Жена с минало

17

Мери замина за Белвоар в приповдигнато настроение, изпълнена с радостно очакване. Перспективата да прекара цяла седмица под един покрив с Ръдърфорд беше замайваща. Естествено щяха да бъдат принудени да се съобразяват с правилата на приличието и да се срещат с най-голямата възможна предпазливост, но и двамата имаха опит в двойната игра и дори й се наслаждаваха. Тайни погледи, скрити намеци, интимни докосвания… сърцето й танцуваше. Тази седмица щеше да бъде прелюдията, преди да разиграе играта, която бе замислила, за да убеди Демиън и обществото, че вдовицата Блейк не може да бъде подходяща партия за херцог Кейли. Планът й обещаваше много добър ефект, но и щеше да бъде крайно неприятен за семейство Бюмонт, които бяха в непосредствена близост.

Арабела, която сияеше от радост, че Джордж се бе съгласил да дойде с тях, беше шумна и непрекъснато измисляше нещо ново. Съпругът й я наблюдаваше с умиление. Всъщност той бе придружил жена си само след енергичното настояване на брат й, но като видя искрената радост на Арабела, се разчувства и си обеща по-често да я прави щастлива.

Беше късен следобед, когато каретата мина през желязната порта на парка и всички се зарадваха, когато в края на алеята изникна сивата каменна сграда на двореца Белвоар. Мередит огледа възхитено голямата, украсена с флагове входна зала. В огромната камина беше запален буен огън, който посрещаше гостите с приятната си топлина.

— Арабела, Джордж, колко мило! О, лейди Блейк, радвам се, че приехте поканата ни! — Херцогиня Рътланд стана да ги посрещне. Пред огъня стояха група мъже с кални ботуши и измачкани дрехи — очевидно току-що се бяха върнали от лов. — Сигурно сте уморени от пътуването! Елате да се постоплите на огъня, а после ще ви отведат по стаите ви, за да си отпочинете преди вечерята. — Бъбрейки весело, тя ги поведе към камината, за да ги представи на другите.

— Мистър Деверо, не очаквах да ви видя тук. — Мери се усмихна и поздрави с любезна непринуденост. Когато преди два дни я посети на Кавендиш скуеър, Деверо не спомена нищо за посещение в Белвоар, макар че тя го осведоми за плановете си. Сега той я дари със загадъчна усмивка и се наведе да й целуне ръка.

— Малка изненада, мадам! Надявам се да е приятна.

— Разбира се! — отговори учтиво тя и отново изпита неловкост. Нима Джералд Деверо имаше намерение да превърне лекия им флирт в нещо сериозно? Не, разбира се, че не. Мери отхвърли тази абсурдна мисъл и тръгна след лакея към стаята си на горния етаж.

Изобщо не се чувстваше уморена и след кратко колебание реши, че няма да се стори досадна на домакинята, ако направи малка разходка в градината. Беше краят на октомври и денят беше хладен, но след дългото седене в затворената карета мускулите й копнееха за раздвижване. Лакеят, който бързо се окопити от изненадата си, й отвори портала точно когато двуколката на лорд Ръдърфорд влезе в двора, теглена от двойка расови кафяви коне.

— Лейди Блейк! — Демиън скочи от капрата и посегна към ръката й. — Ако бях някой лондонски сноб, щях да изразя надежда, че сте излезли специално да ме поздравите. — Тонът му беше безгрижен, шегата бе достъпна за ушите на лакеите и оборските ратаи. Сивите очи обаче сияеха и пръстите й в ръката му не пропуснаха да реагират.

— Реших да направя малка разходка, милорд — усмихна се в отговор Мери. — Пристигнахме преди малко и имам желание да се поразтъпча.

— Като неспокойно младо конче — пошепна развеселено Демиън и продължи малко по-високо: — Надявам се да се видим на вечеря. — Той се поклони, пусна ръката й и изчезна в къщата.

Мери го проследи с нежен поглед, докато в главата й се оформяше чудесна идея. Вероятно първо щеше да поздрави херцога и херцогинята, което щеше да му отнеме десетина минути, след това щяха да го отведат в стаята му. Тя се направи, че разглежда храстите, които бяха насадени от двете страни на наеманата с чакъл алея. Продължи това занимание десет минути и се върна в къщата. Влезе в залата точно когато Ръдърфорд, придружен от лакей, прекосяваше галерията на първия етаж. Спокойно, но с изключително дискретност лейди Блейк последва любимия си. Поведението й издаваше, че познава много добре целта, когато влезе в един от коридорите на западното крило. Ако стаите на Демиън не бяха в тази част на къщата, присъствието й тук сигурно щеше да направи впечатление въпреки самочувствието, с което се движеше. Тази мисъл я разтревожи, но тя се успокои веднага, защото покрай нея бързо мина слугиня с пътническа чанта и след дискретно почукване изчезна зад една от тапицираните врати. Демиън не се обръщаше, а и нямаше причини да го прави. Въпреки това Мери спря колебливо, когато той стигна до края на коридора. Скри се в една прозоречна ниша и проследи внимателно коя врата му отвори лакеят. В никакъв случай не биваше да направи грешка! Тя едва не се изкиска при мисълта, че би могла да нахлуе в чужда стая, след което с решителни стъпки се върна в стаите си в източното крило. Нан я чакаше нетърпеливо.

— Защо идваш чак сега, Мередит? Още преди час ти поръчах гореща вода. Сега ще се измиеш със студена. Пада ти се, след като не можеш да седиш на едно място. — Старата жена продължи да мърмори, докато Мери се изми и облече вечерен тоалет от блед лавандуловосин креп с дълга и широки ръкави, затворени на китката с няколко копченца. Нан вече беше установила, че дворецът Белвоар е грозна руина, в която непрестанно става течение, а слугите са високомерни и винаги тичат насам-натам. Старата прислужница никога не искаше да дели стаята си с друга прислужница, даже с личната камериерка на лейди Бюмонт, но винаги бе готова да направи жертва и Мередит трябваше да го знае!

