Жена с минало

6

На следващата сутрин Мередит облече костюма си за езда, заповяда да оседлаят старата й кобила и потегли към селото. Ландрет беше рибарско селище, в което човек не можеше да свърши почти нищо, освен ако не искаше да си купи кош с омари или да пийне нещо в кръчмата на Фалкон. Младата жена поведе кобилата по неравния калдъръм на улицата между боядисаните в бяло къщички и се огледа с надежда да види някъде Барт. При това половината от онези, които я видяха, бяха наясно, че водачът е тя. Никой освен Нан, Жак и рибарите, които й помагаха, не знаеше истината и тя се надяваше никога да не я научат. Сигурността й беше в ръцете на тези мъже, в умението им да пазят тайна.

— Ей, момче! — Тя махна на едно хлапе на около шест годинки, босо, с вехто панталонче и мръсна ризка. Момчето се почеса по главата и бавно прекоси тясната уличка.

— Да, мадам?

— Ще ти дам едно пени, ако идеш при Фалкон и кажеш на Барт, че искам да говоря с него.

Момчето хукна да изпълни поръчката и скоро изчезна през черната врата на кръчмата. Беше още сутрин, но там имаха много работа — рибарите се връщаха от улова си в ранните часове, след като бяха заложили кошовете за омари. Сега нямаха друга работа, освен да кърпят мрежите и кошовете.

Атмосферата беше по-потисната от обикновено, разговорите се водеха приглушено, смехът на мъжете беше лишен от обичайната си необузданост. Няколко лица дори гледаха направо мрачно. Дребното момче се огледа в задименото от лулите помещение и много скоро разбра причината за всеобщото униние. Макар че беше още малко, то се изплю гневно на пода. Присъствието на омразната брегова полиция от Фоуей в кръчмата на Фалкон беше нечувано нахалство. Никой не знаеше какво очакваха полицаите. Нямаше да чуят нищо, което да им влезе в работа, това беше ясно. Наистина двамата мъже, облегнати на тезгяха, се чувстваха ужасно неловко и всички в кръчмата го усещаха. Те не носеха униформа, но простите панталони и кожените елеци не бяха достатъчно прикритие. Тайно в себе си и двамата проклинаха глупостта на шефовете си във Фоуей, които нямаха представа какви са хората в Корнуол и смятаха, че е много лесно да ги шпионираш. Появата на чужденец, дори съвсем невинен, беше достатъчна да затвори устите им. На всичкото отгоре някои от рибарите в кръчмата изглеждаха направо страшни. Никой не би искал да ги срещне в тъмна уличка или в безлунна нощ.

Появата, на малкото момче, което се мушна като змиорка през навалицата, не привлече вниманието на агентите. Почти никой не забеляза, че то пошепна нещо на ухото на Барт. Според агентите беше съвсем естествено момчето да е било изпратено от майка си, за да повика съпруга у дома. Малкото, които заподозряха кой бе изпратил момчето, наостриха уши. Щом Мери беше дошла в селото и търсеше Барт, значи предстоеше нещо важно. Вероятно тя не знаеше, че в кръчмата има хора на правителството.

Барт изслуша момчето, тупна го одобрително по гърба и го изпрати да си върви. Всичко беше нормално, не се бе случило нищо необикновено. Той не последва веднага хлапето навън. Остана, за да изпие още едно канче бира и да пусне няколко презрителни забележки по адрес на мъжете на тезгяха — забележки, които засегнатите се помъчиха да отминат с мълчание, макар да бяха заобиколени от група брадати мъже, които открито им се подиграваха. Никой не забеляза, че Люк Треуата напусна кръчмата.

Люк мина покрай Мери, която чакаше отвън на седлото. Двамата не размениха нито дума, но Мери веднага продължи пътя си надолу по улицата и препусна по брега. Нещо бе задържало Барт в кръчмата и Люк ясно й даде да разбере, че е по-добре да не го чака в селото. Барт вече знаеше, че тя иска да говори с него, и щеше да дойде в уречения час в пещерата под къщата. Обикновено се срещаха два часа след падането на нощта. Тогава щеше да разбере какво ставаше в кръчмата.

