Жената в черно

На идната сутрин напуснах гостоприемния дом. Автомобилът на господин Дейли ни откара право на гарата. Уредих сметката си в странноприемницата по куриер и повече не стъпих в Крайтън Гифорд. Стори ми се разумно да се вслушам в лекарските съвети — докторът изрично настояваше да не правя нищо, с което да нарушавам все още крехкото си душевно равновесие. Признавам си, че всъщност не исках да видя отново градчето и да се изложа на среща с господин Джеръм или Кекуик, а най-вече — дори отдалече да видя „Тресавището на змиорките“. Всичко това за мен остана в миналото, мислех си, че се беше случило с друг човек. Според доктора трябваше да освободя съзнанието си от преживяното и аз реших да положа усилия. А щом Стела беше редом, значи нямаше как да не успея.

Единственото, за което съжалих, когато напусках това място, беше искрената тъга, че се разделям с обществото на господин и госпожа Дейли. Когато си стиснахме ръцете, помолих Самюъл Дейли да обещае, че ще ни посети в Лондон, където ходеше — както сам каза — един, най-много два пъти в годината. И още нещо — поръчахме да ни запазят кученце, когато Паяк има потомство. Малкият ми другар много щеше да ми липсва.

Имаше обаче един последен въпрос, който исках да задам, макар че ми беше трудно да отворя дума за това. Но когато Стела се отдалечи и не можеше да ме чуе, погълната от разговор с госпожа Дейли, която бе успяла да предразположи с присъщата си сърдечност и топлота, аз не се удържах и запитах:

— Трябва да ми кажеш… — Самюъл Дейли ме стрелна с очи. — Онази нощ ти ми каза — продължих аз, като поех дълбоко въздух, за да се успокоя, — че в такъв случай в Крайтън Гифорд винаги умира дете.

— Да.

Не можех да продължа, но изражението ми беше достатъчно красноречиво. Знаех, че отчаяното ми желание да узная истината е изписано по лицето ми.

— Няма нищо — побърза да каже Дейли. — Нищо не се е случило…

Бях сигурен, че щеше да добави „засега“, ала се въздържа, затова го добавих вместо него, но той замълча и само поклати глава.

— Моля се на Бога това да не стане — рекох аз. — Дано веригата да се е скъсала… Дано силата й да е към своя край… Дано тази жена изчезне… И аз да съм последният, който я е видял.

Дейли стисна рамото ми, за да ме успокои.

— Да, да, имаш право.

Повече от всичко на света исках това да е така, защото смятах, че времето, изминало откакто видях жената в черно — призрака на Дженет Хъмфри — е достатъчно дълъг период и положително може да послужи за доказателство, че проклятието е спряло да действа. Бях срещнал нещастна, безумна, злочеста жена, умряла от мъка и печал, обсебена от омраза и желание за мъст. Горестта и озлоблението, които я караха да отнема децата на други майки, защото е изгубила собствената си рожба, бяха разбираеми. Разбираеми, но непростими.

Мислех си, че никой не можеше да й помогне с нищо, освен, да речем, ако се молеше душата й да намери покой. Госпожа Драблоу, сестра й, която тя бе обвинявала за смъртта на детето си, също беше мъртва и погребана, в къщата вече нямаше никой, а може би най-после призракът щеше завинаги да престане да се появява и ужасните последствия за невинните дечица щяха да спрат.

Автомобилът беше спрял пред входа. Взех си довиждане с господин и госпожа Дейли, здраво улових Стела под ръка и без да се отделям от нея, се качих в колата и се настаних. С въздишка на облекчение, която наподобяваше хлипане, напуснах Крайтън Гифорд.

Моята история е почти към своя край. Остава да разкажа само едно нещо. Но то е такова, че ми струва големи усилия да го опиша. Седя на писалището ден подир ден, нощ подир нощ с белия лист пред мене и не съм способен да хвана перодръжката. При това треперя и плача. Излизам, разхождам се из старата овощна градина и околността на „Монашеската обител“, вървя миля след миля, но очите ми не виждат нищо, не забелязвам нито зверовете, нито птиците, нямам представа дори какво е времето, така че няколко пъти се прибрах у дома мокър до кости и Есме много се притесни. Тя ме наблюдава, чуди се какво има, но деликатността не й позволява да ме разпитва, разбирам тревогата и загрижеността по очите й, усещам опасенията й, когато седим заедно късно вечер. Но не съм в състояние да й обясня каквото и да е, тя няма представа нито какво съм преживял, нито защо съм го преживял, и ще го узнае едва когато прочете този ръкопис, а тогава аз ще съм изминал последния си път и ще се намирам далеч от нея.

Сега обаче най-после събрах кураж и ще използвам силите, останали ми след пресъздаването на този отминал кошмар, за да запиша края на своята история.

Двамата със Стела се завърнахме в Лондон и след месец и половина се оженихме. Първоначално възнамерявахме да изчакаме поне до следващата пролет, но преживяното много ме промени и сега извънредно болезнено усещах как бързо лети времето, затова настоях да не отлагаме нито един радостен миг, и докато съдбата е благосклонна, да използваме всяка възможност и да не се отказваме от нищо хубаво. Защо трябваше да чакаме? Нима имаше друго освен незначителните съображения за пари, собственост и имущество, което да ни пречи да се оженим? Не, нямаше. Затова се оженихме кротко, без много шум и заживяхме в моята тогавашна квартира, като наехме още една стая, предоставена ни най-любезно от хазяйката, а след време, когато се замогнехме, щяхме да имаме и собствен малък дом. Чувствахме се щастливи, както са щастливи всички младоженци, радвахме се, че сме заедно, не бяхме богати, но не бяхме и бедни, намирахме си занимания и с надежда гледахме в бъдещето. Не след дълго господин Бентли ме натовари с повече работа и съответно увеличи заплатата ми. Изрично го бях помолил да не казва нищо за „Тресавището на змиорките“, за имението и за книжата на госпожа Драблоу и нищо не научих — той никога вече не го спомена в мое присъствие.

