова близо и да не мога да я достигна. Още шест месеца — или най-много година — и ще платя всички ипотеки, ще се отърва и от последните си дългове. — Когато той не каза нищо, само я гледаше с неотстъпна настойчивост, тя се предаде. Кимна леко, едва забележимо, но то беше достатъчно, за да го накара да въздъхне облекчено.

— Сега обаче не знам как ще ми минава времето — оплака се сърдито тя. — Ще умра от скука.

— Имам решение — отговори спокойно той. — Омъжи се за мен и ще имаш всички развлечения, които желаеш.

— Мога да си представя — отговори още по-сърдито тя. — Да се науча да се държа като херцогиня — какво невероятно вълнение! Ще се развълнувам още повече, когато дойде времето да се изправя пред семейството ти. Не разбираш ли, Демиън — то е все едно да вървя под тоягите като нещастните войници! А само си представи колко вълнуващо ще бъде, когато ти най-сетне проумееш, че една своенравна контрабандистка от Корнуол не може да бъде достойна съпруга на херцог Кейли!

— Тази своенравна контрабандистка от Корнуол е единствената жена, която искам — отговори той с безизразен глас, но болката и потиснатостта в погледа му го изобличаваха в лъжа.

Мередит го наблюдаваше замислено.

— Винаги съм си мечтала да поживея известно време в Лондон — отбеляза след малко тя и сведе глава към ръцете си. — В началото на септември момчетата ще се върнат в училището и аз ще трябва да прекарам три месеца съвсем сама, без Роб и Тио и всекидневните им караници и лудории.

— Какво предлагаш? — Нещо във внезапното напрягане на тялото й, дяволитият звън в иначе толкова невинния глас, начинът, по който беше устремила поглед към ръцете си, предизвикаха у него неприятни усещания.

— Виж, сър, какво ще кажеш, ако до… да речем до Коледа, ти поверя живота и издръжката си? Готова съм да ти дам неограничени пълномощия. Според мен това е най-добрият начин да прекараме известно време заедно. Ще приема твоята закрила.

Той стисна здраво зъби, за да не й изкрещи и да я раздруса. Тя се осмеляваше да му предложи да я вземе в Лондон като своя любовница и да я издържа, за да прекара по-весело мрачните есенни месеци! Не искаше да му стане жена, но с удоволствие щеше да дойде като любовница! Но в гнева изникна изненадваща идея. Може би си струваше да подеме играта и да я бие с нейните оръжия. Тя беше една проклета малка измамница и нямаше право да се оплаква, ако той се възползваше от стратегията й.

— Какво ще кажеш, милорд? — Зад спокойните думи прозвуча скрит смях. — Или вече си имаш метреса в Лондон?

— Не, случайно нямам — отговори той без всякакво чувство за хумор. — Все пак започвам да откривам в предложението ти и някои заслужаващи внимание предимства. — Той бе възнаграден богато, когато тя вдигна рязко глава и прекрасните й очи се разшириха от учудване. — Имам едно насрещно предложение.

Мередит облиза устни, защото бе разбрала, че той много сръчно беше обърнал играта в своя полза. Предложението й беше дошло от желанието да го уязви и веднъж завинаги да сложи край на разговорите за женитба. Нито за миг не беше помислила, че той ще приеме.

— Нека чуя насрещното ви предложение, сър — помоли тихо тя.

— Много е просто: ти ще приемаш без възражения всички мерки, които смятам да взема, и ще се съгласиш с всички условия, които ще поставя за нашата връзка. Аз от своя страна ще се постарая да направя живота ти колкото се може по-приятен — както обичайно се постъпва в такива случаи. — Усмивката, която придружаваше думите му, показваше мъдростта на светския лъв, отлично запознат с тези неща.

Мередит прехапа устни.

— Не искам да ти бъда в тежест, милорд.

— О, я стига — махна небрежно той. — Преди минути ти предложи да ме удостоиш с всички пълномощия да разполагам с живота ти, скъпа! Аз съм напълно съгласен с това ласкателно предложение… но настоявам да уточним: искам да получа „неограничени пълномощия“!

