Жена с минало

8

Докато денят минаваше, лорд Ръдърфорд съумяваше да сдържа нетърпението си и това беше наистина похвално. Като войник той беше свикнал да прекарва времето си смислено, да наблюдава и да чака най-удачния момент за нападение. Роб и Тио бяха приятно разнообразие, освен това успя дискретно да ги разпита за миналото им — за живота на родителите, за преживяното със сър Джон Блейк и най-вече за сестра им. Роб не се нуждаеше от окуражаване. Тио беше по-предпазлив, докато му стана ясно, че човекът, който го разпитваше, вече знаеше достатъчно — и то неща, които може да е научил само от Мери.

Щом стана време за вечеря, Демиън ги изпрати вкъщи и се подготви за поредната дълга, самотна вечер. Кога ли щяха да излязат „джентълмените“? Сигурно не преди полунощ. Уолтър, който наблюдаваше внимателно господаря си, не забеляза никакви признаци на депресия. Негово благородие изпи само две чашки кларет с агнешкия котлет и варените картофи, приготвени от мисис Пери, но вместо да се оттегли с бутилката бренди, заяви на слугата си, че смята да се поразходи навън, за да подиша свеж въздух.

Ръдърфорд обиколи имението си, после слезе към селото, като наблюдаваше и слушаше внимателно. Всичко изглеждаше както обикновено. От кръчмата на Фалкон долитаха весели гласове и ако се съдеше по шума, там се бяха събрали всички мъже от селото. Лордът не се съмняваше, че контрабандистите също бяха сред гостите. Вероятно повечето от тях бяха местни хора и рибари от околността, но щеше да бъде глупаво от тяхна страна да рискуват мисията и безопасността си, като погълнат твърде много бира.

Не, те сигурно умееха да се пазят. Тези мъже знаеха какво вършат, това му бе направило впечатление още първата вечер. Те нямаше да рискуват да събудят недоверието на местните хора, като в деня преди доставката се скрият по домовете си. Освен това в селището често се въртяха шпиони на митническата служба. Но откъде идваше водачът им? Демиън не бе видял нито един мъж в селото, който да прилича поне малко на онзи строен момък; но ако беше прав в предположението си и момчето просто не беше момче, значи трябваше да разреши не една, а няколко загадки. Нито едно от разследванията му не постигна задоволителен резултат. Нито един от хората, с които беше разговарял, не можа да му каже, че е виждал „джентълмените“ — местните се бояха да проявяват любопитство. Подобна недискретност можеше да ги лиши от редовните доставки. Местната аристокрация се стремеше с всички средства да избегне подобен развой. Тъй като нямаше личен интерес от тези доставки, негово благородие реши да продължи разследванията си сам. Тази вечер непременно щеше да проследи „джентълмените“. Задачата вероятно не беше трудна, тъй като те щяха да обикалят селото, а и не можеха да доставят стоката си съвсем незабелязано.

Час преди полунощ Демиън се запъти пеша към мястото на скалите, откъдето преди няколко дни беше наблюдавал схватката с полицаите. От разговора между младия водач и мъжа на име Барт му бе станало ясно, че стоките се съхраняваха на сигурно място. Следователно скривалището трябва да се намира в близост до пътя, който се вие през скалите, и този нощ контрабандистите щяха да потеглят именно от там.

Когато чу първите шумове — потракване на юзди, раздавани шепнешком команди — Демиън не успя да определи посоката, от която идваха звуците, толкова безплътни и объркващи бяха те в мрака. После обаче разбра, че те идваха от място точно под него. Той се премести малко напред, легна по корем и надникна над ръба на скалата към тясната пътека, която се виеше отдолу. Понитата бяха само тъмни сенки в мрака, фигурите на мъжете изглеждаха призрачни, всички се движеха с будеща страх безшумност. Момчето беше най-дребно от всички и Демиън бързо го откри.

Въпреки дребния си ръст стройната фигура върху водещото пони излъчваше спокойния авторитет, който му беше направил впечатление и първия път. Наблюдателят на скалите примигна, после невярващо поклати глава и пропълзя още малко напред, докато раменете му увиснаха във въздуха. Дори от тази височина разбра, че очите не го лъжеха. Стойката на раменете под тъмния жакет, лекият наклон на главата под стегнатата плетена шапка, упоритата малка брадичка принадлежаха към една точно определена личност. Демиън се запита защо изобщо се беше съмнявал. Като обърнеше поглед назад, всичко му изглеждаше ясно. Това обясняваше необикновената мускулеста гъвкавост, която го привличаше и възбуждаше. То обясняваше и всички игрички, които тя си позволяваше. Обясняваше и чувството за близост, което изпитваше винаги, когато беше с нея.

Ръдърфорд проследи с поглед малкия керван, докато той изчезна зад завоя на пътеката. Първоначалният му план да тръгне след тях вече нямаше смисъл. Беше разрешил най-голямата загадка: вече знаеше кой е способният младеж, който се смееше в лицето на опасността и умело размахваше малкия си меч. Утре щеше да размишлява какво би могъл да направи с това разкритие. Днес, след като бандата бе потеглила на път, щеше да се върне назад по следите й и да открие къде бе главната им квартира. Един ден това знание със сигурност щеше да му бъде полезно.