Разбира се, тя изрази съгласието си и се въздържа от обичайните си забележки, докато Нан четкаше косата й, после я сплете и я уви като корона на главата. Само към слепоочията се спускаха малки къдрички. Нан стегна талията й с плетен колан с пискюли, наметна я с богато избродиран сребърен шал и кимна доволно. Мери се засмя и я целуна.

— Не ме чакай, мила Нан. Ще се съблека сама, а и тук няма от какво да се тревожиш! — Очите й искряха дяволито и Нан изкриви уста в усмивка, макар и както винаги подозрителна.

— И се дръж прилично — проговори предупредително тя. — Познавам този поглед, момичето ми, той не предвещава нищо добро!

— Нямам представа за какво говориш! — засмя се Мередит и побърза да излезе. В коридора трябваше да се удържи със сила, за да не подскача като хлапак.

Салонът бе пълен с хора, повечето непознати. Арабела и съпругът й не се виждаха никъде, затова Мери поздрави с радост мистър Брумел, който дойде при нея, елегантен както винаги.

— Ще отидем ли утре на лов, лейди Блейк? — попита той и седна до нея.

— Зависи от много неща — отговори весело Мери. — Например дали до утре няма да се появи някоя по-красива спътница.

Мистър Брумел се засмя одобрително.

— Вие сте внимателна ученичка, лейди Блейк. Човек никога не бива да рискува в обществото, ако не е абсолютно сигурен в превъзходството си. — Той вдигна лорнета си и огледа присъстващите в салона, след което обясни: — Според мен не бива да имате съмнения. Тук няма нито една дама, която може да се мери с вас по отношение на конете.

— Тогава с радост ще дойда на лов — увери го Мередит. — В действителност този спорт ми харесва толкова много, че бих останала много разочарована, ако утре нямах възможност да участвам. Затова съм ви безкрайно задължена, че разсеяхте съмненията ми, мистър Брумел.

— За мен беше удоволствие, мадам — отговори сериозно той. — Обичам да ме ласкаят, макар че не съм свикнал да го правят с такава откровеност.

Мередит се засмя и бе възнаградена със заговорническо намигване. Както вече беше забелязал събеседникът й, тя изобщо не мислеше за последствията, които щеше да има за нея вниманието му. Не изпитваше ни най-малко страхопочитание към Брумел, просто го намираше забавен — а той беше добър компаньон. Естествено тя знаеше за предимствата, които благоволението му щеше да й осигури в обществото, и нямаше нищо против да общува с него. Всичко това беше част от играта — красивият Брумел, който посвещаваше внимание на жена като Мери Трелоуни и двамата се забавляваха отлично.

Тя усети приближаването на Демиън още преди да го е видяла. Брумел вече беше насочил вниманието си към една дама с турскосин тюрбан. Демиън се настани до нея на дивана.

— Почина ли си от пътуването, Ръдърфорд?

— Да, благодаря — отговори сухо той. — А ти разходи ли се добре, лейди Блейк?

— Да, благодаря — отговори невинно тя и му показа трапчинките си. — Трябва ли през цялата седмица да общуваме толкова формално? Понякога едва се удържам да не се разсмея.

— Моля те поне да опиташ — отговори сериозно Демиън. — И за мен цяла седмица театър ще бъде тежък товар.

— Защо тогава дойде? — Мередит извади ветрилото си от същия креп като роклята и го погледна дяволито.

— Защото не можах да устоя на изкушението да прекарам една седмица под същия покрив с теб — отговори честно той. — И ти го знаеш много добре. Ако се постараеш да се държиш прилично, ще си прекараме добре. Само не се опитвай да ме разсмиваш с нахалните си намеци.

— Бела каза, че няма да изглежда необичайно, ако ме удостояваш с повече от учтиво внимание — отбеляза уж между другото Мери. — Семейните връзки, нали разбираш?

Сестра ми никога не може да си държи езика зад зъбите, каза си недоволно Ръдърфорд.

— Да, разбирам — отговори той. — Тъкмо тези връзки ще ми позволят да те науча да караш кола, без да се чуят ненужни коментари. Но ако не искаш да се заговори, че си ми хвърлила око, съветвам те да запазиш формалността в отношенията ни.

— Бях останала с впечатление, че обществото счита нашата връзка за свършен факт — отговори тя и хлопна ветрилото си.

— Значи обществото не е било добре осведомено.

Отговорът я разочарова. Мередит се беше надявала да открие в гласа му чувство за вина, но той изглеждаше напълно невъзмутим. А може би това беше просто поредната словесна престрелка, в която беше силата на Ръдърфорд? — запита се със съмнение тя.

Демиън, който беше предвидил реакцията й, хвърли бърз поглед към изваяния й профил и устата му се изкриви в лека усмивка. Тя изглеждаше възхитително, когато се гневеше, но той не смееше да застраши голямата си цел, като се разсмее. Затова потисна веселието си и отговори с известна острота:

— Не съм изминал този път, за да се карам с теб, Мередит!

— Несправедлив си — укори го шепнешком тя. — Ти започна тази караница, не аз.

Демиън въздъхна изтощено.

— Значи трябва да те науча още, че не е хубаво да будиш спящи кучета. — Той се изправи и се оттегли бързо, без да се сбогува.

Мередит го проследи с гневен поглед и се ядоса още повече, когато той се присъедини към група весело бъбрещи дами пред камината, докато тя седеше съвсем сама на дивана.

— Какво се е случило, лейди Блейк? Защо сте толкова сърдита? — Рицарят Джералд Деверо се появи тъкмо навреме и я огледа със съответната смесица от загриженост и разбиране.

— Явно лицето ми е много издайническо — отговори Мередит и ужасено вдигна пръст до устните си. — О, скъпи мистър Деверо, този мой невнимателен език! Моля за прошка!

— Не е нужно, уверявам ви! — Пронизващите сини очи святкаха доволно. — Както и двамата отбелязахме наскоро, вие не идвате направо от училищната скамейка.

— Въпреки всичко това не е извинение, сър — отговори разкаяно тя. — Но е много мило от ваша страна, че подминавате грешката ми. Не желаете ли да седнете?