По-скоро случайно, отколкото нарочно, след известно време тя мина покрай ниския зид, който заграждаше Малори хаус и градините му. Лорд Малори не обичаше посетители и твърде малко хора от околността познаваха къщата и имението. Мери спря кобилата си пред портата и загледа с нескрито любопитство какво става вътре. В градината работеха мъже — плевяха, подрязваха храстите, косяха избуялата трева. Други бяха на покрива, оправяха комините, сменяха счупените керемиди и боядисваха дървените части. Утринният въздух беше изпълнен с удари на чукове и звън на коси. Лорд Ръдърфорд очевидно е наел всички работници, които е успял да намери, каза си с усмивка Мери. Значи възнамерява да остане тук по-дълго — но едва ли лично щеше да ръководи ремонта на къщата.

— Добро утро, лейди Блейк! Каква приятна изненада! Вероятно идвате да ми върнете визитата?

Гласът прозвуча зад нея. Мери беше толкова заета да гледа, че изобщо не бе чула стъпките му. По тялото й премина тръпка, но тя се овладя бързо и реши да не се вълнува от новата им среща. Тъй като беше на гърба на коня, тя имаше известно предимство пред лорда, който беше на земята и това правеше физическия контакт невъзможен. Изви се леко на седлото и се усмихна като кралица.

— Не сме чак толкова свободни в поведението си, сър. Не е редно неомъжена дама да посещава неженен мъж и вие го знаете много добре.

— А прието ли е една млада дама да се разхожда на кон без придружител? — попита той и вдигна високо едната си вежда.

— За млада дама това е недопустимо, сър, прав сте. Но аз не спадам към тази категория. Само най-ревностните привърженици на етикета ще осъдят вдовица в напреднала възраст, че излиза по работа без придружител — отговори любезно тя.

Лорд Ръдърфорд я наблюдаваше с присвити очи. Костюмът за езда от ръждивочервен плат беше по-скоро удобен, отколкото елегантен, но беше много добре ушит, а цветът отлично подхождаше на косата й, няколко къдрички от която надничаха изпод широкополата шапка. Муселиновото шалче беше чисто и добре колосано и красиво подчертаваше упоритата брадичка. Ботушите блестяха и макар че бяха доста стари и боята не можеше да скрие износените места, очевидно бяха от най-добро качество.

— Вдовица в напреднала възраст — повтори замислено той. — Нима искате да чуете някой комплимент, мадам? За съжаление не мога да реша дали трябва да ви направя това удоволствие, или не. — Усмивката, с която я дари, беше зашеметяваща. Топла и изкусителна, тя подвеждаше към лекомислен отговор.

— О, само си помислете колко нелюбезно би било да ме разочаровате — не закъсня да отговори тя, без да има време да помисли. — Трябва да ви кажа, че никой не ми прави комплименти.

— Ами ако винаги се обличате така за светските събития, не се изненадвам — отговори с усмивка мъжът. — Да ви напомня ли, че съм твърдо решен да открия причините за този абсурден маскарад? Облеклото ви със сигурност е част от загадката.

Мери потрепери и в сърцето й нахлу паника. Този човек беше опасен. Кой знае какво щеше да открие, ако започнеше да се рови в живота й.

— Няма никаква загадка, сър. Аз съм само една бедна вдовица, която не може да си позволи да се накичи с рюшовете, които тъкмо са на мода.

— Моля за извинение, мадам, но не е толкова просто. — Лордът вдигна вежди. — Не обиждайте интелигентността ми с такива приказки. Може би успявате да заблудите съседите си, но аз не съм човек, който се оставя да го мамят.

Мередит прехапа устни.

— Всъщност, милорд, изобщо не е ваша работа как се обличам.

— Разбира се, вие имате право — отговори с усмивка той. — Но в последно време животът ми е много скучен и се нуждая от малко развлечение. Убеден съм, че разкриването на малката ви тайна ще запълни празните ми часове.

— Поласкана съм, сър, че ме удостоявате с такова внимание. За мен е чест, че мога да услужа на ваше благородие. — В гласа й звънтеше гняв. Хладната арогантност на забележката му унищожи в зародиш намерението й да се наслади на остроумния разговор.

Мъжът се поклони.

— Честта е изцяло моя, милейди.

— Сигурна съм, че много скоро ще ви омръзне да търсите нещо, което не съществува. — Тя му се усмихна сладко. — Тайните на едно село са несравними с лукса и сензациите, с които вероятно сте свикнали. Помните ли приказката за принцесата и граховото зърно? Винаги се сещам за нея, като си представям как цяла нощ се мятате неспокойно в леглото на Матю Малори.

Хапливата забележка постигна голям успех и Мери изпита облекчение, че беше на гърба на кобилата, следователно недосегаема. Изведнъж лицето на лорд Ръдърфорд стана безизразно, сивите очи се вледениха като морето през зимата.

