Жената в черно

Само свирни и ще дойда

През нощта излезе вятър. Докато лежах и четях, чух как силни пориви все по-често връхлитат прозорците. Но когато призори се събудих внезапно, вятърът се беше засилил неимоверно. Имах чувството, че къщата е плаващ в морето кораб, подмятан от бурята, носеща се с рев през откритото пространство на тресавищата. Стъклата навсякъде дрънчаха, воят на вихъра ечеше в комините и свиреше във всяка дупка и всеки процеп.

Отначало ме хвана страх. После, както лежах и идвах на себе си, взех да се питам колко ли време съществуваше тук „Тресавището на змиорките“, солидна като фар в морето, съвсем усамотена и изложена на стихиите, устоявала зима подир зима халите, понесли дъжд, лапавица и мокра мъгла. Едва ли точно тази нощ къщата щеше да се разпадне. След това картинките от детството отново нахлуха в съзнанието ми и аз с носталгия си припомних всички онези нощи, когато бях лежал в топлото и уютно убежище на леглото си в детската стая на най-горния етаж на семейния ни дом в Съсекс и бях слушал как вятърът реве като лъв, вие по вратите и удря по прозорците, но е безсилен да се добере до мене. Отпуснах се и изпаднах в приятното, наподобяващо транс състояние между съня и пробуждането, погълнат от мисли за миналото с всичките му вълнения и ярки образи, докато отново не усетих, че съм малко момче.

Тогава някъде от стенещия мрак до ушите ми достигна вик, пренесе ме в настоящето и сложи край на моя покой.

Напрегнах слух. Нищо. Чуваше се само вятърът, подобен на писъка на банши, който тропаше по прозорците и стъклата звънтяха в старите разхлабени рамки. После — да, после отново прозвуча вик, познатият вик на отчаяние и страх, вик за помощ от дете, попаднало сред тресавищата.

Не беше дете, знаех това. Как можеше да е дете? И все пак, нима щях да лежа, без да обръщам внимание на такива викове, дори ако крещеше призракът на отдавна умряло човешко същество?

„Почивай в мир!“ — помислих си аз, но клетникът не можеше да намери покой.

След известно време станах, наканих се да сляза в кухнята, да си направя чай, да стъкна огъня, да седна пред камината, като се помъча да заглуша в съзнанието си гласа от тресавищата, за който не можех да сторя нищо, за който никой не бе смогнал да стори нищо в продължение на… на колко ли много години?

Когато излязох на площадката, Паяк веднага тръгна подире ми и едновременно се случиха две неща: имах чувството, че в същия миг някой мина покрай мене, слизайки по стълбите на път за една от стаите, и точно тогава къщата бе връхлетяна от такъв порив на вятъра, че сякаш се разклати из основи от силата му и всички лампи угаснаха. Не си бях направил труда да взема фенера от масата до леглото и сега стоях в плътната тъмнина, за миг изгубил представа къде се намирам.

И кой беше минал покрай мене, кой беше влязъл в къщата? Не видях никого, не усетих нищо. Нищо не помръдна, не ме докосна чужда дреха, въздухът не се раздвижи, не чух дори стъпки. При все това бях абсолютно сигурен, че някой мина наблизо и тръгна по коридора. По късия, тесен коридор, водещ към детската стая, чиято врата отначало бе здраво залостена, а после неизвестно защо се отвори.

За миг взех да си внушавам, че в къщата наистина има някой, че в нея живее човешко същество, което се крие в загадъчната детска стая и излиза нощем да си вземе храна и вода и да глътне чист въздух. Може би беше жената в черно? Дали госпожа Драблоу не беше приютила някоя своя остаряла сестра, отшелничка или храненица, дали след смъртта й не бе останала нейна полудяла приятелка, за чието съществуване никой не знаеше? Из съзнанието ми се въртяха всякакви безумни, несвързани фантазии, докато отчаяно се мъчех да намеря разумно обяснение за чуждото присъствие, което бях усетил. Скоро обаче ги отхвърлих. В „Тресавището на змиорките“ просто не живееше никой освен мен и кучето на Самюъл Дейли. Който и да беше това, когото и да бях видял и чул да се люлее на стола, който и да беше минал покрай мене сега, който и да беше отворил залостената врата, не беше „истински“. Не, не беше. Но какво значеше нещо да не е „истинско“? В този миг започнах да се съмнявам в собственото си съществуване.