След няколко метра той намери тясна пътечка, която водеше надолу. Мина по следите на натоварените понита и стигна до една платформа точно под скалите на Пенденис. Онова, което намери там, отначало му създаде големи затруднения. В скалите имаше пещера, но тя беше твърде тясна за целта. Въпреки това очевидно беше попаднал в пещерата, използвана от контрабандистите, защото пясъкът беше осеян със следи от мъже и понита. Трябваха му десет минути усилени изследвания, за да открие скрития отвор зад един скален блок в края на пещерата. След половин час той стоеше на пътя, който излизаше на върха на скалите, без вече да има и най-малки съмнения, че тунелът от централната пещера водеше право в Пенденис. Този тунел със сигурност беше много по-стар от времето, когато Мередит беше дошла в къщата като съпруга на сър Джон Блейк. Как ли бе открила тунела? И, което беше много по-важно, как бе попречила на Роб да го открие? Вероятно тя щеше да се върне в къщата през пещерата, след като свършеше работата си за тази нощ — разбира се, ако не се появяха неочаквани пречки. Ръдърфорд помисли няколко минути за изхода от нощната мисия, но после се отказа. Най-добре беше да се скрие сред скалите и да чака завръщането й.

Като стар войник той беше свикнал да бъде постоянно нащрек и не се притесняваше от свързаните с това неудобства. Но тази нощ времето се влачеше особено бавно и мускулите на раменете му се схванаха. Въпреки че беше средата на лятото, росата бе хладна и той мръзнеше в лекия си жакет, докато клечеше зад храстите. Ала студът не беше нищо в сравнение със страха, докато се вслушваше напрегнато във всеки издайнически шум и се вглеждаше в небето, където личаха първите сиви ивици на зората. Доставката продължаваше необикновено дълго — освен ако не се беше излъгал… може би Мередит се беше върнала по друг път и отдавна спеше в леглото си. В този случай, каза си Демиън, треперейки от студ и напрежение, да, и от страх, Мери Трелоуни ще си получи заслуженото при следващата ни среща.

Той беше готов да сложи край на нощното бдение и да се върне вкъщи, когато чу тихо подсвирване от пътеката под скалите. Погледна надолу и откри познатата стройна фигура. Тя бе пъхнала ръце в джобовете на панталона, стъпваше по пясъка с лекота, която говореше за успеха на нощната експедиция, и си подсвиркваше весело, макар и не особено мелодично. Демиън изпита огромно облекчение, което в следващия миг отстъпи място на луд гняв. Как смееше тя да крачи толкова самонадеяно, след като той я беше чакал часове наред в студа и влагата! Все пак продължи да я наблюдава неподвижно, не мръдна дори когато тя направи няколко танцови стъпки, свали плетената шапка и с весел смях я хвърли високо във въздуха. Гневът му се стопи и бе заменен от възхищение, примесено с известна завист. И той познаваше това прекрасно чувство, което идваше след опасността и напрежението, радостта, че е изпълнил поставената задача, че е заслужил почивката и възнаграждението си. Трябваше да стисне здраво зъби, за да не издаде присъствието си, докато неволно участваше в младежката й дързост.

В действителност Мери беше много доволна от свършената работа. Кесията в джоба й бе пълна със злато. Утре ще раздели парите и Барт ще ги предаде на другите мъже. Единодушно бяха гласували, че следващия месец ще доставят два товара. Първият щеше да отиде в гостилница „Таралежът и детето“ във Фоуей. Ако всичко мине добре, доставките за гостилницата ще продължат. Все така подсвирквайки си, Мери извади дългата метла иззад един скален блок и се зае да замита следите на мъжете и понитата от пътеката. Това беше обичайна предпазна мярка и тя не полагаше особени усилия, защото по тази пътека почти не минаваха хора. Но нали трябва да бъдем внимателни, каза си тя с тържествуваща усмивка. Накрая се скри в пещерата, заглади пясъка след себе си и когато изчезна зад издадената скала, в нощта вече не се чуваше нищо освен крясъците на чайките и шумът на прибоя.

Демиън се изправи и разкърши скованите си рамене. Мери сигурно беше вече в леглото, следователно и той можеше да си легне спокойно. Но колко ли още нощи щеше да понася тази неизвестност и да мълчи? Междувременно беше размишлявал надълго и нашироко за необикновените чувства, които го вълнуваха. Откакто разпозна крехката фигурка, която седеше на гърба на понито си гордо изправена и непоколебима и доставяше на местните жители контрабандна стока, той не бе на себе си. Онова, което беше започнало като игра — предизвикано от желанието да си отмъсти, — сега изглеждаше сериозно и дори драматично. Той беше влюбен, за първи път през всичките тридесет години от живота си… и то в най-неподходящото същество, което можеше да се измисли. Не бе трудно да си представи реакцията на майка си — или на болния от подагра херцог. Странно, но при тази мисъл той се разсмя, защото едно беше ясно: даже да беше възможно да вкара в семейството си една бедна вдовица от Корнуол, това никога нямаше да стане с една действаща контрабандистка. Непременно трябваше да убеди Мери Трелоуни да се върне в редиците на добросъвестните граждани.

Когато я видя отново, бяха минали около шест часа. Камбаните на „Сейнт Джеймс“ бяха ударили половин час, за да призоват вярващи и невярващи на утринна служба. Само онези, които бяха на смъртно легло, можеха да си позволят лукса да не присъстват на този селски ритуал. След три часа дълбок сън без сънища, богата закуска и двадесетминутен умел масаж на болното рамо Демиън беше възседнал коня си и препускаше през полята към църквата, разкъсван между желанието да види Мередит и страха от ролята, която тя играеше пред обществото, но и от тази, която беше отредена лично за него.

Заедно с Хюго, Роб и Тио Мери стоеше до вратата на гробището и разговаряше с възрастна двойка. Демиън ги огледа по-внимателно и позна адмирал и лейди Петершам. Той завърза Сарацин за оградата, свали ръкавиците си и закрачи към двойката.