— Сравнението не е особено смешно, мадам. Тъй като виждам, че обичате подобни забележки, най-приятелски ще ви посъветвам да се въздържате от тях за в бъдеще.

О, не, Мередит нямаше да му позволи да я сплаши. Въпреки че вътрешният глас я предупреждаваше да си мълчи, тя се обърна към него и заяви:

— Знаете ли, лорд Ръдърфорд, засега нашите малко странни нрави ви изглеждат приятно разнообразие, но съм убедена, че няма да преживеете дългата, досадна зима в Корнуол. — Тя не направи усилие да скрие подигравката в гласа си. Беше напълно убедена в правотата на забележката си. Нито един лондончанин не можеше да преживее повече от седмица в суровата зима на областта — тогава пътищата стават непроходими, в морето бушуват грозни бури и хората се затварят в къщите си за седмици наред. Тогава почти не се канят гости, а в неделя черквата често остава празна.

— Сигурно ви прави дяволско удоволствие да вярвате, че съм само една жалка, слаба твар, нали, мадам? Мога да ви уверя, че съм преживял много по-страшни неща и съвсем спокойно мога да оцелея една зима в Корнуол. — Демиън говореше възбудено, в гласа му се долавяше горчивина. Изведнъж осъзна, че се държи като ученик, който се защитава срещу обвинението в страхливост. Защо да се хвали с кариерата си в армията, защо да се оплаква, че е трябвало да я напусне? А той искаше да направи точно това — пред тази почти непозната млада дама, която му се подиграваше безмилостно и с удоволствие го предизвикваше. Не, Мери Трелоуни имаше нужда от урок по добри маниери.

— Трябва да се сбогуваме, мадам. Има неща, които изискват вниманието ми. — Той направи кратък поклон и изчезна през портата. Спря за миг, за да каже няколко думи на градинаря, после продължи към къщата, без да се обърне нито веднъж към Мери, която смушка кобилата си и потегли към къщи. За съжаление фактът, че му бе казала мнението си, не й донесе желаното удовлетворение.

Късно следобед Уолтър се вглеждаше отчаяно в мрачното лице на полковника. Слугата беше започнат да се надява, че тази екскурзия до Корнуол най-сетне ще оправи настроението на господаря му. Сега обаче той седеше и се взираше мрачно в празната камина, бутилката с портвайн беше вече полупразна, а младият мъж стискаше чашата с такава сила, сякаш беше спасителен пояс.

Естествено полковникът издържаше на пиене. Твърде рядко се случваше да му се замае главата — това проличаваше само по блясъка в очите му. Днес обаче виното увеличи депресията, вместо да я премахне. Простият обяд, сготвен от Марта Пери, така си стоеше недокоснат на масичката, но Уолтър не смееше да предложи на господаря си да хапне нещо.

— Нямаш ли си работа, Уолтър, та стоиш и въздишаш като девица преди празника на Света Агнес? — попита мрачно полковникът.

— Моля за извинение, сър — отговори сковано мъжът, но не промени мястото си. Много скоро полковникът отново забрави за присъствието му.

Отвън се чу шум, но той не можа да премине веднага през мъглата на потиснатостта му. Уолтър обаче се стресна и се втурна да отвори големия прозорец.

— Какво става там, по дяволите? — извика камериерът и огледа смаяно събралите се работници, които гледаха към покрива и оживено жестикулираха.

— Какъв е този адски шум? — попита стреснато лорд Ръдърфорд, който най-сетне се бе върнал в реалността.

— Нямам представа, полковник, но май става нещо на покрива. Демиън изруга ядно, мина с големи крачки покрай Уолтър и отиде при работниците.

— Какво се е случило?

— Момчета от селото, милорд! — Мъжът, който отговори, се почеса смутено по главата. — Хлапетата явно са намерили стълбата, но някои керемиди не са стабилни и…

Ръдърфорд вдигна глава и видя на покрива дузина мръсни детски лица. Едно от тях обаче нямаше нищо общо със селските хлапета. За миг сърцето му спря, но той се овладя и извика:

— Роб, слез веднага при мен!