На първо време имах нужда от светлина, затова пипнешком стигнах до леглото си, пресегнах се и най-после напипах фенера. Отстъпих крачка назад, спънах се в кучето, което ми ходеше по петите, и изпуснах фенера. Той с трясък изтрополи на пода и спря някъде край прозореца. Чу се лекото хрущене на трошащо се стъкло. Изругах, но успях на четири крака да стигна до него и да натисна копчето. Фенерът не светна. Беше се счупил.

Малко оставаше да избухна в плач, обзет от отчаяние и страх, от объркване и напрежение, както ми се случваше още в детските години. Но вместо да заплача, аз започнах да удрям с юмруци по дъските на пода в пристъп на силен гняв, докато не усетих как кръвта тупти в дланите ми.

Дойдох на себе си благодарение на Паяк, който взе да закача с лапи рамото ми, а после близна протегнатата ми ръка. Седнах на пода и притиснах топлото телце на кучето, зарадван на присъствието му и засрамен от себе си, но вече по-спокоен и отпуснат, докато вятърът ечеше и ревеше навън, а поривите му отново и отново донасяха до ушите ми ужасния детски писък.

Нямаше да заспя повторно, в това бях сигурен, но пък и не смеех да сляза по стълбите в пълната тъмнина, заобиколен от воя на бурята, с тревожното чувство, че не съм сам в къщата. Фенерът беше счупен. Трябваше да намеря свещ, да си осигуря светлина, дори слаба и мъждукаща, за да се съвзема. Някъде бях видял свещ. Да, на масата до креватчето в детската стая.

Дълго време не можах да събера достатъчно кураж и да мина пипнешком по коридора до тази стая, която — вече съзнавах — по някакъв начин, представляваше фокусът и източникът на всички странни събития в къщата. Не бях в състояние да възприемам каквото и да е, освен собствените си страхове, неспособен бях да мисля решително и свързано, за нищо на света не можех да помръдна. Постепенно обаче открих за себе си истината в аксиомата, че не е по възможностите на човек да остане безкрайно дълго обзет от голяма уплаха. Това чувство или се засилва дотам, че при струпването на все по-ужасни събития и страхове човек престава да се владее, побягва или полудява, или пък постепенно възбудата намалява и уплашеният донякъде поема нещата в свои ръце.

Вятърът все така виеше из тресавищата и връхлиташе къщата, но това в крайна сметка беше природно явление, познато и поносимо, понеже не можеше да ми напакости. Тъмнината оставаше непрогледна и така щеше да бъде още няколко часа, но в обичайния мрак няма нищо, което да накара човек да се бои от извилия се буен вятър. Не се случи нищо друго. Чувството за чуждо присъствие изчезна, отслабналите викове на детето накрая заглъхнаха, а от детската стая в края на коридора не се чуваше звук нито от люлеещ се стол, нито от друго движение. Докато седях на пода, прегърнал кучето, аз бях отправил молитви дано онова нещо, което бе нарушило покоя ми и се намираше в къщата, да я напусне или поне аз да дойда на себе си дотолкова, та да застана до него и да го надвия.

Сега, като се изправих неуверено, защото цялото ми тяло се беше схванало и ме болеше от голямото напрежение, най-после усетих, че съм в състояние да се движа и изпитах облекчение, защото, доколкото можех да съдя, поне в момента не ми предстоеше нищо по-неприятно от необходимостта слепешката да стигна до детската стая, за да взема светилника.

