Жена с минало

3

— Мередит, позволете да ви представя лорд Ръдърфорд! — Когато най-сетне чу тези думи, Мередит се отмести от мисис Карстеърс, за да се поклони и да подаде дясната си ръка на почетния гост. Закърпената дупчица не убегна от погледа на лорд Ръдърфорд.

— Лейди Блейк — проговори той в отговор на представянето. — Ваш слуга, мадам! — Устните му се сведоха над тясната й ръка. За съжаление това безлично същество нямаше нищо общо с безгрижния и разговорлив Роб Трелоуни. След подробния разказ на момчето Демиън си беше създал определена представа за Мередит Блейк, която обаче не отговаряше ни най-малко на действителността. За съжаление той не можа да види лицето й, тъй като тя очевидно не беше в състояние да вдигне поглед от токите на обувките му. Гласът й беше само шепот, фигурата й изглеждаше много приятна, доколкото това можеше да се установи под безформената сива дреха. Косата й имаше чудесен цвят, особено когато върху нея падаха лъчите на вечерното слънце — само дето беше я навила на този бабешки кок на тила.

— Хмм… Вие, милорд… Искам да кажа, надявам се… — Тихият шепот замлъкна, тя замаха трескаво с ветрилото си и вечерната й чантичка падна на пода.

Ръдърфорд се наведе да я вдигне.

— Какво казахте, лейди Блейк? — попита той с едва прикрита досада. Защо тази жена се държеше толкова странно? Или зад тази трескава нервност се криеше нещо друго? Може би не беше свикнала да разговаря с мъже? Заприлича му на пиле без глава, особено когато измърмори някаква благодарност и грабна чантичката си, след което отново се поклони и сведе поглед към обувките му.

— Много сте любезен — прошепна тя, — но не беше нужно.

Лордът я погледна със съмнение, но правилата на вежливостта изискваха да даде учтив отговор. След ново окуражаване дамата прошепна, че се надявала Корнуол да му хареса.

— Не го намирам особено приятен, мадам — призна открито той и се запита как би могъл да се измъкне по-скоро от този скучен разговор.

Нахалник, каза си сърдито Мери и за секунда вдигна поглед. Очите й имаха цвят на тинтява, дълбоко виолетовосиньо, и недоволният им блясък смая негово благородие. Само след секунда обаче тя отново сведе поглед към обувките му и промърмори нещо неразбрано. Ръдърфорд реши, че това нещастно същество явно не беше в състояние да изпита категорично чувство като недоволството. Той хвърли умолителен поглед към лейди Пейшънс и домакинята го спаси с поканата да я придружи до масата за вечеря.

Мередит, която имаше за съсед глухия и затова толкова по-шумен адмирал Питърсхем, почти не разговаряше по време на вечерята — обстоятелство, което й харесваше, защото й даваше възможност да наблюдава съседите си. Лорд Ръдърфорд се държеше със съвършена учтивост, но около решителната му уста често се изписваше линия на нетърпение. В ъгълчетата на тази уста Мередит откри хумор и това й хареса. Понякога той се отпускаше за миг и това го правеше още по-симпатичен. Сивите очи под изразителните вежди гледаха забележително интелигентно. Макар че не можеше да се нарече красив в общоприетия смисъл на думата, той беше забележителен мъж и щеше да изглежда още по-добре, ако се отървеше от това изражение на едва прикривана досада. Ала това изглеждаше невъзможно. Лорд Ръдърфорд не полагаше усилия да потърси в моментната ситуация нещо, което да завоюва вниманието му или да го развесели — обстоятелство, за което носеше отговорност единствено той, реши тя. Изнежените аристократи, които се оплакваха от липсата на удобства в провинцията, беше по-добре да си останат сред лукса, с който бяха свикнали. Мери изобщо не бе забелязала, че зяпа право в лицето обекта на размишленията си. Толкова беше свикнала да не я забелязват при подобни събирания, че се чувстваше невидима и забравяше предпазливостта си. Този път се оказа, че е допуснала огромна грешка.