— О, здравейте, лорд Ръдърфорд — поздрави го лейди Петершам с отнесена усмивка.

— Добро утро, Ръдърфорд — изгърмя адмиралът и обърна към новодошлия здравото си ухо, за да чуе отговора.

— Добро утро. — Ръдърфорд се поклони със съвършена учтивост, след което се обърна към лейди Блейк: — Ваш слуга, мадам!

— О, скъпи лорд Ръдърфорд, това е преголяма чест за мен — пошепна едва чуто тя и направи опит едновременно да се поклони, да му подаде ръка и да държи молитвеника си. Естествено не успя и молитвеникът падна на земята. Демиън се наведе с безизразна физиономия и го вдигна. Когато й го подаде, тя му хвърли бърз поглед, в който святкаха весели искри. Негово благородие си обеща при първия удобен случай да й обясни, че беше необходимо да играе честно, ако очаква той да участва в проклетите й игрички със съседите. Без да изслуша благодарственото й мънкане, той се обърна към момчетата, които изобщо не се трогваха от необичайното поведение на сестра си. Хюго беше облечен в строг костюм и изглеждаше много сериозен, Тио въздишаше примирено, но Роб, както веднага забеляза Ръдърфорд, си беше наложил подозрително невинно изражение, докато в очите му святкаше трудно потискана възбуда.

Камбаните спряха да бият и хората забързаха към тежките дъбови врати. Клисарят мистър Грантъм бе известен с точността си и само много смелите се промъкваха тихо в църквата след като той беше затворил вратите.

Демиън закрачи — редом със семейство Трелоуни, устремил поглед към най-младия му член. Когато стигнаха до вратата, Роб мушна ръка в задния джоб на панталона си, който изведнъж оживя. Ръдърфорд го стисна заплашително за рамото.

— Извади го, преди да сме влезли в църквата, приятел, иначе…

Мередит се обърна и погледна объркано към двамата. Когато откри виновното изражение на Роб, в очите й блесна истинско отчаяние.

— Какво си домъкнал този път?

Роб, който бе престанал да се надява, че ще се отърве, извади от джоба си полска мишка. Двамата му заповядаха в един глас да я пусне и той бе принуден да се подчини.

— Това ли е всичко? — попита остро сестра му и когато момчето кимна смирено, тя го хвана за ръката и го повлече след себе си. Органът вече беше засвирил и мистър Грантъм ги изгледа укорно, поради което Мери нямаше време да намигне многозначително на лорд Ръдърфорд, преди да заеме мястото си на пейката на семейство Блейк, където бутна Роб между себе си и стената. Лорд Ръдърфорд бе отведен на пейката на Малори и службата започна.

Пейката на Демиън беше от другата страна, един ред по-назад от тази на Трелоуни. Мястото му позволи да наблюдава тайно Мередит през следващите два часа, които се проточиха безкрайно. Лицето на Хюго изразяваше пълна отдаденост. Момчето слушаше монотонните напеви на викария Елсбъри, като че животът му зависеше от това. Тио и Мередит участваха активно в богослужението, пееха, молеха се и слушаха с безупречно чувство за дълг. Роб се местеше неспокойно насам-натам и не се стараеше да скрие досадата си, макар да не прекаляваше.

Тази сутрин Мередит изглеждаше наистина ужасно — това бе твърдото убеждение на Ръдърфорд, даже да оставеше настрана предубедеността си. Носеше черна сатенена рокля, която изглеждаше избеляла. Цветът не й отиваше, а и лицето й не грееше както обикновено и очите й бяха загубили нормалната си живост. Изглеждаше бледа и недоспала — като човек, който си е легнал едва на разсъмване. Малкото коса, която се виждаше, блестеше както винаги; но по-голямата част беше скрита под ужасно вдовишко боне — чудовищно творение, което Демиън не бе виждал никога досега.

Най-сетне викарият благослови богомолците и службата завърши. Мъжете и жените се надигнаха, за да се посветят на следващата част от неделните упражнения по набожност — срещи със съседи, обсъждане на седмичната хроника. Викарият, който бе застанал под слънчевата светлина, за да поздрави своето стадо, се обърна със сияеща усмивка към семейство Трелоуни:

— Лейди Блейк, колко добре изглеждате! — Демиън, който вървеше на няколко крачки след Мередит, потрепери от това безсрамно лицемерие на божия служител. — А момчетата! Чудесни са, наистина! Великолепно семейство! Я ела при мен, синко! — Той се наведе и погледна втренчено Роб. — Чух, че си се катерил по чужди покриви. Смяташ ли, че това е богоугодна постъпка?

Хюго ощипа Роб, момчето се поклони и измънка нещо неразбрано.

— Нима не знаете, отче, какво казват за момчетата, които са истински малки мъже? — попита любезно Демиън, като се присъедини към групата.

— О, лорд Ръдърфорд, колко се радвам да ви срещна! Вчера посетих дома ви. Надявам се, че Хари Пери ви е казал? Вие не си бяхте вкъщи, но аз с радост поздравявам новите членове на общината, и то колкото може по-скоро. Перспективата да влеем малко свежа кръв в малката ни община е безкрайно задоволяваща. — Той се усмихна бащински. — Не съм ли прав, лейди Блейк? Ние сме твърде малко хора и вече се познаваме добре.

— Да, да, прав сте, отче — увери го лейди Блейк, като подръпваше ресните на шала си. — Хората от околността знаят всичко един за друг. Тук няма тайни, лорд Ръдърфорд.

