Жена с минало

20

В едно мъгливо ноемврийско утро Мередит направи първата колеблива крачка в осъществяването на плана си, който трябваше да принуди Демиън да се съгласи с нейното решение на проблема. Направи я със съзнанието, че нямаше друг избор. Идеята на лейди Блейк да се разходи по улиците на града сама във файтона си, без придружител, шокира оборския ратай, който отговаряше за нея. Когато чу, че трябва да си остане на Кавендиш Скуеър, той се намръщи, но не посмя да възрази срещу нареждането й. Ала щом се върна в обора, разказа на останалите какъв ужас беше преживял.

Улиците бяха оживени и Мередит имаше нужда от цялото си внимание, за да си пробива път между пощенските карета и всевъзможните превозни средства, както и да избягва невинните пешеходци, които тичаха да пресекат улицата. Пътниците в няколко четириместни карети и файтони открито хвърлиха учудени погледи към известния впряг на лейди Блейк — погледи, на които тя отговори с кратки, но решителни поклони. Щом стигна Пикадили, тя насочи конете към Сейнт Джеймс стрийт.

Докато оглеждаше дългата улица, на която не смееше да се покаже нито една почтена дама, смелостта почти я напусна. Но накрая вирна решително брадичка, подкара конете в бърз тръс и се впусна в новото приключение. Тъй като намерението й беше да я видят и познаят, тя се оглеждаше непрекъснато и отбелязваше учудването на всички градски сноби и светски лъвове, които зяпаха по витрините или влизаха в някой от многобройните клубове по тази запазена за мъже улица. Но вниманието й беше насочено към известните прозорци на „Уайтс“.

Лорд Ръдърфорд, който тъкмо беше прекарал един час в салона на Джаксън и искаше да си отпочине в приятната атмосфера на клуба си, беше застанал на стълбите към „Уайтс“ и разговаряше с полковник Ермитейдж и сър Чарлз Стантън, когато появата на Мери удари улицата като бомба.

— По дяволите, Ръдърфорд, това не е ли файтонът на лейди Блейк? — извика Стантън и вдигна чашата си. — Навсякъде бих познал конете й!

Ръдърфорд се обърна рязко. Първата му реакция беше шок — моментално последван от бесен гняв към себе си и към Мередит. Трябваше да се сети, че случаят не е приключен с последната сцена в Хайгейт. Дръзката малка авантюристка не се отказваше толкова лесно. Но тя нямаше да постигне успех с безсрамния план, който беше скрит зад тази лекомислена постъпка.

— Сигурно конете са се подплашили и са я увлекли в улицата — отвърна той, след като не му хрумна нищо по-добро.

— На мен ми се струва, че дамата напълно владее впряга си — възрази полковникът.

— Не… не, Ръдърфорд има право — подкрепи го бързо Стантън. — Положението е ясно. Дамата е без ратай. Сигурно конете са препуснали, преди момъкът да е успял да скочи отзад.

— Извинете ме, джентълмени! — Без да бърза, Демиън препречи пътя на наближаващия файтон, спря и втренчи поглед в ръкавиците си. Като откри препятствието по пътя си, Мери бе обзета от нещо много подобно на страх. Лицето на Демиън бе напълно безизразно, позата му излъчваше спокойствие, но и решителност и в главата й звъннаха тревожни камбанки. Тя беше принудена да забави конете, за да не го удари, но не спря. Ръдърфорд се метна с достойна за завиждане сръчност на капрата, която се издаде застрашително над предната ос.

— Дай ми юздите, ако обичаш — помоли любезно той. Мередит беше толкова слисана, че се подчини механично. Той взе камшика от ръката й, изведе конете от улицата и потегли по Пел Мел.

— Да си представя ли причината, или ти ще бъдеш така добра да ми дадеш обяснение? — попита той със същата измамна любезност.

— Просто изпълних едно свое отдавнашно желание. Ти знаеш много добре, че според мен е абсурдно цяла улица да бъде запазена само за мъже. Защо тогава няма улица, която да е само за жени?

— Без съмнение не е коректно — призна той. — Но неравенството е една от опорите на обществото.

— Значи някой трябва да изпълни дълга си и да го отстрани — отговори упорито Мередит.

— Аха! — Ръдърфорд я огледа замислено. — Знаеш ли, че съм ти благодарен за решителността, Мери Трелоуни? Надявам се, че няма да съжаляваш.

Завиха по Кавендиш скуеър и скоро файтонът спря пред портала.

— Ще те помоля да слезеш без помощ — заяви все така учтиво Ръдърфорд. — Тъй като не мога да оставя конете без надзор.

— Ако смяташ сам да ги откараш в обора, ще те придружа.