Лорд Ръдърфорд, който вдигна поглед от преварения дивеч в чинията си и отчаяно затърси нова тема за разговор, погледна отново в две очи с цвят на тинтява, обрамчени от дълга извити мигли. Нямаше никакво съмнение: техният поглед беше изпълнен с критика и изразяваше, че притежателката му не харесва онова, което вижда. Лордът разбра кой беше събудил критичното й чувство и по тялото му премина тръпка. Огледа се, но не можеше да отрече истината. Лейди Блейк гледаше него и само него. Все още стреснат, той забеляза широката уста, която несъмнено криеше чувство за хумор, и малката, но много решителна брадичка, когато младата дама извърна глава и отговори на някаква забележка на съседа си — отново се чу нервното й кискане. Май преживяното преди малко беше само игра на въображението му. Какво можеше да накара тази сива мишка да го погледне с такава враждебност? Нямаше да се учуди, ако се разбереше, че тя никога не бе стъпвала по-далече от Фоуей! След вечерята, реши мрачно той, ще се опитам да въвлека дамата в дълъг разговор и ако тя си позволи да прояви нахалство, ще й дам да се разбере.

Мередит, която не подозираше, че е станала обект на такова внимание, мислеше само за собствената си досада. Сякаш мина цяла вечност, преди да раздигнат масата и дамите да се оттеглят в салона, а господата да си налеят портвайн. Ала когато стана от масата, тя усети един корав поглед, в който се съдържаше не само объркване, но и неприкрит гняв. Незнайно по каква причина тя вирна упорито брадичка и от погледа й се стрелна светкавица. Негово благородие смръщи чело и се обърна към домакинята, за да й направи комплимент за качеството на портвайна. Мери буквално избяга от трапезарията. За момент си помисли да се извини с главоболие или дори да припадне — макар че нямаше понятие как се припада, — за да избяга от досадната вечер. Но се сети, че беше изпратила Джем и конете вкъщи и беше зависима от любезността на най-близките си съседи, за да се прибере у дома. Не можеше да очаква, че някой ще й предостави конете си само за да се прибере преждевременно, но после си каза, че е несправедлива. Въпреки общата досада съседите продължаваха да се държат едни за други.

Салонът бързо се напълни с представители на местното благородничество, които бяха получили покана за чай след вечеря. Мередит установи, че може да се скрие успешно в множеството, и когато джентълмените се появиха отново, тя разговаряше оживено с предпочитаните си познати, застаряващите дами, чиито теми бяха сигурни и предвидими и в чието общество тя можеше да си позволи да пусне на свобода мислите си, докато разговорът се движеше в добре познатите коловози.

Демиън я наблюдаваше във всеки миг когато му беше възможно, без някой да го забележи. В стройната й фигура имаше нещо странно познато. Дали само защото приличаше на младия Роб? Очите и луничките по носа й със сигурност бяха като на момчето. Но не това беше важното. Лордът разтърси глава, за да проясни мислите си и да извика спомена.

Тоновете на музикантите, които настройваха инструментите си, скърцането на колелата и тропането на конските копита по настланата с чакъл входна алея, веселите гласове на младите жени и мъже от Ландрет, дошли да потанцуват на бала, привлече обществото от салона към балната зала, която се намираше в задната част на къщата. Мередит се настани между компаньонките до стената. Скръстила ръце в скута си, тя разпростря полите си, за да скрие издайническото потрепване на крачетата си при звука на музиката.

— Лейди Блейк, ще позволите ли да ви поканя на този танц? — Тихият въпрос я стресна, тя забрави обичайната си предпазливост и рязко вдигна глава.

— Оказвате ми висока чест, милорд, но аз не танцувам — отвърна тя и бързо сведе поглед.

— Тогава хайде да си поговорим — предложи миролюбиво Ръдърфорд. — Или и това не искате?

Мередит шумно пое въздух, после отново се изкиска по обичайния си начин.

