Жената в черно

Господин Джеръм се страхува

Когато се събудих, приятната стая отново бе огряна от ярко есенно слънце. Този път обаче ми липсваше въодушевление и с горчивина отбелязах колко много се различава сегашното ми състояние от вчерашната сутрин, когато спах толкова добре, събудих се бодър и скочих от леглото, обзет от нетърпение по-скоро да се заема с делата си. Нали това беше станало само преди ден? Имах чувството, че съм изминал дълъг път духом, ако не телом, преживял съм страшно много, а цялото ми вътрешно спокойствие и равновесие са претърпели такова превращение, че все едно от тогава са минали години. Сега главата ми тежеше и ме болеше, чувствах се уморен, с опънати докрай нерви и стигнало до своя предел въображение.

След известно време обаче се насилих и се надигнах, защото станал едва ли щях да се почувствам по-зле, отколкото в кревата, който сега ми се виждаше неравен и неудобен, сякаш беше постеля от картофени чували. Дръпнах завесите, видях пронизително яркото синьо небе, а после дълго лежах в горещата вана и накрая измих главата и врата си със студена вода, от което изпитах усещането, че съм се освободил донякъде от нечистотията и потиснатостта, съвзел съм се и мога да подредя мислите си за предстоящия ден. Докато закусвах — имах по-голям апетит, отколкото очаквах — прехвърлих през ума си различни възможности. Предишната нощ бях взел твърдо решение — за което не бих приел никакви възражения — да нямам повече вземане-даване с „Тресавището на змиорките“ и госпожа Драблоу, да изпратя телеграма на господин Бентли и да се кача на първия влак за Лондон.

Накратко, щях да избягам. Да, така ми изглеждаше сега, на ярката дневна светлина. Не се обвинявах особено за намерението си — тогава бях уплашен до краен предел. Не смятах, че съм първият човек, поискал да избегне някакви физически рискове и опасности, пък и нямах причина да се смятам за много по-храбър от другите. Но другите обстоятелства ми изглеждаха далеч по-ужасяващи, защото бяха неопределени, необясними и недоказуеми, но все така въздействащи. Започнах да осъзнавам, че най-много ме беше уплашило — а като анализирах мислите и чувствата си онази сутрин, то продължаваше да ме плаши — не това, което бях видял, защото в жената с изпитото лице всъщност нямаше нищо съществено, което да отблъсква и да ужасява. Вярно, че смразяващите кръвта звуци, които чух в мъглата, доста ме бяха разстроили, но много по-лошо беше онова, което излъчваха всички тези неща и атмосферата, която създаваха. Това именно ме бе извадило от равновесие — някакво тайнствено присъствие или влияние, и аз не знаех как да го определя, някакъв дух или нечиста сила, вещаеща ужас, терзания, злост и непримирима омраза. Не бях в състояние да се справя с всичко това.

— Днес Крайтън ще ви се стори по-тихо място — рече съдържателят, когато дойде да вземе празната чиния и да ми долее кафе. — Хората идат отдалече за пазарния ден, а днешната сутрин ще бъде съвсем обикновена.

И понеже се забави около масата, аз отново се почувствах задължен да се извиня, че през нощта го бях събудил, за да ме пусне в странноприемницата, но той само поклати глава.

— О, по-добре това, отколкото да преспите в… отколкото да прекарате нощ без удобства някъде другаде.

— За съжаление и тук не спах много добре. Цяла нощ ме измъчваха кошмари и изобщо бях неспокоен.

Съдържателят не каза нищо, затова продължих:

— Мисля, че тази сутрин имам нужда от разходка, от чист въздух. Може би ще извървя една-две мили из околностите и ще разгледам фермите на някои от посетителите на вчерашния пазар.

Всъщност имах предвид да обърна гръб на тресавищата и с уверена крачка да се отправя в обратната посока.

— Е, разходката няма да ви затрудни, тук земята е плоска като тепсия. Разбира се, може да се отдалечите и повече, ако яздите.

— Уви, през живота си не съм се качвал на кон и да си призная, нямам намерение да започна тъкмо днес.