— Смятам да ги откарам в моя обор — отговори с мека настойчивост той. — Очевидно съм направил голяма грешка, като съм ги купил. Не помислих, че ще се окажат твърде темпераментни за теб — доста хора ще се изненадат, като чуят, че не си успяла да ги задържиш.

Протестът щеше да бъде под достойнството й, затова Мери слезе от колата, без да каже нито дума. Ръдърфорд я изчака да влезе в къщата и препусна към дома си, бушувайки от гняв — но не беше доставил на Мери удоволствието да го види вбесен. Беше обаче и малко загрижен. Тя съвсем явно му бе хвърлила ръкавицата и той я бе приел също така явно. Неизбежният конфликт не беше в негов интерес, но той не бе в състояние да го премахне. В никакъв случай не биваше да допусне тя да навреди на доброто си име, каквото очевидно беше намерението й. Това щеше да нарани гордостта му, да не говорим, че тотално объркваше плана му. А може би трябваше да избегне открития сблъсък и да й позволи да се скрие в Хайгейт? Защо не искаше да приеме онова, което тя му даваше доброволно — и да престане да проси за онова, което тя му отказваше с цялата си дяволска упоритост! Не, той щеше да спечели тази война, защото искаше да я спечели — за тях двамата! Мередит се лъжеше и по отношение на себе си, и по отношение на него. Ако не можеше да има тази горда и своенравна авантюристка от Корнуол, не искаше да има никоя друга жена… и го очакваха само празни, безкрайни години.

Мередит се скри в будоара си, където се заразхожда нервно от вратата към прозореца и обратно. Беше ужасно сърдита на себе си, че му бе позволила така лесно да я надвие. Присъствието на Ръдърфорд на Сейнт Джеймс стрийт беше наистина нещастна случайност. Сега обществото щеше да я съжалява, вместо да я укори, а някои хора даже щяха да изпитат злобно задоволство от нещастието й. Навсякъде щяха да разправят, че за щастие Ръдърфорд й се е притекъл навреме на помощ, и най-доброто доказателство за това щеше да бъде, че никога вече нямаше да видят файтона на лейди Блейк в Хайд парк. Може би трябваше да се откаже от борбата и да се върне в Корнуол, където й беше мястото… и където я очакваха само празни, безкрайни години. Тя вдигна ръка към бузата си, за да изтрие една голяма сълза, и побърза да си припомни, че не беше победена, още не. Демиън трябваше, трябваше да разбере, че тя е права.

През следващите два дни Мередит установи, че е оценила правилно реакцията на обществото на опита й да го скандализира. Беше принудена да седи със замръзнала усмивка на устните и да слуша безкрайните съчувствия на лейди Маргарет Пикъринг.

— Много е неприятно, скъпа лейди Блейк, когато конете се подплашат! Аз лично го възприемам като унизително. Разбира се, с мен такова нещо не се е случвало от години, а и нито веднъж на публично място… но ви уверявам, знам много добре как се чувствате.

— Е, радвам се, че поне няма да се повтори — заяви херцогиня Кейли. — Ръдърфорд трябваше да помисли малко повече, преди да ви купи такива диви коне, мила моя! Чух, че имал намерение да ги замени с други, по-подходящи за една дама! — Херцогинята вече говореше с Мери интимно като със снаха. Младата дама едва преглътна детинския отговор, че изобщо не иска коне, и сведе глава.

— Лейди Блейк, желаете ли да дойдете с мен в другия салон, където е масичката за лотария? — Джералд Деверо се появи като ангел спасител. Усмивката му показваше колко добре разбира унижението й.

— С удоволствие, мистър Деверо — отговори Мери и стана с готовност. Демиън не бе направил опит да се намеси в разговора, за да я защити, и макар че чувството й за справедливост този път беше на негова страна, то не успя да уталожи гнева й.

— Сигурно е безкрайно неприятно за вас — заговори тихо Деверо, когато я изведе навън. — Но ще мине бързо, повярвайте ми. След една седмица вече никой няма да си спомня за случилото се.

— Което не би се случило, ако нарочно бях забъркала тази каша — отзова се иронично Мери.

— Да, права сте — кимна с усмивка той. — За ваш късмет лорд Ръдърфорд е бил на място, за да задържи конете ви!

— Сигурно — кимна тя и лицето й помрачня. — Хайде да говорим за друго, мистър Деверо. Вече ми омръзна да ме съжаляват заради тази глупава история.

Той бързо промени темата и докато играеха, я забавляваше умело. Очевидно Деверо се беше примирил с отказа й и се държеше безупречно, така че Мередит можеше да се отпусне в негово присъствие. В действителност тя не виждаше причина да се откаже от забавния и цивилизован събеседник, особено след като вниманието му никога не преминаваше границите на приличието. Щом той беше готов да се задоволи с приятелството, което тя му предлагаше, значи не се излагаше на опасност!