Щом чуха гласа на негово благородие, момчетата се развикаха уплашено и се скриха от другата страна на покрива. Всички се спуснаха долу и на покрива остана само Роб, който се питаше дали трябваше да избяга, или да се подчини на заповедта. Изведнъж кракът му се подхлъзна и една от керемидите се отмести. Демиън проследи с ужас как момчето загуби опора, падна на задника си и се плъзна надолу по стръмния покрив, като диво размахваше ръце. В следващия миг лорд Ръдърфорд направи огромен скок към мястото, където щеше да падне момчето. Ръдърфорд успя да го улови, падна на земята и тялото му пое удара. Ала ръката на момчето се оказа притисната под него и Роб нададе болезнен вик, когато спасителят му се претърколи настрана.

— Спокойно, момче, всичко свърши! — Демиън помогна на Роб да седне на земята. Като забеляза позеленялото му лице, той хвана главата му и го държа, докато малкият повръщаше в най-близката леха, а ръцете му се люлееха безпомощно отстрани на тялото. Когато му мина, лордът го вдигна на ръце и го отнесе в къщата.

— М-моля за извинение, сър — пошепна Роб. — Аз… не исках да ме сметнат за страхливец. — Той замига често-често, за да прогони сълзите, които изпълваха огромните тъмносини очи, каквито имаха всички Трелоуни.

— Това определение не ти подхожда, младежо — отговори рязко Демиън, но погледът му беше мек. — Няма нищо лошо в това да страдаш от болка, обаче катеренето по покривите е свидетелство за глупост! — Той сложи момчето да легне на дивана в библиотеката. — Уолтър ще прегледа ръката ти.

— Тя… счупена ли е? — попита Роб и прехапа устни, когато опитните ръце на Уолтър започнаха да опипват нараненото място.

— По-добре се помоли да е счупена — заяви с мрачна решителност лорд Ръдърфорд. — Защото ако не е, приятелче, няма да можеш да си седнеш на задника, щом свърша с теб.

Заплахата постигна желаното въздействие. Малкото лице изрази решителност, раменете се напрегнаха и Роб изтърпя стоически прегледа на Уолтър. Демиън се обърна към прозореца, за да скрие усмивката си.

— Ей, ти! — извика той на един от работниците. — Намери някой, който да отиде в Пенденис и да каже на лейди Блейк какво се е случило! Не искам да й създавам излишни тревоги. Кажи й, че лично ще отнеса момчето вкъщи, щом си отпочине.

— Добре, милорд, лично ще се погрижа. Лейди Мери е прекрасна жена. Момчетата са всичко за нея, милорд, и аз също не искам да се тревожи излишно.

Мъжът хукна към портата и Демиън се върна в библиотеката. Значи за селяните тя беше лейди Мери, вероятно все още Трелоуни, макар че след женитбата си беше получила титлата лейди Блейк. Интересна комбинация: лейди Блейк, Мери Трелоуни, лейди Мери. Колко още лица имаше тази жена?

Когато лордът застана до дивана, Уолтър вдигна поглед от ръката на момчето.

— Счупена ли е, Уолтър?

Камериерът поклати глава.

— Не, милорд, доколкото мога да преценя, не е счупена. Обаче има разтежение на мускулите, което е много болезнено, вие знаете това, полковник. Най-добре е да се сложи шина. Какво смело малко момче — дори не гъкна, докато го преглеждах!

— Не съм се съмнявал в него. — Ръдърфорд помилва бледата буза на Роб. — Все пак той е Трелоуни. — Той наля малко бренди в една чаша с вода и я подаде на момчето. — Изпий това, Роб. Ще ти помогне да потърпиш още малко, докато Уолтър слага шината.

Роб послушно глътна брендито, закашля се и отново преглътна. Малко цвят се върна на бузите му.

— Трябва да се върна вкъщи, сър. Мери ще се ядоса, ако закъснея за вечеря.

— Изпратих й вест. Вече знае, че си пострадал. След като възстановиш силите си, аз лично ще те отведа вкъщи. — Ръдърфорд беше изпълнен със съчувствие. Уолтър бе много внимателен, но Роб очевидно изпитваше силна болка, докато ординарецът сложи шината и превърза ръката му.

— Така е добре — каза след малко Уолтър и Роб въздъхна облекчено. — Това ще ти помогне даже ако костта е пукната. И от днес нататък да стоиш далече от покривите, момче!

В преддверието се чуха гласове и това спести на Роб по-нататъшните предупреждения.

— Къде е негово благородие, Хари? — Гласът на Мередит звънна решително, но в него имаше много повече страх.

Демиън веднага излезе от библиотеката. Хари Пери вероятно не бе разбрал какво се беше случило. Той и жена му бяха слепи и глухи за света извън стаята им.