Мери бе изгубила почва под краката си, и то изцяло по своя вина. Не беше нужно веднага да се хвърли с главата надолу в дълбокото, но тя винаги постъпваше по този начин. Казано с други думи: да му даде неограничени пълномощия означаваше да приеме закрилата му и да получава пари срещу „услугите“ си. Е, сигурно няма да му излезе много скъпо. Малка къща в някой скромен квартал беше напълно подходяща за нея и вероятно евтина. Можеше да вземе със себе си Нан и да се справя много добре с една прислужничка и един мъж за по-тежката работа. Не й бяха нужни развлечения, щеше да прекарва дните си в прости забавления, например да броди из града, който толкова отдавна мечтаеше да види. Освен това главното забавление щеше да се осъществява вкъщи — нали беше длъжна постоянно да бъде на разположение на господаря си. При тази мисъл очите й засвяткаха дръзко. Три месеца с Демиън, без страх, без напрежение. Нямаше да има нужда да се пазят от любопитни погледи, да се промъкват през тайни тунели и да се любят в пещера. Тайните им срещи и старанието да заблудят съседите им бяха донесли много радост и възбуда, но щеше да бъде чудесно да се любят спокойно и без ограничения. Никой нямаше да узнае, че тя е в Лондон, можеше да използва друго име, за да не я разкрият. Демиън можеше спокойно да я представи като своя любовница, това нямаше да навреди на доброто му име, докато женитбата със сигурност щеше да скандализира обществото.

Тя нямаше какво да губи, но можеше да спечели много. Мери не си правеше илюзии относно онова, което можеше да й донесе бъдещето. Когато постигнеше целта си с контрабандата и заживееше спокойно, можеше да се омъжи за някой от местните дребни благородници и да стане примерна гражданка. Или щеше да продължи да живее като самотна вдовица, която се храни само от спомени. Какво й пречеше да си открадне три месеца, през които да се наслаждава на живота? Тя обичаше Демиън, лорд Ръдърфорд, и нямаше да обича друг мъж след него. И тъй като не можеше да стане негова съпруга, щеше да бъде негова любовница, докато имаше тази възможност.

Демиън я наблюдаваше със затаен дъх и четеше мислите по лицето й. Беше уверен, че отгатва правилно какво я вълнуваше, и едва успяваше да потиска тържествуващата си усмивка. Гореше от нетърпение да види реакцията й на неговите планове. Трябваше да я обвърже с обещание, за да не може да избяга, а след това щеше да действа безогледно.

— Е, лейди Блейк? — попита той. — Какво ще кажеш?

Тя вдигна поглед и в очите й светнаха дяволити искри.

— О, сър, да знаете колко съм ви благодарна. Приемам закрилата ви и обещавам да не възразявам срещу мерките, които ще предприемете. Дано се окажа достойна за честта.

— Питам се дали ще издържим три месеца да живеем заедно, без да се изпозастреляме — промълви провлечено Демиън. — Ти не прие предложението ми за женитба, а сега пък се съмняваш дали си достойна за моята закрила.

— Виж, едното е търговски договор с ясни задължения на двете страни — обясни тя. — Другото ти предоставя честта да даваш, а на мен позволява само да вземам.

— Сигурно няма да издържа и един месец, камо ли три — оплака се Демиън. — Но ще бъде много комично, ако аз увисна на бесилката за убийството на една контрабандистка!

Мередит избухна в смях, но бързо запуши устата си с ръка, защото се беше сетила за семейство Пери. Ала тялото й се тресеше от смях, когато той я грабна в прегръдката си и подпечата сделката им с целувка, която я накара да съжалява за ранения си крак повече от всеки друг път.

Когато той я пусна, тя заговори отново за страховете си.

— Как мога да остана няколко дни тук, без хората от Пенденис да тръгнат да ме търсят? Защо си повикал Нан? В Лондон мога да правя, каквото си искам, там никой не ме познава, но можеш ли да си представиш, ако открият присъствието ми в тази къща…?

— Мога, разбира се — прекъсна я спокойно той. — И ще се радвам, ако признаеш, че и аз имам интересни хрумвания. Ти не си единствената, която има богато въображение и талант да разработва стратегии и да ги прилага на практика.

Мери замълча, засегната от укора, отпусна се във възглавниците и доверчиво устреми поглед към лицето му.

— Измамница! — изсъска ядно той. — Само се преструваш на покорна.

— Напротив, наистина се опитвам да те слушам — възрази тя. — Хайде, кажи ми какво си измислил.

Демиън въздъхна.

— Уолтър отиде в Пенденис през тайния тунел и намери стаята ти — единствената, в която гореше свещ. Ти ми беше казала, че Нан винаги те чака. — Мередит кимна. — Нан сметна, че е разумно и необходимо да посветим в тайната и Сийкомб. — Демиън видя, че по лицето й пробяга тъмна сянка, но продължи невъзмутимо: — Според мен Сийкомб не беше кой знае колко изненадан.