Демиън, който чуваше чуруликането й и виждаше омайната усмивка, с която Мери даряваше Деверо, започна да се пита дали пък тя нарочно не пренебрегва предупреждението му. В държанието на двамата нямаше нищо, което би могло да даде повод за злобни клюки — но всички виждаха ясно, че Деверо е омагьосан от вдовицата, и майка му не пропусна да подчертае този факт. Естествено херцогинята беше настояла синът й да покаже интереса си публично, без да се колебае, но Демиън не бе в състояние да признае истината на обичната си майка. Той реши, че е дошъл моментът да сложи край на напрежението между него и Мери, затова я изчака да стане от масата за игра и отиде при нея.

— Бих желал да поговоря с теб, братовчедке Мередит — изрече учтиво той и се усмихна на Деверо, за да му даде да разбере, че не е желан.

— Мистър Деверо тъкмо щеше да ми донесе чаша лимонада — отговори тя, без да сваля ръка от лакътя на придружителя си.

— Тогава ще го почакаме тук — кимна любезно Демиън.

Деверо се поклони, приемайки факта, че трябва да изчезне.

— Е? — попита почти грубо Мередит.

Ръдърфорд изкриви уста.

— Пак се цупиш — пошепна той с обичайната си нежна ирония. — По-добре се опитай да разбереш, че само ти си виновна за всички неприятности от последните дни. Хайде да сключим мир! Искаш ли утре да ме придружиш в парка? Със собствените ти коне — прибави с усмивка той.

— И защо трябва да се покажа в парка? — попита учудено тя.

— За да сложим край на приказките — обясни търпеливо Ръдърфорд. — В мига, в който те видят отново на капрата, случката ще загуби пикантността си.

— Вече обещах на мистър Деверо утре да излезем на езда — съобщи сухо Мередит. — Удобно ли е да изляза с теб следобед, сър?

— Много добре — съгласи се той с неизменна учтивост. — Надявам се, че нямаш нищо против да ви придружа на разходката?

— Разбира се, че не. Защо да имам против? — Виолетовите очи гледаха открито, гласът й прозвуча искрено и Демиън побърза да прогони мисълта, че тя искаше отново да го предизвика. Може би вниманието на Деверо все пак не беше със задни мисли. Мери не бе наивно момиченце, което се наслаждава на първия си сезон — а щом нямаше нищо против присъствието му, значи той нямаше от какво да се опасява.

На следващата сутрин Мередит и двамата й кавалери обиколиха Хайд парк в безопасен тръс. Денят беше свеж и слънчев и паркът бе пълен с разхождащи се, ездачи и коли. Кафявият жребец на Мери вдигна глава и изпръхтя срещу вятъра, мускулите на силната му шия се стегнаха.

— Галоп ли искаш, момчето ми? — Мери се наведе и го потупа по шията.

— Не в парка, Мередит! — предупреди я остро Ръдърфорд.

— О, глупости! — възрази тя. — Можеш пак да кажеш на хората, че жребецът ми се е подплашил! — С тези думи тя се понесе като вихър по алеята, приведе се към шията на коня и скоро изчезна зад завоя.

След първия шок Джералд Деверо избухна в смях и препусна след Мери. Ръдърфорд нямаше друг избор, освен да ги последва, защото беше твърдо решен да не ги губи от поглед нито за миг. Минаха цели десет минути, преди Мередит най-сетне да стегне юздите и да обърне към него розовото си, засмяно лице.

— Знам, че се държах невъзможно, но не можах да устоя — заяви тя.

— Велики боже, вие сте невероятна ездачка, мадам! — извика Деверо, без да крие възхищението си. — Трябваше да напрегна всичките си сили, за да не изостана.

— Имам отличен кон! — засмя се поласкано Мери. — Освен това всички членове на семейство Трелоуни се научават да яздят още преди да са проходили. Знаете ли, мистър Деверо, там, откъдето идвам, конят е единственото сигурно транспортно средство.

— По дяволите! — изохка изведнъж Ръдърфорд. — Там е майка ми!

— Къде? — Мередит проследи погледа му и преглътна. Херцогиня Кейли им махна нетърпеливо от елегантния ландауер, който бе спрял в края на алеята. — Божичко! — пошушна отчаяно тя. — Изглежда много сърдита.

— Да знаеш, че отказвам да поема вината върху себе си — заяви Демиън. — Ела! — Той обърна коня си към каретата. Мередит погледна Деверо и вдигна рамене, след което препусна след Демиън. Деверо ги проследи с поглед и на челото му се вдълба замислена бръчка. Тъй като присъствието му очевидно беше излишно, той продължи напред по алеята, предоставяйки непокорната двойка на възмутената херцогиня.