— Трябва да ми простите сдържаността, милорд… но се боя, че разговорът с мен ще ви се види също толкова скучен, колкото животът в дълбоката провинция. За съжаление ние не сме свикнали да ни посещават толкова високопоставени личности и сме сковани от честта, която оказахте на нашата скромна общност. — Тя замахна трескаво с ветрилото си и се обърна към съседката си: — Права ли съм, мисис Гарфийлд?

Негово благородие се почувства като нагъл натрапник и на всичкото отгоре бе принуден да изслуша многословното потвърждение на мисис Гарфийлд.

— О, Пейшънс — усмихна се Мередит на домакинята, която бе дошла да се увери, че на гостите й не липсва нищо, — тъкмо уверявахме лорд Ръдърфорд, че сме безкрайно поласкани от забележителното му посещение. — И отново се чу изнервящото й хихикане.

— Да, наистина, скъпа. — Пейшънс се усмихна любезно на Мередит и я потупа по ръката. Лорд Ръдърфорд установи, че всички съседи приемаха глупавото поведение на лейди Блейк като напълно естествено. Защо единствен той беше убеден, че тя им разиграва театър? Та той изобщо не познаваше дамата и не беше в състояние да я прецени вярно, както я преценяваха приятелите й. Хвърли бърз поглед към средата на залата, където двойките вече се нареждаха, и се обърна за съдействие към домакинята:

— Лейди Барат, моля ви да кажете една добра дума за мен! Много искам да започна танците с лейди Блейк, но тя ми заяви, че не танцува. Нямаше да настоявам, ако свиреха валс — но котильонът не е нищо особено, нали, мадам? — Усмивката, с която дари Пейшънс, беше зашеметяваща и иначе строгото й лице се разведри и стана мечтателно.

— Естествено, лорд Ръдърфорд — съгласи се с усмивка тя. — Но лейди Блейк е много сдържана млада дама. Права ли съм, скъпа?

Мередит сведе глава и затрепка с ветрилото си, като промърмори нещо под носа си, за да покаже колко се измъчва.

— Хайде, Мередит — окуражи я засмяно лейди Барат. — Един танц ще ви се отрази добре! Не можете да отблъснете такъв партньор.

— Всички присъстващи дами ще ми завиждат — пошушна едва чуто младата жена.

Лицемерка! — каза си ядно Ръдърфорд и лицето му почервеня. Обикновено хората не си позволяваха да си правят шеги с полковник лорд Ръдърфорд; а тази плаха теменужка си играеше с него като котка с мишка и само той го забелязваше. Той улови решително ръката й и я вдигна от стола. Жестът беше достатъчно дискретен и никой освен Мередит не го забеляза. Тя отвори уста да протестира, но веднага я затвори. Бледите й бузи се оцветиха в лека розовина.

— Да танцуваме — нареди властно той и й предложи ръката си. Мери го последва на танцовата площадка, сякаш той беше кукловодът, а тя марионетка. Усети изненаданите погледи на дамите, когато се присъединиха към другите двойки и се запита как така не й бе хрумнало нищо, за да се изплъзне от този нагъл господин. Пейшънс, разбира се, щеше да потвърди колебанието и нежеланието й. Но защо лорд Ръдърфорд се държеше така? Защо недодяланото й поведение не беше събудило презрението му? Или собствената й инстинктивна враждебност спрямо този мъж, който безсрамно бе нахлул в сплотената им малка общност с лондонската си изисканост, се беше проявило по някакъв начин? В края на вечерята се бе получила размяна на погледи… Не, това беше смешно. Даже да беше забелязал погледа й, лорд Ръдърфорд със сигурност не можеше да си представи, че една сива провинциална мишка, една грозно облечена вдовица може да не го харесва. Ей сега ще го накарам да съжалява за настойчивостта си, каза си гневно Мередит и изпита ликуване.