Деверо побърза да приеме поканата.

— Как да ви забавлявам, милейди, за да забравите лошото си настроение, все едно дали е предизвикано от човек или от обстоятелство…

Наистина ли беше подчертал малко повече „все едно“? Дали рязкото оттегляне на Демиън беше също така издайническо като изражението й?

— Просто малко различие в мненията, сър — отговори бързо Мередит, — и ненужно при това. Но аз бих се радвала, ако ми назовете имената на гостите, които още не познавам. Тази вечер те са твърде много.

— С удоволствие — отговори с готовност Деверо. — Е, с кого да започнем?

Мередит установи, че събеседникът й не само знае всичко, но е и много остроумен. Той нямаше нищо против да й разкаже някои пикантни подробности и интересни клюки за присъстващите дами и господа. Демиън, който често поглеждаше скрито към нея от другия край на залата, всеки път виждаше засмяно лице и искрящи очи и много скоро си призна, че опитът му да я накаже бе претърпял пълен провал. В негово отсъствие Мери се забавляваше много добре.

— Джералд е омагьосан от братовчедка ви, Ръдърфорд! — мекият глас на домакинята прекъсна мрачните му мисли.

— Наистина ли? — Той я погледна изненадано, защото изобщо не бе помислил за подобна възможност. В сърцето му пламна ревност, но той си наложи да се покаже равнодушен.

Херцогинята кимна.

— Помоли ме с необичайна пламенност да го сложа до нея на вечерята. — Тя оглеждаше внимателно двойката на дивана. — Питам се дали малката ще се подаде на ухажването му. Деверо е доста зле финансово и богатството на лейди Блейк ще му дойде тъкмо навреме.

Демиън потисна напиращия в гърдите му гняв при тази повърхностна забележка. Но не можеше да възрази, нито да я коментира, без да привлече ненужно вниманието върху себе си. Трябваше непременно да предупреди Мери, да й обясни докъде може да доведе безобидният й флирт — макар че нямаше нищо лошо, ако тя флиртуваше с гостите. Освен това трябваше да й разясни аргумента си от преди малко, но според плана си не можеше да говори с нея, преди тя да покаже признаци на разкаяние.

Деверо придружи Мередит на вечерята и тя установи, че седеше твърде далече от Ръдърфорд. Е, не можеше да го държи отговорен за разпределението на местата — но фактът, че докато вечеряха, не погледна нито веднъж към нея, беше многозначителен. Със сигурност го правеше нарочно. Тя обаче не можеше да си позволи да прояви невнимание към крайно внимателния си придружител, затова решително прогони всяка мисъл за Демиън от главата си. След вечерята лордът се присъедини към домакина и други двама страстни играчи на вист в салона за карти и по този начин подчерта твърдата си решимост да я пренебрегва. Мередит се почувства загубена — въпреки вниманието, което й оказваше Деверо, въпреки интересните разговори и изпълненията на пиано и арфа. Ако Демиън продължаваше да се държи по този начин, пребиваването в Белвоар нямаше да изпълни очакванията й. Но тя все още разполагаше със средства — свои собствени, неповторими средства, — за да запълни пукнатината между тях.

Ръдърфорд стоеше с група мъже в голямата зала, когато дамите се наканиха да се оттеглят. Мери беше свела глава, раменете й също бяха приведени — езикът на тялото й беше прозрачен и разбираем не само за него, но и за всеки, който разбираше от жестикулацията на артистите. Той й подаде свещ и задържа за миг китката й, докато й пожелаваше лека нощ.

— Съжалявам — пошепна тя. — Нали вече не ми се сърдиш?

Устните му потрепнаха.

— Погледни ме! — Тя вдигна послушно поглед. — Точно както предполагах — заяви вбесено той. — Ти изобщо не съжаляваш! Предупреждавам те, Мередит — ако имаш намерение да се отнасяш с мен по този начин, просто ще си замина.

— Но аз нямам намерение да се карам с теб!

— Тогава всичко е наред. — Той кимна доволно и очите му светнаха. — Желая ти сладки сънища, братовчедке Мередит!

Тя навлажни устни с връхчето на езика си и го дари с дълъг нежен поглед, преди да последва Арабела към втория етаж.

Нан се беше вслушала в съвета й и не я чакаше. Мередит се съблече бързо, пъхна се в нощницата си, след това се уви в тъмна наметка с качулка и седна до прозореца да чака. След час вече беше сигурна, че всички гости и членовете на домакинството са се оттеглили. От няколко минути не се чуваше шепот по коридорите, нито шумове от отварящи се врати или приглушени стъпки по килимите в коридора. Тогава Мери стана и решително излезе от стаята си. Коридорът беше пуст, само на няколко места по стените горяха свещи. С боси крака, скрила блестящите си къдрици под качулката, тя мина по дългия коридор. Притискайки се до стената, безшумно се промъкна към галерията в горния край на стълбата. Голямата зала долу тънеше в мрак, само от време на време догарящият огън в камината пръскаше искри. Очевидно на долния етаж вече нямаше никой, след като всички свещи бяха загасени. Мери пробяга на пръсти по галерията и влезе в коридора, който водеше към западното крило на къщата. В случай на нужда щеше да се престори на сомнамбул — горката лейди Блейк с обърканото подсъзнание! Мери притисна пръсти към устата си, за да спре кискането си. Тя беше безнадежден случай. Никога нямаше да се научи да живее цивилизовано — такъв живот бе твърде досаден.

Дворецът представляваше лабиринт от тесни и широки коридори, осеяни с врати. За щастие способността да се ориентира беше абсолютно необходима за всеки контрабандист и Мери я беше овладяла още преди години, така че намери много лесно стаята на Демиън. Под вратата не проникваше светлина. Тя натисна предпазливо бравата и още в следващия миг беше в тъмното помещение, затваряйки вратата зад себе си.

Ала Ръдърфорд беше още по-бърз. Той спеше като войник, готов за тревога, почти никога не сънуваше и се будеше мигновено. Опитът го бе научил да реагира светкавично при най-малкия шум. Сребърният пистолет, който винаги беше под възглавницата му, се озова за секунди в ръката му и когато тъмната фигура се шмугна в стаята, той вече беше стъпил на пода.