— Готов съм да ви повярвам, мадам — съгласи се сухо лордът.

— Ах, отче, толкова вдъхновяваща проповед! Текстът на Левитикус е невероятен. — Мисис Ансби се носеше с големи крачки към тях. — Нали не сте забравили, че тази вечер очакваме вас и скъпата мисис Елсбъри в скромния си дом? И лейди Блейк, разбира се. — Мередит бе удостоена със снизходителна усмивка, на която тя реагира с измънкани благодарности и трепкане на ресници. — О, лорд Ръдърфорд, ще се чувстваме поласкани, ако дойдете и вие! — Мисис Ансби се усмихна с най-очарователната си усмивка. — Най-обикновена вечер, нищо особено — но със сигурност ще ви сервираме по-добра храна от тази на Марта Пери, готова съм да се закълна. Освен това Ансби се слави с прекрасния си портвайн.

Ръдърфорд се поклони учтиво и прие поканата. Перспективата да прекара вечерта у семейство Ансби не беше особено приятна, но поне щеше да бъде близо до Мередит. Междувременно тя се бе отдалечила от свещеника и разговаряше със семейство Барат. Братята й не се виждаха никъде. Ала когато излезе на улицата, Ръдърфорд видя Тио и Роб да се възхищават на Сарацин.

— Така ми се иска да го пояздя! — промълви с копнеж Роб. — Тио ми каза, че Уолтър му казал, че конят бил обучен от мамелюците.

— Правилно ти е казал. — Ръдърфорд вдигна момчето на седлото, също както преди няколко дни беше направил със сестра му. — Аз ще те водя, защото имаш само една здрава ръка.

— О, ето къде сте били! — Мередит се появи на портата. — Хюго тръгна ли си?

— Не — отвърна презрително Тио. — Разговаря със свещеника и съм сигурен, че се надява да го поканят на обед със семейството, за да обсъдят днешната проповед.

— Е, така поне няма да ни занимава с проповедта, докато обядваме — обади се Роб от седлото.

— За всички ни би било по-добре, ако притежавахте някои от добродетелите на брат си — заяви сериозно Мери. — Роб, какво правиш там горе?

— Лорд Ръдърфорд ми позволи да пояздя Сарацин — отговори гордо Роб. — Той сам ме сложи на седлото!

— Точно така, иначе сега нямаше да седи така спокойно — обади се през смях Демиън. — Искаш ли да водиш Сарацин, Тио? — Той подаде юздите на зарадваното момче и тръгна редом с Мередит, която не намери основание да възрази на компанията му.

— Много съм ви благодарна, че навреме забелязахте мишката в джоба на Роб — заговори тя и примирено поклати глава. — Всеки път, преди да влезем в църквата, претърсвам джобовете му, но тази сутрин забравих!

— Вероятно сте била твърде уморена — отбеляза той и удари живия плет с камшика си за езда.

— Прав сте — промърмори тя и го погледна с намръщено чело. — Но не мога да разбера откъде дойде това предположение.

— Ако позволите да бъда откровен, ще кажа, че веднага си личи — отговори небрежно той. — Днес приличате на призрак, Мери.

— Не сте особено любезен, сър!

— Права сте — съгласи се спокойно той, — но днес сте положили особени усилия да изглеждате зле. Не мога да отрека, че сте се справили блестящо с маскировката си!

— Искам да ви уведомя, че това е най-добрата ми неделна рокля, милорд — заяви високомерно тя, зарадвана от възможността за малка словесна престрелка. Денят беше слънчев, днес беше неделя, двамата бяха на сигурно място на път за дома, братята й и Сарацин бяха само на няколко метра пред тях. Това бе идеалният случай да се наслади на компанията на мъжа, който знаеше, че целият й маскарад имаше убедителна причина, и не задаваше излишни въпроси.

— Вие ме накарахте да онемея, мадам.

При тези думи тя се изсмя тихо и Демиън също не можа да сдържи усмивката си.

— Трябва обаче да ви помоля за една услуга — продължи сериозно той.

— И каква е тя, милорд?

— Искам да махнете това боне — помоли с треперещ глас той. — Ако трябва да понасям още малко тази гледка, ще полудея. — Вече бяха стигнали границата на Пенденис и Мередит спря. Демиън застана пред нея и стисна ръката й. Опитът я бе научил, че съпротивата е колкото недостойна, толкова и безплодна; за щастие Сарацин и момчетата бяха изчезнали зад завоя и със сигурност бяха много заети със себе си. Докато я държеше с едната си ръка, Демиън отвърза връзките на бонето и го свали от главата й.

— Ще го скриете ли в чантата си, или да го хвърля през плета?

— О, моля ви се, дайте ми го! — Мередит скри бонето на сигурно място в чантата си. — Никога преди това не бях го носила, но намирам, че ми стои добре.

— Ако имате поне малко ум в главата си, няма да го сложите никога вече. — В гласа му звънна познато предупреждение и очите на Мери засвяткаха.

— Какво трябва да означава това, сър?

— Означава, че веднага щом ви видя с него, ще посегна и ще го сваля — например тази вечер.

Мередит прехапа горната си устна и го погледна със съмнение.

— Питам се дали наистина сте способен да го направите.

— Можем да го пробваме — предизвика я той и й намигна. Държеше се подчертано любезно, но Мери не допусна да я измами.

— Не вярвам.

— Значи все пак притежавате искрица мъдрост.

— Не вярвам, че ви засяга какво нося, лорд Ръдърфорд. — Протестът беше само привиден, но абсолютно необходим, ако не искаше да се подчини безмълвно. Очевидно мъжът насреща й също бе схванал това, защото не направи опит да продължи словесната престрелка.