Дамата им крещя цели пет минути без пауза. Обвиненията бяха насочени главно срещу сина й, който според нея не си беше направил труда да обясни на лейди Блейк правилата за движение в парка. Демиън понесе стоически крясъците на майка си, без да каже нито една дума в своя защита, а Мередит поднесе смирените си извинения и тържествено увери херцогинята, че това никога няма да се повтори. Ландауерът продължи пътя си и без да погледне спътницата си, Демиън обърна коня си към портата Станхоуп, за да си отиде вкъщи.

Той изглеждаше толкова съкрушен, че раменете на Мери се разтресоха.

— Вече знам откъде е дошло умението ти да си служиш с думите, милорд — изрече през смях тя.

— Ако още веднъж се изсмееш, Мери, ще се погрижа цяла седмица да не можеш да възседнеш кон! — изсъска Демиън. — От десет години не бях чувал такива думи от майка си, а на всичкото отгоре не можех да кажа нищо за свое оправдание, без да хвърля вината върху теб.

— Това щеше да бъде ужасна, некавалерска постъпка — отговори нежно тя. — Какво стана с горкия мистър Деверо?

— Според мен е сметнал за най-уместно да се изпари — обясни сухо придружителят й. — Ти си отвратителна малка авантюристка, Мери Трелоуни! Ще се наложи да заменя кафявия кон с някоя кротка стара кобила — за да прави компания на новия впряг, който смятам да купя за файтона ти!

— Само да посмееш — закани се Мери и го изгледа унищожително под периферията на шапката си.

— Нима не си заслужила такова отношение? — попита той.

— Вероятно — кимна тя и го дари с усмивка, изпълнена с копнеж. — Но ти няма да прибегнеш до драстични мерки, нали?

— Не, още не. Но когато следващия път решиш да препускаш в парка и да си счупиш врата, те моля да ме предупредиш отрано!

Поредният номер на Мери не предизвика обществена реакция, но постигна много по-лош ефект от вдигнатите вежди на обществото. Още на другия ден следобед на Кавендиш скуеър се яви сериозният Джералд Деверо.

Арабела беше на гости у болната си приятелка и Мередит посрещна госта сама в малкия салон.

— Каква приятна изненада, мистър Деверо — поздрави го любезно тя.

— Надявам се да ми простите искреността — заговори бавно той, избягвайки да я погледне. — Вероятно нямам право да узная, но съм длъжен да ви попитам.

Стомахът на Мередит се сви от неприятно предчувствие.

— Не разбирам за какво говорите, сър — отвърна тя, стараейки се да изглежда спокойна и уверена. — Моля, седнете. — Тя зае място на ниския, крехък стол в стил Шератон без облегалки, който изискваше стегната стойка. Това беше единственият знак за повишената й бдителност.

— Вие ми обяснихте, че вече сте дарили привързаността си. — Деверо не се отзова на поканата, а се заразхожда с големи крачки в салона. — Доколкото разбрах, този щастлив мъж живее в Корнуол. Нали така ми казахте? — Той спря пред камината и я погледна втренчено.

Мередит размисляше трескаво. Ако Деверо имаше основания да се съмнява в истинността на твърдението й и тя продължеше да настоява на лъжата си, бъркотията щеше да стане неразрешима.

— Какво по-точно искате да ме попитате, мистър Деверо? — Гласът й прозвуча учудващо спокойно.

— Имате ли връзка с лорд Ръдърфорд?

Мери пое шумно въздух.

— Откъде ви хрумна тази мисъл?

Той въздъхна тежко.

— Вчера, след чудесния ви галоп… начинът, по който говорихте с него… начинът, по който ви говореше той… толкова интимен…

— Но ние сме в известна степен роднини — прекъсна го остро тя. — Аз живея под покрива на семейството му.

— Извинете ме, но останах с впечатление, че вие изпитвате към него не само приятелска обич. Простете, мадам, вероятно това изобщо не ме засяга, но ако предположението ми отговаря на истината, бих искал да ми кажете, за да не храня повече напразни надежди. Защото, ако вашият фаворит е в Корнуол, аз ще живея с надеждата, че все пак имам някакъв шанс — това е предимството на присъствието, ако разбирате какво искам да кажа.

Мери буквално усети как лепкавите ръце на глупавия й флирт я обхванаха и заплашиха да я задушат. Как да му отговори честно? Ако признаеше, че тя и Ръдърфорд имаха връзка, фактически щеше да признае, че двамата са тайно сгодени. Ако отречеше, Деверо щеше да продължи да й предлага любовта си — ако изобщо успееше да отрече убедително.

