Жената в черно

Лондонска есен

Беше понеделник следобед през ноември и вече се здрачаваше — не поради напредналото време, часовникът току-що отмери три часа, а поради мъглата — възможно най-гъстата лондонска мъгла, която ни обгръщаше от всички страни още от зори, ако изобщо можеше да се говори за зазоряване, понеже дневната светлина почти не проникна през неприятния сумрак на плътната пелена от мъгла.

Мъглата бе навсякъде, висеше над Темза, пълзеше из безистените и алеите, връхлиташе тежко сред голите дървеса в градските паркове и градини, влизаше и в къщите — провираше се през дупките и цепнатините като зловонен дъх, шмугваше се крадливо вътре при всяко отваряне на вратите. Беше жълта на цвят, нечиста мъгла с гадна миризма, мъгла, която задушава и заслепява, мърси и цапа. Мъже и жени прекосяваха улиците, стиснали живота в собствените си ръце. Препъваха се по тротоарите, вкопчени в перилата или един в друг, за да не изгубят вярната посока.

Всичко звучеше приглушено, едва се виждаха размазани очертания. Мъглата се появи преди три дни и сякаш възнамеряваше да остане завинаги. Може да се каже, че притежаваше качествата на всички такива мъгли: изглеждаше страховита и зловеща, променяше неузнаваемо познатия ни свят и объркваше хората така, както когато очите ти са вързани с кърпа при играта на „сляпа баба“.

Лесно е сега да обърна поглед назад и да си внуша, че целият ден е бил някакво предзнаменование за предстоящото пътуване, че или шестото чувство, или телепатичната интуиция, която се крие някъде дълбоко в съзнанието на повечето хора, ми даваха знак да бъда нащрек. Но в онези млади години аз бях трезвомислещ и изпълнен със здрав разум, така че не изпитвах никакво безпокойство, нито опасения. Ако на душата ми не беше леко както обикновено, то това положително се дължеше на ноемврийската мъгла и подобно униние сигурно измъчваше всеки лондончанин.

Доколкото мога да вярвам на спомените си, аз обаче не изпитвах друго, освен любопитство и професионален интерес в пестеливо описания от господин Бентли случай. Донякъде предвкусвах и предстоящо приключение, понеже дотогава не бях посещавал тази отдалечена част на Англия, за където щях да отпътувам. Изпитвах и определено облекчение, че ще се измъкна от нездравия климат, от мъглата и влагата. Нещо повече, понеже бях едва на двайсет и три години, все още съхранявах момчешката страст към всичко, свързано с железопътните гари и пътешествията с парни локомотиви.

Може би най-забележителното е колко добре си спомням дори нищожните подробности от този ден, макар че все още не се беше случило нищо необичайно и нервите ми бяха в ред. Затварям очи и ето че седя в кабриолета, който пъпли през мъглата към гара „Кингс Крос“. Долавям мириса на студената, просмукана с влага кожа на седалката и неописуемата воня, промъкваща се през прозореца, и отново изпитвам чувството, че ушите ми са запушени с памук.

Езерца от жълта като сяра светлина, сякаш плиснали от различни кътчета в някой от кръговете на ада, се стичаха от витрините и прозорците на жилищата над тях, извираха от мазетата като огнени езици от пъклени дълбини, а по уличните ъгли светеха нажежените до червено локви на мангалите с кестени. Някъде мярнах зловещия кървав пушек от огромен врящ котел с катран за майсторите, оправящи пътя, а другаде видях — вдигнат високо от човека, палещ уличните лампи фенер, който се клатушкаше и примигваше.

Чуваше се оглушителен шум от стържещи по настилката спирачки, свирене на тромби и викове на стотици кочияши, бавени и заслепявани от мъглата, а когато надникнах от кабриолета, забелязах неясни силуети, които пипнешком търсеха път в навъсения мрак. Приличаха на привидения, закрили устата си с шалове, воали и кърпи, а достигнеха ли до някое езерце от светлина, сякаш се превръщаха в червенооки демони.

Почти петдесет минути ни трябваха, за да изминем разстоянието от около миля между „Чеймбърс“ и гарата. Нямаше с какво да променя положението, пък и бях предвидил, че в началото пътуването ми ще се забави, затова отново седнах, с утехата, че това сигурно ще бъде най-лошата му част, и взех да си припомням какво говорехме с господин Бентли сутринта.

Погълнат от разни досадни подробности около прехвърлянето на правото за даване на имоти под наем, за миг бях забравил за мъглата, плътно притисната до прозореца — като космат звяр, скочил на гърба ми — когато влезе писарят Томс и ми предаде, че господин Бентли ме вика в кабинета си. Томс беше дребно човече, тънко като бастун и с кожа с цвета на лоена свещ. Непрекъснато страдаше от настинка и подсмърчаше на всеки двайсет секунди, поради което се уединяваше в уютна стаичка до входното антре, където съхраняваше архива и посрещаше посетителите с израз на такова страдание и меланхолия, че веднага насочваше мислите им към завещания, правени на смъртен одър, независимо по какъв повод бяха потърсили адвокатски услуги.