Момчетата пред тях изведнъж се развикаха възбудено и Мери въздъхна с облекчение. Лорд Ръдърфорд не се съгласи с настоятелните им молби да остане за обяд, вдигна Роб от седлото и се сбогува церемониално.

— До тази вечер, лейди Блейк! — Той се метна на коня си и я погледна отвисоко. — Ще ми позволите ли едно предложение: днес следобед би било добре да си отпочинете. Безсънните нощи вредят на кожата.

Мередит се изчерви и му отговори с гневен поглед.

— Не съм казала, че съм прекарала безсънна нощ, сър. А забележката ви е повече от безсрамна.

— Най-покорно ви моля за прошка. За съжаление съм убеден, че забележката ми отговаря на истината. — Демиън й махна небрежно, обърна Сарацин и препусна към дома си. Мередит се бореше с възмущението и гнева си. Макар да беше убедена в необходимостта от театъра, който играеше, суетата й беше дълбоко засегната от прямотата на Ръдърфорд. Веднага реши да прекара следобеда в леглото, да сложи на очите си тампони с лешниково масло, за да успокои кожата. Това не беше обичайно средство за разкрасяване, но със сигурност щеше да подобри външния й вид.

Докато се обличаше за предстоящата вечеря, тя се питаше дали присъстващите щяха да забележат, ако си направеше прическа и украсеше зелената копринена рокля с елегантен шал. Много й се искаше да сложи и скъпоценните перли на семейство Мередит, които бяха известни в цял Корнуол. Но поводът беше твърде скромен, за да си го позволи. Със сигурност щеше да изглежда странно. Лейди Барат можеше да си позволи да се облича винаги елегантно, но не и смирената вдовица Блейк. Тя беше принудена да се задоволява с даровете, които имаше от природата. Спокойният следобед и няколкото часа сън бяха възвърнали цвета на бузите й и очите й отново блестяха. Тя изми косата си и я разреса хубаво, докато заблестя червеникава под светлината на свещите — но накрая все пак я събра на скромен кок на тила.

Мередит управляваше сама старата семейна карета. Томи присъстваше само като компаньон. Младият ратай нямаше нищо против да прекара вечерта с приятелите си в оборите на Ансби и Мередит не се чувстваше виновна, че трябваше да го лиши от заслужената почивка.

От известно време тя се намираше в странно състояние на раздвоение. Обикновено перспективата да прекара една вечер със съседите я караше да се прозява от досада, но днес се радваше, че е поканена. Не беше нужно да търси някакви особени причини. Тъкмо там беше противоречието. Перспективата да прекара цяла вечер в компанията на лорд Ръдърфорд я караше да потропва с крака от радост, макар да съзнаваше, че се излага на сериозна опасност да загуби контрол над собствените си реакции, потребности и желания. Беше твърде възможно да остане насаме с него и кой знае дали той нямаше да направи опит да се възползва от случая…

Сигурно лордът щеше да направи тъкмо това, в случай че му се удадеше възможност. Но защо? В началото го правеше за отмъщение, защото тя го разгневи и го предизвикваше, също както и той нея. Полковникът не беше свикнал да го предизвикват, още по-малко пък да се признае за победен, а Мери бе направила и двете, и то не веднъж. Той искаше да си отмъсти, да я накара да си плати за дързостта, но и двамата знаеха, че наказанието не бе успяло. Приятните чувства, които ги вълнуваха, не можеха да бъдат определени като наказание.

Освен това, как можеше да държи на разстояние мъжа, който се отнасяше към братята й с толкова разбиране и чувство за хумор? Откакто бе пристигнал в Ландрет, дните й се струваха несъвършени, ако не се срещнеше с него. Тази сутрин в църковния двор беше чакала появата му и сега не се срамуваше да си го признае. Всеки нерв в тялото й се стремеше към него и улавяше отдалече шумовете от приближаването му. Без съмнение той се наслаждаваше на играта, тя беше добре дошло развлечение след дългата досада, която го беше довела чак в Корнуол. Да флиртува с необикновената вдовица до момента, когато щеше да стане опасно — това със сигурност бе приятен начин на прекарване на времето. Мери не се съмняваше, че той имаше опит в тези неща. Как иначе щеше да му се удаде да завоюва толкова бързо цялото й внимание?

Тя не биваше да забравя, че сама управлява живота си. Ако не успееше да се справи с тази ситуация, трябваше да се затвори в дома си и да не се мярка пред очите му, докато той не си заминеше за Лондон. О, не, това беше проява на малодушие! Тя стигна до заключението, че отдавна е готова да се върти в кръг с въртележката, все едно колко пъти се повтаряше въртенето. Може би беше опасно, но какво от това?

Изпълнена с безогледна решителност, лейди Блейк влезе в салона на семейство Ансби и остана горчиво разочарована, когато не откри никъде широките рамене и закачливия поглед на лорд Ръдърфорд. Все пак след двадесетина минути той пристигна и Мередит имаше достатъчно възможности да го наблюдава, докато обикаляше гостната и поздравяваше гостите; очевидно не бързаше да стигне до ъгъла, в който седеше плахата лейди Блейк, скрита зад един параван. Както обикновено, облеклото му беше скромно, почти незабележимо: тъмносив панталон и син жакет от фин плат със скромни копчета. Не се виждаха нито дантели, нито скъпоценности, само съвършена вратовръзка, вързана с нарочна небрежност. Въпреки това се различаваше ясно от другите господа, установи Мередит, макар да се стараеше да се държи като един от тях. Никой не можеше да отрече, че костюмът му е ушит по мярка от най-добрия лондонски шивач и подчертава много изгодно фигурата му. Освен това беше заобиколен от аура от богатство и привилегированост, която вървеше ръка за ръка със самочувствието на маршал.