Пътешествието, което предприех много бавно и с нарастващ трепет, успя, защото се добрах до креватчето, взех свещника, здраво го стиснах и пипнешком, покрай стените и мебелите, се отправих назад към вратата. Както споменах, въпреки воя на вятъра и пълния мрак тази нощ нямаше повече странни и ужасни събития и в известен смисъл това отговаряше на истината, защото в детската стая бе пусто и тихо, люлеещият се стол не помръдваше и според мене всичко си беше както преди. По онова време не знаех към какво мога да отнеса чувствата, които ме обзеха с влизането в стаята. Не изпитах страх, нито ужас, а безутешна тъга и покруса, мисъл за тежка загуба и осиротяване, безпокойство, смесено с пълно отчаяние. Родителите ми бяха живи, имах брат и много приятели, а и годеница — Стела. Все още бях млад. Вън от неизбежната кончина, сполетяла моите възрастни лели, чичовци, баби и дядовци, поне засега не бях преживявал смъртта на близък човек, не бях страдал от такава мъка и скръб. Но там, в детската стая на „Тресавището на змиорките“, аз преживях чувствата, които съпътстват смъртта на особено скъпо човешко същество, свързано възможно най-близко с душата на опечаления. Чувствах се почти сломен, но също така объркан и озадачен и не можех по никой начин да си обясня защо попаднах в клопката на такова терзание и злощастие. Сякаш в стаята се превръщах в друг човек или поне ме разтърсваха чужди чувства.

Това бе не по-малко странно усещане, отколкото по-явните, видени и чути неща, които се случиха през последните няколко дни.

Когато излязох от стаята, затворих вратата след себе си и останах в коридора, обзелите ме допреди малко чувства се свлякоха от мен като дреха, наметната за кратко върху раменете ми. Върнах се в собствената си кожа, изпитвах своите чувства, отново си бях аз.

С несигурна крачка се прибрах в спалнята, напипах кибрита в джоба на палтото си — бях го прибрал заедно с лулата и тютюна — и най-после запалих светилника. Когато хванах металната паничка, ръката ми се разтрепери, така че жълтото пламъче се люшна несигурно, хвърляйки причудливи сенки върху стените и вратата, пода и тавана, огледалото и кувертюрата. Но все пак си отдъхнах с облекчение и след малко, когато се успокоих, свещта пламна ярко и уверено.

Погледнах циферблата на часовника си. Беше едва три часът и аз се надявах, че свещта ще гори поне до сутринта, но при това лошо време в края на годината сигурно щеше да се разсъмне по-късно.

Седнах в леглото, загърнах се в балтона и четох Уолтър Скот, доколкото се виждаше на оскъдната светлина. Не зная дали свещта угасна, преди първият сив зрак да се прокрадне в стаята, защото в крайна сметка неволно заспах. Когато се събудих, видях водниста, безцветна зора. Нямах настроение и бях кисел. Восъкът от свещта, изгоряла докрай, беше покапал по свещника и оставил само черно петно в средата, а книгата ми лежеше на пода.

Отново се бях събудил от шум. Паяк дращеше и скимтеше край вратата и аз се сетих, че от много часове клетото животно стои затворено. Станах, надве-натри се облякох, слязох и отключих входната врата. Небето сякаш беше отекло, натежало от дъждовни облаци, всичко изглеждаше мрачно, лишено от багри, а в устието се виждаше придошлата вода. Но вятърът беше стихнал, дишаше се по-леко и ми се стори, че е захладяло.

Кучето веднага изтопурка по чакъла откъм острата трева — бързаше да се облекчи, а аз стоях и се прозявах, опитвах се да се ободря и да се стопля, като тропах с крака и се удрях по гърдите с юмруци. Реших да си облека балтона, да си обуя ботушите и да отида на кратка разходка през полето, за да проветря главата си. Но тъкмо се обръщах и се канех да вляза в къщата, когато някъде далече откъм тресавищата чух кристално ясен и чист звук. Някой свиркаше, както се свирка на куче.

Паяк застина за миг, а после, преди да му попреча, преди напълно да схвана какво става, кучето се стрелна сякаш подир заек, притиснало до земята тяло, бързо се отдалечи от къщата и от безопасността на тревата и се понесе към блатистите тресавища. Стоях изумен и слисан, не можех да помръдна, само гледах как дребното телце на Паяк се смалява в безкрайното открито пространство. Не забелязах там да има човек, но наистина чух изсвирване, а не игра на вятъра. И въпреки това мога да се закълна, че не изсвири човешка уста. После, още докато гледах, видях, че кучето се спъна, забави бяг и накрая спря. Ужасен осъзнах, че затъва в тинята и се мъчи да се удържи на повърхността, но тресавището го дърпа надолу. Затичах се, както не бях тичал през целия си живот, забравил за собствената си безопасност, изгубил надежда да помогна на храброто и умно малко създание, което ми носеше такава утеха и разведряваше мрачната обстановка.