— Да, вероятно си прав — кимна Мери. — Все пак ми се иска да не му бяхте казвали…

— По-добре се запитай защо се стигна дотам. — Напомнянето беше меко, но я улучи болезнено. Доволен, че е бил разбран правилно, Ръдърфорд продължи да разказва: — Сийкомб каза на момчетата, че не се чувстваш добре и искаш да прекараш деня в стаята си, без никой да те смущава. Само Нан има право да се грижи за теб.

— Но аз никога досега не съм прекарвала цял ден в стаята си — възрази Мери. — Момчетата няма да повярват.

— И защо не? — усмихна се той. — Те нямат основания да се съмняват в думите на Сийкомб. Утре ще ги пуснеш в стаята си и тъй като ще бъдеш принудена да лежиш известно време, те ще приемат неразположението ти като факт.

Мери захапа палеца си и огледа плана от всички страни. Той беше прост, но имаше всички изгледи за успех. Роб щеше да се разтревожи и да се обърка, но нямаше да наруши забраната и да нахлуе в стаята й, поне първия ден…

— А как ще се прибера вкъщи?

— Ще отведа теб и Нан веднага щом момчетата си легнат. Сийкомб е предупреден и ще ни чака, за да ни отвори страничната врата.

Планът се осъществи без проблеми. Мередит, облечена в една от своите рокли и увита в наметка, бе отнесена от лорд Ръдърфорд в стария четириместен ландауер, който някога беше возил братовчеда Матю. Уолтър помогна на Нан да се качи на мястото до Мередит. Демиън мина по обиколни пътища, като през цялото време си представяше как щяха да реагират приятелите му от клуба, ако можеха да го видят с това раздрънкано превозно средство, теглено от две жалки кранти. Сийкомб ги чакаше, вратата се отвори при първия шум от копита по чакъла. Ръдърфорд вдигна Мери от седалката, отнесе я в къщата и я качи право в стаята й. Меките му ботуши стъпваха безшумно по дъбовия под.

— Няколко дни няма да се виждаме. — Той я сложи в леглото и се усмихна нежно. — Ще изглежда доста странно, ако те посетя, докато си болна. Но ти трябва да ми обещаеш, че няма да ставаш от леглото, докато Нан не ти разреши. — Той погледна през рамо и Нан кимна утвърдително.

— Ти нямаш представа на какво ме осъждаш — промърмори Мередит с добре изигран ужас. — Само след няколко часа ще бъда кълбо от нерви, особено с пазач като Нан!

— Тя само ме замества. — Той я ощипа по нослето, обсипано с лунички. — Не забравяй, че ми дължиш послушание.

— Треперя при тази мисъл, милорд!

— Имаш всички основания да трепериш.

Мери протегна ръце към него, забравила присъствието на Нан, и се притисна с все сила до гърдите му. Искаше по някакъв начин да изрази благодарността си за всичко, което той беше направил за нея през последните двадесет и четири часа, и да му обещае, че ще го обезщети, както тя умееше. Демиън, който усещаше объркаността й, я заключи в прегръдката си, забравил за страстта; беше безкрайно благодарен, че всичко бе завършило благополучно. Имаше време до Коледа, цяла вечност, за да я освободи от глупавата гордост и да й изтръгне съгласие за женитба.

— Спи сега, любов моя — пошепна до устата й той. — Трябва да събереш сили за онова, което ни предстои. Освен това имаш нужда от разума си, за да започнеш отново да кроиш планове.

— Следващия път, любов моя, няма да бъда изтощена и раната на бедрото ми ще е зараснала — обеща с усмивка Мери. Той я целуна за сбогом и реши, че времето за изречени шепнешком любовни слова и нежни целувки е изтекло. Мередит имаше нужда от сън, а той трябваше да се прибере у дома незабелязано.

— Ако пациентката прояви непокорство, веднага изпратете да ме повикат, Нан — нареди той, вече с ръка на бравата. Презрителното изхъмкване на Нан го увери, че такава вероятност не съществува. Той изпрати въздушна целувка на Мери и тихо затвори вратата зад гърба си.

— Наистина не бива да се притеснявате за мен, момчета! — Мери огледа трите уплашени лица, които бяха наобиколили леглото. — Ще се вдигна на крака още преди да сте успели да извършите поредната лудория.

— Но ти никога не си била болна — проговори омърлушено Роб. — Когато вчера ни казаха, че не бива да влизаме в стаята ти, помислих, че умираш!