— Добър вечер, лейди Блейк! — Ръдърфорд вдигна леко едната си вежда, след това отмести паравана настрана. — Не биваше да се криете — укори я меко той. — За малко да ви пропусна!

Мери прехапа треперещите си устни.

— След предишните забележки относно външния ми вид би трябвало да се радвате, че не ме виждате!

Лордът смръщи чело и опря едната си ръка на хълбока.

— Признавам, че и сега не сте върхът на елегантността, но в сравнение със сутринта личи голямо подобрение. А и вече не изглеждате толкова уморена.

Очите й блеснаха предупредително, ръцете в скута затрепкаха нервно. Той реагира веднага.

— Ваш слуга, мадам! — Бе готов да се обърне, когато се появи мистър Ансби, изписал на лицето си широка усмивка.

— Младите хора изразиха желание да поиграем на лотария, лорд Ръдърфорд, но според мен вие предпочитате нещо по-вълнуващо. Тъкмо нареждаме масата за вист, така че ако желаете…

Лордът се поклони, но преди да е успял да изрази мнението си, пристигна домакинята, прихванала лавандуловосините си поли.

— Сигурна съм, че ви се иска да изиграете партия вист, милорд — заяви тя с тон, който не търпеше противоречие. — Знам, че откакто пребивавате в нашето село, не сте имали възможност да водите цивилизовани разговори. Готова съм да се обзаложа, че не разполагате с никакви удобства. Марта Пери не е перфектната домакиня, горката. Простете откровеността ми, милорд, но вашият братовчед не се интересуваше от тези работи и нямаше кой да й обърне внимание.

В първия момент лордът изглеждаше леко объркан. Освен това видя с ъгълчето на окото си как Мери веднага сведе глава, за да скрие смеха си.

— Лейди Блейк ще ви бъде партньорка — продължи със същия тон мисис Ансби. — Знам, че ще ви се отрази добре, скъпя моя, да излезете за малко от тъмното си ъгълче. Живеете твърде уединено, детето ми! Сигурно са минали месеци, откакто сте играли за последен път.

— Напълно сте права — промълви с треперещ глас Мери. — Но не бива да определяте на лорд Ръдърфорд партньорка, която почти е забравила как се играе.

— О, аз съм сигурна, че късметът на лорд Ръдърфорд ще компенсира вашите недостатъци, лейди Блейк — заяви със същата широка усмивка мистър Ансби, за да подкрепи по този начин умната идея на съпругата си.

Демиън не беше особено щастлив от тези разпоредби, но бързо се примири и изрази с подходящи думи съгласието си да участва в играта. Предложи ръката си на лейди Блейк и тя я пое с многословни благодарности за добротата и великодушието му.

— Млъкнете! — изсъска той, докато вървяха към салона за карти. — Като че ли не е достатъчно лошо да играя с глупава партньорка, ами трябва да слушам и всичките тези нелепости!

Раменете на Мери се разтресоха, но за щастие не ги забеляза никой, освен партньорът й, който я подкрепяше. Лордът повторно се запита как ли щеше да издържи тази вечер, без да извие крехкото й вратле.

Ала когато започна играта, той беше готов да повярва, че я е подценявал. Когато тя реагира на единствената купа, която бе в ръката му, се убеди окончателно, че партньорката му беше превъзходен играч. Защо показваше истинската си природа в играта на карти? Е, да, продължаваше да се държи като глупачка, редовно изпускаше ветрилото или ръкавиците си, а когато спечелеше някоя ръка, избухваше в изкуствен смях. В същото време обаче играеше с хладна пресметливост и в края на партията двамата бяха далеч пред другата двойка.

— О, лейди Блейк, бях забравила, че двамата със сър Джон редовно ни биехте, и то с голяма разлика. — Мистър Ансби се засмя, но лицето му се зачерви и той се покашля смутено. — Много съжалявам, скъпа, не исках да събудя в душата ви болезнени спомени за…

— Моля ви, мистър Ансби, не се притеснявайте — отговори бързо Мередит, извади от джоба си дантелена кърпичка и попи очите си.

Усетил, че не може да понесе нито минута повече това ужасно лицемерие, лорд Ръдърфорд стана от стола си. Как бе можал да се влюби в тази малка лъжкиня, в тази лицемерка, артистка и престъпница? Това беше най-голямата загадка. Всеки път, когато изпитваше желание да я целуне, му се искаше и да я раздруса, а в момента не можеше да реши кое от двете трябва да стори първо. Едно обаче беше ясно: тя го бе включила в играта и с всяка нова проява на нахалство го докарваше до луд смях. Беше крайно време да сложи на масата други карти.

Двамата почти нямаха възможност да разговарят, защото вечерта продължи със скучни игри и изпълнения на няколко благороднически дъщери — при което лордът беше принуден да ръкопляска и да раздава безкритични комплименти. В края на едно особено ужасно изпълнение на арфа Мередит заръкопляска въодушевено и дори поиска повторение.

— Няма ли сега вие да ни зарадвате с някоя песничка, лейди Блейк? — попита с кадифеномек глас Ръдърфорд.

— О, не, аз… — Мередит отчаяно размаха ръце. — Аз съм много лоша музикантка, милорд, и изобщо нямам глас. Защо да ставам за смях пред тези прекрасни млади дами? — Тя се усмихна на присъстващите, очаквайки потвърждение.