— Мога да ви заема един хубав, стабилен велосипед — изведнъж се усмихна той.

Велосипед? Съдържателят видя, че изражението на лицето ми се промени. Като момче често стигах надалече с велосипед, а двамата със Стела понякога вземахме влака до шлюзовете, после се спускахме с велосипеди по пътеката край Темза и изминавахме много мили, за да отидем на пикник.

— Велосипедът е в задния двор на странноприемницата. Ако желаете, сър, може да го вземете!

И съдържателят излезе от трапезарията.

Мисълта да покарам час-два велосипед и вятърът да издуха от мен полепналите паяжини и застоялия въздух на изминалата нощ, да се освежа и да се възстановя, ми се стори особено привлекателна и усетих, че настроението ми се повишава. Нещо повече, заради това се отказах да избягам.

Реших също така да поговоря с господин Джеръм. Бях предвидил форма, под която да го помоля за помощ при подреждането на книжата на госпожа Драблоу — може би в кантората му имаше момче за всичко, което би свършило работа. Вече бях сигурен, че ако не съм сам и всичко става през деня, ще имам сили отново да отида в „Тресавището на змиорките“. Възнамерявах да работя извънредно методично и ефикасно и да се върна в града много преди да се стъмни. И нямаше да предприема никаква разходка из гробището.

Забележително е до каква степен доброто физическо състояние повдигна духа ми и когато излязох навън, на пазарния площад, отново почувствах, че съм си същият: нормален, спокоен и приветлив, а от време на време усещах как душата ми ликува, предвкусвайки удоволствието от разходката с велосипеда.

Открих кантората на „Хорейшо Джеръм, посредник на недвижими имоти“. Представляваше две стаички с ниски тавани над житарски магазин, в тясна уличка до пазара. Очаквах да има помощник, който да ме посрещне, но нямаше. След като се повъртях из малката, занемарена чакалня, аз почуках на единствената друга врата, която беше затворена. Отначало не последва нищо, но скоро изскърца изместен стол, чуха се бързи стъпки и господин Джеръм се показа на прага.

Веднага си пролича, че никак не се зарадва, като ме видя. Лицето му придоби скованото, помръкнало изражение от предния ден и той дори се поколеба, преди накрая да ме покани в кабинета си. Сегиз-тогиз ме поглеждаше изпитателно, после бързо отместваше погледа си към някаква точка зад гърба ми. Стоях и чаках да ме попита докъде съм стигнал в „Тресавището на змиорките“. Но той мълчеше и аз взех да излагам предложението си.

— Знаете, че нямах представа, както може би нямате и вие, за обема на книжата, принадлежали на госпожа Драблоу. Купища хартия, в по голямата си част положително ненужни, но ще трябва да ги прегледам лист по лист. Ясно е, че ако не възнамерявам да се преселя в Крайтън Гифорд за известно време, ще се наложи да си намеря помощник.

Върху лицето на господин Джеръм се изписа неудържим страх. Той отмести стола си назад, за да се отдръпне още по-далече от мене, макар че седеше зад своето разнебитено писалище, и аз си помислих, че ако можеше да мине през стената и да излезе на улицата, сигурно щеше да го стори.

— За съжаление не мога да ви предложа помощта си, господин Кипс. Не, не мога.

— Не мислех, че лично вие трябва да направите нещо — взех да го успокоявам аз. — Имах предвид някой ваш млад служител, ако е възможно.

— Нямам помощници. Работя сам. Няма как да ви услужа.

— Тогава ме насочете към някой друг. Положително в града ще се намери средно интелигентен млад човек, който не би възразил да спечели няколко лири за тази работа.

Забелязах, че господин Джеръм не можеше да намери място на ръцете си, опрени върху страничните облегалки на креслото — мърдаше ги, местеше ги, стискаше ги в юмрук и после ги отпускаше.

— Съжалявам… Градчето ни е малко… Младите хора не се задържат тук… Няма подходяща работа за тях…

— Но аз предлагам подходяща, макар и временна работа.

— Няма да намерите помощник! — почти ми изкрещя той.