— Тук съм, лейди Блейк! Не биваше да идвате. Нима пратеникът не ви каза, че лично ще доведа Роб вкъщи?

— Разбира се, че ми каза! — Мери свали ръкавиците от треперещите си ръце. — Но аз исках да ви спестя още неприятности, милорд. Много съжалявам, че е трябвало да понесете всичко това… Наистина ли не се е случило нищо лошо? — Виолетовите очи изглеждаха огромни на бледото лице, а ръцете, които Ръдърфорд улови в своите, бяха леденостудени.

— Мило момиче, няма за какво да се притеснявате — заговори укорително той и разтърка пръстите й. — Момчето преживя силен шок и навехна ръката си. Имаше късмет, че не се случи нищо страшно. Смятам, че е достатъчно наказан за лекомислието си.

— Роб изобщо не е в състояние да свърже причината и следствието — заяви мрачно Хюго, който в този момент влезе в преддверието. — Колко пъти съм му казвал, че не бива да скита със селските хлапета, но той не ме слуша. Може би този път ще успееш да го убедиш, Мери, защото досега е забравял поученията ти в мига, когато си излизала от стаята. Не искам и този път да забрави веднага щом ръката му се оправи, защото пак ще затъне до гуша в неприятности. Надявам се, че нямате нищо против, сър — обърна се той към Ръдърфорд, — но наредих на едно ратайче да стои до колата ни.

— Нали за това са ратаите — отговори с лека ирония Демиън. — Виж, Хюго, според мен сега не е моментът да четеш проповеди на Роб. Той се чувства доста зле и няма да забрави скоро случилото се.

— Къде е той? — попита нетърпеливо Мери, хвърли ръкавиците си на масичката и развърза връзките на шапката. — В библиотеката ли е?

Демиън й отвори вратата и тя се втурна към дивана, където Роб тъкмо се опитваше да се изправи. Онова, което се случи в следващите минути, беше нова изненада за лорд Ръдърфорд. Той бе очаквал, че тя ще прегърне момчето, ще даде израз на тревогата си, ще му се скара, както обикновено правеха жените — и не постигаха нищо друго, освен да облекчат себе си и да влошат състоянието на пациента. Вместо това Мери прегледа братчето си, без да говори за собствените си тревога, погледна го дълбоко в очите и кимна доволно, преди да заговори за свършеното от Уолтър.

— Защо не изпратихте за лекар, лорд Ръдърфорд?

Негово благородие поклати глава.

— Уолтър има много повече опит от селските лекари. Веднъж намесата му ме спаси от ножа на хирурга в лазарета. Поверявал съм в ръцете му много по-сериозни рани от едно обикновено навяхване.

На челото й се появи бръчица и тя го удостои със замислен поглед, сякаш много й се искаше да поговорят повече на тази тема. После отново се обърна към Роб и рече:

— Май трябва да съм доволна, че този път няма нищо счупено.

Момчето се опита да се усмихне.

— Щях да си счупя всички кости, ако лорд Ръдърфорд не ме беше хванал!

— Боя се, че „хващам“ не е правилната дума — поправи го негово благородие откъм масичката, където тъкмо наливаше две чаши порто. — Лейди Блейк? — Той й подаде едната чаша. — Ще видите, че виното ще ви успокои — кимна той, като видя, че тя беше готова да откаже. — Имате нужда от нещо по-силно.

Нямаше полза да се противи, а и инстинктът й подсказваше, че жестът му е плод на искрена загриженост. Изразът на лицето му не издаваше никакви признаци на надменност или сарказъм, които толкова я възмущаваха. А немирният й брат наблюдаваше спасителя си с възхитен, изпълнен с доверие поглед. Този мъж беше наистина загадъчен — в един момент я вбесяваше и тя си пожелаваше да не го види никога повече, а в следващия излъчваше толкова топлина и съчувствие, че тя закопняваше отново да се озове в прегръдката му. А когато избухваше в искрен смях, сякаш слънцето просветваше посред дъждовния ден. Очевидно начинът, по който бе реагирала на случилото се с Роб, му направи впечатление. А тя не беше в състояние да скрие облекчението си от факта, че още един възрастен се грижеше за доброто на братчето й — и за нея самата.

Мередит взе чашата и благодари. Знаеше, че домакинът й няма да приеме отказ.

— Както разбирам, ние ви дължим огромна благодарност, милорд — промълви тя. — Не стига, че брат ми е влязъл без разрешение в имението ви, но вие сте се погрижили да предотвратите по-голямо нещастие. Не знам как бих могла да ви изкажа признателността си.