— Може би лейди Блейк ще изпълни нещо след вечеря — обади се с обичайната си пренебрежителна снизходителност Пейшънс и лордът стисна здраво зъби, за да не й отговори с някоя острота. Мередит обаче благодари с поглед на спасителката си и веднага отиде при нея.

— Пак ли имате намерение да се приберете вкъщи пеша, лейди Блейк? — пошушна в ухото й лордът, когато я настигна на път към трапезарията.

— Благодаря ви, но този път съм с кола — отговори тя, сякаш й бе предложил да я откара.

— Тогава ми позволете да ви придружа — помоли той.

— Много сте любезен, милорд, наистина. Но моят млад ратай дойде с мен, за да ме пази.

— Веднага го изпратете у дома!

Заповедта беше изречена с най-добрия полковнически тон и Мери пое остро въздух.

— Искам да ви кажа нещо важно — продължи все така шепнешком Демиън, — затова слугата е излишен. Като го чуете, ще ви стане ясно защо трябва да бъдем сами. — Той се отдалечи от нея и до края на вечерта двамата не размениха нито дума.

Мередит се разтревожи не на шега. Знаеше, че накрая ще му се подчини, но в гласа му звучеше такава сериозност, сякаш й даваше да разбере, че времето на игричките е отминало. Въпреки тревожните камбанки в главата й тя беше любопитна да разбере какво има да й каже; затова веднага след вечерята отиде в преддверието, където стоеше икономът.

— Якобсън, бихте ли казали на моя Томи, че трябва да се върне веднага в Пенденис? Утре трябва да става рано и аз не искам да го държа толкова дълго далече от удобното легло.

— Разбира се, милейди! — Поръчението не изненада особено стария Якобсън. — Лейди Блейк беше известна с доброто си отношение към слугите, особено към младите. Повече го учуди фактът, че младата дама очевидно нямаше да си тръгне първа, както правеше обикновено.

Когато най-сетне си тръгнаха, това стана по настояване на лорд Ръдърфорд.

— Ще позволите ли да ви донеса наметката? — попита любезно той, докато тя разговаряше с лейди Колиер. — Колата ви е вече пред входа.

На езика й беше да отговори, че не е поръчвала колата си и няма никакво намерение да си тръгне толкова рано — но тогава всички щяха да се учудят на внезапния изблик на живот. Единствената възможност беше да се усмихне покорно. За нейно облекчение лорд Ръдърфорд не направи опит да я придружи публично. Позволи й да се сбогува и да се отдалечи доста от къщата на Ансби, преди черният жребец да я настигне.

— Тази вечер май се упражнявате в изкуството да бъдете послушна ученичка — проговори одобрително той и спря Сарацин.

— Така ли, милорд? Вас обаче явно не са ви учили да признавате чуждата победа с достойнство. — Мередит остави поводите в скута си. Знаеше, че е абсурдно да се опитва да избяга със старата петниста кобила и тежката карета.

— Може би щях да се науча, ако не бях убеден, че победа над вас може да бъде само пирова победа — отговори той и нави поводите на Сарацин около издатината на седлото, след което се метна при нея на капрата.

— Какво имате да ми кажете, милорд? — попита Мери, която упорито гледаше пътя пред себе си.

— Първо трябва да направя нещо. Дължа ви го, ако си спомняте. — Той взе поводите от ръцете й. — Кобилата ви знае ли пътя към къщи?

— Сигурно. О, какво правите?

— Надявам се, че въпросът е бил само реторичен — промърмори той, прегърна я и я сложи в скута си. Обзета от внезапна паника, Мери се опита да се отбранява, но мускулестите бедра под треперещото й тяло се стегнаха, ръцете му се увиха около нея и я обърнаха настрана, докато легна на гърдите му. Нямаше как да се измъкне от тази прегръдка и когато го разбра, тя спря да се отбранява. Всичко това ставаше безшумно. Когато главата й се притисна до гърдите му, тя чу лудото биене на сърцето му, затвори очи и се наслади на новото усещане.

— Така е много по-добре. — Гласът му, в който се примесваха смях и задоволство, я върна отново в действителността. Паниката отстъпи място на гнева.

— Веднага ме пуснете! — Тя го блъсна в гърдите, възмутена от нахалството му. Демиън само изхъмка презрително и затвори за миг очи, за да се наслади на гъвкавото тяло в ръцете си. Вече знаеше защо и откъде Мери Трелоуни притежаваше такава сила и това укрепи решителността му да изостави всички правила на кавалерството, за да постигне целта си. Изобщо не се чувстваше виновен. Проклетата малка контрабандистка в ръцете му също нарушаваше всички правила на приличието и това я правеше лесна плячка за опитния прелъстител, а днес му харесваше да играе тази роля. Не се съмняваше, че големият коз в ръката му беше знанието за дълбокия източник на страстта й, от която — той беше напълно убеден в това, — никой до днес не беше черпил с пълни шепи.

Той разхлаби хватката си, за да й даде малко свобода на движение, но не я освободи напълно. И тъй като нямаше желание да злоупотребява с него като барабан, хвана двете й ръце и ги вдигна над главата.

— Защо всъщност се бориш с мен, малката ми? Много добре знаеш, че няма да ти причиня болка. Знаеш и че се бориш повече със себе си, отколкото с мен.

— Не е вярно! — отговори сърдито тя, но съпротивата й бързо отслабваше… тялото й трепереше като клон под напора на вятъра. Желанието се събуди, недвусмислено и настойчиво.