Тогава аз казах много спокойно и много тихо:

— Господин Джеръм, вие всъщност не смятате, че ако се потърси както трябва в града и околността, няма да се намерят хора за тази цел, че нито един млад човек, а дори и по-възрастен, не би могъл да свърши тази работа, ако е свободен. Сигурно няма да се появят много желаещи, но положително ще има поне един-двама подходящи кандидати. Но вие не смеете да ми кажете истината, а тя е, че нито една жива душа не би искала да прекара и малко време в „Тресавището на змиорките“ от страх, че слуховете за това място могат да излязат верни. От страх да не се срещнат с онова, с което аз вече се срещнах.

Настана пълно мълчание. Ръцете на господин Джеръм продължиха да се мърдат като лапите на уловено в капан животинче. По голото му, гладко чело изби пот. Накрая той се изправи, като едва не събори стола, отиде до тесния прозорец и се загледа през мръсното стъкло към отсрещните къщи и тихата уличка долу. После, все още с гръб към мене, каза:

— Нали Кекуик дойде да ви вземе?

— Да. Нямам думи да изразя благодарността си.

— Кекуик знае абсолютно всичко за „Тресавището на змиорките“.

— Да разбирам ли, че понякога е вършил услуги на госпожа Драблоу с двуколката си?

Господин Джеръм кимна.

— Тя не се срещаше с други хора. С нито… — гласът му секна.

— С нито една жива душа — апатично завърших аз мисълта му.

Когато посредникът отново заговори, гласът му прозвуча уморено и дрезгаво.

— Разправят разни истории. Бабини деветини. Какви ли не глупости.

— Напълно ви вярвам. Мястото е подходящо за раждането на блатни чудовища, подземни твари и безброй страховити създания.

— В повечето случаи това са само приказки.

— Естествено. Но невинаги.

— Видели сте жена в гробището.

— Да. После отново я видях. Тръгнах да се разходя край „Тресавището на змиорките“, след като Кекуик ме закара там вчера следобед. Жената се появи на старото гробище, където има развалини от черква или параклис.

— Едно време, доста преди построяването на къщата, на острова е имало манастир. Малка общност, откъсната от света. Запазени са свидетелства в местните архиви. Но манастирът се е обезлюдил и потънал в забвение още преди векове.

— А гробището?

— Там и по-късно са извършвани погребения. Има няколко по-нови гробове.

— На семейство Драблоу ли?

Изведнъж господин Джеръм се обърна и ме погледна. Лицето му беше придобило болезнено сив цвят, по което разбрах колко лошо му действа нашият разговор. Сигурно предпочиташе да го приключим. Трябваше да си уредя въпроса, но в този миг реших да се откажа от опитите да работя с посредника, а да се свържа по телефона с Лондон, с господин Бентли. За целта реших да се върна в странноприемницата.

— Е, не мисля да се отказвам заради един призрак, пък дори и заради няколко призрака, господин Джеръм. Изпитах неприятно чувство и да ви кажа право, ще ми олекне, когато намеря помощник, с когото да работим в къщата. Но ще свърша каквото трябва. Съмнявам се, че жената в черно изпитва неприязън лично към мене, само се чудя коя е. Или коя е била? — засмях се аз, макар че смехът ми прозвуча съвсем изкуствено в стаята. — Просто не знам за какво да я смятам!

Мъчех се да омаловажа нещо, което и двамата с посредника смятахме за извънредно сериозно. Опитвах се да пренебрегна като дреболия или дори като нещо несъществуващо онова, което дълбоко бе впечатлило и двама ни, не по-малко от всяко друго значително преживяване, защото ни отвеждаше към хоризонта, където се срещат животът и смъртта.

— Трябва да приема предизвикателството, господин Джеръм. Човек не бива да се крие от подобни явления — казах аз и веднага усетих, че ме изпълва нова увереност.

— И аз споделях същото мнение… И аз споделях същото мнение едно време — обади се посредникът и си пролича, че ме съжалява.