— Нямам намерение да се омъжа за лорд Ръдърфорд — заяви тя, запъвайки се. Това беше поне нейната истина. — Но това не бива да ви окуражава, приятелю. Нямам намерение да се омъжа за никого.

— Това е твърде категорично изявление за една толкова млада жена — рече Деверо. — Но аз няма да настоявам повече. Каквито и да са причините за желанието ви да запазите тайната си, аз нямам право да питам за тях. — Той застана пред нея, улови ръката й и се поклони дълбоко. — Вчера казахте, че сте от семейство Трелоуни… Ще позволите ли да запитам — сестра ли сте на Хюго Трелоуни?

Мередит кимна, твърде учудена, за да може да мисли ясно.

— Той е доста години по-млад от вас, сър. Откъде го познавате?

— Имахме някои общи неща в Хароу — отговори Деверо. — Неща, които събират завършващите с начинаещите. — Най-сетне пусна ръката й. — Нямах представа, че семейство Трелоуни има връзка с рода Малори. Нали това е връзката ви с лорд Ръдърфорд?

Езикът й залепна за небцето, тялото й се скова. Защо й бе задал този въпрос? Я не ставай смешна, укори се тя. При други обстоятелства въпросът щеше да изглежда абсолютно безобиден. Значи и Хюго е бил впримчен в тази ужасна училищна традиция и една година е „работил“ като слуга на Деверо: лъскал е ботушите му и му е сервирал препечени филийки. Всъщност това не биваше да я изненадва. Щеше да бъде странно, ако никой в Лондон не познаваше член на семейство Трелоуни от училищните си години — това важеше както за бащите, така и за синовете.

— Роднинството не е със семейство Трелоуни — обясни тя учудващо спокойно, — а със семейството на починалия ми съпруг.

— Аха — промърмори незаинтересовано той. — Мисля, че не познавам това семейство. Роднините ми в Тръро са ми споменавали за семейство Трелоуни. Все пак те са една от най-старите фамилии в Корнуол. — Той се усмихна. — Но не си спомням някога да са споменавали семейство Блейк.

Какъв лош късмет! Да привлече вниманието на вероятно единствения мъж в Лондон с изключение на Ръдърфорд, който имаше лели и чичовци в Корнуол! Колко време щеше да мине, докато Деверо откриеше, че роднинските връзки бяха измислени? Докато узнаеше истината за бедната вдовица на сър Джон Блейк, която живееше от ден за ден? Мередит не бе сигурна дали би могла да помоли госта да си отиде. Знаеше само едно: тя трябва да изчезне от Кавендиш скуеър, преди Джералд Деверо да се разрови по-дълбоко.

Следващата й стъпка беше планирана много грижливо: за образец й послужи лейди Каролайн Лемб, съпруга на лорд Мелбърн и призната любовница на романтичния лорд Байрон. Лейди Каролайн се противопоставяше на обществените условности с весело безгрижие, което Мередит намираше за много привлекателно. Говореше се, че дамата не била съвсем с ума си, но Мери бе сигурна, че това са само злобни приказки. Едно обаче беше сигурно: лейди Каролайн не бе приета в салоните и всички съжаляваха съпруга й. Според обществото лорд Байрон не можеше да направи грешка, тъй като в момента беше на мода. Още една обществена условност, каза си с въздишка Мери, докато се подготвяше да заеме същото място като лейди Каролайн. Скорошното й скандално поведение беше намерило своя връх в нахалството й да се яви на вечерен прием с прозрачна рокля, на всичкото отгоре намокрена, за да се прилепи към тялото й. Не беше облякла бельо, за да подсили шокиращия ефект на роклята. Оттогава лейди Каролайн беше постоянна тема за разговор в салоните. Една или две жени с незавидно име си бяха позволили да последват примера й, но тъй като тези жалки същества имаха толкова лоша слава, че им бяха отказали достъп до Алмак, висшите кръгове бяха взели умното решение да се правят, че не забелязват поведението им. Ситуацията щеше да бъде съвсем друга, ако грешницата беше вдовицата, закриляна от семейство Кейли.

Мередит се приготви да осъществи плана си на бала, който даваше херцогиня Дорсет. За целта приложи цялата хитрост, която досега бе пускала в ход само за да измами финансовите служби на негово величество. Много важно беше никой да не види роклята й, докато не влезеха в дома на Дорсет. А още по-важно беше Нан да не й попречи. Мередит не се съмняваше, че ако я види, старата й бавачка щеше да я заключи в стаята й и да хвърли ключа. Да, Нан в никакъв случай нямаше да й позволи да излезе в този вид.