— Кой си ти, по дяволите? — извика тихо той, не можейки да повярва на очите си.

— О, нима си буден? Колко жалко! Тъкмо си бях намислила как ще те събудя. — Дяволитата усмивка окончателно го убеди, че не сънува. — Нима това не е великолепно приключение, любов моя?

Ръдърфорд отново загуби ума и дума. Без да сваля поглед от нея, той пъхна пистолета под възглавницата, запали свещта до леглото си и седна. Мери свали качулката от главата си, приглади коси и очите й светнаха.

— Нямаш ли какво да ми кажеш, сър? — Той поклати глава и проследи с поглед как тя свали наметката си, развърза копринената панделка на шията на строгата бяла нощница и я измъкна през главата си. Демиън пое шумно въздух, когато тя застана пред него и предложи тялото си на погледа му. Лека усмивка играеше на устните й, главата беше въпросително наклонена. След малко се изсмя триумфално и се пъхна под завивката до него.

— Ужасно същество! — Ръдърфорд най-сетне си възвърна дар слово. Мери само се изкиска и се зае да го разсъблича с бързи движения.

— Тази нощ ще те любя аз — заяви енергично тя, натисна го на дюшека и се метна отгоре му. — Искам да лежиш съвсем тихо и да ми позволиш да те направя щастлив, както досега си правил с мен.

— С удоволствие — пошепна той и затвори очи. Мери се наведе и погъделичка връхчетата на гърдите му с дългите си мигли. Топлият й дъх погали кожата му. Езикът й описваше кръгови движения, които Демиън усещаше с всеки отделен нерв на тялото си. Милувките й го тласкаха бързо към ръба на поносимостта, макар че бяха съвсем леки, едва доловими — сладкият й дъх, копринената милувка на косата и миглите, пърхането на езика й. През цялото време тялото й се движеше, огряно от светлината на единствената свещ, безкрайно чувствено върху неговото, достъпно за погледа и ръцете му, които не се насищаха да го докосват. Тази вечер щастието на Мери беше дори по-пълно от щастието на Демиън: тя му се предложи, направи всичко, за да му достави радост, собственото й задоволяване беше на второ място, но това не го правеше по-малко силно. С помощта на устните и ръцете си тя го доведе до ръба на екстаза, докато от гърлото му се отрони дълбок стон, пръстите му се заровиха в гъстата кестенява коса и той привлече главата й към своята.

— Достатъчно — пошепна дрезгаво той. — Искам заедно да изживеем края!

Мери го възседна с готовност и бавно го пое в себе си.

— Не искам да се движиш — каза той и я хвана за хълбоците.

— Аз обаче искам — прошепна тя и дъхът й се ускори.

— Не, почакай малко… Ако се задвижиш, аз съм загубен — простена той.

— Аз ще бъда заедно с теб! — Тя отметна глава назад, притисна колене към хълбоците му, сложи ръце на петите си и задвижи тялото си в кръг около пулсиращата му мъжественост в утробата си. Демиън изпъшка, пръстите му се вкопчиха в твърдата плът на дупето й. Когато тялото му се разтресе под напора на екстаза, тя се притисна плътно в него и стегна мускулите си, докато той повярва, че е обгърнат от огън.

Мина много време, докато двамата се върнаха в реалния свят. Мери лежеше свита на кълбо върху гърдите на Демиън, телата им все още бяха съединени и тя се запита дали пък преди минута не беше преживяла малка смърт. Когато му каза това, той помилва косата й и я увери, че току-що бяха достигнали крайната граница на екстаза и че това наистина е било малка смърт — прекрасно, рядко преживяване. Той я отдели внимателно от себе си и я положи удобно на рамото си. Дълго лежа с широко отворени очи в слабо осветената стая, докато равномерното дишане на Мери показваше, че тя е заспала изтощена и доволна.

Толкова учудващо, почти диво същество, повтаряше си изумено Демиън. Как да я убеди, че всъщност той не искаше да я опитоми — че бракът не означаваше непременно живот по строги правила, без свобода и наслада! Ръдърфорд беше наясно, че Мери нямаше да се промени, също както знаеше, че вроденият й стремеж към свобода я правеше толкова горда и упорита. Но ако тя не му повярваше, че той иска за своя херцогиня именно дивата и необуздана Мери Трелоуни, не му оставаше нищо друго, освен да я отвлече и да я ожени насила за себе си в Гретна Грийн. Може би наистина ще се стигне дотам, размишляваше Демиън, скърцайки със зъби, докато нежно милваше гърдите й. Миглите й затрепкаха и тя се усмихна насън.

Не му се щеше да я буди, но нямаше друг избор. И неговите очи се затваряха, сирената на съня пееше омайната си песен на ръба на съзнанието му. Нямаше гаранция, че един от двамата ще се събуди, преди слугите да са се надигнали.

— Стани, любов моя. Трябва да се върнеш в леглото си. — Той я вдигна да седне в леглото, но тя падна на гърдите му.

— Не мога — промърмори Мери. — Още спя. — Тя задиша равномерно и Демиън изруга. Очевидно щеше да се наложи да я занесе в дамското крило, което естествено увеличаваше опасността да ги видят. Ако я забележеха сама в коридорите, тя можеше да измисли някакво обяснение, но за него щеше да бъде много трудно да обясни защо броди посред нощ, понесъл в ръце заспала жена по нощница. Освен това той нямаше представа коя от многото стаи беше нейната!

Някак си успя да я събуди и да увие отпуснатото й тяло в наметката. Докато обличаше ризата и панталона си, трябваше да я остави на леглото и когато отново я вдигна на ръце, тя вече спеше дълбоко.

— Мери! — изсъска остро той и я сложи да стъпи на пода, при което тя се залюля като тръстика. — Ако не можеш да изкарваш приключенията си докрай, значи не бива да ти разрешавам никакви приключения! Веднага се събуди! Трябва да ми покажеш пътя до стаята си.