— Е, както виждаш, още не съм умряла — засмя се успокоително Мери. — Вчера бях уморена и исках да се наспя. Днес обаче съм щастлива, че сте тук и ми правите компания.

— Вчера следобед дойде лорд Ръдърфорд — съобщи Тио и си взе сливи от купата. Момчетата ги бяха набрали за болната си сестра. — Като чу, че си болна, помоли да ти предадем съчувствията му.

— Много е внимателен — промърмори Мери. Очевидно бе дошъл в Пенденис, докато тя спеше в Малори хаус. Това беше умна предпазна мярка, макар и ненужна. Никой не бе заподозрял, че тя не си беше у дома. После обаче осъзна, че той е бил загрижен за момчетата, докато тя не е вкъщи, и е искал да провери дали са приели версията на Сийкомб. Типично за него.

— Ето го, пак идва! — извика Роб и изтича до отворения прозорец. Откъм входа се чуваше конски тропот. — Добро утро, сър! — извика момчето и махна въодушевено. — Мери се чувства по-добре днес, но казва, че още не бива да става!

Демиън, който бе останал на седлото, отговори любезно:

— Би ли предал на сестра си, че отивам по работа във Фоуей и наминах да се осведомя дали има нужда от нещо?

— Лорд Ръдърфорд желае да попита дали…

— Да, Роб, чух — прекъсна го Мери. — Единственото, което трябва да се направи във Фоуей, засяга теб и Тио и, разбира се, Сам Хелфорд. Трябва да идете на проба, защото костюмите следва да са готови до началото на учебната година. Но не ми се иска да досаждам на лорд Ръдърфорд с такива неприятни задачи.

— О, глупости! — извика Роб и преди тя да е успяла да му попречи, се надвеси през прозореца и извика: — Знаете ли, лорд Ръдърфорд, Мери иска да заведете мен и Тио при шивача, защото ни чакат за проба!

— Изобщо не съм казала това, Роб! — изфуча зад гърба му Мери, ужасно ядосана, че не можеше да стане и да отиде до прозореца, без момчетата да разберат, че кракът й е превързан. — Моля ви, лорд Ръдърфорд, не го слушайте! Естествено аз никога не бих поискала такова нещо от вас — извика отвътре тя.

Демиън се превиваше от смях. Много ясно си представяше колко е бясна Мери от тази телеграфна система.

— Не се притеснявайте, мадам! С удоволствие ще взема момчетата със себе си. Ако имате нужда от още нещо, спокойно ми кажете. Може би момчетата имат нужда от ботуши и чорапи?

— Не! — извика отвътре Мери. — Оценявам високо любезността ви, сър, но не мога да допусна да изпълнявате подобни задачи за мен.

— Я не правете от мухата слон — извика той и отново се разсмя. — Не бива да се напрягате, щом не сте добре. Роб, кажи на брат си бързо да се приготви. Давам ви десет минути и това е последната ми дума.

Момчетата хукнаха като подгонени към стаята си, въодушевени от мисълта, че ще отидат в града с лорд Ръдърфорд вместо със сестра си.

— А ти, Хюго — обърна се Мери към големия брат, който беше останал в стаята, — би ли отишъл да кажеш в обора, че трябва да оседлаят конете на момчетата! Не искам негово благородие да чака по-дълго, отколкото е нужно, а и те сигурно ще се забавят с преобличането.

Хюго кимна и излезе от стаята. С облекчена въздишка Мери се измъкна от леглото и докуцука до прозореца. Конят и ездачът представляваха великолепна гледка, облени от ярката слънчева светлина, силни, мускулести фигури, които се разбираха без думи.

— Милорд?

Той вдигна бързо глава и на лицето му грейна усмивка. Лицето й беше обрамчено от разпуснатата кестенява коса, което я правеше да изглежда по-млада и по-ранима от обикновено.

— Какво правиш, Мери? Трябва да останеш в леглото — изрече строго той.

— Всичко е наред, сър, момчетата излязоха — увери го тя. — Не биваше да се съгласяваш да ги водиш на проба. Нали ги знаеш какви са…

Демиън я погледна сърдито.

— Вече ти казах, че го правя с удоволствие.

— Но Роб постоянно създава проблеми — напомни му с въздишка Мери. — Ще се умориш да го обуздаваш.

— С мен никога не създава проблеми. — Демиън й махна весело и продължи малко по-тихо. — Бъди добро момиче и се върни в леглото. Изглеждаш невероятно изкусителна, а си твърде далеч от мен.