За тази вечер Нан й облече безупречна бална рокля от тънък тюл върху копринена фуста. Преди да слезе на вечеря, Мери както обикновено помоли старата си бавачка да не я чака след бала. Нан, която беше настинала и копнееше да се пъхне в топлото си легло и да изпие чаша горещо мляко с бира и подправки, се съгласи с готовност.

След вечерята Мери се качи отново в стаята, за да вземе наметката си. Роклята от тюл и сатен щеше да бъде заменена с друга от муселин „джаконе“. Обикновено тази материя също се носеше върху сатен и се считаше за доста смела, но все пак в рамките на приличието. Влажна и без фусти обаче тя изглеждаше много по-дръзка, отколкото Мери се бе надявала. Тя беше почти гола — с изключение на факта, че роклята бе затворена до шията и завършваше с троен дантелен рюш, украса, която изглеждаше като шега, като се сравнеше с ефекта на тънката материя върху тялото й. Тъмносинята наметка скриваше скандалната й външност, докато тичаше по стълбата, където я чакаха Арабела и Джордж.

Арабела беше толкова щастлива от присъствието на мъжа си, че сигурно нямаше да забележи дори ако Мери се беше появила с панталон и ботуши; затова и не направи забележка за муселина, който се подаваше изпод наметката, макар да знаеше, че приятелката й трябваше да носи рокля от сатен и тюл.

На площадката пред къщата и в преддверието беше пълно с гости, които идваха и си отиваха. Лакеи викаха каретите или помагаха на новодошлите да слязат. По стълбата към балната зала се бяха наредили двойки, които чакаха да бъдат поздравени от домакинята, и Мери се зарадва. Трябваше да я забележат едва когато стигнеше горе — тогава щеше да бъде твърде късно за придружителите й да се оттеглят дискретно. Арабела тръгна нагоре по стълбата под ръка с мъжа си, докато Мери се бавеше с наметката си и изчакваше, преди да я връчи на слугинята, която ги беше придружила. Най-сетне и тя се нареди в редицата.

Ръдърфорд, който беше на около десет стъпала пред тях, чу гласа на сестра си, обърна се зарадвано — и едва не изкрещя. Все пак поздрави учтиво зет си и Арабела, докато скрито оглеждаше любимата си. Изразът й живо му напомни за лицето на младия Роб в селската църква, когато беше скрил в джоба си мишка и се готвеше да създаде малко разнообразие по време на църковната служба. Не виждаше нищо освен главата й, освен това гостите зад него вече го побутваха нетърпеливо и нямаше друг изход, освен да продължи. След като поздрави домакинята, мина зад нея и зачака с все по-засилващо се лошо предчувствие. Арабела и Джордж размениха любезности с херцогиня Дорсет и Мередит стигна до последното стъпало.

Арабела изписка задавено, но Джордж стисна ръката й и тя се овладя мигновено. Херцогиня Дорсет забеляза само кимването на лейди Блейк и добродетелната дантела на шията й — за повече нямаше време, защото лорд Ръдърфорд предложи ръката си на дамата, а с другата обгърна талията й с изненадваща интимност. Обясни високо, че лейди Блейк му е обещала първия танц, и я повлече към препълнената бална зала.

Оркестърът свиреше валс и Демиън побърза да се възползва от това благоприятно обстоятелство. Притисна стройната фигура малко по-силно, отколкото позволяваше приличието, но така успяваше да скрие предната й страна от ужасените погледи на гостите. Ръката в сив жакет скриваше колкото се може повече от гърба й, докато я водеше сръчно по танцовата площадка и търсеше най-голямата навалица.

— Роклята ти е малко влажна, скъпа — промърмори загрижено той. — Боя се, че ще си навлечеш някоя настинка, ако продължиш да я носиш.

— Но на мен изобщо не ми е студено — възрази тя, стискайки зъби, за да не разкрие яда си.

— Престани да се цупиш, съкровище — посъветва я нежно той. — Знам, че си искала да привлечеш вниманието на обществото, но аз няма да позволя да се говори, че съм станал причина да преживееш неприятни моменти. За съжаление това е единственото заключение, което мога да си направя от израза на лицето ти.

Двамата се движеха неотстъпно към вратата в другия край на залата. Мередит се стараеше да изглежда напълно безучастна, но й ставаше все по-ясно, че лорд Ръдърфорд току-що бе унищожил в зародиш прекрасния й план и че доброто й име нямаше да пострада ни най-малко. Изписа на лицето си усмивка, но когато вдигна глава към него, във виолетовите очи святкаше заплаха.

— Така не изглеждаш по-добре — изрече замислено той. — Хората ще си помислят, че те боли зъб. Вече съм убеден: дългът ми изисква моментално да те отведа вкъщи.