Дамата му стъпваше леко, установи Демиън, движеше се с гъвкава грация, която дори диплите на роклята й не бяха в състояние да скрият. Тази грация му бе направила впечатление и преди, но очевидно тя изобщо не познаваше стъпките на танца. Никога не беше там, където трябваше да бъде, блъскаше се в него и в съседите си с весело безгрижие, настъпваше го и се извиняваше небрежно, докато накрая той изпита желание да я хване за раменете и да я раздруса здравата. Тя нито веднъж не вдигна поглед от върховете на обувките си, макар че това не беше в състояние да подобри танцуването й, но съвършено извитата й шия му направи силно впечатление. Дълга, грациозна шия, над която тежкият кок кестенява коса блестеше под светлината на свещите.

— Разбирам, че сте била напълно права, като ми заявихте, че не танцувате, мадам — заяви безпощадно той, когато котильонът свърши. — Извинявам се, че ви досадих. Позволете да ви отведа на мястото ви.

— Наистина, лейди Блейк, много се радвам да видя, че отново танцувате след траура си. Ще ми окажете ли честта за следващия танц? — Сър Алджернон застана пред тях и се поклони въодушевено.

Мередит се поклони леко пред лорд Ръдърфорд и сложи ръката си върху сгънатия лакът на сър Алджернон.

Следващият танц беше местен, изпълнен със сложни фигури, които лейди Блейк владееше до съвършенство. Ръдърфорд стоеше до стената, скръстил ръце под гърдите си, и я наблюдаваше смаяно. Тази жена беше прекрасна танцьорка! Смешното представление преди малко беше единствено заради него. Със сигурност зад маската на дамата се криеше много повече, отколкото се виждаше при пръв поглед. Той нямаше да се отнесе към нея с небрежната снизходителност, която тя целеше. Е, каквато и да беше играта й, тя щеше много скоро да разбере, че има насреща си достоен противник.

Когато оповестиха късната вечеря, той застана до нея и решително мушна ръката й под своята, без да обръща внимание на нервното й треперене, на тихо изречените благодарности и извинения. Двамата се запътиха към залата за хранене. Мередит хвърли бърз поглед към мъжа до себе си и изпита нещо като страх. Той гледаше мрачно пред себе си, сякаш трябваше да изпълни неприятна, но необходима задача. Дали Пейшънс го бе помолила да отведе вдовицата на масата? Не, тя никога не би направила подобно нещо. Помещението беше пълно с високопоставени дами, които бяха готови на всичко, за да привлекат вниманието на негово благородие.

— Питам се дали постъпихме умно — отбеляза лорд Ръдърфорд, като сложи две чинии на масата. — Що се отнася до готвача на лейди Барат, вече имам някои съмнения… след дивеча, нали разбирате? — На лицето му се появи усмивка.

Мередит бе изправена пред трудна дилема. От една страна, тя беше напълно съгласна с него и почти беше готова да се засмее на забележката му. Но от друга страна, един чужденец нямаше право да говори така презрително — макар че явно беше склонен да прави подигравателни забележки.

— Това е Корнуолски пастет, милорд — обясни тя, като си играеше със салфетката. — В тази част на страната това е деликатес. Естествено нашият вкус не е така изискан като вашия. А и как би могъл да бъде? Но когато човек е свикнал да работи на чист въздух и да се движи много, апетитът му винаги е добър.

Естествено той веднага разбра скрития укор. Лейди Блейк намираше, че лорд Ръдърфорд е само безполезен паразит, човек, който не знае какво означава истински труд и истински, заслужен с много работа, глад.

Лордът си припомни с горчивина годините на Пиренейския полуостров, години на партизанска война, принудителни походи при всякакво време, припомни си усилията им да оцелеят в неприятелската страна, постоянно изложени на безпощадната стрелба на скрити стрелци и предателството на селяните, без сигурен подслон. Години, в които беше водил пълноценен живот! А тази дребна сива мишка имаше нахалството да намеква, че той не познава нищо друго, освен пухени легла и живота на разглезен аристократ! Всъщност тя изобщо не бе дребна сива мишка…

Фините пръсти в безформени ръкавици все още играеха със салфетката, очите й бяха сведени, раменете изтеглени напред.