Тъкмо такова завещание имаше пред себе си господин Бентли, когато влязох в неговия неголям, удобен кабинет с еркерен прозорец, от който при хубаво време се виждаше чудесна гледка към сградите на адвокатурата и околните градини, така че човек можеше да наблюдава как идват и си отиват половината лондонски адвокати.

— Заповядай, Артър, седни! — покани ме господин Бентли, енергично избърса стъклата на свалените си очила и отново ги закрепи на носа си, преди да се отпусне на креслото, доволен от себе си. Господин Бентли беше приготвил история, която да разкаже, а той, господин Бентли, обичаше да го слушат с внимание.

— Струва ми се, че не съм ти говорил за необикновената госпожа Драблоу?

Поклатих глава. Това поне обещаваше да е по-интересно от правата върху имотите.

— Госпожа Драблоу… — повтори името той, взе завещанието и го размаха пред мене, без да става от писалището си. — Госпожа Алис Драблоу от имението „Тресавището на змиорките“. Не зная дали ти е известно, но тя почина.

— Починала е, значи.

— Да. Наследих тази клиентка от баща си. Нашата фирма е обслужвала семейството в продължение на…

И той махна с ръка към неясните очертания на миналия век, когато е била основана кантората „Бентли, Хейг, Суийтман и Бентли“.

— Не може да бъде!

— Доста е поживяла — размаха той отново завещанието. — Починала е на осемдесет и седем годишна възраст.

— Предполагам, че това е нейното завещание?

— Госпожа Драблоу — продължи той малко по-високо, без да обръща внимание на въпроса ми, нарушил схемата на неговия разказ — беше, може да се каже, чудачка.

Кимнах. За петте години работа във фирмата бях научил, че голяма част от по-старите клиенти на господин Бентли са все „чудаци“.

— Чувал ли си за дигата, наречена „Деветте живота“?

— Не, никога.

— А за имението „Тресавището на змиорките“ в графство…?

— Не, сър.

— Вероятно не си пътувал из тия места?

— Не, за съжаление.

— Всеки, който живее там, може да се превърне в чудак — замислено каза господин Бентли.

— Имам само приблизителна представа къде се намира.

— Тогава, моето момче, иди си у дома, стегни си багажа и тръгни със следобедния влак от „Кингс Крос“, като направиш смяна в Кру, а после и в Хомърби. От Хомърби ще поемеш по разклонението до пазарното градче Крайтън Гифорд. След това ще трябва да изчакаш отлива!

— Отлива ли?

— По дигата може да се мине само при отлив. Друг начин да се стигне до „Тресавището на змиорките“ няма.

— До къщата на госпожа Драблоу?

— Да. По време на прилив „Тресавището на змиорките“ няма връзка със света. Изумително място! — каза господин Бентли, стана и отиде до прозореца. — Аз обаче от години не съм бил там. Веднъж само придружих баща си. Госпожата не обичаше да я посещават.

— Вдовица ли е била?

— Овдовява скоро след като се омъжва.

— А не е ли имала деца?

— Деца ли…

Известно време господин Бентли мълча, като прокарваше пръст по стъклото, сякаш се мъчеше да изчисти място, откъдето да се вижда, но сиво-жълтата мъгла, по-гъста от всякога, застрашително забулваше всичко, макар че тук-таме се мержелееха светлинки от лампите в канторите. Прозвучаха ударите на черковна камбана. Господин Бентли се обърна и каза предпазливо:

— По данните за госпожа Драблоу, с които разполагаме, отговорът е отрицателен. Тя не е имала деца.

— А притежавала ли е голямо състояние или земи? Има ли някакви усложнения в имуществените въпроси?

— Най-общо казано, не, Артър. Няма. Госпожа Драблоу притежаваше, разбира се, къщата, в която живееше, както и няколко имота в Крайтън Гифорд и отдадени под наем магазини, неща от този род, а и една лошо стопанисвана ферма, наполовина превзета от морето. Похарчи пари да се издигнат диги тук-там, но без особен ефект. Правила е също така обичайните малки вложения и има суми под попечителство.

— Изглежда, че всичко е наред.

— Така изглежда, нали?

— А мога ли да зная защо трябва да замина за там?

— За да представиш фирмата на погребението на нашата клиентка.

— А, да, разбира се.

— Естествено аз се колебаех дали да не отида лично. Но да ти кажа право, през изминалата седмица пак ме наболяваше кракът.