Най-сетне се озоваха в едно пусто помещение до балната зала. Демиън разхлаби хватката си, хвана я за раменете и направи крачка назад, за да я огледа. Обърна я, за да види как изглеждаше гърбът й.

— Я ми кажи, скъпа, да не би да си замислила тази рокля като… покана? Много се надявам да е така, защото смятам да я приема.

— Както желаеш! — Мери се обърна към него и го погледна изпитателно. Тонът на гласа му изобщо не й харесваше. Макар да беше очаквала, че хората ще бъдат шокирани, погледите му я караха да се чувства нищожна и глупава.

— О, не се преструвай, че не разбираш. — Гласът му беше все така мек. — Не можеш да очакваш, че един нормален мъж ще устои на такава недвусмислена покана. — Ти не си някоя наивна девица, мадам, и тази вечер убедително доказа този факт.

Без да сваля едната си ръка от рамото й, той плъзна другата по шията й и обхвана гърдата й. Мередит изохка и се отдръпна, но не можа да се изтръгне от желязната му хватка. Без да бърза, Демиън продължи изкусителната милувка. За свой ужас Мери усети как връхчетата на гърдите й се издуха и щръкнаха под докосването на пръстите му.

— Моля те, не прави това — пошепна задавено тя и хвърли страхлив поглед към вратата.

— Нима не е част от плана ти да ни видят в това компрометиращо положение? — попита той и плъзна ръка към дупето й. — Аз пък си мисля, че би било чудесно. Така никога вече няма да можеш да покажеш лицето си пред обществото. — Ръката му опари нежната й кожа през тънката материя. — А тъкмо това е целта ти, нали, сладка моя авантюристке? — Мередит изписка, когато той я ощипа болезнено, за да подчертае въпроса си. — Позволи да те уведомя, мадам, че аз няма да ти помогна да осъществиш тази цел! А сега да вървим. — Той сграбчи китката й и я повлече към страничния изход. — Честно казано, нямам представа къде извежда тази врата — изсмя се безрадостно той, — но поне ще се махнем от този бал.

Озоваха се в дълъг, абсолютно пуст коридор.

— Какво ще кажеш на Бела и Джордж? — попита задъхано Мери, която едва успяваше да върви в крак с него. — Те ще се питат къде съм — добави тя и събра полите си.

— Ще се сетят, че си с мен — отговори кратко той и я поведе към следващия коридор. Най-после срещнаха един слуга, който им обясни, че трябва да слязат по тясната стълба в края на коридора, за да стигнат до една от страничните врати на къщата.

По износения килим и вехтите тапети личеше, че тази стълба не се използва от господарите на дома.

— Отивам да взема наметката ти — обяви Демиън и я притисна към стената. — Ако се придвижиш само на сантиметър, преди да се върна, ще ти смъкна роклята и ще се възползвам от похотливата ти покана още тук, на място! — С тези думи той й обърна гръб и тръгна обратно. В коридора ставаше течение и Мередит скоро се разтрепери във влажната рокля. Нито за миг не и мина през ума, че това беше идеалната възможност да се върне в балната зала.

Минаха почти десет минути, докато Ръдърфорд намери момичето, което беше взело наметката на лейди Блейк. След това поръча колата му да го чака пред страничния изход и когато се върна при грешницата, чувството му за хумор се беше възвърнало.

— Безсрамница! — Той я уви грижливо в наметката, като потискаше с мъка напиращия смях. — Много ми е интересно как успя да измамиш Нан? Тя никога не би ти позволила да се явиш пред хората в този вид.

— Нан е настинала и я изпратих да си легне — призна Мери и се разкиха.

— Ти ще си следващата, Мери Трелоуни, и трябва да признаеш, че напълно си го заслужаваш! — Той отвори вратата и я изведе на тихата улица. Колата му зави зад ъгъла, той вдигна Мери на ръце и я сложи върху меката седалка. Настани се до нея и я обгърна с две ръце, за да я стопли с тялото си. — Кога най-сетне ще разбереш, че нямаш никакъв шанс да ме надвиеш, любов моя? — Топлият му дъх галеше косата й. — Моля те, откажи се от този план. Той няма да се увенчае с успех и ти само си губиш времето. Знам го още от деня, когато те видях боса посред нощ на пътя.

— Бих искала да не ми се подиграваш за това. — Мери направи напразен опит да се освободи от прегръдката му. — Има още една причина, поради която трябва веднага да напусна Кавендиш скуеър и да обърна гръб на обществото. — Тя нямаше намерение да му разкаже за предложението на Деверо и последвалите го разкрития, но той продължаваше да се отнася пренебрежително към страховете и убежденията й, значи беше крайно време да го накара да погледне действителността в очите.