Очите й се отвориха и тя се прозя сънено.

— О, извинявай… източното крило…

— Това е вече по-добре. — Той я вдигна на ръце и се запъти към вратата. — И не смей да заспиваш, защото трябва да ми покажеш вратата на стаята си. Но не бива да говориш, само ще ми покажеш с пръст. — Лекото й кимване показа, че го е разбрала. Очите й останаха отворени, но това й костваше толкова усилия, че Демиън едва не се изсмя с глас. — И това ми било авантюристка — подигра я той и се наведе да я целуне по обсипаното с лунички връхче на носа, преди да излезе в коридора.

Пътят до източното крило му се стори безкраен, освен това трепваше при всяко скърцане на дъските под босите му крака. Най-сетне влязоха в стаята й и с облекчена въздишка той пъхна отпуснатата Мери под собствената й завивка. Виолетовите очи се отвориха веднага, тя го прегърна здраво и се притисна до него. Прозвуча весел смях.

— Ако искаш, можеш да останеш тук и да започнем отначало!

— Ти, малка вещице! — Той се освободи от прегръдката й и вдигна ръцете й над главата. В погледа му блесна гняв.

— Трябваше да се сетиш, че не е възможно да съм толкова слаба — укори го тя. — Освен това нямаше да бъде честно, ако бяха заловили само мен, нали?

— Един ден, Мери Трелоуни, ще ти извия врата и ще хвърля трупа ти в реката — закани се Ръдърфорд и беше напълно искрен. — За наказание няма да те науча да караш кола!

— О, не бъди толкова зъл! — възпротиви се Мередит.

— Много добре знаеш, че не мога да бъда зъл с теб — въздъхна той и се наведе, над нея. — Нищо не ти отказвам, макар че това не е добре нито за теб, нито за мен.

— Ами! — отзова се пренебрежително тя. — Говориш, като че съм някое малко дете, към което всички се отнасят снизходително. Ако в момента не ми беше толкова топло и приятно, щях да се ядосам.

— Бог да ме пази от яда ти! — Той я целуна, но без да пуска китките й. — Никога не бих те обвинил в подобно нещо. Знам, че никога не са те глезили — даже в рамките на разумното. Аз смятам да правя точно това, но знам, че ти не го приемаш…

Мери се усмихна с великодушно разбиране.

— Ти ме глезиш наистина прекалено и честно казано, аз съм безкрайно щастлива от това.

— Ако е така, аз съм доволен — отговори просто Демиън. — А сега спи! Ако имаш намерение да отидеш на лов, трябва да станеш рано.

— Ще стана преди теб — обеща тя.

— Както винаги — отговори той и се изправи.

Въпреки късата нощ на следващата сутрин Мередит се появи навреме на масата за закуска. Костюмът й веднага събуди завистта на другите три дами, които също бяха станали рано, за да участват в лова, но мистър Брумел, който я настани до себе си, се усмихна одобрително.

— Трябва да ми обещаете никога вече да не се връщате в Корнуол — пошепна в ухото й той, когато тя седна. — Всеки, успял да развълнува нейна светлост мисис Астли и скъпата й дъщеричка Хелена, е необходим за душевното спокойствие на другите чувствителни души.

— Още не сте видели шапката ми — отговори тихо Мередит и си взе топло хлебче от кошничката. — Има корона като войнишко кепе, а на върха букет щраусови пера.

— Страхотно! — възхити се Брумел. — Какво друго може да се носи на еполети?

Джералд Деверо, който се появи след няколко минути, поздрави закусващите, а след това се обърна специално към Мередит.

— Моля ви, лейди Блейк, не го приемайте като безсрамие, но роклята ви е невероятно смела — заяви той и зае мястото вляво от нея, след като тя се усмихна в знак на съгласие.

— Никак не сте безсрамен, сър! По-скоро ме ласкаете — отговори механично Мери и скри разочарованието си под прелестна усмивка. Мястото беше запазено за Демиън, но той закъсняваше.

Ръдърфорд помисли нещо съвсем друго, когато след две минути влезе в стаята за закуска и завари любимата си да разговаря оживено с Деверо и Брумел. Най-близкото място беше в другия край на дългата маса. Оттам той можеше да я наблюдава необезпокоявано и когато огледа костюма й, вдигна смаяно вежди. Мередит носеше плътно прилепнал тъмносин жакет с еполети; копчета с ширити и богато извезани на китките ръкави имитираха хусарска униформа. Над дантелената яка и муселинената вратовръзка малката, енергична брадичка изпъкваше още по-силно. Ръдърфорд не можа да реши дали роклята му харесва. Но беше сигурно, че нейна светлост мисис Астли не я одобрява, защото устните й бяха презрително стиснати. Затова пък Джералд Деверо беше възхитен, отбеляза гневно Демиън и се зае с яйцата и шунката.

— Добро утро, лорд Ръдърфорд — поздрави го Мери с усмивка, от която струеше сладка невинност — обаче неустоимите виолетови очи блестяха чувствено и Демиън начаса забрави гнева си. Ако Деверо толкова желаеше да се погрее малко на излъчването й, негово благородие можеше да си позволи да бъде великодушен — защото този особен поглед беше запазен само за него.

Коне, кучета, ловци в червени жакети, ратаи и наемници чакаха на кръглата, посипана с чакъл площадка в свежестта на ранното утро.

— Ловът е много вълнуващо занимание — каза Мери на Джордж Брумел, докато бавно слизаха по стълбите и оглеждаха събралите се. — Обичам лова и ездата, но не понасям да убивам — призна тя.

— Много сте нежна, лейди Блейк — отбеляза настигналият ги Ръдърфорд и сложи ръкавиците си. — Ще позволите ли да ви помогна да възседнете коня си? — Той й подложи ръце да стъпи и без усилия я вдигна на седлото. — Арабела одобри ли този тоалет? — попита строго той, когато й подаде юздите.

— Защо? Не ти ли харесва? — Тя го погледна намръщено. — Мистър Брумел беше във възторг. Думите му бяха много ласкателни за вкуса ми.