Демиън огледа препълнената трапезария. Всички гости бяха забили носове в чиниите си и той не откри нито един любопитен поглед в тяхната посока. Той протегна дългия си показалец, сложи го под брадичката й и я натисна. Тя вдигна лице и той прочете в очите й трудно обуздаван гняв — това в никакъв случай не беше реакция на църковна мишка. Мъжът кимна замислено.

— Ще ви дам един добър съвет, мадам. Оставете меча си в ножницата. Защото аз съм по-опитен дуелист от вас.

Дългите тъмни мигли се сведоха и скриха предизвикателството в очите й. Пълните устни затрепериха.

— Не мога да си представя какво имате предвид, сър — пошепна лейди Блейк. Отчаяният тон звучеше съвсем истински. Негово благородие веднага пусна брадичката й, защото се уплаши, че тя наистина може да избухне в плач. Какво бе сторил, по дяволите? Явно си беше загубил ума. До преди секунди беше убеден, че тази сръчна малка артистка го води за носа, а сега се плашеше, че се е излъгал. Или Мери Трелоуни, сестра на Роб Трелоуни, също така лейди Мередит Блейк, беше съвършената измамница — или лорд Ръдърфорд имаше бръмбари в главата си!

— Хайде да оставим този отвратителен сладкиш и да се поразходим по терасата — предложи той с тон, не търпящ противоречие.

— Пастет — поправи го автоматично Мередит. — Нямам желание да напусна тази зала, сър.

— Глупости! Имате нужда от чист въздух! Тук е много задушно. — Той й подаде ръка и се усмихна учтиво. — Ако се скарате с мен, това ще изглежда много странно, лейди Блейк, много по-лошо дори от разходката пред очите на всички мили гости в този дом.

— О, аз никога не бих се скарала с вас, милорд — пошепна тя, изпълнена с ужас. — Но не разбирам защо търсите точно моята компания. Тази вечер тук са се събрали много интересни хора. — Ресниците й затрепкаха, тя закърши ръце в скута си.

— Както желаете, мадам — усмихна се той. — Естествено вие знаете много по-добре от мен. — Ръката му все още бе протегната в мълчаливо покана, без да буди твърде голямо внимание. Но това не беше покана, а заповед. Мередит с мъка потисна възмущението си, сложи ръката си в неговата и той я обхвана с коравите си пръсти. Този мъж имаше желязна хватка.

За щастие терасата не беше пуста — Мередит установи този факт с облекчение. Ала другите гости бяха млади и весели и бяха дошли тук в опит да се изплъзнат поне за малко от бдителните очи на възрастните дами. В сянката се чуваше тихо кискане, от време на време долитаха думи на половинчат протест. Една благоприлична вдовица няма място тук, каза си сърдито Мери, все едно колко почтена беше разходката им.

— Чувствам се не на мястото си тук — отбеляза смутено придружителят й, когато минаха покрай двама нежно прегърнати млади хора. — Само им развалихме удоволствието. — Мередит, която още се бореше с възмущението си, не можа да потисне тази ядна забележка. Тя се овладя бързо и продължи с извинителен тон: — Вероятно сте малко шокиран от нравите в нашата област, сър, но тези млади хора са израснали заедно и няма да им навреди, ако се порадват един на друг без строгите си компаньонки. Такива случаи не им се удават често.

— Нямам никакво желание да им развалям вечерта. Да идем на моравата. — Още преди Мери да е успяла да възрази, той я хвана за лакътя и я поведе по стълбите към градината, където по дърветата висяха фенери и разпространяваха мека, примамлива светлина.

Младата жена усети прилив на паника. Отдавна не беше попадала в такова романтично обкръжение.

— Моля ви, сър, не тук — пошепна умолително тя и дръпна ръката си.

— О, според мен тук е особено приятно — отговори той, хвана отново ръката й и я поведе по тъмната алея по-далече от къщата. — Нощта е прекрасна. Хайде да побродим в мрака.

— Не! — изплака Мередит и дръпна ръката си. — Това не ми харесва!