— Ти си голяма майсторка на лъжите — заяви тихо той и сложи пръст под брадичката й. — Но нима си въобразяваш, че не усещам желанието ти? Нима си мислиш, че не го чета в очите ти?

Мередит веднага затвори очи, за да скрие истината от него. Демиън пусна китките и помилва връхчето на носа й.

— Отговори ми, Мери Трелоуни — заповяда той, наведе се и докосна с устни затворените й очи. Връхчето на езика му мина по нежните мигли, плъзна се към бузата и ухото. Мери простена задавено, когато зъбите му гризнаха чувствителното крайче на ухото й. След миг езикът му се плъзна в ушната мида, очерта контурите й и тя се разтрепери още по-силно. Пръстите му помилваха шията й и слязоха към меката закръгленост на гърдите. Тя се изви към него, наполовина от протест, наполовина от горещ копнеж, и чу как той също простена. Коравото доказателство за желанието му се отри в бедрата й. Връхчетата на гърдите й потърсиха милващата му ръка и пламнаха под тесния корсаж. Устата му завладя нейната в примамливо нежна целувка, докато тя реагира и захапа долната му устна със зъби като зрял плод. Езикът й се пъхна в топлия отвор на устата му и тя се изненада колко добре се почувства там.

Петнистата кобила се спъна в една дупка и колата се разлюля. Демиън моментално я обгърна по-здраво с двете си ръце, вдигна глава, хвана поводите и успокои животното. Мередит установи, че не можеше да се движи, че не иска да се възползва от прекъсването, което до преди няколко минути щеше да бъде добре дошло. Сега обаче разумът й беше отлетял някъде много далеч, тя лежеше спокойно в прегръдката му и търпеливо очакваше нови прояви на внимание.

— Имаш учудващо невинни очи за лъжкиня — проговори дрезгаво той, помилва отново нослето й, после очерта контурите на устните й. Езикът й навлажни връхчето на пръста му, привлече го между зъбите, гризна го закачливо и много, много чувствено. Демиън изохка, вдигна я към себе си, наклони главата й и жадно впи устни в нейните.

На света вече нямаше нищо друго освен това прекрасно сливане на устните и езиците; горещата влага на дъха му върху шията й, докато целуваше пулсиращата вратна вена; слабостта в тялото й, което се подготвяше да осъществи най-горещия си копнеж. Ръцете му помилваха глезените й, плъзнаха се към бедрата и отстраниха пречещите дипли от коприна и памук, за да открият бедрата и голата кожа над чорапите.

Дали поради интимността на това докосване или от лекия вятър, който се появи изведнъж и лъхна хлад върху бузите и разголените й крака, но Мери рязко се събуди от чувствения сън и се върна в суровата действителност. Каквато и да беше причината, тя се изтръгна от прегръдката му и блъсна търсещата му ръка.

— Не, това е лудост! Вие не разбирате.

— Какво не разбирам? — Той спря да я милва и я погледна право в очите. Във виолетовите дълбини светеше желание, примесено с объркване и страх. В следващия момент погледът й се замъгли от сълзи.

— Не разбирате, че аз трябва да живея тук — и да не си създавам неприятности. Представяте ли си какво ще стане, ако открият, че се забавлявам по такъв непочтен начин с мъж, който не е от Корнуол и няма какво да губи! Вие можете да си отидете в Лондон винаги когато искате, сър, да избягате от презрението. Но аз живея тук. Това е моят дом!

Думите й звучаха убедително, но това бе само половината истина, прикриваше истинското й положение, каквото и да беше то. Страхът обаче беше истински, все едно откъде беше дошъл. Тя трепереше, но вече не от страст.

Той нямаше какво да губи, затова изрече следващите думи с мека решителност:

— Мередит, моят свят би могъл да стане и твой.

— Какво искате да кажете? — Тя го погледна неразбиращо.

— Искам да станеш моя жена — обясни просто той. В продължение на цяла минута тя го гледаше безизразно, после стигна до единственото обяснение, което можеше да й хрумне след такова предложение.

— Боя се, че сте си загубили ума, милорд! Нямате право да ми се подигравате по този начин! — Тя грабна поводите и гневно удари по гърба кобилата, която се впусна в неравен тръс.

— Не говори глупости, Мередит — укори я спокойно Ръдърфорд. — Аз говоря напълно сериозно. Това стана някак си от само себе си. Аз те обичам!

Тя отговори бавно, сякаш имаше работа с малоумно дете:

— Лорд Ръдърфорд, вие сам признахте, че сте дошли в Корнуол само защото ви е било скучно — защото сте били потиснат и нещастен. В мое лице срещнахте жена, съвсем различна от онези, с които сте свикнали. Аз ви предизвиквам, развеселявам ви… Онова, което се случи преди малко между нас, беше… — Тя замлъкна.

— „Нетрадиционно“ — това искахте да кажете, нали? — завърши изречението той с безизразен глас.

— То не биваше да се случва. — Гласът й пресекваше и не беше особено убедителен. — Не знам как или защо…

— Престани! Говориш глупости! Много добре знаеш как и защо, както го знам и аз! Ти не си малко момиченце, Мери Трелоуни! — Той й говореше грубо, макар че всъщност не го искаше; но беше бесен, че тя отричаше собствената си страст и грубо бе пренебрегнала обяснението му в любов. Той също беше силно развълнуван, но това не го тревожеше. Колкото и да отричаше, тя беше реагирала на целувките и ласките му много по-дълбоко, не само с беглото желание на млада вдовица. Трябваше да й обясни това просто и ясно, за да я накара да го приеме. Време притежаваше в излишък, а търпението беше добродетел, която бе овладял с дълга и трудни упражнения.