— Тогава всичко е наред — отговори спокойно той. — Не че не ми харесва, напротив, но… за момент бях поразен от смелостта ти.

— Ти имаш твърде строги критерии за приличие, лорд Ръдърфорд — обвини го Мери и миглите й затрепкаха. — А аз си мислех нещо друго, особено след последната нощ…

— Вещица! — изсъска вбесено той. — Да знаеш, че ще си отмъстя.

Мистър Брумел напусна лова само след час и Мери се развесели много.

— Сигурно му се струва, че е смешен с кални ботуши и измачкан костюм — каза тя на Демиън, който препускаше след нея. — Знаеш ли, приятелството ви ме учудва.

— Защото аз не принадлежа към групата на лондонските дендита ли? — засмя се той.

— Да. Ти си винаги елегантен, но…

— Но не мога да се меря с Брумел — завърши изречението той.

— Точно така — кимна сериозно тя. — Никога досега не съм те виждала в ботуши с пискюли. Винаги носиш ботуши за езда и дивечова кожа.

— Нито Брумел, нито аз сме толкова глупави да мислим, че дрехите правят човека — обясни Ръдърфорд, — макар че Джордж иска да накара света да вярва в това. Приятелството ни почива на искрена привързаност.

— И аз го харесвам. — Мери огледа с високо вдигнати вежди живия плет, който препречваше пътя им. Всички преди тях го бяха заобиколили. — Хайде да видим как ще се справите с това препятствие, сър! — извика възбудено тя и полетя напред, без да чака отговор. Демиън я последва и мършавият му кон прескочи живия плет само миг след нейния. Можеше само да се моли от другата страна да няма ров! За щастие се приземиха на твърда земя. След известно време Мери прие предложението му да напуснат лова и да се върнат в Белвоар за първия урок.

Карането на кола съвсем не е толкова весело занимание, колкото си го представях, каза си след около час Мери. Първо Демиън изведе от обора на Рътланд двойка спокойни, солидни коне и ги впрегна в двуколката си.

— Защо не взе своите коне? — попита нищо неподозираща тя.

— Скъпо мое момиче, да не мислиш, че ще рискувам муцуните на конете си за една начинаеща? — изсмя се той и й помогна да се качи на седалката. — Освен това днес те не са излизали и щяха да бъдат много буйни. Със сигурност нямаше да ги удържиш!

Очите на Мери засвяткаха опасно, но тя премълча напиращия на устата й остър отговор и посегна към юздите и камшика.

— Отиваме на главната порта — обясни Демиън. — Вдигни ръцете си, Мередит! Ако ги държиш в скута, дори тези спокойни животни ще забавят ход.

Когато зави по широката алея към портата, Мери установи, че двата коня във впряга бяха съвсем различни от дребната петниста кобила, която караше у дома. Двете животни реагираха и на най-малкото дръпване, на най-лекото докосване с камшика и тя изпита благодарност към Ръдърфорд, че не беше впрегнал в колата силните си кафяви жребци. Но, разбира се, не си го призна.

Когато стигнаха до желязната порта, през която се влизаше в парка, Ръдърфорд й заповяда да прекара конете през нея. Мередит го направи и беше много изненадана колко тясна изглеждаше портата, когато се преминаваше с кола. През следващия час тя опозна всеки сантиметър от пътя, докато преминаваше през портата в тръс, после все по-бързо и по-бързо и накрая в пълен галоп. При това колата се насочваше към нея ту отляво, ту отдясно.

Децата на кастелана се бяха събрали в края на градината и се забавляваха до насита с необичайната сцена. Когато веднъж Мери зави твърде остро и колата се удари в един от каменните стълбове, малките зрители изпищяха уплашено.

— Защо не си отидат вкъщи да пият чай? — попита сърдито Мери. — Съжалявам, Ръдърфорд. Май остъргах боята на хубавата ти кола?

— Вероятно — отговори хладно той. — Но при следващия път това не бива да се случи. Опитай още веднъж от същата посока.

— Ами ако отново ударя колата ти? — попита страхливо тя, стресната от дребната злополука.

— Хайде, Мередит, не се отказвай — отговори гневно той. — Загрижен ли ти изглеждам?

— Не — отговори облекчено тя. — Но урокът е много уморителен, освен това вече не вярвам, че имам талант.

— Защо искаш да престанеш, защото е уморително или защото мислиш, че няма да се справиш? — попита строго той и я измери с укорителен поглед.

— Наистина е уморително — призна тихо тя.

— Нали се съгласи да правиш всичко, което поискам от теб? — Той взе юздите от ръцете й и обърна конете, за да минат през портата от другата посока. — Случайно намирам, че ти имаш особен талант да управляваш впрегнати коне. Липсва ти само търпение. — Той й подаде юздите и Мередит, зарадвана от комплимента и ядосана от критиката, изпъна рамене и се съсредоточи върху непосредствено стоящата пред нея задача. Колата не се удари нито веднъж повече и когато урокът най-сетне приключи, тя беше убедена, че тези каменни стълбове ще я преследват и насън.

— Е, как ви харесаха уроците, лейди Блейк? — попита херцог Рътланд, който ги посрещна в салона след вечеря.

— Изобщо не ми харесаха, ваша светлост — отговори с гримаса Мередит. — Затова пък децата на вашия кастелан си прекараха много весел следобед, по-интересен, отколкото в цирка, убедена съм в това. Трябва да знаете, сър, че вече мога да преминавам през порти с всякаква скорост и от всеки ъгъл. Това е резултатът от упражненията, които засега се ограничиха върху вашата порта, но се надявам, че много скоро ще имам възможност да приложа наученото поне върху още една!

Херцогът, който я бе изслушал с голям интерес, избухна в луд смях, а мъжете, които го заобикаляха, споделиха веселието му.

— Ръдърфорд знае какво прави, мадам! — В разговора се намеси сър Чарлз Стантън. — Който не се научи да минава бързо през портата, без да се удари, няма да реагира правилно и при другите трудни ситуации.