Но страхът му само затвърди моето решение. Господин Джеръм беше отстъпил, беше се предал… Заради какво? Заради една жена? Заради някакъв си шум? Или имаше друго, което тепърва щях да откривам? Знаех, че ако го попитам, нямаше да ми отговори, пък и не бях сигурен, че искам да бъда засипан със страшни, невероятни истории за някогашни преживявания на посредника в „Тресавището на змиорките“. Щом трябваше да узная истината, предпочитах да се осланям на доказателствата, събрани от собствените ми сетива, и на нищо друго. Може би в края на краищата беше по-добре да нямам никакъв помощник.

Взех си довиждане с господин Джеръм, като подхвърлих на тръгване, че едва ли отново ще видя непознатата жена или някои други по-особени посетители в къщата на госпожа Драблоу.

— Моля се на Бога да е така — рече посредникът и невероятно силно ми стисна ръката, когато се разделяхме. — Моля се на Бога да е така! — повтори той.

— Бъдете спокоен! — нарочно извиках аз безгрижно и весело, после тичешком слязох по стълбите и оставих господин Джеръм сам с неговите тревоги.

Завърнах се в „Гифорд Армс“, но вместо да телефонирам, съчиних писмо до господин Бентли. В него описах къщата и морето от книжа и обясних, че трябва да остана по-дълго от очакваното и че се надявам той да ме извести, ако се наложи да се прибера в Лондон и да се заема с нещо друго. Също така леко намекнах за лошата слава, която има „Тресавището на змиорките“, и споменах, че по тази причина — а може би и по причини от друго, не местно естество — въпреки че държа да си намеря помощник, може би няма да успея. Все пак подчертах, че във всеки случай ще привърша работата в рамките на една седмица и ще уредя изпращането в Лондон на всички необходими документи, които открия.

Оставих писмото на масичката в преддверието, за да го прибере по пладне пощенският служител, а после отидох да взема велосипеда на съдържателя — хубав, старомоден и удобен, с голяма кошница отпред като на велосипедите, с които разнасят поръчките от месарските магазини в Лондон. Яхнах го, завъртях педалите и се понесох надалече от площада по една от страничните улички, водещи към полето. Беше чудесен ден за разходка с велосипед, достатъчно студен, за да пламнат бузите ми от вятъра, ясен и слънчев, така че виждах надалеко през голото, равно пространство.

Възнамерявах да стигна до близкото селце, където се надявах да обядвам в местната кръчма с хляб и сирене и да пия бира, но когато наближих последните къщи на Крайтън, не устоях на извънредно силното и странно желание да спра и да отправя поглед не на запад, където сигурно щях да видя ферми, нивя и селски покриви в далечината, а на изток. На изток се простираха примамливо блещукащи сребристи тресавища и избледнялото на хоризонта небе — там, където то се сливаше с водата в устието. От тресавищата се изви ветрец с едва доловим вкус на сол. Макар че не бях наблизо, усещах тайнственото безмълвие и натрапчивата, невероятна красота отново дълбоко развълнува душата ми. Не можах да избягам от това място, трябваше отново да се завърна там — не сега, но скоро — бях станал пленник на магията, с която примамват такива картини. Моето въображение, копнежите ми, любопитството и целият ми дух се стремяха неудържимо нататък.

Дълго време не можех да откъсна очи от тресавищата и едва накрая осъзнах какво ставаше. Чувствата ми в момента бяха така променливи и нервите толкова оголени, близко до повърхността, изострени и мигновено реагиращи, че сякаш обитавах друго измерение. Сърцето ми биеше учестено, походката ми стана по-забързана, виждах всичко с по-голяма яркост, с точно определени и ясни очертания. И така възприемах света едва от вчера. Чудех се дали и аз не съм се променил съществено — така, че да си личи, та когато се върна у дома, приятелите и близките ми да го забележат. Сякаш бях остарял и като човек, изправен пред съд, наполовина се боях, наполовина се изумявах, вълнувах се, но и бях напълно лишен от собствена воля.

Сега обаче смятах да овладея това състояние на силна възбуда и да си възвърна нормалното равновесие, като предприема малка разходка, затова отново се качих на велосипеда и уверено поех в обратна посока по селския път, твърдо обърнал гръб на тресавищата.