— На мен обаче ми е много приятно — отговори съвсем спокойно той. — От какво се плашите, лейди Блейк? Че някой ще си състави погрешно мнение за вас?

Трябва да съм глуха, каза си ядно Мери, за да не чуя саркастичния тон в гласа му. Ако трябваше да прибегне до някакво драматично действие, то беше именно сега. Тя изохка, тялото й се отпусна и се свлече на земята, полите на роклята се надиплиха живописно около припадналата.

Ръдърфорд изруга и се отпусна на колене пред безжизнената фигура. Когато я вдигна на ръце, ресниците й затрепкаха. Тя беше учудващо лека под широките дипли на дрехата си, както установи той въпреки уплахата си от неочаквания обрат.

— Моля за извинение — прошепна задавено тя. — Сигурно изглеждам много глупаво, милорд! Пуснете ме, ако обичате!

— Сигурна ли сте, че можете да се държите на краката си? — попита загрижено той, макар че никак не му се искаше да отнесе припадналата лейди Блейк в къщата. Само като си представи каква бъркотия щеше да предизвика, по гърба му полазиха студени тръпки. Не можеше да се отърве от мисълта, че опитът му да проникне зад безличната фасада на вдовицата беше претърпял жалък провал.

— Сигурна съм. — Гласът й прозвуча твърдо, очите й се отвориха. Перспективата, която толкова го плашеше, явно не бе страшна за нея. — Моля да ме отведете обратно в залата.

Той я пусна на земята.

— Ще ви отведа при лейди Барат. Тя сигурно знае от какво имате нужда.

— Не е необходимо, сър. Често имам такива пристъпи. Скоро ще се възстановя напълно. — Мередит се усмихна на придружителя си, което го накара да се намръщи подозрително.

— Очевидно пристъпите ви идват винаги в подходящия момент, мадам — отбеляза язвително той и внезапната искра в тъмносиния поглед потвърди предположението му. Лейди Блейк току-що бе успяла да се освободи много сръчно от натрапеното й усамотение с него. Не му оставаше нищо друго, освен да предприеме стратегическо отстъпление, преди да планира атака от друга посока. Лорд Ръдърфорд беше твърдо решен да се върне на арената, и то много скоро.

Той я отведе обратно в балната зала и тя побърза да се оттегли в стаята за почивка.

— Ще ни придружите ли в салона за карти, лорд Ръдърфорд? — Сър Алджернон се появи сякаш от нищото. — Имам великолепно бренди, непременно трябва да го опитате. Господата ще се радват.

— С удоволствие — отговори Демиън и си припомни другата причина, поради която трябваше да изтърпи тази ужасна вечер.

Малко информация за контрабандистите щеше да компенсира неуспеха с вдовицата.

— Ако нямате нищо против, ще дойда след няколко минути. Искам малко да проясня главата си в градината.

— Добра идея! — Домакинът приятелски го тупна по рамото. — Тук е прекалено задушно. Твърде много хора за моя вкус.

— Прав сте — кимна лордът. В препълнената зала миришеше непоносимо на пот и парфюм, влажната горещина полепваше по големите, обковани със злато огледала.

Лордът застана на терасата, вдъхна дълбоко свежия нощен въздух и се запита какво, по дяволите, търси тук, в това далечно ъгълче на земята — където дебелото тесто на пастета съдържаше смес от кореноплодни зеленчуци и накълцано месо, където младите хора бяха оставени без надзор и безсрамно се целуваха на терасата, където една старомодно облечена вдовица нагло се шегуваше с полковник на Уелингтън и, ако той не се лъжеше, със съседите си, които безусловно приемаха подобно поведение. Това ясно показваше, че бе заобиколен от прости хора. Но защо, защо вдовицата се държеше по този начин? Демиън, лорд Ръдърфорд, взе твърдото решение да открие причината и да покаже на тази дама, че не е човек, с когото може да се играе безнаказано. Възможно е този нежелан излет в Корнуол да се окаже доста по-забавен, отколкото очаквах, каза си с мрачна усмивка той.