Мери избухна в смях, прати му въздушна целувка и послушно се върна в леглото си.

Следващата седмица беше безкрайно досадна. Мери скучаеше до смърт. Нан я принуди да остане в леглото, докато се убеди, че раната е напълно зараснала и възпитаницата й може да се движи съвсем спокойно. Но и тогава не й разреши да излиза от къщата — Мери трябваше да остане в дневната, да лежи на дивана и да реди пасианси, освен ако братята й не бяха до нея, за да я забавляват. Едно от непредвидените, но много приятни последствия от принудителното й бездействие беше, че Хюго пое в свои ръце цялата работа в имението, която досега беше вършила тя.

— Момчето има талант да преговаря с арендаторите — разказа Мери на лорд Ръдърфорд, който беше дошъл да поиграят шах, и направи ход с коня, за да застраши офицера му.

— Тогава му възложи да върши тази работа редовно. — Ръдърфорд оттегли офицера си, примирен, че ще го загуби. — Ти играеш дяволски добре, Мери! А вчера ме би на карти!

— Моят блаженопочивш съпруг очакваше това от мен — обясни кратко тя и взе офицера му. — Как мислиш, дали през ваканцията мога да възложа на Хюго управлението на полските имоти?

— Разбира се. Момчето трябва да се чувства полезно. Ти се месиш във всичко и той твърде рядко има възможност да се ангажира истински с някаква работа.

— Може би тогава ще престане да мисли, че е необходимо да се жертва. — Мередит се облегна назад, вдигна крака си на приготвеното столче и смръщи чело. — Постепенно започвам да разчитам на съветите ти, Демиън. Когато си отидеш, ще се чувствам… безпомощна.

Демиън й хвърли остър поглед, но не откри нищо подозрително в тона и израза на лицето й. Тя се държеше така, сякаш вече беше окончателно решено, че бракът помежду им е невъзможен. За щастие той беше подготвен за интересната сцена, която неизбежно щеше да последва, когато Мери проумееше заблудата си.

— Как ще обясниш тримесечното си отсъствие? Помислила ли си вече за това?

— Естествено — засмя се тя. — Шах, милорд!

Той прецени възможностите, с които разполагаше на шахматната дъска, и изкриви лице.

— Мат след два хода! Явно за мен няма надежда. — Преобърна с пръст черния цар и й протегна ръка. — Е, как ще им обясниш?

Мери остави ръката си в неговата само за миг. Тези бегли контакти бяха всичко, което си позволяваха през тези дни, тъй като тя не беше в състояние да слезе в пещерата с ранения си крак.

— Получих писмо от далечна братовчедка в Кенсингтън, която ме кани да й гостувам. Добрата душица дори се е загрижила да ми намери подходящ съпруг.

Демиън потрепери.

— Кенсингтън! Непременно ли трябва да бъде Кенсингтън?

— Аз мислех, че мястото е извънредно почтено. — Мери учудено вдигна вежди.

— Изискано — поправи я той и отвратено изкриви уста.

— Аз нямам особени претенции, сър. — Очите й заблестяха.

— Извинявай — побърза да се поправи Ръдърфорд. — Е, добре, щом искаш, нека бъде Кенсингтън.

Тя го изгледа подозрително, но той изглеждаше искрен.

— Трябва да дам на момчетата някакъв адрес, за да могат да ми пишат, Фаркуорсън също има нужда от адрес.

Демиън се замисли. Досега не се беше сетил за това усложнение.

— След два дни заминавам за Лондон. Ще предприема необходимите мерки и ще ти дам адреса, преди да потеглиш на път. Ще отидеш с пощенската карета до Оукхамптън, където ще те очаква моята собствена кола с кочияш. От този момент нататък, скъпа, договорът ни влиза в сила — погледът му задържа нейния. Лека тръпка, отчасти страх, отчасти радостно очакване, пролази по гърба й и проникна до последния нерв.

— През третата седмица на септември ще бъда готова за път — заяви бавно тя. — Ще ми трябва малко повече от един ден, докато стигна до Оукхамптън.

— Моите хора ще те чакат.

— А ти?

— Аз ще те посрещна в Лондон — обеща той, — и ще те заведа в новия ти дом.

— Очаквам с нетърпение новото приключение — усмихна се Мери. — Сигурна съм, че ще ми хареса.

— Няма да те разочаровам — обеща той. Щеше да я изненада и вероятно да я разгневи, но в никакъв случай нямаше да я разочарова!