— Държал си се много зле, Роб — намеси се укорително Хюго. — Колко пъти сме ти казвали да не скиташ с момчетата от селото — но ти изобщо не се интересуваш от чувствата на Мери. Опитай се да разбереш, че си я поставил в крайно неприятно положение. Много скоро историята ще се разнесе навсякъде и старите клюкарки ще я укоряват, че…

— Стига толкова, Хюго — прекъсна го спокойно Мери. — Знам, че си добронамерен, но сега не е нито времето, нито мястото да говориш такива неща. — Тя го потупа по рамото, защото той казваше истината — макар че трябваше да бъде малко по-тактичен. — Няма да помогнеш на Роб, като го укоряваш.

— Мразя Хюго! — изплака Роб, но бързо изтри очите си. — Постоянно ми чете проповеди. Знам, че не биваше да се качвам на покрива, но предпочитам да ме набият, вместо да слушам безкрайните поучения на Хюго!

Мередит въздъхна уморено и Ръдърфорд реши, че за днес беше преживяла достатъчно.

— Хайде да оставим момчетата да се разберат насаме — заговори той с тон, който не търпеше възражение. — Елате да се поразходим в градината.

— Но нали трябва да заведа Роб вкъщи — възпротиви се слабо Мери.

— Скоро ще го направите и аз ще ви придружа. Но първо ще се разходим в градината. Има някои неща, за които бих искал да чуя съвета ви. — Той я хвана за лакътя и я изведе бързо през вратата.

Незнайно по каква причина Мери установи, че всъщност няма желание да се противопостави на волята му. Даже й беше приятно поне веднъж някой друг да вземе решение вместо нея. Тя се усмихна разкаяно.

— Не постъпих добре, като оставих Роб сам. Хюго ще му проглуши ушите с проповедите си!

— Много се надявам малкият да го изслуша, няма да му навреди — заяви категорично Ръдърфорд. — Онова, което не ми харесва, е, че сте ужасно напрегната. Вие сте твърде млада, за да носите целия товар на света върху раменете си, Мери Трелоуни — макар че много говорите за разни вдовици в напреднала възраст. — Последните думи бяха саркастично подчертани. — Имам чувството, че ако не се занимавате с изоставени от майка си пиленца, тримата ви братя ви тормозят с караниците и лудориите си. Искам да знаете, мадам, че възнамерявам да предприема нещо срещу това.

В първия момент Мередит беше толкова смаяна от заявлението му, че не можа да отговори. Макар че трябваше да се ядоса на господарския тон, с който бе изразил намерението си, тя откри зад него искрена загриженост и й стана приятно. Той все още държеше здраво лакътя й и тя беше принудена да върви в крак с него.

— Какво става, лейди Блейк, да не би котката да ви е отхапала езика? — попита той, когато мълчанието се проточи.

— Очевидно ви е много приятно да ме поставяте в неловко положение, сър — прошепна най-после тя. — Виждам, че сте разбрали какви задължения имам. В този момент мога само да мълча… защото ако ви отговоря, ще кажа нещо неприлично… тъй като не мога да ви обезщетя за любезността ви.

— Никога досега не бях чувал такива глупости! — извика лордът. — Не се съмнявам, че нищо не би ви спряло да ми кажете, каквото искахте да кажете! Истината е друга — вие, милейди, просто не намирате подходящ отговор.

— О, вие сте отвратителен — изсъска Мери, неспособна да обори твърдението му. — Не, аз наистина съм твърдо решена днес да не се карам с вас. Начинът, по който се държахте с Роб, ми го забранява. Ще ме облекчите извънредно много, ако престанете да ме предизвиквате — макар че това ви доставя голяма радост.

— А според мен е точно обратното — отговори Ръдърфорд. — Още от първата ни среща вие не пропускахте нито един случай да ме ужилите с обидни забележки — макар и скрити, трябва да призная! Но аз не съм нито глух, нито слабоумен!

Мери го погледна с отворена уста и спря.

— Как можете да твърдите такива неща? Та аз само реагирах на вашите непоносими… — Споменът за целувките му отново изникна ясен в съзнанието й и тя прехапа устни. — Време е да се прибера вкъщи, лорд Ръдърфорд!

— Много скоро ще се приберете. Забравете за момент, че имате задължения към близките си. Искам само да си починете малко, а този разговор не е особено полезен… поне досега — отбеляза той. — Е, ще ме посъветвате ли какво да засадя в тази леха? Не съм запознат с градинските растения, но бях много впечатлен от цветната градина на Пенденис.