— Очаквам да ме просветиш! — В гласа му звучеше търпелива досада, която вбеси Мери.

— Джералд Деверо има връзки с Корнуол. Бил е в едно училище с Хюго и знае много неща за семейство Трелоуни — заговори настойчиво тя. — Как мислиш, колко време ще мине, докато научи истината за починалия ми съпруг и за финансовото ми положение? Всички в Корнуол са роднини и никой няма да повярва в твърденията му за връзката между семействата Малори и Блейк. Деверо ще узнае цялата истина и тогава какво ще правим?

— Защо смяташ, че Деверо ще разкрие пред обществото истина, която може да ти навреди? — попита спокойно Ръдърфорд и я отдалечи малко от себе си.

Мери усети, че най-сетне е привлякла вниманието му.

— Той не иска да ми навреди — отговори бавно тя. — Той… той се интересува от мен. Предполага, че между теб и мен има нещо повече от роднинска близост, и аз не посмях да отрека категорично. Щом някой се интересува от някого, естествено е да потърси начини да задоволи любопитството си, нали?

— Направи ли ти предложение?

— Да — отговори смутено Мери, питайки се защо се чувстваше толкова нещастна. — Мислех си, че се е примирил с отказа ми, но той…

— Той е готов да чака — прекъсна я Демиън. — Предупреждавах те, Мередит — многократно!

— Какво мога да направя, като се е влюбил в мен! — защити се възмутено тя.

— Разбирам го и не мога да му се сърдя — отвърна Демиън и в очите му блесна усмивка. — Но ти не се постара да го държиш на разстояние. Не се изненадвам, че продължава да храни надежди.

— Може би съм направила грешка — призна тя с въздишка. — Но не е нарочно. Всъщност каквото и да ти призная сега, то не променя ситуацията, а и не е най-важното. Ако Деверо се разрови в миналото ми, ще открие истината. Може би ще я запази за себе си, но какво ще правим, ако каже на някого? Майка ти никога няма да ти прости, че си я измамил по този начин. Аз не се срамувам за това, което съм, и много бих искала да застана открито пред нея, но ако тя узнае за измамата ни от друго място, ако трябва да се изправи пред фалшивото съчувствие на обществото, тогава… Не разбираш ли, това ме кара да се чувствам мръсна… и подла!

— Не ставай мелодраматична, любов моя — отбеляза спокойно той. — Но разбирам какво искаш да кажеш. Затова те моля: остави аз да оправя тази работа.

— Нека да се скрия в Хайгейт — помоли отново тя със съзнанието, че за последен път отправяше тази молба.

— Не — отговори решително той. — Ако аз обявя годежа ни, Деверо няма да има повече основания да събира сведения за семейството ти. А ти от своя страна ще представиш пред майка ми истината… е, в леко изчистена форма.

— Не съм толкова безумна да вярвам, че голямата страст може да трае вечно — отговори тъжно Мередит. — А когато чувствата ни охладнеят, между нас ще се отвори пропаст, любов моя. Не искам да изложа на риск щастието ти, разбери!

— Тогава ще го разрушиш — отговори все така спокойно той, когато файтонът спря. — С какво право се наемаш да отговаряш за щастието ми? Аз сам ще си нося последствията.

Лакеят спусна стълбичката, Ръдърфорд слезе и й подаде ръка.

— Смятам да напусна града за няколко дни. Щом се върна, ще говоря с Деверо. Моля те в мое отсъствие да се държиш като истинска дама! Ако смяташ да приложиш още някой подобен номер, Мередит, ще се погрижа да съжаляваш за глупавото си поведение до края на живота си. Ще постъпиш мъдро, ако се вслушаш в думите ми. — Мери почервеня от гняв, но не каза нито дума. От опит знаеше, че когато полковник Ръдърфорд говореше с този началнически тон, нямаше смисъл да му противоречи.

Той я отведе до къщата и обясни на Грантли, че лейди Блейк не се чувства добре. Целуна ръката й и я посъветва да си легне веднага, след което бързо се сбогува.

Мери се прибра в стаята си и с облекчена въздишка свали влажната рокля. Сви я във вързоп и я мушна на дъното на раклата, знаейки, че никога няма да я облече отново. Демиън я бе обвинил, че иска да направлява щастието му — но това важеше и за него! Той бе взел в свои ръце нейното щастие и си въобразяваше, че знае кое е най-доброто за нея. Как можеше да бъде щастлива, след като бракът им щеше да го направи нещастен?

Най-сетне тя заспа, отчаяна от увереността, че и най-умните планове няма да постигнат желаната цел. Значи трябваше да направи това, което беше възнамерявала от самото начало, и да се откаже от глупавите номера, които произтичаха от детинските й представи за живота.