— Благодаря, Чарлз! — Демиън стоеше в края на групата, опитвайки се да скрие смеха си след остроумното описание на Мередит. При това се питаше дали любимата му най-сетне ще разбере, че подхождаше чудесно на този кръг от хора, както и че те щяха да й липсват в пустошта на Корнуол. Мери си бе завоювала място в обществото, независимо от историята, която той беше съчинил за нея. — Боя се, че братовчедка ми се умори от първия урок.

— Може би следващият ще е по-интересен — произнесе с надежда Мери.

— А може би лейди Блейк ще се заинтересува от предложението ми да устроим малко състезание? — обади се остър женски глас. — Би трябвало да знаете, че е изключителна привилегия да имате учител като лорд Ръдърфорд, мадам! Ние, нормалните смъртни, нямаме това удоволствие.

Мередит се обърна към дамата. Лейди Маргарет Пикъринг, дъщеря на маркиз Бландфорд, се гордееше с уменията си да язди и да управлява кола. Тази сутрин обаче вдовицата от провинцията я бе затъмнила и с тоалета, и с дързостта си и сега виждаше възможност да си отмъсти.

— Не бих посмяла да се сравнявам с вас, лейди Маргарет — отговори невинно Мередит. — Моят учител има голям опит, но той не съответства на дарбата на ученичката му.

— Хайде, Ръдърфорд! — намеси се възбудено Стантън. — Не можете да не отговорите на такова предизвикателство. Обзалагам се на едно пони, че само след една седмица ще сте направили от лейди Блейк първокласен кочияш и достойна конкурентка на лейди Маргарет!

— Задачата ви е лесна, Ръдърфорд, готов съм да се обзаложа — заяви Деверо и остави чашата си на масичката. — Всяка дама, която има ръце, чувствителни като тези на лейди Блейк, ще бъде добра ученичка. Ако вие не сте готов, аз ще приема облога.

— Няма да се наложи, Деверо — отговори студено Демиън. Този човек започваше да го изнервя! Постоянно беше близо до Мери, а обектът на вниманието му не се сещаше да го отблъсне. Вероятно тя изобщо не проумяваше колко силен е интересът му. Демиън още от самото начало беше забелязал липсата на суетност у Мери и знаеше, че тя изобщо не забелязваше как въздейства върху хората около себе си. Това беше приятно качество, но понякога тя ставаше опасно наивна.

За щастие словесната престрелка с Деверо потъна в общия интерес, който предизвика идеята на Стантън. Само Мередит сметна предложението на Деверо за неподходящо. Освен това никак не й се искаше да бъде тема на оживения разговор, който присъстващите водеха, без директно да споменават името й. Повечето господа поддържаха, че е невъзможно един новак да усвои достатъчно умения и сръчност, за да победи опитен кочияш само след няколко дни упражнения. Последваха много предложения за предстоящите уроци.

Демиън, който беше изтълкувал правилно гневните погледи на Мери, се обърна към нея със замислено сключени вежди.

— Какво ще каже дамата? — попита високо той.

— Трябва ли непременно да спечеля състезанието? — попита намръщено Мери.

Отново се разгоря дискусия, в резултат на която се оформи мнението, че тя трябва да участва само за да отговори на предизвикателството и за да могат Ръдърфорд и Стантън да изпълнят облога си. Самото състезание беше следващата точка — за него щяха да се сключат отделни облози, но чак към края на седмицата, когато можеха да преценят по-добре напредъка на лейди Блейк.

— Видях конете, които кара лейди Маргарет — проговори замислено Мередит. — Не ми се иска да изляза срещу нея, защото знам, че никога не бих спечелила състезанието с конете, които карах днес. — В погледа, отправен към Ръдърфорд, имаше дръзко предизвикателство.

— Ако спечеля облога — отвърна той, без да се опитва да крие веселието си, — ще ти позволя да караш кафявите коне.

— Предложението е почтено, Ръдърфорд — подкрепи го херцогът. — Ако в края на седмицата Демиън не позволи на лейди Блейк да кара кафявите му коне, значи е загубил облога. Защото всички знаем, че никога не би рискувал тези благородни животни.

Накрая се разбраха, но през седмицата Мередит стократно съжали, че беше дала съгласието си. Демиън беше изключително учтив, безкрайно търпелив, но и безогледен перфекционист. Ученичката му трябваше не просто да стане добър кочияш, а да се научи да направлява колата с точност до сантиметър — както с двойка, така и с четворка коне. Мередит се упражняваше часове наред. Научи се да хваща шнура на камшика със светкавично движение на китката и да размаха дръжката над главите на конете. Научи се да връзва юздите на елегантен възел и бързо да ги развързва. Всеки ден изпробваха нови, по-темпераментни коне от конюшнята на херцог Рътланд, но Демиън все още не й даваше кафявите си жребци. Мередит се научи да управлява водещите коне така, че да правят завоите с най-голяма точност и да влизат във всеки вход, колкото и тесен да е, без колата да се удари в някоя стена.

— Когато тази седмица най-сетне свърши, желанието ми да управлявам кола ще е изчезнало безвъзвратно — заяви горчиво тя и за десети път през последния половин час насочи конете по тесния обиколен път край входната алея. — Даже в леглото се сещаш да ми обясниш нещо, което си забравил.

Демиън избухна в тих смях.

— Дясната страна трябва да бъде изтеглена малко по-напред — гласеше лаконичният му коментар.

— Защо това е толкова важно за теб? — поиска да разбере Мередит и изтощено отпусна ръце. Впрягът веднага забави ход. Тя изруга ядно, без да се притеснява от грубите думи, и побърза да вдигне ръце.

— Ако това бяха кафявите жребци, щеше да загубиш контрол — напомни й Демиън със спокойствие, което я подлудяваше. — Трябва да си абсолютно съсредоточена.

Мери прехапа устни.

— Ти не отговори на въпроса ми.

— Причините са две. Първо, когато реша да направя нещо, го правя, както трябва, и второ… я по-добре ми дай юздите за момент — Той издърпа юздите от ръката й и продължи все така спокойно: — И второ, аз съм силно заинтересован от твоя успех — от всичко, което те утвърждава като член на обществото.