Мери нямаше друг избор, освен да се съгласи. А и дълбоко в себе си тя също не желаеше да се задълбочава в другата тема. Ако навлезеха по-навътре в нея, можеше да се получи голямо объркване и тя предпочиташе да се занимае с тези въпроси сама за себе си. Затова посвети вниманието си на градинските лехи и по този приятен начин двамата прекараха двадесетина минути, докато отново си спомниха за Роб.

— Наистина трябва да си тръгвам. — Тя погледна назад към къщата. — Тази вечер Роб ще бъде под грижите на Нан. Вероятно тя ще се зарадва повече, отколкото той.

— Коя е Нан? — попита Демиън и я поведе към къщата.

— Нашата бавачка. В момента главният обект на грижите й съм аз. — Мери избухна в тих смях. — Тя е истински тиран: всеки път, когато ме погледне със смръщено чело, коленете ми омекват. Но без нея нямаше да се справя, а и Роб я слуша.

— Това е истинско щастие — отбеляза лордът и Мери го изгледа подозрително.

— Причината е само в темперамента му — опита се да обясни тя. — Той няма никакво…

— Стига толкова! Не си спомням да съм казал нещо за Роб. — Ръдърфорд се засмя и сложи пръст на устните й. — Не е нужно да ми обяснявате. Не съм критикувал братчето ви. Той не е нито по-добър, нито по-лош от другите момчета на същата възраст. Но не ми казвайте, че не е уморително да живееш с него!

Тъй като пръстът му остана върху устните й, Мередит не беше в състояние да каже нито дума. Винаги когато той й се усмихваше по този начин, тя забравяше цялата си хапливост. Демиън изчака, докато огънят във виолетовите очи угасна, след това плъзна пръста си надолу и го сложи под брадичката й.

— Не — пошепна Мери, защото знаеше много добре какво ще последва. Погледът й се стрелкаше от едната страна към другата. — Не тук.

— Значи някъде другаде? — попита меко той и сивите му очи заблестяха.

— Не! — извика тя, макар да знаеше, че бе предизвикала този дяволит въпрос. Изтръгна се от ръцете му и затича към къщата.

Ръдърфорд я последва с тих смях. Може би не бе прилично да си играе с нея по такъв начин, но той не можеше да устои на изкушението — както не можеше да устои на желанието да я целуне и да усети как гъвкавото й, податливо тяло се гуши в неговото.

Двамата влязоха в библиотеката, където беше толкова задушно, че направо не можеше да се диша. Роб хвърли умолителен поглед към сестра си. Хюго изглеждаше като човек, който бе изпълнил неприятен дълг, а лорд Ръдърфорд с мъка можа да запази сериозната си физиономия. Той изпрати Хюго да се погрижи за колата и да каже на ратая да оседлае Сарацин. След това предложи на пациента си да се изправи бавно.

Роб очевидно се беше възстановил. Когато обвинителните му погледи не намериха отклик у възрастните, той се опита да преглътне гнева си. Настани се в колата до Мери, която държеше юздите на понито. Хюго, който беше дошъл на кон, препусна по желание на сестра си напред, за да уведоми хората от Пенденис за предстоящото им пристигане.

— Беше много мило от ваша страна да ни придружите, лорд Ръдърфорд, но вероятно е трябвало да изоставите някои свои задължения. — Мери цъкна с език, петнистото пони разтърси глава, изпухтя недоволно и потегли каретата.

— За момента нямам нищо важно — отговори с любезна усмивка лорд Ръдърфорд.

— Ще си въобразя, че съм кой знае какво, ако продължавате да ме удостоявате с такова внимание, сър — промълви с медено гласче Мери и сведе поглед.

— Не се притеснявайте, мадам! Ако прекалите, няма да се поколебая да ви сваля на земята.

— Благодарността ми е безгранична — отвърна със същия глас тя.

Лордът се изсмя тихо.

— Вие сте достоен противник, Мери Трелоуни. Искате ли да се уговорим от днес нататък да се сражаваме само с безопасни оръжия?

— Щом вие сте в състояние да се сдържате, сър, значи аз също мога да го направя — поклони се тържествено тя.

— Не разбирам за какво говорите — намеси се сърдито Роб и тонът му накара Мери да се обърне към него. Тя го погледна и веднага разбра какво му беше.