Господин Бентли страдаше от подагра — болест, чисто име никога не споменаваше, въпреки че нямаше от какво да се срамува, след като беше водил здравословен живот.

— А и не е изключено лорд Болтроуп да поиска среща с мене — добави той. — Не мога да отсъствам, нали ги е ясно?

— Да, разбира се.

— Пък и… — отново последва пауза — крайно време е да прехвърля малко повече работа в твоите ръце. Не е нещо, което да превишава възможностите ти.

— Надявам се да е така. С радост ще отида на погребението на госпожа Драблоу.

— Има и още нещо…

— В завещанието ли?

— Да, остава да се свърши още нещо във връзка с имението. Ще ти дам документите, за да се запознаеш с подробностите, докато пътуваш. По принцип ще трябва да прегледаш останалото от госпожа Драблоу… личните й книжа, каквито и да се окажат те… Където и да се окажат… — изсумтя господин Бентли. — И ще трябва да ги донесеш тук, в кантората.

— Ясно.

— Госпожа Драблоу беше малко… малко разпиляна, така да се каже. Не се знае дали няма да е необходимо повечко време.

— Един-два дни ли?

— Поне един-два дни, Артър. Е, нещата може и да са се променили, може и да съм със съвсем погрешно впечатление и ти да завариш идеален ред, така че да приключиш само за един следобед. Казах ти, че минаха много години, откакто бях там.

Историята започна да ми прилича на роман от викторианската епоха, в който прастара отшелничка е скрила купища вехти документи някъде из бъркотията на препълнения с вещи дом. Трудно ми беше да възприема сериозно казаното от господин Бентли.

— А ще има ли кой да ми помогне?

— По-голямата част от имението се наследява от внука и внучка на нейна племенница, които от четирийсет години живеят в Индия. Едно време имаше и икономка… Ще се ориентираш, когато пристигнеш там.

— Но не е възможно тя да не е имала приятели… Или поне съседи?

— „Тресавището на змиорките“ е на отдалечено място, няма съседи.

— А след като е била чудачка, госпожата сигурно не е завързвала приятелства?

Господин Бентли се засмя.

— Стига, Артър, погледни нещата от добрата им страна. Все едно, че заминаваш на излет.

Изправих се.

— Поне ще се измъкнеш за някой ден от мъглата! — и господин Бентли посочи към прозореца.

Кимнах. Всъщност идеята за това пътешествие ми се виждаше привлекателна, макар да си давах сметка, че господин Бентли не е пропуснал да украси историята и да драматизира загадъчността на госпожа Драблоу и къщата й, носеща толкова странно име, и доста да се отдалечи от фактите. Допусках, че мястото ще се окаже студено, неуютно и труднодостъпно, че погребението ще навява меланхолия, а книжата, които трябва да взема, сигурно ще се намират под някое легло на тавана в покрита с прах кутия от обувки и ще представляват стари разписки и копия от писма до най-различни хора — и толкова. Всичко това звучеше съвсем обичайно за клиент от женски пол. Когато стигнах до вратата, господин Бентли добави:

— Ще пристигнеш в Крайтън Гифорд късно довечера. Там има малък хотел, където можеш да отседнеш. Погребението е утре в единайсет.

— След което да отида до къщата, така ли?

— Уговорил съм се… Един местен жител ще се погрижи за всичко. Той ще те потърси.

— Да, но…

Точно в този миг Томс се материализира с подсмъркване до мене.

— Дойде клиентът ви за десет и трийсет, господин Бентли.

— Да, добре, покани го да влезе!

— Един момент, господин Бентли…

— Какво има, Артър? Не се мотай на вратата, човече, чака ме работа!

— Само това ли искаше да ми кажеш? Аз бих…

Господин Бентли обаче нетърпеливо махна с ръка да си вървя и в същия миг Томс се завърна, следван по петите от клиента за десет и трийсет часа. Аз се оттеглих.

Трябваше да си подредя писалището, да отида до квартирата и да си подредя пътната чанта, да съобщя на хазяйката, че ще отсъствам две денонощия, и да оставя бележка за Стела, моята годеница. Силно се надявах, че разочарованието й от внезапното ми заминаване ще бъде смекчено от чувството на гордост, че в случая господин Бентли ми поверява делата на фирмата — добър знак за бъдещите перспективи, от които зависеше нашата женитба, предвидена за идната година.

След това щях да хвана следобедния влак и да потегля към един отдалечен кът на Англия, за който допреди няколко минути само бях чувал. Докато излизах, печалният Томс почука на прозорчето на стаята си и ми подаде дебел кафяв плик, върху който пишеше „Драблоу“. Сложих плика под мишница и потънах в задушливата лондонска мъгла.