След малко повече от година Стела роди детето ни — момче, което нарекохме Джоузеф Артър Самюъл. Кръстник му стана господин Самюъл Дейли — единствената ни връзка с онова време и онова място. Но макар че понякога ни гостуваше в Лондон, той нито веднъж не отвори дума за миналото. Аз самият пък бях толкова щастлив и доволен от живота си, че дори не се сещах за Крайтън Гифорд и кошмарите напълно спряха да ме измъчват.

Беше неделя следобед, година след раждането на нашия син. Чувствах душата си особено спокойна, изпълнена с радост. Едва ли можеше да съм по-малко подготвен за онова, което ме очакваше…

Разхождахме се в голям парк на десетина мили от Лондон, част от имението на благородник, който през летните месеци го предоставяше на гражданите. Цареше празнично, ваканционно настроение, имаше малко езеро, в което посетителите караха лодки, оркестър изпълняваше на естрадата весели мелодии, продаваха, сладолед и плодове. Семействата обикаляха по огрените от слънцето алеи, децата се търкаляха по тревата. Щастливи, ние със Стела се разхождахме, а между нас, уловил ни за ръце, малкият Джоузеф правеше първите си несигурни крачки, които ние следяхме с типичната родителска гордост.

После Стела забеляза още едно развлечение, което предлагаха: яздене на магаре и разходка с двуколка по алея, край която растяха високи кестени. Решихме, че детето много ще се зарадва, ако се повози, затова го заведохме до кроткото сиво магаре и се опитахме да го вдигнем на седлото. Джоузеф обаче изпищя и веднага се вкопчи в мене, но взе да сочи двуколката и нетърпеливо да размахва ръце. И понеже имаше място само за двама пътници, Стела взе Джоузеф в скута си и се качи, а аз останах загледан подир двуколката, весело трополеща по алеята между красивите стари дървета с разкошни зелени корони.

За миг изгубих двуколката от очите си, защото алеята завиваше. Разсеяно взех да оглеждам другите семейства, които се наслаждаваха на пролетния следобед. И тогава внезапно я видях. Стоеше настрани от хората, близо до ствола на едно високо дърво.

Погледнах право към нея и тя ме погледна в очите. Не се припознавах. Това бе тя, жената в черно с изпитото лице. Призракът на Дженет Хъмфри. За миг не повярвах на очите си, изумен и скован от леден страх. Не можех да помръдна, сякаш бях пуснал корени, и целият свят наоколо потъна в тъмнина, а гласовете и щастливите викове на децата заглъхнаха. Не можех да откъсна поглед от жената. Лицето й беше безизразно, но въпреки това усетих как с възобновена сила цялото й същество излъчва злост, омраза и неудържима горест, които ме пронизваха.

За мое голямо облекчение в същия миг двуколката се зададе по алеята, огряна в снопове слънчева светлина, промъкнали се през короните на кестените, а на капрата седеше милата на сърцето ми Стела, прегърнала детето, което весело викаше и радостно размахваше ръчички. Още малко и щяха да се завърнат, бяха стигнали почти до мен, щях да ги посрещна и да си тръгнем заедно, защото не исках да останем там нито секунда повече. Приготвих се да им помогна да слязат.

Кончето тъкмо се канеше да спре, когато мина покрай дървото, до което все още стоеше жената в черно. В същия миг чух как прошумоля дрехата й — тя се втурна, сякаш искаше да препречи пътя на колата. Кончето рязко се изви встрани, после отстъпи малко назад и изведнъж в очите му се появи страх, след което животното повлече двуколката между дърветата, като цвилеше, обзето от паника. Последва ужасна неразбория, няколко мъже хукнаха подир двуколката, а жените и децата започнаха да пищят. Тичах и аз като луд, докато не чух ужасния трясък от блъсването на двуколката в един огромен ствол. После настъпи тишина, ужасна тишина, която сигурно продължи само няколко секунди, но ми се стори, че минаха години. Докато се носех към катурнатата кола, хвърлих поглед през рамо. Жената в черно беше изчезнала.

Хората внимателно измъкнаха Стела. По тялото й нямаше здраво място. И вратът, и краката й бяха счупени, но тя все още беше жива. На кончето му нямаше нищо, само изглеждаше зашеметено, но поради преобръщането на двуколката поводите се бяха оплели и то не можеше да помръдне — лежеше на земята, жално цвилеше и пръхтеше от страх.

Нашето дете, отхвръкнало от удара, се беше блъснало право в ствола на друго дърво. Лежеше сгърчено долу на тревата и беше мъртво.

Този път нямах щастието да изгубя съзнание. Бях принуден да преживея всичко, всеки миг, който последва, подир което и десетте дълги месеца, докато Стела почина от ужасните наранявания.

Бях видял призрака на Дженет Хъмфри и Дженет Хъмфри ми беше отмъстила.

Поискаха да разкажа своята история. Разказах я.

Край.