— Ръката ли те боли, миличък?

— Да, и главата.

— Скоро ще си бъдем у дома — увери го тя и помилва с обич рошавата му глава. — Ще си легнеш в твоето легло и Нан ще ти донесе топло мляко с канела.

Лорд Ръдърфорд, който беше изключен от този семеен разговор и видя колко загрижена беше тя, реши, че колкото може по-често ще отвлича Мередит Блейк далече от братята й. Предпочиташе тя да посвещава вниманието си само на него, а и никак не му е приятно да я гледа толкова тревожна. Имаше чувството, че отново вижда пред себе си сведената глава, скръстените ръце и увисналите рамене на вдовицата Блейк — но сега поне знаеше, че това беше само роля. Ролята на майка, която тя бе поела спрямо братята си, беше истинска и по мнението на негово благородие представляваше прекалено тежък товар за нея. Изведнъж той осъзна, че за първи път от много месеци насам бе забравил собствените си грижи. Откакто познаваше тази забележителна жена, беше научил куп нови неща и мрачното настроение от преди беше изчезнало като по чудо.

— Простете любопитството ми, лорд Ръдърфорд… — Мередит прекъсна неочаквано мислите му, — въобразявам ли си, или наистина казахте, че сте били в армията?

— Така ли съм ви казал? — Мъжът смръщи чело. — Не си спомням да сме говорили за армията.

— Не искам да бъда любопитна — отбеляза тя, усетила колебанието в гласа му. — Казахте, че Уолтър успял да ви измъкне от някакъв лазарет… или предпочитате да не говорим за това?

Демиън въздъхна.

— Обикновено избягвам тази тема, но ще ви кажа, че бях с Уелингтън на Пиренейския полуостров, докато тежко раняване в рамото не ме принуди да напусна армията завинаги. Това стана преди около шест месеца.

— Значи затова тази сутрин говорихте за трудности — промълви замислено Мери.

— Абсолютно сте права — потвърди той със сух, почти гневен глас.

— Значи трябва да ви се извиня — опита се да се усмихне тя. — Защото до днес си мислех, че сте едно от многото лондонски контета.

— И не скрихте мнението си, доколкото си спомням — изръмжа той.

— Понякога нападението е най-добрата форма на защита, милорд. Нима войнишкият живот не ви е научил на тази истина?

— Войнишкият живот ме е научил на много неща, но за съжаление все още не знам как се излиза наглава с остроумни вдовици — промърмори със съжаление той.

Мери се направи, че не е чула тази забележка. Твърде много се интересуваше от миналото му, за да се впусне в нова словесна престрелка.

— Трудно ли ви беше да напуснете армията? — Това бе само предположение, но тя веднага разбра, че е улучила право в центъра.

— Дяволски трудно! — Устата му се изкриви в горчива усмивка. — Аз съм войник, откак станах мъж. Не понасям живота в града. Но какво може да стори един мъж, след като вече не е годен за нищо друго, освен да води безсмислени разговори, да седи на игралната маса и да ухажва дами?

— Сигурно е много досадно — кимна сериозно тя. Той я погледна, учуден, че бе разбрала проблема му. — Досега никой освен Уолтър не бе вникнал в чувствата му. Мери се опита да си представи колко монотонен и безинтересен щеше да бъде животът й, ако не беше контрабандата, и наистина разбра какво изпитва новият й познат. Онова, което тя вършеше тайно от всички, изпълняваше различни цели. Първо, пълнеше кесията й с парите, от които имаше огромна нужда, и второ, предлагаше и вълнения и удовлетворение, че има къде да приложи способностите си, и физически, и умствени. Без този вентил тя нямаше да издържи дълго в корнуолската пустош, където животът се състоеше само от ритуали.

— Следва да си потърсите друга задача, която да занимава ума и ръцете ви — посъветва го тя. — Всички хора трябва да имат цел в живота си — нали затова са дошли на света.

— Може би най-после съм я намерил — проговори едва чуто Ръдърфорд.

По гърба й полази сладка тръпка. Този мъж говореше със загадки.

— И каква е тази цел? — попита колебливо тя. Лордът се усмихна самодоволно.

— Да изградя отново наследството си.

Мери мислеше за това, докато стигнаха в Пенденис. Все едно дали му вярваше или не, най-добре бе да отговори съвсем общо.

— Това е достойна задача, сър, макар и малко ограничена. Но мисля, че е добро начало.

— Точно така — съгласи се с широка усмивка той. — Със сигурност е начало!