Добре, че беше взел юздите, защото Мередит веднага усети отново меланхолията, която я обземаше, когато той изразяваше решителността си да я спечели.

— Какво трябва да направя, за да ти докажа, че никога не мога да стана част от този свят? — попита тя и в гласа й имаше отчаяние. — Като игра, като приключение за няколко седмици, да, мога да му се наслаждавам. Но нямам никакво желание да стана херцогиня, защото ще се задуша под тежестта на правилата за прилично държание и на забраните. Освен това ще те унищожа!

— Не виждам по какъв начин би могла да ме унищожиш, камо ли пък да се задушиш — възрази Демиън.

— Много добре знаеш за какво говоря. Не бъди толкова малоумен! — изфуча тя.

— Ако спреш за минута и се опиташ да разсъждаваш разумно, скъпа моя Мери, бързо ще разбереш, че вече си на път да станеш херцогиня. Така например Джералд Деверо нямаше да се интересува толкова много от теб, ако вече не си беше завоювала място в обществото. — Той беше търсил възможност да поговори с нея за поведението на Деверо, за да й посочи на каква опасност се излага, и сега я погледна бързо отстрани, за да улови реакцията й.

— Какво общо има Деверо? — попита остро Мери.

— Почти нищо — отговори с въздишка Демиън. — С изключение на един прост факт: той е твърдо решен да ти покаже, че се интересува от теб, и го прави по доста настойчив начин.

— Нима ме обвиняваш, че съм недискретна?

— В нищо не те обвинявам. Само ти съобщавам, че хората говорят. Засега не се чуват злобни приказки, но ще бъде добре поне малко да го… обезкуражиш.

— Естествено херцогините никога не са недискретни — проговори замислено Мери, дъхна върху сребърното копче на ръкава си и се зае да го трие с ръкавицата си. — Те не се промъкват нощем по коридорите, за да се вмъкнат в леглото на любовника си. — Тя вдигна китката си срещу слънцето и огледа копчето с присвити очи, за да провери добре ли го е излъскала.

— Знаеш ли, не виждам причина да не го правят и те — засмя се Демиън. — Но ако ти ще станеш тази съмнителна херцогиня, надявам се, че няма да имаш нужда от любовник.

— О, не прави нещата по-трудни, отколкото са — извика ядосано тя. — Аз съм контрабандистка, забрави ли тази малка пречка?

— В момента не си — напомни й спокойно той.

— Прав си, но скоро пак ще стана.

При тези думи Демиън стисна устни, но остана безмълвен.

— Не можеш да се ожениш за жена с такова минало — опита отново Мери. — Само си представи какъв скандал ще се разрази! Ако някога открият с какво съм се занимавала, а това е напълно възможно — достатъчно хора в селото знаят кой е водачът на бандата, пещерата и тайният тунел съществуват като доказателство, — тогава ще ме обесят.

— Готов съм да поема този риск.

— Аз обаче не съм! — Когато мълчанието стана непоносимо, Мередит заяви: — Няма да участвам в това състезание. Можеш да кажеш на приятелите си, че съм безнадежден случай и от мен никога няма да излезе добър кочияш.

— Наистина ли искаш да обременя безсмъртната си душа с неизпълнен облог? — попита сърдито Демиън. — Скъпо мое момиче, ти ще оставиш Маргарет Пикъринг на старта! А щом се върнем в Лондон, ще те виждат на капрата на екипаж е прекрасен впряг!

— Не искам!

— Престани да се цупиш, Мередит — посъветва я спокойно Демиън. — Това не е прилично, а и не си в състояние да ме трогнеш. Пък и ще навредиш само на себе си.

За съжаление той имаше право и Мери го призна, макар и с голяма неохота. В събота излезе пред въодушевената публика с кафявите жребци на Ръдърфорд. Лордът отказа да седи до нея, като й заяви, че имал пълно доверие в способността й да контролира скъпите му коне — при това знаеше, че дланите й бяха влажни от вълнение. На следващия ден тя спечели състезанието, но се показа любезна към Маргарет и й заяви, че заслугата била само на кафявите жребци. Ако те били впрегнати в колата на лейди Маргарет, победата със сигурност щяла да бъде нейна. Тъй като никой не се осмели да възрази, историята завърши мирно и без никой да загуби престижа си. Щом остана сам в обора, Демиън провери много внимателно муцуните на конете. Ако Мери им беше навредила, той щеше да приеме удара мълчаливо; но ръцете й бяха наистина чувствителни, както се беше надявал, и облогът беше спечелен заслужено.

Лейди Блейк и лорд Ръдърфорд се върнаха в Лондон поотделно и всеки от тях имаше цел, противоположна на целта на другия. Ръдърфорд беше твърдо решен да убеди любимата си, че е намерила своето достойно място в обществото и че връзката им всеки ден става по-здрава. От своя страна Мередит искаше непременно да убеди Ръдърфорд, че ще му бъде безкрайно неприятно да има жена с минало, което може да бъде разкрито. За нея беше съвсем лесно да се представи в неблагоприятна светлина, а в този случай Демиън нямаше да има друг избор, освен да я отблъсне и да се откаже завинаги от безумната идея за женитба. Може би тогава щеше да й позволи да се оттегли в Хайгейт и двамата щяха да прекарат последните седмици заедно без повече караници. В действителност Мери не разбираше защо връзката им да не може да продължи, след като и двамата го искаха. Естествено тя щеше да се върне в Корнуол за ваканцията на братята си, но през останалото време… А през лятото Ръдърфорд щеше да посети Корнуолските си имоти и тогава отново щяха да си устроят любовно гнездо в пещерата.

Вродената предпазливост не й позволи да разкрие пред Демиън това лесно и ефективно разрешение на всичките им проблеми. Засега той беше решен да се ожени за нея и нямаше да се вслуша в разумните й предложения. Но когато най-после проумееше, че планът му е невъзможен, тя щеше да му представи решението си. Естествено щеше да дойде ден, когато той трябваше да се ожени за подходяща жена — по-скоро рано, отколкото късно. Но сега не беше време да мисли за бъдещата съпруга на любимия си.