Отначало усещах твърда земя под краката си и макар че пътеката беше кална, напредвах доста бързо. Студеният вятър, духащ откъм устието, болезнено щипеше лицето ми, очите ми смъдяха и сълзяха, та се наложи да ги избърша, за да виждам къде тичам. Сега Паяк шумно лаеше. Явно се страхуваше, но не беше изчезнал. Подвикнах му, за да го окуража. След малко и аз започнах да усещам как лепкавата почва под краката ми става несигурна и мочурлива. По едно време десният ми крак попадна в пълна с вода дупка. Измъчих се, докато го измъкна. Наоколо бе придошла мътна вода, приливът заливаше устието и проникваше чак в тресавищата и вече не вървях, а по-скоро газех. Накрая, почти останал без дъх и пристъпващ с усилие, аз се добрах до кучето. То едва се крепеше на повърхността, краката и половината му телце бяха хлътнали в тинестия водовъртеж. Само заострената му глава оставаше отгоре, докато се бореше и непрекъснато лаеше. На два-три пъти се опитах да прекрача до него, но бързо се отдръпвах назад от страх, че и аз можех да потъна. За съжаление не бях взел пръчка, която да подам на кучето, или кука, с която да закача нашийника му. За миг ме обзе пълно отчаяние — бях сам сред безкрайните тресавища, под гонещите се по небето буреносни облаци, от всички страни ме заобикаляше вода, а всяващата страх къща беше върху единствената суша в радиус от десет мили.

Но понеже съзнавах, че ако се поддам на паниката, положително ще загина, трескаво взех да търся изход и накрая много предпазливо се проснах в цял ръст в тинята, като гледах краката ми да не се изплъзнат от малкото островче твърда почва, почти останах без дъх, протягайки ръце инч след инч, и тъкмо когато кучето щеше да потъне изцяло, с рязко движение успях да го сграбча за врата. Напрегнал се докрай, взех да го тегля и дърпам с неподозирана сила, породена от ужаса и отчаянието ми. След мъчително дълго време, през което и аз, и Паяк се борехме за живота си сред коварните плаващи пясъци, които се опитваха да погълнат и двама ни, и аз усещах, че мократа козина на кучето почти се изплъзва от ръцете ми, разбрах, че ще удържа положението и ще изляза победител. Напрегнах се като струна, за да се измъкна на по-твърда земя, в същия миг тялото на кучето изведнъж се отскубна от тинята, опасната схватка приключи и аз паднах назад, здраво стиснал Паяк. И двамата бяхме мокри до кости. Гърдите ме боляха, дробовете ми сякаш щяха да се пръснат, чувствах ръцете си като измъкнати от раменните стави, което всъщност почти бе станало.

Лежахме насред тресавището и си поемахме дъх, запъхтени и изтощени, и аз се чудех дали изобщо ще мога да се изправя, защото изведнъж ми прилоша и усетих голяма слабост. Горкият Паяк скимтеше ужасено. Галех го по главата и го прегръщах, но освен че беше уплашено, то явно изпитваше и силна болка, понеже едва не го бях задушил от стискане. Но беше жив, жив бях и аз и постепенно топлината от нашите тела и успокоението ни помогнаха да дойдем на себе си. Взел кучето на ръце, като че беше бебе, с несигурни стъпки тръгнах през тресавищата към къщата. Когато оставаха няколко ярда до входа, вдигнах очи нагоре. И на един от прозорците на горния етаж — единствения прозорец, залостен с прътове отвътре, прозореца на детската стая — ми се мярна силует. Беше жена. Онази жена. Гледаше право в мене.

Паяк скимтеше в ръцете ми и от време на време кашляше задавено. И двамата неудържимо треперехме. Никога няма да си спомня как стигнах до затревената площ пред къщата, но в същия миг тишината беше нарушена от познат звук. Идваше отнякъде далече, откъм началото на дигата, която вече се показваше на повърхността, понеже отливът беше започнал. Чувах трополенето на двуколка.